Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия

Предупреждението не можеше да го спре. Конюшните за състезателни коне на Пади Пим бяха едни от най-престижните в района на Саратога. Но притежателят им беше мъртъв и сега имението се управляваше от своенравната му дъщеря Моли. Ако се съдеше по табелата, тя очевидно нямаше намерение да продължи бизнеса на баща си.

Но нещата щяха да се променят, независимо от желанието й.

— Дано всичко, което чух за теб, госпожице Моли, да е вярно — промърмори Даш, загледан намръщено в надписа. — Ти си последната ми надежда.

Избуялите храсти бяха твърде близо, за да може да отвори вратата на открития автомобил и Даш изскочи отгоре. Изруга, когато се опита с голи ръце да си проправи път през бодливите шубраци. Сякаш в отговор на грубия му тон, близкият къпинов храст го шибна през лицето.

Той инстинктивно притисна ръка към наранената си буза и се взря в кървавата следа, останала на дланта му.

— Вече проливаш кръв, както виждам? Е, в тази игра могат да участват двама, госпожице Моли!

Решително навлезе в храсталаците, със замах разчисти пътя пред старата порта и продължи по тясната криволичеща алея.

В топлия юнски ден въздухът беше пропит с утринна роса и аромат на люляци. Всеки друг би поспрял да се порадва на тяхната свежест. Но не и Даш. Не днес. Той крачеше бързо по пътя, без да поглежда встрани към очевидно добре проектираните, но оставени без грижи градини. Подивели рози обвиваха счупената ограда и буйно продължаваха нагоре към близките дъбови клони, а цветовете им бяха напъпили, жадни да се разтворят за следобедното жарко слънце. Неподкастряни от дълго време форзиции растяха необезпокоявани сред рехава тревица и море от бурени.

Зад обраслата с плевели ограда се простираше обширно пасище. Високи дървета хвърляха дебелата си сянка над ливадите, засети със специфичните за първокласните пасища треви. Някога тези поляни бяха пълни с породисти коне, които се състезаваха из цяла Америка.

Но сега не беше така.

След последния завой Даш забеляза първия признак на човешко присъствие. Вляво от пътя се виждаше стара, но интересна на вид къща във викториански стил. Тя сякаш изплува от избуялия храсталак. Верандата й се беше изкривила опасно на една страна, а фасадата й плачеше за ново боядисване.

Но къщата не беше от значение. Богатството на имението се състоеше в неговата земя и история. Даш можеше само да се надява, че все още е така.

— Има ли някой? — извика той към къщата. — Къде, по дяволите, са всички?

Никакъв отговор.

Той се запъти към обора, разположен само на двайсетина крачки от предната веранда. Изведнъж се озова в двор, покрит с калдъръм, сякаш изскочил от страниците на ирландска книжка с картинки. Но оборът, както и къщата, беше много стар и вече носеше признаците на разрухата. Каменната му основа беше разкъртена, а веселата червена боя на рамките на прозорците бе започнала да се лющи. Явно клиентите не се тълпяха тук.

Внезапен гърлен лай се разнесе от дъното на обора.

Миг по-късно огромно куче изскочи от сянката на отворената врата — най-грозното куче, което Даш беше виждал през живота си. Нахвърли се върху него с такава злост, сякаш не беше хранено дни наред.

— Дяволите да те вземат!

Даш едва успя да прескочи дървеното корито с вода и да се покатери на чепатото ябълково дърво, когато проклетото куче скочи към крачола на панталона му и се приземи с парче плат в устата.

— Ах, ти, мръсен помияр! — Даш здраво обхвана с ръце клона и остана да виси във въздуха. — Костюмът беше съвсем нов!

Старият пес пусна парчето на земята, седна щастливо и задиша тежко, провесил дългия си червен език, а голямата му отпусната уста се изкриви в доволна кучешка усмивка. Беше невероятно грозно животно — копой, смесица от всички познати породи досега, с груба кафеникава козина, изпъстрена с черни петна и муцуна, побеляла от старост. Едното му око беше синьо, а другото кафяво и… Даш едва сега забеляза — имаше само три крака. Задната му лява лапа липсваше, ала това сякаш ни най-малко не го смущаваше.

Даш обви с ръце клона, прехвърли единия си крак през него и чу как дървото изскърца под тежестта му.

— Махай се! — Даш се загледа в чудовището под себе си. — Не разпознаваш ли платежоспособните клиенти?

— Подушва безпогрешно нарушителите на частната собственост — сряза го женски глас от дъното на обора. — И определено не е очарован от теб, хубавецо.

Даш надникна иззад ябълковите цветчета, за да огледа жената.

Не знаеше какво да очаква. От всичко, което беше чул за нея, Моли Пим можеше да бъде както едрогърдеста фермерка, пореща тежко въздуха като носа на кораба „Кралица Мери“, така също и някоя кокалеста вещица, която се грижеше повече за външния вид на конете си, отколкото за своя собствен.

Даш ни най-малко не беше очаквал да занемее пред нея.

За малко да падне от клона, когато тя прекрачи прага и излезе на двора. Жената се облегна на вратата и продължи да навива ласото на ръката си. Блестящата й червеникавокестенява коса беше прибрана небрежно на кок, а изплъзналите се от него кичури обрамчваха тясно, загоряло от слънцето лице. Избеляла карирана риза прилепваше изкусително към гърдите й, а тесните джинси обгръщаха стройните й бедра с мекотата на всекидневно употребяваните дрехи. Бе грациозна и сексапилна — жена, която можеше да бъде отвлечена по причина, съвсем различна от тази, довела тук Даш О’Донъли.

Точно в този момент клонът под него изскърца застрашително и го откъсна от порочните му мисли.

— Нищо чудно, че всичко тук се руши — прозвуча дрезгаво гласът му. — Всеки път ли прогонваш евентуалните си клиенти, преди да са изложили предложенията си?

— Евентуален клиент? — Тя хвърли ласото върху близката купа сено и излезе бавно от сянката. — Ти такъв ли си, хубавецо?

Даш стисна здраво ръце и изскърца със зъби.

— Дошъл съм да говорим делово. Позволи ми да сляза и…

— Предпочитам да останеш там, където си. — Тя хвърли подозрителен поглед към него. — Обзалагам се, че си от банката!

Даш се опитваше да не изглежда жалък, но с всяка изминала минута се вбесяваше все повече.

— Не съм от банката!

— О, разбира се, че си! — Тя скръсти ръце и продължи: — Ти си от онези, които се разтапят в любезности по телефона, а след това вдигат скандал за всяко петминутно закъснение на плащанията!

— Грешиш!

— Мисля, че лъжеш, хубавецо! — разсмя се тя и в очите й проблеснаха весели искри.

— Не съм от банката! И не съм „хубавец“. Дай ми възможност да сляза и да обясня всичко.

— Всеки, който отива във ферма с обувки като твоите и… По дяволите, това наистина ли са тиранти под кашмиреното ти сако? Почакай. Какво ти липсва? О, да, забравил си сламената шапка?

Клонът заплашително се огъна към земята, но Даш отговори:

— Трябваше да се облека за важен обяд днес. Всъщност…

— Обяд! — обърна се тя с насмешливо подсвирване към кучето: — Чу ли, Сухар? Той отива на обяд!

Грозният помияр излая в отговор и гласът му прозвуча почти като смях.

— Виж какво, умнице! — избухна Даш. — Не знам какви проблеми имаш с банката, но мога да ти кажа, че има няколко основни правила в бизнеса, които могат да ти свършат добра работа.

— Така ли мислиш? — весело проблеснаха очите й.

— Да. Например, да се отнасяш с повече уважение към хората.

— Имаш предвид да се подмазвам.

— Би могла да вдигаш телефона от време на време.

— Няма никой, с когото да искам да разговарям.

— Колко жалко — каза Даш с променен глас.

— Виж какво, хубавецо! — каза тя студено и рязко. — Пристигаш тук с валсова стъпка…

— С валсова стъпка?! Аз едва успявам да запазя живота си, като вися на този клон. Махни кучето оттук и ми позволи да сляза, преди да съм решил да вложа парите си другаде. Или ти не се интересуваш от пари?

— Нямам нужда от тях.

— О, да, виждам. Това място изглежда изключително процъфтяващо в момента. Особено ми допадна джунглата, която си посадила от другата страна на оградата.

— Искаш да кажеш, че имението ми е занемарено?

— О, не. Самият аз много обичам плевелите. И оборът изглежда великолепно. А шефът на пожарната команда идвал ли е скоро?

— Кой, по дяволите, си ти все пак?

— Преди малко ти казах — перспективен клиент.

Тя го погледна за миг, явно преценявайки собственото си положение.

— Добре, Сухар! — каза тя накрая. — Остави го!

Чудовището веднага се отпусна в прахта, затвори очи и изпусна въздишка на облекчение като старец, приседнал на припек. И съвсем навреме. С глух трясък, клонът на Даш поддаде и само акробатичният отскок го спаси от унизителното падане в краката на сексапилната млада жена.

Макар и останал без дъх, той се приземи стабилно на земята. Изтупа панталоните си от прахта, изправи се и погледна Моли Пим, очаквайки да види усмивка на устните й.

Но тя не се усмихваше. Внезапно Даш осъзна, че тя притежава най-изумителните сини очи, онзи тип ирландски очи с дълги мигли, в които би искал да се потопи след чаша шампанско. Или след дълга любовна нощ, когато ще бъдат премрежени от сладка изнемога. Но всичко останало в нея не беше никак романтично. Ръцете й бяха груби, ноктите — къси и изпочупени. Острото й лице, твърде загоряло от слънцето, беше обсипано с лунички. Дрехите й бяха толкова износени, че той си помисли дали не са останали от баща й. Ботушите на краката й вероятно знаеха и по-добри времена, а от тялото й се носеше лек дъх на сено.

Но какво тяло! Даш не можа да сдържи възхищението си от леко загатнатите високи гърди, от дългите крака. Беше изключително съблазнителна жена. Почти усещаше тези дълги крака около себе си, а красивата червена коса — разпиляна върху възглавницата.

Огънят, който гореше в очите й, обаче изискваше уважение. Реши, че засега не трябва да избързва. Протегна ръка и каза:

— Мисля, че започнахме с погрешна стъпка.

— Нищо не сме започвали — отвърна тя веднага, без да поеме протегнатата му ръка. — Защо просто не ми кажеш кой си и какво искаш?

— Предполагам ти си Моли Пим?

— И какво, ако съм аз? — скръсти ръце тя.

— Все още ли се занимаваш с обучението на коне?

— Какво значение има това за теб?

— Мое мило момиче…

— Не съм твое момиче, нито пък на някой друг — избухна тя, — така че ако имаш да ми казваш нещо важно…

— Успокой се. Просто искам да знам дали имаш време да работиш за мен.

Тя се засмя отново и плъзна поглед по елегантните му дрехи.

— И какво трябва да правя? Да тренирам понита за разглезените ти деца?

— Не, да тренираш състезателен кон. И то много добър — опита да овладее гнева си той.

— Не тренирам състезателни коне просто така и за когото и да е — присви очи тя.

— Имам впечатлението, че в момента не тренираш за никого.

— Заета съм.

— Да — не можа да сдържи смеха си Даш, — да разгонваш банкови служители. Вероятно ти отнема доста време.

— Слушай, хубавецо — пристъпи тя към него и забоде пръст в гърдите му, — имам работа. Ако не стигнеш до същественото за трийсет секунди, ще…

— Имам труден кон. Добър е, но див. — Това беше достатъчно, за да я заинтересува. Отстъпи назад и го изгледа изпитателно. — Имам жребец, когото изобщо не можем да обуздаем — бързо продължи той, за да задържи интереса й. — Никой от моите хора не може дори да го оседлае.

— Понякога се изчаква с обучението. Остави го да порасне.

— Жребецът е особен. Ще бъде непобедим… Може би ще е най-добрият през последните двайсет години. Трябва да го превърнем в състезателен кон. — Даш не искаше да навлиза в подробности за причините. — Но това животно е лудо. Съвсем диво.

— Кастрирахте ли го?

— Не искам скопено животно — поклати глава Даш. — Искам да го използвам за разплод, след като приключи с надбягванията. — Нямаше желание да обяснява колко е важно за него да има състезателен жребец точно сега и допълни: — Родствената му линия е… Не искам да я прекъсна.

— Повтори оплождането. Ако този ти създава толкова грижи, опитай пак.

— Не мога — отвърна Даш. — Бащата беше Корал.

Моли Пим разбра. Корал беше един от най-добрите коне в историята на надбягванията — бързина, сърце и енергия, които нямаха конкуренция. Но той беше мъртъв и всички скърбяха за него през изминалата година.

— Корал беше чудо — усмихна се Моли Пим. — Но никой от наследниците му не успя да го замести.

Даш се опита да преглътне думите й. Истината болеше.

— Този е по-различен. Ще го усетиш, в него личи шампионът.

Наблюдаваше лицето й и видя, че е заинтригувана. Корал беше с удивителни състезателни възможности, но твърде незадоволителен като баща. Фактът, че не можа да създаде и един победител, беше станал източник на клюки сред познавачите. Но Даш знаеше, че най-накрая притежава жребец, който ще възвърне репутацията на Корал.

— И каква е моята роля в тази история? — Моли извърна скептично глава и тръсна огнената си коса.

— Казаха ми, че си най-добрата при работа с трудни коне.

— Кой ти каза?

— Блеки Сингълтън, Джордж Кларк, Монти Рой… А и не само те. — Имената, които Даш изреди, бяха на стари особняци, все приятели на починалия баща на Моли. — Джордж твърди, че той те е качил на твоето първо пони. Още не си имала и две години. Монти си спомни, че си укротила опърничава кобила, дори след като ти счупила ръката на две места. А Блеки каза, че е сменял пелените ти.

Моли поруменя и каза рязко:

— Трябва да те дам под съд за намеса в личния ми живот.

— Не трябва. Старците те обичат и много те уважават. Те ми казаха, че си най-добрата и аз искам да те наема.

— Предполагам, някой трябва да ти е споменал за моите методи — усмихна се хладно тя.

— Чух, че са нетрадиционни.

— Да — засмя се тя, — „нетрадиционни“ е добре казано. Нали знаеш, че ми е забранен достъпът до около половин дузина състезания.

— Неофициално. При това методите ти дават резултат. Посетих Мирабела — сви рамене той. — И разгледах видеоматериалите.

— Тези записи би трябвало да са унищожени — промърмори тя намръщено.

— Но не са. Видях какво можеш да направиш.

— Вярваш ли, че наистина мога да ти помогна?

За миг Даш забави отговора си. Всички смятаха, че Мирабела е безнадежден случай, докато Моли не беше се заела с нея. Даш видя доказателствата и не смяташе, че касетите са фалшифицирани. И въпреки това… се съмняваше.

— Честно казано — бавно продължи той, — нямам избор.

— Аз съм последният човек, към когото се обръщаш, нали?

— Виж, госпожице Пим. Готов съм да заплатя добри пари. А като гледам това място, те биха могли да ти свършат работа.

— Какво означава това? — стегна се отново тя.

Той огледа полуразрушените сгради и буренясалата градина.

— Фалирала си. Всеки глупак може да го разбере.

— Нямам време да отглеждам рози и да боядисвам сгради. Имам по-важни неща…

— Хайде стига! Това място е развалина! Развалина, за която не са полагани грижи от години. И очакваш да ти повярвам, че имението се разпада само защото още не си извадила ножиците за подкастряне на храстите? При това живееш в постоянен страх от банката.

— Баща ми остави някои дългове — отвърна тя през зъби, — това е всичко. В момента ги изплащам.

— И банката ти диша във врата на всяка стъпка.

— Мога да се справя.

— Сигурен съм — съгласи се Даш, забелязал войнствената й стойка, допълнена от стиснатите юмруци и смръщените вежди. Без съмнение ще бъде труден противник във всяка една ситуация, помисли си той.

— Защо не ми позволиш да облекча малко бремето ти? Ще ти платя две хиляди долара.

В следващия миг Моли Пим не беше сигурна дали е чула добре. Две хиляди долара?! Невероятно! Никой не печелеше толкова пари, не и извън престъпния свят, до който се беше докоснала веднъж по време на състезание.

— Добре! — каза високият мъж, облечен в кашмир, когато тя не отговори. — Нека бъдат три хиляди.

Моли се извърна, за да скрие изражението си. Три хиляди?! Боже мой! Това ще отдалечи кредиторите й за месеци напред!

Моли мразеше дълговете. Но мисълта да обяви фалит, за да се спаси от грешките на баща си, я отвращаваше. Застраховката му за живот едва успя да покрие разходите по прехвърлянето на собствеността, а пенсията от общественото осигуряване отиваше за майка й, която живееше в малка къща във Флорида. Останала съвсем сама вкъщи, Моли трябваше да води неимоверно жестока борба, за да запази своето родно гнездо. Единственото хубаво нещо, което старецът остави на дъщеря си, беше старата ирландска магия с конете.

Но тя не можеше да плаща сметките с магия.

Беше твърде горда, за да приеме предложението за трите хиляди долара веднага. Не искаше той да види отчаянието й. Ако имаше нещо, което да мрази повече от мъжете, които непрекъснато й искаха пари, то бе хубавец, който й предлагаше три хиляди долара. Беше унизително.

— Сега работя само за себе си — отговори тя, без да се обръща.

— Може би ще направиш изключение в този случай.

Моли се обърна бавно и се загледа в очите на мъжа, нахлул в нейна територия.

Притежаваше особен тип сурова красота. На около четирийсет години е, предположи тя. Черна коса, спортна фигура, волева челюст. Раменете му бяха необикновено широки и изпъваха кашмиреното сако. Както се бе облегнал на оградата, приличаше на тигър, изтегнал се на слънце, с тази разлика, че не беше спокоен. Тялото му бе напрегнато.

Странно беше усещането й, че точно тези дрехи не бяха всекидневното му облекло. Представяше си го по-скоро с кожено яке, джинси и стара памучна фланелка. Имаше вид на мъж, облякъл се твърде неохотно за специален случай. Подозираше, че под кашмира се крие доста труден човек.

Той приглади назад тъмната си коса и впери стоманеносивите си очи в нея.

— Добре, ще вдигна на четири хиляди, ако започнеш веднага. Искам моят жребец да участва в надбягванията за двегодишни коне тази есен и нямаме нито секунда за губене. Можеш да започнеш от утре.

— Не съм казала, че приемам работата, хубавецо!

Той се намръщи. Свикнал е да се разпорежда, реши Моли. Точно така се държаха богатите и красиви мъже. А той определено беше богат, също толкова, колкото и красив. Личеше от хубавите дрехи и добрите маниери.

Беше свикнал да командва и жените. Моли лесно го долови. Видя блясъка в очите му, когато оглеждаше фигурата й, видя и многозначителната усмивка на устните му. Той мислеше, че е необходим само един поглед на тези дяволски очи и тя ще бъде негова. О, той очакваше жените да падат в краката му. Смяташе, че тя скоро ще се озове в леглото му.

Моли си пое дълбоко въздух и каза възможно най-равнодушно:

— Отговорът ми е „не“.

— Не? — отекна гласът му, а лицето му потъмня. — Ти си луда!

— Не. Просто няма да работя за теб, това е всичко.

— Защо не?

— Защото си Даш О’Донъли — каза тя спокойно. — По-скоро ще отида в ада, отколкото да работя за човека, виновен за смъртта на баща ми.

Втора глава

— О, за бога!

Моли не беше сигурна, че ще запази самообладание, затова се обърна и се насочи към обора с високо вдигната глава.

— Почакай! — извика той след нея. — Ти, разбира се, не вярваш в тази глупост, нали? — Тя продължи да върви. — Баща ти умря от съвсем естествена смърт.

Раздразнителността беше най-лошото качество на Моли що се отнася до отношенията й с хората. С конете можеше да бъде безкрайно търпелива. Но не и с хората. Особено с мъжете, които носеха името О’Донъли.

— Аз знам от какво почина баща ми, хубавецо — обърна се рязко тя. — От предателство.

— Предателство? — разсмя се той нервно. — Това е вече твърде много!

— Той ви вярваше. Направи сделка с вас.

— С баща ми — поправи я Даш О’Донъли.

— Ти също трябва да си участвал в сделката, не отричай.

— Знам само, че са се споразумели да притежават обща кобила.

— Не каква да е кобила. А превъзходна.

— Всички коне са превъзходни, докато не стъпят на пистата.

Моли отказа да слуша повече и потъна в тъмния обор, но О’Донъли я последва.

— С тази кобила не можеше да се постигне нищо повече и затова я продадохме, преди да започнем да губим.

— Сигурен ли си, че нищо повече не можеше да се постигне?

— Така каза баща ми и аз трябва да му вярвам.

— Е, той е глупак. Нетърпелив и алчен глупак.

— Времето е пари в този бизнес, госпожице Пим.

— Не ме поучавай, О’Донъли. По това време ти покоряваше някъде планините, нали? Или се гмуркаше около Бахамите? Какво, по дяволите, знаеш ти? — Моли опита да си спомни всички клюки за Даш О’Донъли — дезертьорът, напуснал света на конните надбягвания, за да остави собствена следа като професионален авантюрист. Поло, бързи коли, опасни пещери — достойно амплоа за репортер на модните лъскави списания. Но тези екзотични пътешествия вероятно са били финансирани с доларите на баща му. — Зная всичко за теб и за живота ти на плейбой — изстреля тя. — Ти си богаташки син, за когото животът е само игра.

Кратък тик пробяга по лицето на О’Донъли и погледът му се вледени.

— Вече приключих с това.

— О, значи изоставяш авантюрите и се връщаш да си поиграеш със семейния бизнес, така ли? Е, не очаквай да те приветствам с отворени обятия. Аз загубих почти всичко именно заради фамилията О’Донъли.

— Наша грешка ли е, че баща ти не е плащал редовно застрахователните си вноски?

Това преля чашата. Моли грабна вилата от купата сено и я насочи към него.

— Ти и твоят старец оставихте кобилата ни да пострада, защото знаехте много добре, че смъртта й ще отстрани баща ми от надбягванията.

— Това е нагла лъжа — каза О’Донъли, без да помръдне.

— Баща ми беше твърде силна конкуренция за вас.

— Да, твоят старец беше много добър — отвърна Даш. — Но всички знаят, че той нямаше усет за бизнес. Много съжалявам за смъртта му, но…

— О, спести си думите.

— Никой не твърди, че надбягванията с коне са почтена игра, госпожице Пим.

— С положителност не и ти, нито онзи стар крадец на коне — баща ти! — Моли почувства напиращите сълзи и вилата потрепери в ръцете й. Тя пое дълбоко въздух. — Обзалагам се, ще си доволен да чуеш, че последните думи на баща ми бяха за Дилън О’Донъли. Надяваше се някой ден да се срещнат в ада!

Моли захвърли вилата с трясък и прокле слабостта си. Облегна се на яслата и вдигна ръка, за да изтрие търкулналата се сълза. Тя презираше слабостта и мисълта да изгуби самообладание пред един мъж я накара да изправи гръб.

В настъпилата тишина О’Донъли вдигна вилата с лекота.

— Аз не мога да променя миналото, госпожице Пим — каза той след малко. — И със сигурност не мога да върна обратно баща ти, нито да компенсирам тази загуба в живота ти!

— О, млъкни!

Той направи крачка напред и хвана здраво ръката й. Тя се отдръпна, но не успя да се противопостави на силата му и нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.

— Може би аз ще ти помогна да стъпиш отново на крака — каза О’Донъли, срещнал враждебния й поглед.

— Нямам нужда от проклетата ти благотворителност — опита да се освободи тя.

— Но аз се нуждая от твоята.

— Няма да я получиш!

— Госпожице Пим…

— Нищо няма да промени решението ми, а още по-малко — проявата на сила.

— Сигурна ли си? — Той леко отпусна пръсти, но не я освободи.

— По-скоро ще стана метачка в някой краварник! — Тя успя да запази гласа си спокоен, но някак необяснимо потрепери.

Вероятно той също го почувства, защото отново я погледна в очите.

— Е, в такъв случай — каза с променен глас, — може би ще трябва да те отвлека.

В първия момент Моли се почуди дали той не се шегува. Усети, че ако все пак говори сериозно, не би направила нищо, за да му попречи. При тази мисъл я обля гореща вълна.

— Пусни ме — промълви и пламна, осъзнала потреперването на гласа си.

Миг по-късно той се подчини, но никой от двамата не помръдна. Бяха толкова близо един до друг, че чуваха дишането си. Почти осезателно усещаха наелектризирания въздух помежду им. Въпреки че през целия си живот беше работила с мъже, а с някои от тях се срещаше от време на време, тя за първи път се чувстваше така несигурна. Това я плашеше! А в същото време беше чудесно!

Моли се овладя и отстъпи, но гърбът й опря в стената. Той продължаваше да държи вилата в лявата си ръка. Внимателно я подпря до стената и се обърна към нея:

— Бих искал да промениш решението си. Само заради Картофено пюре.

— Картофено пюре?

— Глупаво е, знам — усмихна се той, — но още не сме му дали официално име. Той е истински красавец. Трябва да го видиш. Крака от желязо, сърце на лъв… невъзможно е да се опише.

„Опитай“ — искаше да му каже, доволна, че за миг забрави за подлостта към баща й. Конете бяха нейната слабост и едно силно животно с див нрав винаги я интригуваше. Докато слушаше разказа на О’Донъли за неговия жребец, тя усети, че я обзема желание да види това чудо.

— По цял ден обикаля в галоп ливадите и се надбягва с вятъра — продължи сякаш на себе си О’Донъли. — Баща ми трябваше да зареже всичко останало, но той не може да се занимава само с него. И аз се съгласих да се върна вкъщи, за да помогна, макар да ми липсва опит.

— И колко време смяташ да останеш?

— Да си призная още не съм решил. Но сега имението има нужда от мен и затова съм тук. Само да можех да направя нещо с този жребец. Той ще стане чудесен, ако го подхване опитен треньор.

Даш погледна крадешком към Моли Пим. Беше красива. Предположи, че е на около двайсет и няколко години, все още пълна с огън. Искаше да го изгони, но в очите й се беше появил нов израз. Любопитство. Копнеж.

О, никак не е трудно да изкусиш ирландка, помисли си той весело. Как не се сети по-рано? Подхвани темата за конете и само наблюдавай как омеква като тесто. Няма нужда да я отвличаш. Просто разходи един кон изкушение пред очите й и можеш да я заведеш, където пожелаеш.

— Бих искал да направя всичко възможно за този кон — добави той с наведена глава и меланхолична нотка в гласа, — защото Картофено пюре е истинско чудо. Невероятна скорост. Той лети. Но какъв нрав! Груб и…

— Просто не се отнасяте както трябва с него — промърмори Моли. — Все още не съм срещала кон, който да не може да бъде укротен.

— Опитахме всичко, каквото знаехме, но не се получи. Ако не дойдеш, предполагам, че ще трябва да…

— Нали ти самият каза, че той е чудо. — Тя пристъпи напред с ръце на хълбоците. — Не можеш да убиеш едно чудо.

— Рано или късно той ще нарани някого.

Тя изсумтя подигравателно и тръгна с широка крачка към вътрешността на обора. Черен кон подаде глава от съседното отделение и се загледа в нея. Моли машинално протегна ръка към него и той с обич отърка нос в пръстите й. Тя се обърна през рамо към Даш и каза грубо:

— Ако смяташ да се заемеш с този бизнес, по-добре е да проявяваш повече състрадание към конете.

— Съгласен съм. Но аз съм загрижен и за хората, които работят в конюшните. Картофено пюре ще убие някого. — Той приближи и потупа коня по врата.

Тя се извърна и Даш реши, че действително е красива, въпреки усилието да скрие женствеността си. Дрехите й бяха груби, но проблясващите сини очи и устните, които потрепваха в ъглите, когато беше ядосана, бяха невероятно привлекателни. Да, беше истинска жена, със самочувствие и естествен сексапил. Къдриците червеникава коса, прилепнали нежно към извивката на врата й, бяха така изкусителни, че той почти посегна да навие една от тях около пръста си. А вместо това почеса коня й.

— Състезателните коне не са злобни — каза тя.

— Така ли мислиш? — провокира я Даш.

— Вероятно е уплашен или подсъзнателно свързва хората с нещо неприятно.

— И аз искам да знам причината — въздъхна Даш и продължи да гали коня. — Жалко, че не искаш да му дадеш шанс. — Тя мълчеше. — Искам да кажа — внимателно добави Даш, — че би могла да му хвърлиш един поглед и да видиш как може да се реши проблемът.

Отговор не последва.

Даш не беше добър актьор, но отново опита да въздъхне тежко.

— Разбирам те. Хората… Особено семейството… са по-важни от конете.

Тя пристъпи от крак на крак и промърмори:

— Предполагам, ще мога да отделя няколко часа и да дойда до имението.

— Какво?

— Най-малкото, което мога да направя, е да го погледна — сви рамене тя.

Спечелих я! Даш бързо обузда радостта си и каза сериозно:

— Е, това е много щедър жест от твоя страна, госпожице Моли.

— Не, съвсем егоистично желание — проблесна погледът й. — Искам да видя жребеца заради себе си. Но няма да разговарям с баща ти, ясно?

— Вероятно ще успея да направя нещо, за да не се срещнете.

— Обещай! Защото, ако го видя, може да се опитам да го убия.

— Споразумяхме се! — рече Даш, като се надяваше на помощ от дявола, за да успее да удържи обещанието си. Да се справи с експлозивната Моли Пим беше съвсем малко по-трудно, отколкото да направи същото с Дилън О’Донъли.

— Но не съм казала, че ще направя нещо, нали? — продължи Моли. — Само ще хвърля един поглед на жребеца. Не се опитвай да ме принуждаваш да направя нещо повече. Ще ти струва петстотин долара. Такса за консултация.

— Съгласен съм.

Не последва ръкостискане, но настъпи продължително мълчание, изпълнено с напрежение. С безпогрешния си усет Даш долови невероятното привличане, породило се помежду им. През живота си бе срещал достатъчно жени, за да знае колко рядко се случва подобно нещо. Чиста химия — комбинация от точно необходимите елементи в точно необходимото време, за да се предизвика вълнуваща реакция. А понякога — и експлозия.

Някои жени непрекъснато излъчваха предизвикателни сигнали. Но жената пред него си беше създала защитна броня, която прикриваше и нейната сила, и нейната уязвимост.

Внимавай, рече си той. Тя е личност. Даш, момчето ми, госпожица Пим ще влезе под кожата ти още преди да дойде в леглото ти.

Тишината бе нарушена от внезапния лай на кучето отвън.

Моли се извърна, явно също толкова доволна, колкото и Даш, от прекъсването на потока чувствени сигнали.

— Някой идва.

— Може би ти донесох късмет и бизнесът ще потръгне.

— Съмнявам се — отвърна непочтително тя. С няколко бързи крачки отиде до отворената врата и погледна на двора. — Виж какво, О’Донъли, не ме разбирай погрешно, но какво ще кажеш да си тръгнеш?

— Какво има?

— Нищо. Това е… Вероятно е някой от банката. Предпочитам да си върша работата сама.

— Добре — сви рамене Даш — и без това е време да си тръгвам.

— Почакай! — хвана го тя за ръката и веднага го пусна, сякаш се опари. Страните й внезапно порозовяха. — Слушай, нямам време да ти обяснявам, но не можеш ли просто да изчезнеш? Искам да кажа, преди новодошлият да те е видял. Не искам от банката да знаят, че си бил тук.

— А защо не?

— Не ти дължа обяснение — избухна гневно тя. — Влез в къщата и изчакай! Става ли? Мини през тези храсти! — посочи тя избуялия буренак.

— Госпожице Пим…

— Тръгвай, по дяволите!

— Аз нямам какво да крия.

— Но аз… Дявол да го вземе, не ми дължиш нищо, но не можеш ли просто да изчезнеш?

А когато тя обърна отчаяното си лице към него, Даш се засмя:

— Искаш да кажеш, да ти направя услуга?

— Да, услуга! — отвърна тя и стисна здраво юмруци.

Той си помисли да й припомни магическата думичка „моля“, но нещо в изражението й му подсказа, че по-скоро би умряла, отколкото да бъде вежлива с него. А той нямаше интерес да разваля настроението й. Харесваха му проблясъците на огъня, който тлееше в Моли Пим.

— Добре — каза след кратко колебание. — Ще се скрия в къщата.

— Чудесно. А сега, тръгвай!

Моли го блъсна грубо и той, без да знае точно защо, се измъкна крадешком по посока на къщата.

Стигна навеса с подивелите рози точно навреме. В следващия момент от завоя на алеята се появи нисък мъж в строг костюм, който бършеше потта от плешивото си теме с бяла кърпичка. Моли тръгна да го пресрещне.

Даш се озова на стара тераса с каменна настилка. Трева беше поникнала между напуканите плочи, а розите, които я обграждаха, почти я бяха завладели. Очарователно място, отбеляза мислено Даш. Но природата бавно го превзема.

Каква жена беше Моли Пим? При своите пътувания той никога не беше срещал толкова твърд и така чувствителен човек като нея. Вратата пред него му предоставяше възможност да научи нещо повече.

И за да задоволи любопитството си, той я отвори и влезе в къщата.

Озова се в преддверие, което навярно е било доста уютно в най-добрите си дни. Но сега дървеният под скърцаше под краката му, а боята на тавана висеше на огромни люспи. Даш забеляза светлото петно на стената и се досети, че някога там е висяла картина. Зачуди се коя ли заложна къща краси сега.

Въпреки топлото лятно слънце навън, къщата беше дяволски студена. Пестеливата госпожица Моли не даваше нито пени за отопление, нито за осветление.

Той се вмъкна крадешком в полутъмната всекидневна и различи сложните извивки на стара мебелировка във викториански стил, допълнена с фини покривки за облегалките. Дантелени пердета висяха на прозорците, а парчета цветно стъкло украсяваха полицата над камината. Беше много приятна стая, но очевидно рядко се използваше. Тънък слой прах покриваше всяка вещ.

Пред Даш се откри непозната досега страна от работата със състезателни коне. Баща му тренираше жребци за арабски шейхове и европейски кралски семейства. А други треньори, макар и толкова добри като Пади Пим, не успяваха да осигурят дори собствения си живот. Запуснатата къща с прашните мебели и подивелите храсти му разкри нещо съвсем ново за него.

Даш прекоси стаята и се озова пред двукрила резбована врата. Беше сигурен, че ще види една не по-малко прашна трапезария.

Но масата и китайският порцелан бяха преместени в дъното, а стаята — подредена като спалня.

И то каква спалня!

— Е-е, госпожице Моли! — усмихна се Даш.

Влезе и се огледа. В средата беше поставено огромно викторианско легло, покрито с планина от дантели и дузина избелели кадифени възглавнички. Даш прокара пръсти по набраните къдри на балдахина, който вероятно беше от преправено дантелено перде.

Леко ухание идваше от антична тоалетна масичка, където многобройни кристални шишенца подчертаваха красотата на овално огледало в дървена рамка, украсена с резба.

Даш опита да си представи рязката Моли Пим, потънала в сън сред това море от женственост, без дрехи, сложила само лек парфюм върху себе си. Въпреки че тя имаше тяло на манекен, не бе очаквал да открие нещо романтично у нея.

— Но какво е това?

Той повдигна една тънка връвчица от розова дантела и осъзна, че разглежда фина сексапилна нощничка — дреха, която трудно си представяше върху слабото и недостъпно тяло на Моли.

— Може да е на сестра й! — промърмори на себе си Даш.

Чу отварянето на външната врата и подскочи като крадец, хванат на местопрестъплението. Бързо се измъкна и затвори вратата на спалнята точно навреме.

Моли влетя в стаята ядосана и останала без дъх.

Даш трепна, осъзнал, че все още държи в ръката си нежната розова нощничка. Скри я зад гърба си и опита да наподоби невинно изражение.

— Как мина?

— Страхотно! — отвърна тя, изпълнена със сарказъм. Извади рязко една цветна носна кърпа от горното си джобче и избърса потта от врата си. — Той реши, че паркираната луксозна кола долу пред портала е моя. Струвала повече от ипотеката на имението. Казах му да я вземе.

— Ключовете са у мен, така че не може да я е взел.

— Е, искаше да го направи.

— Закъсняла си с плащанията? — предположи Даш.

— По-лошо — промърмори тя, но изведнъж замълча. Беше й трудно да признае пред един О’Донъли за последното предупреждение, което е получила от банката. — Не е твоя работа! — тросна се тя. — А ти приключи ли тук, О’Донъли?

— Все още ли важи споразумението помежду ни?

— Да, да. Ще дойда у вас днес следобед.

— Мога да те закарам с моята кола.

— Страхуваш се, че ще променя решението си? — погледна го косо тя.

— Не — призна честно Даш. Той се гордееше със способността си да разгадава човешките характери и беше сигурен, че Моли е почтена. Но не му се тръгваше. Все още не. Тъкмо започваше да открива личността й под защитната броня, която беше изградила около себе си, и искаше да научи повече.

— Имаш ли нещо за пиене? — реши в последния момент да опита стария трик. — Може би чаша вода?

— Разбира се. — В погледа й проблесна подозрение, но след това сви рамене. — Кухнята е натам. Не прекарвам много време в нея.

Даш предположи, че тя ползва колкото е възможно по-малко помещения, за да си спестява разходите. Моли му показа пътя през старата всекидневна към задната част на къщата. Кухнята беше по-светла, с високи прозорци и голяма стара печка в ъгъла. Стените бяха боядисани в светложълто. Кутии с подправки бяха наредени на полицата до прозореца, а голяма удобна кухненска маса беше сложена до тухленото огнище. Бе затрупана със списания, тетрадки и неотворена поща. Даш забеляза, че повечето от писмата бяха за неплатени сметки. На масата лежаха и няколко мундщука, юзди и други дреболии, оставени за почистване. Беше прав. Тя използваше само кухнята и съседната трапезария, която беше превърнала в спалня.

Моли взе чаша и му наля вода. Докато беше с гръб към него, Даш бързо пусна нощничката в джоба на сакото си.

— Вземи — обърна се тя към него. — Дано те охлади.

Даш се почуди дали не е прочела мислите му. Завъртя чашата, за да избегне счупеното ръбче в единия край и отпи от водата. Студена и сладка. Той задържа погледа си върху лицето на жената и реши, че Моли Пим не е нито студена, нито сладка. Подозираше, че е гореща и интригуваща.

— Сега по-добре ли е? — попита тя, като отвърна на погледа му с повдигане на веждите.

— След малко ще стане още по-добре — той отпи отново. — Ще ми кажеш ли защо трябваше да се крия от банковия служител?

— Просто не исках да те види тук. — Тя му обърна гръб и се престори, че подрежда масата. — Той се надява, че ще успея да открия някоя вълшебница, която да ми помогне да си платя сметките. А ти ще изглеждаш като отговор на неговите… Е, не искам да му давам празни надежди.

— И това е всичко? — повтори той.

— Всичко, което ти трябва да знаеш.

— Бях само любопитен.

Не си единственият, за малко да се изпусне Моли. Опитваше се да разтвори мундщука от една юзда и се чудеше защо все още не е изгонила Даш О’Донъли от къщата си. Може и да е привлекателен, но е О’Донъли и това трябваше да реши въпроса още преди час. Но необяснимо защо Моли не можеше да го отпрати.

— Ще ми кажеш ли защо се захвана с работата на баща си? — опита да влезе в обичайния си тон тя.

— Не съм се захванал все още — отговори веднага О’Донъли. — Нямам необходимия опит.

— Това е ясно за всеки глупак — отвърна неучтиво тя.

— Сякаш чувам баща ми — засмя се той.

— Баща ти действително трябва да е болен, за да те допусне в своето царство.

— Остарява — призна О’Донъли, пристъпи към умивалника и се облегна на него.

— Имаш ли намерение да вървиш по неговите стъпки?

— Поколения наред семейството ми се е занимавало с два типа бизнес — коне и комар — усмихна се той. — Прапрадядо ми е един от основателите на конните състезания в Саратога. А през Гражданската война, когато правителството е конфискувало всички коне, той е успял да събере достатъчно животни за първото състезание. И това е било, разбира се, не от любов към конете.

— Бил е комарджия? — учуди се Моли. — И ти ли си такъв? Но комарът е незаконен.

— Не и този, с който аз се занимавам.

— Аха — кимна тя, спомнила си какво беше чула за младия О’Донъли. Неговото семейство винаги е било благодатна тема за клюки сред комарджиите, а Моли беше присъствала на достатъчно залагания, за да не пропусне нито една от историите за О’Донъли. — Покоряване на планини и подводен риболов, ски и бързи коли. А те са своего рода хазарт, нали?

— Харесва ми да живея по този начин — усмихна се доволно О’Донъли.

— А печелиш ли от тези удоволствия? Или татенцето финансира забавленията ти?

— Справям се. Списанията ми плащат, за да върша куп неща и да пиша за тях. Но не ме привличат парите.

— Рискът, може би? — предположи Моли, видяла блясъка в очите му.

— Приключението! — поправи я Даш и срещна погледа й.

— И конните надбягвания са следващото приключение, така ли?

— Може би. Ще зависи от теб.

— Не обичам да съм приключение за мъжете, О’Донъли!

— Не обичаш ли мъжете? Или се страхуваш от приключенията?

— Харесвам мъжете, но искам сама да съм си господар.

— Винаги ли?

— Да, винаги! — отсече тя.

— Не останах с такова впечатление. Особено ако съдя по това. — Даш извади розовата нощничка от джоба на сакото си.

Сякаш я удари с юмрук в стомаха.

— Откъде я взе? — Моли скочи и грабна дантелата от пръстите му. — По дяволите, ровил си из къщата ми?

— Да — засмя се той на опита й да я свие на топка. — Трябва да призная, че си далеч по-интересна от останалите в бранша, които срещах напоследък. Виждам, че не спиш с конете си.

— Ти, арогантен…

— Чакай, чакай — успокои я той. — Каза, че ти си господарят. Така ли е и в спалнята ти?

— Върви по дяволите! — изсъска тя вбесена.

— Вероятно вече съм тръгнал натам — съгласи се веднага той, играейки ролята на чаровен негодник. — Разкажи ми за твоя любовен живот, Моли. Бих искал да знам кой има удоволствието да споделя компанията ти, когато носиш това хубаво нещо…

— Махай се от земята ми, О’Донъли.

— Но ние тъкмо стигнахме до най-интересната част.

— Трябваше отдавна да съм те изхвърлила оттук.

— А защо не го направи?

Моли не беше сигурна какво точно се случи. Но тя внезапно се озова пред него, дишаше тежко и се бореше с желанието си да реагира съвсем инстинктивно на неговото предизвикателство. Същите чувства бяха изписани и на лицето на О’Донъли. Тя не можеше нито да проговори, нито да помръдне.

— И защо не ме изхвърли? — подразни я нежно той.

— Защото… Защото…

— Ти също обичаш приключенията, нали?

— Твърде много съм заета с борбата за оцеляване… Нещо, което ти никога няма да разбереш, сигурна съм.

— Разбирам много повече, отколкото би могла да предположиш! — О’Донъли остави чашата.

Хвана Моли за раменете и я привлече към себе си. Огънят, който се излъчваше от него, я изгори през дрехите. Почувства напрежението на тялото му, усети силата на мъж, способен да покорява планини. Опря ръце на гърдите му и изведнъж почувства под дланите си силните удари на сърцето му. Тя също не успяваше да успокои собствения си пулс.

Той се наведе да я целуне, но Моли го погледна остро:

— Не!

— Ще го направя! — промърмори той. — Глупаво е, но ти го искаш не по-малко от мен.

Но не я целуна. Остана неподвижен, обвил с ръце тялото й, с блестящи от възбуда очи. Въпреки че се овладя и потисна импулсивността си, желанието остана да гори дълбоко в Моли.

— Видя ли? — попита меко Даш. — Нещо става, нали? Нещо възбуждащо и вълнуващо.

— Не разбирам за какво говориш.

Той беше близо, мъчително близо, устните му бяха на няколко сантиметра от нейните. Но не я целуна. Гледаше я и изчакваше да се разгори страстта й. Моли несигурно си пое дъх и тогава той се наведе над нея.

Устните му я намериха с изненадваща нежност. Навлажни нейните с леко докосване на езика, а след това ги притисна бавно в страстна целувка. С едно изящно еротично движение езикът му потъна още по-дълбоко и отстрани последните й задръжки.

Въпреки че разумът й настояваше да се съпротивлява, друга част от нея искаше да отстъпи. Моли послуша по-тихия глас и се отдаде на целувката му, докато не осъзна, че самата тя й отговаря. Не мислеше кой е той и защо е дошъл. Той беше тук и само това имаше значение. Всички тревоги, цялото напрежение, натрупало се от последните седмици, изчезна като с магическа пръчица.

Той се чувстваше изумително с нея, невероятен и силен. Моли се подчини на чувственото удоволствие и всичките й сетива се устремиха към него. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, достигнаха извивката на врата и гъстата тъмна коса на тила.

Той простена, когато тя се приближи още по-плътно и гърдите й се притиснаха силно към него. Дясното й бедро инстинктивно се вмъкна между коленете му.

Чувстваше се прекрасно. Чудесно! Фантастично! Даш обхвана кръста й и я привлече още по-близо. Тя сякаш забрави за съпротивата си.

Не беше сигурна колко дълго продължи това. Сплели ръцете си в прегръдка, те се целуваха, отдадени един на друг, загубили представа за времето. Но един подсъзнателен глас я разбуди и Моли бавно започна да идва на себе си. С нежелание отблъсна раменете му. Даш се подчини на мълчаливата команда, въпреки че когато се отдръпна, бе останал без дъх.

— Достатъчно — успя да промълви Моли, но не се осмели да го погледне в очите. Коленете й трепереха и тя посегна към масата, за да се облегне на нея.

— Не и за мен.

— Не мога!

— Заради името ми ли?

— По много причини! — И едната от тях беше страхът. В сегашното си състояние Моли не беше сигурна, че ще може да се спре, ако нещата станеха неуправляеми.

— Ние още не сме приключили!

— Напротив, това беше всичко!

Той се засмя и докосна устните си, сякаш да задържи вкуса от целувката още малко.

— Ако вярваш на думите си, значи не си толкова умна, колкото си мислех, госпожице Моли. Ще се видим следобед.

— Не…

— Ти се съгласи да погледнеш жребеца.

— Няма да дойда.

— Ще дойдеш. Ще се видим в три часа. — И си тръгна, без да каже нищо повече.

Когато чу затръшването на външната врата, Моли се строполи на един от кухненските столове. Обхвана главата си с ръце, пое дълбоко въздух и опита да подреди нахлулите мисли. Какво се беше случило? Да целува един О’Донъли, и то един час след като се беше запознала с него. Един красив, сексапилен О’Донъли, който можеше да чете мислите й! И при това се беше съгласила да се срещнат отново.

Ще откаже! Да върви по дяволите! Нека задържи за себе си проклетите петстотин долара.

Петстотин долара! С парите щеше да изкара доста време.

Моли затвори очи и изстена, отпускайки глава на масата.

— Парите са ми необходими! И то твърде много! — Ще трябва да отиде до имението на О’Донъли, за да ги получи. И се надяваше, че той ще стои по-далече от нея. Моли имаше странното чувство, че не е достатъчно силна, за да му се противопостави.

Трета глава

Даш присъства на един безкраен обяд на Дружеството по надбягванията, без да чуе и дума от дискусията.

Представяше си Моли Пим в нейното огромно викторианско легло.

Дори простена тихо, навел се над пилешките крокети, което предизвика недоумяващите погледи на присъстващите. Не успяваше да прогони ваденията и те му пречеха да се съсредоточи.

Искаше да я види отново. Веднага! Беше странно, но имаше нужда да се наслаждава на Моли Пим, да чуе отново гласа й, да притисне тялото й до себе си. Не можеше да потисне това желание. Да, тя явно беше опасна. За по-малко от час беше влязла под кожата му и бе завладяла част от него, която смяташе за отдавна мъртва. Беше повече от сексуално желание, въпреки че в момента искаше точно това.

Съжали, че не я отвлече.

— Само да мога да я задържа по-далече от татко! — мърмореше си той в колата на път за имението.

Дилън О’Донъли щеше да изпадне в ярост в момента, в който зърнеше дъщерята на Пади Пим.

Докато размишляваше как да постъпи, за да избегне прякото стълкновение, Даш премина през живописната Саратога. Въпреки че състезателният сезон все още не беше открит, градът вече беше украсен с цветя и знамена. Нова боя съживяваше кокетните фасади на елегантните къщи във викториански стил. Туристи излизаха на групи от шумните бистра.

Само след няколко седмици улиците ще бъдат претъпкани със знаменитости, които ще се надяват да бъдат забелязани, богати наследнички с перли и натруфени шапки и обикновени нюйоркчани, дошли на екскурзия. Конните надбягвания! Даш беше отсъствал твърде дълго и сега с удоволствие наблюдаваше отново оживлението в родния си град.

На двайсетина километра от града се простираше имението на О’Донъли — с елитна конюшня за състезателни коне, достойна дори за стара Англия. Даш мина през охранителната система, махна с ръка на портиера и форсира колата към вътрешността на имението.

След като прегледа пощата с помощта на предания секретар на баща си, Даш влезе в кабинета си, затвори вратата и запали пура. Вдигна крака върху махагоновото бюро и се замисли.

Животът явно обичаше да прави неочаквани завои. Преди година подготвяше автомобилно рали във Франция — работа, която прие, за да направи услуга на приятел, производител на хубави спортни коли. Но случаен разговор с баща му, при който гласът на стареца звучеше доста объркано, промени намеренията му. Той имаше задължения и трябваше да ги изпълнява. Една катастрофа в началото на ралито като че ли реши окончателно въпроса. И сега той беше у дома, в имението на О’Донъли, опитваше се да не нарушава мира вкъщи и да ръководи финансовите операции на фермата. Баща му действително беше объркан. Даш се изненада от плачевното състояние на нещата. И сега трябваше с магическа пръчица да реши всички проблеми, които напредналата възраст на баща му беше създала. Не беше лесно, но той се зае енергично с тях.

Докато размишляваше, Даш отново се загледа в снимките, закачени в рамки на отсрещната стена — състезателните коне на О’Донъли, обкичени с венците на победителите; расовите коне на О’Донъли и техните коняри; кобилите на О’Донъли и пъргавите им жребчета. Ей богу, бяха изключителни!

Бащата на Даш нареди снимките да се закачат същия ден, когато той се нанесе в стаята. Очевидно се надяваше, че тази колекция от славното минало ще събуди чувството му за семейна гордост.

Даш наистина изпитваше гордост. Въпреки че избяга веднага щом порасна достатъчно, за да се освободи от опеката на баща си, той обичаше имението и силно се надяваше, че ще може да го спаси.

Но днес откри, че е завладян от ново чувство.

И то бе свързано с Моли Пим.

Мисълта за нея не му даваше покой и натрапчиво жужеше в главата му. Защо точно сега трябваше да бъде ангажиран с финансовите проблеми на фермата? Моли имаше силен характер. Буен нрав. И гореща кръв! Подсказа му го видяното в спалнята й. Въображението му отново се възпламени.

Помъчи се да я прогони от мислите си, но не можа. Как ли би изглеждала с измити ръце и сресана коса, а твърдостта в очите й — заменена с нежен любящ поглед?

Как ли я обгръща кокетната нощничка? Почти осезателно почувства близостта на тялото й, представи си как се плъзват по раменете й онези тънки презрамки и разкриват стегнатите й гърди.

— Татко!

Момчето нахлу с трясък в кабинета, без да има представа какво видение прекъсва. Даш се изправи бързо на стола.

Осемгодишният му син приличаше едновременно на уличен хлапак и рап певец, облякъл се в сумрака на някой килер. Широки къси панталонки висяха около мършавите му крака, а огромната му неонова тениска беше подходяща за бейзболен играч. Очевидно тази сутрин го беше обличал по-големият му брат. Връзките на огромните му маратонки се развяваха след него, когато влетя през вратата, останал без дъх. На лицето си беше сложил черни пластмасови очила, които му придаваха леко учудено, несигурно изражение.

— Татко! Дошъл съм да те предупредя! Имаш време само колкото да се измъкнеш оттук, но трябва веднага да се размърдаш.

Със завръщането си в имението му се наложи да играе и ролята, която избягваше от доста време — баща на трите си деца. По време на брака си, който в основни линии беше споразумение между него и Били, той никога не се беше проявявал като грижовен родител. Били, изглежда, и не очакваше нищо повече през тези дванайсет години — време на приливи и отливи в техните чувства. А след развода тя като че ли искаше да запази дистанцията, за да спаси мира в собственото си семейство. Родителите на Били, част от хайлайфа на Ню Йорк, въздъхнаха облекчено, когато Даш излезе от живота на дъщеря им и те се заеха с отглеждането на децата.

Ала това лято Били замина като вихрушка за Европа и предприе стъпка, която ужаси благопристойните й родители. В един от редките моменти на самостоятелност тя не се подчини на семейната воля и изпрати децата при Даш, като заяви, че това ще се отрази добре на всички.

Тъй като я познаваше добре, той предположи, че най-вероятно е намислила далеч по-сложен план. Тя невинаги се бе подчинявала на родителите си. Омъжи се за Даш и го заведе в къщата си като трофей от състезание. Бедата беше там, че Даш не можа да се впише нито в структурата на семейството, нито в атмосферата на апартамента им на Парк Авеню, нито във вилата на брега на океана. Всички приятелки на Били се тълпяха около него и често ставаха причина за редица неловки ситуации. Беше му много трудно да поддържа светски разговори за пазара, модерната живопис и благотворителните балове. Бързо разбра, че нетрадиционният избор на съпруг е бил част от плана на Били да грабне вниманието на останалите. Тя непрекъснато правеше планове. Беше умна, но не достатъчно проницателна, за да предвиди последствията.

Ала сега трябваше да изиграе ролята на строг баща и той погледна недоволно сина си:

— Монтгомъри, отново се държиш като дивак.

— Спести си лекцията, татко. — Монтгомъри беше твърде устат и остроумен за своите осем години. Причината се криеше в тийнейджърската възраст на брат му, покрай когото се въртеше непрекъснато, и на по-голямата му сестра, която сега се бореше с хормоналните промени на пубертета. Монтгомъри опря мръсните си ръце върху бюрото и се наведе, дишайки театрално. — Превключи на скорост! Старецът идва!

— Няма да ти позволя да наричаш така дядо си, младежо — каза Даш с тон, който, надяваше се, семейството на Били би одобрило.

— Е — очите на момчето се бяха разширили от ужас, — аз няма да се задържам, защото не ми ще да изслушам поредната му проповед. Той е по-лош дори от другия ми дядо! Само крещи. Ще се видим по-късно… И не казвай, че не съм те предупредил!

Преди Даш да успее да възрази, Монтгомъри отвори прозореца и изскочи навън. Приземи се върху рододендрона и изпищя. Но очевидно нараняването не беше сериозно, защото само секунда по-късно чу бягащите му стъпки.

Даш се замисли дали да не го последва.

Но закъсня с части от секундата.

Дилън О’Донъли отвори рязко вратата и само с една крачка се озова в средата на стаята. Имаше фигурата на як и горд ирландец, отстояващ правата си върху своята земя; римски император, стъпил на бойното поле; мъж на действието, готов за настъпление. Широкоплещест здравеняк, пълен с огън.

— Младежо — изрева той, — къде е онзи нехранимайко, синът ти? Видях го да влиза тук само преди минута, така че не отричай!

Даш не промени привидно спокойната си поза, всмукна от пурата, издуха дима и погледна невъзмутимо баща си.

— Кой нехранимайко имаш предвид, татко? Аз имам двама.

— И нито един от тях няма да носи с чест името О’Донъли, ако не действаш с твърда ръка. Бившата ти съпруга не може да ги възпита, така че остава на теб! — Дилън затръшна вратата на кабинета и започна да се разхожда гневно напред-назад, а от ботушите му падаше слама по мъхестия килим.

Даш не можеше да не се възхищава от стария О’Донъли. За своите почти осемдесет години Дилън беше удивително мъжествен и енергичен. Всеки ден той работеше по осемнайсет часа в конюшните — много повече от останалите работници. Единствено лекото му накуцване, получено, след като го ритна един раздразнителен жребец — победител от три турнира — го караше да страда физически.

Имаше и други слаби места, разбира се. Внушителната физика и гръмките ругатни му бяха създали повече проблеми и с възрастта ставаше все по-лошо. Никога не беше обичал финансовата страна на бизнеса си и отегчението му от досадното счетоводство все повече се задълбочаваше. Дилън щеше да съсипе имението през следващите пет години, ако Даш не се беше върнал, за да се заеме с нещата. Дори сега той не беше сигурен, че ще успее да спаси цялото имущество. Дилън наивно вярваше в приятелите и доброто старо време. Но с това не се плащаха сметки, а още при първия преглед върху финансовото състояние, Даш откри големите дългове.

Дилън не даваше пет пари за подробностите.

— Не разбирам как се примиряваш с небрежното възпитание на децата си, което им е дала онази жена! Те са цяла напаст — и тримата!

— Били свърши добра работа, ако питаш мен — рече спокойно Даш. — Те са умни и изглеждат щастливи. Какво повече бих могъл да желая?

— Добри обноски на първо място!

— Защо? Никой тук не ги притежава, включително и ти. Какво те тревожи всъщност, татко? Има нещо!

— О, както обикновено — махна нетърпеливо с ръка Дилън. — Онзи проклет счетоводител дойде отново, докато теб те нямаше. Досаждаше ми с въпроси за такси, които съм плащал преди три години! Какъв е този счетоводител, който ще си губи времето с минали сметки?

Той се опитва да оправи бъркотията, направена от теб, помисли си Даш. Но не каза нищо.

— Ще говоря с него — обеща той на баща си.

— Не можеш да очакваш — все още се мръщеше старецът — някой да си спомня всички сметки, които е плащал.

— Точно така. Искаш ли пура, татко?

Тази хитрост винаги успяваше. Дилън забрави за досадните писарушки и позволи на Даш да му избере пура от специалната кутия с овлажнител на бюрото. Твърде малко неща ги сближаваха, но едно от тях беше страстта им към хубавите пури.

— Слушай, татко — започна внимателно Даш, — напоследък много мислих за Картофено пюре.

— Красавец е, нали? Никога не съм виждал жребец като него.

Даш търпеливо изслуша Дилън, докато изброи най-добрите качества на коня. Старецът бе изпълнен с благоговение пред способностите на Картофено пюре. Ала не вярваше, че може да бъде опитомен, обязден и дори завързан за оградата, без да я вдигне цялата със себе си, после да обиколи Саратога и да изнесе цяло представление, а притежателите му да изглеждат като пълни глупаци. Беше див и опустошителен кон, според баща му — дявол с грива и опашка.

Даш, от друга страна, знаеше, че единствено жребецът бе в състояние да спаси имението от фалит.

— Трябва да го продадем на закупвачите за клане — заяви Дилън.

— Нямам намерение да се предавам, татко. Все още не — каза Даш, втренчен в пурата си.

— Ти така и не се научи кога трябва да спреш, за да избегнеш загубите, момчето ми. Така счупи крака си в Швейцария. Какво, по дяволите, правеше там? Забравил съм.

— Следвах шампиона на слалом с видеокамера, закрепена на ските. Справях се съвсем добре, докато не ударих онзи… Това вече няма значение. Слушай, татко, Картофено пюре е бисерът на фермата.

— Никога не се отказваш, нали? — Дилън вдигна краката си на бюрото. — Е, това не е чак толкова лошо. Порасна и стана стабилен мъж!

Но само защото се отделих от теб, едва се овладя да не изрече Даш.

— На каква отчаяна стъпка си се решил? — ухили се Дилън. — Отново ще наемеш някоя луда глава да го обязди? Като онзи от Калифорния?

Даш потисна въздишката си. Беше опитвал какво ли не и повечето случаи бяха чиста загуба на пари.

— Трябва да ми обещаеш, че ще останеш спокоен, татко. — Даш извади пурата от устата си, спусна крака на земята и се облегна с лакти на бюрото. — Споразумяхме се, че конят е мой, нали? Той вече не е твоя собственост, той е мой жребец. Ти ми го даде.

— Кажи какво си намислил, младежо! — намръщи се старецът.

— Наех една жена. Експерт по трудните коне. Тя е най-добрата.

— Е, и?

— Тя е дъщеря на Пади Пим.

Сякаш ударен от ток, Дилън скочи на крака. Наведе се над бюрото, като дишаше тежко и едва преглъщаше напиращата ярост. Насочи треперещия си пръст към Даш.

— Ти… Ти…

— Тя ще дойде следобед и ще се радвам, ако стоиш настрана…

— Ти не си вече мой син! — избухна Дилън.

— Татко…

— Няма да позволя на никой от фамилията Пим да пристъпи в моята собственост!

— Нашата — поправи го Даш, тъй като Дилън вече му беше прехвърлил половината от имота.

— Ще я застрелям, щом я видя! — Старецът все още не се беше отказал да раздава правосъдие.

Даш едва сдържа усмивката си, когато си спомни надписа на табелата пред имението на Пим.

— Може би ще успея да се разбера с нея по-добре, отколкото си мислех. Слушай, татко, мисля, че е време да оставим глупавите спомени зад нас! Пади го няма вече и той никога не е искал да ти причини зло…

— Не е искал да ми причини зло!

— Той е мъртъв и ти трябва да му простиш…

— Не ми казвай как да живея — озъби се Дилън. — Ти може да си дошъл да поправиш някои мои грешки, но никога няма да разбереш такива като Пади Пим.

— Добре — отвърна Даш, — но Картофено пюре сега е мой и аз ще наема Моли Пим да го тренира.

— Опитай и ще съжаляваш, момче!

Дилън винаги държеше да има последната дума. Излезе с трясък от кабинета и затръшна вратата след себе си.

— Е, като че ли мина по-добре, отколкото си представях — промърмори Даш, захапа пурата и се загледа в тавана.

Моли Пим се появи около час по-късно.

С раздрънкан пикал, който вдигаше повече шум от танковете „Шърман“, тя мина през главния портал на имението и продължи с грохот по алеята като настъпваща армия. Спирачките изскърцаха пронизително, когато спря пред кабинета на Даш. Чул как двигателят се задави и замлъкна, той излезе да я посрещне.

Древното превозно средство изглеждаше като мръсно петно сред великолепието на имението, но Моли слезе от него с гордост. Само като я видя да затръшва вратата на колата, Даш се усмихна. Посипалата се от удара ръжда сякаш не впечатли Моли. А трикракото й куче седеше на предната седалка с изплезен език — още едно петно.

Няколко глави, в това число и две-три конски, се подадоха от близкия обор, за да разберат причината за този шум.

— На друго място ли искаш да паркирам? — попита Моли, видяла приближаващия Даш.

— Ще наредя да се погрижат за колата — отвърна той спокойно и протегна ръка: — Добре дошла, госпожице Моли.

Тя енергично отвърна на ръкостискането, но му се стори, че леко потрепери, когато задържа дланта й секунда по-дълго от необходимото.

Даш забеляза, че е измила лицето си, но не е сменила дрехите. Не беше сметнала за необходимо да се облече специално за деловото си посещение в конюшнята му. Хареса му липсата на показност, особено след като знаеше за романтичната страна от характера й. Светлата й коса беше разбъркана от вятъра, а бронзовата й кожа сякаш блестеше на следобедното слънце. Изглеждаше дива и дръзка — жена, която си заслужава да бъде преследвана.

Но Даш видя несигурност в дъното на очите й. Това го учуди, но и зарадва. Резките думи и грубият тон не бяха нищо друго, освен защитна броня. Можеше да се обзаложи, че дълбоко в себе си тя беше чувствителна и нежна.

— Проблеми ли имаш, О’Донъли?

Той осъзна, че се беше загледал във фигурата й и едва сега пусна ръката й.

— Защо питаш?

— Гледаш ме така, сякаш не си хапвал хубаво ядене от седмици. Не те ли нахраниха днес на височайшия обяд?

— Може би ми трябва друг тип храна.

Тя пропусна думите покрай ушите си и огледа безукорно поддържаното имение. Даш опита да си представи какво вижда тя и предположи, че изобилието от цветя, прясно боядисаните бели огради и блясъкът на полирания месинг я е изненадал. Вероятно всичко й се е сторило много скъпо. На няколко крачки от тях двама от работниците разседлаваха кобила, която трябваше да отиде при един от расовите им жребци. Само Даш знаеше каква отчаяна нужда имаха от парите, които щяха да получат за оплождането на кобилата.

Силно цвилене отекна в конюшнята и женската наостри уши. Даш се усмихна — привличането между конете означаваше пари в банката.

Моли извърна глава за момент, за да чуе коня, след това подритна с ботушите си близката саксия и каза:

— Много приятно местенце притежаваш, О’Донъли. Къде икономът ти сервира чая?

— По-късно — отвърна Даш. — Всъщност, на верандата. Днес имаме посещение на шейх от Средния Изток — иска да си купи кон. Можеш да се запознаеш с него.

— Кога ще видя жребеца?

Моли знаеше, че е по-добре да се съсредоточи върху целта на посещението си. Но само един поглед към Даш О’Донъли я караше да се разтрепери. Защо беше така дяволски привлекателен? Застанал срещу слънцето, той приличаше на кинозвезда — един от онези силни мъже, които играеха ченгета или шпиони, или… супермени. Когато пое ръката й, тя положи твърде много усилия, за да не се изчерви. Колко нелепо — да се изчервява заради един мъж!

Срещна погледа му и гореща вълна заля гърдите й, като бързо обхвана цялото й тяло. Беше неудържимо. Беше подлудяващо.

Бегла усмивка проблесна в погледа на Даш. Явно безпогрешно усещаше какво точно изпитва тя. В следващия момент той сякаш се овладя и каза:

— Хайде, ще ти покажа жребеца веднага, ако искаш.

— Това е единствената причина, поради която съм тук.

Той се засмя и я поведе по идеално павирана алея към гараж с блестящо поддържани автомобили. В хладния сумрак Моли забеляза ниска спортна кола, товарен пикап с широки гуми, камион и джип. На задната стена беше облегнат доста използван, но добре изглеждащ мотор.

— Твой ли е? — посочи мотора Моли.

— Да — кимна и отвори вратата на джипа, — но с това ще стигнем по-бързо до нашата цел днес. Влизай!

Моли се покатери в джипа, без да поеме протегнатата му ръка. Когато седна и затвори вратата, тя сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително.

Сухар нададе радостен лай и изскочи от пикапа на другия край на алеята. Бързо измина разстоянието и с един скок се намести с мръсните си лапи на задната седалка в блестящата от чистота кола.

— С нас ли ще дойде? — попита ужасен Даш.

— Сухар навсякъде идва с мен. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна той, но погледна кучето с очевидно предубеждение. — Освен ако няма намерение да си хапне отново от моите дрехи.

— Мисля, че си в безопасност. Нахраних го, преди да тръгнем.

— Да се надяваме, че няма да иска десерт. — Даш заобиколи джипа и се настани зад волана. Ключовете бяха на таблото. Моли предположи, че той не се страхува от кражба. Преди да навлезе в свещените земи на О’Донъли тя премина през две системи за сигурност и охрана.

Даш запали мотора, излезе леко от гаража и се отдалечи от сградите. Потеглиха по най-стръмната от трите алеи, които започваха от канцелариите. Бяла ограда очертаваше алеята, а красиви кленове хвърляха приятна сянка по целия път.

Накъдето и да се обърнеше, Моли виждаше белезите на голямо богатство. Беше очевидно, че фамилията О’Донъли е плувала в охолство поколения наред.

А конете! Моли видя изящни коне, пасящи спокойно по ливадите. Лъскавата им козина и обкованите с месинг оглавници им придаваха вид на шампиони. Стадо от прекрасни едногодишни животни препускаше около малък хълм.

Половин дузина кобили с малки жребчета стояха близо до оградата и спокойно наблюдаваха преминаващия джип. Моли се опита да не мисли, че само една от тези породисти кобили би могла да спаси собствената й ферма от разоряване.

И може би точно в този момент Моли реши, че колкото и да й платят, тя ще приеме работата. Само частица от тяхното богатство би могла да възстанови нейната ферма.

— За какво мислиш? — попита Даш.

— Кобилите ти са доста едри — опита се да подреди мислите си Моли. — Хранили сте ги твърде много миналата зима.

— Сега ще успеят да отслабнат — увери я той.

— Какво е това? — посочи тя голяма бронзова статуя на кон, която украсяваше върха на хълма.

— Гробът на Корал. Баща ми я поръча още преди години, когато той беше на върха на кариерата си. — Гласът му звучеше приглушено и Моли го погледна.

Така ли й се струваше или на него наистина му беше мъчно за коня? Не беше предназначена за неговия гроб, но… Това изглежда добро място за нея.

— Да, наистина — отбеляза Моли, поглеждайки статуята, поставена на почетно място над имението. — Но какво е това?

— Кое? — Даш намали, за да погледне, но въпреки това джипът за малко не излезе от пътя и той изруга. — Този малък негодник! Трябваше да го… — Замълча навреме, изправи колата и превключи скоростите. Но вместо да се насочи към статуята, където едно момче изглежда покриваше бронза с боя, Даш продължи по алеята. Ала докато се отдалечаваха, бе стиснал толкова здраво кормилото, че кокалчетата му побеляха.

— Кое е това момче? — попита Моли. — Държеше кофа с боя, нали? Съсипваше вашата статуя!

— Да — процеди през зъби Даш, — това е моят син.

— Твой какво? — загледа се в него Моли. Не беше допускала подобна възможност. — Ти си женен?!

— Разведен съм — отвърна Даш. — Но това лято аз съм настойник на трите си деца.

Разбира се, той беше достатъчно възрастен, за да има деца. Щеше да е малко странно, ако нямаше. И все пак, беше изненадана.

— Изобщо не съм мислила… Искам да кажа, нямаш вид на баща.

— И децата ми казват същото.

— Не се ли разбираш с тях?

— По-лошо е, отколкото съм си представял — изръмжа Даш. — Възпитава ги майка им, а тя е скарана с дисциплината, нали разбираш, и те… Е, много са непослушни.

— Като баща си?

— Признавам, че бях отсъстващ баща — не се ядоса Даш. — Но съпругата ми и нейното семейство предпочитаха да се показвам само при важни случаи.

— Това харесваше ли ти?

— Твърде много. Не бях напълно изключен от техния живот, но всички изглеждаха по-щастливи, когато ме нямаше.

— Жена ти също ли?

— Нека кажем, че се чувстваше облекчена.

— Тя омъжи ли се отново?

— Не, тя е журналистка, а освен това се занимава и с благотворителна дейност. Това отнема доста голяма част от времето й. Тя е твърде заета, но ценя възпитанието, което е дала на децата ни, като се има предвид големият натиск от страна на семейството й. А при това е и красива жена.

— Звучи така, сякаш си се оженил не само заради красотата й.

— Е — засмя се той, — със сигурност именно красотата й ни сближи в началото.

— Вероятно е подхождала на твоя стил на живот.

— Да, така е — кимна той, развеселен. — Оженихме се млади, недоволни от обществото, а след това всеки тръгна по своя път. Аз обикалях света, докато тя живееше в Ню Йорк и работеше за вестника, собственост на семейството й. За мен тя беше като база за излитане и въпреки че започнахме семейния си живот почти случайно, изглежда това я устройваше.

— А теб?

— Какво мен?

— Каза, че не си напълно изключен от живота на децата. С какво допринасяш за отглеждането им? С пари?

— Били произхожда от заможно семейство — каза Даш, — така че моят финансов принос е по-скоро само заради принципа. Мислиш, че съм бил ужасен баща. Е, признавам го. Появявах се в живота им от време на време и така… Но аз не мога да наваксам пропуснатите години за едно лято.

— И за това ги оставяш да боядисват бронзовите статуи?

— Ще обсъдим с Джон неговото поведение, но по-късно.

Джон е разглезено дете, помисли си Моли. Богато, разглезено и твърдоглаво дете, чийто баща също беше богат, разглезен и твърдоглав. Нищо чудно, че Даш не може да се справи с тях. Все едно да управлява собствените си неуправляеми страсти. А Даш О’Донъли изглежда имаше от тях в изобилие.

— Не съм те наел, за да анализираш семейния ми живот, нали — прекъсна той размишленията й с ироничен глас.

— Не си ме наел въобще — възрази Моли. — Ставаше дума да хвърля един поглед на този твой жребец-чудо. Къде е той?

— Държим го на по-високо пасище, за да не нарани някого.

Джипът изръмжа нагоре към последния хълм. От най-високата точка се откриваше великолепна панорама към цялото имение — дългите огради, смарагдовозелените ливади и черните покриви на конюшните — всичко беше като на длан. От другата страна на хълма се намираше огромната бяла къща на О’Донъли с висок портал, пред който се разстилаше изкуствено езеро. Пътят правеше лека извивка пред входната врата и Моли си представи елегантните коли и слизащите от тях изискано облечени гости, поканени за бала на домакините. Моли зърна също плувен басейн и обширна цветна градина.

— Ето там е Картофено пюре — показа Даш, когато колата отново се спусна по хълма.

На дивия син на Корал бе предоставена ливада, достойна за принца на конете. Пасището му беше дълъг, леко полегат склон, който се виждаше от самата къща. Редица от гъсто засадени дървета хвърляше сянка върху поляната, изпъстрена с килим от цветя.

Даш спря джипа до оградата и Моли слезе веднага.

Само миг, преди да се появи той.

Жребецът извести пристигането си с буйно предизвикателно цвилене, което отекна между хълмовете. След това изскочи от сянката на дърветата в галоп, копитата му разриваха земята и издаваха тътен като гръмотевична буря в тихия следобед. Беше много тъмен, с лек червеникав оттенък на козината и черни петна, дълги крака, голям гръден кош, но беше учудващо слаб за височината си. Опашката му, дълга и черна, се развяваше буйно след него.

— Внимавай! — извика Даш, когато жребецът направи завой и се насочи право към тях със скоростта на реактивен самолет при излитане. — И друг път е чупил огради.

Без да показва признаци на уплаха, Моли стоеше като вкаменена пред препускащото животно. Възхищаваше се на дължината на краката му, движението на мускулите под мократа му от пот кожа. Жребецът летеше към нея с бясна решителност. После изведнъж рязко намали скоростта и спря само на около метър от тях, разпръсквайки кал около себе си.

Моли внимателно пристъпи напред и се наведе над оградата, за да го види.

Жребецът замръзна и на свой ред впери в нея големите си диви очи. Ушите му бяха нащрек. Ноздрите му се разширяваха от тежкото дишане. Главата му беше като изваяна, вратът се извиваше елегантно надолу, а хълбоците му излъчваха сила. Но когато се загледа в Моли, кожата му нервно потръпна, мускулите му потрепериха, ала не от умора.

— Той е изнервен — каза меко Моли, без да сваля очи от стройния кон.

— Изнервен? Не, той просто е ядосан през цялото време.

— Не точно гневът кара един млад кон да изглежда по този начин. Друго е.

— Храним го правилно. Малко зърно, витамини…

— Не е това — прекъсна го нетърпеливо Моли. — Първо трябва да го преместите.

— Да го преместя? — възрази Даш. — Това е най-доброто пасище във фермата. Всичко, от което има нужда…

— Не е подходящо за него — отново се намеси Моли. — Вятърът е силен.

— Вятърът? Виж какво, госпожице Моли. Бях подготвен да чуя някои необичайни идеи от теб, но…

— Той ще умре след месец… може би два… ако го оставите тук. Той няма никаква плът върху костите си, само мускули и оголени нерви. — Гласът й стана напрегнат. — Нервността го изяжда отвътре. Чувства се несигурен. Като кораб без котва е.

— Без какво?

— Конят се нуждае от свое място, също като хората. Той е нещастен и уплашен… но отстрани изглежда като ядосан. Цялото това тичане наоколо… Той просто търси.

Даш я наблюдаваше внимателно, когато тя се обърна към дивия кон. Беше невероятно, знаеше го, но жребецът и Моли като че ли се разбираха. Пред очите му се осъществяваше телепатия между жената и животното. Между две диви и красиви създания. Жребецът вдигна високо глава, за да види по-добре Моли. А когато се обърна към нея, Даш видя същото напрегнато изражение и на нейното лице.

— Откъде разбра всичко това? — попита объркан Даш.

— Просто разбрах — прошепна тя.

Озадачен, но заинтригуван, Даш откри, че й вярва. Може би беше магия. Може би — реалност. Той нямаме какво повече да губи. Трябваше да повярва на Моли Пим и на странния й начин на общуване с конете.

— Добре — каза той, като се боеше да поиска по-определен отговор. — Ще се заемеш ли с него?

— Да — изправи се Моли и го погледна открито, — ще се заема с него. Но не и с теб.

— Страхувам се, че ние сме комплект.

— Ще трябва да го разделим.

— Няма да стане — поклати глава Даш.

— Но аз действително мога да му помогна. — Лицето на Моли пламна. — Мога да го накарам да се почувства по-добре, да го успокоя. Ще го заведа в моята ферма и…

— Застрахователната компания държи той да не напуска имението. Ще трябва да останеш тук с него. Не подлежи на обсъждане. Получаваш ни двамата, госпожице Моли, или нито един от нас.

Четвърта глава

Даш не можеше да повярва, че тя е толкова упорита.

— Не мога да остана тук — каза тя и се отдалечи. — Не мога да се концентрирам върху него, когато се притеснявам от теб.

— Защо се притесняваш?

— Много добре знаеш — извика Моли и се завъртя. — Не може да се работи по този начин. Това е…

— Виж какво — прекъсна възраженията й той, — ти не си адвокат, който трябва да се съсредоточава за сложен съдебен процес. Аз искам да тренираш кон. И ми харесва това, което става между нас. Двете нямат нищо общо. Ти си сексапилна млада жена и ме привличаш. Не съм много по-възрастен от теб. Или точно това е причината?

— Не, не. Просто не си мой тип.

— А какъв точно е твоят тип? — засмя се той. — Някой с четири крака и опашка.

— Виж, аз не съм момиче, вманиачено на темата коне и обсебено от фикс идеята за провала на баща си. Аз съм жена и не съм била монахиня през целия си живот. Но ти… Ти искаш играчка, О’Донъли. Ти се отнасяш несериозно с жените.

— Несериозно ли? Откъде ти хрумна? От двеминутния разговор за живота ми? Идеята да се разделим беше на Били.

— Ти си от мъжете, които приемат секса като спорт.

— Вълнуващо занимание, трябва да го признаеш — малко пресилено се засмя той.

— За мен това не е спорт. А нещо повече. При това ти си неспособен да направиш следващата крачка.

— И каква е следващата крачка?

— Да признаеш, че в секса има нещо повече от обилно изпотяване и оргазъм.

Зашеметен от откровеността й, Даш се облегна на оградата и я разгледа — хубава млада жена с превъзходно тяло, огнен нрав и открито отношение към живота. Притежаваше и неочаквана романтичност, а точно това Даш искаше да избегне на всяка цена.

— Няма да се преструвам, че не искам да правя любов с теб, госпожице Моли. Да, желая те. Но твоето желание е не по-малко силно от моето.

— Погрешно си ме разбрал — тръсна тя червеникавата си коса, която проблесна на слънцето.

— Непрекъснато мислиш за секс, откакто се срещнахме, нали? — отдръпна се Даш от оградата и я изгледа продължително.

— Не искам да говорим за това.

— Страхливка — каза меко той и приближи към нея.

— Не съм страхливка — проблеснаха очите й, но направи крачка назад към джипа.

— Докажи го.

— Това са пубертетски игри — нетърпеливо въздъхна тя, — и не мога да повярвам, че можеш да си губиш времето с тях.

— Може би това е игра за възрастни. И вероятно от най-древните. — Даш със задоволство отбеляза, че тя направи още една несигурна крачка назад.

— Не ми харесва твоята игра.

Той я последва до паркирания джип, внезапно решил да й покаже разликата между правенето на любов и чистия, неусложнен с любовни истории секс. А той си имаше своите добри страни.

— Мъжете и жените играят тази игра, откакто свят светува.

— Това прави ли я по-добра?

— Прави я по-вълнуваща и съвършена.

— Да си свалим дрехите не е моята представа за вълнуващо.

— Страхувам се, че ще трябва да свалиш още нещо. Първо трябва да отхвърлиш задръжките си.

— Същото се отнася и до твоята емоционална арогантност. — И за по-голяма сигурност тя заобиколи джипа.

— Емоционална арогантност? — засмя се насила той.

— Е, всеки глупак може да се съблече и да прави секс, О’Донъли. — Тя спря и допълни насмешливо: — Иска се смелост да признаеш, че зад самоуверената ти усмивка се крие нещо повече от сексуално желание.

— И какво мислиш, че крия — не престана да се усмихва Даш.

— Много неща. — Тя се завъртя на пръсти. — Истинските си чувства към децата, например.

— Чакай, чакай… — Даш почувства как го обзема гняв.

— Страхливец! — засмя се тя.

Тя беше съвсем близо и Даш се възползва.

— Не закачай моето семейство — рече той грубо, хвана я през кръста и със задоволство усети как пулсът й се ускори.

— Поставяш условия? А това честно ли е? — попита тя лукаво. — Очакваш от мен да се откажа от моите принципи по отношение на баща ми, собственото ми имение. Да изоставя всичко и да работя за теб през деня, а вечер да изпълнявам ролята на любовница?

— Не е необходимо да се отказваш от нищо. Ще изпратя някой да се грижи за фермата ти, докато си тук.

— А баща ми? Очакваш просто да забравя и да се хвърля в леглото ти? — гневно проблеснаха очите й.

— Няма да е необходимо да използваме легло — каза Даш и я привлече към себе си. — Може да се любим и под онези дървета или тук на тревата.

— Не мисля така — отвърна тя.

— Наистина ли? — Той с наслада усети близостта на стройното й тяло, плъзна ръка по бедрото й и погали плавната извивка на хълбоците й. Притисна я още по-плътно, за да усети възбудата му. — Все още ли си на същото мнение?

Тя поклати глава, после погали лицето му с върха на пръстите си. Нежна милувка, едновременно възбуждаща и успокояваща.

— Да, убедена съм! Харесва ти да се мислиш за твърдо момче, Даш О’Донъли, но ти си като този жребец! Див и необуздан. А в същото време криеш нещо. Всъщност много неща.

Той копнееше да я целуне, да разтвори устните й и да докосне дръзкия й език. А вместо това промърмори:

— Кажи отново името ми!

— Даш! — прошепна тя. — Даш.

— Ще ме целунеш ли?

И тя го направи. Повдигна лицето си към него, за да му предаде топлината на устните си и той простена. Обви ръце около врата му и се притисна още по-близо, усещайки всеки трепет на тялото му. От устните му се откъсна нов стон и той я сграбчи в прегръдките си, като сериозно се замисли дали да не я отведе веднага в гората, за да останат съвсем сами. Искаше да разкъса дрехите й, очите му бяха жадни да се насладят на стройните й дълги крака, тялото му гореше от желание да почувства как те се обвиват около него. Копнееше да я види гола пред себе си, да я гали, да усеща ръцете й върху себе си, да проникне в нея с бавни пулсиращи тласъци. И ръцете му се устремиха към колана на джинсите й.

Тя се засмя тихо и се изви в прегръдките му с нежно и ритмично движение на бедрата си, разпалвайки още повече желанието му.

Сдържаността им изчезна напълно, целувките им станаха жадни и те трескаво започнаха да шарят с ръце по телата си. Даш усети сладостта на устните й, видя огъня в червеникавите й коси. Господи, колко е хубава! Привличаше го като магнит — топлината й, жизнерадостта й. Желаеше я.

Той плъзна ръка между двамата и откри великолепната закръгленост на гърдите й. Погали с палец зърното. Почувства как то набъбна, втвърди се и тя издаде нежен звук — отчасти въздишка, отчасти смях. Когато го погледна, очите й бяха изпълнени с желание.

— Започваш да отстъпваш — каза тихо той.

— И ти също — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш? — пусна я той изненадан.

— Превръщаш всичко в игра, О’Донъли — облегна се тя на джипа. — Но не си циник, какъвто ти се иска да изглеждаш.

— Нима искаш да ти изприказвам един куп празни думи?

— Разбира се, че не. Мразя всичко безсмислено.

— Тогава защо да не се държим като възрастни, които се радват на удоволствието да бъдат заедно?

— Защото не мога да си вдигам краката просто така.

— Аз само искам…

— Знам какво искаш. Но няма да ти позволя да определяш колко струвам по сексуалното ми поведение. Не ме разбирай погрешно. Сексът ми допада… но при определени условия. Необходимо ми е нещо повече от атлет за партньор.

— Трябвало е да се родиш през миналия век — усмихна се той. — Боже мой! — Даш отметна косата от лицето си и се извърна. — Ти изобщо не си жената, която очаквах да видя, когато те потърсих сутринта.

Моли опита да сдържи усмивката си. Въпреки привидната самоувереност, тя се чувстваше твърде неловко. Само от няколко часа ли го познаваше? А имаше чувството, че са минали години.

— Ще ми позволиш ли да заведа жребеца у нас? — попита тя.

— Не! Той остава тук — рязко извърна глава Даш. — Той има твърде висока стойност като кон. А тук имаме необходимите условия за сигурност. Съжалявам, Моли. Застрахователната компания няма да разреши той да напусне фермата. Ще трябва да останеш тук. Ще кажа да ти приготвят стая в къщата…

— Не мога да остана в твоята къща!

— Палатка ли искаш да опънеш в предния двор? Не можеш да тичаш до имението си по няколко пъти на ден. Ще прекарваш по два часа дневно в път. Ще трябва да останеш тук. — Той се засмя: — Обещавам, че стаята ти ще бъде с надеждна ключалка.

Моли се колебаеше. Хвърли поглед към ливадата пред себе си, а след това отново се взря в тъмния жребец. Той вече се беше отегчил от тях и препускаше нагоре-надолу, тръскаше силно глава и душеше нервно вятъра. Беше великолепен.

И Моли можеше да бъде с него.

— Добре! — каза тя. — Ще остана.

— Колко ще ми струва? — усмихна се широко Даш.

— Четири хиляди беше последната ти дума, доколкото си спомням. А моята работа е да го подготвя да се състезава.

— Чудесно. Да се върнем в офиса и да оформим документите.

— Откажи се — заяви весело Моли, скочи в джипа и тръшна вратата след себе си. — Не подписвам никакви договори с името на О’Донъли върху тях.

— Виж какво, Моли — заобиколи бързо колата Даш и се настани зад волана. — Нека бъдем разумни.

— Не подлежи на обсъждане! Баща ми загуби именно от някакъв законен договор. Едно ръкостискане ще свърши работа.

— Ти си упорита жена, госпожице Моли — поклати глава Даш повече с възхищение, отколкото с негодувание.

Той запали колата. Внезапно Сухар протегна глава от задната седалка и го лизна по ухото с големия си грапав език.

— Харесва те — засмя се Моли. — Нали знаеш, той не целува когото и да е.

— Аз също! — отвърна той многозначително.

Моли реши, че забележката му не се нуждае от коментар, облегна се удобно назад и се отдаде на удоволствието от пътуването. Вятърът разбъркваше косите й, но това не я смущаваше. Чувстваше се великолепно.

Не се самозалъгваше. Всичко се дължеше на целувките на Даш. Беше фантастично. Досега нито един мъж не я беше възбуждал така.

Но тя запази самообладание. Беше твърда и независима и остана доволна, че го спря, преди ситуацията да излезе извън контрол… Без да го ядоса. Той беше приел условията й и тя се чувстваше силна.

Въпреки това подозираше, че Даш е по-силен. Щеше да бъде истинска битка да работи близо до него.

Наближиха офиса и забелязаха озадачаваща сцена.

Голяма бяла лимузина беше паркирана на пътя, заобиколена от половин дузина мъже с напрегнати лица в тъмни костюми и портативни радиотелефони в ръце.

— Нашите посетители от Средния Изток — обясни Даш. — Те… Но какво става тук, дявол да го вземе?

Върху капака на колата се бяха настанили трима тийнейджъри. Единият носеше традиционна арабска дреха, а другите двама бяха типични американски деца, според Моли, като се изключи факта, че бяха въоръжени с автомати. Бодигардовете ги наблюдаваха нервно.

— По дяволите! — Даш рязко натисна спирачката и закова джипа.

В този момент момичето от групата се прицели и дръпна спусъка. На няколко метра от нея върху оградата бяха наредени чаши за вино и когато куршумът удари първата от тях, тя се разлетя на хиляди парчета. Хлапаците ликуваха.

Даш скочи от джипа и се устреми към тях. Моли се измъкна и го последва. Когато той стигна до децата, момчето в бялата роба пое оръжието от момичето, прицели се и гръмна друга чаша от редицата.

— Какво означава това? — прогърмя гласът на Даш.

Момичето се обърна към него, но, заслепено от слънцето, присви очи предизвикателно. Носеше тюрбан, който явно наскоро й беше подарен, защото не стоеше съвсем стабилно на главата й.

— Здрасти, татко. Направихме си малко учебна стрелба.

Тя беше хубава, дребна и руса, но беше успяла да намали до голяма степен естествената си красота. Косата й висеше на неравни слепени кичури, боядисани в долната си част в лилаво. Позата й върху колата беше на малка филмова звезда — кръстосани крака, отметната назад глава. Посрещна спокойно гнева на баща си.

— Да не сте полудели? — изкрещя Даш. — Някой можеше да пострада!

— По-спокойно, де! — намеси се презрително другото момче. Дъвчеше дъвка и носеше огромна тениска с щамповани големи червени устни върху нея. — Мама ни позволява да стреляме по глинени панички в Нюпорт.

— Тук не е Нюпорт! — рязко отсече Даш, като дръпна момчето. — Това е коневъдна ферма с животни за милиони долари. Ако ослепите и едно от тях със своето безогледно…

— Ние стреляме по чаши, бе човек! — прекъсна го момчето.

— Достатъчно! — извика Даш. — Веднага слезте от тази кола! Дайте ми оръжието! И двамата се качвайте в стаите си и да не съм ви видял, докато…

— Но дядо ни каза да забавляваме Амал, татко — възпротиви се момичето, като потупа по рамото момчето, облечено в арабски дрехи. — Той трябва да прекара добре, нали разбираш?

— Ти трябваше да го забавляваш — поправи я Джон. — Хей, кое е това маце?

— Казвам се Моли — отвърна тя, като реши, че определението „маце“ е предназначено за нея.

— Моли — процеди през зъби Даш, — това е синът ми Джон и дъщеря ми Николет. Те трябваше да се грижат за брат си Монтгомъри днес следобед, но един Бог знае какво е станало с него.

— Успокой се, де — каза провлечено Джон. — Гами се заигра зад къщата.

На Моли не й хареса арогантният му поглед и му отвърна по същия предизвикателен начин. Беше удовлетворена, когато Джон не издържа и с пламнали уши погледна встрани.

— Сигурна съм, че децата не са искали да направят нищо лошо, Даш — каза тя. — Те знаят как се борави с оръжие, щом и друг път са стреляли. Убедена съм, че ще почистят счупените стъкла още сега.

Силно гримираните очи на Ники се разтвориха широко и тя закима енергично.

— Да, да, ще почистим. Нали, Джон? Нищо не сме повредили.

— Започвайте веднага — нареди Даш. — След това намерете Монтгомъри. Амал ще дойде с мен.

— Какво да правим? — проточи жаловито момичето. — Толкова е скучно! Не можем да отидем по магазините, кабелната телевизия не струва. Тук нищо не се случва!

— Ето ти пари, отидете до града. Джулио ще ви закара.

— Страхотно! — светнаха очите на Ники. — Колко ми даваш?

— А ти от колко имаш нужда? — изведнъж се обърка Даш.

— Петдесет долара! — намеси се Джон. — За вечеря и видеоигри.

Явно Даш недоумяваше какво могат да направят с толкова пари двама тийнейджъри.

— Ето — подаде им парите — и се махайте оттук, преди да сте направили още някоя беля.

Джон остави оръжието и потупа Амал по рамото.

— Радвам се, че се запознах с теб, приятел. Заповядай пак и ще ти покажа онези списания, за които ти говорих.

— Джон! — повиши предупредително глас Даш. Момчето повдигна рамене и се отдалечи. А след това подметна през рамо към баща си: — Имаш вкус за жените, приятел, но нямаш чувство за хумор.

Ники намигна на Амал и му хвърли тюрбана. Кокетно размаха пръсти за довиждане на смаяния младеж и изтича след брат си.

— Тези деца ще ме довършат — въздъхна тежко Даш.

— Амал — засмя се Моли. — Да отидем на разходка? Господин О’Донъли ще има делова среща. Двамата с теб ще се разходим из конюшните, докато те разговарят, нали? Обичаш ли конете?

— Много! — отвърна сърдечно момчето.

— Благодаря! — каза Даш с облекчение. — Отивам да се видя с баща му и ще се опитам да намеря някой, който да го разведе наоколо. Ако почакаш около половин час…

— Ще почакам.

— Моли…

— Стига — усмихна се тя. — Приеми го като още една услуга.

Той нямаше време да отговори, защото само след секунда вратата на офиса се отвори с трясък и висок мъж с побелели коси излезе на верандата. Гласът му беше дълбок и силен.

— Това баща ти ли е? — попита Моли и без да дочака отговор се обърна към стареца, който с убийствен поглед вече се насочваше към нея.

— Махай се от земята ми! — изкрещя той. — Ти си дъщерята на онзи Пим… Ти си… Боже мой! — внезапно спря той, изненадан, че тя не помръдваше от пътя му, готова за борба. — Мътните го взели — премигна той, — изглеждаш точно като Маргарет.

— Тя ми е майка — отвърна рязко Моли.

Даш затвори очи и се помоли да се разтвори земята и двамата да изчезнат, преди да е станала експлозията. Трябваше да се досети, че Дилън ще се навърта наоколо само за да може да изгони дъщерята на Пади Пим от земята си. Моли също изглеждаше готова за битка.

— Татко — уплаши се Даш за здравето на баща си, когато видя как лицето му стана алено.

— Аз мога и сам да водя своите битки — изръмжа Дилън и тръгна заплашително към Моли.

— Ти си твърде стар, за да водиш каквито и да било битки — реагира веднага тя и сложи ръце на кръста си, вирнала брадичка. — Вече не ставаш почти за нищо, нали, старче?

— Млъквай, ти…

— Не можеш да ми заповядваш!

— За бога, ще те нашибам с камшика.

— Само опитай — предизвика го Моли — и ще ти счупя ръцете.

— Донесете ми сапун — изгърмя Дилън, — за да измия устата на това момиче.

— Ти не можеш да се пребориш и с коте — повиши глас тя, възприемайки неговия тон. — Престани да ме заплашваш или наистина ще пострадаш!

— Ти си една малка твърдоглавка — внезапно гръмко се разсмя Дилън. — Също като майка си.

— Не искам да слушам глупости — с потъмняло от напрежение лице каза Моли.

— Нито пък отстъпваш от борбата — каза Дилън с учудване, примесено с раздразнение. — Също като твоя старец. Неговият инат му навлече доста неприятности.

— Не толкова, колкото ти му създаде — отвърна тя.

— О, той беше глупав стар ирландец, който предпочиташе да се занимава с черна магия, а не с разумни неща. Предполагам, че и ти затова си тук? За да омаеш онзи луд кон на сина ми?

— Моята сделка е с него, а не с теб — отвърна остро Моли. — Не ти дължа нищо, освен един изстрел в гърба, може би. Даш, подай ми едно от онези оръжия. Защо ли се занимавам…

Даш едва успя да отдръпне карабините и откри, че словесният двубой между двамата го е разсмял. Бяха вбесени и непрощаващи, вирнали упорито брадички като малки деца на съседското игрище.

— Престанете и двамата! — извика той.

— Тя започна — оправда се Дилън. — Обиди ме…

— Престани, татко! Моля те! Наех Моли и с това приключваме. Ще бъдеш учтив с нея, разбрахме ли се?

— Той е прекалено твърдоглав — изскърца гласът на Моли.

— А ти — обърна се Даш към нея — ще заключиш езика си или аз ще се заема с това. Чу ли ме?

Погледът му изглежда е бил достатъчно красноречив, защото Моли не възрази.

— Така е по-добре — продължи той. — Татко, искам да погледнеш вечерните дажби в оборите. Аз ще отида да говоря с посетителите. Моли, ще се видим по-късно. Ще вечеряме заедно.

— Ти не можеш да вечеряш с нея! Клиентите ни имат нужда от теб през цялото време.

— Татко, престани или…

— Няма да остана за вечеря — прекъсна ги Моли. — Отивам си!

— Отиваш ли си? — отекна Даш и плановете му за една очарователна вечеря започнаха да се стопяват.

— Ще се върна утре — каза твърдо тя. — Ако ми обещаеш, че този стар козел няма да ми се пречка в краката.

— Моли…

— Пусни я да си върви — посъветва го Дилън. — Може би ще си счупи врата на път за вкъщи.

— Татко!

Моли тръсна глава и тръгна към пикала.

— За бога — каза Дилън, докато я гледаше как потегля, — тя е хубаво момиче. Колко жалко, че ще трябва да я убия със собствените си ръце.

— Татко! — промълви Даш с последни сили. — По дяволите, няма ли да млъкнеш!

Пета глава

Моли имаше желание да обърне гръб на Даш О’Донъли и проклетия му красив кон. А и баща му беше изпитание, което трудно щеше да издържи.

Но плащането на ипотеката отново беше на дневен ред. Освен това трябваше да се храни от време на време. Нямаше избор.

Реши да се обади на майка си във Флорида за съвет.

— Кой? — попита Маргарет Пим. — Дилън О’Донъли? Той още ли е жив? Какъв непоносим човек!

— Той те помни много добре, мамо.

— Така ли? Знаеш ли, скъпа, този телефонен разговор ще ти струва цяло състояние…

— Мамо, имало ли е нещо между теб и О’Донъли?

— Само в неговото въображение.

— Но…

— Моли — прозвуча по-сериозно гласът на майка й, — той е ужасен деспот и иска всичко, което вижда. Той винаги е ревнувал баща ти… Но това е стара история. Сигурно сега е щастлив.

— Не останах с такова впечатление.

— Знаеш ли, скъпа, тази вечер ще играя бридж и трябва да побързам. Но ще чакам с нетърпение да ми разкажеш как е свършило всичко.

Моли се зарадва, че майка й беше доволна от живота си във Флорида. Тя имаше приятна компания в лицето на приятелка от младини и прекарваше времето си в игра на карти и слънчеви бани. Понякога ходеше и на конни надбягвания.

— Добре, мамо. Лека нощ! Обичам те.

— И аз те обичам, Моли. Не се преуморявай. Тази стара ферма не заслужава толкова усилия.

Все още беше мъгливо, когато на следващата сутрин Моли се върна в имението на О’Донъли със своя раздрънкан пикал.

Спря на паркинга до офиса и слезе. Сухар скочи след нея и се насочи към едно слънчево петно пред стълбите. Легна на земята с доволна въздишка и задряма. Моли го погледна и й се прииска и тя да се чувства така спокойна като него.

Беше решила да свърши работата и да се върне вкъщи колкото е възможно по-бързо, без да се забърква в никакви истории.

Точно тогава се появи Даш. Моли чу потропването на копита върху паважа и се обърна навреме, за да види коня, който изплува от мъглата. Даш яздеше с лекота. Беше местен шампион по поло и изглеждаше по-красив, отколкото се полага на един мъж.

С джинси и избелял червен пуловер над разкопчаната риза той леко пришпорваше коня. И двамата имаха горд и самоуверен вид. Даш беше мъжът господар, обикалящ своята собственост, но сега не изглеждаше доволен от видяното.

Сърцето й се разтуптя. Ядоса се на неспособността си да овладее чувствата, които събуждаше у нея Даш.

Той я видя и лицето му грейна. Насочи коня към нея.

— Добро утро, Моли — каза с лека ирония.

Как успяваше гласът му да звучи едновременно заплашително и възбуждащо? Моли не посмя да го погледне в очите и отвърна почти неучтиво:

— Добро утро, О’Донъли.

Той спря коня на две крачки от нея и се наведе, за да потупа животното по врата. Черната му коса беше разрошена от ездата и лека червенина беше плъзнала по страните му.

— Изглеждаш очарователно тази сутрин.

Моли беше облякла широка фланела, а косата й бе вързана на конска опашка, така че не се чувстваше особено привлекателна.

— А ти изглеждаш ужасно — беше нейният коментар. Той наистина й се стори уморен. — Вчера твоите посетители купиха ли коня? — досети се тя.

— Не — отвърна той кратко. — Намерили са друг.

— О, съжалявам! — Моли забеляза напрежението на лицето му и се зачуди дали той няма и други проблеми.

В този момент Даш срещна погледа й и сякаш си спомни нещо хубаво.

— Сънува ли ме снощи, Моли?

Как позна? Моли опита да овладее обливащата я червенина и наведе глава към въжетата, с които се занимаваше.

— Снощи бях заета с подготовката.

— Искаш да започнеш веднага, така ли?

— Мислех, че и ти така искаш.

— Да, Картофено пюре трябва да започне да се състезава колкото е възможно по-скоро. Смяташ ли, че в твоята ферма ще има някакви проблеми заради отсъствието ти?

— Не. Сутринта дадох указания на човека, когото си изпратил. Предполагам, той ще се справи. Изглежда много способен.

— Той е най-добрият при нас. Рано си станала днес!

— Изглежда, и ти си подранил тази сутрин! — отвърна Моли.

— Работа — рече той с жест, който обхвана цялото имение и всички отговорности, които носеше то. — Баща ми извежда тригодишните коне още в пет часа и аз свикнах да ставам рано. Открих, че обичам да гледам изгрева.

— Така ли? — На Моли й предстоеше труден разговор и тя реши да започне с най-лошото. — Виж — започна тя, — съжалявам за случилото се вчера. И за баща ти, също.

— Извиняваш се, задето се разкрещя на баща ми?

— Не — поправи го Моли. — Аз умишлено повиших тон, но нямах намерение да го обиждам. Той си заслужава, разбира се, но поведението ми беше… Е, да кажем, не много възпитано.

— Разбирам — отвърна Даш, облегнал се на лакътя си с вече развеселен поглед. — Трябва ли да те претърся за оръжие? Той може и да е много труден, но е мой баща, в края на краищата. Не мога да стоя безучастен, докато го убиваш.

— Надявам се, че се страхува за живота си — не можа да сдържи победоносната си усмивка Моли.

— Всъщност мисля, че той се надява да те види днес. Знаеш ли, вчерашната свада между вас двамата сякаш е прочистила артериите му или знам ли какво. Той е нов човек тази сутрин.

— Проклятие! — раздразни се тя.

— Дори бих казал, че му действаш добре — засмя се Даш и това сякаш отпусна чертите на лицето му и го направи по-дружелюбен. — Той не е такъв, какъвто беше, когато почина баща ти. Чудя се дали старият чудак не е поддържал живеца в него и желанието му да се бори с живота.

— Да не искаш да кажеш, че ако съм добра с него, той може да се разболее?

— Всичко е възможно.

— Не мога да го направя — каза тя след кратък размисъл. — Не мога да съм добра с него.

— А към мен? — попита Даш с внезапно дрезгав глас.

— Нито пък с теб! — Без да се замисля, Моли протегна ръка към коня, който веднага насочи кадифения си нос към дланта й и започна да я души. Моли бавно проговори: — Нямах намерение да позволя нещата да отидат толкова далече.

— Целувките ли имаш предвид?

— И… останалото. — Моли не искаше да изброява греховете си от предния ден. Съжаляваше, че позволи на Даш да я погали и да я увлече така. Беше разтърсена от лекотата, с която превземаше мислите и чувствата й, и не искаше да повтаря същото и днес. Тя остави коня да близне ръката й и погледна отново крадешком към Даш.

— Разбирам — каза той тържествено, като прочете мислите на лицето й, — но се страхувам, че няма да се съглася с теб.

— Е, не ти вземаш това решение — каза безгрижно тя. По навик обхвана главата на коня и го погали, като позволи на животното да потърка муцуната си в ризата й. Успяваше да избегне погледа на Даш, като се занимаваше с коня му. Опита да си припомни речта, която внимателно беше подготвила още в пикапа, и каза: — Мислих за нас снощи…

— Аз също — прекъсна я той. — Бях възбуден през цялата нощ.

— Нямах предвид точно това.

— Всъщност събудих се готов за теб — каза тихо Даш. — За един миг помислих, че си до мен. Протегнах ръка…

— Моля те! — каза бързо Моли. Внезапно почувства как стомахът й се сви. — Н-не искам отново да губя чувство за реалност.

— Защо не?

— Защото… По дяволите! Ти си ти, а аз съм — аз.

— И ние се привличаме.

— Ще работя за теб — бързо реши да изясни нещата тя, — но никакви флиртове.

— Страхуваш се, нали? Но не от мен, а от себе си.

— Не се страхувам от нищо!

— Тогава не те е страх да дойдеш с мен и сега — протегна той ръка към нея. — Хайде да отидем да ти вземем кон. Ще пояздим.

Идеята никак не й хареса. Сами, заедно, това беше истинско предизвикателство.

— Аз… Имам работа. Искам да започна веднага.

— Знам, че искаш, но има някои неща, които трябва да уредим преди това. За Картофено пюре. И за нас. Хайде! Подай ми ръка.

— Не искам да яздя с теб.

— Хайде!

— Даш…

— Ела — настоя той и нещо в тона му я накара да се подчини.

Като хипнотизирана протегна ръка и когато той освободи стремето, сложи крак в него и скочи на коня. Но в последната секунда Даш обхвана бедрата й и я извъртя така, че тя се озова седнала странично на коня, в скута му.

— Почакай! — възпротиви се тя.

— Твърде късно! — Даш я обгърна с ръка, а с другата хвана юздите. — Отпусни се, Моли. Стегнала си се като заек сред ловджийски кучета.

Напразно Моли се опитваше да избегне допира на тялото му. Мисълта, че седи в прегръдките му, накара страните й да пламнат. Чувстваше силата на бедрата му, а когато конят се раздвижи и тръгна, можеше да запази равновесие само притисната към гърдите му.

— Аз мога да вървя и пеш. Този кон е твърде буен и нервен за нас двамата.

— Една крава може да е буйна, но не и той. Казва се Извара, на седемнайсет години е и го язди най-малкият ми син. Мисля, че по-скоро ти си нервна тази сутрин.

Даш пришпори коня и той тръгна в лек тръст. За да се задържи, Моли трябваше да се хване някъде, но бедата беше, че нямаше къде. Ръката й се плъзна и сграбчи колана на Даш.

— Искам да се съсредоточа върху работата си — прочисти гърлото си тя. — Вчера се разбрахме по този въпрос. Не мога да се занимавам както трябва с твоя жребец, ако аз… Ако ние… Е, много е сложно, това е всичко.

— Изобщо не е сложно. Ти не си обвързана, а аз съм разведен от години. И двамата нямаме други ангажименти в момента.

Тя се намръщи, учудена как беше разбрал, че нямаше мъж в живота й в този момент. Толкова ли беше очевидно?

— Имам приятели. Няколко момчета.

— Момчета! — каза Даш. — Това е различно. Аз не съм момче и не искам да ти бъда приятел. Не и в платоничния смисъл.

— Ти съвсем ясно каза какво искаш!

— Не мисля, че е по-добре да увъртам, когато една жена ме привлича така силно, както ти ме зашемети.

— Наистина ми се иска да те зашеметя. Но с удар — промърмори Моли.

— Ако това ти доставя удоволствие — засмя се той, — може и да го направим по-късно, но сега бих опитал по-традиционна първа среща, ако нямаш нищо против.

— Нахален си! — пламна отново тя.

— И ти не си толкова невинна, колкото се представяше тази сутрин.

— Никога не съм казвала, че съм невинна. Просто не ме интересуваш.

— Лъжкиня! — прошепна той в ухото й.

Моли беше доволна, че не е необходимо да го гледа в очите.

— Казах ти, че мразя кратките глупави истории.

— Аз също! Обичам дълги, дълги истории с жени, които са умни, отзивчиви и страстни в леглото. Като теб, Моли.

— Аз не съм отзивчива, нито… Нито пък съм страстна в леглото.

— Не мислиш така, нали? Хвани юздите.

— Какво? Даш, почакай…

Той сложи поводите в ръцете й и вече тя водеше коня по пътя.

— Затвори очи! — каза той. — Извара може и сам да намери пътя за вкъщи, ако му се наложи. Ти трябва само да стоиш мирно.

— Но…

— Затвори си очите!

Въпреки че й беше топло, Моли потрепери. Утринната мъгла все още се стелеше над хладната земя, отделяйки ги от останалия свят. Клоните на дърветата сякаш висяха откъснати във въздуха и се насочваха високо в небето. Само леките стъпки на Извара нарушаваха обгръщащата ги тишина. Беше приказно красива утрин, изпълнена със странно вълнение.

— Хайде! — прошепна той.

— Даш, престани!

— Ти дори не знаеш какво ще направя — засмя се той беззвучно.

Дъхът й секна, когато той я обхвана още по-здраво с едната си ръка, а другата се плъзна по бедрото й. Беше безсилна да го спре — трябваше да се държи за колана му и да управлява коня в същото време. Но докосването я стопли и тя неволно потръпна. За да не забележи вълнението й, тя затвори очи.

— Добро момиче! Сега ми кажи какво виждаш.

— К-какво?

Той продължи да гали бедрата й с бавно сладостно движение на върха на пръстите си. Нежната ласка предизвика вълна от топлина. Тя притисна силно коленете си едно към друго.

— Кажи ми какво се върти в главата ти точно сега — подхвана отново той.

— Защо правиш това?

— За да докажа едно твърдение. Кажи ми за какво мислиш?

— Как мога да мисля, когато правиш така?

— Точно това исках да докажа. Какво те карам да изпитваш?

— Нервност. Нямам ти доверие.

Сякаш разбрал, че краката й са изтръпнали от желание, той плъзна ръката си нагоре и започна бавни опияняващи кръгове върху корема й. Ръката му беше голяма, но чувствена. Той избегна деликатното място, но се настани на друго, където цялата кръв на Моли сякаш се беше концентрирала точно под повърхността. В същото време започна да дразни ухото й с нос.

— Няма да те нараня — промърмори той. — Обещавам. Няма да направя нищо, ако ми кажеш да спра.

— Все пак не ти вярвам. — Тя с усилие сподави надигащия се в гърдите й стон.

— Заради миналото? Заради случилото се между нашите бащи?

Моли стисна още по-здраво очи, усетила възбуждащото движение на коня под нея — движение, което изглежда усилваше недвусмислените импулси, които се излъчваха от слабините на Даш. Седнала неловко в скута му, обгърната от ръцете му, тя започна да си представя съвсем друг вид ритмични движения. Дишането й се учести.

— Ти просто не си от мъжете, на които може да се вярва — едва успя да каже, все още със затворени очи.

— Това ми харесва, струва ми се. Какво чувстваш сега?

— Разкопчаваш ризата ми.

Трябваше да го спре. Ако той се опитваше да докаже нещо, Моли беше забравила точно какво беше това. Единственото, което знаеше, беше, че той я плаши и възбужда едновременно.

Пръстите му ловко се справиха с копчетата и след миг струя хладен въздух обля гърдите й. Под ризата се показа памучната фланелка, която носеше вместо бельо. Тя беше здраво напъхана в джинсите и Моли се успокои, че той няма да успее да я извади без борба.

Но Даш нямаше намерение да сваля фланелката. Все още не. Започна да чертае кръгове около гърдите й, без изобщо да ги докосва и по странен начин предизвика горещи тръпки в зърната й.

— Кажи ми — настоя Даш и започна да хапе леко нежната кожа на шията й. — Разкажи ми какво чувстваш.

Моли изви глава назад, за да улесни топлите му целувки.

— Чудесно е… — прошепна несигурно тя. — Хубаво е…

— Хубаво? — повтори той и се засмя. — Моя мила Моли. Аз мога да те накарам да се почувстваш всякак, но „хубаво“ е твърде слабо определение. Не изгаряш ли отвътре?

— Мисля, че да.

— Къде?

Беше фантастично, наистина. Равномерният ход на коня, тези вълшебни ласки и неговият хипнотичен глас.

— Навсякъде! — промълви тя.

— Тук? — попита той, обхвана лявата й гръд и разтри набъбналото зърно с дланта си. От устните на Моли се откъсна сладостна въздишка. — И другата, нали?

— Даш…

— Къде да те погаля след това, Моли? — Тя искаше да разтвори бедра и да му позволи да открие мястото, което копнееше за ласката му. — Моли?

— Н-не мога. Защо нарушавам всичките си правила с теб?

— Може би е време да промениш правилата.

— Подлудяваш ме, Даш.

— Усещането е взаимно, Моли. Можеш ли да почувстваш колко силно ме привличаш?

Да, съвсем осезателно чувстваше физическата му възбуда.

— Глупаво е.

— Но е забавно, нали?

— Не можем да завършим това, което започнахме, Даш.

— Никога не съм се опитвал да го направя на кон — призна той. — Мога да ти предложа няколко далеч по-добри места. Ще ме погалиш ли?

Ръката на Моли остана неподвижна на колана му. Даш продължаваше да гали гърдите й — бавно, нежно, и тя сякаш почувства движението на кръвта във вените си.

— Ако те погаля, ще отидем твърде далече — промълви тя.

— Колко далече е „твърде далече“?

— Аз вече ти позволих да преминеш границата — промърмори тя, наслаждавайки се на ласките му и накрая реши да отвори очи. Потъна в усмихнатия му поглед и се почуди дали би могла да му се противопоставя още дълго.

— Тогава още малко няма да има толкова голямо значение. Докосни ме.

— Не. Аз съм тук, за да работя — отвърна тя и с риск да загуби равновесие отмести ръката му.

Даш се засмя. Харесваше му начина, по който отвръщаше на желанието му. Досега не беше срещал жена, която така силно да желае ласките му. Беше живо проклятие, че същото това тяло беше в съчетание с толкова упорит характер.

— Пусни ме да сляза — обърна се тя рязко, когато стигнаха до Източния обор. — Повече няма да яздя с теб.

И тъй като наблизо се виждаха някои от работниците, Даш се съгласи да я спусне на земята. Моли се приземи леко и той остана доволен, като видя избилата през слънчевия й загар червенина, докато закопчаваше забързано ризата си.

Харесваше му нейната разумност. Но също така му допадаше и бясната гордост, проявяваща се във всяко нейно движение, във всеки неин поглед. Въпреки младостта си, Моли беше жена, която отказваше да се превърне в безлична сексуална играчка. Тя имаше смели идеи и желязна воля, за да ги изпълни.

Прииска му се да я опознае по-добре.

— Ще вземем кон — каза той и я поведе към конюшнята, където държаха конете за езда. — И ще те разведа наоколо.

Прекараха сутринта заедно, обикаляйки цялата ферма. Достави му удоволствие да й покаже империята на баща си. Усещаше силна болка, щом се сетеше, че бяха на ръба да загубят това място. Мразеше мисълта да я продаде на някой синдикат, но тежестта на дълговете ставаше непоносима и той се съмняваше, че ще съумее да намери начин да спаси фамилния бизнес.

Освен ако Картофено пюре не беше толкова добър, колкото на Даш му се искаше.

Даш настоя да обядват заедно в къщата. След кратък спор, тя се съгласи. Той подозираше, че е много гладна. Препуснаха към къщата и завързаха конете под сянката на две преплетени ябълки. Храниха се на верандата, откъдето можеха да наблюдават Картофено пюре.

Моли бързо унищожи сандвича. Поднесоха им чай с лед, салата от краставици и тънки резенчета лимонов пай. Тя ядеше лакомо и непрекъснато задаваше въпроси за жребеца.

— Не бях тук, когато се е родил — разказваше Даш. — Не зная как са се отнасяли с него през първите няколко седмици, но съм убеден, че са се грижили добре.

— Никога не можеш да знаеш със сигурност — изрече Моли със съмнение. — Какво се е случило с майка му?

— Тя живя едно лято след раждането и почина през октомври от колики. През целия си живот страдаше от стомашни болки.

— Как е бил отглеждан жребецът след това? От хората или му намерихте втора майка?

— Хората се грижеха за него. Той отхвърли другите кобили. Предполагам, липсвала му е неговата майка.

— Картофено пюре нейно първо жребче ли беше?

— Шестото. Но първото от Корал.

Моли кимна и продължи да наблюдава жребеца, като поглъщаше машинално салатата. Не спираше да задава въпроси и Даш отговаряше възможно най-изчерпателно. За някои неща нямаше и най-малка представа — например колко ябълки е изяждал през зимата.

— Мисля да отида да го видя — каза Моли и стана, още преди Даш да приключи с обяда. — Искам да поговоря с него.

Искаше му се да отиде с нея. Обичаше да наблюдава Картофено пюре и беше дяволски любопитен да види какъв точно ще бъде подходът й.

Но трябваше да се заеме със счетоводните документи и дори удоволствието от компанията на Моли Пим не можеше да го откъсне от неговите задължения.

Той се извини и я изпрати. За последен път я зърна, когато тя се катереше по оградата на ливадата, където пасеше Картофено пюре.

Моли не видя повече Даш през деня. Говори на жребеца през целия следобед. Нищо повече, само му говореше. Искаше той да свикне с миризмата на тялото й и с гласа й. Не направи опит да го доближи. Търпение.

Около пет часа Дилън О’Донъли се появи зад волана на семейния джип. Рязко натисна спирачките и вдигна облак прах, който подгони жребеца към прикритието на дърветата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изгърмя Дилън, слизайки от колата. — Нарушаваш моята собственост?

— Не се опитвай да ме заплашваш, стар козел! — изправи се Моли срещу него.

— Няма да ти позволя да измъчваш моето животно!

— Този кон не е твой — отвърна Моли и не отстъпи и крачка, въпреки че Дилън приближаваше заплашително срещу нея. — Твоят син ме е наел, за да работя с него.

— Моят син има някои доста глупави идеи — почервеня лицето на стареца. — И тази е от най-лошите! Трябваше да опита да мисли с мозъка, а не с панталоните си!

— Не можеш ли да говориш по-тихо — каза рязко Моли, защото й стана неприятно, че Дилън критикува пред нея собствения си син. — Тревожиш жребеца.

— Тревожа кого… — заекна Дилън. — Ах, ти малка…

— Престани да крещиш и се опитай да бъдеш полезен — прекъсна го тя. — Ако ще се мотаеш наоколо, най-малкото, което можеш да направиш, е да ми отговориш на няколко въпроса.

Дилън се ококори и Моли осъзна, че очите му бяха тъмносиви, същите като на Даш. Това я разколеба за момент и тогава Дилън каза:

— Не можеш да ми заповядваш тук, млада госпожице.

— Само ми разкажи за майката на този жребец и престани да се заяждаш с мен. Имала ли е някакви необичайни премеждия? Тренирана ли е за състезания? Беше ли грижовна майка или…

— Тя беше дяволски добра кобила — отговори той. — Състезава се три години, а след това дойде тук и даде живот на няколко чудесни жребчета. Но този е просто луд.

— А Корал?

— Дали е бил луд? Разбира се, че не. — Дилън пристъпи напред и се облегна на горната греда на оградата, за да погледа как жребецът рие рохката земя с копита. Очите му се навлажниха, когато продължи: — Корал беше най-добрият кон, който съм тренирал. Беше бърз на състезания и съвършен в обора. Той следваше Даш по петите като малко кученце.

— Какво?

— Корал беше любимец на Даш. Майката на Корал умря няколко седмици след като той се роди и Даш го взе, хранеше го с бутилка и се отнасяше към него като към собствено бебе.

— Шегуваш се, нали? — Моли не можеше да си представи Даш в ролята на бавачка.

— О, не — позволи си лека усмивка Дилън. — Точно по това време се роди и неговият син, но Даш прекарваше времето си във фермата и се грижеше за жребеца.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че Даш…

— Разбира се — продължи Дилън, сякаш Моли не беше там. — Той отгледа Корал, научи го на разни трикове, дресираше го като цирково пони, сложи първото му седло. Никой не беше толкова горд, колкото Даш, когато той спечели на състезанията в Чърчил Даунс.

Дилън продължи да разказва, но Моли вече не го слушаше. Чудеше се защо Даш се е отнасял с повече любов към животното, отколкото към собственото си дете.

— Защо Даш не е бил със семейството си? — прекъсна тя монолога му.

— Какво? — Дилън изглеждаше изморен. — О, онази негова жена… Тя знаеше какво иска, а Даш не се вместваше в нейните рамки. Не пиеше чай със сламка и… Нали знаеш? Татково момиче — сви рамене Дилън. — Красива и богата, тя имаше нужда от съпруг като впрегатен кон, а не от див млад жребец с неукротим нрав като Даш. Е, той се опитваше да заглади нещата, въпреки моите съвети. На два пъти се връща при нея — сметна хитро Дилън — и още две деца.

— Хм — беше единственият коментар на Моли.

— Но тя го отхвърляше всеки път и той тръгна да се катери по планините и всичко останало. Сега е тук, на мястото си.

— А той чувства ли го така?

— Разбира се. Никой не обича фермата като Даш. С изключение на мен, разбира се. Но това е в кръвта му и всичко ще му принадлежи някой ден.

— Скоро, надявам се — каза сухо Моли.

— Не ме харесваш, нали, млада госпожице? — погледна я Дилън и се засмя. — Заради Пади ли?

— Не ми харесва дори да произнасяш името му.

— Не съм направил нищо срещу този глупак баща ти — насочи пръст към нея Дилън. — Той сам направи своя погрешен избор. Дай му две възможности и той винаги ще избере погрешната. С едно изключение.

— О? И кое беше това изключение?

— Твоята майка! — отговори Дилън замислено, а очите му се напълниха със сълзи. — Майка ти беше най-хубавото нещо, което някога се случи на Пади Пим.

— Какво знаеш ти за това? — попита Моли.

— Всичко, млада госпожице. Не зная само къде е тя сега.

— И мислиш, че ще ти кажа?

— Почти се надявах тя сама да ми го съобщи — засмя се той горчиво. — Но тя не се обади. Мисля, че се досещам какво означава това.

— Не си отишъл да я видиш — отбеляза Моли.

— Кой мъж би постъпил така? — изсумтя той. — Ако е искала, тя знаеше къде да ме намери.

— Но тя не те искаше.

— Никога не ме е искала, предполагам. Забавно, нали? По-голяма част от нещата в моя живот направих заради Маги.

— Да не си посмял да говориш така! — Внезапно я връхлетяха спомените. — Не искам да те чувам да произнасяш името й! Знаеш ли каква болка причини на всички нас?

— Хей…

— Махай се! Махай се преди… Преди да съм счупила глупавата ти глава…

— Тръгвам си, тръгвам си — бързо каза Дилън.

И си отиде.

Шеста глава

Моли се върна в къщата на О’Донъли късно следобед, когато вече бе съвсем изгладняла. На вратата я посрещна Патрийн О’Шей, икономката на дома.

— Сигурно ще искаш да вземеш душ преди вечеря, нали, скъпа? — попита Патрийн мило. — Остави ботушите си тук до вратата и аз ще ти покажа стаята. Надявам се да ти хареса.

Моли последва Патрийн по широката виеща се стълба, сякаш пренесена от кадрите на „Отнесени от вихъра“.

— Хубаво място — отбеляза Моли и се загледа в портретите по стените.

— О, вече изглежда съвсем добре — обясни Патрийн, докато я водеше по коридора на втория етаж. — Къщата е построена от бащата на господин Дилън — Шон О’Донъли, който бил известен комарджия. Загубил цялото си богатство на едно конно надбягване, но кредиторите му позволили да запази къщата без мебелировката. Когато господин Дилън наследи това място и започна да печели състезанията с коне, той си възвърна част от оригиналните неща — портретите на неговите роднини най-вече, и част от мебелировката. Но има цели стаи, които са все още съвсем празни! Това е портрет на майката на господин Дилън. Красива жена, нали?

Картината, за която ставаше дума, представяше пищна тъмноока красавица, излегнала се върху няколко сатенени възглавнички с гордо изложена гръд и черна буйна коса, разпръсната по раменете. Точно такава картина си представяше Моли в салоните на Дивия запад.

— Хм, да, хубава жена — отвърна тя вежливо.

— Както разказва господин Дилън — засмя се Патрийн, — майка му била кабаретна актриса, която господин Шон срещнал в Ирландия и довел като съпруга, но никой не бил съвсем сигурен дали изобщо са се оженили някога. Тя била много зла — продължи отново със смях Патрийн. — Хвърляла чинии, когато била ядосана. Веднъж пяла пред президента Рузвелт, когато той посетил Саратога и ако се вярва на мълвата, те били сами цели два часа! След това получавала червени рози всяка година за рождения си ден, но никога не казала кой й ги изпраща. Всички подозирали, че са от президента. Починала, преди господин Шон да загуби парите си. Пиела много и си счупила врата при едно гмуркане в басейна зад къщата. Мисля, че за нея е било по-добре, отколкото да живее в бедност. Би се чувствала ужасно. — Патрийн зави наляво по коридора и продължи: — След това господин Дилън заминал на война и довел вкъщи момиче, което било така жизнено, както и неговата майка. Марго била французойка, живяла бурно и починала млада. Даш бил само на десет години, когато тя загинала при автомобилна катастрофа. Говори се, че отивала на любовна среща. Казват, че господин Дилън не се интересувал истински от нея. Той не е от тези, които разказват за своите чувства. Аз съм негова братовчедка и точно тогава дойдох в имението на О’Донъли и започнах да се грижа за Даш. Боже мой, аз май ви проглуших ушите с приказките си. — Без да дочака отговора на Моли, Патрийн отвори вратата на една стая и я въведе вътре. — Тази спалня ще ви хареса ли, госпожице?

Моли спря на прага и за момент забрави тъжната история на семейството. Онемя от възхищение от обзавеждането на стаята в изискани розово-бели цветове — бяла мебел и бледорозов килим. Белите дантелени пердета бяха дръпнати и откриваха два високи френски прозореца, които гледаха към верандата. Беше стилна стая, обзаведена с вкус и пари. Моли не очакваше да види подобно нещо в къща, собственост на двама зрели мъже, които се занимаваха предимно с коне, а не с жени.

— Да, наистина е чудесна! — разбъбри се отново икономката. — Съпругата на Даш я подреди, когато дойде на гости едно лято, дори сама плати обновяването. Мисля, че ще ти бъде удобно тук. Банята е зад онази врата.

Моли я последва и се озова в просторна баня с огромна кръгла вана и мраморен умивалник, заобиколени с огледала. Можеше само да си представи скъпата козметика, която дамата от висшето общество е подреждала върху полираната повърхност.

— Другата врата води към банята на Даш — посочи Патрийн вратата между огромните огледала. — Стаята му е оттатък, но се съмнявам, че ще го чуеш. Можеш да заключиш междинната врата. Ето, аз сама ще го направя.

— Благодаря! Много мило от ваша страна, госпожо О’Шей. Мислех, че ще бъда по-скоро работник тук, а не гост.

— Вие сте желан гост тук, независимо какво ще чуете от господин Дилън. Твърде много се нуждаем от победител, но Даш сигурно вече ви е разказвал.

Моли реши, че е по-благоразумно да не отговаря, въпреки че любопитството й бе раздразнено.

— Вечерята е след час — усмихна се Патрийн. — Всички взимат душ преди вечеря, никой не мирише на обор на масата. Но не мисли, че трябва да се обличаш специално. Обикновени джинси и пуловер ще свършат работа, когато нямаме гости.

След минута Моли беше сама в новите си покои. Съблече дрехите си, докато пълнеше ваната. Водата течеше в облаци от пара и след кратко търсене Моли намери стъклен съд с кристали за вана. Разпръсна няколко във водата и вдъхна от аромата. Огледалата отразиха стройното й тяло.

Гола, със свободно разпусната коса, тя се потопи в меката вода, за да си отпочине. След уморителната езда с Даш се зарадва на възможността да отпусне мускулите си.

Със затворени очи започна да прехвърля в ума си историите, които беше научила за фамилията О’Донъли. След като чу разказа на Патрийн, Моли вече разбираше по-добре Даш. Той вероятно бе наследил много от чертите на своите авантюристични деди. И начина, по който пазеше чувствата си само за себе си, без съмнение произтичаше от живота му в семейство, където се ценеше ярката индивидуалност, а не истинските чувства и любовта. Баба му е била певица в кабаре, дядо му — комарджия. Собственият му баща се оженил за неподходяща жена, която пренебрегвал, а тя загинала млада и самотна.

А Даш? Може би Моли се досещаше защо е прекарал младежките си години, обикаляйки земното кълбо в търсене на приключения. Вероятно така му е било по-лесно, отколкото да се бори, за да запази семейството си.

Изглежда на мъжете О’Донъли им беше присъщо да се свързват с неподходящи жени. И Даш не е бил изключение от това правило.

Наблизо се затръшна някаква врата и Моли чу подсвиркване.

Притеснена, тя се потопи в разпенените мехурчета. Без съмнение това беше Даш.

Подсвиркваше си някаква бърза ирландска мелодия и влезе в своята баня, точно от другата страна на вратата. Тя бързо посегна да вземе кърпа. Ръката й случайно бутна шише с шампоан и то падна с трясък на пода.

— Моли? — попита Даш от другата страна на вратата.

Тя затаи дъх и реши да не отговаря. Но вратата беше заключена, тя видя, когато Патрийн превъртя ключа, така че нямаше причина да се страхува.

— Да, аз съм — прочисти тя неловко гърлото си.

— Във ваната ли си? — засмя се той весело.

— Не, разбира се, че не! — Лицето й пламна, сякаш беше погледнал през вратата.

— О, да, във ваната си — чу се отново смехът му.

— Не мога ли да остана за малко насаме със себе си? — раздразни се Моли.

— Обзалагам се, че изглеждаш чудесно.

— Моля те не започвай отново — потопи се тя, докато брадичката й докосна мехурчетата.

Собственото й отражение изглеждаше изненадващо хубаво. Моли се загледа в младата жена, отразена в гигантските огледала около ваната и реши, че в момента съвсем няма вид на груба конярка, а по-скоро на богата дама. И учудващо сексапилна.

— Кажи ми — подразни я Даш, — намери ли кристалите за вана?

— Д-да.

— Розовите, нали? Много ми харесват. Не ухаят ли така, сякаш си момиче от някой харем?

— Няма да получиш покана да се присъединиш към мен, така че не си хаби напразно думите.

— Но бих могъл да пофантазирам, нали?

Даш се заслуша в обърканата въздишка, която достигна до него. Можеше да си представи Моли, полулегнала в голямата бяла вана, заобиколена от пухкавата розова пяна. Положително изглежда отпусната и прекрасна.

— Бих могъл да вляза и да ти изтрия гърба. — Той се облегна на вратата. — Имай сърце — засмя се умолително Даш. — Дай ми нещо, което да сънувам. Съвсем гола ли си?

— Даш…

— Кажи ми — примоли се той. — Няма да вляза, обещавам. Вратата е заключена, нали?

— Да. — Тя замълча за момент, а след това добави: — Добре. Да, гола съм.

— А косата ти? Вдигната ли е нагоре? Или…

— Нищо няма да ти кажа повече — отговори тя. — Освен ако и ти не си гол.

— Госпожице Моли! Какво непристойно предложение!

— Откакто се срещнахме, ти непрекъснато се държиш непристойно. — Гласът й прозвуча по-силно. — Съблечи се, О’Донъли.

Той се позамисли, развеселен и заинтригуван.

— Това може да бъде най-новият вариант за безопасен секс!

— Е, поне ще придаде ново значение на израза „зад затворени врати“.

— Вчера каза, че предпочиташ ти да диктуваш условията за секс. Това ли имаше предвид?

— Това е само бледо подобие — тя започна явно да се забавлява, — но ще трябва да се задоволиш с него.

— Освен ако не отвориш вратата.

— Свали си дрехите, Даш.

Не можеше да устои на прелъстителната нотка в гласа й. Той започна да разкопчава ризата си. Нямаше опит с жени, които поемаха инициативата в свои ръце. Беше дяволски изненадан от смелостта на Моли, но реши, че му харесва.

— Кажи ми какво правиш сега — прозвуча още по-властно гласът й. — Всяка твоя стъпка.

— В момента разкопчавам ризата. — Той потисна смеха си. — Ето, сега я свалям. — Захвърли я на пода и откри, че играта го забавлява.

— Носиш ли колан? — попита тя.

— Махам го.

— Обувки?

— Оставих ботушите долу.

— Тогава следват чорапите — каза тя с нараснала самоувереност. — Виждаш ли се в огледалото, Даш?

Да, оглеждаше се. В очите му недвусмислено проблясваше пламъкът на очакването. Забеляза, че лицето му се е позачервило от слънцето тази сутрин… Или може би от сексуалната игра? Той рязко дръпна чорапите.

— А сега джинсите, Даш. И го направи бавно!

Това беше стриптийз пред невидима публика, но му хареса новото сладостно усещане. Всъщност той вече започваше да диша тежко. Свали джинсите и спусна слиповете покрай бедрата си. Най-после се изправи. Дрехите лежаха в краката му, а тялото му беше напрегнато и възбудено. Капчици пот бяха избили на гърдите му.

— Всичко ли съблече?

— Няма нито едно парцалче на мен.

— Имаш много красиво тяло, Даш.

— Откъде знаеш? Нали не го виждаш!

— Съсредоточила съм се върху твоята същност.

— Върху кое? — Даш не беше сигурен дали е чул добре.

— Разкажи ми една твоя тайна! — помоли тя. — Нещо лично твое. Искам да те опозная.

Даш се обърка. Не знаеше какво да каже.

— Даш? Толкова ли е трудно?

— Не — отвърна той несигурно. — Просто е различно.

— Кажи ми нещо за твоя любим учител.

— Моли — разсмя се той, — моля те не ме карай да ти разказвам за сестра Бернадет, когато стоя тук гол и…

— Добре, добре. Разкажи ми твой сън.

Аха! Това беше по-добре.

— Сънувах те снощи. Сънувах, че бяхме…

— Не, не, не искам сексуална история. Може би някой, който си сънувал повече от веднъж. Някой, който те преследва.

— О, онзи сън ли? Когато се давя? — Даш се обърна и се облегна на вратата.

— Разкажи ми! — помоли тя.

Даш никога не допускаше такава близост — да разкрива себе си пред жените, с които общуваше. Винаги му беше много трудно. И беше безсмислено. Но нежният глас на Моли го отпусна. И… странно… така, без дрехи, като че ли му беше по-лесно.

— Добре. Сънувам басейна. Падам от трамплина и не мога да изляза от водата. Стените на басейна са твърде високи и аз няма къде да се хвана. И започвам да плувам.

— Изморяваш ли се?

— Много, страшно много. — Дори сега, само при спомена за нощния кошмар, гърдите му се стегнаха, а мускулите му натежаха. — Плувам, докато вече не мога да се движа. И тогава започвам да викам… Не за помощ, а от ужас.

— Защо не викаш за помощ?

— Защото никой няма да дойде, предполагам. Понякога… се събуждам по-рано — призна той. — Нали знаеш, баба ми се е удавила в басейна.

Настъпи продължително мълчание. Даш затвори очи и се замисли над своя сън. Чудното беше, че той не изпитваше страх от водата, а също така и не познаваше баба си. Беше нелепо да разказва за неща, които самият той не разбираше, на съвсем чужд човек.

— Аз също имам кошмар. — Гласът на Моли беше толкова тих, че едва се чуваше. — Яздя кон, когото не мога да спра. А той препуска, препуска. Струва ми се, че ще падна, но все успявам да се задържа. Винаги се събуждам, миг преди да излетя от седлото.

От ваната се чу шум от разплискване на вода и пред очите на Даш изплува еротично видение.

— Кажи ми какво правиш сега, Моли! — прозвуча гласът му, непривично грубо дори за собствените му уши.

— Сипвам шампоан в ръката си.

Той затвори очи и си представи как гъстата златна течност потича в обърнатата й нагоре длан.

— Какво друго?

— Сега си мия косата.

Ръцете й вероятно са вдигнати над главата и разкриват стегнатите й прекрасни гърди. Даш предположи, че са хлъзгави от пяната. Сигурно е затворила очи и е отметнала глава назад, а устните й са полуотворени.

Искаше му се да бъде с нея във ваната. Да я държи в прегръдките си. Да слуша разказа й. Искаше да научи повече за сънищата й. За нейния любим учител, за детските й мечти, за нещата, които я разсмиват, за нещата, които я възбуждат.

— Разтрий малко шампоан върху гърдите си, Моли — каза той дрезгаво. — И след това ми кажи как се чувстваш.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Просто искам да си представя как го правиш.

— М-м-м… — дойде краткият отговор само миг по-късно.

Даш се подпря на плота на най-близкия шкаф и простена мъчително.

— Имаш ли вана при теб, Даш? — попита тя.

— Не — едва процеди през зъби той. — Само душ.

— Много лошо. Но… Какво имаш в аптечката? Нещо за мазане?

Вълнуващо, фантастично момиче. Останал без дъх, Даш прерови шкафовете и откри плажно масло, което някой беше забравил миналото лято.

— Намерих!

— Добре! — засмя се тя с нисък, приглушен глас.

— Сега сипи малко в ръката си.

— Моли…

— Направи го. Искам да си представиш как моите ръце галят гърдите ти. Мазнината ще бъде полезна за кожата ти и аз… Аз искам да си представям, че изучавам тялото ти. Ще бъда твоя любовница.

Даш преглътна тежко и едва успя да се справи с капачката на шишето. В следващия момент ръцете му се изпълниха с благовонната течност. Тя пропълзя между пръстите му със сладостно усещане. Гласът на Моли започваше да го омагьосва и той докосна нерешително раменете си. Тя му говори много дълго време, а гласът й, нисък и чувствен, го обгръщаше бавно. Виждаше я във въображението си, отпуснала се блажено в ароматизираната вода, къпейки се със затворени очи. Представи си нежните й ръце, които изследват тялото му, запомнят всеки контур и се наслаждават на стоновете, които предизвиква нейното докосване.

Устата му пресъхна. Копнееше да я целува, да я прегръща, да втрива уханния лосион в златистокафявата й кожа. Жадуваше да преодолее нейната сдържаност с чувствени ласки и да я поведе към върха на удоволствието. Копнееше да почувства до себе си стегнатия й корем, да чува дишането й и да усеща ритъма на сърцето й.

— Господи, Моли, не мога да издържам повече!

— О, Даш, можеш.

— Искам да разбия тази врата!

— И ще ме изнасилиш? — засмя се тя.

— О, няма да те насилвам, Моли. Ще вляза и ще те занеса в моето легло.

— А след това?

— Ще те любя страстно, пламенно и диво. А по-късно — допълни той — мисля, че искам да разговарям с теб. Но след това.

Смехът й долетя дрезгаво, сякаш беше достигнала границата на самообладанието си.

— Сега излизам от ваната — каза тя.

Даш опря чело на вратата и чу разплискването на водата. Чу стъпките на босите й крака, когато отиде за кърпа, и си представи как слабото й тяло потъва в пухкавата хавлия, как изсушава бавно краката си и попива капчиците от гърдите си.

— Моли — изръмжа той, — толкова силно те желая.

— Казах ти и по-рано, Даш, не съм от този тип жени.

— И това ли е всичко? Това ли е всичко, което ще получа?

— Спомняш ли си какво направи днес сутринта? С ласките си?

— Не съм те възбудил така силно.

— Кой го казва! — предизвикателно се засмя тя и смехът й прозвуча така мелодично, че Даш се почуди дали не се е облегнала на вратата и не е почувствала горещината на тялото му през дървената преграда.

— Вземи си душ сега, Даш. В противен случай ще закъснееш за вечеря.

— Ти си вещица! Нима мога да мисля за храна сега?

— Разстроен ли си?

— Пусни ме да вляза и ще видиш…

— Не, не. Трябва да се обличам. Но ти благодаря, Даш. Беше ми приятно. Знаеш ли, мисля, че ми харесваш.

Не можеше да повярва! Но тя излезе. Тя го напусна, като го остави да слуша шума на изтичащата се от ваната вода и да се чуди какво, по дяволите, искаше да каже с това, че го харесва.

Ръмжейки като раздразнен звяр, Даш се отправи шумно към душа. Завъртя силно крана и застана под студената вода. Под леденостудената вода.

На вечерята Моли се страхуваше, че Даш може да я изпепели с поглед. Ако не бяха децата, вероятно щеше да я хвърли на масата до пушената сьомга и щеше да я люби в средата на стаята.

Но децата бяха там, три малки ангелчета с мръсни лица, които си разменяха лукави погледи, когато най-накрая Даш се появи с мокра коса и смръщени вежди.

— Какво има, момче? — попита Дилън, като забеляза лошото му настроение.

— Няма нищо! — сопна се Даш.

— Кажи му де, татко! — развесели се Монтгомъри.

— Дръж се прилично — обърна се рязко Даш — или ще те изпратя в стаята ти.

Двете по-големи деца бяха донесли на масата кутии с газирана вода, а пред Дилън стояха две бутилки бира.

— Аз нямам нищо против да ме изпратят в стаята ми — обърна се нетърпеливо Монтгомъри към Моли. — Имам нова игра със състезателни коли!

— О, така ли? — Моли насочи вниманието си към най-малкото дете, като се опитваше избегне погледа на Даш. — Обичаш ли да си играеш с количките?

— Не, но обичам да ги разглобявам.

Монтгомъри налапа голяма черна маслина и започна да я дъвче шумно, като гледаше Моли с любопитство и интерес.

— Знаеш ли — проговори той със сериозен тон, — ти наистина си хубава. Аз имам една приятелка, която също има червена коса. Казва се Джеки.

— Тя сигурно е в твоя клас?

— Аха — той започна да пълни шепата си с маслини. — Веднъж Джеки си разкопча ризата и ми позволи да видя гърдите й.

Даш се изкашля предупредително.

Но това не направи впечатление на Монтгомъри. Все още си играеше с маслините, когато се обърна сериозен към Моли:

— Не предполагам, че ти би могла…

— Младежо — намеси се Даш, преди предложението да изскочи от устата на Монтгомъри, — мисля, че е по-добре да кажеш на Патрийн, че ще вечеряш в стаята си.

— А може ли да си играя с количките? — ухили се хлапакът.

— Прави каквото искаш. Само без бели.

Монтгомъри послушно се смъкна от стола и размаха мръсните си пръстчета за довиждане. Даш го тупна отзад, но по-скоро окуражително, отколкото като наказание, реши Моли, и момчето подскочи весело, преди да излезе на свобода.

— Гами расте, нали? — засмя се Джон. — Любопитно хлапе!

— Яж, Джон.

— Какво има, приятел? — подразни го тийнейджърът. — Да не би Гами да е казал нещо твърде близо до истината, а? Например, че не си имал възможност да видиш нечии…

— Въпросът е приключен още преди да си го започнал!

— Защо?

— Защото този разговор не се води, когато си на масата, ето защо. Избирай по-подходящо време и място.

— Другите хора говорят за това — възпротиви се Джон. — Мама казва, че е важно сексът да се обсъжда открито…

— Майка ти не е тук в момента.

— Правилно. Тя е началникът, нали? — погледна кисело Джон. — А ти не поемаш никаква отговорност за нас. Би се радвал, ако изобщо ни нямаше.

Даш остави приборите и Моли затаи дъх. Но със забележително самообладание Даш успя да каже спокойно:

— Добре. Признавам, че не съм достатъчно често с вас. За какво по-точно искаш да говорим, Джон?

— За безопасния секс — отвърна кратко момчето.

— Няма да позволя такива разговори! — изръмжа Дилън.

Въпреки че въздухът в стаята беше наситен с напрежение, Даш пренебрегна забележката на баща си и се обърна към сина си:

— Мисля, че започваш тази тема само за да предизвикаш неприятности, но ако наистина…

— Мислех, че безопасният секс предотвратява неприятностите. Или ти не знаеш нищо по въпроса? С червенокосата бебета ли ще правите тези дни?

— Вървиш по тънък лед, младежо! — ръцете на Даш стиснаха покривката на масата.

Момчето се засмя и бръкна в джоба на широките си шорти. Миг по-късно извади малко пакетче и го подхвърли на баща си.

— Да си виждал някои от тези неща?

Даш взе презерватива и го повъртя в пръстите си, а погледът му проблесна към тийнейджъра.

— Сега вече със сигурност знам, че се опитваш да предизвикаш неприятности.

— Имам около дузина — сви рамене Джон, — ако имаш нужда…

— Нямам нужда!

— Охо! — проехтя гласът на Джон. — Много лошо, приятел. Или ги ползваш, или те използват, нали знаеш.

Даш не каза нищо повече. Въпреки че на Моли й се искаше той да продължи разговора, Даш стана и напусна стаята.

Джон и Ники го проследиха с поглед и се разкикотиха, но смехът им беше пресилен.

Моли хвърли салфетката си на масата и последва Даш. Настигна го на верандата до кухнята. Той чу стъпките й и се обърна рязко, но се успокои, когато я видя.

— Даш, върни се в трапезарията! — Тя застана пред него и продължи с тих глас: — И довърши това, което започна.

— Хлапакът просто се опитва да ме предизвика да избухна.

Инстинктивно Моли хвана ръката му и я стисна.

— Не, не иска точно това! Но Джон има нужда от нещо. Той просто не може да намери начин, за да те попита.

— Той знае какво прави.

— Не, не знае. Той се опитва да предизвика някаква реакция от твоя страна, каквато и да е! От теб зависи да се върнеш и да разбереш какво иска. Не можеш да избягаш.

— Не бягам!

— Ти си негов баща. Не можеш да го отхвърляш така с грубостта си. И не можеш да отречеш, че той съвсем честно търси информация от теб. Само че е избрал неподходящ начин и момент за това.

— Трябваше да го набия! — проблеснаха очите му по посока на трапезарията.

— Това е глупаво и ти го знаеш. Върни се и опитай нещо друго.

— Не мога — поклати глава той. — Аз не мога да кажа това, което мисля. Ще отида твърде далече и ще го отблъсна повече.

— Не бъди толкова сигурен, преди да си опитал! Не трябва да потискаш чувствата си. Прекаленото самообладание е само загуба на енергия.

— Ти ли казваш това? Кралицата на самоконтрола?

— Добре. Заслужавам упрека ти — усмихна се тя, — но това е абсолютно вярно в твоя случай, Даш. Не се отказвай от бащинството така, както е направил Дилън. Отстъпи малко! — настоя Моли. — Позволи на сина си да разбере, че го обичаш, като му го кажеш. Рискувай.

Даш дръпна Моли под навеса. Вечерният въздух беше прохладен и свеж.

— Бих искал да видя как би рискувала ти! Това се отнася и за двамата, нали?

— Даш, не съм готова да дойда в леглото ти — прошепна Моли.

— Мога да те накарам да се почувстваш чудесно.

— Да, можеш. Но само секс не е достатъчен.

— Какво искаш да ти кажа? — обезсърчено попита той.

— Не търся обещания за любов — засмя се тя несигурно. — Смешно е, аз едва те познавам. Ние сме чужди един на друг.

— Когато те държах в прегръдките си днес и те докосвах…

— Знам, знам. Аз се разтопих в ръцете ти. Но това е чисто физическа реакция, а аз имам нужда… от още нещо. Всички искаме повече от теб! Даш, знаеш ли, че днес чрез госпожа О’Шей те опознах по-добре, отколкото от разговорите ми с теб.

— Какво ти разказа Патрийн?

— Нищо особено. А може би всичко. Не съм сигурна. Виж, аз не съм способна да правя самоцелен секс с никого… дори с теб.

— Предполагам, ще трябва да те убедя. — Ръцете му обхванаха нежно лицето й.

Моли го спря, преди да успее да я целуне. Беше разочарована. Той не можеше да разкрие себе си, а разчиташе единствено на удоволствието от секса. Нищо чудно, че бракът му се беше провалил.

— Така ли беше и с твоята съпруга? И с нея ли беше толкова сдържан? — Моли се освободи от прегръдките му. — Искаш останалите да са отворени към теб, да ти вярват и да те приемат, а ти самият не можеш да бъдеш такъв?

— Какво общо има моята бивша съпруга с нас? — сграбчи той ръката й.

— Не става дума само за нея. Това се отнася за всички в твоя живот. Ти не позволяваш на никого да се доближи до теб. Просто кажи какво мислиш. Престани да бъдеш така проклето силен и поне веднъж се отпусни! Даш…

Но вече бе отишла твърде далече.

Той се извърна и се отправи към къщата.

Седма глава

Даш не спа добре. Мяташе се в леглото, говореше на себе си, накрая се предаде и запали нощната лампа, която почти го заслепи. Премигна сънливо, поглеждайки часовника, и изруга. Беше четири часа сутринта. Можеше да мисли само за Моли и за това, което й каза. Какъв глупак беше.

Седна раздразнен в леглото и взе счетоводните книги. Надяваше се, че един час работа ще му бъде достатъчен, за да се умори и да заспи.

Но не можеше да се съсредоточи върху цифрите повече от минута, без умът му да заблуждае отново. Затвори с трясък книгите, облегна се на възглавницата и запали пура.

— Тази жена ме подлудява — промърмори.

Защо беше толкова красива? И така бързо го поставяше на мястото му при всяка негова грешка. Така изпепеляващо възбуждаща през цялото време! И толкова права!

— Добре, добре. Наистина трябваше да се върна и да говоря с Джон. Но какво, по дяволите, можех да му кажа?

За Даш този проблем съществуваше от години. Във въображението си го виждаше като бариера, която го отделяше от останалите. И той не можеше да я преодолее. Не беше способен да разговаря нормално дори със сина си.

Нито пък с баща си. Или с бившата си съпруга. А сега и с Моли Пим.

Внезапно Даш дочу тихо притваряне на врата.

— Кой, за бога, е буден по това време на денонощието?

Той се измъкна от леглото и посегна към джинсите. Само за минута беше готов и излезе в полутъмния коридор, но от никъде не се чуваше и звук. Тогава видя тънката ивица светлина под вратата на Моли.

Той се поколеба. Не искаше ново стълкновение. Вече я ядоса, а да се изправи пред нея му беше трудно, дори когато тя беше спокойна. Но някаква магнетична сила го притегляше към вратата й. В един момент откри, че натиска бравата и за негова изненада не беше заключено.

— Моли? — повика тихо. — Моли, будна ли си? — Той пристъпи в стаята.

Беше излязла. Даш го разбра още преди да види празното й легло. Беше оставила лампата запалена. Огледа се и въздишка на облекчение се откъсна от гърдите му, когато видя, че куфарът й лежи върху шкафа.

— Значи не е избягала — промърмори.

Излезе от стаята и бързо се спусна по стълбите, като се надяваше, че ще я открие в кухнята, надвесена с доволно изражение над купичка с овесени ядки или сандвич. Чувстваше се виновен, че беше развалил вечерята й преди няколко часа. Но Моли не беше в кухнята.

Къде, по дяволите, беше отишла?

Моли излезе на терасата и мина на пръсти покрай отворения прозорец на спалнята на Даш. Мислеше, че се движи съвсем безшумно, но внезапно го чу да промърморва някаква ругатня и да сяда в леглото. Само след миг в стаята му светна и Моли бързо се скри в сянката на прозореца.

Пое си дъх и остана неподвижна в хладния нощен въздух. Чу го да говори на себе си, а след това прошумоляха листове хартия. Тя продължи тихо по верандата и се запъти към стълбите, които беше забелязала предната вечер. Открехна внимателно малката дървена вратичка в горната им част и тя леко изскърца, когато я затваряше.

Излезе и тръгна в тъмнината. Беше взела със себе си всичко, което щеше да й бъде необходимо за работата.

Нощта беше тиха и прохладна, въздухът — влажен от мъглата. Леко се дишаше, а гъстата трева под ботушите й издаваше странен неясен звук.

От отсрещната страна на хълма се чу изцвилване.

— Идвам! — прошепна тя.

В средата на изпълнената със сенки ливада, облян от лунната светлина, стоеше Картофено пюре, изправен като статуя. Беше обърнал глава към нея и наблюдаваше как се изкачва по хълма. Бе наострил уши, а очите му светеха живо.

Моли приближи бавно към него и тихо запя стара песен, която беше научила от баща си. Думите бяха на древен келтски език и самата тя не знаеше какво точно означават. Но за нея и жребеца смисълът беше ясен. Това беше любовна песен.

Изпод оградата се появи Сухар. Старото куче размаха опашка и скочи радостно към Моли.

— Здрасти, Сухар! — Тя коленичи и с обич го погали по главата. — Ти си вършиш работата, нали? Как върви?

Сухар я лизна по лицето и излая гърлено, но изглежда разбра, че трябва да пази тишина и повече не се обади. Обърна се и я поведе към Картофено пюре.

Моли пропълзя под оградата, след това се изправи внимателно и се загледа в жребеца.

Той я наблюдаваше съсредоточено, но мускулите под кадифената му кожа не потрепваха нервно. Звукът от ниския глас на Моли го заинтригува и той продължи да я изучава. Когато жената извади от джоба си стрък мента, той повдигна още повече глава и ноздрите му се разшириха. Ароматът изглежда му хареса и той пристъпи напред с протегната шия.

Но на около двайсетина метра се закова на място, внезапно уплашен от нещо.

Моли му говореше на езика, който беше научила преди много време. Гласът й се лееше мелодично и предаваше собствените й чувства. Държеше стръкчето мента в протегнатата си ръка, като му даваше възможност да долови аромата по-отблизо.

И той приближи. Бавно, без страх. На няколко крачки от нея отново спря и се загледа в лицето й с изненадващо мъдър поглед. Трябваха му само криле, за да прилича на Пегас. От него се излъчваше благородство. Синята му кръв личеше в царствената извивка на шията, в дългите елегантни крака и изяществото на мускулите му. Погледът му беше съсредоточен и любопитен.

Той откъсна със зъби от стръка, сякаш за да провери вкуса му и след това го изтегли целия от ръката й. Тя му позволи да го вземе и остана неподвижна, докато той го сдъвка и преглътна. Дълго не помръдна, но продължи да му шепне нежно. Той пристъпи по-близо и подуши ръцете й, усети миризмата на ментата и в същото време пое и аромата на нейната кожа.

Моли внимателно го докосна. Почувства стоманените мускули и енергията, която се излъчваше от тях. Усети ударите на сърцето му, почти инстинктивно долови, че поглъща нейните думи. Само веднъж конят завъртя глава, но не я ухапа. Подуши я любопитно и дръпна леко със зъби ризата й.

— Още ли искаш, лакомнико? — Тя извади второ стръкче и го размаха пред него, преди да му позволи да го вземе.

Хоризонтът започна да просветлява и първите песни на птиците огласиха близките дървета. И когато слънцето се показа над хълма, Картофено пюре беше вече кротък като пони.

Играеше си с косата на Моли и душеше дрехите й.

Позволи й да го погали по хълбоците и я буташе с муцуната, когато тя спираше да го почесва зад ушите. Не след дълго той с удоволствие носеше на врата си въжето, което тя беше донесла. Хареса му нейната игра. Следваше я в кръг, изправяше се на задните си крака, когато тя изоставаше от него или пък внезапно променяше посоката. Нежно я подбутваше и ровеше с копито в тревата под себе си.

Изведнъж изправи глава и изпръхтя.

Моли се огледа и видя фигурата на мъж, който изглеждаше като призрак до оградата.

— Даш — прошепна тя, чувствайки се безпричинно виновна.

Нямаше смисъл да се преструва, че не го забелязва. Въпреки че урокът още не беше свършил, Моли остави жребеца и бавно се насочи към мъжа, който приличаше на сомнамбул.

— Вярвах, че ще се справиш — бяха първите му думи. — Но не бях напълно сигурен.

— Гледаш ме така, сякаш са ми порасли уши и опашка.

— Аз… Аз не разбирам — поклати глава той.

— Можеш да се промениш. Трябва да се научиш да споделяш чувствата си.

— Твърде дълго съм бил сам — поклати глава той.

Въпреки че остана усмихната, сърцето й се сви при мисълта за малкото момче, останало без майчина ласка и с коравосърдечен баща, за когото говореха, че обичал само победителите. Помисли си за младежа, оженил се за своенравна млада жена от привилегированото съсловие, който така и не могъл да се приспособи към нейния начин на живот.

— Би могъл да опиташ!

— Това е само загуба на време.

— Не и за теб. Даш, направил си толкова много в своя живот. Покорил си планини, океани… А това, за което говорим, не е дори наполовина толкова трудно.

— За мен е трудно.

— Те са само деца, Даш.

— Проблемът не е само в тях.

Той обходи с жаден поглед хълмовете наоколо, зелените поля, къщата в далечината, които изгряващото слънце едва беше докоснало.

— Искам да запазя това имение, Моли — промълви той. — То нямаше особено значение за мен, когато бях млад, но сега е изключително важно. Работата е там, че сме в беда. Парични затруднения! Баща ми е забъркал една каша и аз… И, по дяволите, не съм сигурен, че ще мога да ги оправя. Трудно е да се постигне баланс във всичко. Не се оправям твърде добре с хората…

— Ти се справяш с мен съвсем добре още от самото начало — поправи го тя сухо.

— Не толкова добре, колкото на мен ми се иска — усмихна се той. — Но останалите… банкерите, баща ми, собствените ми деца… Всички те са като части на двигател, който трябва да смазвам по някакъв начин, за да работи добре… Трябва да успеем да се стабилизираме и да имаме постоянен доход.

— И разчиташ на Картофено пюре, така ли? — Пред Моли започна да се оформя цялата картина. — Надяваш се той да ви осигури този стабилен доход.

— Не мога да ти опиша колко много се нуждаем от него, Моли. — Той срещна с признателност разбиращия й поглед.

Въпреки оградата помежду им, тя хвана ръката му между дланите си.

— Не се тревожи. Той скоро ще бъде готов. Наистина е чудесен. Трябва му само малко повече доверие в човека, а всичко останало ще дойде постепенно, по естествен път. Можеш да ми вярваш.

— Ти си изумителна! — каза меко Даш. — В много отношения.

— Не започвай пак, О’Донъли — засмя се тя, видяла пламъка в очите му.

— Не говоря за физическото привличане — завърши той неловко. — Радвам се, че си тук, Моли.

Това все пак е начало, помисли си тя. Не можеше да очаква от него да каже нещо повече.

— Добре — рече тя весело, — стига толкова взаимно възхищение. Тръгвай и ни остави сами. Ще прекарам сутринта с безценния ти жребец.

— Бих искал да остана — каза той, като продължаваше да държи ръката й, — но имам делова среща.

— Ще се видим по-късно.

Моли не можа да потисне импулса и го целуна по бузата. Ръката на Даш се повдигна към лицето й, но той не отвърна на целувката й. Стори й се, че ръката му потрепери.

Даш не усети как изминаха тези дни. Беше затънал в работа, но въпреки това жадно очакваше да зърне за миг Моли, когато минава под прозореца му.

Тя беше удивителна. Още първия ден спечели доверието на Картофено пюре и до края на втория му сложи юзда и използва дългото въже при тренировката. А след четири дни вече го яздеше. През цялото време Даш имаше усещането, че тя обучава не само неговия кон, а и самия него.

Моли премести Картофено пюре на една малка поляна, близо до конюшнята, където според нея той щеше се чувства по-добре. Място, откъдето би могла да наглежда и Даш. Хранеше го с горещи каши и много витамини — жребеца, разбира се, не Даш. Картофено пюре започна да наддава на тегло и вече нямаше вид на изгладняло животно. Даш, от своя страна, не желаеше никаква храна и дори престана да пуши. Пурите му имаха вид на гризани от катеричка.

Моли обучаваше жребеца с търпение, упоритост и очевидна любов. До края на седмицата тя го яздеше по състезателната писта и започна да го запознава с всеки един от персонала на конюшнята. Не беше необичайна гледката да се види разтревожената физиономия на конярите, когато буйният някога кон душеше любопитно дрехите им.

Моли успя да се сприятели с всички от имението. Един ден Патрийн му съобщи, че трябва да замине при сестра си в Ню Джързи.

— Сега? — извика изумен Даш. — Искаш да отидеш, при положение, че децата са тук?

— Ще взема влака утре сутринта — отвърна Патрийн и перна Даш през ръката, когато той посегна да си вземе парче сладкиш преди вечеря. — Можеш и сам да се грижиш за децата си.

— Шегуваш ли се? Патрийн, моите най-дълбоки уважения към сестра ти, но… — Даш долови разменените погледи между Патрийн и Моли, която се опитваше да гледа невинно, докато кълцаше зеленчуци с големия кухненски нож. — Чакай, чакай! — каза той. — Има ли нещо общо Моли с тази история?

— Аз? Дори не познавам сестрата на Патрийн.

— Не е ли странно това съвпадение — проблесна погледът му към двете заговорнички, — че сестра ти се нуждае от помощ само няколко дни след като Моли решава, че трябва да участвам повече във всекидневните занимания на децата?

— Да, наистина странно съвпадение. С какво ще ги храниш утре сутринта?

— Те не могат ли да се нахранят сами?

Патрийн изсумтя, а Моли се засмя.

— Даш, те понякога се държат като чудовища, но действително се нуждаят от помощта ти. Предлагам овесена каша и препечени филийки, за да не усложняваме нещата. А за обяд?

— Най-близката закусвалня „Макдоналдс“?

Жените се спогледаха и казаха в един глас:

— Не е лошо като начало.

Да се грижи за децата си през тези три дни не беше чак толкова трудно, колкото изглеждаше отначало. Единствено Монтгомъри имаше нужда от почти постоянно наблюдение, но той се оказа много интересно дете.

— Хайде, татко — примоли се той. — Позволи ми пак да покарам ягуара! Нали ще ми дадеш?

— Изобщо не трябваше да ти позволявам още първия път.

Но да държи малкия в скута си и да му помага да насочва дългата кола по алеите на имението беше най-хубавата част от иначе неприятния ден.

Банкерите бяха неотстъпчиви, шестима мъже с чанти, пълни с документи, които показваха, че е време Даш да погаси някои от своите заеми и да продаде част от собствеността си, за да укрепи финансовото си състояние.

— Няма какво да продавам!

— А какво ще кажеш за някои от едногодишните коне? — предложи старият Джим Уилкинс, дългогодишен банкер в Саратога, който познаваше състезателния бизнес почти толкова добре, колкото и фамилиите, които притежаваха ферми в областта. — Ще изпратиш ли стока за продан в Дансфърд следващия месец?

Даш се беше надявал да запази повечето едногодишни, но знаеше, че ще трябва да се раздели с по-голяма част от тях, за да повиши необходимите налични средства.

Притиснат до стената, той се съгласи да продаде най-малко дузина обещаващи коне.

Дилън прие нещата учудващо философски, макар да съжаляваше, че ще се раздели с някои от своите любимци.

— Ще прегледаме утре списъка — каза той на Даш. — Знаех, че ще се наложи да поокастрим бройката. Поне имаме Картофено пюре — промърмори той дрезгаво, без да погледне сина си в очите.

— Какво те накара да промениш мнението си? — усмихна се Даш. — Мислех, че си готов да го дадеш в най-близката кланица.

Дилън излезе навън и замислено се загледа към тренировъчната площадка, където Моли Пим обучаваше Картофено пюре.

— Това момиче вече си свърши работата — каза кратко той.

— Тя е дяволски добра в занаята и ти го знаеш.

— Не е лоша, но не става за треньор на състезателни коне.

— Какво искаш да кажеш? Погледни как го кара да се движи…

— Точно там е работата! — Тонът на Дилън стана рязък, като посочи Моли, изправила се на стремената, докато конят правеше осморки. — Тя ще направи от него кон за езда в местните женски клубове! Имаме нужда от огнен жребец!

Даш знаеше, че баща му е прав. Но беше така заслепен от успеха на Моли, че забрави за крайната им цел.

— Какво предлагаш?

— Мисля, че е време да предаде Картофено пюре на мен.

— Тя се привърза към него. — Даш се разкъсваше. — Виж… Те станаха приятели в известен смисъл…

— Глупости! — избухна Дилън. — Време е да ги разделим, преди да се е превърнал в пони за разходка на местния панаир! Искам го на състезателната писта. С жокей. Още следващата седмица. Скоро се връща Уили Бартман. Той ще го вземе.

Даш разбираше колко мъдри са думите на баща му. Но никак не му харесваше идеята да остави жребеца без грижите на Моли.

— Не можеш да си позволиш да имаш меко сърце в този бизнес — посъветва го Дилън. — Не и по отношение на кон. Нито пък по отношение на едно момиче. Още повече, когато тя заплашва бъдещето на жребец като този.

— Добре — съгласи се Даш накрая. — Но искам аз да й го съобщя. Не искам да влизате в конфликт по този въпрос.

— Разбрах — сговорчиво каза Дилън. — Ще й кажеш тази вечер!

Ненавиждаше мисълта да раздели Моли и Картофено пюре, особено след като бяха станали такъв великолепен тандем.

Освен това, ако нейната работа беше вече приключена, тя нямаше причина да остане в имението на О’Донъли.

Осма глава

— Слава богу, че се върна! — извика Моли, когато Даш влезе в кухнята същия ден вечерта. Червената й коса беше прибрана на тила, но няколко къдри се бяха спуснали покрай врата й. — Бързо! — каза тя. — Стига си бездействал, а направи няколко хамбургера. Монтгомъри умира от глад.

— Какво трябва да направя с това? — попита той, след като взе в ръцете си пакет телешко месо, оставено върху бюфета. — И къде е Монтгомъри?

— Той е горе и се преоблича, а Ники подготвя разходката.

— Кое? — Даш беше сигурен, че не е чул добре.

Моли обикаляше из кухнята, жизнерадостна и щастлива. В едната си ръка държеше лопатка за торта, а в другата — шоколадов сладкиш.

— Джулио организира празненство на открито тази вечер. Не е ли прекрасно. По случай рождения ден на баща ти.

— Днес е рожденият ден на татко? — изненада се той.

— Нима не помниш рождената дата на собствения си баща? — разтвориха се широко сините очи на Моли.

— Необходимо ли е? И защо ти се занимаваш с това? — попита той. — Мислех, че го мразиш.

— Но обичам празниците — отвърна тя весело, — а тази вечер ще бъде чудесна. Джулио е подготвил и празничен огън. За нас остава само да драснем клечката кибрит. Джон току-що взе колелото и отиде до денонощния магазин за захарни пръчки.

— Как успя да го убедиш? — Даш не повярва, че големият му син доброволно ще направи нещо, от което няма да има изгода.

— Идеята беше негова. Той не е чак толкова лошо момче, Даш. Ти направи чудеса с него тази седмица.

Даш не беше забелязал синът му да е проявил особен интерес. Промяната в поведението се дължеше изцяло на непресъхващото добро настроение на Моли и на нейната решителност.

Моли мина бързо покрай него, за да отиде до хладилника и когато той я хвана за рамото, от инерцията се завъртя и се оказа в прегръдките му. Даш веднага я притегли към себе си, въпреки че дни наред се бореше с това свое желание.

— Моли, ти показа необикновени способности тази седмица.

— Самият ти се справи не по-зле, О’Донъли — отговори тя, и като че ли нямаше нищо против ръцете, които я обгръщаха. Дори нещо повече, с удоволствие се облегна на гърдите му и повдигна високо дървената лъжица, за да не й пречи.

Даш извърна глава и опита полепналия по лъжицата крем.

— Може да промениш мнението си, когато ти кажа за какво съм тук…

Но Даш замълча по средата на изречението. Повдигнатото към него лице беше така одухотворено и красиво, че нямаше сили да го помрачи с лошата новина. Освен това една палава капка шоколад по някакъв начин се беше задържала на бузата й. Даш протегна пръст и я избърса, а след това я близна внимателно. Разтопеният в устата му шоколад го накара да се почувства така, сякаш той самият се разтапяше в нейните ръце.

— Вкусно ли е? — премрежено се загледа в него Моли.

— Мога да измисля и нещо по-добро.

— Мислех, че вече си изгубил интерес. — Усмивката не слезе от лицето й.

Цяла седмица се бореше с желанието си към нея. Всеки ден си даваше обещание, че няма да я докосне. И всяка нощ благодареше на Бога, че е задържал ръцете си далече от нея.

— Беше много трудно да устоя.

— И защо го направи?

— Изглеждаше по-добра стратегия — призна той честно.

— И тя успя ли?

— Сега ще проверим — промърмори Даш и се примъкна още по-близо, за да открадне малка целувчица.

Беше грешка от негова страна да помисли, че ще я целуне веднъж и ще остане доволен. Моли изпусна лъжицата, обви с ръка врата му и устните й се притиснаха силно към неговите. Целувката й беше приятна и топла, възбудата плъзна по тялото му, замъгли ума му, парализира чувствата му. Устните й се разтвориха и езикът й палаво докосна неговия. Тя дори леко се засмя.

Загубен съм, помисли Даш.

— Престани — помоли той, когато успя да си поеме дъх. Решително я отблъсна от себе си, след това размисли, повдигна я бързо и я сложи да седне на шкафа. Не му достигаше въздух. — Престани, преди да съм свалил дрехите ти тук още сега. Господи, Моли, как те желая!

Тя обви с ръце врата му. Обхвана бедрата му с дългите си крака и го приближи плътно към себе си.

— Сега е по-различно, нали?

Даш се остави на нежните ласки на пръстите й.

— Непрекъснато си мисля, че ако сбъркам, ще разваля всичко.

— Не можеш да развалиш нищо.

— Не искам да те загубя! — отвърна той и притвори очи.

Моли не отговори. Думите сякаш придаваха друг смисъл на нещата. Измина цяла вечност, преди да започне да обсипва с нежни целувки цялото му лице. Те бяха предназначени да укротят свирепия звяр, но всъщност само възпламениха кръвта му и го накараха да изстене. Краката на Моли го обгръщаха и той почувства, че джинсите му ще се пръснат. Тя беше така предизвикателна! Със силата на волята си успя да сложи ръцете си на ръба на шкафа от двете страни на бедрата й. Опитваше да се владее, но въображението му беше изпълнено с еротични видения.

— Нощем мисля за теб! — Дъхът й нежно опари ухото му.

— Моли… — Тя лекичко го ухапа и Даш едва успя да потисне разтърсилата го тръпка. — Трябва да те предупредя. В леглото аз не съм джентълмен.

— Не си ли?

— А ти ме подлудяваш повече от която и да е друга жена.

— Бившата ти съпруга подлудяваше ли те? — Острите й зъби се впиха по-силно в ухото му.

— Беше по-различно. Единственото нещо, което правехме заедно, беше в леглото. Нямаше нищо друго.

— А беше ли хубаво? Сексът имам предвид?

— Страхотен — отвърна той и започна да гали деликатната извивка на гърба й. — Но виж какво се получи накрая.

— Децата ти са чудесни, Даш.

— Но бракът ми беше пълна бъркотия от самото начало, по-късно стана още по-лошо. Непрекъснато грешахме. Не искам да преживея всичко това отново. Не и с теб.

— И затова се държа настрана от мен тази седмица? — отдръпна се тя от него и го погледна замислено.

— Да, за да предотвратя провала — каза Даш накрая. — Искам те в моя живот, Моли. Не искам да рискувам това, което би могло да се случи между нас само заради секса — проговори той, въпреки че думите сякаш изгаряха гърдите му.

— Дори заради страхотен секс? — усмихна се тя леко и пръстите й се плъзнаха по гърдите му. Той се засмя, но гласът му прозвуча напрегнато дори за собствените му уши, когато ръцете й достигнаха колана и се забавиха там. — Би могло да бъде наистина страхотно, нали? Особено ако не си джентълмен! — кокетно повдигна вежди тя.

Изражението й беше едновременно прелъстително и доволно. Даш осъзна, че изглежда щастлива. Бяха достигнали ново ниво във взаимоотношенията си, въпреки че не разбра как стана това. Виждаше единствено нейното желание.

Само още едно нейно движение и той не беше сигурен, че ще може да издържи повече.

За щастие чуха навреме провлечените стъпки на Ники по терасата и се разделиха бързо, преди да е влязла в кухнята.

— Пфу! — извика тя. — Толкова е горещо навън! Татко, ще отворим ли слънчевия чадър на масата.

В този момент Даш не беше сигурен какво го направи по-щастлив — фактът, че Ники го нарече „татко“ или чувството, че Моли го желае. Но един поглед към загадъчната усмивка на жената му даде отговор на въпроса.

Веднага щом завърши проклетата разходка, той щеше да бъде в леглото й и ще я накара да крещи в екстаз.

Разходката с каруца е едно от най-еротичните преживявания за мъжете, реши Моли.

Прашната миризлива слама, безкрайното друсане на каруцата и кресливите песни на развеселените деца честно казано не бяха особено приятни моменти. Моли не беше очарована и от перспективата да слуша цяла вечер фалшивото изпълнение на мелодраматичните ирландски балади от стария О’Донъли.

Но жадуваното очакване да лежи в прегръдките на Даш, да почиства полепналите по ризата му сламки и да слуша ударите на неговото сърце, облегната на гърдите му, я изпълваше с копнеж.

Всичко започна още докато наблюдаваше лекотата, с която Даш помага на децата да се качат в каруцата. Понякога забравяше, че той е професионален атлет, но когато й протегна ръка, очите му проблеснаха в настъпващия здрач. Тя я сграбчи и не усети как той я изтегли до себе си.

Беше гореща вечер. Слънцето залезе, но въздухът беше наситен с влага. Да се седи върху нахвърляната слама щеше да е много неудобно, но Даш разрови купа, направи гнездо в него и без да се притеснява привлече Моли в скута си. Обгърна я с едната си ръка, а с другата хвана здраво колана на Монтгомъри, за да не се претърколи от каруцата.

Ники погледна баща си и Моли и каза презрително:

— Не си ли малко стар за това, татко?

— Имаш още много да учиш, момиче — отвърна той живо.

— Тъпо е! — процеди Джон.

— Какво ти става? — извърна поглед към него Даш.

Моли също забеляза хладното отношение на момчето тази вечер, но замълча, като се надяваше, че Даш ще направи първата стъпка, за да започне разговор с тийнейджъра.

— Няма нищо — сви рамене Джон.

— Лицето ти говори съвсем друго.

— Просто си мислех за мама, това е всичко.

— За майка ти? — повтори Даш.

— Да, нали се сещаш — жената, от която имаш три деца. Или се каниш да имаш още деца и с Моли?

— Притесняваш ли се, когато виждаш баща си с друга жена? — пое разговора Моли.

Моли побутна Даш с лакът, за да го накара да проговори. Той пое дълбоко въздух и се обърна към Джон:

— Сигурно се надяваш, че ще се върна при майка ти?

— Не — отговори той, но не прозвуча твърде убедително.

— Ние сме разведени от пет години. Тя с положителност се вижда с други мъже.

— От време на време ходи на срещи — отвърна Джон и кисело се смръщи, — но няма нищо подобно! — посочи той с брадичка Моли. — Да се прегръща с някой друг.

— Обзалагам се, че го прави — каза Даш, — но когато ти не си наблизо.

— Да не си посмял да говориш така за нея! — изправи се гневно Джон. — Нямаш право да се държиш така, когато ти…

— Джон, бракът ми с майка ти приключи. Двамата с нея го разбрахме отдавна. Радвам се, че сега тя сама взема своите решения.

— Вие не се опитахте да останете заедно — продължи все още гневно, но вече по-тихо момчето.

— Може би не се постарахме достатъчно — съгласи се Даш. — Аз я обичах и тя ме обичаше… Мисля, че все още държим един на друг, но не така силно, че да запазим брака си. Ние просто не можем да живеем заедно.

— Заради нас, нали?

— Нищо подобно! — разгорещено възрази Даш. — Вие, децата, сте най-хубавото от нашия брак. Повярвай ми, ние бяхме щастливи, че ви имаме.

— Но тогава…

— Понякога децата не са достатъчна причина, за да задържат двама души заедно. Грешката не е ваша, а моя и на майка ви. Повярвайте ми, нямаше да е по-добре да останем да живеем под един покрив.

— Обичаше ли я наистина? — попита меко Ники.

Даш въздъхна и погледна Моли. Тя го окуражи с усмивка.

— Да, обичах я — отвърна неохотно Даш. — И все още я обичам до известна степен. Но знаех, че ще разруша живота й, ако наложа моите изисквания и тя… Е, и майка ви се опита да ме промени, но скоро откри, че това е невъзможно. Тези опити само ни направиха по-нещастни.

— И ти се отказа от нас.

— Сигурно изглежда така — каза намръщено Даш. — Нямах намерение да ви го казвам, но… Вижте, понякога ми се искаше никога да не сме се женили. Направихме някои грешки, които ни нараниха твърде силно. Но сме имали и много хубави преживявания. Майка ви е изключителна жена. Интелигентна, красива и… Тя ме научи на много неща за живота. — Даш се поколеба, а след това добави: — Да ви кажа честно, мисля, че от вас тримата научавам още повече.

— Но ти си вече голям — смръщи чело Монтгомъри.

— Това не означава, че знам всичко — засмя се неловко Даш. — Откакто сте тук, разбрах много неща за себе си и за вас.

— Какво например?

— Ами, да не съм такъв мърморко през цялото време. Всъщност с вас е дори по-забавно тук.

— Искаш ли да сме по-често с теб? — усмихна се Монтгомъри.

— Държим се доста ужасно понякога — включи се неуверено Ники.

— Аз също грешах на вашите години — сви рамене Даш.

— Истина е! — засмя се гръмко Дилън.

— Какъв беше татко като малък? — Джон погледна любопитно дядо си.

— О, голям палавник! — Дилън дяволито се усмихна. — Разказвал ли съм ви за понито, което искаше да държи в стаята си? Научи това ужасно животно да се изкачва самичко по стълбите, докато накрая вторият етаж се вмириса на обор! А когато беше дори по-малък от вас, избяга от къщи…

— Нека да не даваме нови идеи на децата, татко — бързо го прекъсна Даш.

— Добре, момче! — съгласи се Дилън и се облегна назад, очевидно развеселен. — Или казано накратко, той винаги следваше само собствените си желания, но накрая се върна отново тук. Добре се справяш, синко. И това малко момиче… — посочи той към Моли — не е чак толкова лош избор, колкото си мислех отначало. Не ме разбирай погрешно, Моли.

— Успокой се, старче.

— Аз също мисля, че си чудесна, Моли — намеси се Джон. Изненадана, тя едва успя да промълви „благодаря“. — Ники е права — продължи той. — Ти си от оня готин тип хора… Щом ще бъдеш наоколо, по-добре е да сме в добри отношения.

— Само ако вие го желаете.

— Аз го искам — намеси се Монтгомъри. — Аз те харесвам, Моли. Мисля, че и мама ще те хареса.

— Но не и ако се опитваш да заемеш нейното място.

— Няма — отвърна Моли, — ще остана ваша приятелка.

— Хайде да изпеем нещо, Монтгомъри — прекъсна ги Дилън, преди разговорът да е отишъл твърде далече. — Чувал ли си за „Срамежливото девойче от Киликарна“?

— Не, дядо — въодушеви се малкият. Изглежда, единствено той имаше имунитет срещу гласа на Дилън. — Научи ме да я пея.

— Моята майка си я пееше, когато мислеше, че не я слушаме.

И той запя неприлична песен. Децата се разкикотиха весело, а Джулио подкара конете. Моли лежеше кротко в прегръдките на Даш и ги слушаше. В този момент се чувстваше безкрайно горда с него. Той не избухна, не обърна гръб на проблема, за първи път позволи на Джон да каже какво мисли и сам изложи своето собствено мнение. Искаше й се да облегне глава на гърдите му и да му го каже, но не смееше да провокира Джон с нищо, което би приличало на демонстративна изява на чувства.

И Моли се задоволи да намери ръката му в сламата. Преплетоха пръсти и Даш я стисна леко. Нямаше обещания, но нещо се беше променило между тях.

Усмивка се появи на края на устните й, а сърцето й радостно заби. Досега тя непогрешимо долавяше възбудата, която се излъчваше непрекъснато от Даш. Но тази нощ страстта му сякаш бе изпълнена с нова емоционална сила. Нещо ново се появи между тях. Нещо много хубаво.

Беше толкова горещо! Топлината сякаш се изсипваше върху тях. Обикновено на Моли й се приискваше да се хвърли в най-близкото езеро, за да се разхлади, но сега топлината й действаше по-скоро еротично, отколкото дразнещо. Имаше чувството, че плътта й се топи. Томителна изнемога плъзна по тялото й, замъгли разсъдъка й, но изостри останалите й сетива. Чувстваше се като под наркоза.

Можеше да мисли единствено за силното тяло на Даш. Представяше си как биха изглеждали дългите му силни крака без сините джинси.

Моли усещаше как постепенно нараства и неговата възбуда. Докато Даш се смееше и разговаряше, пръстите му чертаеха кръгове по голата й ръка — знаци, които й предаваха тайнствени послания, предназначени само за нея.

Съвсем скоро тя вече знаеше, че е поруменяла от горещината и от страстта, която бавно се разпалваше в нея.

Изненадващо за себе си Даш откри, че хареса вечерната разходка. Докато гледаше как децата свободно разговарят с него и весело се забавляват, той осъзна истинския смисъл на това, което беше пропуснал като родител. Отначало това го натъжи.

Но не можеше да не оцени възможността, която се откриваше пред него. Имаше още един шанс да бъде баща на децата си.

И всичко — благодарение на Моли.

Даш чувстваше как стройното й тяло се разтапя в ръцете му. Радваше се на мекотата на бедрата й и на нежната извивка на гърдите й, загатнати от леко разкопчаната блуза. Видя капчиците пот, избили по кожата й. Представи си как разкопчава останалите копчета. Целува зърната й едно след друго и ги докосва с език. Искаше да притисне лицето си към корема й и да свали бричовете от краката й. А след това да я гали с устни, докато тя започне да стене от удоволствие.

Но близостта на Ники, Монтгомъри и непрекъснато променящото се настроение на Джон не му позволиха и най-малката проява на нежност. Трябваше да се задоволи само да я държи в прегръдките си и да се надява, че няма да се изложи с онази част от тялото си, която не можеше да контролира.

Джулио ги разхождаше по алеите на имението, докато Дилън с дрезгав глас пееше на децата различни ирландски песни и им разказваше истории за колоритната им фамилия. Накрая се върнаха в къщата, където ги чакаха стъкнати дърва за голям празничен огън.

Огънят пламна бързо, разгоря се и пламъците полетяха към тъмното небе. Замириса на изгоряло дърво. Джон вече беше начупил захарните пръчки и показваше на по-малкия си брат как да ги обгаря, за да се карамелизират. Ники много съсредоточено обръщаше своята, за да се препече равномерно от всички страни. Дилън гледаше вглъбено пред себе си и отпиваше от кафето, което бяха донесли в термоса.

Моли обгори една пръчка за Даш и той я изяде от ръцете й. В очите му се смесваха отблясъците на огъня и пламъка, който го изгаряше отвътре.

Не след дълго децата се умориха от играта и започнаха да се оплакват от топлината. Моли им предложи да поплуват и Монтгомъри с ентусиазъм бързо свали дрехите си и се гмурна гол в басейна. Ники и Джон също се хвърлиха във водата по фланелки и шорти.

Даш беше малко разочарован, че Моли не ги последва. С удоволствие щеше да се наслади на гледката от прилепналите към възхитителното й тяло мокри дрехи.

Всичко продължи безкрайно дълго. Най-накрая Дилън реши да си ляга и децата скоро го последваха.

— А сега? — обърна се Моли към Даш, когато останаха сами и коленичи пред шезлонга, в който се беше изтегнал, за да наблюдава останалите. — Какво ще кажеш да поплуваме и ние?

— Сега? — Той се радваше, че най-сетне я има само за себе си и искаше да се наслади на момента.

— Имаш ли друга идея?

Даш почувства как лудо заби сърцето му. Хвана ръката й и я притегли между коленете си. Къдравата й червеникава коса беше бухнала като тъмен ореол около лицето й и подчертаваше пълните устни и ирландските очи. Тя облегна лакти на бедрата му и сякаш го беляза за себе си. Това му хареса.

— Имам един куп идеи още от деня, в който те срещнах, Моли — проговори дрезгаво той.

— Например? — дяволито се усмихна тя.

— Имах намерение да те отвлека.

— Нима? — Очите й се разшириха с престорен ужас.

— Промених първоначалното си намерение — призна той и я привлече още по-близо. — Искам да те задържа като пленница. Желая те изцяло и само за себе си. В моята къща и в моето легло.

— А какво ще кажеш за една хубава вана преди това?

Тя стана и побягна, като повлече Даш със себе си. Но след като влязоха в къщата, той я настигна лесно и я взе в прегръдките си. Моли се засмя и това беше най-хубавият звук, който той някога беше чувал. Понесе я на ръце, изкачи стълбите и продължи по дългия коридор към стаята й.

— Отвличаш ли ме? — попита тя и смехът напираше в очите й, а ръцете й обвиваха здраво врата му.

— Да!

— Добре. — Тя захапа леко ухото му и прошепна: — Позволявам ти да бъдеш лош.

Някъде далече в съзнанието му се прокрадна мисълта, че имаше нещо, което трябваше да й каже. Но точно сега беше зает с по-неотложни действия. Тя беше в негова власт. Беше готова да го приеме и го желаеше силно.

Той влезе в стаята й и затвори вратата с крак.

— Вече си моя! — изръмжа.

Девета глава

Моли се освободи и пристъпи назад, но усети ръба на леглото.

— Какво ще правиш?

— Като начало ще гледам как се събличаш.

Даш запали лампата и бледа златиста светлина заля стаята. В полумрака изпъкваха прилепналите към бедрата му джинси и тъмните му смръщени вежди.

— Бъди послушна пленница, Моли. Подчини ми се, за да не използвам сила.

— Няма да го направиш.

Вместо отговор Даш протегна ръка и заключи вратата. След това се облегна със скръстени ръце и се усмихна само с устни. Очите му останаха сериозни.

— Разбира се, че ще го направя. Хайде, съблечи се, ако обичаш.

— Да не се опитваш да ме притесняваш?

— Съмнявам се, че това е възможно.

Сърцето й биеше до пръсване. С несигурни пръсти започна да разкопчава ризата си.

— Така ли ще ме гледаш цяла нощ?

— Да. Първо ризата, моля.

Ризата й полетя към леглото. Поколеба се, преди да продължи, защото нямаше нищо друго върху себе си под фланелката. Вечерта беше много гореща и тя не носеше сутиен.

— Свали я! — нареди Даш.

— Като че ли нямам друг избор?

— Никакъв!

Моли се подчини, бавно съблече фланелката и инстинктивно сложи ръце на гърдите си.

— Искам да те видя! — поклати недоволно глава Даш.

Тя се страхуваше, че погледът му ще изгори кожата й, но когато свали дланите си се почувства удивително добре. Видя копнежа, изписан по лицето му, и усети вълна от желание да се спуска към слабините й. Беше вълнуващо да си обект на страстта на един мъж. Това й придаде по-голяма увереност.

— Сега ботушите — продължи Даш с доста груб тон.

Моли седна на ръба на леглото с голи гърди, облегна се назад на ръцете си и протегна единия си крак към него.

— Помогни ми!

Той се отблъсна от вратата и приближи към нея, без да сваля поглед от очите й. Сграбчи долната част на ботуша й и го измъкна бавно. Пусна го на пода и направи същото с другия.

Коленичи пред нея и посегна да разкопчае бричовете й.

— Мислех, че аз ще трябва да го направя — каза Моли.

— Твърде много се бавиш — проблесна усмивката му.

— Наслаждавай се на момента, Даш. Или всичко ще свърши бързо.

— Ще продължи цяла нощ, Моли! Обещавам ти.

Свали панталоните и бельото й само с едно плавно движение и застана пред красивото голо тяло, което се разкри пред него. Дланите му се плъзнаха по бедрата й и почувства пламналата й кожа. Наведе се по-близо и целуна нежната извивка на корема. Сърцето на Моли заби лудо и тя усети, че й се завива свят.

— Сега се съблечи ти! — едва успя да промълви с треперещ глас.

Разкопча сама ризата му, докато Даш се справяше с колана. Гърдите му бяха красиво очертани от силните мускули. Пръстите й се плъзнаха по тях и тя започна да покрива с целувки плоските зърна. Дъхът замря в гърлото му.

Само след секунда се оказаха на пода и се сборичкаха за ботушите и джинсите. Тялото му беше стегнато и леко загоряло. Тя го възседна и почувства как гори кожата му.

Ръцете на Даш се плъзнаха по тялото й, обхванаха хълбоците й и я привлякоха към себе си. Гърдите й се притиснаха към неговите, а устните й жадно очакваха целувката му. Ръцете му не спираха да изследват всяка нейна извивка. Върховете на пръстите му бяха едновременно нежни и упорито настойчиви.

Даш я претърколи по гръб на килима и обсипа врата й с целувки. Едва наболата му брада усилваше възбудата й.

Изучаваха телата си, галеха се, боричкаха се. Изминаха минути или часове — Моли загуби представа за времето извън малкия общ свят, който създадоха в този тъй дългоочакван миг, докато накрая се озоваха с преплетени тела на прага на банята. Дишаха тежко. Даш стана и пусна горещата вода във ваната.

— Ела — прошепна той. — Искам да те видя заобиколена от мехурчета, така както съм си представял.

Моли застана на колене, затвори сифона и започна да темперира водата. И когато парата ги обгърна, Даш коленичи зад нея, обхвана я нежно с ръце и погали гърдите й, докато целуваше извивката на врата й. От чувствените му ласки по кожата й сякаш пробягваха електрически импулси.

— Наведи се напред! — нареди той и почувства тежестта на гърдите й, изпълнили ръцете му, след като тя се подчини на желанието му. Когато Моли повдигна глава, видя отражението си в замъгленото огледало. Миг по-късно същото направи и Даш и погледите им се срещнаха. Израженията им бяха удивително еднакви — очите — премрежени от страст, в същото време проблясваха с весели пламъчета.

— Толкова си красива! — промълви той, като продължаваше да я гали.

— Караш ме да се чувствам чудесно.

— Искам да те любя сега.

— Не още.

— Ти си готова. Чувствам го! — пръстите му потънаха в нея, но погледите им не трепнаха в огледалото. — Ти си толкова отзивчива на ласките ми, Моли. Виж!

В насрещното огледало тя наблюдаваше как нараства възбудата й под нежното докосване на ръцете му. Видя как несигурното изражение на очите й постепенно се заменя с буйна страст. В прегръдките на Даш се чувстваше сигурна, жива, желана и… обичана. От тази мисъл вълна от удоволствие се плъзна по тялото й и тя извика името му.

Все още потръпваше от желание, когато той я обърна към себе си и нежно я притисна. Не преставаше да шепне сладки несвързани думи в ухото й.

— Моли, Моли, как съм живял толкова дълго без теб? Ти си всичко, от което се нуждая!

Потопиха се във ваната и водата подейства като балсам на пламналите им тела. Ароматизираните кристали се бяха разтворили и образували пухкава пяна.

— Ако по този начин отвличаш жертвите си — Моли се отпусна в прегръдките на Даш и въздъхна дълбоко, — готова съм да бъда твоя жертва.

— Ти си послушна пленница.

— Ще бъда твоя робиня.

— Харесвам това желание у жената — отвърна той със смях.

Моли го целуна продължително и пламенно, разтвори устните си и го подразни с език.

— М-м… — промърмори той и обхвана главата й. Ръцете му се заровиха в косите й. — Може би и аз ще бъда твой роб.

— Не мисля, че можеш да бъдеш роб — усмихна се тя.

— И аз мислех, че не ставам за много неща — отвърна меко той, прекъсвайки думите си с нежни целувки, — докато не се появи ти.

— Аз нищо не съм направила.

— Напротив, направи твърде много. Ти си упорита и властна и това ми помогна да осъзная някои неща.

— Ти се научи да разговаряш. Вече казваш какво мислиш и не оставяш останалите да гадаят.

— Искаш ли да знаеш за какво мисля сега? — попита той и пое с устни капките вода по лицето й.

— Струва ми се, че вече знам.

— Погали ме, Моли!

— Тук ли? — Ръката й се плъзна между бедрата му.

Той не можа да потисне възклицанието си, когато почувства ласката й. Сграбчи я в ръцете си и я повлече със себе си под водата. Чувственото движение на водата около краката й се смесваше с леките милувки на Даш.

Когато тя му отвърна със същото, той изръмжа:

— Не бързай толкова, Моли, или всичко ще свърши още сега!

— Ти ми обеща цяла нощ.

— Ще я имаш! — Той я хвана през кръста, привлече я с лекота към себе си и я притисна към ръба на ваната, после потърси отново устните й. — Ще ти взема силите.

— Но аз вече нямам сили — простена тя.

— Само почакай. Искам да те накарам да се почувстваш добре, Моли. Вярваш ли ми?

— Напълно!

Любовните игри във водата им помогнаха да опознаят по-добре желанията си. Ръцете на Моли обходиха тялото му, но тя скоро разбра, че е твърде възбуден, за да продължава повече. Почувства го в накъсаните му думи и стегнатите мускули. Беше омаяна и покорена от силата, която прозираше в движенията му, той едва успяваше да сдържа страстта си. Не след дълго щеше да бъде изцяло в негова власт. Собствената й страст се разгаряше все по-силно и неудържимо. Парата, която се издигаше около тях сякаш извираше от телата им, а не от горещата вода.

— Изведи ме оттук, преди да съм припаднала! — помоли го тя.

Даш я вдигна от ваната и я загърна с дебела бяла хавлиена кърпа. Кожата й, станала свръхчувствителна, реагираше на най-лекия допир, докато той попиваше влагата на тялото й, но нежността в очите му й даваше спокойствие и сигурност. Радваше се на възможността да го наблюдава, докато той сам се избърсваше, изгаряйки от желание да го направи свой.

Даш отхвърли една мокра къдрица, паднала на лицето й и повдигна брадичката й.

— По-добре ли си сега? Нали няма да припаднеш?

— Този път причината ще е друга — отвърна тя с несигурна усмивка.

Даш се засмя и я отнесе в спалнята. Положи я на леглото и се зарови в бъркотията от дрехи, за да търси джинсите си.

— Какво правиш?

— Джон ми даде презерватив. Помниш ли? Трябва да е някъде тук.

Моли преглътна тежко и се вмъкна под завивките. Миг по-късно Даш беше при нея и разкъсваше шумно пакетчето.

— Страхотно! — засмя се той. — Хлапакът се погрижи за стареца си.

— На мен съвсем не ми изглеждаш стар.

— Ще се радваш на плодовете на моя опит, девойко — повдигна палаво вежди той.

— Да ти помогна ли?

Даш й го подхвърли и се настани в леглото.

— Ти ли ще се заемеш? Добре, аз ще легна и ще се наслаждавам.

Разбира се, че не остана безучастен, но наистина се зарадва на порива й. Скоро леглото се превърна в клокочещ вулкан — бореха се, хапеха се и се смееха, щастливи, че са заедно.

Даш знаеше, че в леглото тя ще бъде също толкова добра, колкото и във всяко друго отношение. Тялото й беше изящно и силно, но и изключително чувствено. Тя потръпваше от страст, изгаряше от желание. Устните й бяха сочни, жадни за целувките му, страните й пламтяха и ярко контрастираха със синия цвят на очите й.

Погледът й — открит, чист и уязвим, даваше на Даш необикновеното чувство на радост и щастие, докато я галеше в прегръдките си. Видя как очите й потъмняха, когато потъна в нея.

Не беше девствена. И той с удоволствие почувства как се разкрива изумителната й женственост под тялото му. Обгърна я с ръце и навлезе дълбоко в нея. В първия момент тя се възпротиви и Даш отстъпи.

— Не, не спирай! — възкликна тя.

— Не искам да те нараня!

— Чудесно е! — произнесе задъхано тя, обви краката си около него и го привлече още по-близо към себе си. Гърбът й се извиваше като дъга при всеки бавен сладостен тласък. Посрещна нарастващото темпо със страстна необузданост.

Отдаде му се пламенно и изцяло. Даш я прие със сърцето си. Тя му принадлежеше. Тя щеше да разбие стената, която беше изградил между себе си и света. Вече не можеше да си представи своя живот без нея.

Беше влюбен.

Тя загуби чувство за реалност. Страстта му я завладяваше все по-силно, тялото й се извиваше конвулсивно към него. Потръпна неудържимо и се предаде в негова власт.

И тогава Даш усети освобождаването на собственото си тяло, заслепяващо и разтърсващо, и чу повторния вик на възторг от Моли.

След това се почувства слаб, но удивително жив. Лежаха прегърнати и си разменяха нежни думи.

Единственото, което Даш разбра, бе, че Моли не прилича на никоя друга жена. Но не знаеше как да й го каже. По-лесно му беше да й го предаде чрез тялото си. Опита се да погали всяка частица от нея и откри много от нейните тайни. Тя харесваше да я докосва с устни и в същото време да я гали с върховете на пръстите. Обичаше да го чувства дълбоко в себе си. Очите й бяха премрежени и изпълнени с блаженство, когато го погледна в лицето и го привлече отново към себе си.

Целувките им станаха вяли и сънени.

— Толкова съм уморена — прошепна в ухото му тя.

— Заспивай! — отвърна нежно Даш, доволен и щастлив. — Спи, моя любов!

Но Моли вече се бе унесла в сън и не чу ласкавото му обръщение.

И двамата заспаха бързо, с преплетени тела, обгърнати от разпилените й коси. Даш се събуди съвсем скоро, въпреки че не разбра защо.

Облегна се на лакът и се взря в жената до него. Тя беше тук, отпуснала се доверчиво в обятията му. Дълго време се вслушваше в равномерното й дишане и наблюдаваше изкусителната извивка на устните й. Радваше се, че бяха оставили лампата да свети, докато се любиха, и беше още по-щастлив, че никой от тях не беше имал сили да стане да я изгаси след това. Попиваше с поглед всяка извивка на голото й тяло. Не можа да се сдържи и нежно я погали. Надяваше се да не я разбуди. Беше толкова красива, изпълнена с толкова огън! Тя въздъхна в съня си, но не помръдна.

Може би се наслаждаваше на еротичен сън, помисли си той, като гледаше как се отпуска тялото й под неговите бавни движения. Продължи да я гали, вложил цялата си нежност в ласките.

И когато докосна най-чувственото й място, тя задържа дъха си, но не се събуди и той с удоволствие откри, че дори в просъница тя откликва на желанията му. Моли простена тихо и зарови лице във възглавницата, сякаш да се потопи още по-дълбоко в някакъв приятен сън.

Даш внимателно разтвори бедрата й. Тялото й инстинктивно се изви към него и когато я погали с устни, почувства как я обхваща възбуда.

Беше внимателен и нежен, галеше я с език, а пръстите му потъваха в нея и когато тялото й се разтърси от вътрешен огън, от устните й се откъсна дълга страстна въздишка, но не се събуди, сякаш не беше усетила своя тайнствен любовник.

Даш се усмихна и я покри със завивката. Тя се настани удобно в прегръдките му, промърмори нещо неясно и заспа дълбоко. Даш я държеше в прегръдките си и слушаше как бие сърцето й до неговото.

Много по-късно си спомни, че трябваше да й каже за Дилън и жребеца.

Рано сутринта Моли се събуди в обятията на Даш. Чувстваше се сигурна и защитена в силните му ръце. Хареса й да посрещне деня по този начин.

Размърда се леко, за да не го събуди, но усети как тялото му инстинктивно реагира на нейното движение. Не можа да устои на порива си и го погали. Почувства как възбудата му нараства с всяка ласка на ръката й. Плъзна пръсти по гърдите му и го целуна нежно с устни.

Искаше й се да има смелостта да го събуди на върха на екстаза. Но един поглед към сенките под очите му й подсказа, че има нужда от още сън.

Измъкна се от леглото и тихичко му обеща да се върне след няколко часа, за да го събуди по начин, който ще помни дълго време.

Облече се бързо в банята и когато излезе, навън беше започнало да се зазорява. Отиваше да види другия си любим, Картофено пюре.

Но него го нямаше в обора.

— Къде, по дяволите…

Моли излезе разтревожена и на вратата се сблъска с Джулио.

— Джулио, къде е Картофено пюре?

— Ъ-ъ, ами…

— Не е избягал, нали?

— Не, госпожице, не е избягал.

— Тогава къде е?

— Господин Дилън го изведе тази сутрин — преглътна тежко той.

— Какво? Защо?

— Отведоха го на състезателната писта, госпожице. Ще го тренират с останалите двегодишни коне днес.

— Ще го тренират? — не повярва на ушите си Моли.

— Да, госпожице. Дойде жокей от Белмонт Парк и той ще опита да работи с жребеца.

— Да не са полудели?

Не му даде възможност да й отговори. Моли се затича към мястото, където беше паркирала стария пикап. Ключовете бяха още там. Тя запали двигателя и потегли с грохот. Само след минута вече тичаше към тренировъчните писти на О’Донъли.

Не беше трудно да открие Картофено пюре. Той беше жребецът, който буйстваше точно в средата на пистата.

Жокеят на гърба му го удряше с камшика и ругаеше, а Дилън О’Донъли го държеше за юздите и се опитваше да го накара да върви в кръг, докато останалите коне стояха на значително разстояние. Сухар лаеше яростно срещу тях и най-накрая се нахвърли към панталона на Дилън.

— Дяволите да те вземат! — изкрещя Дилън и освободи коня, за да се защити. — Някой трябва да застреля това куче!

— Застреляй го ти — извика Моли, — а след това аз ще гръмна теб.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Моли отдръпна кучето от стареца.

— Гледай да не го ухапеш, Сухар. Може да умреш от отравяне!

— Махни се от пистата, момиче, преди да са те наранили.

Освободен, Картофено пюре се изправи на задните си крака и се втурна като хала напред. Жокеят му нямаше друг избор, освен да се прилепи към гърба му и да полети заедно с него.

— Видя ли какво направи! — прогърмя гласът на Дилън. — Този жребец ще помете всичко по пътя си!

— Надявам се да премаже първо теб! — вън от себе си от ярост изкрещя Моли. — Какво, по дяволите, правиш с него? Това е моят жребец. Даш го повери на мен и аз…

— Сега той е мой.

— Как не!

— Аз го притежавам, аз ще го тренирам.

— Мисля, че Даш е на друго мнение по този въпрос.

— Той е съгласен! — Дилън приближи до нея и я загледа в упор. — Снощи се споразумяхме, че конят е вече мой.

— Снощи?

— Чу ме добре. Решихме, че си твърде мека с жребец като Картофено пюре, така че аз го взех. Ти си свърши работата.

— Решили сте това снощи? — повтори Моли, като се опитваше да осъзнае случилото се. — Ти и Даш…

— Имаме нужда от бърз жребец, а не от играчка за деца! — рязко каза Дилън. — Така че от днес той няма да е в твоите ръце.

— Но…

— Събирай си нещата и се връщай вкъщи — нареди Дилън. — Сигурен съм, че Даш ще ти изплати цялата сума.

Старецът се завъртя на пети и забърза по пистата, за да помогне да хванат Картофено пюре. Сухар нададе протяжен вой и близна ръката на Моли.

Надигащото се в гърлото й ридание я задави.

— Моли?

Гласът на Даш я накара да се обърне.

Той слезе от джипа и забърза към нея. Имаше вид на човек, който току-що е станал от леглото, отчаяно бързащ да свърши някаква работа.

— Стой по-далече от мен! — изкрещя тя.

— Трябва да ти обясня!

— Няма нужда!

Настигна я точно когато се опита да побегне към пикапа. Хвана я за ръката и я обърна към себе си. Беше останал без дъх, но не от усилието. В погледа му се прокрадваше паника.

— Моли, позволи ми да ти обясня какво се случи.

— Не е необходимо да си правиш труда.

— Аз трябваше да дам жребеца на татко. Знаеш какви са състезанията. Ти се държеше твърде меко с него.

— Затова пък ти се държа отвратително с мен.

— Моли, недей! — Ръката му отпусна рамото й.

— Какво недей? Не искаш да чуеш истината? — попита вбесена тя. — Заведе ме в леглото си, за да смекчиш удара, нали? Трябваше да се досетя, че нещо се е променило. Беше наивно да се надявам, че промяната е в проклетото ти студено сърце!

— Моли, случилото се между нас снощи…

— Беше грешка!

— Знаеш, че не е така! Беше чудесно.

Сълзи задавиха Моли и тя не можа да го спре.

— Беше чудесно, да. Но никога не съм предполагала, че ще го направиш, само защото с баща ти сте решили да ми отнемете жребеца.

— Не беше така.

— Не можа ли просто да ми кажеш? Защо трябваше да пазиш проклетите си тайни? Господи, ето че постъпваш по същия начин.

— Какъв начин?

— Използваш семейство Пим, за да се облагодетелстваш. Ти ме използва, Даш, така, както баща ти използва моя баща.

— И ние сме отново там, откъдето започнахме? Моли, за бога…

— Няма нищо по-важно от един победител, нали? А ти искаш такъв веднага. И взимаш Картофено пюре за близкото състезание, макар да знаеш, че той все още не е готов.

— Той вече е готов. Татко каза…

— Какво знае баща ти? Да вземе млад обещаващ кон и да го съсипе с няколко бързи надбягвания. Иска да спечели бързо пари и ти не разбираш, че той ще убие жребеца за отрицателно време — както постъпи с кобилата, която бе собственост и на баща ми. Не го прави, Даш!

— Трябва! — тихо каза той. — Трябва да направя това, което е най-добро за фермата.

— Независимо какво ще се случи с Картофено пюре? — студено го погледна Моли. — Независимо какво ще стане с нас?

— Бизнесът ми няма никаква връзка с нас.

— Шегуваш ли се? Нищо ли не научи за мен?

— Научих много. Разбрах, че си упорита… Може би твърдо решена да поставяш миналото над бъдещето. Ако просто забравиш за баща си…

— Искаш да забравя коя съм аз? — Тя беше смаяна.

— Разбира се, че не.

— Точно това искаш. Да захвърля всичко и да изпълнявам твоите желания, дори когато знам, че не си прав.

— По дяволите, Моли…

— Няма значение! — Тя отвори широко вратата на пикапа. — Просто забрави, че сме се срещали, О’Донъли. Очевидно изобщо не си ме разбрал.

— Моли…

Тя не чу нищо повече. Пикапът запали с оглушителен трясък, а Сухар едва успя да скочи през прозореца в колата. Моли напусна с грохот живота на Даш и потегли към своя дом.

Десета глава

Даш изпрати децата си обратно в Ню Йорк, когато майка им се завърна от пътуването си. След това прекара три седмици в подготовка за пазара на едногодишни коне. Водеше разговори с потенциални купувачи и организираше делови вечери. Уреждаше финансови операции със своите банкери. Прекарваше часове наред на тренировъчната писта.

Само за да забрави Моли Пим.

Не можеше ли да разбере чувствата му? Не проумяваше ли истината? Не виждаше ли, че никога не е имал намерение да я лъже, нито пък да отнема безценния й жребец?

И защо трябваше да й обяснява всичко подробно? Можеше просто да му се довери. По дяволите! По дяволите!

Е, той ще я забрави. Жена, която иска твърде много, не заслужава да притежава нищо.

Моли напусна щата и замина за Флорида.

Прехвърли конете от фермата си в други конюшни, осребри чека, дошъл по пощата от имението О’Донъли без никаква друга допълнителна бележка, качи се на пикапа и замина.

Камионът й се повреди в Южна Каролина и механикът от гаража заяви, че е невъзможно да бъде поправен.

Тя нае кола, защото в автобуса нямаше да допуснат Сухар и пристигна при майка си около четири часа следобед.

— Моли! — Майка й се уплаши, когато отвори вратата. — Какво, за бога, правиш тук?

Моли беше решила да не я тревожи, но не издържа и избухна в сълзи. Долорес, приятелката на майка й, наля чаша чай за Моли, докато Маргарет се опитваше да успокои дъщеря си.

— Какво се е случило, миличка? Нещо с фермата ли? Изгоря ли? Да не си катастрофирала? Разкажи ми, моля те!

Изминаха няколко минути, преди Моли да успее да проговори и съвсем скоро майка й разбра, че въпросът не е на живот и смърт и че всичко е заради един мъж.

— Знам, че се увлякох — разказваше тя на майка си, — но той е толкова… Толкова… О, не знам.

Маргарет и Долорес кимнаха съчувствено.

— Такива са мъжете! — намеси се Долорес. — Сдъвкват сърцето ти и го захвърлят, а след това без угризение отиват да поиграят голф на спокойствие.

— Голф ли?

— Моят Чарли непрекъснато играеше голф. Получи сърдечен удар при едно състезание и почина, преди да дойде линейката. Бих казала, че си го заслужаваше!

— Сигурна съм, че на Моли й трябва малко време, за да се успокои, докато онзи млад мъж предприеме нещо.

— Той никога няма да го направи, мамо — поклати глава Моли. — Твърде трудно е за него. По-скоро би преминал като ракета през живота си съвсем сам, отколкото да направи усилие да… да…

— Добре, добре, Моли. Поплачи си — потупа я Маргарет по рамото. — Но мисля, че няколко слънчеви бани ще ти се отразят добре. Ще ходим и на надбягвания. Ще бъде чудесно. Можеш да полежиш на плажа, да поплуваш…

Предложението й допадна. Избърса сълзите и вдигна високо брадичка, твърдо решена да възстанови нормалния ход на живота си.

Времето беше чудесно и само за няколко дни кожата й придоби златист загар. Конните надбягвания бяха истинско забавление. Моли помогна на майка си и на Долорес да спечелят осемдесет долара на залаганията още първия ден. Хапваха пържена риба, пиеха чай с лед, забавляваха се с игра на карти… Но Моли подозираше, че Долорес нарочно я оставя да спечели. В горещите следобеди гледаха сълзливи сериали по телевизията и подремваха. По цял ден Сухар се излежаваше на линолеума, дишайки тежко, но държеше Моли под око, за да не излезе без него.

Измина седмица. А след това още една. И скоро месец юли отлетя. Моли се беше настанила удобно в къщата, но беше неспокойна. Нощем не можеше да спи, обръщаше се в леглото, бълнуваше и се опитваше да не сънува.

Даш се появяваше непрекъснато в сънищата й. Не казваше нищо, но я караше да се чувства жена.

Един следобед, когато тъкмо приключваше поредния сериал, а двете възрастни жени бяха заспали в шезлонгите, на вратата се позвъни и Моли стана да отвори.

Последният човек, когото очакваше да види, беше Дилън О’Донъли.

— Значи си тук! — каза той, загледан в нея. Тя не успя да пророни и дума. — Дошъл съм при теб — изръмжа той.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Участваме в надбягванията с няколко тригодишни коне. Джулио случайно те видял.

— Джулио?

„Къде е Даш?“ — искаше да попита Моли.

— Той е долу в колата. Казва, че се страхува да дойде.

— Джулио е умно момче — погледна тя уморено Дилън. — Какво ти се е случило?

— Бастунът ли имаш предвид? Ами ти какво очакваш? Онзи твой проклет жребец ме ритна. И вероятно ще трябва да лекувам коляното си тази зима.

Имаше един куп остроумни реплики, с които можеше да му отговори, но се задоволи само да отбележи:

— Той не е мой жребец.

— Не е, наистина — съгласи се Дилън. — Но има нужда от теб.

Моли не беше сигурна, че е чула добре. Но за да спести срещата на майка си с Дилън, пристъпи напред и затвори тихо вратата след себе си. След това направи няколко крачки по верандата, облегна се на перилата и се загледа в стареца.

— Чу ли какво ти казах? — попита той. — Жребецът има нужда от теб.

— Чух те. Опитвам се да разбера защо си бил толкова път, за да ми го кажеш.

— Да, знам, че изглежда подозрително — кимна Дилън. — Опитах се да накарам Даш да те намери и да те върне, но той не го направи. Всъщност Даш почти не ми говори тези дни — промълви той сякаш на себе си.

— Така ли? — Моли се опита да изглежда безразлична.

— Сърдит ми е. Казва, че аз съм виновен. Не виждам защо, но той… Е, той е умен мъж и сигурно е прав. Той иска да се върнеш и да ни помогнеш с жребеца, но само ако обещая да не се намесвам. Но аз не мога да го направя, нали разбираш?

— Предполагам, че си пъхаш носа навсякъде? — скръсти ръце тя.

— Виж какво — изсумтя той, — нека да преминем направо към въпроса. Аз, старецът, съм дошъл с молба към теб, момиче! Можеш поне малко да ме улесниш. Имаме нужда от теб. — Моли чакаше. — Този жребец е все още твърде див, за да се състезава. Но вече изпратихме името му за състезанието в Хоупфул. Тази събота е.

Моли знаеше за Хоупфул. Това бяха надбягвания за обещаващи двегодишни коне и представляваха нещо като предварителна квалификация за дербито в Кентъки и Трипъл Краун през пролетта. Победителят в Хоупфул щеше да бъде в центъра на вниманието през следващата година.

Тя разбираше какво означава за Даш да представи жребец точно на това надбягване.

— Сглупил си, като си го записал.

— Сигурно, но вече е факт. Не искам да оттеглям името му.

— Е? — попита тя.

— Държиш аз да го кажа? — загледа се той в нея. — Добре. Искам да се качиш на самолета с мен и да дойдеш в Саратога. Ще ми помогнеш с коня и той сигурно ще успее да се състезава в събота. Разбира се, това може да бъде и пълен провал…

— Картофено пюре няма да се провали!

— А може и да стане победител.

— А ти обичаш само победителите!

— Имаш ли нещо против тях?

— Не — отвърна Моли, внезапно почувствала се твърде уморена, за да обяснява правилата на човешката етика на мъж, който вече е твърде стар, та да може да се промени. — Аз просто не мога да бъда така коравосърдечна като теб.

— Отново говориш за баща си. А може би действително не съм бил прав навремето. Сигурно трябваше да му оставя кобилата да поработи още с нея. Не го направих… Грешката е моя. Но аз не съм го убил. Късметът му изигра лош номер и умря, когато не трябваше.

— Искаш да те разцелувам и да забравим?

— По дяволите, не — рязко отговори Дилън. — Мрази ме до края на живота си… или на моя живот, но не смесвай чувствата си към мен с тези към сина ми.

— Какво знаеш ти? — изсумтя Моли.

— Всичко, което искам да знам! — отвърна той. — Е, какъв е отговорът ти? Идваш ли?

— Не съм длъжна да ти помагам.

— Не, но да ми обърнеш гръб означава, че загърбваш и Даш, а ти не искаш това, нали?

— Н-не.

— Тогава, хайде. Потегляй! Летим днес следобед.

— Слушай — обърна се тя. — Не искам да виждам Даш.

— Защо? — изгледа я свирепо Дилън.

— Това си е моя работа. Няма да се върна в твоята къща и няма да се мотая във фермата ти. Но ще помогна на жребеца, защото не искам ти да го провалиш. Но това е всичко. Нито крачка повече. Имам си причини, които не те засягат. Ясно ли е?

— Пет пари не давам за причините ти, момиче! Само искам да си на състезателната писта в събота.

Да върви по улиците на Саратога беше като връщане във времето. Целият град беше обхванат от празнично веселие. Баровете и кафенетата бяха пълни с редовните посетители на надбягванията. Вестниците бяха изпъстрени с вълнуващи статии. Местните хотели и гостилници бяха претъпкани с туристи, жадни да наблюдават годишното състезание на красивата писта в Саратога.

Но Моли избягваше шумните и оживени места в парка. Вече три дни влизаше през задния вход на обора, където бяха настанени конете на О’Донъли за състезанието. Задният двор на хиподрума беше като втори дом за Моли Пим. Тя седеше върху балите със сено и опознаваше конярите и треньорите откакто порасна достатъчно, за да може да говори.

— Здрасти, Моли! Какво правиш?

— Това Моли Пим ли е? Ела насам, момиче! Дай да те погледна! Ей, хубава е като картинка, нали, Блеки?

— О, Моли, чух, че се опитваш да вдигнеш на крака фермата, която баща ти купи през четирийсет и девета. Нищо ли не успя да научиш през всичките тези години, докато Пади превиваше гръб от работа?

Моли им махна с ръка и се здрависа с някои стари приятели. За пръв път от много седмици насам тя чувстваше, че отново диша с пълни гърди. Бяха я приветствали с добре дошла във второто й семейство — доста пъстроцветно, може би, но все пак семейство.

Радваше се да види отново Картофено пюре и той я посрещна не по-малко възторжено. Даде му стръкче мента и започна да му шепне мили думи, докато той дъвчеше, после обхвана главата му и го почеса зад ушите.

Язди го в четвъртък и в петък сутринта, като не позволи на никого да се приближи до него, докато не го успокои съвсем. Но въпреки това смяташе, че му е рано да се състезава. Той все още се интересуваше повече от боричканията между жребците на състезателната писта, отколкото от самото бягане. Препоръката й беше да изтеглят името му от списъка.

Но Дилън беше категоричен.

В събота Моли сама го оседла с цветовете на О’Донъли, зелено и бяло, и го поведе към останалите коне.

Хиподрумът в Саратога беше един от най-красивите в страната, с огромни сенчести дървета, красива ограда, която да възпира любопитните тълпи, и големи червено-бели знамена на града, развяващи се от лекия вятър. Картофено пюре наостри уши и започна да разглежда любопитно наоколо. Беше възбуден и нищо не можеше да го успокои. Само за няколко минути кожата му се покри с пот и непрекъснато побутваше ръката на Моли за още мента.

— Това е лудост! — обърна се тя към Дилън, когато той пристигна с жокея. — Някой ще пострада.

— Махни се оттук, момиче, щом толкова се страхуваш.

— Не се страхувам! Подай ми поводите! — посегна тя към него. — Аз сама ще го заведа на пистата.

Дилън кимна, обърна се с гръб към нея, поколеба се и отново я погледна:

— Има още нещо, което искам да ти кажа преди състезанието.

— Каквото и да е, вече е твърде късно.

— Може би не е. С тази луда глава на раменете, не съм сигурен, че ще стигнеш далече — каза Дилън. — Но ако от време на време проявяваш и малко разум, никой няма да е в състояние да ти се изпречи на пътя.

— Защо ми казваш всичко това сега?

— Времето не е важно. Можеш да постигнеш много, способна си също като баща си. Но трябва да научиш още някои неща. Независимо какво ще се случи днес, намери си прилична работа при някой добър треньор.

— Знаеш, че няма да мета обори.

— Не е необходимо да започваш от най-ниското стъпало.

— Жените винаги трябва да доказват себе си.

— Не и ти — отвърна Дилън. — Вече си завоювала свое място, освен ако не го провалиш от гордост. Това исках да ти кажа.

Беше достатъчно. Той се отдалечи и не се обърна повече.

Работник от фермата винаги водеше състезателния кон към стартовата линия, въпреки че жокеят вече го беше яхнал. Тясното седло и високите стремена на ездача го затрудняваха да контролира животното под себе си и затова Моли се качи на втори кон, наричан по традиция „пони“ и поведе Картофено пюре и жокея му, стария Уили Бартман, към пистата.

— Какво ще ме посъветваш, Моли? — попита Уили, като се опитваше да надвика тълпата, докато обикаляха в кръг заедно с останалите състезатели в очакване на повикването.

— Дилън не ти ли даде инструкции?

— Да! — отвърна той със смях. — „Гледай да се задържиш на седлото и наблюдавай какво ще се случи!“ Не обичам такива инструкции, Моли. Изнервят ме.

— Не съм сигурна какво ще направи, ако е начело. Затова го дръж в пакет заедно с останалите до последната минута и малко преди финала го пусни — той ще е запазил достатъчно сили за края.

— Добре! — Уили оправи каишката на шлема си и подръпна поводите на коня.

— Моли! Моли! Ей, Моли!

Чу името си някъде сред тълпата, огледа се и видя децата на Даш.

— Здрасти, Моли! Ние сме тук! — крещяха Монтгомъри, Ники и Джон и радостно усмихнати, нетърпеливо подскачаха на едно място, за да ги забележи. — Успех! Ще се видим при победителите!

Моли веднага забеляза, че Даш не е с децата. Махна им с ръка и се залови за работа.

Картофено пюре не обичаше да го водят, но тя опита да се наложи. Трябваше да тръгват. Последваха другите жребци и преминаха през сенчестия коридор. Когато излязоха на открито, бяха заслепени от ярката слънчева светлина и оглушени от високоговорителите и рева на тълпата. Очите на Картофено пюре хвърляха искри. Той почувства пистата под себе си, усети скоростта на вятъра и понечи да се втурне напред. Моли и Уили с мъка го удържаха. Тя се съсредоточи върху жребеца и забрави за всичко останало. Беше трудна битка, но успяха да го отведат успешно до вратичките, без да наранят никого. Когато видя дървената преграда, конят се хвърли нетърпеливо напред и въжето се вряза болезнено в ръката на Моли. Тя извика, но го удържа.

— Пожелай ми успех! — извика Уили.

— Късмет! — провикна се тя и добави по-тихо: — Ще имаш нужда от него.

Моли свърна своето „пони“ и се върна в конюшнята. Освободи го и тръгна да си пробива път към оградата, за да проследи самото надбягване.

„Страхотно състезание!“ — по-късно й разказваха другите.

Но Моли видя само бързото отваряне на вратичките — всички жребци с изключение на Картофено пюре се втурнаха едновременно напред. Той тръгна лошо, препъна се и едва тогава се окопити и полетя след групата със скоростта на демон.

Пред голямата трибуна всички преминаха в пакет, а Картофено пюре галопираше след тях. Очите на Моли се навлажниха, когато видя как нейната любов препуска зад останалите с всички сили. Но той се приближаваше все повече към тях! След първата обиколка той ги настигна и влезе в пакета. Започна усилена борба да пробие напред. Ликуващата тълпа скочи на крака, за да проследи жребците в далечната част на трасето.

— Боже мой! — изкрещя някой в ухото на Моли.

— Това твоят жребец ли е? Господи, той е…

След това всички започнаха неистово да крещят, да се бутат, Моли се хвана за оградата с разтуптяно сърце. Но в следващия момент някой я измести грубо и тя се загуби в разлюляната тълпа. Опита отново да си пробие път напред, но не виждаше нищо. Виковете ставаха все по-силни.

Успя да чуе само накъсаните възторжени думи по микрофона.

— С една глава начело е Страст, следва го Стрела, а Горещ вятър е трети…

Името на Картофено пюре не беше сред победителите.

Върна се обратно при своето „пони“. Нямаше смисъл да се блъска повече. Уили и някой от помощниците щяха да го доведат в обора. Трябваше да побърза, за да може да стигне навреме, да успокои Картофено пюре и да провери дали всичко е наред.

Отдръпна се да направи път на следващата група състезателни коне, които се отправяха към стартовата линия, когато видя ликуващите работници от фермата на О’Донъли.

— Той не спечели — повтаряше тя, докато те подскачаха и не преставаха да надават нечленоразделни звуци.

Картофено пюре все още го нямаше. Изминаха десетина минути. Моли започна да се тревожи.

Най-сетне той се появи, заобиколен отвсякъде от служителите на имението, Дилън, децата… и Даш, който водеше коня за юздите.

— Къде беше? — бяха първите думи на Даш.

— А ти къде беше? Какво се случи?

— Той спечели, Моли!

— Но… но… Аз не чух името му.

— Защото ние го сменихме — подскочи весело към нея Монтгомъри и я прегърна. — Татко, тя не знае новото му име!

— Какво? Какво ново име?

— Страстта на Пим! — отвърна Даш, пусна Картофено пюре и я взе в прегръдките си. — Мислехме, че ще го одобриш.

Единадесета глава

Даш беше горчиво разочарован.

— В „Ню Йорк Таймс“ не са публикували негова снимка!

Моли се засмя и му направи място на леглото. Събра бързо възглавниците и той седна до нея, оставяйки всички вестници, разтворени на спортната страница, да лежат на пода на спалнята.

— Но са направили добър репортаж за Картофено пюре, нали?

— За Страстта на Пим — поправи я Даш и обгърна с ръка голите й рамене, привлече я по-близо до себе си и заедно се зачетоха в статията. — Наистина, добре са го написали, точно както обещаха снощи. Но се надявах да сложат и снимка.

— Даш, те го наричат фаворита на дербито, а това е едва първото му състезание!

— Но какво дяволско състезание — произнесе замечтано той. — Трябваше да го видиш.

— Репортажът по телевизията във вечерните новини беше съвсем достатъчен. — Моли се сви в прегръдките му и въздъхна дълбоко. — О, Даш, надявам се, че не възлагаме прекалено големи надежди на него. До следващата пролет може да се случи какво ли не.

Даш остави вестника и я прегърна.

— Много неща могат да се случат — нежно каза той. — Но всичко ще бъде наред.

— Липсваше ми! — промърмори тя и го погали по бузата.

— Почти бях полудял, когато ме напусна.

— Бях ядосана. Мислех, че заговорничите.

— Сега знаеш, че не беше така. Липсата на опит ме накара да помисля, че постъпваме правилно, като го извеждаме толкова рано за надбягвания. Изобщо не ми хрумна, че рискуваме неговото бъдеще.

— Не трябваше да реагирам така. Можех да остана и да поговорим спокойно.

— Сигурно докато беше около мен, си отвикнала да разговаряш — усмихна се той тъжно. — Аз не съм от най-приказливите.

— Ще се научиш — обеща тя и го целуна с обич по бузата. След това още веднъж, и още веднъж, а съвсем скоро целуваше устните му и поемаше всяка тръпка, разтърсила телата им.

— Знаеш ли какво ме нарани най-много? — каза Даш, когато се разделиха за момент. — Твоето заминаване.

— Съжалявам!

— Но ти ми даде добър урок. Осъзнах, че аз постъпвам по същия начин още от годините, когато бях на възрастта на Джон. Когато положението ставаше твърде тежко за мен, аз си събирах багажа и напусках. Никога не съм си представял колко трудно може да е било на хората, които съм обичал… Докато ти не постъпи така с мен.

— О, Даш…

— Не, не се извинявай. Вероятно заминаването е съкрушило баща ми, когато избягах за първи път. Но той не знаеше как да реагира и на мен ми стана навик. Когато нещата с бившата ми съпруга не вървяха, аз отново изчезвах. Тя откри, че животът е по-лесен без мен и също ме остави да си отида.

— Радвам се, че ти ме върна, Даш.

Моли поруменя, като си спомни как загуби самообладание предния ден. Тя опита да се измъкне незабелязано, след като се убеди, че Картофено пюре… всъщност, Страстта на Пим, е невредим. Не искаше да обсъжда отношенията си с Даш пред всички.

Но той я откри зад обора, вече на път за дома и я спря.

— Ако не останеш да разговаряме — беше казал той, — ще трябва да те отвлека.

— Няма да го направиш!

Но той го направи. Отведе я с откритата си спортна кола. През цялото време шофираше той и не спря нито веднъж, докато не стигнаха имението на О’Донъли, за да не й даде възможност да избяга. Беше я обхванала някаква глупава гордост.

Същата нощ се скараха ужасно, но все пак всичко завърши в спалнята. Любиха се необуздано и пламенно. Прекараха останалата част от нощта в разговори за всевъзможни неща, просто за да се опознаят по-добре. На сутринта Моли напълно бе променила отношението си към Даш О’Донъли.

— Надявам се — той я целуна още веднъж, — че повече няма да ми се налага да те връщам обратно.

— Мисля, че няма да се наложи.

— Как да те накарам да обещаеш?

Когато се замисли за бъдещето, Моли замълча. Ако Дилън беше прав, може би щеше да е по-добре да си намери истинска работа при добър треньор. Може би Даш бе открил своето семейство, но тя все още имаше дълъг път пред себе си.

— Моли — повика я той, когато видя изражението на очите й, — кажи ми, че ще останеш.

— Даш…

— Имам нужда от теб! — каза той. — Обичам те.

Произнесените думи я разтърсиха дълбоко. Погледът му беше спокоен и твърд и тя чувстваше, че е искрен.

— О, Даш, и аз те обичам. Но всичко е така объркано…

— Нека ти помогна.

— Аз трябва сама да се справя.

— Моля те! Знам, че ти е трудно да се откажеш от фермата на баща ти. Но аз те искам тук. Ще се чувстваме добре заедно. Искам да се оженя за теб.

— Да се ожениш за мен?

— Това е единственият изход. Омъжи се за мен и остани да работиш в имението на О’Донъли. Баща ми няма да може да се справи с цялата работа през зимата, а трябва да подготвим Страстта на Пим за следващия състезателен сезон.

— Но ти имаш няколко дузини коне да тренираш…

— И аз няма да мога да се справя сам. Нямам опит.

— А аз имам още да се уча. Едва започвам.

— Ще ни поддържаш във форма. Имаме нужда от теб, Моли. Имам нужда от теб повече от всичко друго на света. Обичам те. Омъжи се за мен.

Думите не са достатъчни, реши Даш. И се зае да убеди Моли по начин, който мислеше, че ще я накара да приеме. Започна да целува устните й, челото, носа, ушните миди, насочи се към нежната извивка на врата й, погали с език връхчетата на гърдите й.

— Даш — задъха се тя и пръстите й се заровиха в косата му.

— Обичам те! — прозвучаха приглушено думите му.

— О, Даш!

Тялото й се изви чувствено в ръцете му. Гласът й потрепери, а по кожата й пропълзяха горещи тръпки. Устните му покриваха с целувки цялото й тяло, намери отново най-чувствителното място и я накара да потрепери от възбуда. Потърси устните й и се наслади на желанието й да се разтвори за него. Наведе се над нея и я люби още веднъж, нежно и предано.

Моли обви ръце около врата му и зашепна думи на обич и щастие. Той обожаваше насладата в гласа й. Обичаше червения огън в косите й, силната воля и дръзкия й език. Копнееше за страстта, с която му се отдаваше.

— Омъжи се за мен — промълви, докато тя лежеше опиянена в обятията му.

— Да! — прошепна тя. — О, да, да.

И те отново потънаха в бездната на екстаза.

— Обичам те, Даш! — пророни Моли, когато по-късно лежаха отмалели един до друг.

— Ей богу, Моли! И аз те обичам.

Край

Нанси Мартин Укротяване на опърничавия

Метаданни

Данни

Укротяване на опърничавия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Десета глава

Единадесета глава

Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия