Ахмет Алтан
Изневяра (5)

V

В някои домове, като се събудиш сутринта, се усеща едно особено спокойствие и мир, което не може да се обясни, и което е смесица от миризми, гласове, тишина, съчетани с подходяща светлина. Нещо като стара, поизносена, но удобна дреха, която те обгръща от всички страни; усещане за сигурност и топлота, по-близко до майчина прегръдка, отколкото до прегръдка на любим. Може и да не е щастие, но прилича на място, на което си спрял да си починеш и помечтаеш, вървейки към щастието. И даже, ако на човек, гонещ щастието, му се наложи да преживее още няколко изпитания, може да предпочете да си остане завинаги на това място.

В тази съботна сутрин, докато се обличаше, чуваше гласовете на Селин и Халюк от кухнята и си мислеше, че нейното място е тук — няма нужда от нови пътувания, нито от безсмислени приключения. За човек, невкусил чудната смесица от чувства: от състрадание, съчувствие, умиление до въодушевление и възторг, сегашното усещане можеше да се приеме за щастие. И Айдан му повярва в онзи миг. Спокойствието й се струваше щастие.

При всичкото спокойствие обаче, над малкото розово облаче на щастието, върху което се носеше Айдан, от време на време помръдваше призрачната сянка на Джем. Споменът за приятното усещане, което изпитваше, разговаряйки с него, надигаха притеснение в душата й. Поради това, а и за да се отърси от напрежението и безпокойствата в последните дни, Айдан реши да остане по-близо до семейството си. В края на седмицата не заведе Селин при майка си както обикновено, а предложи тримата заедно да отидат в гората. Може би искаше и тя, и семейството й да изживеят нещо различно.

Гората ги посрещна както в приказките.

Пролетното слънце упорито се опитваше да премине през клоните на дърветата и да огрее и най-потайните кътчета. Сноповете светлина, успели да се преборят с клоните, падаха върху земята и в тях като малки тъмни точици се виждаха мушици, бръмбарчета. Горски цветя — розови, жълти, червени, морави, тихи и смирени, наблюдаваха играта на светлината и сенките и може би тайничко се надяваха една слънчева капчица да се прокрадне през клоните — право върху тях, и да засили боите им. Селин беше на седмото небе от радост, усмихната и възбудена, беше част от приказката на гората. Тичаше, криеше се зад дърветата, прескачаше устремените към земята слънчеви снопове, после неочаквано клякаше, гледаше нещо и през рамо поглеждаше идват ли майка й и татко й.

Хванала мъжа си под ръка, облегнала се с цялото си тяло върху него, Айдан бавно пристъпваше и изпълнена с гордост гледаше дъщеря си. Наоколо беше тихо. Само от време на време по странични пътеки се появяваха сериозни двойки с ярки разноцветни анцузи — като че не бяха от този свят, и мълчаливи и съсредоточени вървяха бързо, бързо.

Халюк посочи Селин:

— Много е красива, нали? — после, все едно, че й доверяваше тайна, добави — ние я направихме!

Обичаше да повтаря това. Нещо като напомняне, пред себе си и Айдан, че между тях съществува здрава връзка — завинаги, и това го изпълваше с увереност и гордост.

Усмихвайки се, се наведе към ухото на Айдан:

— Ще се умори и ще заспи рано тази вечер, нали?

Айдан стисна ръката на Халюк:

— Не се притеснявай, аз ще я приспа, пък и ще е изморена…

Този кратичък разговор ги върна назад във времето, когато бяха млади; почувстваха се жизнени, силни, готови да се справят с всички трудности в живота. В гората животът стоеше пред тях като един огромен, дъхав букет от дървета, цветя, листа, светлина, прохлада, сенки, щастливо мълчание, примесено с шепот.

Не бързаха. Пристъпваха бавно, наслаждавайки се на момента. На Айдан й се струваше, че снощните преживявания са останали много, много назад в годините, и се чудеше дали изобщо ги е преживяла.

По време на разходката изобщо не отвориха дума за работите на Халюк в болницата. И двамата инстинктивно чувстваха, че трябва да стоят далеч от темата за главния лекар. Говориха за приятели и познати, разказваха си малки клюки и така се чувстваха сами — отделно от всички останали. Всички, извън тях тримата, сега й се струваха чужди и далечни хора. Шегуваха се с ранното лягане на Селин.

Халюк спря:

— Измори ли се?

Гласът му прозвуча толкова обичлив и загрижен, че Айдан не се сдържа — целуна лекичко мъжа си по устните.

— Малко… Но мога да вървя още.

— Хайде да се връщаме.

Повикаха Селин.

Когато излязоха от гората, на душата й беше леко. Спокойствието и тишината на гората я бяха обладали — страховете и безпокойствата й бяха изчезнали. Един лек полъх на вятъра беше достатъчен, за да разпали подобната на мъничък огън радост в нея. Айдан чувстваше, че за да посъживи още малко радостта, трябваше да направи нещо — някакво малко усилие, затова разпалено извика:

— Искаш ли да отидем да обядваме някъде?

По време на обяда Айдан почувства болка — неочаквана, моментна, но силна — като при рязко движение след старо навяхване. Споменът за Джем и неизядените зелени маслини в миг се размърда някъде в дълбокото на душата и накара пластът спокойствие, който го затискаше, да се размести. Нямаше видима причина за това. Гореща вълна заля лицето й, почувства, че се изчервява, но съпругът и дъщеря й не го забелязаха. Споменът изчезна също така мигновено, както се беше появил. На негово място остана необяснимо безпокойство. И може би мъничко страх.

Прибраха се по тъмно вкъщи. Селин беше уморена. Айдан я заведе в стаята й и я приспа. Когато се върна в салона, Халюк беше запалил лампите, но на Айдан й се стори мрачно и потискащо. Изненадващо за самата нея, в гласа й прозвуча раздразнение:

— Включи лампите. Тази обстановка ме потиска.

Халюк въпросително погледна жена си:

— Включени са, скъпа. Всички са включени.

— Така ли — изрече засрамено.

Салонът я потискаше. Изглеждаше й тесен, мрачен и неуютен. Спокойствието и радостта от сутринта бяха изчезнали. С очите на вечерта домът й изглеждаше различен от този, който бе видяла със сутрешни очи. Много скоро й предстоеше да научи, че един и същ дом може да изглежда различно сутрин и вечер — вечер, изпълнен с тъга, а сутрин — с нови надежди.

Не можеше да си спомни дали по-рано бе изпитала същото усещане, но тази вечер за първи път, откакто се беше омъжила, осъзна, че влязла ли в този дом, вече не може да излезе от него. Нямаше къде да отиде, но и да имаше, виждаше, че не може да отиде, и тази истина я караше да чувства дома като затвор. Домът, който обичаше, в който се чувстваше сигурна, за който й беше мъчно, сега й се струваше чужд и враждебен.

Душата й, която се луташе между чувствата и мислите й, и се опитваше да ги подреди, се тресеше, и причината за това сътресение, каквато и да беше тя, променяше възприятията и смисъла им.

Моментните емоционални болки, които преживяваше в последните един-два дни, в края на седмицата се превърнаха в кризисно състояние, но обичта към мъжа и дъщеря й, с която беше свикнала, успя да пребори съмненията, притесненията и безпокойството и да очисти душата й.

Айдан започна седмицата като нов човек — жизнена, свежа, разхубавена, весела, с настроение за работа. Говореше, шегуваше се с колегите си. И макар промяната в нея да не беше толкова очебийна, тя не остана незабелязана от околните — Айдан им се струваше по-весела от обикновено.

Когато Хасан й предложи да обядват заедно, прие, без да се колебае. Сама предложи да отидат в един от нашумелите напоследък ресторанти. Поръча си от най-скъпите ястия и през цялото време, докато се хранеха, не преставаше да се смее. Не пиха, но в държанието й имаше нещо, което напомняше за настроението след чаша вино. В Хасан се прокрадна мисълта, че шегите и закачките в миг ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат сълзите, но не стана така. Айдан запази доброто си настроение до края на обяда.

Не си казаха нищо особено, но беше ясно, че флиртуваха помежду си.

Това състояние на Айдан беше ново за Хасан. За пръв път, откакто работеха заедно, Айдан не се измъкваше от намеците му и не слагаше преграда помежду им.

— Лятото дойде — каза неочаквано Айдан.

— Да, изведнъж стана топло.

— В такова време човек се чувства особено. Нещо с пърхане се надига в гърдите и иска да излети навън, не мислиш ли?

Подобно на всички мъже, които тайно обичат една жена и които не могат да се възползват от веселостта, закачките и предизвикателствата в думите й, и върху лицето на Хасан падна сянка.

— Аз вече се уморих да летя… Искам да кацна някъде.

Айдан се направи, че не забелязва промяната в изражението на лицето и тъгата в тона на Хасан и отново шеговито, с леко предизвикателство в думите си, продължи:

— И къде искаш да кацнеш?

Хасан я погледна в очите и се усмихна:

— По възможност на равно и гладко място…

Айдан се засмя — толкова силно, че всички в ресторанта се обърнаха към нея — засрамено наведе глава, но не престана да се смее. Отговорът на Хасан й се стори смешен, но имаше и друго — след разговора с Джем й се искаше да продължи да остроумничи и изпитваше удоволствие, че може да го прави с някого, който не беше страшен колкото Джем. Джем й беше припомнил, че е жена. Нещо повече — умна жена. А двете, събрани на едно място, предполагаха вълнуващи преживявания.

Все едно, че години се беше оглеждала в счупено огледало — парченцата бяха залепени на местата си, но отражението в тях изглеждаше накъсано и бледо. Сега обаче пред себе си имаше ново, лъскаво огледало, в което ярко блестяха чарът, красотата, женствеността, привлекателността и умът й. Беше омагьосана от себе си. Искаше й се да преживее отново онова, което преживя, разговаряйки с Джем, да види същите картини. Омагьосана от себе си, търсеше, тичаше, опитваше се да пресъздаде отново преживяното. Търсеше някого, в когото да се огледа цялата, без да разкъсва живота си, някого, върху когото да изпробва силата и въздействието, някого, който да не е опасен колкото Джем и който да си остане само „огледало“. Защото за Джем винаги мислеше като за нещо по-различно.

Отговорът на Хасан й вдъхна надежда. Не спря, където трябваше да спре, напротив, съзнателно, използвайки цялата си женственост, предизвикателно продължи:

— Е, не можеш ли да кацнеш на неравен терен?

Хасан се засрами:

— Не мога да стоя на такова място, спъвам се и падам, знаеш…

— Внимавай повече, дръж се здраво!

Хасан поклати отрицателно глава:

— Знаеш ли, колкото повече внимавам на такива места, толкова повече се спъвам и падам.

Айдан не можа да се сдържи и зададе въпроса, който беше важен за нея:

— Ние за какво всъщност говорим?

— Не знам… Да пийнем ли по чаша вино?

— Не, не искам. Трябва да ставаме, бездруго закъсняхме.

През цялата седмица Айдан упорито продължи да говори с Хасан по този начин. Той обаче, не разбираше, че закачливите погледи и двусмислените й намеци не са нищо повече от игра. Приемаше ги като проява на интерес към него. От време на време закачките на Айдан му вдъхваха надежда, радваха го и тогава той не можеше да потисне нетърпението си, изоставяше играта и започваше да говори направо, опитваше се да й разкрие чувствата си и очакваше същото от нея, настояваше отново да бъдат заедно, а това дразнеше, а понякога и ядосваше Айдан. Хасан не разбираше защо ту му се усмихваше, ту се гневеше, мислеше си, че това са приливите и отливите в любовта.

През тази седмица Айдан реши да прекрати флирта. С досада разбра, че не си струва да играе опасни игри с безопасни хора. Не се опита да търси друг, намереше ли, той щеше да бъде или някой опасен, или някой, когото щеше да подлуди.

Тази вечер Халюк имаше събрание в болницата, а Селин — урок по балет. С последна надежда прие да изпият по нещо с Хасан, но когато той отвори темата да заминат за Анкара, погледна набързо часовника си, изпи питието си и стана на крака:

— Трябва да си вървя. Моите сигурно са се прибрали и ме чакат.

Не си спомни как се прибра вкъщи, но затова пък прекрасно помнеше как с надежда погледна към техните прозорци — дано лампата да свети. Наистина много искаше да е така. Разбираше, че не може да се спре да направи това, което бе решила. Искаше някой друг да я спре — едно звънване на телефона или Селин и Халюк неочаквано да изскочат от ъгъла, или съседка, която да я заприказва — дори се помая малко пред входа. Но нищо не се случи. Тъмнината вкъщи, празната тишина я напрегнаха и сякаш не за друго, а само, за да се отърве от напрежението, припряно започна да набира телефонния номер, който знаеше наизуст, без да го е ползвала до сега. Сега започна да се страхува от друго — да не би Халюк да се върне или някой да я спре, или да не отговори на позвъняването й. Вече не можеше да понесе някой да я спре.

Веднага щом отсрещната страна отговори на повикването, Айдан си пое дълбоко въздух и заговори бързо:

— Вкъщи ли си?

И самата тя, и отсрещната страна, която слушаше нетърпеливия й глас, разбраха какво значи това.

— Ела, ако имаш време — отговори й Джем.

След това, когато се връщаше към този кратичък разговор, Айдан осъзна колко много неща могат да се кажат с малко думи. Джем й отговори веднага, не му трябваше време да познае гласа й, а това за Айдан значеше, че не я беше забравил, че помнеше гласа й! И макар да не беше му казала, че го търси, за да отиде при него, Джем веднага я беше поканил „Ела, ако имаш време“, освен това я беше спасил от неудобството да пита може ли да отиде, беше й оставил и „вратичка“ да се върне, ако се откаже: „ако можеш“ й каза. Това й се стори много джентълменско.

Джем отвори вратата — стоеше пред нея с присъщата си небрежна елегантност.

— Извинявам се, че те посрещам така облечен… Не те изненадах, нали?

— Май си облечен по-често, отколкото предполагах!

— Защото се събличам по-често, отколкото предполагаш, може би затова… Съблека ли се, после ми се налага да се облека.

Айдан влезе в салона и свали сакото си.

— Днес наистина е много горещо.

— Мога да отворя прозореца, ако желаеш…

— Не, няма нужда и така е добре…

— Какво ще пиеш?

— Нещо, което се приготвя бързо… Уиски, ако имаш… Само с лед, друго не трябва.

Беше напрегната. Не искаше и миг да остане сама. Искаше й се да слуша гласа на Джем, да се забавлява и да забрави да се пита защо дойде при него. Колебаеше се, беше на крачка да се откаже. Нещо като контрабандист, който в късна доба стои пред минно поле — готов да се върне при първото съмнение. Ядосваше се и на Джем, и на себе си, без да знае защо.

Джем с бавни крачки влезе при нея и й подаде чашата. Айдан изглеждаше спокойна.

— Ти си влюбен в собственото си тяло, нали — сама се изненада на раздразнението и заядливостта в гласа си.

Джем я погледна „Това пък сега защо?“, после невъзмутим, все едно, че беше най-нормално да разговарят за това, отговори:

— Не толкова, колкото в телата на други…

— И какви тела харесваш?

Айдан си даваше сметка, че избързва, но не беше в състояние да се контролира. Вече беше тук — каквото щеше да става — да става по-бързо. Беше се решила и искаше да изпълни решението си незабавно.

Джем не бързаше. Бавно я изгледа от главата до петите, после впери поглед в лицето й и с една усмивка, в която имаше и насмешка, и желание рече:

— Искаш да ти обясня ли?

— Ще можеш ли да ми обясниш?

— Не е чак толкова трудно.

— Е, какви тела харесваш тогава? Ако обяснението е толкова лесно, тогава защо ме караш да питам втори път?

— Като твоето…

— От къде знаеш какво ми е тялото?

— Видях те край басейна…

В гласовете и на двамата се доловиха вибрации. Айдан знаеше, че това, което ще каже, ще я изведе на път, от който няма да може да се върне, но въпреки това го каза:

— Една част…

Айдан очакваше нещо от рода на „Горя от нетърпение да видя и останалото“, но Джем се задоволи да каже само:

— Това, което видях, беше хубаво — и веднага заговори за друго — Какво стана с детската площадка? Така и не успяхме да поговорим за нея.

Освен, че се засрами, в този момент Айдан мразеше Джем. Изчерви се. Тялото й гореше. Искаше й се да стане и да си тръгне, без да каже „довиждане“ дори, и никога повече да не стъпи в този дом. Тя беше отворила всички врати, беше го показала направо, но този самовлюбен мъж отвърна глава и я подмина. Надигна чашата си и я изпи на един дъх.

За миг по лицето на Джем премина усмивка на доволство. Подобно на ловец на китове, беше забил копието си в сърцето на жертвата и спокойно и методично продължаваше да го забива още по-дълбоко. От тук нататък беше сигурен — тази жена нямаше да го забрави, не можеше да го забрави — и щеше да му отдаде не само тялото, но и душата си. Ако в този ден се беше любил с Айдан, това за нея щеше да бъде само еднократно приключение — да задоволи желанието си и уплашена да избяга, но сега едва ли щеше да му избяга толкова лесно.

Винаги си казваше, че желае само телата на жените, но винаги, когато беше с жена, само тялото й не му стигаше, непременно искаше да обладае и душата й. В това отношение приличаше до някъде на жените — само тялото не им беше достатъчно, искаха всичко от другия, при това без да са наясно защо. Без друго той самият щеше да даде само тялото си и нямаше намерение да се занимава с душата, която ще му дадат.

Айдан съжаляваше за стореното. Тръгна си разочарована, засрамена, ядосана.

Мислите й бяха объркани, но въпреки това, макар и да не си го признаваше, чувстваше се в плен на този мъж и лесно не може да се измъкне от лапите му.

Всъщност тогава, в дома на Джем, Айдан постъпи като любопитно дете: „Как ли ще стане тази работа?“; сега обаче я вълнуваше друго: „Какъв е този човек, че може да се държи така?“ На какво разчита, че си позволява да бъде толкова самоуверен и нагъл?

В този момент най-много желаеше едно нещо — да види Джем със сломена гордост, да го види паднал в краката си, да й се моли. Докато не видеше това, нямаше да се успокои. От друга страна се чудеше как е възможно такова обикновено чувство да я кара да страда толкова?

Джем от предишен опит знаеше как се чувства в момента Айдан.

Също така беше наясно, че изпитва доволство от раната, която й причини.

И въпреки това се усмихваше доволно.