Умберто Еко, Жан-Клод Кариер, Жан-Филип дьо Тонак
Това не е краят на книгите (14) (Разговор с Жан-Филип дьо Тонак)

12.
Книгите, които не сме прочели

Жан-Филип дьо Тонак:

По време на нашите беседи споменавахте огромен брой заглавия на книги, различни и често изненадващи, но сега, ако ми позволите, бих искал да ви задам един въпрос: Чели ли сте ги? Необходимо ли е един образован човек да прочете всички книги, които е прието, че трябва да познава? Или е достатъчно да си състави мнение и щом веднъж го изгради — си спестява четенето им веднъж завинаги? Допускам, че сте чули да се говори за книгата на Пиер Байар „Как да говорим за книги, които не сме чели“^[1]? Разкажете ми за всички книги, които не сте чели.

 

Умберто Еко

Ако искате, мога аз да започна… В Ню Йорк участвах в един дебат с Пиер Байар и смятам, че по този въпрос той каза доста верни неща. На света има повече книги, отколкото са часовете, с които разполагаме, за да се запознаем с тях. Имам предвид да се прочетат не всички създадени книги, а само онези, които представляват една определена култура. Така или иначе, влиянието на книгите, които не сме прочели и които не сме имали време да прочетем, е огромно. Кой наистина е прочел „Бдение над Финеган“^[2], имам предвид от първата до последната дума? Кой наистина е прочел Библията — от Битие до Апокалипсиса? Като навържа един към друг всички откъси, които съм прочел от нея, бих могъл да се похваля, че съм минал една трета. Но не повече. И все пак имам съвсем точно изградена представа за всичко, което не съм прочел.

Признавам, че прочетох „Война и мир“ едва на четиридесет години. Но знаех най-важното, преди да я прочета. Ти спомена „Махабхарата“. Не съм я чел, въпреки че имам три нейни издания на три различни езика. Кой е чел „Хиляда и една нощ“ от кора до кора? Кой наистина е прочел „Кама сутра“? Но всички говорят за нея, а някои дори я прилагат на практика. Светът е пълен с книги, които окото ни не е виждало, но знаем почти всичко за тях. Въпросът е да разберем откъде сме научили за тези книги, как сме ги опознали… Байар признава, че никога не е чел „Одисей“ на Джойс, но че съвсем спокойно говори за творбата пред студентите си. Може да каже, че историята в книгата се случва само в рамките на един ден, място на действието е Дъблин, а главният герой — евреин, използваният похват — вътрешният диалог и т.н. И всички тези елементи, въпреки че не е чел книгата, са абсолютно точни.

Мога да дам много различни отговори на човек, който идва у дома, вижда библиотеката ми и не се сеща да ме попита нищо по-оригинално от това: „Ама всичките ли сте ги прочели?“ Един мой приятел в подобни случаи отговаря: „И не само тях, господине! Не само тях“.

Що се отнася до мен, аз имам два отговора. Първият е: „Не. Това са само книгите, които трябва да прочета следващата седмица. Онези, които вече съм прочел, са в университета“. А другият е: „Нито една от тези книги не съм чел. Иначе щях ли да ги държа още тук?“ Разбира се, запасил съм се и с други, по-еднозначни отговори, с които мога да унижа още повече събеседника си или да го вкарам в тежка депресия. Истината е, че в домовете си имаме десетки, стотици, ако не и хиляди книги (ако библиотеката ни е импозантна), които не сме прочели. Но в някой близък или далечен ден ще вземем тези книги в ръка и ще си дадем сметка, че всъщност вече ги познаваме.

Нима? Как така познаваме книги, които не сме прочели ли? Първото обяснение е окултистко, което не подкрепям: от книгите към вас текат флуиди. А второто е, че не е вярно, че в продължение на години не сме отваряли тази или онази книга. Много пъти сме я премествали дори само за да я попрелистим, но не си спомняме. Има и трети отговор: през годините сме прочели купища книги, в които са споменати или цитирани части от въпросните книги, и те са ни станали познати. Така че има много начини да научим нещо за книгите, които не сме чели. За щастие. Иначе как щяхме да намерим време да препрочитаме по четири пъти една и съща книга?

 

Жан-Клод Кариер

По повод книгите в нашите библиотеки, които не сме чели и които несъмнено няма да прочетем никога — вероятно у всеки от нас тлее склонността да отдели настрана, да прибере някъде тези книги, които ще прочете, но по-късно, много по-късно, някога, може и в някой друг живот. Не са ли ужасни вайканията на умиращия: ето, сетният ми час дойде, а още не съм чел Пруст!

 

Умберто Еко

Когато ме питат дали съм чел тази или онази книга, винаги тактично отговарям: „Ами нали знаете, че аз пиша, а не чета“. Тогава всички млъкват. Понякога се случва да си имам работа и с по-настойчиви събеседници, които питат: „Чели ли сте «Панаир на суетата» от Такъри?“ Накрая отстъпих пред това „разпореждане“. На три пъти се опитах да я прочета. Само че всеки път задрямвах и романът падаше от ръцете ми.

 

Жан-Клод Кариер

Направи ми огромна услуга. Бях си обещал да го прочета. Мерси.

 

Умберто Еко

Когато бях студент в Университета на Торино, живеех в стая на студентското общежитие. Срещу една лира, която пъхахме в ръката на шефа на клакьорите, можехме да гледаме всички спектакли на общинския театър. За четири години в университета се насладих на всички шедьоври на античния и съвременния театър. Но понеже нощем заключваха сградата на общежитието ни в дванадесет и половина, а представленията в театъра рядко свършваха в удобно за нас време, гледах всички спектакли без последните пет-десет минути. После се запознах с бъдещия ми приятел Паоло Фабри^[3], който като студент изкарваше пари, като късаше билетите на входа на Университетския театър в Урбино. По тази причина не можеше да гледа спектакъла от самото начало, а едва 15-ина минути след вдигане на завесата, след като всички зрители са се настанили. На него му липсваше началото, на мен — краят. Трябваше да си помагаме взаимно и да обменяме информация. Винаги сме мечтали да правим точно това.

 

Жан-Клод Кариер

Така и аз се питам дали съм гледал всички филми, които мисля, че съм гледал. Несъмнено съм гледал откъси по телевизията и съм чел книги и статии, в които се говори за тях. Познавам съдържанието им, защото мои приятели са ми го разказвали. В мозъка ми цари истинска бъркотия от филми, които съм сигурен, че съм гледал, други, които съм сигурен, че не съм гледал, и всички останали филми. Например „Пръстенът на Нибелунгите“, филм от нямото кино на Фриц Ланг. Пред очите ми са сцените, когато Зигфрид убива дракона в една внушителна гора, изградена в студио. Дърветата са сякаш от цимент. Само че гледал ли съм филма?! Или пък съм гледал само този откъс? После идват филмите, за които съм сигурен, че не съм ги гледал, но говоря за тях, сякаш съм. Понякога дори го правя твърде убедително. Един ден двамата с Луи Мал^[4] бяхме в Рим в компанията на наши приятели французи и италианци. Завърза се разговор за филма на Висконти „Гепардът“. Луи Мал и аз бяхме на различно мнение и понеже сме хора професионалисти, всеки от нас искаше неговата гледна точка да вземе връх. Единият харесваше филма, а другият го ненавиждаше. Вече не помня кой беше „за“ и кой „против“. Това няма значение. Цялата маса ни слуша. Изведнъж ме спохожда смътно подозрение и питам Луи: „Ти гледал ли си филма?“ А той ми отговаря: „Не, а ти?“ „И аз не съм го гледал!“ — казвам. А хората, които слушаха разговора ни, не скриха възмущението си как сме им изгубили времето.

 

Умберто Еко

Когато се освободи място в някоя катедра в италианските университети, се събира национална комисия. Всеки член на комисията получава планини от публикациите на всеки кандидат за мястото. Разказвали са ми какво е казал един от членовете на комисията, в чийто кабинет били струпани такива документи. Питат го кога ще намери време да ги прочете, а той отговаря: „Никога няма да ги прочета. Не искам да се влияя от хора, които съм определен да преценявам“.

 

Жан-Клод Кариер

И е бил напълно прав. Ако си гледал филма или си прочел книгата, ще се чувстваш задължен да формулираш собствено мнение. Докато, ако не знаеш нищо за творбата, ще използваш мненията на останалите в тяхното многообразие и различие, ще потърсиш най-добрите аргументи, ще се бориш с естествения си мързел и дори със собствения не непременно добър вкус.

Съществува и още една трудност. Сещам се за „Замъкът“ на Кафка, чел съм тази книга едно време. Но впоследствие гледах два филма, които интерпретираха доста свободно романа, единият от които на Михаел Ханеке^[5]. Усетих как в някаква степен деформираха първото ми впечатление от книгата и решително повлияха върху спомените ми за нея. Дали вече не мисля за „Замъкът“ през погледа на кинотворците? Каза, че Шекспировият театър, както го четем днес, във всички случаи е по-богат от онзи, който той е написал, защото пиесите му са погълнали всички прочити и интерпретации, започнали още по времето, когато перото на Шекспир е скърцало върху хартията, и продължаващи в момента. Мисля, че Шекспир се обогатява и става все по-силен и по-силен.

 

Умберто Еко

Вече казах как младите хора в Италия откриват философията — не с уроци по философстване като във Франция, а чрез историята на дисциплината. Спомням си за моя учител по философия, изключителен човек. Благодарение на него отидох да следвам философия в университета. Някои основи на философията наистина разбрах едва чрез неговото посредничество. Допускам, че този великолепен учител не беше успял да прочете всички творби, за които споменаваше в курса си лекции. Искам да кажа, че е напълно възможно много произведения, за които той ни говореше компетентно и с ентусиазъм, да са му били абсолютно непознати. Познаваше ги само чрез историята на философията.

 

Жан-Клод Кариер

Когато Еманюел льо Роа Лодри^[6] беше директор на Националната библиотека, се хвърли в едно доста странно статистическо проучване. От създаването на библиотеката след Революцията, да приемем — някъде от около 1820 г. до днес, повече от два милиона заглавия не са били поръчвани нито веднъж от нито един читател. Нито веднъж. Може би става дума за наистина ненужни книги, за благочестиви текстове, сборници с молитви или неточни науки (каквито ти харесваш), за творби на справедливо забравени мислители. Когато стартирало набирането на книги за фондовете на библиотеката, хората започнали да мъкнат книги с каруци в насипно състояние и ги трупали в двора откъм улица „Ришельо“. Всички те трябвало да се приемат, класират и опишат, а времето ги притискало. А после множество книги заспали дълбок сън, от който още не са се събудили.

Сега се опитвам да се поставя на мястото на писателя или автора — и тримата тук сме такива. Ако знаеш, че книгите ти събират прах по лавиците и никой и не помисля да посегне към тях, няма да ти подейства успокоително. Мисля обаче, Умберто, че това не се отнася за твоите книги. В коя страна им се оказва най-топъл прием?

 

Умберто Еко

От гледна точка на тиража, по всяка вероятност в Германия. Ако във Франция се продадат 200–300 хиляди екземпляра от която и да е книга, това е рекорд. В Германия трябва да се продадат над милион екземпляра, за да се отчете, че те ценят. Най-ниските тиражи са в Англия. Англичаните по принцип предпочитат да заемат книги от библиотеките. Що се отнася до Италия, тя вероятно е малко преди Гана в списъка. Като компенсация обаче италианците четат много списания, много повече от французите. Всъщност пресата успя да отведе нечетящи хора при книгите. Как ли? Така стана в Испания, Италия, но не и във Франция. Някой ежедневник предлага на читателите си срещу съвсем скромна сума книга или DVD заедно с вестника. Книготърговците отрекоха тази практика, но тя въпреки всичко се наложи. Спомням си, че когато романът „Името на розата“ беше предложен безплатно като добавка към вестник „Република“^[7], вестникът продаде 2 милиона екземпляра вместо обичайните 650 000. А това означава, че романът ми е достигнал до 2 милиона читатели (и ако човек се размисли и стигне до предположението, че една книга ще заинтригува цялото семейство, можем предпазливо да изречем числото 4 милиона).

Може би книготърговците е имало за какво да се тревожат. Но когато шест месеца по-късно се направи равносметка за продажбите през полугодието в книжарниците, се оказа, че продажбите на джобните издания наистина са намалели, но съвсем незначително. А това пък означава, че онези 2 милиона не са били хора, които редовно посещават книжарниците. Спечелили сме нови читатели.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

И двамата давате доста ентусиазирана преценка за практиките на четенето в съвременното общество. Книгите отдавна не са привилегия на елита. И макар да им се налага да се състезават с други, по-съблазнителни и по-конкурентоспособни носители, устояват на конкуренцията и доказват, че нищо не може да ги замени. Колелото е отдавна измислено и изобретението си остава ненадминато.

 

Жан-Клод Кариер

Един ден, преди 25 години, взех метрото от станцията при кметството. На перона имаше пейка, на нея седеше човек, а до него бяха натрупани четири-пет книги. Той четеше. Влаковете идваха и тръгваха. Наблюдавах този човек, който не се интересуваше от нищо, освен от книгите си. Реших да се позабавя и да му отделя малко време, защото ме заинтригува. Така или иначе, накрая се приближих до него и проведохме кратък разговор. Любезно го запитах какво прави тук. Той ми обясни, че идвал всеки ден на същото място в осем и половина и стоял там до обяд. После излизал за един час, за да обядва, и се връщал на мястото си, където оставал до шест вечерта. Завърши разказа си с думи, които никога няма да забравя. „Чета, цял живот не съм правил нищо друго“. Тръгнах си, защото имах чувството, че му губя времето.

Защо в метрото ли? Ами защото не може да остане цял ден в някое кафене, без да консумира. Несъмнено не можеше да си позволи подобен лукс. А метрото е безплатно. Хората сноват насам-натам, но не го безпокоят по никакъв начин. Често съм си задавал въпроса, дали този човек беше идеалният читател, или най-извратеният читател.

 

Умберто Еко

А какво четеше?

 

Жан-Клод Кариер

Ами, доста разнородни четива… Романи, книги по история, есета. Струва ми се, че имаше вътрешна зависимост от акта „четене“ и че за него нямаше значение какво точно чете. Казват, че четенето е ненаказан порок. Този пример доказва, че то може да се превърне и в чиста перверзия. Може би дори във фетишизъм.

 

Умберто Еко

В детските ми години една съседка всяка година ми подаряваше книга за Коледа. Един ден тя ме попита: „Кажи ми, Умбертино, четеш, за да разбереш какво съдържа книгата, или от любов към самото четене?“ Трябва да ви призная, че невинаги бях очарован от онова, което четях. Четях заради радостта от четенето, без значение какво, както се случва човек да чете в тоалетната. Когато сме там, можем да четем и вестник отпреди 6 месеца. Това е едно от големите открития на моето детство!

 

 

Жан-Клод Кариер

Да четеш заради четенето, е като да живееш заради живота. Познаваме и хора, които ходят на кино просто за да гледат някакви филми, да гледат картинки, които се движат. За тях няма особено значение какъв е филмът — какво показва и за какво се разказва в него.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Дали това може да се определи като „зависимост от четенето“?

 

Жан-Клод Кариер

Разбира се. И този човек в метрото е пример за подобно състояние. Представете си някой, който посвещава няколко часа на ден на ходене, но не обръща никакво внимание на пейзажа, на хората, които среща, на въздуха, който диша. Можеш и да четеш по същия начин, както вървиш или тичаш. Но какво ще запомниш от така прочетените книги? Какво ще си спомниш от дадена книга, ако в един и същи ден си пробягал две или три книги? Има хора, които се затварят в някое кино и гледат по четири-пет филма на ден. Такава е орисията на журналистите и на журито по време на фестивалите. Губиш се в материала.

 

Умберто Еко

Имам известен опит. Една година бях член на журито на фестивала във Венеция. Имах чувството, че ще откача.

 

Жан-Клод Кариер

Когато излезеш от залата за прожекции, направо залиташ от погълнатата дневна порция и дори палмите по булевард „Кроазет“ в Кан ти се струват недействителни. Целта е не да видиш или прочетеш всичко, а да знаеш какво да извлечеш от този акт, как да оползотвориш видяната или прочетена интелектуална „храна“… Дали любителите на бързото четене наистина се наслаждават на това, което четат? Ако си спестяваш дългите описания на Балзак, нима не пропускаш най-ценното и най-характерното за неговите произведения? Нещо, което само той на света може да ти даде.

 

Умберто Еко

Като онези читатели, които във всеки роман търсят пряката реч. Случвало се е в младостта ми, когато четях приключенски романи, да прескачам някои пасажи, за да стигна по-бързо до следващия диалог.

Но да се върнем на нашата тема — за книгите, които не сме чели. Има начин да се насърчи четенето и той е измислен от писателя Акиле Кампаниле^[8]. Той ни разказва как маркиз Фускалдо станал най-знаещият човек на своето време… Наследил от баща си огромна библиотека, но високомерно я пренебрегвал. Един ден случайно разтворил една книга и между страниците й намерил банкнота от хиляда лири. Запитал се: ами ако има пари и в останалите книги? И прекарал остатъка от живота си да прелиства систематично всички томове, завещани му в наследство. И така се превърнал в извор на знания.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

„Не четете Анатол Франс!“ Съветът нещо да се чете или да не се чете, по маниера на сюрреалистите, няма ли като последица да привлече вниманието върху произведения, които на човек не би му хрумнало да прочете, ако не му бяха подсказали?

 

Умберто Еко

Сюрреалистите не са единствените, които са съветвали хората да не четат определени автори и определени книги. Това е жанрът на критичната полемика, съществувал, откакто свят светува.

 

Жан-Клод Кариер

Брьотон^[9] беше съставил списък, съдържащ автори, които трябва да се четат, и такива, които не трябва да се четат. Четете Рембо, не четете Верлен. Четете Юго, не четете Ламартин. И странно — четете Рабле, но не четете Монтен. Ако буквално следвате съветите му, вероятно ще разминете пътищата си с доста интересни книги. Но въпреки всичко трябва да призная, че този списък ми спести четенето на „Големият Мон“^[10].

 

Умберто Еко

Не си чел „Големият Мон“? В този случай изобщо не е трябвало да слушаш съветите на Брьотон. Книгата е прекрасна.

 

Жан-Клод Кариер

Може би все още не е късно. Съзнавам, че сюрреалистите хвърляха срещу Анатол Франс гръм и мълнии. Само че аз прочетох книгите му. Някои, като „Бунтът на ангелите“ например, ми доставиха удоволствие. Ама какъв зъб му имаха! Като умря, настояваха да бъде затворен в една от големите метални каси, каквито имат букинистите, и да бъде хвърлен в Сена заедно със старите му книги, които толкова обичаше! В това им желание долавяме и омразата към старите прашасали книги, към ненужните книги, които заемат място, а често са и глупави. Така че въпросът остава: творбите, които не са били изгорени, нито зле предадени на поколенията, нито пък преиначени при превода, творбите, които не са били цензурирани и всяка по свой начин стигнала до нас, те ли са наистина най-добрите? Тях ли трябва да четем?

 

Умберто Еко

Вече говорихме за книги, които не съществуват или които вече не съществуват. Непрочетени книги, които очакват да ги прочетем или да не ги прочетем. Но сега бих желал да ви разкажа за автори, чиито творби не съществуват, и все пак ние ги познаваме. Хора от издателския свят един ден се събират около една маса на Панаира на книгата във Франкфурт. Там са Гастон Галимар, Пол Фламан, Ледиг-Роволт и Валентино Бомпиани. Така да се каже — генералният щаб на европейското книгоиздаване. Коментират новата лудост, превзела издателския бизнес: да се наддава за права на млади автори, които все още с нищо не са се доказали. На един от тежката група му хрумва да измислят нов автор. Името му ще е Мило Темешвар и ще е уж автор на вече прочутата книга „Нека сега аз да се изкажа“^[11], за чиито права „Американ Лайбръри“ същата сутрин е предложила петдесет хиляди долара. Решават да пуснат слуха за тази измислица и да видят какво ще стане.

Бомпиани се върна на щанда си и ни разправя какво са решили — на мен и на мой колега (по онова време работехме за него). Хрумването ни допадна и ни изкуши да плъзнем по пътеките на панаира, за да разпространяваме „под секрет“ името на Мило Темешвар, като обясняваме как скоро ще гърми навсякъде. Вечерта на един прием Джанджакомо Фелтринели се появява при нас, силно възбуден, и казва: „Вие си губите времето! А аз купих световните права на «Нека сега аз да се изкажа»!“. От този момент Мило Темешвар стана извънредно важна личност за мен. Написах рецензия за книгата му „Продавачите от Патмос“^[12], замислена като пародия на търговците на Апокалипсиса. Представих Мило Темешвар като албанец, който бил изгонен от страната си заради „ляв завой“ в убежденията си! Написал книга в духа на Борхес за използването на огледала по време на играта на шахмат. А за книгата му върху Апокалипсисите дори сложих името на издателя й — измислено, естествено. После чух, че Арнолдо Мондадори, най-големият италиански издател по онова време, накарал да изрежат статията ми и върху нея написал с червено „Купи тази книга на всяка цена!“.

Но историята с Мило Темешвар не свършва тук. Ако прочетете увода на „Името на розата“, ще видите, че там съм цитирал един текст от Мило Темешвар^[13]. Намерих името „Темешвар“ в някои библиографии. Наскоро, за да напиша пародия на „Шифърът на Леонардо“, цитирах някои негови публикации на грузински и руски и доказах, че е посветил на романа на Дан Браун научни изследвания. Така че живях целия си живот с Мило Темешвар.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Във всеки случай и двамата успяхте окончателно да оневините всички хора, по чиито лавици има книги, които не са чели и никога няма да прочетат!

 

Жан-Клод Кариер

Една библиотека не се състои непременно от книги, които сме чели, нито дори от такива, които ще прочетем някой ден. Прекрасно е, че можем да уточним тези неща. Това са книги, които можем да прочетем. Или които бихме могли да прочетем. Дори и да не го направим никога.

 

Умберто Еко

Това е гаранцията на знанието.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Нещо като изба с вино. Няма нужда веднага и всичко да бъде изпито.

 

Жан-Клод Кариер

Притежавам много добра изба и знам, че най-забележителните бутилки с вино ще оставя на наследниците си. Най-напред — понеже пия все по-малко и по-малко вино, но в замяна на това купувам все повече и повече. Но знам, че ако ми се прище, мога да сляза в мазето и да видя сметката на бутилките от най-добрите реколти. Купувам нови вина веднага след като ги произведат и преди да ги бутилират по системата „wine-futures“. Това на практика означава да купиш виното през годината на реколтата, но да го получиш след три години. Ако се отнася за качествено „бордо“ например, ползата е в това, че производителите го държат най-напред в бурета, а после в бутилки при възможно най-добрите условия. В продължение на три години виното ти се подобрява, а на себе си спестяваш изкушението да го изпиеш. Това е превъзходна система. След три години почти си забравил, че си поръчал това вино. И го получаваш като подарък от самия себе си. Прекрасно е.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

А не трябва ли да се постъпва така и с книгите? Да ги приберем някъде — е, не непременно в изба, и да ги оставим да „узреят“.

 

Жан-Клод Кариер

Във всеки случай това ще победи неприятния „ефект на новата книга“, който ви притиска да я прочетете, защото е новина, току-що излязла. А защо да не запазим романа, за който „всички говорят“, и да не го прочетем чак след три години? Това е метод, който прилагам доста често с филмите. Понеже нямам възможност да гледам всички, които ми се налага да гледам, ги прибирам някъде „за после“. След известно време установявам, че и желанието, и необходимостта да ги гледам са се изпарили. И така става с повечето от тях. В този смисъл придобивката по системата „фючърс“ — покупка с отлагане, е несъмнено вид филтриране. Ще избера виното, което бих искал да пия след три години. Е, поне така си казвам.

Има още един метод: възлагате филтрирането на някой „експерт“, по-компетентен от вас и който познава вкусовете ви. Така се оставих в ръцете на Жерар Оберле и в течение на години разчитах на него за насоки кои книги трябва да купя, независимо от финансовите ми възможности в дадения момент. Той ми нареждаше, аз се подчинявах. Така купих още при първата ни среща „Паулиска или модерната порочност, неотдавнашни спомени на една полякиня“ — роман от края на XVIII век^[14], който повече никъде не видях да се продава. В него има една сцена, която винаги съм искал да адаптирам за киното. Един печатар открива, че жена му изневерява. Има и доказателство: писмо, което тя е получила от любовника си. Тогава съпругът набира текста върху печатната преса, съблича жена си, връзва я за една маса и отпечатва писмото върху тялото й колкото може по-надълбоко. Голото бяло тяло става хартия, а жената, викаща от болка, завинаги се превръща в книга. Историята е нещо като праобраз на „Алената буква“ на Натаниел Хоторн. Да отпечаташ любовно писмо върху тялото на провинила се жена — не е ли това страстта на печатаря или, в най-лошия случай, на писателя?