Ахмет Алтан
Изневяра (13)

XIII

Първите дъждове бяха започнали. Кървавият залез, прошарен с жълто и черно, бързо отстъпваше място на дългите черни нощи. В хладната привечер, заедно с възкиселата миризма на гниещи листа, във въздуха се усещаше и една тиха тъга, пропита с мъгла и дъжд и примесена със самота.

Айдан, която подозираше всекиго и всичко в лъжа и позьорство и по тази причина все повече се отдалечаваше от хората — от чувствата, гласовете, желанията, стремежите, оплакванията им, бе станала необичайно чувствителна към гласовете на природата. Един откъснал се от клонката лист, бавно падащ на земята, неочаквано започнал дъжд, лятното синьо на морето, което се сменяше със сиво, продавачът на кестени на ъгъла, кестените, подредени върху дупчената скара — с разпукани кафяви корици, под които прозира златистожълта сърцевина — неща, които нямаха нищо общо нито със спомените, нито с преживяванията й, но които по някакъв необясним начин събуждаха у нея хем преживени някога радостни мигове, хем й напомняха, че беше изоставена. Обикаляше по коридорите на банката, вкъщи, по мокрите улици с вид на отчаян човек, който току-що е научил, че е болен от страшна болест и който слисан и невярващ обикаля с болката си. От една страна, подобно на смъртник, който живее последните си дни, се опитваше да се вкопчи в живота, от друга — презираше и се надсмиваше над всичко, свързано с живота и хората. Само радостите и вълненията, които беше преживяла и които бяха причина за сегашната й мъка, й се струваха значими и истински.

За първи път в живота си беше готова да се откаже от всичко, което имаше. Ако в тези дни Джем се обадеше и кажеше: „Ела да живеем заедно“, беше готова да остави дом, семейство, работа, близки, богатство, пари, мечти, бъдеще. Нито едно от тях не й се струваше значимо колкото Джем. После обаче си мислеше: „Може би, защото не ми се обажда, затова ми се струва така. Може би, ако ми се обади — няма да отида.“

Тези трудни за нея дни съвпаднаха с избора на главен лекар в болницата на Халюк и той се вълнуваше единствено и само от това. Сутрин, вечер единствена тема на разговор беше това. Не забелязваше състоянието на жена си, страданията й, това, че бе готова да го напусне. Айдан се дразнеше и с огромно усилие на волята се опитваше да се сдържи, да не избухне.

Не я свърташе на едно място. На работа ходеше от стая в стая, излизаше често навън да говори с клиентите, вечер не можеше да понася да стои затворена вкъщи и да слуша дертовете на Халюк. За да има причина да не стои затворена вкъщи, измисли да направят зимна градина някъде в комплекса:

— Ще направим и малко кафене в единия ъгъл. Ще се събираме, ще си говорим, който иска, може да сади цветя.

Останалите жени веднага я подкрепиха. Така Айдан почти всяка вечер обикаляше от врата на врата да разяснява на съседите и да търси нови поддръжници. И пак никъде не се задържаше дълго — създаваше организационни комитети, говореше, убеждаваше, но не отиваше при Джем, за да сподели идеята с него. И макар да не беше му казала, знаеше, че по лицето му ще се изпише една мръсна усмивка, защото идеята за зимната градина всъщност целеше да я държи по-далеч от къщи и по-близо до него.

Една вечер, когато се върна от поредната си обиколка из комплекса, Халюк я чакаше в салона. Навън валеше силен дъжд. Влизайки в блока, бе погледнала към прозорците на Джем — светеха. Мислите й бяха заети с това, дали има, или не жена при него. От една страна, се питаше дали е сам, или не е, от друга, беше сигурна, че при него има жена. Толкова много си бе мислила за това, толкова много бе страдала от тази мисъл, че съмнението, подобно на нажежен до червено шиш, ненадейно я жегваше, после се връщаше обратно. След тези неочаквани, моменти съмнения и болки в душата й оставаха големи и дълбоки рани. Погледнато отвън нямаше причина да страда, но подобно на отровен газ съмнението се бе просмукало в живота й.

Можеше да намери думи, действия, любов, които да уталожат съмненията, ревността, болката в душата й, но затова трябваше да знае причината за тях. И понеже не я знаеше — нямаше шанс да бъде утешена. Подобно на сюнгер с огромни пори попиваше всяка капка тъга, дори да не беше свързана с нея, и така болката й непрекъснато нарастваше. Капещите есенни листа, дъждът, дългите нощи, хладните утрини засилваха тъгата й. Към обърканите й мисли и чувства се прибавяха нови — много и различни — в душата й се бе събрало толкова страдание, че дори първоначалната причина за него да бъде премахната, страданието нямаше да изчезне.

И сред цялата мъка и страдание като бляскав меч просветваше образът на Джем. Айдан чакаше, останала без дъх, тръпнеща от възбуда, да изживее отново онази лудост. Само тя можеше да я успокои — поне за малко. Възбудата приличаше на нажежена игла, доближена до окото — виждаше единствено и само нея.

Съблече дъждобрана си. Халюк седеше насреща й.

— Къде беше?

— Събранието продължи малко по-дълго.

Халюк изобщо не чу отговора й. Попита просто така, колкото да каже нещо. Изобщо не го вълнуваше защо е закъсняла.

— След два дни ще избират главен лекар.

— Вероятно ще изберат тебе.

— Няма да ме изберат. Те не искат човек като мене.

— Защо няма да те искат?

Айдан нямаше никакво желание да говори за това, но не искаше да обиди Халюк. Отговаряше с кратки изречения.

— На тях не им трябва честен човек.

— Но кардиологът е честен мъж…

— Той може и да е честен за себе си, но ще си затваря очите за останалите… Нищо няма да им каже… Малко е гъвкав в кръста.

— Халюк, ти самият ми каза, че е честен човек, защо говориш така сега?

Халюк се засрами от думите си, но не беше човек, който признаваше лесно грешката си.

— Ти без друго от началото не искаше да стана главен лекар.

— А ти защо искаш толкова много? Какво ще стане, ако станеше главен лекар? Ще стигнеш звездите ли? По-добър доктор ли ще станеш? Това не е чак толкова важно! В живота има много други важни неща.

— Ти не разбираш…

Айдан подпря брада върху ръката си:

— Всъщност ти не разбираш… Нищо не разбираш…

Халюк можеше и да беше блестящ хирург, голям талант, но беше дилетант в сферата на чувствата. И сега не забелязваше объркаността в душата на Айдан, не разбираше, че е на крачка да я загуби. Живееше с нея, любеше се с нея, обичаше я, но беше нечувствителен към нотките в гласа й, сляп за постъпките й, глух за подтекста в думите й. Това можеше и да се дължи на безкрайното му доверие в Айдан, но от това на нея не й ставаше по-леко. На младата жена й се искаше да изкрещи в лицето му: „Внимавай! Внимавай, защото заради тебе ходя при друг мъж!“, но не го направи.

Всъщност Айдан изцяло обвиняваше Халюк за случващото се, но все пак тя беше тази, която му изневеряваше, и изпитваше вина. Затова, колкото и да беше ядосана, не си позволяваше да вика, както й се иска, или да му каже каквото мисли, и да излее насъбралото се в душата й. Между яда й и този, срещу когото беше насочен, оставаше празнина, която постепенно прерастваше в пропаст.

От една страна го съжаляваше, чувстваше се виновна, милееше за него, а от друга се ядосваше жестоко. Останала по средата между тези противоречиви чувства, душата й се цепеше на две. Никога не можеше да разкрие истинските си чувства пред Халюк, а това засилваше отчуждението между тях. Халюк обаче не го забелязваше.

Айдан се надигна:

— Аз ще си лягам… — но чу гласа на Халюк:

— Ако ти искаше да станеш директор, аз щях да те подкрепя с цялото си сърце…

Отпусна се отново в креслото.

— Халюк, скъпи, знам, че ще ме подкрепиш… Но двамата не сме в равностойно положение. Аз нямам твоя талант… Аз съм от хората, които се нуждаят от него… Ти нямаш нужда от длъжности… Ти си от хората, на които Бог е дал повече, трябва да знаеш това… Дявол да го вземе, защо не съумяваш да се държиш и в живота като бог — така както го правиш в операционната… — Последното изречение Айдан произнесе по-високо. След това с разтреперан глас добави: — Тогава всичко щеше да бъде различно…

Халюк скочи. Втренчено погледна Айдан — като човек, който се опитва да види нещо в далечината:

— Какво значи „щеше да бъде по-различно“?

— Ами така… По-различно…

— Как?

Айдан забеляза притеснението и съмнението, което събуди в душата на Халюк.

— И аз не знам точно.

— Не си ли доволна от живота ни? Какво ни липсва? Имаме прекрасно дете, живеем добре. Какво по-различно искаш?… Не си ли щастлива?

Двамата се спогледаха. С искрена обич и загриженост в гласа Халюк попита:

— Не си ли щастлива, Айдан?

Айдан стана и отиде при него. Обхвана главата му с ръце и я притисна към корема си.

— Щастлива съм.

Халюк повдигна глава. Погледна я:

— Тогава защо плачеш?

Айдан отново притисна главата му към себе си. Не искаше да я види, че плаче.

— Не знам, скъпи… Малко съм напрегната…

— Толкова ли не искаш да стана главен лекар?

Айдан започна да се смее:

— Като дете си… Разбира се, че не съм против да станеш главен лекар. Особено ако това ще те направи щастлив… Не ми обръщай внимание. Дай боже да станеш, но ако не станеш — не съжалявай! Хайде, ела да си лягаме.

На сутринта Айдан се събуди с предчувствието, че Халюк няма да стане главен лекар. Също както преди време предусети, че и Хасан няма да стане директор. И на двамата не им достигаше нещо, за да растат в службата. За себе си знаеше, че като й дойде времето, ще стане директор — имаше в себе си това, което липсваше на двамата мъже. Не знаеше какво точно е „това нещо“, но беше сигурна, че го има.

На работа вече не мислеше нито за Халюк, нито за избора на главен лекар. Мислеше за Джем. Защо не я търси? Последния път му каза, че когато пожелае, може да й се обади, но от Джем — ни вест, ни кост. „Дали пък не си спомням грешно? Да не би да му казах, че аз ще го потърся, и той да чака?“ — мина й през ума.

И искаше, и не искаше да се обади на Джем. Дали щеше да спечели, или не Халюк, нямаше значение, но за него това бяха важни дни, така че не й се искаше Джем да дойде точно сега. Въпреки това развълнувано подскачаше при всяко позвъняване на телефона.

Толкова се беше изморила от дилемата в себе си, че всяко нещо събуждаше все повече чувства и копнежи, които безмилостно си противоречаха едни на други. Въпреки емоционалната си обърканост продължаваше да върши работата си прецизно и стриктно, както преди, но се боеше да не пропусне нещо, затова отвори един бележник на бюрото си и започна да си води записки в него. Разбираше, че може да забрави.

В деня на избора помогна на Халюк да се облече, сама завърза вратовръзката му.

— Изглеждаш много елегантен. Този костюм много ти прилича.

Целуна го и го изпрати.

— Желая ти късмет! Надявам се, че ще спечелиш, но ако случайно не те изберат — не си стягай душата — не е толкова важно.

Този ден осъзна, че всъщност искаше Халюк да спечели. При всяко позвъняване на телефона очакваше да чуе неговия глас. Беше сигурна, че ако го изберат, ще й се обади.

Вечерта приготви вкъщи най-любимите мезета на Халюк. Двете със Селин подредиха масата и седнаха да го чакат.

С влизането на Халюк разбра, че не са го избрали.

Халюк погледна масата, направи опит да се усмихне, но от това лицето му само се сбръчка и каза:

— Не ме избраха…

— Здраве да е… Те губят от това, не ти…

Приспа Селин и се върна на масата. Опитваше се да развесели мъжа си. Често надигаше чашката да се чукнат, говореше му, но Халюк си оставаше потиснат. Не можеше да приеме, че е загубил.

— Защо не ме избраха? Каква е причината всъщност?

— Прекалено добър си за тях.

Загубата като че отрезви Халюк и той не приемаше успокоенията й. Опитваше се да открие причината.

— Не, не загубих, защото съм добър… Нещо не ми достига, нещо ми липсва и за това не ме избраха, но какво…

— Е, хайде, нали ти самият каза, че не им трябва честен човек…

Този път Халюк наистина се засмя:

— Но ти каза, че това не е вярно!

— Защото бях ядосана, затова го казах.

— Видели са някакъв недостатък в мене… Вероятно нещо не ми достига… Не може всички да са се излъгали…

— Завиждат ти…

— Не, не е това… И новият главен лекар е човек на ниво… Не е от завист… Както и да е… Стана така, както ти искаше. Ще се върна отново в операционната. Доколкото разбирам, никой няма да разреши да изляза от там… И защо толкова исках да стана главен лекар? Вероятно, за да ти се харесам…

— Скъпи, аз поначало те харесвам. Много!

— Не ме харесваш, знам… Понякога си мислиш, че съм дете или глупак, но не съм чак толкова глупав, колкото си мислиш… И ти като тях ме харесваш само в операционната. Никой не ме харесва извън операционната… Никой…

От много дълго време насам Айдан за пръв път почувства нещо подобно на любов към мъжа си — искреността, с която сподели пред нея мислите, съмненията си я разчувстваха силно.

— Какво говориш, аз се възхищавам от тебе, прекланям се пред таланта ти.

Халюк й отговори шеговито, но от тона му пролича, че не й вярва:

— Разбира се, прекланяш се, скъпа… Ако ти се случи нещо с мозъка, ще дойдеш при мене… И тези, които не ме избраха, ако имат проблем, ще дойдат при мене… Забелязваш ли обаче, че идват при мене само когато имат проблем с мозъка, но не и ако всичко им е наред…

— Не говори така, та аз се омъжих за тебе…

— Но сега не си много доволна от това… Миналия ден каза, че всичко можеше да бъде по-различно… Искаш някои неща да са по-различни…

Айдан се протегна и хвана ръката на Халюк.

— Защо се ровиш в тези неща сега… Хайде да изгледаме един филм…

— Филм ли искаш?

— Ако искаш, можем да излезем навън. Ще се обадя на майка ми да дойде при Селин, а ние ще отидем някъде.

— Никъде не ми се ходи… Хайде да изгледаме един филм… Но тази вечер да бъде от твоите цветни филми, а?

Намериха някакъв филм по телевизията и седнаха един до друг.

В леглото, макар че Халюк нямаше голямо желание, Айдан му направи някои игрички и успя да го възбуди. Любиха се. Айдан се опитваше да направи всичко Халюк да бъде щастлив. През тази нощ почувстваха помежду си любов, обич, близост, но за да направи мъжа си щастлив, Айдан не можеше да му даде нищо повече от тялото си. Успя да постигне своето. Халюк заспа, щастливо усмихнат.

 

 

Следващите дни бяха напрегнати. Халюк беше тъжен и по всичко личеше, че нямаше да му мине скоро. Айдан беше напрегната и изнервена. И двамата бяха затворени в себе си. Разговаряха само в присъствието на Селин, не искаха малкото момиченце да усети напрежението помежду им. Млъкваха, щом детето прекрачеше прага на стаята си. Близостта, която почувстваха помежду си в нощта, когато Халюк не беше избран за главен лекар, не се повтори след това. Онази вечер стояха един срещу друг като два кремъка — удариха се, припламна искра, но не пламна огън — между тях вече нямаше нищо, което да може да се запали.

Всяка вечер Айдан обикаляше из комплекса, а когато се прибираше у дома, гледаше светлината в прозорците на Джем и чакаше да й се обади. Възбудата от предстоящото вълнение, подобно на тройна рибарска кука, украсена с блестящи червени камъни, така се бе забила в душата й, че я теглеше непрекъснато към себе си. Какво ще се случи, как ще се случи — фантазиите й бяха живи и вълнуващи, стягаха гърлото й и я оставяха без дъх.

Най-сетне не издържа и посегна към телефона. Знаеше, че няма да й отговори и от това мъката и болката й ще станат още по-големи, но не можа да се стърпи.

Отговори й още на второто позвъняване. Гласът му прозвуча толкова зарадвано, че Айдан се стъписа:

— Айдан, какво става с тебе? Къде пропадна!

Айдан помълча секунда-две, после каза:

— Нали се разбрахме ти да ми се обадиш.

— Така ли? Аз пък си мислех, че ти ще ми се обадиш!

Айдан си пое дълбоко дъх:

— Измисляш си сега, нали?

Джем обаче не реагира на въпроса й и отговори с шега:

— Добре съм, скъпа. И на мене ми беше мъчно за тебе.

— Ще дойдеш ли, както се бяхме уговорили, или…

— Разбира се, че ще дойда, ти само ми кажи кога.

На Айдан й се искаше да каже „тази вечер“, но успя да се овладее:

— Утре вечер удобно ли ти е?

— Удобно ми е… Знаеш ли, с мъка ще дочакам да стане утре…

— От това, че не се обади, личи колко ще ти е трудно да дочакаш да стане утре… Както и да е… Как да го направим?

— В колко заспива Халюк?

— Сутрин рано има операции, затова си ляга преди дванадесет.

— В колко да дойда?

— Ела в един… Точно в един аз ще отворя вратата…

Айдан не можеше да повярва, че наистина ще направи това, за което се готвеше. Това любене не можеше да се сравни с другите! Много по-различно! И много по-опасно! Ако Халюк се събудеше и я хванеше, няма да може да отрича и измисля оправдания. Тогава щеше да загуби всичко — семейство, бъдеще. Никой, освен тя самата, нямаше да я намери за права, да я защити… Семейството й ще се срамува от нея… Но още докато си мислеше за възможните последствия, предусещаше предстоящото удоволствие — космите на тила й настръхваха, душата й потрепваше в сладостна тръпка, пулсът на сърцето й биеше в слепоочията й. Нетърпението и възбудата бяха толкова силни, че всичко останало й се струваше незначително и маловажно.

Единственият човек, с когото можеше да направи това, беше Джем. Не мислеше, че извършва нещо срамно или грешно. Не изпитваше чувство за вина и знаеше, че единственият, който мисли като нея, беше Джем. Защото и той гледаше на това като на игра с много адреналин и предизвикателства в нея. Не отричаше и не търсеше оправдания за действията и последствията им. Вярваше на Джем. Знаеше, че няма да започне да я укорява или да й се присмива, няма да прехвърли отговорността единствено и само върху нея, няма да я остави сама. Всъщност в тези работи човек никога не можеше да бъде абсолютно сигурен, но Джем беше от малкото изключения, на които можеше да се вярва.

Причината за вълнението тази вечер всъщност беше присъствието на Халюк вкъщи — знаеше, че ще си легне рано, но ако се събуди… Със свито сърце го чакаше да си легне. И когато той каза:

— Аз си лягам, скъпа — умираше от страх да не се издаде неочаквано за самата нея гласът й прозвуча спокоен:

Добре, скъпи, лягай, и аз ще дойда след малко…

Веднага щом Халюк излезе от салона, започна да мисли какво да облече. Първо се спря на една къса, тънка нощница, но после се отказа — по-добре дебелата, която обличаше в студени нощи — тя повече щеше да й напомня, че е вкъщи и че Халюк спи в другата стая.

В един без нещо тихичко отиде до спалнята — Халюк спеше. Дръпна вратата, но не я затвори напълно — остави малък процеп — ако Халюк се събуди, да не се усъмни случайно. Изгаси всички лампи вкъщи.

Точно в един часа на пръсти доближи вратата и я отвори. Чу асансьорът да спира на горния етаж. Джем бе слязъл един етаж по-горе, без да включва осветлението на стълбите. Дочу леките му стъпки и отвори вратата. В тъмното не можеше да различи лицето му — стоеше пред нея като черна сянка.

Хвана Джем за ръката.

Сърцето й блъскаше лудо в гърдите й. Ударите му като тежък чук се стоварваха върху всяка част на тялото й.

Още сутринта беше решила къде ще го направят.

Дръпна ръката на Джем и го поведе към малка стаичка до кухнята. Тук, заедно със старите абажури и легени за бельо, се намираше и масата за гладене. До нея имаше тесен, нисък миндер, на който почти никой не сядаше — оставяха легените с бельо върху него.

В стаичката беше тъмно. Предметите изглеждаха като черна безформена маса. Усещаше се леко миризмата на влажно пране.

Седна върху миндера. Повдигна нощницата си нагоре. Джем също не се съблече, а само разкопча панталона си и го смъкна до кокалчетата си. Отпусна се на колене върху миндера.

В тъмната стая бедрата и коремът на Айдан блестяха като матов седеф. Джем прекара ръце под тях и ги повдигна. Твърдостта, която очакваше, първо се допря в слабините й, сякаш търсеше пътя, после я усети в себе си. Повдигна се на лакти и се дръпна леко назад. Докато Джем плавно се плъзгаше напред-назад, от една страна слушаха собственото учестено дишане, от друга — гласовете вкъщи.

Примираше от страх. Боеше се, че сърцето й няма да издържи и ще се пръсне. Усещаше как тялото й се разпада на огнени атоми, които чезнеха в пространството. Извършваше най-големия грах в живота си, но в името на върховната наслада, която изпитваше, си го прощаваше. Нещо повече! Беше готова да жертва всичко в името на това неописуемо удоволствие и трепет!

Такава възбуда, такава наслада Айдан не беше преживяла никога до сега. От една страна я гореше огън — като в ада, от друга я връхлитаха студени вълни — като докосване на арктически ледове. Тялото й се тресеше като в транс, боеше се, че ще изгуби съзнание.

Любенето, ако изобщо можеше да се нарече любене, продължи по-малко от минута.

Но през това най-кратко любене в живота си, Айдан изживя най-великия екстаз. За да не вика, хапеше ръката си, летеше към най-дълбоката червена бездна, високо над седмото небе.

Джем стана и без да каже нищо, закопча панталона си.

Отиде си тихо, както бе дошъл.

Айдан погледна в спалнята. Халюк спеше.

Седна и запали цигара.

Тялото й продължаваше да потреперва през определени интервали. От слабините й се изливаше топла течност.

Не вярваше, че го е направила, но не се разкайваше. Напротив, каквато и да беше цената, беше готова да я заплати отново и отново! Нямаше да се откаже!