Умберто Еко, Жан-Клод Кариер, Жан-Филип дьо Тонак
Това не е краят на книгите (3) (Разговор с Жан-Филип дьо Тонак)

1.
Няма нищо по-нетрайно от трайните носители

Жан-Филип дьо Тонак:

Задаваме си въпроса вечни ли са книгите във време, когато културата сякаш прави избор в полза на други „сечива“, които изглеждат по-ефикасни и по-конкурентоспособни. Какво обаче можем да кажем за носителите, които ни се струваха твърде подходящи за трайно съхраняване на информацията и на нашата памет (дискети, CD-ROM) и на които вече обърнахме гръб?

 

Жан-Клод Кариер

През 1985 г. тогавашният министър на културата Жак Ланг^[1] ме помоли да създам нова школа за кино и телевизия и да поема отговорността за нейното развитие — школата „FEMIS“^[2]. Тогава събрах няколко страхотни специалисти под ръководството на Джак Гайос и в продължение на десет години — от 1986 до 1996 г., не само я оглавявах, но и играех главна роля в съдбата й. През това десетилетие, естествено, трябваше да съм в течение на всички новости, които имаха отношение към нашите дейности.

Едно от сериозните ни затруднения се появи при показването на филми на студентите. Когато гледахме някой филм с цел изучаване и анализ, се налагаше да прекъсваме прожекцията, да връщаме лентата назад, да спираме, после да пробягваме няколко кадъра напред. А това беше невъзможно с класическо копие. Тогава разполагахме с видеокасети, разбира се, но те се изхабяваха много бързо. След три-четиригодишна употреба вече не ставаха за нищо. Точно по същото време се създаде Парижката видеотека, която имаше задачата да запази всички фотоматериали и филми за столицата. Имахме възможност да избираме — да архивираме на видеокасети или на компактдискове, които тогава наричахме „трайни носители“. Парижката видеотека предпочете видеокасетите и направи сериозна инвестиция. На други места експериментираха с гъвкави дискове, за които разпространителите говореха чудеса. Две или три години по-късно в Калифорния се появи ново универсално чудо — CD-ROM (Compact Disc Read Only Memory). Да, най-сетне имахме решение на проблема. Почти навсякъде се правеха изумителни демонстрации. Спомням си първия записан на CD-ROM филм, който гледахме. Беше за Египет. Бяхме направо смаяни… покорени. Всичко живо се прекланяше пред това нововъведение, което сякаш отстраняваше трудностите, над които ние — професионалистите по изобразяване и архивиране на информацията, си блъскахме главите от години. А на практика американските заводи, които произвеждаха тези „чудеса“, затвориха още преди седем години…

Сякаш от векове използваме мобилните си телефони и многообразието от така наречените iPod-и, които вършат все повече и повече „подвизи“. Казват, че японците си пишели романите на телефоните и от там директно ги изпращали на издателите^[3]. Интернет стана вече съвършена мобилна система и прекосява пространството, преодолява разстояния… Обещават ни и индивидуално VOD^[4], гъвкави дисплеи и още какви ли не глезотии и прахосничества. Ами да, кой знае какво още ще се случи?

Като говоря това, ми се струва, че описвам период от преди векове, а реално става дума най-много за двадесетина години. Покривалото на забравата изличава всичко твърде бързо. А може би и процесът става все по-динамичен. Разбирам, че това са банални разсъждения, но баналността е необходим „багаж“. Поне в началото на пътуването.

 

Умберто Еко

Само преди няколко години „Патрологията“ на Мин^[5] (в 221 тома!) се предлагаше на CD-ROM. Не си спомням точно цената, но беше към 50 000 долара. На тази цена изданието можеше да бъде купено единствено от големите библиотеки и оставаше недостижимо за бедните изследователи, въпреки че в средите на медиевистите тутакси започна весело пиратство. А в момента с най-обикновен абонамент можеш да получиш онлайн достъп до цялото съдържание. Същото стана и с „Енциклопедията“ на Дидро^[6], която съвсем неотдавна издателство „Робер“ предложи на CD-ROM. Днес я намирам онлайн напълно безплатно.

 

Жан-Клод Кариер

Когато се появи DVD-то, помислихме, че най-сетне разполагаме с идеалното средство, което ще реши проблемите ни със съхраняването на филмите и ще ни спести организирането на съвместни видеопрожекции. До този момент нямах собствена филмотека. Тогава си казах, че благодарение на DVD-то най-сетне разполагам със „собствен траен носител“. Сега пък ни примамват с дискове, чийто формат е извънредно малък, но за да разчетем съдържанието му, ни трябват нови четящи устройства. Те, както и устройствата за четене на електронни книги, побират и значително количество филми. Добрите ни стари DVD-та ще идат на свой ред в зимника, освен ако не запазим старите си устройства, за да можем да четем съдържанието им.

Впрочем това е и една от тенденциите на нашето време: да събираме изобретенията, които технологията хитро се старае да демодира. Един приятел, белгийски кинотворец, пази в мазето си 18 компютъра само и само да може да гледа стари филми. Разказвам всичко това, за да подчертая, че няма нищо по-нетрайно от трайните носители на информация. Тези разсъждения за преходността на съвременните носители наистина са изтъркана песен и предизвикват усмивки у любители на първопечатната книга като нас двамата, нали? Извадих за теб една малка книжка от моята библиотека. Отпечатана е в края на XV век на латински, но в Париж. Погледни, ако я разтворим, ще видиш, че на последната страница има текст на френски: „Този часослов за Римската църква е завършен на двадесет и седмия ден от месец септември, през 1498 г., за издателя Жан Пуатвен, живеещ в Париж на улица «Ньов Нотр Дам».“ Думата „предназначен“ е написана „придназначен“, системата за изписване на датата е променена, но все пак можем да разгадаем написаното доста лесно. Значи можем все още да четем текст, напечатан преди пет века. Но не можем да разчетем касета или CD-ROM, които са създадени само преди няколко години. Освен ако не запазим всички стари компютри в мазетата си.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Наистина, трябва да подчертаем, че нарастващата скорост, с която остаряват всички носители, ни принуждава постоянно да обновяваме работната си и архивиращата техника, а заедно с това — и начина си на мислене.

 

Умберто Еко

Само че тази акселерация води до отслабване на паметта. Това несъмнено е един от най-трънливите проблеми на нашата цивилизация. От една страна, изобретяваме много средства, за да я съхраним, и всякакви способи да я запишем, създаваме много нови възможности да „пренесем“ знанието си. Несъмнено това е значително предимство в сравнение с онези епохи, през които хората е трябвало да прибягват до мнемотехники, за да подобрят паметта си, чисто и просто защото не е имало събрано накуп онова, което е трябвало да се знае. А и никой не е бил в състояние да се довери изцяло на паметта си… От друга страна, като изключим нетрайността на тези средства — факт, който действително създава проблеми, трябва да признаем, че никак не сме грижовни към културните ценности, които сътворяваме. Ще дам само един пример — за авторските оригинали на великите комикси. Днес те са ужасяващо скъпи, защото могат да се намерят извънредно рядко. (Сега една страница на Алекс Реймънд^[7] струва цяло състояние). Но защо се намират толкова рядко? Защото веднага щом вестниците или списанията ги публикуваха, хвърляха оригиналите им в кофите за боклук.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

А какви са тези мнемотехники, които са се използвали преди изобретяването на изкуствената памет — книгите и твърдите дискове?

 

Жан-Клод Кариер

Александър Велики се кани да вземе поредното важно решение, което ще има непредвидими последствия. Казват му, че има една жена, която безпогрешно гадае бъдещето. Заповядал да я доведат, за да го научи на своето изкуство. Тя му обяснява, че трябва да накладе голям огън и в издигащите се над него пушеци като в книга — да прочете бъдещето. Но жената предупреждава завоевателя: докато разчита бъдещето във виещия се дим, в никакъв случай не трябва да мисли за лявото око на някой крокодил. За дясното око — в краен случай, но не и за лявото! Тогава Александър се отказва да узнае бъдещето. Защо ли? Ами защото, щом ти кажат да не мислиш за нещо, ти вече мислиш само за него. Забраната задължава^[8]. Така че при подобни обстоятелства човек не може да не мисли за лявото око на крокодила. Окото завзема ума ти, обсебва мислите ти. Понякога да си спомниш за нещо, както се е случило и с Александър, и да не можеш да го забравиш, е сериозен проблем, направо драма. Има хора, надарени с невероятна способност да помнят, а започвали да тренират паметта си именно от тези мнемотехники, които са съвсем простички. Наричат такива хора мнемонисти. Руският невролог Александър Лурия^[9] е изучавал един такъв екземпляр. Питър Брук^[10] се вдъхнови от книгата на Лурия за спектакъла си „Аз — феноменът“. Ако разкажеш нещо на такъв мнемонист, той никога няма да го забрави. Той наподобява съвършена, но побъркана машина. Записва всичко в главата си, но не го разбира. В дадения случай това е недостатък, а не качество.

 

Умберто Еко

Всички техники за запаметяване използват изображение на град или дворец, в които всяка част или място се свързват с предмета, който трябва да запомниш. Легендата, дошла до нас чрез творбата на Цицерон „За оратора“, разказва как Симонид^[11] присъствал на някаква вечеря с високопоставени гърци. В определен момент по някаква причина му се налага да напусне групата и секунди след това сътрапезниците му изчезват от лицето на земята, защото покривът на къщата пропада. Всички умират. Викат Симонид да идентифицира телата. И той успява, като се опитва да си спомни къде е седял всеки от гостите. Изкуството на мнемотехниката се състои в това, да свържем пространствени изображения с предмети или понятия така, че те да се обвържат взаимно, да се слеят едни с други. Александър не е могъл да действа свободно, понеже е свързал лявото око на крокодила с дима, който е трябвало да наблюдава. Техники за овладяване на изкуството на запаметяването съществуват още през Средновековието. Изглежда, че след изобретяването на книгопечатането, използването им постепенно затихва. Въпреки това, точно през този период са публикувани най-добрите мнемотехники. Винаги е имало и ще има пристрастени личности, които искат да развиват природната си дарба или да придобият подобни умения. Има също хора, които си измислят собствен мнемо метод. Например онова момче, което помнеше имената на всички играчи от Световното първенство по футбол.

 

Жан-Клод Кариер

Спомена за оригиналите на шедьоврите при комиксите, които били изхвърляни след тиражирането им. Ами че същото стана и в киното. Колко филми са били изхвърлени! Едва през 20-те и 30-те години киното в Европа става „седмо изкуство“. И едва оттогава решават, че си струва да пазят творбите, които стават част от историята на киното. Така се създават първите кинотеки — най-напред в Русия, а после във Франция. Само че американската гледна точка тогава е била друга — че киното не е изкуство. Така е и до днес. И до днес там се смята, че киното е застинал реален свят върху лента и че може да се възобновява. Значи филми като „Зоро“, „Носферату“^[12] и „Тарзан“ трябва да се правят отново и отново, а старите им варианти да се изхвърлят. Защото, ако е добро, старото „издание“ може да конкурира новото. Ами опитайте да си спомните! Американската кинотека се създава едва през 70-те години на миналия век! Битката за субсидии, включваща и положените усилия американците да се заинтересуват от историята на собственото си кино, беше дълга и тежка. Освен това първата киношкола в света също е руска. Дължим я на Айзенщайн^[13], според когото е било абсолютно необходимо да се създаде киношкола, която да е на нивото на най-добрите школи по архитектура и изкуство.

 

Умберто Еко

В началото на XX век в Италия такъв голям писател като Габриеле д’Анунцио^[14] вече пише за киното. Участва и в създаването на сценария за „Кабирия“^[15] заедно с Джовани Пастроне^[16]. В Америка никой нямаше да се отнесе сериозно към него.

 

Жан-Клод Кариер

Да не говорим пък за телевизията. Намерението да се пазят архивите в началото изглеждаше абсурдно. Създаването на INA^[17] — институт, натоварен да съхранява аудио-визуалните материали, беше радикално и перспективно решение.

 

Умберто Еко

Работих за телевизията през 1954 г. и си спомням, че всички предавания се излъчваха директно и че не се използваха магнитни записи. Имаше една джаджа. Викаха й „Iranscriber“, но се оказа, че такъв термин не съществува в англосаксонските телевизии. Телевизионният екран просто се заснемаше с камера. Понеже въпросната джаджа беше едно досадно и блудкаво, а на всичко отгоре и твърде скъпо устройство, се налагаше да се прави подбор. Така маса неща бяха изгубени.

 

Жан-Клод Кариер

И аз мога да ти дам един нелош пример. Става въпрос за почти „допотопни архиви“ в телевизията. През 1951 или 1952 г. Питър Брук засне за американската телевизия „Крал Лир“^[18] с Орсън Уелс в главната роля. Но сериите просто се излъчваха и никой не се погрижи да ги „качи“ на носител и така нищо не беше запазено. По-късно обаче се оказа, че запис на този „Крал Лир“ съществува. По онова време някой си беше направил труда да снима телевизионния екран, докато филмът се е излъчвал. Сега този запис е основен експонат в Музея на телевизията в Ню Йорк. В много аспекти това ми напомня за историята на книгата.

 

Умберто Еко

Само до известна степен. Идеята да се колекционират книги е доста стара. С книгите не се случи това, което се случи с филмите. Култът към писаната страница, а по-късно и към книгата, е стар колкото писмеността. Още римляните са искали да притежават свитъци и да ги колекционират. Да, наистина, изгубили сме книги, но по други причини. Някои са изчезнали поради религиозната цензура, други поради навика на библиотеките да се палят „при първи удобен случай“, също като катедралите, защото и едните, и другите били изградени предимно от дърво. Катедрала или библиотека в пламъци през Средновековието било също толкова банално събитие, колкото днес е филм за войната в Тихия океан, който показва падащ самолет. Пожарът и изгарянето на библиотеката в „Името на розата“ не са необичайни събития за онази епоха. Само че причините, поради които векове наред книгите изгарят, са принудили хората да ги сложат на сигурно място. И именно това е създало монашеството. А може би и честите набези на варварите в Рим и обичаят им да опожаряват града на тръгване, е накарало римляните да защитят някъде книгите си. А какво по-сигурно място от някой манастир? Постепенно започнали да прибират най-ценните книги на места извън обсега на многообразните заплахи за паметта… Разбира се, същевременно са правели и подбор, за да спасят определени книги, а не всички. С една дума — започнали са един вид „филтриране“.

 

Жан-Клод Кариер

А култът към хубавите филми се зароди наскоро. Вече има дори колекционери на сценарии. В повечето случаи след приключването на снимките сценариите изчезвали в някоя кофа за боклук. Също като оригиналите на комиксите, за които ти спомена преди малко. И все пак, още през четиридесетте години на миналия век са започнали да се замислят дали все пак сценариите нямат някаква стойност. Поне търговска.

 

Умберто Еко

Е, днес сме свидетели на култ към сценарии на прочути филми като „Казабланка“^[19].

 

Жан-Клод Кариер

Особено ако върху сценария има обяснения и указания, написани на ръка от режисьора. Виждал съм сценарии на Фриц Ланг^[20] с негови бележки, които подлудяват библиофилите и се превръщат във фетиши… Връщам се обаче на един въпрос, който засегнах преди малко. Как в днешно време да се направи филмотека? Какъв носител да се избере? Как да държиш в дома си копия на филми, записани на ленти. Ще ти трябва прожекционна кабина, специална зала, място, където да ги съхраняваш. Знаем, че записите на видеокасети променят цветовете си и кадрите избледняват, а и лентата се износва. Със CD-ROM-овете е свършено. DVD-тата скоро ще ги последват. А и както ни предупреждават, не се знае дали в бъдеще ще разполагаме с достатъчно енергоизточници, за да могат апаратите ни да работят. Нека само да си припомним големия токов удар в Ню Йорк през юли 2006 г. И да предположим, че той се разпространи на много места и че трае дълго. Без електричество всичко е изгубено. Начаса. Но в замяна на това, когато цялото ни аудио-визуално наследство изчезне, ще имаме възможност да четем книги — на дневна светлина и на свещи вечер. Двадесети век е първият век, който ще остави образи в движение от собствената си история, както и записани звуци, но носителите им са крайно несигурни. Не е ли странно? Нямаме никакъв запис на звук от миналото! Можем само да си представяме, че песента на птичките и ромонът на ручеите са били същите.

 

Умберто Еко

Това обаче не се отнася за човешките гласове. В музеите има легла на нашите предци — те са с малки размери. Изводът е, че и хората са били по-дребни. А това веднага води до предположението, че и тембърът на гласовете им е бил различен. Когато слушам стара плоча на Карузо, се питам дали разликата между неговия глас и гласовете на големите днешни тенори се дължи единствено на звукозаписната техника и носителя, или просто гласовете на хората в началото на двадесети век са били различни. Не като нашите. Между гласа на Карузо и гласа на Павароти има десетилетия протеин и развитие на медицината. Италианските емигранти в Съединените щати в началото на миналия век са били високи метър и шестдесет, а днес внуците им са над метър и осемдесет!

 

Жан-Клод Кариер

Когато преподавах в школата, веднъж зададох на студентите по специалността „Звук“ упражнение да възстановят шумове от миналото. Използвах една сатира на Боало^[21] — „Парижки затруднения“. Предложих на студентите да пресъздадат акустичната среда, като уточних, че уличните павета са били дървени, колелата на каретите — железни, къщите — по-ниски и т.н. „Мили Боже, кой цепи въздуха със тоз злокобен крясък?“ — се казва там. Е, добре, но какви са злокобните крясъци в Париж през някоя нощ на XVII век. Подобна задача кара човек да потъне в миналото. Хем е изпълнена с очарование, хем е трудна, хем обречена. Защото предположенията ни няма как да се проверят…

Така или иначе, ако визуалната или звукова памет на XX век се изтрие при гигантски токов удар например или по друга причина, ни остава книгата. Винаги ще намерим начин да научим едно дете да чете. Опасението, че културата може да загине и паметта да се изличи, е старо колкото писането. Сега ще ви дам друг пример — от историята на Иран. Знаем, че един от центровете на персийската култура е бил днешният Афганистан. Когато през XI и XII век монголската заплаха е вече налице и монголците разрушават всичко по пътя си, интелектуалците и художниците в Балх например, сред които е и бащата на бъдещия поет Руми^[22], отпътуват, като отнасят със себе си най-ценните си ръкописи. Отправят се на запад, към Турция. Руми живее до края на дните си в Анадола — в Коня. В един анекдот се разказва, че беглец като тези, който претърпял невероятни лишения по пътя на изгнанието, използвал книгите от дисагите си за възглавница. Днес същите екземпляри вероятно струват цяло състояние… В дома на един колекционер любител в Техеран видях стари ръкописи с рисунки. Цяло съкровище. Чудо на чудесата. Въпросът е какво да правим, когато една култура е заплашена… Как да я спасим? И какво от нея да спасим?

 

Умберто Еко

И когато спасяването вече е факт, с други думи — когато сме намерили начин да скрием на сигурно място емблемите на тази култура, е по-лесно да спасим ръкописите, кодексите, инкунабулите, книгите, отколкото скулптурите и шедьоврите на живописта.

 

Жан-Клод Кариер

Една мистерия остава неразгадана и до днес: всички volumina, всички свитъци от римската античност са изчезнали. А римските патриции са имали по домовете си библиотеки с хиляди творби. Е, да, можем да видим няколко екземпляра в библиотеката на Ватикана, но в огромната си част те не са достигнали до нас. Най-старият запазен ръкописен фрагмент от Евангелие датира чак от IV век. Спомням си, че във Ватикана се наслаждавах на „Георгиките“ на Вергилий — „издание“ от IV или V век. Бляскава работа. В горната част на всяка страница имаше илюстрация. Но никога през живота си не съм виждал пълен римски свитък. Виждал съм най-старите — ръкописите от Мъртво море^[23], в един музей на Йерусалим. Били са запазени благодарение на специално създадени за целта климатични условия. Същото е и с египетските папируси^[24], а те, поне така се знае, са едни от най-древните.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Посочвате като носител на тези текстове папирусът, може би и хартията. Несъмнено не трябва да пропускаме и по-старите носители, които, така или иначе, са част от историята на книгата.

 

Жан-Клод Кариер

Естествено. Носителите на писменост са най-различни: стели (каменни или дървени), глинени плочки, дъсчици, тъкани. Има текстове и текстове. Само че посланието, което тези фрагменти съдържат, ни интересува повече от носителя. Та нали то се е изплъзнало и е дошло до нас от едни невъобразими минали епохи. Бих искал да ви покажа нещо, което получих тази сутрин — илюстрация от каталог за търгове. Става дума за отпечатък от крака на Буда. Добре, да пуснем в ход въображението си. Да допуснем, че Буда върви. Така е в легендата. Един от физическите белези, които го характеризират, е, че върху долната част на ходилата му има писан текст. От само себе си се разбира, че посланието е било твърде важно. Така че, когато върви, отпечатва писаното по земята и всяка негова стъпка ражда гравюра.

 

Умберто Еко

Това е същото като отпечатъците пред Китайския театър на булевард „Холивуд“^[25], само че avant la lettre^[26].

 

Жан-Клод Кариер

Щом така ти харесва… Той проповядва, докато върви. Човек трябва само да разчита следите му. А отпечатъците от ходилата му не са какви да е писания. Те са самият будизъм или, с други думи — сто и осемте завета, целият одушевен и неодушевен свят, над който властва Буда. Там виждаме също така всички видове ступи^[27], мънички храмове, колелата на Закона^[28], животни, дървета, вода, светлина, наги^[29], дарове и жертвоприношения — и всичко това е събрано в един отпечатък от крака на Буда. Та това си е живо печатане много преди да се открие печатането. Въздейства загадъчно.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Толкова следи, отпечатъци и толкова послания, които учениците му е трябвало да разчетат… Как да не направим асоциация с историята на писмеността и със съдържанието на нашите свещени текстове? И все пак, въз основа на тези документи, създадени съгласно логика, която ни убягва, се зараждат големите религиозни движения! Но въз основа на какво точно? Как да определим стойността на тези следи от стъпки или на нашите „четири“ Евангелия например? Защо са четири? И защо са точно те, когато безспорно е имало и други?

 

Жан-Клод Кариер

Ами да, наистина! Защо са четири, при положение че е имало толкова много? След като светите отци, събрани на съвет, избрали тези четири, са намерени още маса евангелия. А едва през XX век е открито т.нар. Евангелие от Тома^[30], което е по-старо от Евангелията на Марко, Лука, Матей и Йоан и съдържа единствено думи на Христос. Днес повечето специалисти признават, че е съществувало оригинално евангелие, наречено „документ Q“ — евангелие първоизточник, от немската дума „quelle“ (източник), и че е възможно то да бъде възстановено по Евангелията по Лука, Матей и Йоан, които черпят текстовете си от един и същи източник. Това оригинално Евангелие е изчезнало безследно. И въпреки това, предчувствайки, че съществува, специалистите са работили по възстановяването му.

А какво представлява всъщност един свещен текст? Мъгла, пъзел? При будизма нещата стоят малко по-различно. Самият Буда, също като Христос, не е написал нищо. Но за разлика от Христос, е говорил много по-дълго време. Приема се, че Исус проповядва най-много две години. А Буда, въпреки че нищо не е написал, проповядва поне в продължение на тридесет и пет години. В деня, последвал смъртта му, един от неговите ученици, Ананда^[31], започва да тълкува думите му. Помагат му и други последователи на Буда. Бенареската проповед — това са първите думи на Буда и там се съдържат „четирите благородни истини“^[32], които се знаят наизуст и са грижливо преписани. В текста се съдържа цялото учение на будизма, което се проповядва във всички будистки школи. В зората си будизмът е един лист, нищо повече. А след преразказите на Ананда от него се раждат милиони книги.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Само това листче е запазено. А дали е имало други? Дали има изчезнали? Вярата е тази, която насища този лист с особена стойност. Само че как да разберем истината? Може би истинското учение на Буда е останало записано върху ходилата му или в документи, които днес са напълно изтрити?

 

Жан-Клод Кариер

Ще е интересно да се промъкнем в една класическа драматична ситуация и да станем действащи лица в нея: над света е надвиснала заплаха и ние трябва да спасим някои културни ценности и да ги приберем на сигурно място. Да допуснем, че цялата ни цивилизация може да загине от гигантска климатична катастрофа например. Не можем да спасим всичко, не можем да отнесем всичко. Какво ще изберем? Какъв носител?

 

Умберто Еко

Видяхме, че модерните носители бързо излизат от употреба. Тогава защо да поемаме излишен риск и да се товарим с предмети, които може да останат неми, т.е. неразчитаеми? Стигнахме до извода, че книгите превъзхождат всички устройства и „сечива“, които индустрията пусна на пазара през последните години. И така, ще трябва да спася нещо, което се носи лесно и което е доказало пригодността си да устоява на щетите на времето. Избирам книгата.

 

Жан-Клод Кариер

Сравняваме модерните технологии, които са повече или по-малко пригодени към живота ни, със забързани и заети хора, с онова, което е представлявала навремето книгата, с начините й за производство и разпространение. Ще ви дам пример за това, как книгата може да следва съвсем отблизо хода на историята и да се нагажда към ритъма й. За да напише „Парижки нощи“, Ретиф дьо Ла Брьотон^[33] броди из Париж и описва всичко каквото вижда. Дали е бил наистина пряк свидетел на разказаните в книгата случки? Познавачите на творчеството му смятат, че това е спорен въпрос. Ретиф е бил известен като човек с необуздана фантазия и си измислял с лекота въображаем свят, който представял за действителен. (Например всеки път, когато описва сексуалните си контакти с някоя проститутка, накрая открива, че тя всъщност е една от дъщерите му).

Последните два тома от „Парижки нощи“ са написани по време на Революцията. Нощем Ретиф не само пишел текста си, но и веднага го набирал, а на сутринта го размножавал на печатарска преса, която се намирала в мазето му. По време на разходките си събирал по улиците афиши и брошури, които варял на каша и така получавал хартия, но с много лошо качество. Хартията на последните му два тома е съвсем различна от хартията на предишните. Поради липса на време пишел със съкращения. Например пишел „рев.“ за „революция“. Това е необичайно. Самата книга издава колко е бързал. Той на всяка цена е искал „да отрази събитието“ и да се движи с темпото на самата история. Ако изложените събития не са верни, това означава, че Ретиф е невероятен лъжец. Например един от неговите герои се нарича „Опипвача“. Той винаги се разхожда около ешафода, без да вдига шум, и всеки път, когато пада нечия глава, хваща някоя жена за задника. Ретиф разказва и за „травеститите“, които по време на Революцията наричали „женчовците“. Спомням си и една сцена, върху която с Милош Форман доста разсъждавахме. Един осъден е закаран заедно с други събратя по съдба с каруца до ешафода. С него е малкото му кученце, което го следва навсякъде. Преди да се качи на ешафода, осъденият държи в ръцете си животното и се обръща към тълпата с молба някой да се погрижи за него и че то е много добро и любвеобилно. Тълпата изригва в ругатни. Стражите губят търпение и изтръгват кученцето от ръцете на осъдения, който е обезглавен начаса. Кучето с вой и стон отива да лиже кръвта на господаря си, а изнервените стражи го убиват с щикове. Тогава тълпата се развилнява и започва да крещи в хор: „Убийци! Не ви ли е срам! Какво ви е сторило бедното кученце?!“

Е, малко се поувлякох… Така или иначе, творбата на Ретиф — книга репортаж, сцени, предавани „на живо“, ми се струва единствена по рода си. Но да се върнем на въпроса: кои книги ще се опитаме да спасим, ако ни сполети беда? В къщата ти е избухнал пожар, знаеш ли кои книги ще се опиташ да спасиш най-напред?

 

Умберто Еко

След като казах толкова хубави неща за книгите, позволете ми да ви уведомя, че най-напред ще изтръгна твърдия диск от компютъра ми с памет 250 гигабайта. В него е всичко, което съм написал през последните 30 години. После — ако все още има време — ще се опитам да спася някой от инкунабулите в библиотеката ми, не най-скъпия, но някой, който безумно обичам. Само че как да избера? Харесвам много от тях. Надявам се, че няма да имам възможност да разсъждавам дълго. Е, да кажем, че ще взема със себе си „Поклонение в Светите земи“ от Бернхард фон Брайденбах^[34], отпечатана е през 1490 г. от Петер Драх в гр. Шпайер, Германия. Направо е страхотна, има и приложения с гравюри — прегънати листове, прикачени като допълнение към изданието.

 

Жан-Клод Кариер

Що се отнася до мен, аз ще взема със себе си един ръкопис на Алфред Жари^[35] и един — на Андре Брьотон^[36], както и една книга на Луис Карол, в която съм сложил негово писмо. Знаеш ли какво се случи на Октавио Пас^[37]? Библиотеката му изгоря. Истинска трагедия! А знаеш ли какво представляваше тя? Съдържаше творби на сюрреалисти от цял свят с посвещения лично за него. През последните две години от живота си, след сполетялата го трагедия, Пас изпитваше огромна мъка. Ако някой ми зададе същия въпрос за филмите, ще ми е по-трудно да отговоря толкова категорично. Просто защото много филми изчезнаха. Има дори такива, върху които съм работил и които са необратимо похабени. След като негативът изчезне, филмът вече не съществува. Дори ако негатива го има някъде, си е цяло приключение, докато се намери, а и да се извади копие от него, струва цяло състояние. Струва ми се, че светът на образите и особено на филмите най-добре илюстрира непрестанно нарастващата скорост в развитието на технологиите. И двамата с теб сме родени във века, когато за първи път в историята се измислят нови езици. Ако провеждахме нашия разговор преди около 120 години, щяхме да се позоваваме единствено на театъра и на книгите. Радиото, киното, записът на човешките гласове, телевизията, цифровата графика, комиксите нямаше да съществуват. Щом се появи нова техника, тя бърза с всички сили да демонстрира как ще наруши дотогавашните правила и изискванията на всички предишни изобретения в нейната област. Иска да се наложи, да е над всичко, да стане единствена по рода си. Като че ли всяка нова техника автоматично осигурява и моменталното приспособяване на потребителите към нея без никакво обучение. Сякаш сама по себе си дарява хората с нови таланти. Сякаш се готви да помете всичко преди себе си и безмилостно превръща в неграмотници или недоразвити същества всички, които се осмеляват да я отрекат. Цял живот съм бил свидетел на този шантаж. А на практика става точно обратното. Всяка нова техника изисква дълго обучение, а то е толкова по-дълго, колкото нашите умове са по-затормозени от изучаването на предшествениците й. От 1903–1905 г. се ражда нов език в киното, който човек трябва на всяка цена да научи. Много писатели смятат, че след като пишат романи, лесно ще овладеят писането на сценарии. Само че се лъжат. Не съзнават, че двете произведения — романът и сценарият — използват два съвсем различни езика. Техниката в никакъв случай не ги улеснява. Тя е просто едно от изискванията. Няма нищо по-трудно от това, да се адаптира театрална пиеса за радиото…