Дж. Р. Уорд
Единствена любов (7)

3.

— Официално приемане? Какво, като в някакъв проклет клуб ли?

Когато думите прокънтяха в купето на мерцедеса, Леш стисна волана още по-здраво и се загледа навън през предното стъкло. В джоба на скъпия си италиански костюм имаше автоматичен нож и изкушението да го извади и да пререже гърлото на човека беше огромно.

След това, разбира се, би имал труп, за който ще трябва да се погрижи, и кръв по кожените седалки.

И двете — същинска досада.

Хвърли поглед към младежа. Избраният от него сред стотици други беше типичният дребен дилър от дъното на хранителната верига. Идеално кръглият белег от върха на горяща цигара върху лицето му беше сигурен признак за тормоз в детството, а по хитрите му шарещи очи личеше, че е имал труден живот на улицата. Озърташе се алчно из колата, сякаш се чудеше как да я направи своя собствена, а находчивостта му беше очевидна заради това колко бързо се бе превърнал в опитен дилър.

— Нещо повече от клуб е — произнесе тихо Леш. — Много повече. Имаш бъдеще в този бизнес и аз ти го поднасям на сребърен поднос. Подчинените ми ще дойдат да те вземат от тук утре вечер.

— Ами ако не се появя?

— Изборът е твой. — В такъв случай, разбира се, мръсникът не би доживял до сутринта, но това бяха само подробности…

Хлапето срещна погледа на Леш. Нямаше конструкцията на боец и най-вероятно беше търпял гаври в училищната съблекалня. Но беше станало повече от ясно, че Обществото на лесърите се нуждае от два типа членове: такива, които умеят да печелят пари, и войници. След като беше накарал господин Д. да направи проучване кой пласира най-много стока в парка „Екстрийм“, този малък нещастник с поглед на влечуго се беше оказал на върха.

— Педал ли си? — попита момчето.

Леш пусна волана с едната си ръка и я плъзна в джоба на сакото си.

— Защо питаш?

— Миришеш като такъв. А и си облечен като такъв.

Движението на Леш беше толкова бързо, че мишената му дори не успя да се облегне назад в седалката си. Със светкавичен замах той освободи острието и го опря в жизненоважната артерия на врата.

— Единственото нещо, което правя с мъжете, е да ги убивам — процеди Леш. — Искаш ли да опиташ? Защото аз съм готов, ако ти си съгласен. — Очите на хлапето се разшириха, като че беше анимационен герой, а тялото му се разтресе под мърлявите дрехи.

— Не… Нямам проблем с педалите.

Идиотът явно не схващаше ситуацията, но това нямаше значение.

— Имаме ли сделка? — попита Леш и притисна върха на ножа към шията му. Когато кожата беше пробита, се появи капка кръв и остана на мястото си за част от секундата, сякаш се опитваше да реши дали да се плъзне по лъскавия метал или по гладката кожа.

Избра острието на ножа и поведе след себе си къдрава червена струйка.

— Моля те… Не ме убивай.

— Какъв е отговорът ти?

— Да. Ще го направя.

Леш натисна още по-силно, загледан в стичащата се кръв. За миг беше запленен от осъзнаването на факта, че ако проникнеше по-навътре в плътта, този човек щеше да престане да съществува и щеше да изчезне в студената нощ като едно издихание.

Харесваше му да се чувства като Господ.

От напуканите устни на хлапето излезе скимтене, а Леш се смили и се дръпна назад. Бързо облиза острието, за да го почисти и затвори ножа.

— Ще ти хареса там, където ще се озовеш. — Даде му време да се съвземе и знаеше, че няма да му е нужно много, преди да се окопити. Мизерниците като него имаха огромно его. При стрес и по-точно такъв, причинен от нож, опрян в гърлото им, губеха самообладание. Но в мига, в който причината за стреса изчезнеше, те отново бяха в играта. Хлапето приглади вехтото си кожено яке.

— Там, където съм, ми е добре.

— Тогава защо оглеждаш колата ми, сякаш я искаш в собствения си гараж?

— Имам по-хубава от тази.

— О, наистина ли? — Леш го огледа от глава до пети. — Всяка вечер се появяваш на колело Бе Ем Хикс. Джинсите ти са скъсани, но не поради артистичност. Колко якета имаш в гардероба си? О, забравих, държиш си вещите в кашон под моста. — Леш завъртя очи, когато другият показа изненадата си. — Да не мислиш, че не сме те проучили? За глупаци ли ни имаш? — Посочи с пръст към парка „Екстрийм“, където скейтбордистите не спираха да се изкачват и да се спускат по рампата. — Ти си звездата там. Чудесно. Поздравления. Но можеш да стигнеш по-далече. Присъединиш ли се към нас, ще имаш сила зад гърба си… Пари, стока, защита. Действаш ли с нас, ще бъдеш нещо повече от дребен дилър, мотаещ се из този парк. Ще ти дадем бъдеще.

Пресметливият поглед на хлапето се плъзна по малкото парче територия от Колдуел, което му принадлежеше, и после се насочи към хоризонта, където се издигаха небостъргачите. Амбицията му беше налице и точно заради това беше избран. Малкият нещастник искаше да се издигне.

Фактът, че ще се наложи да си продаде душата, за да го постигне, щеше да стигне до съзнанието му, когато вече е прекалено късно, но именно така действаше Обществото. Според наученото от лесърите, командвани сега от Леш, истината никога не им се бе разкривала докрай преди официалното им приемане и това беше разбираемо. Сякаш някой от тях би повярвал, че от другата страна на вратата, на която чукат, ги очаква злото. И като че някой от тях би приел доброволно онова, в което се забъркваха. Изненада, нещастнико. Това не е Дисниленд и качиш ли се веднъж на влакчето, няма слизане.

Леш, от своя страна, също нямаше никакъв проблем с това да заблуждава.

— Готов съм за по-големи дела — промърмори хлапето.

— Добре. Сега се разкарай от колата ми. Моят сътрудник ще дойде за теб утре в седем.

— Страхотно.

След като си беше свършил работата с него, Леш нямаше търпение да се отърве от малкото леке, което вонеше ужасяващо и плачеше за нещо повече от душ. По-скоро, за да се махне мръсотията му, имаше нужда да бъде облян с маркуч. В мига, в който вратата на автомобила се хлопна, Леш излезе от паркинга на заден ход и се включи в движението по шосето, минаващо успоредно на река Хъдсън. Движеше се към дома си, а ръцете му стискаха здраво волана заради копнеж, различен от този да убива.

Желанието да прави секс беше също толкова силен подтик за него. На улицата в старата част на Колдуел, където живееше, къщите бяха от Викторианската епоха, а по тротоарите бяха засадени дръвчета. Цената на нито един от имотите тук не падаше под един милион долара. Съседите почистваха след кучетата си, никога не вдигаха шум и изнасяха боклука само на задните алеи и само в определените за това дни. Когато мина покрай градската си къща и се насочи към гаража отзад, му стана адски забавно, като се замисли с кого съжителстваха тези сноби. Може да беше облечен като тях, но кръвта, течаща във вените му, беше черна и той беше бездушен като статуя. Натисна бутона, за да отвори вратата на гаража, усмихна се и кучешките му зъби, наследството по майчина линия, се уголемиха. Беше готов да се прибере при „сладката си женичка“.

Никога не му омръзваше. Прибирането при Хекс винаги му поднасяше незабравимо преживяване.

Паркира и излезе от колата, като му се наложи да се раздвижи. Тя го подлагаше на същото, на каквото и той нея. Харесваше му, че след това чувстваше скованост и то не само в члена си.

Нищо не му действаше по-добре от достоен противник.

Мина напряко през задната градина и влезе в къщата през кухнята, където миришеше на печено на скара месо и пресен хляб. В момента обаче, не му беше до храна. Благодарение на разговора в парка, онзи малък нещастник щеше да бъде първият официално приет в Обществото от него, първият му дар за баща му, Омега. И как това да не го накара да копнее за секс?

— Да сервирам ли? — попита господин Д. от печката, докато обръщаше пържолата. Малкият тексасец се беше оказал полезен не само като опитен водач в дебрите на Обществото на лесърите, но също и като убиец и донякъде читав готвач.

— Не, качвам се горе. — Леш хвърли ключовете и мобилния си телефон на облицования с гранит плот. — Остави храната в хладилника и заключи вратата, като излизаш.

— Да, господине.

— Всичко е уредено за утре вечер. Ще го вземеш в седем и знаеш къде да го отведеш.

— Да, господине.

Изречението, състоящо се от две думи, беше любимият отговор на мръсника, а това беше една от причините да е все още сред тях и да е втори в командването. Леш мина през вратата за прислугата и се озова в столовата, а после зави вдясно и се насочи към стълбището. Когато беше видял къщата за първи път, тя беше напълно празна, а от някогашния изискан живот, воден в нея, бяха останали само бегли следи като копринените тапети, пищните завеси и едно кресло. Сега, полека-лека, тя биваше запълвана с антики, скулптури и качествени килими. Щеше да му отнеме малко повече време, отколкото беше очаквал, за да я обзаведе както трябва, но няма как да изградиш дом от нищото за една нощ.

Качвайки се по стълбите, чувстваше лекота в краката си, а тялото му потръпваше, докато разкопчаваше палтото, а после и сакото си.

Приближаваше се към Хекс и осъзнаваше, че започнатото от него като разплата се беше превърнало в пристрастяване. Очакващото го от другата страна на вратата на спалнята беше много повече, отколкото беше планирал.

В началото беше просто. Беше я отвлякъл, защото му бе отнела нещо. Докато бяха в онази пещера в колонията, тя беше насочила оръжие, беше натиснала спусъка и беше изпратила куршуми в сърцето на неговата кучка. Абсолютно неприемливо. Беше му откраднала любимата играчка, а той беше от онзи тип мръсници, които държаха на принципа око за око, зъб за зъб. Когато я доведе тук и я заключи в стаята си, беше имал за цел да я накълца на парчета, полека-лека да й отнеме разсъдъка, емоциите и тялото, да я подложи на мъчения, които да я пречупят.

И после, както се постъпваше с всяка счупена вещ, щеше да я изхвърли. Или поне такъв беше първоначалният му план. Ставаше все по-ясно обаче, че тя нямаше да се пречупи.

О, не. Тя беше направена от титан. Запасите й от сила изглеждаха неизчерпаеми и той имаше синини, с които да го докаже. Когато стигна до вратата, спря, за да съблече всичките си дрехи. Най-общо казано, ако харесваше онова, което носеше, беше добре да го остави отвън, защото то биваше съсипано в мига, в който се доближеше до нея.

Измъкна копринената риза от панталона си, откопча бутонелите и ги остави на масичката в коридора, а после съблече и ризата. По тялото си имаше белези. От юмруците й. От ноктите й. Членът му потръпна, когато огледа различните по форма и размер наранявания и синини. Зарастваха бързо, благодарение на кръвта на баща му, течаща във вените му, но понякога нараняванията, причинени от нея, оставаха по тялото му по-дълго и това го разтърсваше вътрешно.

Когато си потомък на злото, има малко неща, които да не можеш да правиш, притежаваш или убиеш, и все пак тя беше неуловим трофей, който можеше да докосне, но не и да постави на полицата.

Това я правеше уникална. Правеше я скъпоценна. И го караше… да я обича.

Пръстите му пробягаха по натъртването върху вътрешната страна на ръката му и той се усмихна. Тази вечер трябваше да се яви при баща си, за да потвърди официалното приемане на новия член, но преди това щеше да прекара качествено времето си със своята жена и да обогати колекцията си от драскотини. А преди да си тръгне, щеше да й остави малко храна. Като всички ценни животински видове и тя имаше нужда от грижи. Протегна ръка към бравата и се намръщи, замислен за проблема с храненето й. Тя беше само наполовина симпат и вампирската й страна го тревожеше. Рано или късно щеше да й е нужно нещо, което не можеше да бъде купено в местния супермаркет. Нещо, което той не би могъл да й даде.

Вампирите имаха нужда да се хранят от вената на противоположния пол. Това беше неизменно. Щом така си устроен, умираш, ако не сложиш в устата си свежа кръв и не я погълнеш. Но тя не можеше да погълне течащото в неговите вени. Сега то беше напълно черно. По тази причина беше наредил на малкото си останали войници да намерят мъжки вампир на подходяща възраст, но засега те не бяха успели. В Колдуел бяха останали прекалено малко цивилни вампири.

Въпреки че… Той имаше резервен вариант.

Бедата се състоеше в това, че беше познавал въпросния мръсник в стария си живот и мисълта, че тя би пила от вената на някого, с когото е бил приятел, беше нетърпима. Още повече, че нещастникът беше брат на Куин, а това определено не беше семейство, с което би искал Хекс да има нещо общо.

Както и да е. Рано или късно подчинените му щяха да открият някой подходящ. Трябваше да го направят. Защото новата му любима играчка беше нещо, което искаше да задържи при себе си за много дълго време. Отвори вратата и се усмихна.

— Здравей, скъпа, прибрах се.

 

 

В ателието за татуировки в другия край на града Блей се беше съсредоточил главно върху случващото се върху гърба на Джон. Имаше нещо хипнотизиращо в начина, по който иглата следваше сините очертания. От време на време татуировчикът спираше, за да попие кожата с бяла хартиена салфетка и после продължаваше работата си, като жуженето на пистолета отново запълваше тишината. За нещастие, колкото и да беше запленен от процеса, до вниманието му все пак достигна, че Куин реши да прави секс с човешката жена. След като си бяха поприказвали и бяха разменили доста докосвания, поразяващите разноцветни очи на Куин се бяха насочили към вратата. Миг по-късно той се запъти към нея, за да се убеди, че е заключена.

Избягвайки погледа на Блей, когато се върна обратно до стола за татуиране, той се обърна към Джон.

— Всичко наред ли е?

Джон погледна нагоре и кимна, а Куин бързо изписа със знаци:

— Ще възразиш ли малко да се позабавлявам?

Моля те кажи, че възразяваш, помисли си Блей. Моля те, кажи му, че трябва да остане тук.

— Ни най-малко — отвърна Джон. — Забавлявай се.

— Пази се. Аз ще съм на линия, дори ако се наложи да се появя със смъкнати панталони.

— Няма да е зле това да ни бъде спестено.

Куин се засмя тихо.

— Имаш право.

Последва кратка пауза, а после Куин се обърна, без да поглежда към Блей.

Жената влезе първа в другото помещение и като се имаше предвид как поклащаше ханша си, тя беше също толкова готова за предстоящото, колкото и Куин. После широките рамене на Куин потънаха зад завесата и тя се спусна зад тях.

Горното осветление и фината тъкан на завесата предоставяха доста добра видимост, така че Блей видя ясно как Куин хвана тила й и я придърпа към себе си.

Той насочи погледа си към татуировката на Джон, но не успя да задържи вниманието си там задълго. Само секунди по-късно очите му отново се заковаха в шоуто зад завесата, като той не толкова наблюдаваше случващото се, а по-скоро поглъщаше всеки детайл. Сега жената беше на колене, а приятелят му беше заровил ръце в косата й. Членът му беше в устата й, а бедрата му се напрягаха и отпускаха, докато се движеше напред-назад.

Приглушените звуци бяха също така невероятни като гледката. Искаше му се той да беше там вътре на колене, насочван от ръцете на Куин. Искаше неговата уста да е заета. Щеше му се той да беше причината за учестеното дишане на Куин.

Но такова нещо не стоеше на дневен ред.

А защо не, по дяволите? Приятелят му беше правил секс из клубове, тоалетни, коли и затънтени улици, а от време на време и в легла. Бройката достигаше хиляди непознати, сред които човешки мъже и жени и представители от двата пола на тяхната раса… Той беше вампирският вариант на Джакомо Казанова. Да ти откаже секс беше равносилно на това да не те пуснат в обществен парк.

Блей отново опита да отклони вниманието си, но разнеслите се гърлени стонове го накараха да погледне точно в мига, когато Куин обърна глава и се загледа през завесата. Когато очите им се срещнаха, тези на приятеля му проблеснаха… Като че беше по-възбуден от това кой го наблюдаваше, отколкото кого оправяше.

Сърцето на Блей примря. Особено когато Куин дръпна жената, завъртя я и я просна на бюрото. С един замах джинсите й бяха смъкнати до коленете. И после…

Мили боже. Възможно ли беше най-добрият му приятел да мисли каквото си мислеше и той?

Но в този момент Куин притегли горната част от тялото на жената към гърдите си. След като прошепна нещо в ухото й, тя се засмя и обърна главата си на една страна, така че да може да я целуне. И той го направи.

„Ти, глупав нещастнико — наруга себе си Блей. — Ти, тъпако.“

Приятелят му отлично знаеше с кого го правеше… И с кого не.

Блей поклати глава и промърмори:

— Джон, имаш ли нещо против да изляза да запаля една цигара?

Когато Джон поклати глава, той се изправи и остави дрехите на стола. Обърна се към татуировчика и каза:

— Трябва само да дръпна резето, нали?

— Да. Можеш да оставиш отворено, ако ще бъдеш пред вратата.

— Благодаря.

— Няма проблем.

Блей се отдалечи от жуженето на пистолета за татуиране и пъшкането зад завесата, излезе от ателието и се облегна на стената на сградата точно до входа. Извади кутията си червен „Дънхил“, измъкна една цигара, сложи я между устните си и я запали с черната си запалка.

Първото дръпване беше божествено. Винаги беше по-добро от всички следващи. Изпусна дим и се намрази, задето виждаше скрит смисъл в нещата, забелязваше несъществуващи връзки, тълкуваше погрешно действия, погледи и случайни докосвания. Наистина жалка история.

Куин не беше търсил да срещне погледа му, докато си получаваше свирката. Просто проверяваше как е Джон Матю. И беше завъртял онази жена, за да я обладае в гръб, защото така му харесваше. Надеждата умираше последна, като поглъщаше целия му здрав разум и инстинкта му за самосъхранение.

Той дръпна от цигарата така потънал в мислите си, че пропусна да забележи сянката в другия край на улицата. Без да осъзнава, че е наблюдаван, продължи да пуши, а студеният нощен въздух поглъщаше облачетата дим, откъсващи се от устните му.

Осъзнаването, че не може да продължава по този начин, го смрази чак до костите.