Кристина Дод
Загубена в твоите обятия

1.

— Моля ви се, мисис Маклийн, разкажете ни за вашата сватба!

Инид огледа сияещите от щастие женски лица насреща си и с мъка преглътна парчето сладкиш. Червенобузото русо момиче, заради което се бяха събрали в този салон, сияеше повече от всички. Само след две седмици момичето щеше да застане пред олтара редом с новия портиер на лейди Халифакс — нагиздена, щастлива булка. Инид пое въздух и попита с привидно спокойствие:

— Моята сватба? За бога, кой би искал да чуе каква е била моята сватба?

— Ние! — отговориха в многогласен хор прислужничките на лейди Халифакс, отговарящи за първия и втория етаж. Подкрепиха ги жените от кухнята — и техните глави бяха пълни със сладки мечти за голямата любов.

Със зрелите си двайсет и шест години Инид се чувстваше поне десет години по-възрастна от тях… а сарказмът я правеше едва ли не старица.

— И вашата сватба ли беше толкова прекрасна, каквато ще бъде моята? — Кай притисна ръце към гърдите си. В косите й бяха втъкнати цветя, дебелите плитки бяха обвити в панделки. Заобиколено от сватбените си подаръци, момичето сияеше от любов.

Инид отчаяно се опита да смени темата на разговора.

— Твоята сватба ще е най-прекрасната на света. Дантелата, която ти донесох по поръка на лейди Халифакс, ще се превърне във възхитителна яка на булчинската ти рокля.

— Да, разбира се. — Кай помилва машинално парчето дантела, донесено от Инид. — Лейди Халифакс е добра господарка. Моля ви да й предадете благодарността ми. И по вашата рокля ли имаше дантели, мисис Маклийн?

Проблемът е, че в очите на момичетата съм загадъчна личност, реши Инид. О, не наистина, разбира се. Инид живееше вече три години като компаньонка и болногледачка на лейди Халифакс в просторния лондонски дом. Отначало не правеше почти нищо, освен да подава бастуна на господарката и да се грижи за носните й кърпички. После разбра, че възрастната дама страда от подагра. Болките се засилваха и лейди Халифакс почти престана да излиза от стаята си. Инид стана нейно ухо и око. Съобщаваше на дамата какво се върши в къщата и предаваше нарежданията й на слугите. Почти не разговаряше с персонала на лични теми и никой, наистина никой не знаеше какво е миналото й.

Беше убедена, че в къщата се носят какви ли не слухове по неин адрес. Акцентът й на дама от заможните класи, образованието и маниерите й правеха съвсем естествено предположението, че тя е застигната от нещастието лейди, принудена да си изкарва прехраната с работа. Инид не правеше нищо, за да разсее тези предположения.

Днес момичетата бяха успели да я хванат в капана: натъпкаха я с чай и сладкиши, с нереални очаквания и възбудена фантазия.

— Моля ви, мисис Маклийн! — извика Сара, която отговаряше за поддържането на големия салон.

— Много ви моля! — Шърли, едва петнайсетгодишна, дошла наскоро от село, запляска с ръце и бутна чинията си на пода.

Всички наскачаха. Инид махна заповеднически, за да сложи край на уплашените писъци, и помогна на момичето да почисти.

— Всичко е наред, миличка. Погледни, на килима не остана петно. — За да отклони вниманието на просълзената Шърли, тя се примири с неизбежното. — Хайде, престани да плачеш, за да мога да разкажа за сватбата си.

Шърли се изсекна шумно.

— Добре.

— Разказвайте — подкани я възбудено Кай.

Инид съзнаваше, че не би могла да каже истината на момичетата — значи трябваше да ги излъже.

— Сигурно сте се омъжили в голяма църква? — Арделия — едро момиче с буйна кестенява коса, приятно закръглено, събра последните трохички от масата.

Инид остави виличката в чинийката, сложи линийката на масичката до стола си и реши, че щом ще разказва лъжлива история, най-добре да лъже както трябва.

— Венчах се в катедрала. Самият епископ извърши венчавката.

— В катедрала? — очите на Сара се разшириха от смайване.

— В едно прекрасно слънчево юнско утро. Букетът ми беше от нежнорозови рози. Присъстваха всичките ми приятели.

— Сигурно бяхте в бяло като кралица Виктория? — Арделия трепереше от вълнение.

— Не, не бях.

Момичетата замърмориха разочаровано.

— Нейно величество още не се беше омъжила и бялото не беше излязло на мода. Носех светлосиня бархетна рокля, от най-финия бархет… — да, само дето я беше обръщала вече два пъти — … с прекрасна широка пола, черни копринени ръкавици… — взети назаем от жената на викария — … и синя кадифена шапка с черна воалетка. — Последното поне беше вярно. Стивън бе набавил шапката бог знае откъде, надали с легални средства. Заразена от собствения си ентусиазъм, Инид добави: — А черните ми кожени ботушки бяха така излъскани, че непрекъснато се оглеждах в тях.

— Сигурно сте изглеждали прекрасно с вашата черна коса и страхотните сини очи, мисис Маклийн — въздъхна Глория — доста невзрачно момиче, което я обожаваше. — А как бяхте сресали косата си?

Инид попипа стегнатия в мрежичка кок на тила си.

— Косата ми е дяволски буйна. Никога не мога да я прибера както трябва.

— Нима нямахте камериерка да ви направи прическата? — Очите на Арделия се разшириха от невинно учудване.

Решена да разиграе пред момичетата истинска драма, Инид отговори:

— Нямах камериерка.

Момичетата си размениха съчувствени погледи.

— Семейството ми страдаше от лишения… — Инид попи с кърпичка несъществуваща сълза от ъгълчето на окото си. По дяволите, момичетата буквално попиваха всяка дума!

— О! — Сара обичаше драматичните истории повече от всички други и веднага се сети как ще свърши историята.

— Семейството ви е изгубило всичките си пари, но се е появил Стивън и ви е спасил!

Глупаво момиче! Като че ли любовта може да бъде спасителка! Ако искаше да им отвори очите, Инид щеше да каже истината и да им отнеме розовите илюзии. Обаче знаеше, че няма да й повярват. Младите хора не вярват на старите. Някога и тя беше като тях.

— Косата ви и сега изглежда много добре, мисис Маклийн — отсъди Шърли.

— Благодаря ти, мила.

Арделия се наведе през масата със святкащи очи.

— Баща ви ли ви заведе при жениха?

— Не, за съжаление. Татко вече не беше между живите. — Отървахме се от него! — Но аз исках само Стивън.

— И какъв беше съпругът ви? Сигурно висок, строен… истински джентълмен? — Дена въздъхна и огромният й бюст се развълнува.

— Имаше фина бледа кожа, а косата му беше златноруса и така блестеше, че даже слънцето му завиждаше. — Инид се взираше през прозореца, без да вижда прекрасните летни цветя в градината на лейди Халифакс, и се опитваше да си спомни как е изглеждал Стивън Маклийн в онзи ден преди девет години. В спомена й се появи образ, лишен от блясъка на миналото. Не би могла да го опише на момичета, вярващи в съществуването на вечна любов. — Очите му… никога няма да забравя цветя на очите му. — Това поне беше вярно. — Очите му бяха наситенозелени, почти като бурно море, и пронизани от златни жилчици като от слънчеви лъчи.

— Морскозелени светкавици — промълви замечтано Арделия.

— Красотата не го правеше суетен. — Стивън беше най-суетният мъж, когото Инид някога беше срещала, но в тази приказка трябваше да е принц. — Винаги казваше, че мъж със стърчащи уши като неговите — тя вдигна ръце към собствените си уши — никога не може да бъде красив. И избухваше в смях. Но у него имаше нещо вълнуващо, нещо безумно, което никога не го напусна.

— Наистина ли е бил авантюрист? — Шърли едва си поемаше дъх от вълнение.

— Да, за съжаление! Беше син на благородно семейство, изгонен от жаден за печалба братовчед, и кръстосваше пътищата на Англия, за да помага на старците и да въздава справедливост на бедните.

— Като Робин Худ… — пошепна Сара.

— Точно така. — Инид започваше да вярва в историята си.

— И той ли ви завладя с щурм, както постъпи Роджър с мен? — попита Кай и се изчерви.

— Да, така направи. Видя ме и веднага заяви, че аз съм жената, която е търсил. — За съжаление това отговаряше на истината. Само дето тя не бе разбрала какви са истинските причини. — Още същия ден ми направи предложение, но аз исках да проявя здрав разум и му обещах, че ще дам отговора си след две седмици. — Инид се изсмя на младежката си самонадеяност. — Едва бях навършила седемнайсет години. Две седмици бяха дълъг период.

— И аз съм на седемнайсет — извика Кай — и имам чувството, че ще мине цяла вечност, докато се омъжа за моя Роджър.

— Времето ще мине бързо — увери я Инид.

Кай направи гримаса.

— Говорите като майка ми, мисис Маклийн.

Сапуненият мехур се пуква и Инид се почувства нещастна и жалка. Тя беше само на двайсет и шест години, а това дете твърдеше, че приличала на майка му! Как толкова бързо беше стигнала от младежкото лекомислие до мъдростта на старите? Как би могла да изглежда като майка, след като никога не беше държала в ръцете си бебе… и това никога нямаше да се случи — заради Стивън.

Досега не си беше разрешавала да мисли за положението си, а сега седеше тук и гледаше мрачно няколко бъбрещи момичета, които лека-полека се осъзнаха, насядаха по местата си и смутено сведоха погледи.

— Добре ли сте, мисис Маклийн? — попита колебливо Кай.

Инид стана и отиде до прозореца, за да скрие лицето си.

— Потънах в спомени. Извинявайте. — Това беше вярно — и много лошо.

Сара сложи край на кратката, изпълнена със страх тишина.

— Мисис Маклийн, ще позволите ли да попитам какво се случи със съпруга ви?

Инид се поколеба. Все някак трябваше да завърши историята. Най-сетне заговори, без да извърне лице:

— Един ден Стивън възседна коня си и замина. А после… после…

— Да не би да е спасил още някоя бедна лейди?

— Штт! — изсъска ядно Кай и смушка сърдито Арделия.

— Отгатна! — Инид се усмихна безрадостно. — А аз го изгубих завинаги.

Дена закима многозначително към Шърли.

— Казвах ти аз — тя е една от трагичните героини, които така много харесваш.

Лъжите ще ме отведат в ада, каза си за пореден път Инид. Знаеше го, но не устоя и разигра последна драматична сцена, в която обяснението до голяма степен отговаряше на истината.

— Не минава ден, в който да не мисля за него, не минава нощ, в която да не копнея да видя отново лицето му… поне за миг. — Обърна се към момичетата, зае театрална поза и се вкопчи с две ръце в златните ресни на завесата. — Бих дала всичко на света, за да го видя още веднъж.

Момичетата й отговориха с многогласна въздишка.

В този миг от вратата долетя треперещият глас на лейди Халифакс:

— Инид, скъпа моя, при мен току-що се яви някой си мистър Кинман, готов да изпълни най-съкровеното ви желание.

Хванаха я! Лейди Халифакс, жената, заслужила най-искреното й възхищение, я залови насред лъжливо театрално представление!

Към ада явно не води само един път, каза си ядно Инид и моментално изостави афектираната поза. Лейди Халифакс, измъчвана от болки, прикована към инвалидния стол, я наблюдаваше угрижено. В погледа й се четеше тъга.

Зад нея стоеше непознат мъж в елегантен костюм от кафяв туид. Лицето му на увенчан с медал боксьор имаше тържествен израз.

Инид изпита страх. Какво бе казала лейди Халифакс? „Най-съкровеното ви желание…“

Момичетата си зашепнаха тревожно.

Инид направи бърз реверанс и попита:

— Какво имате да ми съобщите, мадам?

— Мистър Кинман? — Лейди Халифакс махна на джентълмена. — Бихте ли обяснили ситуацията на мисис Маклийн?

— Разбира се. — Мистър Кинман излезе напред и се поклони, въртейки в ръце кафявата мека шапка. — Намерихме съпруга ви, мисис Маклийн. Жив е.

 

 

Облечена в строг, тъмен пътнически костюм, Инид остави куфара си пред вратата на господарската спалня. Почука тихо и влезе в затъмненото помещение. Новата болногледачка стана от стола до леглото и пристъпи към нея.

— Лейди Халифакс почива — съобщи тихо тя, — но ми заяви, че няма да заспи, преди да се е сбогувала с вас.

Потупа я съчувствено по рамото, излезе от спалнята и внимателно затвори вратата.

Инид изчака очите й да привикнат към полумрака, вдишвайки за последен път добре познатия дъх на лавандула, сироп за кашлица, старо тяло и неподвластен на болките кураж. После се плъзна с тихо шумолящи поли към леглото на болната.

Лейди Халифакс лежеше по гръб, завита до брадичката. Костеливите й пръсти бяха вкопчени във възглавницата.

— Вие имате съпруг, Инид? Защо не сте ми казали?

Веднага с пръст в раната — на лейди Халифакс можеше да се разчита.

Инид грижливо намести една възглавница под мършавите рамене, за да облекчи дишането на господарката си.

— Проваленият брак не е нещо, с което човек би могъл да се похвали, а жена, не успяла да задържи съпруга си, буди съжаление… и много по-често презрение.

— Съжаление? Аз да ви съжалявам? — Лейди Халифакс се изсмя и веднага се закашля. Мина доста време, докато успее да изрече мисълта си докрай. — Вие сте го преживели и се развивате добре. Не виждам за какво да ви съжалявам.

Инид започна да подрежда нещата по нощното шкафче, опитвайки се да подреди и мислите си. Знаеше, че повечето жени на нейно място се носят по течението, докато тя бе изплувала. Разбира се, бе изгубила много от онова момиче, което беше някога. Беше станала цинична. Саркастична. Не си позволяваше да се поддаде на меката страна на същността си… по-точно казано, вече не знаеше дали е останало нещо от тази мека страна.

О, разбира се, че я имаше. Доказателството лежеше точно пред нея. Част от сърцето й принадлежеше на мършавата, остроумна и почти винаги в лошо настроение лейди Халифакс.

— Не искам да ви оставя, милейди — проговори задавено Инид.

— Трябва, мила моя. — Лейди Халифакс с мъка вдигна ръка и я помилва по бузата. — Каквото и да ви е причинил онзи Стивън, той е ваш съпруг.

По време на болезнения разговор в библиотеката на лейди Халифакс мистър Кинман бе съобщил на Инид, че са го изпратили да я вземе, и бегло бе споменал, че съпругът й е ранен. Когато Инид поиска да узнае повече, той само махна с ръка. Очевидно беше убеден, че тя моментално ще тръгне с него — нали задължението на всяка съпруга е да се грижи за мъжа си. Очевидно лейди Халифакс споделяше този възглед.

— Редно е да отидете при вашия Стивън. Той има нужда от обичта и грижите ви.

— Обич? — В гласа на Инид прозвуча горчива ирония.

— Сигурна съм, че сте била влюбена в него, когато сте се оженили.

— Бях заслепена. Той се погрижи бързо да ми отвори очите. Нищо не вреди на любовта повече от това да чуваш как мъжът ти хленчи, че светът е лош към него и нищо от онова, което го е сполетяло, не е по негова вина, а е просто лош късмет — главата на клана Маклийн не може да го понася. — Без да забележи, Инид бе заговорила на шотландски диалект. — За бога, той е Маклийн и не кой да е Маклийн, а от остров Мул.

Лейди Халифакс зяпна смаяно и се надигна на лакти.

— Значи вие… значи вие сте омъжена за един от онези Маклийн? Познавам ги. Някога редовно ходех на лов в Шотландия.

Инид я зави грижливо.

— Наистина ли са толкова впечатляващи и горди, както твърдеше Стивън?

— О, повече от горди. Оцелели са, защото са се споразумели с английските господари, но щом се изправят лице в лице с някой англичанин, правят физиономия, сякаш са им сервирали дървеници в бита сметана. Готова съм да се обзаложа, че бракът ви е разсърдил господаря на клана.

— Точно така. Той ми изпрати обидно писмо, в което ме уверяваше, че алчно сираче като мен няма никакви изгледи да се докопа до богатството на клана Маклийн. — Инид стисна ръце в юмруци. Никога нямаше да забрави оскърблението. — Сякаш много държах да принадлежа към това семейство…

— Аз пък си мислех, че всяко сираче мечтае да си има семейство.

Лейди Халифакс, естествено, беше права. Инид бе мечтала да се срещне с майката на Стивън, с леля му, с братовчедите и братовчедките му. Беше мечтала да живее в Касъл Маклийн. Фактът, че кланът живее на тази земя от незапомнени столетия и че тя вече е част от традицията, я окриляше. Но сега стисна устни и не каза нищо за мечтите си. Лейди Халифакс неспокойно местеше глава върху възглавниците.

— Новата болногледачка не разбира нищо. Вие знаете, че ми е неприятно да лежа с фуркети в косата. Моля ви, махнете ги.

Инид изпълни нареждането. Разреса сивите къдрици с четка и ги сплете на плитка.

Лейди Халифакс въздъхна облекчено и се отпусна назад.

— Вие работите добре, Инид. Не миришете лошо като момичето, което имах преди вас, и не ме уморявате с глупави оплаквания.

От устата на лейди Халифакс тези думи бяха истинска похвала.

— Освен това сте пестелива. Не си харчите парите за глупости. Обличате се скромно и не носите накити. — Лейди Халифакс я огледа внимателно, сякаш я виждаше за първи път. — За какво пестите?

Инид я погледна несигурно и си каза: Защо не?

— Искам да си купя земя…

— Земя? Искате да кажете… имение? Искате съпруг земевладелец? — Лейди Халифакс възкликна невярващо. — Вие сте умна жена, но вече не сте млада… и не сте първа красавица.

— Не ме разбрахте. За какво са ми двама съпрузи? Искам земя. Един-два декара, не повече. Долина, хълмове, река… Добра почва и много слънце.

— И какво ще правите с вашата земя?

— Понякога ще ходя на гости на съседите. В неделя ще посещавам старата селска църква и ще слушам проповедите на викария. Ще произвеждам мехлеми. Тинктури. Ще ги продавам и вече няма да работя за чужди хора. Ще имам дом.

По гърба на Инид пробягаха суеверни тръпки. За първи път изказваше на глас съкровеното си желание. Дали тези думи щяха да й навлекат гнева на фуриите, дали щяха да тръгнат да я преследват? Не. Те вече я бяха намерили. Предстоеше й да види Стивън.

— По-умно би било да се омъжите за богаташ — промърмори лейди Халифакс.

— Вече съм омъжена — напомни й Инид. Не желаеше смъртта на Маклийн — огорчението и ожесточението й не стигаха чак дотам, — но си мечтаеше един ден да е напълно свободна. — Ако овдовея, не виждам причини да встъпя в повторен брак.

— Днешните млади момичета не знаят що е приличие. — Лейди Халифакс се намръщи, сякаш бе яла лимон, и лицето й се набръчка още повече. — Ще произвеждате мехлеми… ама че глупост! Планът ви е безумен.

— Изобщо не е глупав. Ще бъда господарка на собствената си съдба. — Инид говореше с нарастваща жар, въпреки че сърцето й бе свито от болка. — Боя се, че по-скоро ще обеднея, защото Стивън със сигурност ще ми остави дългове.

— Напразно се тревожите. Небето ще ви възнагради, защото постъпвате правилно. Ако не на този свят, то поне на онзи.

Инид вече беше чувала тези думи от жените, работещи в благотворителни организации: те винаги настояваха, че тя трябва да се примири със съдбата си. И тогава, и сега отхвърляше категорично подобна перспектива.

— Аз може да съм бедна, грешна твар, която копнее за небето, но не веднага и не чрез смърт.

Лейди Халифкс помилва ръката й.

— Обещавам ви, че това няма да се случи. Ще си получите парчето земя.

Инид се видя да обикаля градината с ножица в едната ръка и кошница в другата.

— Да, ще си го получа. Надявам се само, че Маклийн…

— Не се притеснявайте още отсега. — Лейди Халифакс явно беше неспокойна. — Много скоро ще откриете истината.

Инид видя сенките под очите на старата дама и приглади завивката в безплоден опит да създаде облекчение чрез ред.

— Не ми се иска да напусна Халифакс Хаус, милейди…

Гласът й затрепери. Тя обичаше не само тази къща, а и господарката й.

— Знам, но трябва. — Лейди Халифакс не търпеше съжаление — нито към Инид, нито към себе си.

Многото нощи, които бяха прекарали заедно, и изпълнените с болка дни бяха сближили двете жени. Инид съзнаваше, че лейди Халифакс няма да живее още дълго и надали ще я види отново. И двете знаеха, че това е може би последният им разговор. Това беше адът, от който Инид се боеше. Болката от раздялата. Мъката, която я очакваше. Нежеланите задължения към бившия й съпруг.

Инид примигна, за да прогони сълзите в очите си. Лейди Халифакс нямаше да й благодари за тази проява на чувства.

— Оставям ви това бурканче с мехлем от розмарин. Кажете на новата болногледачка всяка вечер да ви разтрива гърба. Напомняйте й, че е много важно да ви обръща ту на едната, ту на другата страна. — Инид целуна сухата, сбръчкана ръка. — Бог да ви дари с мир, милейди.

— Не така сълзливо и сантиментално, Маклийн! Не ви отива. — Лейди Халифакс извърна глава, но Инид вече беше видяла сенките под очите й.

2.

Черна порта от ковано желязо с огромно Т., украсено с най-различни извивки, охраняваше входа към ада. Адското возило беше карета с добри ресори, кадифени седалки и подходящи завеси, които по желание на мистър Кинман останаха спуснати през цялото пътуване. Едва сега, докато очакваха портиера, господинът разреши на Инид да погледне навън.

Адът й напомни за Съфък. Близките възвишения бяха обсипани с цветя, а пътят пред тях излъчваше провинциално самодоволство; Съфолк — също като ада — се намираше много далеч. Мочурищата в северната му част и гъстите гори в южната затрудняваха строежа на железница. Само няколко пътища минаваха през негостоприемната местност. Ако обичаше изненадите, Инид сигурно щеше да се учуди, че адът е толкова недостъпен, но в сегашното си състояние не беше способна на каквито и да било чувства. Досега беше убедена, че всички пътища водят към ада.

Когато портиерът се приближи към каретата, мистър Кинман спусна прозорчето.

— Добър ден, Хари. — В тона му личеше лек акцент от източните квартали на Лондон. — Намерих жената.

Звучи загадъчно, каза си Инид. Все едно съм пакет, овързан в кафява хартия и стегнат с шнур.

Хари скочи на стъпалото и погледна във вътрешността на каретата. Оказа се хубав млад мъж с кораво лице. Той огледа всички ъгълчета и пода на превозното средство, но откри само четири крака и книгата на Инид. Накрая кимна и изрече с акцент на образован човек:

— Много добре. Вървете право в градината. — Погледът му обходи фигурата на Инид, без да пропусне нито една подробност: кафяв пътнически костюм, сламена шапка, жълто-кафяви ръкавици от гласе.

Мистър Кинман също втренчи поглед в Инид.

Тази смес от бдителност и надежда предизвика присвиване в стомаха й — като че ли и без това не и се свиваше сърцето от перспективата да види отново Стивън.

Хари скочи на земята.

— Продължавайте.

— Доста странен портиер — опита се да поведе разговор Инид, докато минаваха през борова горичка по склона на едно възвишение.

— Хари е добро момче. Можете да му имате доверие. — Месестото лице на мистър Кинман излъчваше искреност.

— Всички хора, на които ще ви представям оттук нататък, са честни и почтени, но моля ви, мисис Маклийн, не се доверявайте на чужди хора.

— Много ли чужденци ще срещна тук? — поинтересува се Инид.

Колосаната бяла яка на мистър Кинман явно го стягаше, защото нервно я подръпна с два пръста.

— Никакви, мадам. Няма да срещнете нито един чужденец.

С изключение на Маклийн, най-чуждия от всички. Инид се страхуваше, че той отново ще я връхлети като влак и ще я смаже. Ще я остави в руините на живота й и ще продължи към нови приключения и свежи завоевания.

Представата, че ще види отново Стивън, й причиняваше болки в стомаха. В същото време се надяваше, че пътуването е към края си — трополенето на каретата я изнервяше допълнително.

Когато оставиха зад себе си възвишението, увенчано с руини на древен замък, мистър Кинман обяви тържествено:

— Блайт Хол е възхитително място. Намира се в близост до морския бряг, край река Блайт.

— А пък аз бях готова да се закълна, че сме минали Стикс — промърмори Инид.

Мистър Кинман смръщи широкото си чело, опитвайки се да разгадае смисъла на забележката. Защо спътницата му намекваше за реката към подземния свят?

— Боя се, че не ви разбирам, мадам. Двете реки нямат нищо общо. Това е река Блайт. Имението се нарича Блайтхол. Домакинът ви е мистър Трокмортън, верен поданик на кралицата и истински джентълмен.

— Той ли ще ми разкаже подробности за нараняването на съпруга ми?

— Да, мадам.

Очевидно въпросите и коментарите на Инид бяха неприятни за мистър Кинман и в друго време, при други обстоятелства тя щеше да прояви снизхождение. Но не сега и не тук. Тя бе оставила една умираща жена, за да дойде в тази далечна част на Англия и да види Стивън. Ами ако това беше някой от любимите му номера? Тогава съпругът й щеше да получи много сериозно нараняване, нанесено от нейните ръце.

— Мистър Трокмортън нареди да ви снабдим с всичко, което желаете. С абсолютно всичко — продължи мистър Кинман. — Всички ние, които работим за мистър Трокмортън, ще дадем най-доброто от себе си, за да отговорим на потребностите ви. Ще се погрижим пребиваването ви тук да е поне поносимо.

Поносимо? Инид извърна глава и се загледа през прозорчето. Не, пребиваването й тук не можеше да е поносимо. Прибързано сключеният брак в младостта й щеше да я преследва до края на вечността.

Входната алея се виеше между групи дървета и прекрасни градини. Инид успя да види господарската къща, могъща и великолепна под следобедното слънце. Обаче каретата се насочи към градина, скрита зад висока ограда. Щом спряха, насреща им излезе непознат джентълмен. Висок, тъмен, строен… авторитетът му беше като втора кожа.

— Мистър Трокмортън е много прям човек — обяви мистър Кинман, докато един лакей отваряше вратичката.

Инид не се помръдна. Не искаше да слезе, не искаше да знае какво я очаква. Не понасяше мистър Кинман, който я побутваше внимателно, не можеше да застане лице в лице с мистър Трокмортън, който изглеждаше мрачен като смъртта, докато крачеше към нея с протегната ръка.

Но нямаше избор, затова въздъхна и се изправи. Болката в схванатите крайници предизвика тихо изохкване.

Краката я боляха ужасно. По целия път от Лондон беше забивала токове в пода на каретата — в напразен, мъчителен опит да спре съдбоносното пътуване.

— Мисис Маклийн, за мен е удоволствие да се запозная с вас. — Мистър Трокмортън се поклони церемониално и я прониза с остър сив поглед. После се обърна към мистър Кинман и нареди: — Останете в каретата. Ще се върнем скоро и ще отведете мисис Маклийн във вилата.

Мистър Кинман вдигна ръка към челото си като войник, който отдава чест, после се обърна към Инид и отдаде чест и на нея. Тя едва не се изсмя.

Мистър Трокмортън заведе Инид в градината, където в лехите цъфтяха прекрасни цветя, а пред стената се издигаха грижливо подрязани декоративни дръвчета.

— Кинман явно ви е харесал. Това ме радва. Той е добър познавач на човешкия характер. Знаете ли, дълго време се колебах дали да се свържа с вас, защото знам, че сте… отчуждена от съпруга си.

— Откъде знаете, че не живеем заедно? Как изобщо ме намерихте? Маклийн приятел ли ви е?

— Съпругът ви? Да, приятел и колега. — Домакинът посочи красива беседка. — Да поседнем за малко.

— През цялото време съм седяла. — Явно мистър Трокмортън знаеше всичко за Стивън, а следователно и за нея, което никак не й харесваше. Анонимността е по-добра от известността — това беше едно от правилата, които ръководеха сегашния й живот. — С ваше позволение предпочитам да остана права.

— Както желаете. — Той я хвана под ръка и я поведе през градината.

— Предполагам, че новината за раняването на Маклийн ви е обезпокоила.

— Беше възможно най-лошата новина. — Заради нея бе напуснала лейди Халифакс. — Мистър Трокмортън, според вас колко време трябва да остана тук? Трябваше да оставя пациентка, която ценя високо, и бих желала да се върна при нея колкото може по-скоро.

Трокмортън вдигна вежди.

— Мислех, че академията за гувернантки вече е изпратила друга болногледачка за дамата, или се лъжа?

— Лейди Халифакс е много слаба. Аз знам от какво се нуждае тя и как да се грижа за нея. — При мисълта за старата дама, която смело понасяше болките, я заболя сърцето. — Бих искала да съм до нея.

Мистър Трокмортън я огледа изпитателно, преди да произнесе присъдата си.

— Вие сте добра милосърдна сестра.

— Да, така е.

— Съпругът ви има нужда от болногледачка.

Инид се обърна рязко и полите й пометоха цветята в лехата. В сегашното си настроение беше готова даже да ги смачка. Бедните цветенца! Какво бяха виновни те за дивотиите на проклетия Маклийн!

— Какво пак е свършил Маклийн? — попита язвително тя. — Сигурно не е успял да се измъкне през прозореца на спалнята и някой гневен съпруг го е прострелял. Или е организирал надбягване и се е преобърнал с каретата? Или може би се е напил и се е сбил с някой стар другар?

Трокмортън изобщо не се притесни от изблика й. Напротив, отговори й, сякаш ожесточението й беше най-естественото нещо на света.

— Попаднал е в експлозия.

Инид би трябвало да се засрами от предположенията си, но не изпита нищо подобно. Защото знаеше, че е права да предполага подобни неща за Стивън Маклийн.

— Експлозия ли? Значи си е играл с ракети.

— Не. Избухнала е бомба. Станало е в Крим. Попаднал е на лошо място в лошо време. Бомбата била взривена от руски агент. Партньорът на Маклийн загина.

— Руски агент?

Инид спря и се обърна рязко срещу събеседника си. Нищо чудно, че излъчваше такъв авторитет. Нищо чудно, че веднага бе открил какво е станало с брака им и къде пребивава тя. Никога не беше срещала човек като него — след Стивън бе търсила тих, спокоен живот. Ала вестниците окриляха фантазиите й с безброй истории за шпиони в страната й чужбина. Най-сетне се бе озовала пред един от тези тайнствени мъже.

— Значи Маклийн е бил шпионин?

Мистър Трокмортън бе готов да отговори, но спря и се покашля, сякаш се смути от прямотата й.

— Не. Другият мъж… но повече не мога да ви кажа.

Надеждите й рухнаха.

— За един прекрасен момент повярвах, че Маклийн е оказал услуга на правителството на Нейно величество. Подобно опасно начинание би му подхождало.

— Той е бил просто невинен минувач — увери я мистър Трокмортън. — Но сега има огромна нужда от вас.

— Вие не разбирате. Мъжът ми не ме иска. Няма да търпи да се грижа за него. — Инид пое дълбоко въздух и добави: — И аз чувствам същото към него.

— Ние разбираме напълно какво е положението, но Маклийн не е в състояние да се противопостави. — Мистър Трокмортън спря и улови ръката й в жълто-кафява ръкавица. — Мисис Маклийн, съпругът ви ще умре.

3.

— Ще умре?

Инид вдигна ръка към устата си. Странно, но въпреки всички обяснения на Трокмортън тя не бе помислила, че Стивън може да умре. Изпълнен с енергията и безгрижието на дете, Стивън не ходеше, а тичаше. Не говореше, а ревеше. Не се усмихваше, а се тресеше от смях. Смъртта му изглеждаше като ултимативното приключение. Понякога Инид си мислеше, че единственото му желание е да изиграе последно драматично представление със смъртта и тя да го отнесе.

— Злополуката е станала преди четири седмици. — Мистър Трокмортън я отведе до пейката в беседката. Инид падна тежко на каменната повърхност и му кимна благодарно.

— Какво му е? Крайници ли е загубил? Защо трябва да… умре?

— Стъклата са нарязали лицето и гърдите му. Единият му крак е счупен. Както ми казаха, костта е пробила кожата.

Инид потрепери. Разкъсванията при счупване обикновено завършваха със смърт.

— Как се е върнал в Англия?

— Докараха го с кораб. Ужасно плаване в бурно море. По време на пътуването идвал в съзнание поне веднъж на ден, но междувременно… Толкова е слаб, че тези моменти вече са рядкост. — Мистър Трокмортън я наблюдаваше неотстъпно. — Ако не успеем да му дадем поне малко храна, и последната ни надежда ще угасне. Няма да искаме от вас тежка работа. Той си има болногледачка, а докторът идва всеки ден.

— Защо тогава съм тук?

— Надяваме се звукът на гласа ви да го върне към живота.

— От прага на смъртта? Не виждам шанс. Честно казано, надали ще се зарадва да чуе гласа ми.

Това беше изгубена битка и Инид го знаеше.

— Аз отказвам да загубя надежда. Всички ние, които го познаваме, продължаваме да се надяваме.

— Разбирам.

Инид знаеше какво е да се надяваш. Самата тя беше благословена — или прокълната — с душа, в която надеждата живееше вечно, въпреки страданията. Все едно колко често се укоряваше за това, все едно колко пъти се опитваше да се вразуми, тя продължаваше да вярва, че има по-добър живот… утре. Викарият в Лондон й бе казал, че притежава безкрайна способност да вярва. Самата тя се укоряваше, че страда от неизтощима лудост.

— Но ако аз, както предполагам, не мога да му помогна…

— Ако и вие не можете да му помогнете и той е осъден да умре, макар че не го заслужава… ако все пак умре, семейството му ще иска да го погребе в Шотландия. Вие сте негова съпруга и сте длъжна да го придружите в последния му път.

Божичко, ставаше все по-лошо. Инид повиши тон в отчаяно упорство.

— Лейди Халифакс има нужда от мен, докато кланът Маклийн не иска да ме вижда.

— Може би Стивън ви е оставил наследство.

Инид пребледня като смъртник и се изправи. Нима Трокмортън намекваше, че е алчна за пари?

— Аз се омъжих за Стивън Маклийн и ви уверявам, че той ще ми остави по-скоро планина от дългове.

Трокмортън очевидно й повярва, защото отговори:

— Обаче семейството е заможно и може би ще ви помогне.

— Готова съм да приема всяка помощ, мистър Трокмортън, защото през трите месеца, в които живях със съпруга си, аз го издържах. Значи семейството ми дължи доста солидна сума. Но аз не искам пари от клана Маклийн. Веднага след сватбата господарят на клана ме увери в саморъчно написано писмо, че съпругът ми не разполага със собствено имущество, а той, Киернан Маклийн, по-скоро ще ме остави да пукна от глад, отколкото да подкрепи една англичанка.

За пръв път мистър Трокмортън показа признаци на смущение.

— Сигурен съм, че главата на клана не е искал да каже точно това…

— Напротив, напротив. Искам да разберете много добре, мистър Трокмортън: аз съм сама жена и между мен и гладната смърт стои само трудът на тези две ръце. Въпреки това няма да се моля на шотландските роднини на Маклийн.

Мистър Трокмортън се изправи в целия си внушителен ръст и я изгледа възмутено. Инид не сведе очи.

— Ако първата част на разговора ни приключи, мистър Трокмортън, бих желала да видя най-сетне пациента си. Колкото по-бързо го вдигна на крака, толкова по-скоро ще мога да си отида.

Домакинът се усмихва развеселено и отговори с известно уважение:

— Явно не е лесно да ви уплаши човек, мисис Маклийн.

— Прав сте — кимна Инид и се запъти към изхода на градината.

Мистър Кинман ходеше напред-назад край каретата — несъразмерно едър, истинска тромава мечка, нагласена в човешки дрехи, които й бяха твърде тесни и неудобни. Като видя Инид, лицето му просветна и той се втурна да й помогне да се качи в каретата.

— Нали ви казах: мистър Трокмортън ще ви обясни всичко — заяви гордо той.

— И той наистина го направи — усмихна се Инид и седна. Мистър Кинман се качи след нея и каретата се наклони застрашително.

— Мислите ли, че ще помогнете на Маклийн?

— Първо трябва да го видя.

Люшкайки се между гнева и вълнението, Инид се загледа напред.

— Мисис Маклийн! — Трокмортън се появи на портата и забърза към каретата. — Искам да ви уверя, че вие… че правите услуга на правителството на Нейно величество и ще бъдете възнаградена. Независимо от завещанието на съпруга си. Бъдете сигурна, че след като приключите с работата си тук, няма да останете без средства.

Мистър Кинман явно се шокира от факта, че се говори за пари, но Инид беше готова да се разплаче от облекчение.

— Благодаря ви, мистър Трокмортън. За мен е изключително важно да знам това.

— Ако се нуждаете от нещо, докато сте тук, обърнете се към мистър Кинман.

— Ще направя всичко, което пожелаете — кимна леко грамадният мъж.

— Настанили сме Маклийн в една от вилите в имението. На първи септември ще правя сватба. — Трокмортън се усмихна, искрено зарадван, но бързо си възвърна равнодушното изражение. — Във вилата е по-спокойно, там раненият се чувства по-добре, отколкото в къщата, където е пълно с работници.

Една вила се отбранява по-лесно, помисли си Инид й си спомни, че докато пътуваха с влака, пред купето стояха на пост двама войници. — Нещо — или някой — създаваше грижи на мистър Трокмортън и мистър Кинман.

Дали я бяха излъгали? Дали беше в опасност?

Не можеше да ги попита. Те бяха мъже. Мъжете от по-добрия сорт бяха на мнение, че трябва да спестяват неприятните истини на жените, а мъжете от лошия сорт смятаха, че жените са неспособни да пазят тайна и непременно ще я раздрънкат. Според нея и Трокмортън, и Кинман бяха от по-добрия сорт, но щом веднъж бяха излъгали, щяха да го направят и втори път. Затова каза само:

— Не се притеснявайте, мистър Трокмортън, ще внимавам за себе си — и за пациента си, разбира се.

 

 

Каретата я откара пред възхитителна, иззидана от камък вила, обрасла с розови и червени катерливи рози и отделена от пътя с бяла ограда. Облегнат на прозорчето, мистър Кинман зорко оглеждаше околността.

— Мансардата е превърната в болнична стая. От Лондон ни изпратиха най-добрия лекар, но не вярвам…

Каретата спря и Инид скочи, преди мистър Кинман да е довършил изречението. Преди лакеят да е стъпил на земята, тя бе отворила вратичката. След като вече знаеше колко тежко е ранен съпругът й, искаше колкото може по-скоро да го види.

Почти не усети как лакеят бързо разгъна стълбичката и как Кинман й помогна да слезе от каретата. От двете страни на портичката стояха прислужници, които я посрещнаха с реверанс или поклон. Инид кимна учтиво, но не спря нито за миг. Само раненият мъж горе в къщата имаше значение за нея.

Отвориха й вратата и тя се озова в голямо, светло помещение. През отворените прозорци влизаше свеж морски бриз. Пред камината беше поставена маса с две пейки отстрани. На огъня къкреше котле. В ъгъла имаше легло. Инид регистрира всичко това само с ъгълчето на съзнанието си. Цялото и внимание беше съсредоточено върху широката, стръмна дървена стълба в средата на салона, която водеше към мрачна дупка на тавана. Тя стъпи решително на първото стъпало и едва тогава осъзна къде щеше да я отведе тази стълба. Обратно при Стивън. Отново щеше да бъде негова съпруга… и скоро негова вдовица.

Докато се изкачваше, въздухът стана неподвижен и задушен, изпълнен с миризма на болест. Инид влезе в мансардата. Завесите бяха спуснати и в помещението почти не проникваше светлина. Когато очите й привикнаха с мрака, тя видя леглото и безжизнената фигура в него. Направи няколко крачки нататък и дъските на пода заскърцаха заплашително.

Както й бе съобщил Трокмортън, лицето и гърдите на Стивън бяха превързани. Остатъкът от тялото беше скрит от завивката. Той лежеше толкова тихо, толкова спокойно, дори гърдите му не се вдигаха и спускаха. Изпълнена със страх, Инид се наведе към него и улови ръката му. Кожата беше топла. Той беше още жив.

— Маклийн — проговори тя.

Никаква реакция. Кожата му беше прекалено топла. Мускулите не реагираха. Смъртта беше много близо. Обзета от гняв, Инид отиде до прозореца, дръпна завесите и отвори широко и двете крила. В стаята нахлу свеж въздух. И слънчева светлина.

— Ей! — извика грачещ женски глас.

Инид се обърна към болногледачката, която досега не бе помръднала от стола си в ъгъла.

— Не бива да отваряте — продължи дебелата, сънено търкаща очите си жена. — Докторът нареди…

— Ако наистина е наредил да не отваряте прозорците, той не е доктор, а идиот — прекъсна я гневно Инид. В стаята затрополиха ботуши. Мистър Кинман бе влязъл в мансардата. — Моля ви, отворете и другия прозорец. Как ще събудите за живот човек, който не знае, че слънцето грее?

Мистър Кинман я погледна смаяно и колебливо поклати глава.

— Не знам дали трябва…

— Моля ви, мистър Кинман, направете, каквото ви казвам!

Той се подчини. Инид се върна до леглото на ранения и вдигна тежката завивка.

— Ама той има треска — обади се болногледачката.

— Естествено! Кой не би вдигнал температура, ако е опакован като мумия!

— Вижте, мис, не знам коя сте, но аз ви казвам…

— Аз съм му жена. — Инид изрече думите провлечено и вложи в тях целия сарказъм, на който беше способна.

Болногледачката трепна, но много скоро си възвърна самообладанието и закрачи решително към леглото.

— Значи сте жена му? Вие сте тук, за да му говорите, а не да ми казвате как да си върша работата.

Жената миришеше така, че Инид се отдръпна отвратено.

— Мистър Кинман, моля, погрижете се тази твар да изчезне. Мирише на джин, заспала е на поста си, а стаята е мръсна и непроветрена.

Мистър Кинман се поклони отсечено и хвана жената за ръката.

— Не можете да ме изгоните! Аз работя за доктор Бриджис! Това няма да ви се размине току-така! — разкрещя се болногледачката, но едрият мъж я извлече от стаята.

Инид престана да чува затихващите протести, наведе се над съпруга си, сложен по лице на леглото, и огледа тялото му. Черепът и едната страна на лицето бяха целите в превръзки, но и без тях нямаше да го познае. Носът му беше счупен, подутини деформираха всяко видимо местенце от лицето. От превръзките на гърдите се процеждаше кръв, а когато отметна завивката, тя видя, че превръзките стигаха чак до корема и под широката, къса пижама. Кракът му беше шиниран и повдигнат на възглавници. Тялото му миришеше на пот и болест. Защо, за бога, го бяха увили в тези бинтове? Защо се отнасяха към него като към негодник, застигнат от съдбата? Ако това тук беше най-доброто, което беше способно да даде правителството на Нейно величество, значи това правителство се състоеше от глупаци и шарлатани. Инид се обърна с гръб към леглото и извика към вратата:

— Мистър Кинман!

— Мадам? — Гневният й тон явно го бе учудил.

— Веднага ми донесете гореща вода!

— Разбира се, мадам. — Застанал в подножието на стълбата, той я погледна със страхопочитание. — Мистър Трокмортън ще дойде ей сега, мадам.

— Много добре. Имам да му кажа няколко думички. — Точно така. Нямаше никакво намерение да си мълчи. Инид започна да развива първата превръзка и да упражнява речта си: — Ако наистина сте искали да спасите този човек, защо сте наели тази негодна болногледачка, защо се доверявате на някакъв жалък селски лекар? Некомпетентен, невнимателен…

Велики боже! — изплака вътрешно тя. Бе открила лицето на Маклийн. Никога нямаше да го познае. Експлозията явно бе дошла от дясната страна, защото дясната половина на лицето му беше цялата нарязана. Всяка рана бе прилежно зашита, но подутини и кръвоизливи обезобразяваха бузата му. Бе изгубил крайчето на ухото си, раните по брадичката бяха покрити от набола брада. Високата температура бе напукала пълните някога устни.

— Маклийн? — пошепна Инид и се наведе да огледа лицето му. Попила го с върховете на пръстите и въздъхна. Тази горещина не беше просто висока температура. Тя беше и воля за живот. Ако можеше да се движи, този мъж щеше да сграбчи живота с две ръце и да го задържи.

Сега тя трябваше да го направи вместо него.

Обаче раните му не й харесваха. От устата й се изтръгна крясък:

— Мистър Кинман!

— Да, мадам?

Едрият мъж се появи на прага с чисти кърпи и леген с гореща вода и ги протегна към нея, сякаш се страхуваше да пристъпи по-близо.

— Оставете ги на нощното шкафче!

Той се подчини. Инид свали последователно превръзките от шията, гърдите и ръцете. Някои останаха залепнали и тя се озърна.

— Чисти кърпи. Много кърпи.

Мистър Кинман й подаде няколко кърпи и се отдръпна в най-далечния ъгъл. Явно не смееше да напусне помещението без нейното разрешение. Инид потопи една бяла кърпа в горещата вода и избърса лицето на Маклийн, търсейки остатъци от някогашния си съпруг. Под отоците откри широките скули, ъгловатата брадичка и челото, които някога правеха от мъжа й истински красавец. Носът му обаче… макар и натрошен, той изглеждаше по-голям и по-остро изсечен от предишния. Изминалите години, последствията от експлозията и собственият й спомен я мамеха.

— О, Маклийн, каква си я свършил пак… — пошепна задавено тя.

Купчината мръсни превръзки и окървавени кърпи на пода растеше бързо.

— Моля ви, мистър Кинман, донесете ми кофа, за да има къде да събирам отпадъците. Ще го измия целия и вие трябва да ми помогнете да сменя чаршафите. Откъм ъгъла се чу странен шум и Инид се обърна стреснато.

Мистър Кинман се взираше с разширени от ужас очи в ужасните рани, които тя бе освободила от превръзките. Цветът се отдръпна от лицето му, той извъртя очи като неопитомен кон и се свлече на пода. Дъските се разтресоха.

Жалко. Тя имаше нужда от помощта му. Но сега нямаше време да се тревожи дали не се е ударил. Кинман щеше да се съвземе, докато пациентът й лежеше все така безжизнен.

— Приятелят ти е безполезен, знаеше ли това? — попита тя шепнешком. — Много приятен човек и вероятно го бива в боя с юмруци, а ето че припадна. Интересно, не намираш ли?

Докато говореше, тя отчаяно търсеше по лицето му знак, че думите й са стигнали до съзнанието му.

Никаква реакция.

— Експлозията явно ти е навредила повече, отколкото очаквах. — Тя опипа внимателно ребрата му. — И все пак си имал късмет. Няколко пукнати ребра, но нито едно не е счупено и не те е проболо. — Изми го целия, подсуши го внимателно и бързо го зави. С всяко движение чувството за принадлежност към този човек растеше. Когато все още беше здрав и беше неин съпруг, никога не се беше чувствала така. Може би трагедията го е променила, каза си тя — или годините са го направили зрял човек, истински мъж. Може би тя също се е променила, станала е по-мека, по-снизходителна. Или просто е разбрала, че смъртта кръжи над него като черен гарван и всеки момент може да се спусне и да отнесе душата му.

Отдолу се чуха гласове. Някой поздрави някого, после двама мъже започнаха да се изкачват по стълбата. Мистър Кинман се надигна и изохка от болка. Колко смешно, този грамаден мъж не можеше да понася кръв… Ала сега само едно имаше значение: да даде на Маклийн шанс за живот.

— Маклийн — повтори настойчиво тя. Ако не на друго, той трябваше да реагира поне на името си. — При толкова стъкла можеше да си изгубиш окото, но си имал късмет. Ударът е бил страшен. — Докато стъпките се приближаваха, тя развиваше превръзката от крака му. — Няма даже и инфекция, браво на теб. Отново ще можеш да ходиш. Хайде, Маклийн, събуди се. Защо продължаваш да спиш?

— Спи, защото е получил удар по главата, млада госпожо. — На прага бе застанал едър мустакат джентълмен, облечен в кафяв туид. Вонеше на тютюн и очевидно беше склонен да иронизира и да се смята за единствено прав. — Аз съм доктор Бриджис и искам обяснение. Какво си въобразявате, че правите?

Мистър Трокмортън стоеше в сянката зад доктора и макар че явно не възнамеряваше да се намесва, Инид се обърна към него.

— Мистър Трокмортън, Маклийн е мръсен. Трябва да го измия основно. — Хвърли поредния парцал в легена и продължи: — Мистър Кинман, моля ви да изпразните легена и да ми донесете чиста вода.

Мистър Кинман изохка, отиде, куцукайки, при нея и протегна ръце. Инид му връчи легена и пошепна предупредително:

— Да не го излеете.

— Няма — отговори с треперещ глас той и се запъти към вратата.

Великолепният мустак на доктор Бриджис трепереше от възмущение.

— Млада госпожо, аз съм дипломиран медик, завършил съм Оксфорд. Вашите действия са погрешни.

— Може би, но онова, което правите вие, го убива. — Инид едва се сдържаше да не закрещи, но знаеше, че това може да навреди на пациента.

Лицето на Маклийн си оставаше все така отпуснато. Може би наистина трябваше да се развика, за да го събуди.

— Всеки болен има нужда да бъде измит и да лежи на чисто — обясни просто тя.

— Превръзките бяха единственият начин да ограничим отоците. — Доктор Бриджис направи величествен жест към ранения. — Погледнете го само. Веднага щом свалихте превръзките, започна да се издува като балон.

Той беше прав. Инид усети как куражът я напуска. Защо не бе имала време да огледа Маклийн отвсякъде, преди да се впусне в спор с този некадърник?

— Ще му сложим лед и отоците ще изчезнат. Мистър Трокмортън, бихте ли наредили да донесат лед?

— Разбира се. — Трокмортън отиде до стълбата и даде нарежданията си. После се върна до леглото и огледа Инид и доктора със спокойно преценяващ поглед.

Мистър Кинман се върна много скоро. Вече изглежда по-добре, установи доволно Инид. Легенът беше пълен с чиста вода, на ръката му бяха преметнати десетина чисти кърпи, освен това носеше торбичка с ледени кубчета. Инид пое с благодарност торбичката и той я дари с бързо, окуражително кимване. Явно и той не можеше да понася високомерния доктор.

Без да каже дума, Кинман отстъпи назад и застана до мистър Трокмортън.

Внимавайки да не блокира достъпа на въздух, Инид сложи торбичката върху носа и очите на Маклийн. После грижливо изми ранения му крак. На мястото, където костта бе пробила кожата, личеше широк белег, но костта беше добре наместена. Ако оживее, Маклийн ще може да ходи съвсем нормално, каза си зарадвано тя. Това беше истинско чудо.

— Миете го на отворени прозорци! — Доктор Бриджис местеше поглед между двата прозореца, сякаш следеше мач по тенис. — Студът ще го убие!

Възмущението й отново се събуди.

— Това помещение беше мавзолей, не стая на болен. Как би могъл да разбере, че е време да се събуди, като го държите в тъмен затвор?

— Да се събуди? Наистина ли мислите, че ще се събуди? Та той не приема дори вода. Хайде, продължавайте, много искам да видя как ще се справите по-добре от мен, драга! — Докторът трепереше от гняв. — Отвихте дори крака му. Дано не сте развалили онова, което постигнах с толкова старания.

Инид подсуши внимателно раненото бедро, обмисляйки положението. Мистър Трокмортън нямаше основания да й се довери — тя беше никоя, докато Бриджис бе завършил най-реномираното учебно заведение в страната. Въпреки това тя щеше да остане до постелята на Маклийн, защото той имаше нужда от нея. Той трябваше да оцелее. Докато гледаше безжизнената, измършавяла фигура в леглото, нещо се пробуди дълбоко в душата й. Тя не знаеше защо. За нея той би трябвало да е просто пациент. Един от многото.

Да погледнем трезво на нещата, каза си ядно тя. Ако той оцелее, ще остана свързана с него, а ако умре, ще бъда свободна. И въпреки това… Нещо в този мъж я трогваше. Даже в безсъзнание той излъчваше сила, власт, неустоимост. Тя беше готова да направи всичко — да моли, да се бори, дори да се помири с доктора — за да върне Маклийн към живота. Всичко друго беше неприемливо.

Затова протегна към Бриджис маслинена клонка — нищо, че мисълта да си сътрудничи с него беше ужасна.

— Свършили сте превъзходна работа с крака му доктор Бриджис. — Костта зарастваше съвсем правилно. — Фрактурата е била много сложна. Поздравявам ви.

В стаята надвисна потиснато мълчание. Инид вдиша глава.

— Костта бе наместена от един арабски лекар — обясни мистър Трокмортън.

Бриджис се обърна като опарен.

— Какво значение има? Той и без това ще умре.

Лицето на Трокмортън се вкамени. Погледът му стана толкова студен, че температурата в помещението видимо се понижи.

— Нима искате да кажете, че не сте лекували моя приятел достатъчно внимателно, защото сте убеден, че случаят е неспасяем?

Доктор Бриджис явно не притежаваше и капчица деликатност, защото отговори, без да се замисля:

— Направих за него, каквото можах, но никога досега не бях срещал толкова ужасни рани. Той е обречен, няма място за съмнение.

Трокмортън щракна с пръсти и се запъти към леглото, където беше Инид.

Мистър Кинман хвана за рамото протестиращия доктор и го извлече навън.

— Поисках най-добрия лекар — произнесе Трокмортън и в гласа му звънна леден гняв, — а какво получих?

Страхът, стиснал Инид за гърлото, се уталожи.

— Доктор Герисън — така се казва лекарят, при когото учих — обясни тя, като много внимаваше в тона й да няма оценка, винаги казваше, че когато лекарят повярва в собствената си непогрешимост, неизбежно възникват проблеми.

— Явно е бил умен мъж. Как стана така, че учихте при него?

— След като Маклийн ме изостави, трябваше да плащам дълговете му. Започнах да работя при нашия селски лекар, помагах му да лекува всевъзможни болести и рани. Аз не съм от хората, които припадат, щом видят кръв. В дома за сираци се нагледах на толкова ужасии, че вече от нищо не ми прилошава. След като помогнах на доктор Герисън да намести счупената ключица на едно момче от обора, той ми предложи постоянно място. Жена му все повтаряше, че вече е много възрастен, за да продължава да работи, и се оказа права. Не минаха и три години и той почина… а аз съм тук.

Мистър Трокмортън проследи мълчаливо как тя почиства раните на Маклийн.

— Смятате ли, че сте в състояние да спасите живота му?

— Не знам. — Маклийн беше много зле. — Не знам дори дали ще успея да го опазя жив тази нощ. Но ще се опитам.

Той не я укори, само попита:

— Как мога да ви помогна?

Защо всички мъже не бяха като него?

— Имам нужда от помощница. Силна, едра жена с буден ум, издръжлива. Тя ще ми помага да го обръщам, да наливам в устата му вода, а ако дойде в съзнание — да го храня.

— Ще ви пратя мисис Браун. Тя е нашата бавачка. Най-разумната личност, която някога съм срещал.

— Не е редно да отнемам бавачката на вашите деца.

— По-точно на дъщеря ми и на племенницата ми. Но ви уверявам, че годеницата ми ще се радва да има децата само за себе си.

Трокмортън се усмихна някак странно — все едно не знаеше да се радва ли или не.

— Разбирате ли, някога съпругата ми беше гувернантка на двете момичета.

Инид не разбра, но и не се задълбочи. Докато Трокмортън изпълняваше желанията й, той и годеницата му можеха да правят, каквото си искат.

— Щом мисис Браун е най-доброто, което мога да получа, ще я приема с радост. Ще ми трябват и няколко прислужнички, за да почистят тук, а аз ще прегледам превръзките и мехлемите.

Инид направи широк жест, обхващащ цялата стая. При такава жизненоважна задача имаше нужда от хигиена и ред. Тя беше човек, който обича реда и действа винаги по план.

— Прислужнички. Веднага. И билки.

— Ще ви пратя градинаря.

Тя кимна доволно и отново се наведе над Маклийн.

— Ще ви помоля, докато сте тук, да не напускате имението, без да ви придружава някой от моите хора.

Инид вдигна очи, макар и само за миг. Още предпазни мерки.

— Не мога да си представя, че ще пожелая да отида някъде, преди Маклийн да се е поправил.

— Няма да е зле всеки ден да се разхождате поне по половин час в градината. — Мистър Трокмортън свали жакета си и нави ръкавите на ризата. — Тъй като мисис Браун още не е на разположение, аз ще ви помогна да сменим чаршафите.

Докато събираха замърсените чаршафи под Маклийн и ги заменяха с чисти, като с най-голямо внимание обръщаха болния на едната, после на другата страна, следобедното слънце влезе в стаята и запълзя бавно по леглото, докато най-сетне стигна до лицето на болния и освети изпитите му черти.

Стивън Маклийн пое шумно въздух и отвори очи.

Неговите уникални златнозелени очи.

4.

Всеки път, когато се будеше, Маклийн я виждаше да свети като ярък лъч в тъмнината. В началото изпитваше болка, защото тя светеше някак отвътре, но продължаваше да я гледа неотстъпно, преди да се плъзне отново в празното пространство.

По-късно чу женски глас да му говори и веднага разбра, че това е тя. Тя изпълваше мислите му с картини на разцъфнали дървета, с доволни и засмени лица, с песни, изпълнявани на открито в събота вечер. Ала щом посегнеше да улови образите, те му се изплъзваха и усилията му да ги върне му причиняваха само болка. Болки в краката, в гърдите, в лицето. Вече нямаше сили да се бори срещу болката и все по-често търсеше спасение в празнотата.

Тогава тя започваше да му се кара, викаше го и споменът за сияещото й лице го връщаше назад. Всеки път, когато отвореше очи, тя беше там.

И постоянно го нападаше. Повдигаше го, наливаше в устата му разни течности. Действията й го объркваха. Тялото му не желаеше да се движи. Духът му обаче се стремеше да я види отново и ако цената за това беше да приема храна, щеше да я плати с радост.

Все пак той изпълняваше дълга си.

Обикновено напускаше мрака, щом светнеше слънце, но веднъж бе чул гръмотевица и отвори очи посред нощ.

Тя беше хубава и през нощта. Стаята бе осветена с безброй свещи. Тя се придвижи към него с невероятна грация, наведе се и той видя съвсем ясно небрежно завързания й розов халат и сплетената на дебела плитка гарвановочерна коса. Кожата й сияеше като фино копринено кадифе, с нежна розовина по бузите, с наситенорозови пълни устни и златно деколте. Всяка светкавица осветяваше по някоя прекрасна част от нея: нежни ушенца, фини пръсти с грижливо изрязани нокти, изпълнени с болка очи.

Онази нощ той за първи път осъзна, че иска да седне и да пие вода — или каквото там му даваше тя. Ако седне, тя ще го подкрепи и ще притисне главата му към гърдите си. И той блажено ще умре в прегръдките й.

Маклийн се намръщи.

Да умре ли? Той няма да умре.

В никакъв случай.

 

 

— Какво хубаво утро, мис, след нощната буря. — С колосана бяла престилка върху кафявата памучна рокля, мисис Браун влезе забързано в стаята, понесла таблата със закуската на Инид. — Старите господа горе в облаците добре си поиграха на кегли през нощта.

Както си беше с вдигнати ръце, Инид се извърна от малкото огледало на стената и погледна с обич жената, която вече две седмици й беше най-голямата опора.

— И аз не можах да заспя.

Гореше от нетърпение да й разкаже новините — макар и не всички. Някои неща си бяха само нейни.

Мисис Браун остави таблата на масата до прозореца и й помогне да вдигне косата си. Гъстите тъмни къдрици, стигащи до хълбоците на Инид, бяха ужасно непокорни, но мисис Браун ненапразно бе отгледала деветнайсет деца. Едрата, силна жена безмилостно нави къдриците на стегнат кок и Инид беше готова да изплаче от болка. Ала не се оплака — защото майчинската загриженост на бавачката беше съвсем ново усещане и радостта от него беше над всичко.

Докато слагаше мрежичката и я закрепваше с фуркети, мисис Браун попита:

— Бурята стресна ли го, мис? — Тя кимна сериозно към Маклийн, който спеше дълбоко и не се помръдваше.

Инид се засмя възбудено.

— Аз се събудих посред нощ и видях, че очите му са отворени.

— Я виж ти.

Мисис Браун прие новината с типичното си спокойствие, но Инид чу задоволството в гласа й. Здравият човешки разум и неизтощимото добро настроение на бавачката й помагаха да продължи, когато й идеше да се разплаче от изтощение и безнадеждност. А най-хубавото беше, че мисис Браун се грижеше и за самата нея: пращаше я да се разходи или нареждаше на прислужничките да изперат дрехите й и да ги изгладят.

— Добри новини — продължи мисис Браун, хвана Инид за раменете и я обърна към таблата със закуска. — Досега не беше отварял очи, без да му заговорите.

— Затова смятам, че имаме напредък. — Инид седна, без да откъсва очи от безжизнената фигура.

— Вашето писмо пристигна — съобщи мисис Браун.

Инид грабна големия бял плик и счупи печата. Прочете първите редове и въздъхна. Лейди Халифакс твърдеше, че е в добро здраве, и вероятно не лъжеше, защото следваха доста солени забележки по адрес на новата болногледачка, състоянието на домакинството и на света като цяло. Инид поддържаше ежеседмична кореспонденция с бившата си работодателка и макар че съвестта я мъчеше, остроумието на старата дама винаги я развеселяваше. Остави плика на масата и рече:

— Следобед ще й пиша. — Разгъна салфетката и добави: — Мисля, че Маклийн има напредък.

Разбира се, че имаше напредък. След като наля в устата му половин чаша бульон и се наведе да го завие, той пъхна ръка в халата й и обхвана гърдата й! И то не предпазливо или с колебание, а със спокойното самочувствие на опитен любовник.

Инид се отдръпна стреснато и шумно пое въздух. Ръката му падна безсилно и очите му се затвориха. Очевидно усилието го бе изтощило.

Тя се отдръпна от леглото, стегна колана на халата си и изсъска шокирано:

— Сър! Не е редно да правите това!

Сякаш той можеше да я чуе. Сякаш го беше грижа, даже да я чуваше.

Къде беше научил тези номера? Вярно, че се движеше през живота с голяма скорост и се държеше по същия начин и в брачното легло. Бързаше да изживее екстаза си и изобщо не мислеше как се чувства жена му.

— Няма съмнение, мис, пациентът върви към подобрение. Реагира на близостта ви. На гласа ви. — Мисис Браун бутна Инид на стола и вдигна салфетката от таблата. — Хареса докосването ви.

— Мисля, че сте права. — Радостта я окрили. Тя бе успяла. Маклийн я докосна. Маклийн ще живее. Със сигурност.

— Изяжте си закуската. Естер изпрати първата праскова специално за вас.

Готвачката Естер й изпращаше три пъти дневно най-свежите плодове и най-фините ястия. А между основните хранения се появяваха чинии с топли бисквити или парче сладкиш. Градинарят Милфорд й носеше всяка билка, от която имаше нужда, и всеки ден букет свежи цветя. Мистър Кинман наминаваше всеки ден да си поговори с нея, макар че не смееше да присъства на смяна на превръзки или друг подобен ритуал. Тримата джентълмени, които охраняваха къщата, също бяха любезни и внимателни.

Ала Инид бе съсредоточила цялото си внимание върху пациента. Дори сега, докато похапваше с апетит пастетчета с картофи и шунка и отпиваше ябълково вино, не изпускаше от очи леглото. Обикновено Маклийн идваше в съзнание веднъж дневно, най-често надвечер, когато слънцето докосваше лицето му. Втренчваше поглед в нея, но не говореше. Пиеше послушно бульоните и сиропите, но не повдигаше дори един пръст да й помогне. Явно реагираше на потребностите на тялото си, обаче разумът му не беше в състояние да заповяда на крайниците да се раздвижат.

Мистър Трокмортън вече губеше надежда. Истинският Маклийн бе скрит в това безжизнено тяло — Инид беше твърдо убедена в това. Усещаше воля за живот, силен, решителен дух. Всеки ден разговаряше с този дух, разказваше му за живота си, четеше му от вестника, говореше за времето и за политика. Отначало мисис Браун се бе усъмнила в здравия й разум, но междувременно се убеди, че той чува и възприема. Когато Инид излизаше да се разходи, внушителната жена с посивяваща коса и меко лице поемаше нейната роля и разказваше на ранения какво се случва в имението и в селото.

— Опитвам се да ви замествам, но той предпочита да слуша вас, мис — казваше често тя. — По лицето му личи.

И сега мисис Браун отиде до леглото и сложи ръка на челото му.

— Няма температура. — Огледа го смръщено, изля малко ароматно масло на дланта си и въздъхна. — Да знаете как ми се иска да му измия косата. Толкова е мръсна, че цветът й не личи.

— Някога беше светлорус. С лек червеникав оттенък.

Мисис Браун попила мазните кичури.

— След толкова мазане с масло изглежда по-скоро кестенява.

— Може би с годините е потъмняла. — Инид си спомни нещо и се закиска. — Ужасно го беше страх, че ще оплешивее. Всеки ден броеше космите по четката и се оплакваше, че са много.

— Явно страховете му са били напразни.

— Щом се събуди и започне да се движи, ще го изкъпем във вана. — Инид помилва зрялата праскова и я помириса с наслада. — Убедена съм, че ще му дойде добре.

— Мъжете са странни същества. Имах син, който веднъж отказа да си смени бельото цял месец, а когато го изгорих, направо побесня.

Мисис Браун винаги говореше бавно и натъртено, сякаш развеждаше чужди туристи в къща, изпълнена с образци за странностите на мъжете.

Инид се опита да си представи бельото на момчето и се потърси от ужас.

— Маклийн е толкова слаб, че няма да има сили да се противи. — Мисис Браун вдигна ръката му и започна да масажира отпуснатите мускули. — Трябва отново да влезете във форма, сър — уведоми тя болния и продължи да го масажира. — Силен мъж като вас не бива да остава два месеца на легло. Сигурно ви е дяволски скучно толкова време насаме със себе си. — Едрите й ръце се придвижиха към рамото, заобиколиха белезите по гърдите, разтегнаха раменната става. Тя и Инид правеха упражненията два пъти дневно, за да забавят неизбежното топене на мускули.

Инид следеше загрижено движенията на бавачката. Изпълняваше задълженията на болногледачка повече от две седмици, а все още не можеше да познае в болния своя бивш съпруг. Често му слагаха лед и подутините по лицето почти бяха изчезнали. Белезите по гърдите и дясното рамо вече не бяха червени, а бледорозови. От време на време се отваряха ранички, от които излизаха стъкълца. Кръвоизливите бяха изчезнали, а кракът зарастваше много добре. Инид вече не се страхуваше да го движи и всеки ден увеличаваше амплитудата.

Ала лицето му, пострадало при експлозията, си оставаше силно променено и неузнаваемо. Само контурите на бузата и ушите, твърде големи и стърчащи, й напомняха за някогашния Стивън. И очите му, разбира се. Навсякъде би познала тези очи — светлозелено като тревата през пролетта, пронизано от златножълти лъчи. Преди девет години първо бе забелязала очите му — а днес всеки ден се молеше тези очи да се отворят и да я познаят.

— Мисля, че ако благоволите да се събудите и да хапнете нещо, сър, веднага ще се почувствате по-добре — продължи мисис Браун, обърна го внимателно по корем и започна да масажира гърба му. — Мъж като вас яде картофено пюре и говеждо, а не бульон от чашка. Бульоните са за бебетата.

— Мисис Браун! — Инид едва не се задави с прасковата. — Мисля, че не му харесва да го наричате бебе. Сигурно се ядосва.

— Тогава да се събуди и да ми го каже лично.

— Точно така. Да се събуди. — Без да остави прасковата, Инид отиде до леглото. Маклийн беше обърнат на една страна, бузата му бе притисната в чистата възглавница. — Сигурно има да ни разказва много неща. Време е най-после да се събуди. — Тя поднесе прасковата към носа му. — Помириши я, Маклийн, Мирише като лятно утро в овощната градина, нали? Помниш ли как си брал някога праскови — по цели кофи? Мъхът им се събира в яката и започва дяволски да сърби. Не ти ли се иска да си навън, да легнеш в тревата и да си хапнеш току-що откъсната от дървото праскова? Да ядеш и да гледаш как слънцето проблясва през листата, а мекият вятър да гали бузите ти…

През цялото време, докато Инид говореше, мисис Браун не престана да масажира гърба на пациента. Възхитена от картината, която сама бе създала, Инид коленичи до леглото и продължи тихо и настойчиво:

— Навън е прекрасно. Никога не е имало такова хубаво лято, а ти си губиш времето да боледуваш. — Тя приглади косата му назад и горещо се помоли той да отвори очи и да каже нещо. Беше работила упорито, за да подобри състоянието му, и нямаше да го остави отново да потъне в мрака. Под безжизнената повърхност умът му започваше да работи и тя го усещаше. Инид копнееше да общува с него и да открие дали излъчващата се от него сила и мъжественост отговарят на истинската му същност… или тя самата ги е създала от своите копнежи и дългата самота. Опита се да го примами с гласа си, с думи и докосвания. — Знаеш ли как ще се смеем… Ще лежим в тревата и ще се наслаждаваме на безделието… Ще си разказваме за други лета, още по-прекрасни от това, но ще знаем, че си измисляме, защото това лято е най-прекрасното на света. Слънцето ни принадлежи, небето е синьо, мирише замайващо на зрели плодове, поляните са целите в цветя… Върни се при мен, Маклийн, и аз ще те отведа там.

В следващия миг мъжът отвори очи и изрече високо и ясно:

— Добре, идвам. Но първо ми кажете коя сте вие.

5.

Без да примигне със зашеметяващите си сини очи, с леко отворени розови устни, жената го гледаше втренчено. От какво се учудваше? Тя пое дълбоко въздух и повтори думите му, сякаш не бе разбрала:

— Коя… съм… аз?

Ако беше мъж, щеше да й откъсне главата за това повторение, но спрямо жените — спрямо всички жени — винаги проявяваше снизхождение, а тази тук беше много специален екземпляр. Привличаше го толкова силно, че се учудваше как така не си спомня името й. Беше сигурен, че я е срещал някъде, че много е искал да я докосне, но се е задоволил само да я гледа, и то защото… защото… Защо, за бога, не си спомняше? Отново претърси паметта си, но напразно. Отличната си памет, която никога преди това не го беше изоставяла. Защо не можеше да си спомни?

Какво бе направила тя с него?

Гласът му предрезгавя от подозрение:

— Коя сте вие? Спомням си за вас, помня как сияете и как косите падат по раменете ви, но не помня как се казвате.

— Слава на бога, пациентът се събуди — проговори друг женски глас зад него.

Той се опита да се обърне, за да види кой стои зад голия му гръб. Болката буквално разкъса ставите, мускулите, счупения крак. От устата му се изтръгна ядно проклятие и той се отпусна на леглото.

Жената, коленичила до леглото, скочи и го сграбчи за раменете. Другата жена го дръпна, сякаш искаше да го разтегне.

— Мускулни спазми, сър. Не е чудно във вашето състояние — обясни спокойно тя.

Жените, които и да бяха те, не го оставиха нито за миг: мачкаха и дърпаха, разтриваха и какво ли още не. Най-сетне го обърнаха по гръб. Кракът му — центърът на пронизващата болка — се завъртя последен. Жената го вдигна и го настани удобно на висока възглавница. Стивън изпъшка и се отпусна.

Втората жена беше възрастна, закръглена и с пронизващ поглед. По всичко личеше, че е порядъчна английска провинциалистка. Тя не представляваше заплаха за него. Поне не в този момент. Огледа стаята. Зад прозорците се люлееха корони на дървета, таванът беше скосен, гредите на покрива не бяха замазани… Очевидно го бяха настанили в таванска стая. Защо?

Какво не беше наред с него? Къде се намираше?

Кой беше той?

Мъжът изпадна в паника, но моментално я потисна, като разреши на гнева да го завладее. Очевидно не можеше да си отговори на най-важния въпрос, но щеше да получи отговор, и то веднага.

Отново погледна младата жена. Тя го наблюдаваше с огромни, блестящи очи. По дяволите, беше сигурен, че я познава, но не можеше да си спомни името й. Помнеше мекия й глас, който го забавляваше с новините на деня. Помнеше как сърцевидното й лице се навежда над неговото, щом се събуди. Помнеше как очите й заблестяваха, щом се усмихнеше, как нежните й ръце се плъзгаха по завивката, как невероятната черна коса падаше по раменете й и милваше бузата му. Помнеше и прекрасните гърди под халата.

Обаче не си спомняше да е преспал с нея — защо тогава знаеше какви са гърдите й? Какво ставаше тук? За какво си спомняше всъщност?

Нищо. Нищо не помнеше.

Опита да се надигне — защо тялото му отказваше да се подчинява? — и поиска отговор:

— Кой, по дяволите, съм аз?

Жената изписка тихо и мушна ръка под главата му. Другата жена побърза да го улови за раменете и отговори вразумително:

— Да знаете, че не сте в състояние да водите битка, сър.

— Искам да седна.

Как да им обясни, че е вбесен от тази своя слабост? Празнотата в мозъка му растеше ли, растеше и накрая изпълни цялото му тяло. Колкото и да се стараеше, колкото и да се ровеше в паметта си, не откриваше нищо.

Въпреки това пое командата — както беше свикнал, — и даде заповедите си с режещ тон, който винаги предизвикваше бърза реакция.

Кога се е научил да дава заповеди?

— Веднага ми кажете кой съм аз и какво правя тук.

Ако не му отговорят, ще превърне живота им в ад — но как?

Кой беше той?

— Спокойно. Не прави резки движения.

Жената със сладко лице, необикновени сини очи и прекрасни гърди се наведе над него, докато той се движеше по леглото, за да се настани по-удобно.

— Ти беше много болен — промълви тя.

— Това го разбрах и сам, глупава жено.

Младата жена потръпна, сякаш я бе ударил, и моментално се дръпна назад.

Той разбра, че я е обидил, но в момента не му беше до кавалерство.

— Аз лежа в легло. Навън е светъл ден. Аз никога не се размотавам посред бял ден, освен ако не съм болен. Защото си имам достатъчно работа.

Но каква?

Другата жена, сивокоса, с майчинско лице — познаваше и нея, но откъде? — се наведе над него, погледна го право в очите и заговори с тон, усъвършенстван в безброй възпитателни проповеди:

— Още докато бяхте в безсъзнание, ни създавахте проблеми. Чуйте ме, млади човече, аз съм мисис Браун и ей сега ще извикам господаря на този дом. Той ще ви обясни всичко. Докато се върна, за вас ще се грижи тази млада лейди. Само да сте посмели да правите глупости! Не се опитвайте да станете, защото не сте в състояние. Слушайте какво ви казвам и се подчинявайте на всичко, което ви каже тази мила млада дама.

— И защо? — възпротиви се той като упорит хлапак.

— Защото тя ви върна от прага на смъртта, а аз всеки ден ви събличам гол, за да ви измия.

Той я погледна унищожително. Тя отговори на погледа му с вбесяващо спокойствие.

Той знаеше, че е воин. Борец. Точно така. Воинът знае кога да се признае за победен. Кимна неохотно и възрастната жена се отдалечи към вратата.

Младата избухна в тих смях и за миг закри очите си с ръка.

— Защо се смеете? — изсъска той. Сякаш не знаеше!

Младата дама вдигна глава.

— Толкова ни беше страх, че никога няма да се събудиш, а ти не само се събуди, ами и се държиш още по-идиотски от преди.

Значи тя го познаваше? Още нещо му направи впечатление. Очите й бяха влажни. Тя се смееше и плачеше едновременно. Странни същества са жените.

Днес всичко беше странно. Тялото му, което обикновено работеше като добре смазана машина, сега пулсираше от болка. Докато говореше, усещаше болка в лицето. А кракът му… какво бяха направили с крака му, та го болеше така? С огромни усилия успя да повдигне ръката си, а като я видя, не можа да повярва на очите си. Божичко, приличаше на скелет! Постепенно осъзнаваше в какво физическо състояние се намира и гневът му растеше. Неподчинението на тялото му го ядосваше дори повече от ужасяващата празнота в мозъка. Устреми поглед към жената и тя му кимна сериозно.

— Нямам никакво намерение да чакам господаря на дома — отсече той. — Ти знаеш кой съм. Кажи ми.

Тя отговори без колебание:

— Стивън Маклийн от остров Мул.

И го погледна, очаквайки той да изпробва името със собствения си език.

Стивън Маклийн…

Познато ли звучаха тези срички? Напомняше ли му нещо това име? Проникваше ли в същността му? Той поклати глава.

— Не си спомням. — В гласа му прозвуча уплаха.

Тя се засмя. В смеха й имаше толкова чувства, че той се развълнува.

— Наистина си бил много болен, след като заговори с шотландски акцент. Винаги си презирал Шотландия.

— Най-хубавата страна на света — промълви той и смръщи чело. Не си спомняше някога да е казвал тези думи, но ги бе произнесъл с искрен плам. — А ти коя си?

Тя го погледна, сякаш се опитваше да прецени докъде ще стигнат силите му.

Как смееше тази жена да преценява състоянието му? Той беше… кой беше той? Бавно, подчертавайки всяка дума, той изрече добре дозирана заплаха:

— Веднага ми кажи коя си!

Непознатата хубавица отметна глава назад, разсмя се подигравателно и нанесе решителния удар:

— Аз съм съпругата ти.

Без да отмества поглед от нея, Маклийн пренебрегна болките в тялото си и се надигна на лакти.

— Лъжкиня!

Жената събра вежди. Устните й се отвориха. Погледна го втренчено, после отново отметна глава назад и избухна в смях.

Ако можеше да стане, щеше да я удуши.

Слава богу, смехът й секна много бързо.

— Толкова пъти съм си представяла тази сцена, но въобще не ми е хрумвало, че няма да ме познаеш. — Направи две предпазливи крачки към него и попита: — Какво те кара да мислиш, че лъжа?

— Не мога да си спомня за теб.

— Ти не си спомняш нищо от миналото.

Тази жена, тази проклетница, тази лъжкиня не му вярваше, че е загубил паметта си! Никой досега не се беше осмелявал да се съмнява в думите му, защото той… не знаеше защо. Обаче беше уверен, че е честен и почтен човек. Такъв беше.

Гневът го задави.

— Как смееш… да се съмняваш в думите ми?

— О, значи сме квит.

Той я огледа по-внимателно. Беше облечена в тъмнозелена памучна рокля, закопчана до брадичката, толкова строга, че приличаше на мундир. Талията беше тясна, полите скриваха извивките на хълбоците, но той имаше въображение и можеше да си представи тялото й. Хубава жена. Малко тънка за неговия вкус, но определено хубава.

Дори погледът му да я бе смутил, тя не го показа. Нито прояви ентусиазъм или поне някакъв интерес към чувствата му. Просто скръсти ръце на гърдите, погледна го спокойно и зачака следващите му атаки.

Неговата жена? Невъзможно? Ако беше негова жена, трябваше да реагира с усмивка, да затрепка с мигли — нали той я оглеждаше с нарастваща плътска жажда?

Отпусна се на възглавниците и въздъхна. Женен ли беше? Не. Не и за тази тук.

— Ти не си ми жена. Никой мъж не би могъл да забрави, че е спал с теб — процеди през зъби той.

Тя нито се изчерви, нито се помръдна. Само вложи в гласа си цялата студенина на северния вятър:

— Ти обаче си ме забравил.

Пак бяха квит. И пак не се разбраха.

Защо го лъжеше? Защо беше тук? По гърба му пролази студена тръпка. Отново се опита да си спомни, но… какво… какво? Нещо ужасно. Опасно и страшно. Инстинктът го предупреди за опасност, а той винаги се доверяваше на инстинкта си.

— Как се казваш? — попита дрезгаво.

— Инид Маклийн.

— Инид. — Хубаво име, хареса го. И веднага след това се запита дали и то не е лъжа. — Къде съм?

— В Съфък, Англия.

Бърз отговор.

— Какво се е случило с мен?

— Бил си на Кримския полуостров.

— Без теб? — попита той с най-безразличния си тон. Видя как тя за момент се поколеба. Все пак му отговори:

— Да. Станала е експлозия. Ти си бил ранен. Друг мъж загинал.

Бил е на Кримския полуостров? Не си спомняше за такова пътуване, но знаеше, че Крим е парче земя, покрито с пясък и стърчащо навътре в Черно море.

Откъде знаеше как изглежда Крим?

Експлозия значи. Опита се да седне, за да се погледне, но при предишния жалък опит бе изразходвал всичките си сили и това отново събуди гнева му.

— Крайниците ми… запазени ли са? — попита с лек страх.

— Да.

Не й повярва. Раздвижи пръстите на краката, после на ръцете и простена от болка. Обърна глава към нея и изфуча:

— Нямаш ли поне малко срам? Обърни се!

Тя го направи и той започна да се опипва. Когато се убеди, че всички важни части са по местата си, забеляза, че тилът й е яркочервен.

— Не мога да повярвам, че си смутена, момиче. От колко дни се грижиш за мен? Не знаеш ли, че съм само по отрязани до коляното долни гащи, които освен това имат дупки?

— Направихме ги, за да се грижим по-лесно за раните ти — защити се сковано тя.

— Обърни се пак към мен.

Тя се извърна предпазливо и се обърна едва когато видя, че ръцете му лежат върху завивката.

— Ако наистина беше моя жена, щеше да се радваш, че онова, с което мога да те направя щастлива, не е пострадало.

— Сигурно щях да се радвам, ако се държеше като истински съпруг.

— Ако можех да стана от това легло, нямаше да ми говориш такива неща в лицето.

— Ти не знаеш нищо за мен.

Дори да изпитваше привързаност към него — или друго топло чувство, — тя го криеше умело зад безизразна маска. Още едно доказателство, че не беше негова жена.

— Кога е станала експлозията?

— Преди шест… не, вече станаха почти седем седмици.

Той изпухтя презрително.

— Стига лъжи, момиче. Нима очакваш да ти повярвам? След шест седмици щях отдавна да съм мъртъв.

— Ако не бях дошла, вече щеше да си под земята.

Тя не изглеждаше коварна, но той познаваше доста красиви лъжкини… Къде ли ги беше срещал? Подозираше я… но защо? Защо я следеше с такъв цинизъм, когато всичко в нея излъчваше искреност?

— Трябва да пиеш — рече тихо тя и наля чаша вода.

— О, да. — Стомахът му се бунтуваше. Потребностите на тялото му бяха по-силни от желанието да знае кой е и какво му се е случило. — Имам нужда не само от вода, но и от храна. — И след кратко мълчание попита язвително: — Да не би да съм бил в затвора и да са се опитали да ме уморят от глад?

— В известен смисъл… — Тя се приближи, опря бедро на таблата на леглото, обгърна раменете му и го повдигна. Той се опита да вземе чашата, но тя не му позволи. — Ще я изпуснеш.

— Наистина ли мислиш, че не съм в състояние да държа дори чаша?

— Не си, разбира се. Още си много слаб.

Дали ще има сили да се сгуши на гърдите й? Имаше чувството, че преди го е правил. Усети нежния аромат на гардении, който излъчваше тялото й. Близост… интимна близост.

Остави я да поднесе чашата към устните му и пи жадно. Поне вкусът на водата не можеше да бъде подправен.

Възможно ли беше да се лъже? Да е забравил, че е спал с нея? Че тя му е жена?

Не. За бога, не би могъл да забрави такава жена.

— Мистър Трокмортън заповяда да ти докарат вода от извор в Йоркшир — обясни тя. — Ти се будеше всеки ден за малко, колкото да налеем в устата ти вода и бульон, но не отронваше ни дума и с нищо не показваше, че чуваш какво ти говорим. — Ръката й потрепери и чашата се удари в зъбите му. — Сега спомняш ли си? Появи ли се нещо в паметта ти?

Той изпразни чашата и въздъхна доволно. Дори това малко напрежение го изтощи.

— Не. — Събра цялата си сила и посегна към китката й. Тя трябваше да остане до него. — Кой е мистър Трокмортън?

— Господарят на Блайт Хол. Мисис Браун отиде да го доведе. Той е… един от приятелите ти.

В думите й звънеше въпрос: — Спомняш ли си за него? Маклийн поклати глава.

— Мистър Трокмортън е собственикът на имението, където са те донесли с надеждата да оцелееш. — Инид се изтръгна от хватката му. — Ще ти донеса нещо за ядене.

Тя се запъти към стълбата и го остави още по-ядосан отпреди. С каква лекота се отдели от него! Яд го беше, че е изгубил контакта с нея, но още повече се ядосваше, че е зависим от помощта на жена. Пък било тя и съпруга, както тя твърдеше!

— Преди малко каза, че се държа идиотски. Какво имаше предвид? — попита той.

Инид се обърна стреснато, погледна го и объркано поклати глава.

— Какво съм казала?

— Каза, че се държа още по-идиотски отпреди.

— О! — Тя се озърна за миг към стълбата, сякаш търсеше път за бягство, после бавно се върна при него. — Знаеш ли, ние с теб се бяхме… отчуждили.

— Глупости. — Той говореше, без да мисли. — Никога не бих се отчуждил от собствената си жена.

— За пореден път ме наричаш лъжкиня. Пак ти казвам — държиш се идиотски. — Тя отиде с горда крачка до стълбищната площадка и извика на някого долу: — Донеси ми чаша бульон! И по-бързо, моля те!

Когато се върна до него, пламъкът й гореше толкова ярко, че събуди в сърцето му спомен. Нощта. Светкавицата. Мекотата на гърдата й в ръката му. Ясното чувство, че има претенции на собственик. И право да я притежава.

Е, добре. Може би пък тя не лъже. Може наистина да му е жена. Лъжлива Йезавел, но ако все пак се е оженил за нея, значи преди това я е опитомил. И отново ще я опитоми.

— Ела тук — пошепна той с мек глас и подръпна завивката.

Дори да я бе впечатлил, тя успя да го скрие. Опря ръце на хълбоците си и попита подозрително:

— Какво искаш?

По дяволите! Тази жена не се поддаваше на манипулации. Понеже беше твърде слаб, за да стане и да я нападне, трябваше да опита по друг начин.

— Ти се страхуваш от мен. Уж си голяма, силна жена, а те е страх.

— Не се страхувам!

— Тогава ела при мен. Много добре знаеш, че можеш да се отдръпнеш всеки миг.

— О, по дяволите… — Тя коленичи до леглото и застана в същата поза както преди, когато той се бе събудил. — Какво искаш?

Ясно. Това момиче не познаваше мъжките номера. Нямаше никакъв опит. Можеше да си играе с нея като с малка сребърна рибка на въдицата. Претърколи се настрани и улови лицето й между двете си ръце.

Тя се отдръпна.

— Искам да те целуна — пошепна той.

— Защо? Нали каза, че не съм твоя жена, а лъжкиня?

— Не бъди саркастична. — Помилва бузата й и продължи: — И ти каза, че аз съм лъжец. Че си спомням, но не искам да си призная. Явно двамата с теб сме подозрителна двойка. Истината е, че не си спомням нищо. Забравил съм името си, дома си, причината за тези болки. Не знам защо се е случило всичко това с мен. Търся спомените си и ти, моята жена, си ключът към тях. Намирам се в Съфък, Англия и познавам единствено теб. Затова ми дай целувката, която искам. Защото трябва да зная кой съм, а съм твърде слаб, за да те държа.

Чувството за вина му помогна да получи онова, което никога нямаше да получи с насилие. Тя прехапа устни, въздъхна с преувеличено раздразнение, затвори очи и поднесе устни.

Той се засмя тихо и наведе главата й към лицето си. Ох, това сладко докосване на устните й! Все едно дали тя не го искаше или се сърдеше — той знаеше къде се намира Кримският полуостров, знаеше, че е шотландец и воин, и имаше сериозни основания да не се доверява на външните обстоятелства. И най-важното: знаеше как да укроти една жена с целувка.

Обсипа Инид с целувки, малки, нежни, бързи целувки по ъглите на устата, по долната устна, даже по върха на носа. Презрително издадената уста се отпусна и докато се опитваше да разгадае стратегията му, тя влезе в ритъма му. Това беше моментът, в който устните му намериха нейните. Той очерта контурите на устните й, усети кадифената им гладкост, потопи се в сладката падина на горната устна и премина към дълбочините, които обещаваха еротични радости на мъжа. През цялото време тя не смееше да диша, слисана от нежността му. За момент си помисли дали пак да не спре, за да я попита кога и как са се отчуждили, но веднага се отказа — това би било идиотско. Вместо това вдигна ръце и обхвана главата й.

Тя разбра веднага, че е пленница. Опита се да се отдръпне, но той не беше толкова слаб, колкото тя си въобразяваше. Поне когато имаше сериозни и почтени основания да приложи силата си. Държеше я, принуждаваше я, дразнеше я… Задълбочи целувката. Устата и се отвори под неговата и влажната сладост, ароматът и топлината и го улучиха като удар. Тя отдръпна езика си и той го потърси, насочи се към дълбините на устата й, намери всичките и тайни и й показа колко лесно може да ги използва срещу нея самата. Отначало тя реагираше сдържано, но когато той я привикна към себе си и желанието си, вдигна ръце и обхвана лицето му по същия начин, както той — нейното.

Пленник на жена. Жена, която твърдеше, че му е съпруга. Но дори и да не беше, много скоро щеше да се извива сладостно под него и да стене от наслада.

Най-голямата мъжка радост — да прелъсти жена, която не го иска.

Когато тялото му — изранено, слабо, треперещо от болка — се събуди, той беше готов да се изсмее с глас. Едва повдигаше главата си, кракът му пареше и доколкото можеше да прецени, все още не се беше измъкнал от опасната близост на смъртта. Въпреки това най-важната, но не и най-умната част от него надигаше безсрамната си глава и искаше да се задоволи. Беше прекрасно да е мъж и да се радва на слънчев ден като този… и да целува красиво момиче, което го изкушаваше да продължи.

Но не сега. Каквото и да предприеме, ще се провали с гръм и трясък. Освен това…

Той се отдръпна внимателно и спря да я целува. Притисна устни в китката й, приглади назад косата й и зачака тя да отвори очи. Натежалите клепачи и изразът на обърканост по лицето й окрилиха мъжката му гордост. Беше готов да продължи, но съзнанието, че няма сили, го спря. Вместо това каза само:

— Любов моя, имаме гости.

6.

Инид шумно пое въздух, скочи на крака и извърна настрана пламтящото си лице.

Мистър Трокмортън, мистър Кинман, мисис Браун, Сали — една от помощничките в кухнята, която често й носеше храната, портиерът с коравото лице — как, по дяволите, му беше името? Май Хари — и един непознат, когото не беше виждала досега. Стояха в дълга редица и ги зяпаха така, сякаш никога не бяха виждали мъж и жена да се целуват.

Мистър Кинман направо бе зяпнал от смайване.

Кога бяха влезли в стаята? Защо не ги бе чула да се качват по стълбата?

Как ще ги чуе, като не беше на себе си?

Това беше най-сладката, най-екзотичната, най-еротичната целувка в живота й.

Ръцете й все още трепереха, дъхът й свиреше, а горещината по лицето й не беше само от смущение. Маклийн я бе възпламенил и ако бяха сами, а той — в добро здраве, сигурно щяха да… Всъщност тя нямаше представа колко здрав трябва да бъде един мъж, за да изпълни брачните си задължения. Лейди Халифакс твърдеше, че мъжете са готови да вършат грях по всяко време на деня и нощта, и то независимо от възрастта, интелекта и мъжката си сила.

Инид направи реверанс и обясни, заеквайки:

— Мистър Трокмортън… простете ми! Съжалявам, но не ви чух да влизате.

— И аз така смятам — промърмори мисис Браун.

— О, не, моля ви, мисис Маклийн, ние трябва да се извиним. — Мистър Трокмортън се поклони, намигна й едва забележимо и добави: — Трябваше да се сетим, че може да попречим на една отдавна жадувана среща.

Изобщо не сте ми попречили. Истината е, че нямах никакво желание да видя отново Маклийн. Инид много искаше да каже тези думи, но не можа да отвори уста.

Съзнаваше, че няма начин да се измъкне с достойнство от неловката ситуация, а когато откъм леглото се чу тих смях, бе готова да се обърне и да цапне Маклийн по наглото лице. Той явно беше забравил, че в сиропиталището тя е научила да се боксира като професионалист… Разбира се, че е забравил, каза си тя, след като не помни нищо от миналото си, но аз ще му помогна да си спомни.

— Маклийн! — Трокмортън пристъпи към леглото, хвана предпазливо измършавялата ръка на приятеля си и я стисна. — Бяхме много загрижени за вас.

— Мога да си представя. — Маклийн не изглеждаше особено впечатлен, че мъж от ранга на мистър Трокмортън е изоставил всичко друго, за да дойде да го види. Вместо да го поздрави, го огледа хладно и преценяващо.

Мъжът й имаше здрави нерви… но Инид го знаеше отдавна.

След Трокмортън до леглото се изправи мистър Кинман, едър, непропорционален, и се ухили с искрена радост.

— Крайно време беше да се събудите — промълви той.

Маклийн явно не си го спомняше, но радостта на великана беше толкова заразителна, че веднага отговори на усмивката му.

— Сигурно защото съм мързеливо старо куче.

Кинман внимателно го тупна по рамото.

— Такъв сте — потвърди той със задавен от чувства глас.

Стомахът на Инид се сви от болка. Значи Маклийн означаваше много за всички тези хора. През последните седмици цялата й душа и умът й бяха съсредоточени върху Маклийн. Докато беше болен и в безсъзнание, той принадлежеше само на нея. Сега обаче беше буден, говореше с други хора, слушаше ги… Тя бе принизена до болногледачка.

Е, поне не ги целува, каза си с мрачен хумор тя и веднага се изчерви от собствената си глупост.

— Как се чувствате? — попита Трокмортън.

— Като пребит и примрял от глад. — Маклийн махна към прислужницата. — Носите ли ми ядене?

— Да, сър. — Мисис Браун, следвана от Сали, се спусна към леглото. — Ей сега ще ви сложа още една възглавница и ще пиете бульон.

— Бульон! — провикна се театрално Маклийн. — Не искам проклетия ви бульон. Искам истинска храна.

Явно беше дошъл на себе си в агресивно настроение.

— Що се отнася до грижите за вас, последната дума има мисис Маклийн. — Мисис Браун се обърна доброжелателно към Инид: — Какво ще кажете, мисис Маклийн, да му дадем ли ядене?

— Да, моля? — Инид разтърси глава и се върна към ежедневните си задължения. — Сега ще пие бульон и ако не го върне, ще започнем с лека храна.

— Обещахте ми праскови — напомни й той като капризно дете.

— Утре — обеща тя, без да го погледне.

Не беше в състояние да го гледа. Надут, самодоволен пуяк… кога се е научил да целува така? Кой го е научил? Защо тя изпитваше ревност към някаква непозната жена, след като в продължение на осем години си беше мечтала да се отърве завинаги от Маклийн?

Завтече се да помогне на мисис Браун да го настани удобно, но бе изместена от Трокмортън и Кинман, които се проявиха като умели болногледачи. Когато мисис Браун взе чашата с бульон от таблата, Инид реши, че тук вече нямат нужда от нея и това я радва.

— Аз съм Трокмортън — представи се господарят на дома, а това е Кинман, моята дясна ръка. На вратата е застанал Хари, които отговаря за охраната на имението, а момъкът със скръстени ръце е Джаксън. Назначих го за твой камериер. Ще се грижи за облеклото ти, ще те къпе и бръсне винаги когато поискаш.

Камериер? Инид огледа подозрително Джаксън, който се приближи до леглото и се поклони. Среден на ръст, на средна възраст, с кестенява коса, леко приведени рамене, очила в златни рамки и впечатляващи бакенбарди. Иначе изглеждаше безобиден — с изключение на високомерния вид, какъвто придобиват повечето камериери, смятащи се за непогрешими.

И камериер! Задълженията й се стопяваха с всяка секунда.

Инид направи няколко крачки назад и застана до Хари.

— Маклийн се събуди — обясни тя, съзнавайки, че говори глупости.

— Ами да. — Хари бе втренчил поглед в лицето на болния. — Ще оздравее ли?

— Още е рано да се каже. — Тя се поколеба. — Но аз мисля, че ще се оправи. Ако зависи само от силата на волята, той ще се възстанови напълно.

— Силна воля… — промълви скептично Хари. — Дали само тя е в състояние да постигне толкова много?

— Тя е в състояние да постигне всичко. Имала съм много пациенти, които оцеляха само благодарение на силната си воля. Тя ги накара да оздравеят. Който няма силна воля, не се бори.

— От всички мъже, които познавам, Маклийн винаги е притежавал най-голямата душевна сила.

Маклийн и душевна сила? Инид не повярва на ушите си.

— Аз не го познах — продължи Хари и я погледна въпросително. — А вие, мис?

Тя не харесваше този Хари. Не го харесваше и не му се доверяваше. Той следеше с остър поглед всичко ставащо около него. Носеше тъмни дрехи. Беше прекалено едър и приличаше на опъната стоманена пружина, физическата сила, едрият ръст, изобщо всичко, което го правеше добър пазач, я плашеше по странен начин.

Тя не го познаваше, но мистър Трокмортън и мистър Кинман явно му се доверяваха. А тя… през последните седмици бе преживяла твърде много. Почти не спеше и постоянно беше напрегната. По-добре да си признае, че е лоша познавачка на хората. Нали се бе омъжила за Стивън Маклийн. Затова се ограничи в няколко прости думи:

— Маклийн много се е променил.

— Инид! — В гласа на мъжа й прозвуча раздразнение. — Ела тук, ако обичаш. Много добре знаеш, че съм твърде слаб, за да си държа чашата.

Фактът, че бе признал слабостта си, беше повече от подозрителен. Инид се запъти към леглото и присъстващите побързаха да й направят място. Маклийн се бе разположил на възглавниците като арабски шейх. Колко бързо се бе превърнал от пациент в кома в доминираща фигура, въпреки че помещението беше пълно с хора! А сега се опитваше да разпростре своята власт и върху нея!

Инид забави крачка. Много искаше да му се противопостави.

Той я изгледа мрачно и с поглед й заповяда да се приближи.

Какво си въобразяваше този човек?

Той ти е съпруг, напомни й вътрешният глас.

О, не! Той я бе обвинил в лъжа. Беше й казал, че не вярва да е женен за нея. Тя знаеше истината — той беше неин съпруг. Стивън Маклийн: безделник, играч, негодник. Сигурно нарочно се преструваше, че не си спомня нищо.

Стивън Маклийн беше от мъжете, които не обичат истината. Въпреки това нещо у него — краткият прилив на паника, ирационалният гняв — я караше да вярва, че в този момент той е неспособен да лъже.

Тя не му дължеше нищо, освен грижи, за които й плащаха. Точно така. Той се нуждаеше от грижите й. Само преди миг бе дошъл в съзнание. Всеки момент можеше да потъне отново в празнотата.

Инид взе чашата от ръцете на мисис Браун и приседна до него на леглото. Сложи ръка зад главата му и поднесе чашата към устата му. Той изпи бульона със същата жажда, с която преди малко бе изпил водата, и Инид помоли мисис Браун да му сипе още малко.

Той я погледна, намигна й и се обърна към мъжете.

— А сега, скъпа моя, сигурно ще ми разтриеш гърба, за да се оригна?

Мъжете избухнаха в смях и за миг забравиха, че един от тях трябва да бъде хранен като бебе.

Жените си размениха злобни погледи.

Инид пое чашата и я поднесе към устата на съпруга си. Този път той пи по-бавно и доста по-предпазливо. Тя го наблюдаваше, както го бе наблюдавала през последните седмици, надявайки се да не върне нищо и молейки се по-скоро да заспи и след това отново да дойде на себе си.

Дори сега, когато той беше в съзнание, тя не можеше да изостави бдителността си.

Както не можеше да пренебрегне и факта, че за мъжете не е добре да бъдат в центъра на вниманието. Мъжете и без това имаха преувеличени представи за собствената си значимост.

Мистър Трокмортън се обърна предупредително към събралите се:

— Искам още веднъж да ви обърна внимание върху необходимостта да пазите абсолютна тайна. Никой, повтарям, никой не бива да узнае, че Маклийн е оцелял. Сватбата наближава и къщата ще се напълни с гости. Една-единствена непредпазлива дума и ще изложим живота му на опасност.

Всички се спогледаха сериозно. Всички кимнаха. С изключение на Маклийн, който наблюдаваше домакина с подигравателен интерес.

Инид също не реагира. Беше твърде заета да се пита защо обграждат съпруга й с такива мерки за сигурност.

— Бих желал да поговоря на четири очи с Маклийн — завърши Трокмортън.

Сали веднага направи реверанс и се оттегли. Последва я мисис Браун. Джаксън се поклони сковано и се запъти към стълбата, мистър Кинман тръгна след него, спря за миг при Хари, който бе останал неподвижен, и устреми кафявите си очи първо към Трокмортън, после към Инид.

Начинът, по който я погледна, бе неприятен за Инид. Погледът му я накара да осъзнае факта, че главата на Маклийн почива в свивката на ръката й. Какъв собственически жест… и любовен.

Опита се да издърпа ръката си, но Маклийн я стисна здраво и не я пусна.

Разбира се, тя би могла да се освободи без проблеми. Мускулите му бяха много отслабнали. Тя не знаеше почти нищо за този нов Маклийн, но въпреки това беше сигурна, че той няма да се предаде без борба. Недостойно беше да разиграят подобна сцена.

Мистър Кинман тупна Хари по рамото.

— Тръгвайте, човече. Ще пием по едно, за да отпразнуваме събитието. После обаче ни чака работа. Подготовката за сватбата не е приключила.

Охранителят кимна кратко, удостои Инид с последен неразгадаем поглед и се обърна към изхода.

Инид понечи да остави чашата и също да излезе, но Маклийн притисна ръката й и заяви предизвикателно:

— Ти ще останеш тук. Нали си ми жена.

— Как така изведнъж станах твоя жена? — отвърна подигравателно Инид. — Каква забележителна промяна през последния половин час.

— Разбира се, че сте негова жена — отбеляза спокойно Трокмортън. — Трябва да останете.

Маклийн потърка бузата си в ръката й.

— Виждаш ли: от най-високо място ни удостоверяват, че сме женени.

Инид беше готова да отговори хапливо, но усети, че в момента двамата мъже не се интересуват от нея, и предпочете да замълчи. Маклийн и мистър Трокмортън се оглеждаха преценяващо. Концентрацията и съзнанието за власт, които излъчваха двамата, я смаяха. Разбира се, мистър Трокмортън излъчваше авторитета на домакин и господар, но Маклийн също притежаваше някакъв авторитет. Откога ли, запита се Инид.

— Значи скоро ще има сватба — заговори Маклийн. — Кой се жени?

— Аз. — Трокмортън затвори грижливо вратата към стълбата и спусна резето. — Мисис Маклийн, бих желал тази врата да е винаги затворена, когато оставате насаме със съпруга си.

— Защо? — попитаха в един глас двамата.

— По повод на сватбените тържества къщата ще се напълни с чужди хора и аз ще спя по-спокойно, ако знам, че двамата ще останете невидими за тях.

Отговорът на Трокмортън не задоволи Инид, но преди да е успяла да зададе нов въпрос, Маклийн рече:

— Поздравявам ви за предстоящата женитба, Трокмортън. Само дето не мога да си представя какво е момичето, решило да свърже живота си с мрачен негодник като вас. — Любезният, почти приятелски, остроумен коментар като че ли учуди най-много самия него.

— Само почакайте да се запознаете с нея — отвърна в същия тон Трокмортън. — Селест е красива. Очарователна. По-умна, отколкото е добре за нея. Нямате представа какво може да измисли.

— Вие сте богат, нали?

Трокмортън кимна.

— И тя ли е от богато семейство?

— Бедна като църковна мишка. Но ме обича заради мен самия. — В тона му нямаше и следа от сарказъм. Мистър Трокмортън беше щастлив човек и всеки имаше право да го знае.

Маклийн не се предаде толкова лесно.

— И вие й вярвате?

— Не бъди такъв грубиян, Маклийн — намеси се ужасено Инид.

Раненият вдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Знам, че съм грубиян.

Трокмортън очевидно не се притесняваше от безсрамието на госта си. Опря се с две ръце на матрака и се наведе към Маклийн.

— Хич не ме е грижа, че не ми вярвате. Ще ви призная, че бях готов даже да подкупя Селест, за да се омъжи за мен. Готов съм на всичко за нея.

— Значи сте глупак — отсече Маклийн.

Трокмортън се ухили доволно.

— Виждам, че ни лъжете. Сигурен съм, че го правите от предпазливост. Възвърнали сте си паметта.

Инид бе обзета от радостно очакване. Нима Маклийн си спомняше миналото?

— Не. — Маклийн погледна Трокмортън право в очите. — Не си спомням нищо.

Надеждата угасна. Инид въздъхна.

В стаята под покрива надвисна тишина. Не онзи вид тишина, която я владееше през последните две седмици, а замислена, бдителна тишина.

Инид наблюдаваше двамата мъже и се питаше как ще реагира Трокмортън на разочарованието. От своя страна, Маклийн очакваше тази реакция напълно спокойно. Трокмортън се изправи бавно.

— Вие сте недоверчив. Винаги сте били. Това е едно от качествата ви, които веднага ми направиха впечатление.

— Такъв ли съм? Не си спомням.

— Казвате, че не си спомняте, но аз помня, че открай време се отнасяте песимистично към брачната институция.

— И сега съм песимист, макар да не мога да ви кажа защо. — Маклийн се извърна леко към Инид. — Особено като се има предвид, че съм се оженил за такава прекрасна жена.

Трокмортън също премести поглед към Инид.

— Тя обаче ми каза, че сме се отчуждили.

— Да… и на мен така ми каза. — Трокмортън отстъпи крачка назад.

— Сигурно затова съм толкова циничен.

След тези думи Маклийн затвори очи, сякаш разговорът го бе изтощил.

С тон, който прозвуча толкова безучастно, че би могъл да се определи като сух, Трокмортън отговори:

— Аз доведох мисис Маклийн тук, като й вдъхнах надежда, че ще се събудите заради нея.

— Така и стана. Именно нейният сладък глас ме върна към живота. — Мършавото лице на Маклийн се набръчка и той отправи към Инид усмивка, от която я побиха тръпки. — За съжаление не можах да си върна и паметта.

Трокмортън застана в края на леглото и се опря на таблата.

— Ще ви кажа истината, Маклийн. Не мога да се отърва от подозрението, че си спомняте всичко, но ви е страх, че съм измамник. Разберете: ако имах нещо общо с експлозията, отдавна щяхте да сте мъртъв. Сега се намирате на моя земя и за мен не би представлявало никакъв проблем да се погрижа да се простите с живота.

— Бих могъл да нося важна информация — отвърна Маклийн подчертано равнодушно.

— Аз знам, че носите.

Инид се уплаши. Спорът се разгорещяваше.

— Ние вярваме — продължи Трокмортън — и се надяваме, че вие знаете кой е поставил бомбата, която уби нашия човек и ви нарани. Ако не исках да разбера какво се е случило, нямаше да положа толкова усилия да ви спася. Затова ви питам още веднъж: Вярно ли е, че не помните нищо?

Инид спря да диша.

— Нищо — пошепна привидно угрижено Маклийн и клепачите му натежаха. — Нищичко не помня.

— Е, добре — кимна Трокмортън. — Вярвам ви. Нямам друг избор.

— Къде… — Маклийн явно заспиваше. — Къде са нещата ми?

— Какви неща? — попита смаяно Инид.

— Трябва да е останало нещо, което ми принадлежи. Може би ще си спомня миналото, като видя някоя своя вещ. Като я докосна и помириша…

— След експлозията спасихме само наметката ви и така наречения споран — кожената торбичка на колана.

— О, моят споран е спасен? Искам да го видя.

В следващата секунда Маклийн се отпусна в безсъзнание на възглавницата. Обзета от паника, Инид се наведе над него. Дъхът му помилва бузата й. Тя намери пулса на шията му и въздъхна облекчено — сърцето му биеше силно и равномерно. Отдели се тихо от леглото и отговори на незададения въпрос на Трокмортън:

— Нищо лошо не се е случило. Просто се изтощи.

— Значи отново ще се събуди?

— Когато става въпрос за човешкото здраве, не е възможно да се даде гаранция, но аз мисля, че да.

Мистър Трокмортън въздъхна, отиде до прозореца и се загледа към градината.

— Колко ли време ще продължи загубата на паметта?

— Не знам. Не знам нищо за човешкия мозък. Той си остава загадка. — Инид остави таблата на масата, защото ръцете й трепереха. — Чувала съм за пациенти, изгубили паметта си след дълго боледуване, но досега си мислех, че това са глупости, изречени от душевноболни или от престъпници…

Трокмортън я погледна втренчено и изрече безизразно:

— Маклийн не е извършил нищо лошо.

— Надявам се — отговори тихо тя.

— Не е и душевноболен.

— За бога, не, разбира се! — Инид поклати глава. — Това поне е сигурно.

— Е, тогава — мистър Трокмортън улови ръцете й, — моля ви, хранете го. Постарайте се да го възстановите. Щом тялото му укрепне, паметта ще се възвърне.

— Надявам се. — Странно, но слабият, безпомощен Маклийн й беше по-мил от някогашния здрав и жизнен младеж.

— Ще ви изпратя мисис Браун. — Мистър Трокмортън отвори вратата. — Моля ви, заключвайте винаги щом някой излезе и отваряте само на хора, които познавате.

Инид го изчака да излезе и веднага заключи. Тежкото резе щракна заплашително. Блатото, в което бе попаднала, ставаше все по-дълбоко и опасно. Ами ако потънеше? Въпреки уверенията на Трокмортън тя се опасяваше, че животът на Маклийн е в опасност. Познаваше се много добре и знаеше, че докато той е така безпомощен, тя ще направи всичко, за да го спаси, ще рискува дори собствения си живот.

Бих направила това за всеки пациент, опита се да си внуши тя. Знаеше, че е така. Само че нито новият Маклийн, нито сладките му целувки бяха в състояние да извадят от сърцето й жилото на осемте години бедност и лишения.

— Какво ти е впечатлението за Трокмортън?

Гласът му прозвуча задгробно и Инид за малко не изпищя. Обърна се и веднага разбра, че той се бори да задържи очите си отворени. Кожата му беше с цвят на пергамент и успяваше да се задържи буден единствено със силата на волята си.

— Имаш нужда от сън — упрекна го тя. — Не си толкова силен, че да си позволяваш подобно напрежение.

— Какво ти е мнението за Трокмортън?

Слаб като новородено агънце и упорит като магаре! Маклийн щеше да задава този въпрос, докато се изтощи напълно. По-добре да му отговори, за да се успокои.

— Харесвам го — отговори просто тя.

Маклийн се опита да се засмее.

— Това добре, но казва ли истината?

— Да. Аз му вярвам. Никога не ми е дал повод да се съмнявам в искреността му. — Тя отиде при него, повдигна главата му и му даде малко вода. — Той е прав. Досега е можел да те убие десетки пъти.

— Не и ако имам информация, която му е необходима. Ако тази информация съществува само в моята глава. Тогава е естествено да ме остави жив, за да му я кажа. Щом се сдобие с желаната информация, може да ме убие.

— О! — Инид се смути. — Логиката никога не е била от силните ми страни.

— За това си имаш мен. — Маклийн притвори клепачи и гласът му заглъхна. — Може би Трокмортън изобщо не ми е съюзник. Може би тъкмо той е моят палач.

— Значи ти наистина не си спомняш…

Той се усмихна и поклати глава.

Инид постепенно започваше да проумява през какъв лабиринт от недоверие и съмнение се движат двамата.

— Виж… аз работя за мистър Трокмортън, а ти не си спомняш, че си бил женен за мен.

— Аха. Значи не си толкова зле по отношение на логиката. — Той я дари с жестока, режеща усмивка. — Ти също би могла да си моят палач. — Очите му се затвориха. — И не съм в състояние да сторя нищо, за да ти попреча. — В следващия миг вече спеше.

Инид го гледаше втренчено. Подутините по лицето му бяха спаднали и сега то изпъкваше с корави, костеливи контури, неподплатени с месо, което би могло да ги смекчи. Вместо това кожата му беше нарязана и осеяна с белези, счупеният нос имаше гърбица, а брадата му беше странна смесица от русо, кестеняво и сиво. Устните му… когато тя пристигна, устните му бяха напукани от треската. Тя ги мажеше редовно с мехлем и в момента кожата беше гладка и бледорозова. Честно казано, тя се бе влюбила в тези устни. Не че беше стигнала дотам да си представя как ги целува, но формата им й доставяше наслада. Кадифената им кожа я караше да си представя какво ще е докосването им по шията й, по гърдите, по… Да, точно тази кадифеност я радваше най-много.

Стивън Маклийн все още не я познаваше, но докато дните минаваха и цялото й внимание беше съсредоточено върху ранения в леглото, старите спомени бяха изчезнали. Той никога вече нямаше да прилича на мъжа, за когото се беше омъжила, и това беше добре, защото той показваше всички признаци на желание… за неща, които тя още не беше готова да даде.

Той я бе целунал. И — което беше много по-важно — тя бе отговорила на целувката му. Но до тази целувка се бе стигнало само защото Маклийн бе успял да я изненада. Да, точно така. Беше я уловил в момент на слабост и тя беше отговорила на целувката с жажда, породена от дългите години въздържание. Това не беше израз на истинска страст. Трябваше постоянно да си напомня кой е той. Какво е направил. Какво зло й е сторил. И на другите. Стивън Маклийн никога не се замисляше колко е важно да казва истината и да не посяга на чуждата собственост. Двамата постоянно се караха за това и той често я укоряваше, че се държи като дете от сиропиталище, което няма никаква представа как се живее в големия свят.

Щом споменът се върне, ще се върне и някогашният му слаб характер, каза си Инид. Сигурно ще стане точно така. Никой мъж не може да се промени така, както изглеждаше да се е променил Стивън Маклийн. Тя трябваше да помни това, защото… Ако той продължеше да се държи както през последния час, тя бе заплашена от опасността да се влюби в него.

Веднъж вече бе станала жертва на подобно оглупяване и за малко не загина. Мисълта, че капанът отново е отворен, я уплаши така, както не се беше плашила от осем години. Устремила поглед към изгубилия съзнание мъж, тя освободи ръката си от пръстите му и се отдалечи от леглото.

Измъчван от кошмари, той скочи и изохка. Ресниците му затрепкаха. Отвори очи и се огледа объркано. Погледът му я намери, той въздъхна и пошепна:

— Остани при мен.

Инид чу отчаянието в гласа му. Не искаше да прояви съчувствие към него. Не искаше да му обещава нищо.

Той се опита да се надигне на лакти.

— Остани. — Сега гласът му заповядваше.

— Ще бъда тук, щом се събудиш.

Той протегна ръка.

Неспособна да се противи, тя се върна до леглото.

Той сграбчи пръстите й.

— Имам нужда от теб.

Няма нищо лошо, ако му обещае нещо толкова просто.

— Добре. Ще остана при теб.

Той заспа отново, този път дълбоко. Ала не изпусна пръстите й.

Инид въздъхна и си придърпа един стол.

— Искам да разбереш нещо — обърна се тя към спящия: — Не съм ти обещала да остана с теб завинаги.

7.

Когато Маклийн отново отвори очи, в стаята бяха запалени свещи. Този път веднага разбра къде се намира: в таванска стая в Съфък. Тялото му бе разкъсано от експлозия. Мозъкът му работеше лениво и се усещаше празен. Жената, нарекла се негова съпруга, се бе навела над него със загрижен поглед.

— Какво не е наред, жено? — изсъска вбесено той.

Инид се изправи и отстъпи крачка назад. Гърбът й се скова от неприязън.

— Спа цели десет часа. Уплашихме се, че няма да се събудиш.

— Няма да ви доставя това удоволствие. — Кракът го болеше, задникът му бе изтръпнал. Потърси втора възглавница, за да я мушне под главата си, и Инид скочи да му помогне.

— Да знаеш, че си много по-приятен, когато спиш.

Селянката, която вече познаваше — името й беше мисис Браун, — бе застанала в другия край на леглото и каза мнението си, без да я питат.

— Това важи за повечето мъже. И за бебетата.

Инид се усмихна и той изпита чувството, че го е опарил пламък.

— Доколкото мога да преценя, тук имате подходящ обект за научно изследване.

Искаше му се да й се скара за безсрамието, но трапчинките по брадичката й, звукът на гласа й и блясъкът на зъбите й го възхитиха толкова силно, че можеше само да лежи и да я гледа. За бога, когато беше радостна, тя цялата сияеше.

Никога преди не му се е усмихвала така. Никога. Нито веднъж. Не би могъл да забрави усмивката й.

Проклятие! Проклятие! Името му. Домът му. Майка му, баща му, целият му род. Какво му бе причинила тази експлозия? Бе забравил всичко. Обзет от отчаяние, притисна ръце към челото си.

Инид се наведе над него и внимателно отстрани пръстите му, за да го погледне в очите.

— Главата ли те боли?

Тя го наблюдаваше не защото изпитваше романтични чувства към него, а за да провери зениците му. Неговата жена. Тя твърдеше, че му е съпруга — как е могъл да се ожени за жена с хладен син поглед и непоклатимо спокойствие? Тя бе казала, че двамата са се отчуждили — нима не пазеше сладки спомени от съвместния им живот?

Мисис Браун й подаде чаша с димящ бульон, ухаещ на говеждо и магданоз. Устата му се напълни със слюнка и той протегна ръка. Инид поднесе чашата към устата му. Бульонът беше солен и невероятно вкусен. Той гълташе толкова бързо, че си изгори езика.

— Главата ли те боли? — попита отново Инид.

Той погледна мисис Браун, която все така стоеше в края на леглото, но изглеждаше заета със сгъване на чаршафи и вероятно нямаше да чуе думите му. Затова призна тихо:

— Не е само главоболието. Не знам кой съм.

Веднага след тези думи се прокле, че е показал на Инид страха си. Жените не понасяха страдащи мъже. Ала неговата жена не прояви пренебрежение.

— Аз ще се грижа за теб, докато отново разбереш кой си — обеща тя също така тихо.

Все още носеше зелената рокля — малко смачкана, ръкавите навити до лактите. Светлината на свещите я правеше още по-красива, но умората бе очертала кръгове под очите й, а от мрежичката, която събираше къдриците й, се бяха измъкнали няколко кичура. Той улови ръката й.

— А после? — попита с надежда.

— После само ако още ме искаш. — Тонът й му даде да разбере, че тя се съмнява в това.

От мъглата в паметта му се надигна спомен. Инид, наведена над него, с разтворен халат… и сиянието на свещите върху съвършените й гърди.

Защо не можеше да си спомни какво се е случило после? Малкото късче спомен бе достатъчно да го възбуди. В момента не искаше нищо друго, освен да си спомни какво го е свързвало с нея. Какво значение имаше другата част от живота му? Искаше да целуне пръстите й, да я прегърне и да я отведе на тайно място, за да я люби, докато изтрие от лицето й строгия израз на грижа и самодисциплина и го замени с нежна отдаденост.

Чувстваше се готов да го направи, но погледът му падна върху ръката му в нейната и разликата го потресе. Нейните пръсти бяха силни, ноктите късо отрязани, кожата розова и здрава. Неговите ръце бяха мършави, кожата синкавобяла — ръце на инвалид. Той нямаше сили да я прегърне. Никоя жена няма да го иска такъв.

През главата му мина мисъл, която предизвика паника.

— На колко години съм?

— Чакай да помисля. — Тя смръщи чело и преброи на пръсти. — На трийсет и пет.

Заля го вълна на облекчение.

— Значи не съм старец?

— Ни най-малко.

— Затова пък сте по-досаден от дявол — намеси се мисис Браун. Явно бе чула всичко.

Той се ухили дръзко.

— Познавате господаря си, така ли?

Мисис Браун изобщо не се засегна.

— Не си въобразявайте, че сте дявол, Маклийн — отговори, продължавайки работата си. — Макар че видът ви…

Инид му донесе огледало.

Белезите го ужасиха. Половината му лице беше покрито с бледи линии.

— Приличам на чудовището Франкенщайн!

Инид не отговори. Той потърси с поглед бледото й, неподвижно лице и попита:

— Какво ти стана?

— Ти си чел „Франкенщайн“?

— Ами да.

— Кой го е написал?

— Мери Шели. — Сега разбра защо тя се е изненадала. — Не знам откъде го знам. Просто го знам — опита се да обясни той. — Ако искаш, ще ти цитирам стотина стиха от Библията. Или монолога на Хамлет. — Направи драматичен жест и издекламира: — „Да бъдем или не — това се пита. Дали е по-достойно да търпим на разярената съдба стрелите, или да вдигнем меч срещу море от горестни беди…“

— „… да се опълчим и да ги смажем?“ — прекъсна го тя. — Вече се убедих, че помниш Хамлет.

Той продължи, без да се смущава:

— Ако искаш, мога да ти обясня как се ловят зайци с капан и как се дерат, или да ти завържа поне дузина моряшки възли. Но не си спомням кой съм. Това е, което трябва да разбера.

— Ясно.

Струваше му се невероятно тя да е приела обяснението му, но много искаше да е така.

— Добре тогава! — извика тя и разпери ръце. — Не разбирам как се случват тези неща и те моля да не се сърдиш, ако понякога се съмнявам в искреността ти.

— Съмнявай се колкото си искаш, но не се съмнявай в мен. Тук аз съм единственият, който винаги казва истината.

— Откъде си толкова сигурен?

— Инстинктът ми го твърди.

А тя нека си мисли, каквото си ще.

Той вдигна отново огледалцето и внимателно опипа белезите с връхчетата на пръстите си. Това обясняваше защо постоянно усеща бузата си неподвижна и разранена, особено когато говори. Отвори широко очи, завъртя долната си челюст и наклони глава. Мъжът в огледалото повтори движенията му, но той не го позна. Нищо в изпитото лице, бледите белези и тъмната брада не му изглеждаше познато.

Инид очевидно не намираше нищо особено в лицето му.

— Познаваш ли се?

— Не, ни най-малко.

— Вие сте мъж в разцвета на силите си — обади се мисис Браун, която ходеше напред-назад по стаята и прибираше чаршафите.

— Щом се налага да бършете нечий задник, поне да е моят, така ли? — подразни я той.

Инид шумно пое въздух.

— Маклийн!

Ала мисис Браун кимна съвсем спокойно.

— Аз може да остарявам, сър, но очите ми са още добри и мога да ви уверя, че гледката беше твърде интересна.

— Мисис Браун!

Инид се шокира още повече от забележката на старата бавачка, отколкото от дързостта на Маклийн. Той се ухили на мисис Браун и тя му отговори с широка усмивка. Той й кимна, подаде огледалото на Инид и каза:

— За момент се запитах дали пък не съм проспал живота си.

— Проиграл е по-точната дума.

Маклийн смръщи чело. Очевидно не я разбираше.

— Аз не играя.

— Това е един от пороците ти.

Той пак не я разбра. Знаеше как се играят карти, знаеше, че има мъже, които прекарват ден и нощ на игрална маса в задимен салон и залагат цялото си имущество на зарове, но той не беше от тях. Всичко в него се съпротивляваше на намека на Инид, че той е същият слабак като… Като кого? Мисълта му се изплъзна, преди да я е домислил докрай. Като кого? Чие лице бе видял за миг във фантазията си, кой беше човекът с разкривено от вълнение лице, залагащ всичко на една илюзия?

Възбудата му се уталожи, преди представата да е получила шанса да се избистри. Лицата, които прелитаха през съзнанието му, останаха без значение и се стопиха като объркан сън, а споменът така и не пожела да изплува от дълбините на разума му.

Безпомощен… Да, по дяволите, той беше безпомощен! Протегна чашата към Инид и рече:

— Искам бульон, но в него да има и истинско ядене.

— Моля те, Инид, може ли още малко бульон? — отговори тя, имитирайки много успешно дълбокия му глас.

— И какво, ако не кажа „моля“? Може би ще ме умориш от глад?

— За мен не е важно дали ще кажеш „моля“. Искам да се отнасяш учтиво с мен. О, съжалявам, забравих! — извика изведнъж тя. — Ти презираш добрите маниери и прибягваш до тях само когато ти носят печалба.

Той беше готов да повярва, че тя е права. Точно в това беше проблемът. Явно беше свикнал да раздава заповеди. Да проявява нетърпение. Думи като „моля“ и „благодаря“ му изглеждаха чужди. Макар че скърцаше със зъби от яд, изрече учтиво:

— Моля те, Инид, може ли още малко бульон?

Тя посегна към чашата и отговори:

— За мен е удоволствие да ти донеса още една чаша.

— Но този път с нещо истинско за ядене.

Огънят в нея пламтеше ярко и без прекъсване, макар че силата на волята го удържаше, и усмивката й изрази задоволство. Отметна глава назад и още няколко къдрици се изплъзнаха от мрежичката на тила. Тя се врътна и се запъти към изхода.

Той я проследи с поглед и когато главата й изчезна в отвора, попита:

— Къде отива?

— Долу има печка, а на печката постоянно ври бульон, в случай че пожелаете да хапнете. — Мисис Браун застана до леглото с няколко акуратно сгънати завивки и широкото, ведро, сбръчкано лице се усмихна снизходително. — Мистър Трокмортън прави всичко за вас.

— Сигурно сте права. А има ли и пазачи?

— Разбира се. Охраняват ви ден и нощ. За вас наистина се полагат много грижи.

— Значи все пак струвам нещо?

— Досега не бях срещала такъв нахалник. — Тя го погледна втренчено и попита тихо: — Изпитвате смъртен страх, нали, милорд?

Той се стресна и по тялото му премина пронизваща болка.

— Какво искате да кажете?

— Всички се питат дали играете игричка и нарочно твърдите, че не си спомняте нищо. Аз обаче знам, че паметта ви се е изгубила. Ако си спомняхте, нямаше да се държите така нахално и да командвате всички ни — мъжете често правят така, когато искат да скрият страха си.

— Но аз не се страхувам!

Разбира се. Нямаше от какво да се страхува.

— Знам, знам. Отгледала съм дузина хлапаци и не разбирам нищо от мъже. — Тя подреди грижливо няколко големи кърпи на масичката до леглото му. — Това е за утрешната ви баня.

— Но аз не искам баня.

— С мисис Маклийн вече се разбрахме. Ще ви измием с гъбата, както всеки ден.

— Дявол да го вземе! — Не искаше никой да види измършавялото му тяло, най-малко жената, която някога го е обожавала заради силата и мъжествеността му, и то достатъчно, за да се омъжи за него — ако можеше да й се вярва.

Мисис Браун се усмихна още по-широко.

— Ето пак! Толкова се страхувате, че се сърдите за всяка дреболия.

— Това не е дреболия — изсъска той.

— Искам да знаете, че много обичам мисис Маклийн. Бях до нея, когато тя ви върна от прага на смъртта. Никога няма да забравя как ви говореше и в началото аз дори я помислих за малко шантава. Как постоянно обръщаше голямото ви, отпуснато тяло, за да не се разраните — а тя е нежно, крехко същество, което едва вдига чашата си с чай. — Мисис Браун опря ръце на хълбоците си и продължи: — Аз разбирам, че мъжът може да е уплашен. Знам също, че сте мъж, свикнал да командва, но като гледам как се отнасяте към мисис Маклийн, се питам дали пък да не й обясня, че сте много уплашен, за да не ви намрази.

Той погледна втренчено мисис Браун и се убеди, че зад приветливостта й се криеше желязна твърдост. Тя го заплашваше да разкрие на Инид, че зад грубата му повърхност е скрито уплашено до смърт хлапе. Инид сигурно ще продължи да се отнася мило с него, но той ще знае, че зад учтивостта й се крие снизходителността, с която жените се държат със слабите мъже.

Не, той не беше слабак. Не се страхуваше от огромната зейнала дупка в мозъка си. Не се беше, че никога няма да си възвърне паметта. Но в момента това нямаше значение. Мисис Браун ще каже на Инид, че той е страхливец, и тя ще й повярва.

— Аз, разбира се, знам, че съм само слугиня и съм длъжна да си държа езика зад зъбите. — Лицето на мисис Браун бе изгубило цялата си ведрост и светеше, от демонична решителност. — И ще го направя, ако вие си наложите да се държите учтиво и мило с добрата мисис Маклийн.

Сделка. Мисис Браун му предлагаше сделка. Това беше шанс да запази лицето си.

— Добре, но не искам да се къпя.

— Тялото ви вони.

— Жените прекаляват с грижите за чистотата.

— Поне седем седмици не сте се къпали както трябва. Кравите в обора вече се оплакват, че им вони.

— Добре, но не искам тя да ме къпе — отвърна той бавно, подчертавайки всяка дума.

— Ах, ето какво било. — Мисис Браун кимна мъдро. — Не искате тя да ви къпе. Добре, ще го уредим.

Преди той да е успял да каже още нещо, тя се отдалечи и по стълбите се чуха стъпките на Инид. Когато тя влезе в стаята, мисис Браун стоеше в далечния край и бършеше голямата маса.

Инид носеше чашата му и пакетче, увито в кафява хартия. Отиде при него и му подаде чашата. Същото като преди. Пак ли да пие бульон? Не, в никакъв случай. Погледна я злобно и заяви:

— Нито капка бульон повече.

— Сгъстен е с овесена каша — увери го Инид.

Превъзходно! За него овесът беше манна небесна.

Тя го остави да държи чашата, но я придържаше, сякаш той беше дете, което всеки момент може да се окапе. Трябваше да признае, че това лесно може да се случи. Ръцете му трепереха от безсилие. Много му се искаше да изгълта всичко на един дъх.

Тя не му позволи. След всяка глътка оттегляше чашата и му даваше по малко вода.

Стомахът му постепенно се напълни. Не можеше да повярва, че се е наситил от чаша бульон с овесена каша.

Инид го разбра, без да е казал дума. Мисис Браун стоеше в ъгъла и го следеше със страхлив поглед, който изобличаваше в лъжа грубостта й отпреди малко. Инид й подаде чашата.

— Но не я изнасяйте, моля.

— Тя знае, че след малко ще поискате още — обясни мисис Браун. — Стомахът ви се е свил. Овесената каша е първата гъста храна, която получавате от седмици.

Маклийн огледа ръцете си. Протегна ги напред, после настрани, после пак напред. Мускулите му трепереха от напрежение, но той знаеше, че мускулите могат да се тренират, докато отново започнат да се подчиняват. Обаче не знаеше дали би могъл да направи същото и с мозъка.

— Ще се върне ли паметта ми?

— Щом си възвърнеш силите.

— Докторът ли каза така?

— Аз го изхвърлих.

— Но ти знаеш какво говориш, нали?

— Не.

Той я погледна злобно. Значи тази дръзка женичка си въобразяваше, че знае повече от един образован лекар!

Изведнъж си припомни, че в живота си вече се е сблъсквал с доста лекари — не, че си спомняше подробности от срещите си с тях, — и всички са били глупаци, самодоволни некадърници. По-добре да повери живота си в нейните нежни ръце, отколкото на някого от онези идиоти.

— Добре — рече решително.

Тя се отпусна и той разбра, че е очаквала да я наругае. Подаде му пакетчето и каза:

— Мистър Трокмортън ти го изпраща.

Трябваше да пререже вървите вместо него. Той разви кафявата хартия и не позна овъглените остатъци от наметката си. Одеялото беше червено с толкова тъмнозелени карета, че изглеждаше почти черно с малко жълто. Козината на чантичката за колана беше опърлена, а капачето от лицева кожа беше толкова слепено, че беше невъзможно да се отвори — но това без съмнение беше неговият споран… макар да не знаеше защо е толкова сигурен.

Инид му показа купчината кърпи на масичката и заяви:

— Сега ще те изкъпем.

Той хвърли панически поглед към мисис Браун и тя му кимна окуражително. Той затъна грижливо кафявата хартия върху остатъците от миналото си и остави пакетчето на нощното шкафче.

— Няма да се разголя пред теб, момиче.

Тя вдигна вежди.

— Не разбирам защо.

— Ти не си най-чистата и не искам ти да ме къпеш.

— Аз не съм най-чистата? — Инид се намръщи. — Но аз поне усещам дали воня.

Той се чувстваше мръсен, а след думите на мисис Браун дори усещаше неприятна миризма, но никога не би го признал.

— Това си е нормалният мъжки аромат!

— Ако всички мъже вонят като купчина боклук, може би — отвърна гневно Инид. — Сигурно ти не усещаш как миришеш, но съм убедена, че усещаш коричките по кожата си. — Гласът й придоби тържествуващ нюанс.

Тази нахална женичка се отнасяше към него като към парче печено! Не можеше да позволи такова отношение на никого, най-малко на Инид, която вече му бе доказала, че само с една нежна целувка може да го направи болезнено готов. Жената, която твърдеше, че е негова съпруга… а той я подозираше в лъжа, но тайно се надяваше, че тя казва истината — това би означавало, че има пълното право да я отведе в леглото си.

— Измиването няма да помогне — отсече той. — Ако наистина искаш да ме видиш чист, намери ми голяма вана.

— Не може. Ти не си в състояние да се изправиш. Вярно е, че си много отслабнал, но все пак си твърде тежък и няма да можем да те отнесем до ваната.

— Тогава нека го направят мъжете. Повикай Кинман, онзи момък на име Хари и камериера, който Трокмортън е назначил за мен — Джаксън.

— Те ще ти причинят болка. Може да наранят така ти.

Гласът й прозвуча колебливо и той се смути. Значи наистина миришеше лошо…

— Мисис Браун ще остане да ги надзирава — продължи решително той. — Мъжете ще изпълняват командите й.

Инид очевидно беше склонна да се съгласи, но не каза нито дума.

— Той е прав, мис Инид — намеси се деликатно мисис Браун. — Ще донесем голямата вана от спалнята на мистър Трокмортън. Мистър Маклийн ще легне удобно в нея. Момичетата ще се погрижат за гореща вода, мъжете ще я качат горе, а аз ще внимавам да не му причинят болка.

— Ами… — Инид прехапа долната си устна и го погледна нерешително.

— Ще го направим утре следобед, когато е най-топло.

Мисис Браун взе кърпите от ръката й.

— Добре, щом искате.

Всичко мина точно така, както си го представяше. Той се усмихна топло на Инид — тя трябваше да се радва, че е поел инициативата.

— Значи се разбрахме.

Тя не отговори на усмивката му. Погледна го втренчено и попита:

— Защо мисис Браун? Защо не аз?

Маклийн размени възмутен поглед със старата бавачка.

— Защото разни части от тялото му ще останат спокойни пред мен — отговори делово мисис Браун.

— За бога, нямах предвид… — Инид прехапа устни.

— Какво имаше предвид?

Не може да не ме е виждала преди без дрехи, помисли си той и се усмихна. Ето че не бе довършила изречението, а на бузите й изби нежна руменина. По време на брака им със сигурност е виждала най-важната част от тялото му, но оттогава са минали години. Виждала го е и докато е бил в безсъзнание, но затворено — и неопитно — момиче като Инид може и да не знае, че съществуват големи разлики.

— Та ти дори не можеш да държиш чашата с вода. Някой трябва да ти държи и подлогата — отговори тя с такова високомерие, че беше готов да я удуши.

— Тогава ще пикая на пода — изфуча вбесено.

Мисис Браун сложи край на тази размяна на грубости, като се закиска.

— Крещете по-високо, сър, за да дойде някой да се погрижи за вас.

Инид се обърна изненадано към мисис Браун. Възрастната жена приемаше всичко на шега и тъкмо когато Маклийн повярва, че е спечелил битката, Инид се реваншира. Заговори на мисис Браун, сякаш той не беше в стаята:

— Добре де, щом няма да го мием, поне да го раздвижим малко.

И последният остатък от самочувствието му изчезна.

— Говориш за мен, сякаш съм кон от манежа — изсъска той. — Какво значи да ме пораздвижите?

Тя взе ръката му и я завъртя от китката първо наляво, после надясно. Мисис Браун хвана другата му ръка и направи същото.

Той беше твърде слаб, за да издърпа ръцете си, освен това знаеше, че би било глупаво да се съпротивлява — разбираше, че те се отнасят така грубо с крайниците му, за да запазят подвижността им, и оценяваше високо старанията им да го върнат към живота. Но, по дяволите, как мразеше своята слабост! Две жени го местеха, теглеха, мачкаха, обръщаха, повдигаха — защото той беше неспособен да извърши и най-простото движение.

Затова се опита да остане равнодушен зрител и проследи как жените повдигаха ръцете му в бавен ритъм. Мускулите му пулсираха болезнено. Стомахът му се гърчеше от болка и безпомощност. Макар че двете жени вършеха всичко вместо него, той се задъха.

— Да му дадем малко вода — предложи Инид.

— Ами да, дайте му — отвърна саркастично той.

Двете се спогледаха изненадано, като чуха гласа му, и той се закле, че отсега нататък ще си държи устата здраво затворена. От утре ще започне да се тренира сам. Ще стигне до границите на издръжливостта си. Ще престане да се притеснява за паметта си и ще се съсредоточи върху тялото, докато всеки мускул и всяка става се налеят със сила и започнат да работят като добре смазана стомана.

Изпи водата с мрачно лице и проследи как жените се заеха с долната част на тялото му. Навиха чаршафа до бедрата му, повдигнаха краката, завъртяха глезените, после свиха краката му в коленете и ги приближиха към корема. Инид държеше счупения крак. Движеше го бавно и спокойно, но болката беше толкова силна, че той затвори очи и по челото му потекоха вадички пот. Когато тренировката най-сетне приключи, той попита:

— Дали някога ще мога да стъпя на този крак?

— О, да! — Въпросът очевидно изненада Инид. — Ако няма вътрешни увреждания, ще стъпваш и ще ходиш съвсем нормално.

Тя му подаде кърпа и той изтри потта от челото си, докато жените обтриваха тялото му с мокри кърпи и го подсушаваха. Искаше му се да им се развика, но с изключение на силната болка в крака усещаше мускулите си приятно изтощени, освен това грижите им му доставяха наслада.

— Няма да забравя това обещание, момиче.

— Така трябва — отговори тихо тя и опъна завивката му. — Не го забравяй.

8.

Инид седеше в люлеещия се стол, вслушваше се в скърцането на дъските и се правеше, че се е зачела в старото издание на „Нортейджър Аби“. Късното следобедно слънце топлеше стаята под покрива, през отворените прозорци влизаше свеж бриз и за първи път от шест седмици — не, от осем години — тя имаше време за себе си. И не знаеше какво да прави с тази свобода.

Погледът й се насочи към леглото на Маклийн. Банята го бе изтощила, но не му навреди. Мистър Трокмортън се разпореди и всичко протече по план. Мисис Браун надзираваше процедурата. Мистър Кинман, Хари и Джаксън го сложиха във ваната. Докато Маклийн лежеше в топлата вода, малка армия прислужници изтъркаха дъските, смениха матрака с нов, хубаво натъпкан с перушина, и застлаха леглото с чисти чаршафи.

Сега слънчевата светлина милваше прясно излъсканото дърво и осветяваше всяко ъгълче на стаята. Мисис Браун бе излязла. Вече не миришеше на болнична стая. Маклийн спеше със съня на праведниците.

И всичко това бе свършено без Инид. И последната дреболия бе уредена без нея. Изпратиха я да се разходи в градината, да се наслади на слънцето, да помирише цветята… а тя през цялото време гледаше към прозореца, кършеше ръце и чакаше да я повикат.

Странно, че се чувстваше измамена от мъжа, за когото се беше грижила цели шест седмици и който най-после се бе възстановил достатъчно, за да преживее един час без нея.

След банята той изглеждаше много по-добре. Бузите му се бяха понапълнили, очите не изглеждаха така хлътнали. Прясно измитата кестенява коса блестеше, а белезите, изпъстрили бузата му, бяха избледнели и много добре зараснали. Джаксън подстрига брадата му и ъгловатата брадичка, която придаваше на лицето му решителност на бултериер, се виждаше съвсем ясно. Високите скули изглеждаха красиви, но бедният счупен нос имаше гърбица, която му придаваше вид на престъпник. Ако му отрежат косата и го обръснат, може би ще заприлича на Стивън Маклийн, а не на непознатия, който вълнуваше сърцето й.

Инид сведе поглед към ръцете си и се усмихна. Непознат, който вълнува сърцето й, докато спи. Щом се събуди, отново ще стане арогантно, дори злобно магаре.

Сигурно така се чувства майката, когато детенцето й прави първите си крачки или казва първата си дума — и тази дума е „не“!

Тихо охкане откъм леглото я накара да обърне глава.

Маклийн движеше крайниците си, като постепенно увеличаваше натоварването, и не я изпускаше от поглед.

— Тази усмивка може да накара всеки мъж да загуби ума си.

Инид стисна до болка оръфаната подвързия. Когато Маклийн беше буден, кръвта пулсираше във вените й, всяко вдишване беше болезнено и тя живееше в страх от нараняващите думи, които излизаха от устата му. Живееше в страх… и в радостно очакване. Защото нещо в нея — остатък от темперамент и жизнелюбие, скрит дълбоко след всички понесени удари, — нещо в нея се наслаждаваше от тази размяна на удари. Тя му се отплащаше със същата монета. Даваше му да разбере, че не бива да се отнася с нея безчувствено и безгрижно. Инвалидът и болничната му сестра вече не съществуваха. Измамената съпруга и безогледният съпруг също бяха изчезнали. Сега те бяха Инид и Маклийн. Противници с еднаква цел: Маклийн да оздравее физически и душевно.

Щом започне да си спомня, всичко ще се промени, каза си Инид.

Той приключи с раздвижването на крайниците, все така без да откъсва поглед от нея. Тя продължи да се полюлява в стария стол. Беше нервна, но нямаше да му позволи да го забележи. Затова се люлееше подчертано бавно. Ще запази спокойствие, дори това да я убие.

— От колко време сме женени? — попита той.

Инид се вцепени. Люлеенето спря изведнъж. Тя стъпи здраво на пода и неволно се запита дали, ако паметта му не се възвърне, духът му някога ще се насити на новата информация.

— От девет години.

— Изневери?

— Не ми се вярва. — Тя присви очи и го огледа преценяващо. — Но мисля, че оттогава си имал много жени.

— Имах предвид теб — обясни невинно той.

— О! — Инид даде воля на нервността си. Залюля се силно и обясни с режещ глас: — Не, разбира се, че не. Не държах чак толкова на брака ни, че да си имам тайни.

Думите нараниха мъжката му гордост. Устните му побеляха от стискане. Инид изобщо не се трогна. Според нея той имаше мъжка гордост в излишък, и то без особени основания.

Тя бе споделяла леглото с него, но не виждаше причини да се хвали с преживяното. Дори специалната целувка от вчера не можа да промени мнението й. Тя и тялото й все още помнеха добре какво се случи последния път, когато се поддаде на молбите му: омъжи се за него и сложи началото на дълъг, самотен път от бедност и лишения.

Миналата нощ обаче Маклийн я гледаше по начин, който… Той не заспа веднага, както можеше да се очаква, а я следеше с жаден поглед, докато тя се приготвяше за спане. Когато се скри зад паравана, за да облече нощницата си, тя усещаше с всяка фибра на тялото си, че той се вслушва във всяко нейно движение, в шумоленето на фустите й… Съблече внимателно роклята, нахлузи нощницата през главата си и едва тогава се освободи от бельото — само и само да не покаже гола кожа, като че ли той можеше да я види.

Уви се в халата, излезе боса иззад паравана и прекоси стаята, без да погледне дали той все още я наблюдава — защото знаеше, че не е затворил очи. Духна всички свещи, освен една. Оставяше я всяка нощ, за да отиде при него, ако той се събуди и има нужда от помощ. Знаеше, че светлината на свещта му позволява да я види как съблича халата и се пъха в леглото.

Не се съмняваше, че той я наблюдава неотстъпно.

Споменът я накара да скочи.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

— Да. — Очевидно не бе забравил вчерашните й укори, защото добави: — Моля.

— Ей сега. — Инид остави книгата и се постара да бъде учтива. — Радвам се, че си гладен.

— Защо? — Той се протегна доволно и се ухили. — Какво те е грижа дали ще умра, или ще живея? Нали съм ти безразличен?

Край с учтивите разговори.

— Колкото повече ядеш и пиеш, толкова повече се отдалечаваш от призрака на смъртта и това ми харесва, макар че си негодник. Работих дълго и упорито, за да те върна към живота, и няма да приема поражение. — По-добре да го остави да проумее чутото. — Ще се върна скоро.

Слизането в кухнята й отне не повече от минута. Докато Маклийн се къпеше, тя искаше да е наблизо, а сега се страхуваше да се върне при него. Защо беше толкова непоносим? Ако наистина не си спомняше за брака им, добре. Но защо я разпитваше така упорито и се съмняваше във всяка казана дума? Смяташе се за по-добър човек, отколкото беше, а нея — за по-лоша, отколкото бе в действителност. Това беше непочтено и тя неволно изпъна рамене, докато се изкачваше по стълбата с купа бульон и черпак в ръце.

Той не я изчака да се приближи до леглото, а веднага я нападна.

— Значи сме се отчуждили, така ли?

— Да. — Инид остави купата на масата и посегна към една от чашите, оставени от мисис Браун.

— В моята къща ли живееш?

— Не.

Ядосан, той изтърси необмислено:

— Жените обичат да говорят. Не умеят да мълчат. Защо ти не искаш да говориш?

Инид удари черпака в чашата и тя се пукна.

— Говори с мен, жено. Къде си била? Какво си правила?

С търпение, учудващо за жена, обвинена в чудовищно престъпление, Инид напълни нова чаша с бульон.

— Живях в Англия.

— Сама?

Тя спря с чаша в ръка и го погледна втренчено.

— Да не намекваш, че съм имала любовник?

Погледът му остана прикован в устните й и ъгълчетата на устата му трепнаха.

— Не. Не ми изглежда вероятно.

Какво искаше да каже? Защо се усмихваше?

— Откога живееш в Англия?

— През целия си живот.

— Не може да си на повече от двайсет и пет години.

— Двайсет и шест.

— На колко години си била, когато сме се оженили?

— На седемнайсет.

— Но ти си била още дете!

— Не бях дете. — Усмивката й го прониза като кама. — Бях идиотка. Никога няма да си го простя.

— Значи не сме изкарали заедно дори една година?

— Браво! — поздрави го тя. — Въпреки загубата на паметта все още можеш да смяташ. Живяхме заедно цели три месеца.

Въпреки резкия й тон той имаше безсрамието да се усмихне.

— Виждаш ли, че можеш да говориш!

Инид стисна до болка чашата с топъл бульон, готова да я изсипе на главата му. Не, по-добре не. Не беше коректно. Би могла да го направи само ако той беше в състояние да скочи от леглото и да се залее със студена вода. Ала когато се изправи стабилно на краката си…

Той изобщо не бе забелязал в каква опасност се намира. И не обръщаше внимание на опитите й да се въздържа.

— По-лошо не може и да бъде. За пореден път получавам доказателство, че съюзът между англичани и шотландци е невъзможен. — И продължи със старата песен; — Не вярвам, че сме женени. Не съм чак толкова глупав, че да се оженя за англичанка.

Глупак. Всички мъже са глупаци.

— Ако мистър Трокмортън заговорничи срещу теб, защо му е да те събере със съпруга, която очевидно не можеш да понасяш?

— Не е вярно, че не мога да те понасям!

При това помилва ръката й, сякаш искаше да я успокои! Нагъл тип!

— Просто имаш труден характер. И остър език.

— Докато ти говориш с гласа на мъдростта и учтивостта.

Тя се отдръпна по-далеч от него.

— Откъде можехме да знаем, че ще си изгубиш паметта?

— Няма нищо по-лошо от логично мислеща жена — промърмори ядно той.

— Напротив, има: мъж, който не мисли логично.

Нямаше да й позволи да вземе превес. В никакъв случай.

Никой мъж не би признал, че жена му е по-умна от него. Никога!

Направи се, че не е чул, и рече заповеднически:

— Искам да ям. Крайно време е.

— Пак лоши маниери.

— Моля ви, мадам, ще благоволите ли да ми дадете нещо за хапване? — Тя посегна към лъжицата и той не можа да се удържи да не добави: — Убеден съм, че парченце агнешко ще ми дойде много добре. Бих хапнал и задушено зеле… с чаша вино, разбира се.

— Днес бульонът е сгъстен с добре размачкани картофи и моркови — съобщи тя и започна да го храни. След малко той грабна лъжицата от ръката й и продължи сам. — Ако не повърнеш, утре ще ти дам говежда кайма.

Той се нахрани и избърса устата си със салфетката, която тя му подаде.

— Тази вечер.

— Може би — усмихна се Инид и отново напълни чашата.

Той яде, докато се пресити, и остави чашата на масичката.

— А кога ще получа праскова? Всяка нощ сънувам праскови и копнея за крехкото им, сладко месо.

Говореше съвсем невинно, но тя беше готова да се закълне, че има предвид нещо друго.

— Най-бързият път към сърцето на мъжа е през стомаха — заяви ухилено той.

— Най-бързият път към сърцето на мъжа е през гърдите — поправи го тя и добави сериозно: — С кама.

— Вещица!

— Никога не го забравяй.

Той бе разбрал, че тя е човек, с когото трябва да се съобразява. Това я зарадва. Златнозелените очи срещнаха нейните. Започна поредната битка: кой е по-устойчив, кой пръв ще отмести поглед.

Тя започна спокойно, уверена, че това е поредната размяна на удари, която още веднъж ще му покаже, че не е в състояние да я сплаши.

Ала с всяка секунда тишината ставаше все по-потискаща и Инид разбра, че това е много повече от изпитание на волята. Това беше изкушение. Той я гледаше, сякаш е апетитна хапка, а той — умиращ от глад… И, което беше още по-лошо, той наистина умираше от глад. Имаше нужда от храна. От любов… не, не от любов. От друго. Още преди осем години Маклийн бе поискал от нея не любов, а възхищение и подчинение.

Това беше пределно ясно. Защо тогава й се искаше да потъне в пропастта от тишина? Да помилва блестящата кестенява коса и да опита вкуса на устните му… да се притисне до гърдите му, да потъне в дълги, бавни, дълбоки целувки и да усеща ръцете му по голата си кожа…

Устните й се отвориха и дъхът й се ускори от радостно очакване. Плътта й се затопли. Напрежението, което я измъчваше от мига на събуждането му, растеше с всяка секунда и нервите й вибрираха. В долната част на тялото й се усещаше движение — сякаш нещо дишаше и изискваше внимание.

Най-добре първа да отмести поглед — ако намери сили. Нека той се порадва на привидната си победа, а тя да се спаси от това… от това какво? От това унижение? От този капан?

От удоволствието?

— Мадам Маклийн? — извика отдолу мелодичен женски глас.

Магията се разпръсна. Инид примигна. Ръцете й бяха върху матрака, тя беше наведена над него… Рязко отметна глава назад.

— Бонжур, мадам! Горе ли сте?

Инид се огледа объркано и се опита да се върне в действителността. Изпитваше благодарност, че тази непозната жена е дошла да я спаси.

— Тук съм! — извика тя и се обърна към вратата.

Ала Маклийн улови ръката й и не я пусна, преди да го е погледнала. На лицето му нямаше усмивка.

— Този път се спаси — пошепна той. — Но следващия няма.

9.

Инид се направи, че не разбира, но това изобщо не го притесни. Естествено, че разбираше. Много добре знаеше какво щеше да се случи, ако не ги бяха прекъснали. Страстта между тях пулсираше и гореше със свежа кръв и нов огън.

Добре премислено и чувствено той плъзна пръст надолу по ръката й и спря върху пулса на китката й.

Тя се дръпна като опарена и се запъти към стълбата, откъдето вече се чуваха стъпки. Първо се появи главата: красива жена с ослепителна усмивка, която носеше жизнеността си като рокля и правеше всички около себе си щастливи.

— Мадам Маклийн? — попита тя.

— Да, аз съм Инид Маклийн.

Жената застана на прага и той видя, че е дребна и крехка. Веднага му стана ясно, че пред него е бъдещата съпруга на мистър Трокмортън. Никоя друга не би могла да завладее сърцето на онзи сериозен стар глупак и да го накара да се ожени за нея.

Маклийн примигна. Какво прозрение! Значи в миналото си е познавал Трокмортън. Били са приятели. Иначе не би могъл да мисли за него с развеселената приятелска загриженост, с която един попаднал в капана мъж се отнася към друг.

Попаднал в капана… погледът му се насочи към Инид. В момента не можеше да си представи, че е женен за англичанка, но Инид беше права. Ако е искал да го измами, Трокмортън щеше да му прати някоя красива слугиня с мед на устните, а не този дракон.

В радостното очакване се примесваше горчивото прозрение, че в миналото не е успял да направи спътницата си щастлива. Вярно, не помнеше нищо, но Инид беше негова жена и двамата щяха да натрупат нови спомени. Трябваше да я завладее отново, на всяка цена — и да го планира много грижливо. Струваше си да опита. И вече се радваше на предстоящите схватки.

Селест носеше меднорусата си коса сплетена на плитки: две навити около ушите и една дебела на темето, всички забодени със златни фуркети, обсипани с диаманти, толкова бляскави, че му се дощя да я помоли да угаси светлините. Наистина, това момиче можеше да обърка ума на всеки мъж.

Инид — ама че глупаво момиче — погледна безпомощно новодошлата и веднага посегна към черната мрежичка на тила в безуспешен опит да укроти великолепната си черна грива.

— Не! — извика Селест със слаб френски акцент. — Почакайте! — И изтича при нея с развяващи се розови поли. Захвърли букета цветя, който носеше, и заяви решително: — Оставете аз да го направя!

Сръчно извади фуркетите от косата на Инид и махна черната мрежичка. Къдравата грива напада по раменете на Инид и тя инстинктивно вдигна ръце да я укроти. С тези вдигнати ръце и слисано изражение му заприлича на дама, изненадана, докато прави тоалета си, и Маклийн простена дълбоко от желание. Той вдигна коляно, за да прикрие ставащото под завивката и проследи с насладата на воайор как Селест свали ръцете на Инид и зарови пръсти в косата й. Къдриците стигаха до хълбоците й. Значи правилно бе видял снощи под светлината на единствената свещ. Отново закопня да зарови лице в това копринено великолепие, да намери пътя към устните й, да ги покрие със своите…

— Я виж ти! — извика весело Селест. — Вие сте невероятна късметлийка! Моята коса е права и гладка, докато вашата… — Обърна се към Маклийн и попита съвсем естествено: — Нали и вие, мосю, обичате косата й?

Днес. Миналата нощ. Сутринта, разбъркана върху възглавниците.

— Наистина е великолепна — отговори с пресъхнало гърло той.

Инид го погледна с разширени от смайване очи. Страстта, която криеше зад вдигнатото коляно, явно бе прозвъннала в гласа му, защото лицето й пламна от срам и тя посегна към ужасната мрежичка.

— За бога! — Селест се засмя. Очарованието избликваше от всичките й пори. — Простете, мадам Маклийн, забравих да се представя. Сигурно се питате коя съм. Името ми е Селест Милфорд. Ще се омъжа за мистър Трокмортън.

Доброто настроение на Селест беше заразително. Маклийн се усмихна и дори Инид, която се опитваше отново да напъха косата си в черната мрежичка, се закиска и рече:

— Знам, знам.

— Значи той ви е казал? — Селест се движеше — по-точно, подскачаше — по стаята, за да даде израз на радостта си.

— Да, каза ни — кимна Инид.

Селест сложи ръце на кръста си и попита съвсем сериозно:

— Не е ли прекрасно, че той обича тъкмо мен?

— Бих казала, че ви обича, защото сте прекрасна — отговори Инид. Двете жени се погледната и явно се разбраха от пръв поглед, защото се засмяха и се прегърната.

Гледайки ги, Маклийн си спомни сестра си и смешните й приятелки: и те се кискаха и постоянно бъбреха, дори когато нямаше какво да кажат. Буквално ги видя пред себе си… Вкопчи се в завивката и изчака картината да се оформи пред него. Сестра му, изправена на скала край морето, разперила ръце като крила, с развяна от вятъра кестенява коса…

— Трокмортън ми заяви, че не е редно да ви смущавам, защото двамата сте заети и не желаете чужди хора — започна да обяснява Селест.

Маклийн вдигна глава. Беше си спомнил нещо. Наистина си бе спомнил нещо, а двете жени не бяха забелязали.

— Той иска да ми каже, че е по-добре да се грижа за собствените си дела. Затова реших да ви донеса букет цветя, отрязани специално за вас от баща ми, и най-после да се запозная с вас. — Селест вдигна букета и го подаде на Инид.

— Обичате ли цветята?

Е, добре. Няма да им кажа, че от дълбините на мозъка ми е изплувало жадуването минало, реши Маклийн. Поне засега. Все още не знаеше какво означава това: дали е само едно скъпоценно камъче, подарено му от съдбата, или първото от цяла съкровищница.

Инид прие посърналите цветя с ентусиазъм, който го разсмя — сякаш никога преди не беше получавала цветя.

— Освен това нося писмо за вас. — Селест извади от джоба си запечатан плик.

Инид го погледна, сякаш съдържаше най-добрите новини на света, и грижливо го прибра в джоба на престилката си.

— Благодаря! Вече го очаквах.

— Какво е това писмо? — попита подозрително Маклийн. — Кой ти е писал?

— Една стара позната. — Инид се обърна към Селест и рече: — Нямам ваза, затова ще сложа цветята в купа.

— Няма никакво значение — кимна мъдро Селест.

Писмото! Инид не пожела да му каже от кого е, но това писмо имаше връзка с предишния й живот. Животът, за който той не знаеше нищо.

— Няма ли да го прочетеш веднага?

Инид се смути, после се ядоса.

— Имаме гостенка.

Маклийн кимна, но мислите му продължиха да се занимават с писмото.

Селест напълни една купичка е вода и започна да дава съвети на Инид как да подреди цветята. Инид изпълняваше указанията й с внимание и без нито един признак на несъгласие. Няколко цветенца паднаха от купичката и Маклийн проследи с учудване как неговата сериозна, хаплива женичка избухна в смях.

Селест се присъедини към смеха й, отряза дръжките и отново започна да дава инструкции за аранжирането. Двете се забавляваха като хлапачки и Маклийн не можеше да повярва в това преобразяване: съвестната болногледачка се бе превърнала във весело момиче!

— Маклийн — обърна се към него тя, явно усетила погледа му, — трябва ли ти нещо?

И насън не би помислил да им попречи — не и докато можеше да наблюдава как Инид общува с човек, към когото е приятелски настроена.

— Мисля малко да поспя.

— Тогава ще пазим тишина — пошепна Селест, отиде на пръсти до прозореца и с жест повика Инид при себе си. — Шт, шт!

За щастие Маклийн имаше слух на ловно куче.

— Значи вие сте от Изисканата академия за гувернантки? — попита с интерес Селест.

— Да. Лейди Бъкнел успя да ме назначи на добро място.

Обзет от любопитство, Маклийн забрави, че уж спеше.

— Какво означава Изисканата академия за гувернантки?

— Нали каза, че ще си почиваш? — Инид явно знаеше, че той подслушва.

— Не мога да заспя толкова бързо — отговори той колкото можеше по-невинно.

— Ние я наричаме училище за гувернантки. Ръководителката се казва лейди Бъкнел. Задачата й е да намира добри работни места на млади жени — обясни ведро Селест и отново се обърна към Инид — Аз също съм от Изисканата академия за гувернантки. Лейди Бъкнел ме обучи и ме изпрати във Франция. После дойдох тук, защото Трокмортън имаше нужда от гувернантка, а аз исках да се омъжа за брат му.

— Значи ще станете съпруга на брат му? — попита изненадано Маклийн.

— Не. Селест ще се омъжи за мистър Трокмортън. — Инид поклати глава, сякаш си имаше работа със слабоумен.

По дяволите! Нали Селест току-що бе казала, че е дошла в Блайт Хол да се омъжи за брата на Трокмортън? Защо жените се разбираха добре, а той не проумяваше нищо?

— Кога се върнахте от Франция? — попита Инид.

— Преди няколко месеца. Трокмортън започна да ме ухажва, макар че всъщност не го искаше, повярвайте. После обаче промени намеренията си и настоя да се оженим колкото може по-скоро. Майка му, скъпата лейди Филберта, не иска да живеем под един покрив, без да сме венчани, защото се бои, че може да забременея. Аз, разбира се, бих могла да й кажа, че вече очаквам дете, но не искам да разваля изненадата.

— О! — Инид скочи и прегърна Селест. — Това е прекрасна новина! Кога се очаква щастливото събитие?

— Браво на Трокмортън! — Маклийн се ухили. Кой би помислил, че добрият, почтен Трокмортън се е пъхнал в леглото на гувернантката?

— Бъдещите ни деца със сигурност ще се раждат след девет месеца, но това тук ще дойде на бял свят след не повече от седем. — Селест се засмя весело. — Само да сте посмели да кажете на Трокмортън, че съм издала тайната!

Маклийн се надигна на лакти.

— Искате да кажете, че бъдещият баща още не знае за щастието си?

Селест се изчерви.

— Легнете си и спете, мосю!

— Веднага, мадам, но ви моля да му кажете колкото може по-скоро. Всички знаят, само бащата не знае.

Двете жени се погледнаха и вдигнаха рамене.

— Жената предпочита да разкаже новост като тази първо на жена — обясни Инид. — Мъжете не разбират от тези неща.

Маклийн започна да масажира челото си.

— Как да не разбираме? Това е естествен процес.

— Точно там е работата. Мъжете не го разбират като естествен, а като биологичен процес. Даже си мислят, че имат нещо общо с него.

— Хубава работа? Разбира се, че имаме нещо общо! — Маклийн простена и отново разтърка челото си. — Ще ми се да видя как бихте се справили сами.

Инид притисна ръка към сърцето си.

— Бебетата са чудо, изпратено от небето.

Селест кимна тържествено. Двете жени отново забравиха за Маклийн.

— Правилно. Скъпата лейди Филберта ме изпрати в Париж да си накупя, каквото ми е нужно. — Тя разпери розовата си пола. — Най-новата мода. Харесва ли ви?

— Прекрасна е. — Инид попита материята и въздъхна. — Воал ли е?

Откъде жените знаят всички тези неща? — запита се Маклийн. Само поглеждаха другата жена и веднага заявяваха, че използвала еди-какъв си крем или еди-какъв си парфюм, макар че тя изглеждаше като всички други жени по света. Знаеха кой плат какъв е и как се произвежда. Знаеха коя дама носи бельо с рюшове и колко шивачки са го изработили. А тоалетите им бяха дяволски сложни. Защо се полагаха всички тези усилия?

Ако можеха да говорят по същия начин за коне, би могъл да го приеме. Тогава поне щеше да има смисъл.

— Корсажът и маншетите са от копринено кадифе. Не съм съвсем сигурна дали е редно да нося такава рокля денем, но шивачът заяви, че е много шик, а на Трокмортън му харесва да я докосва, когато… — Селест затвори уста и хвърли сърдит поглед към Маклийн.

Той затвори очи и се направи на дълбоко заспал.

— Аз нямам никакъв опит с мъжете, но Трокмортън е невероятен — зашепна съзаклятнически Селест. — Толкова е страстен. И вашият съпруг ли е такъв?

Сърцето му направи скок. Какво ще отговори Инид?

— Той се интересуваше повече от карти и зарове. — Инид говореше високо и той беше готов да се закълне, че го прави нарочно, за да я чуе.

— Сериозно ли говорите? Трокмортън ми е разказвал много за съпруга ви, но никога не е ставало дума за хазарт и други такива… — Гласът на Селест прозвуча разочаровано, но настроението й бързо се оправи. — Сега, когато мистър Маклийн е забравил миналото си, може би ще си припомни как се прави любов.

— Може би — отвърна със съмнение Инид. — Но да забравим Маклийн. Хайде да си поговорим за изисканата академия за гувернантки.

— О, да! Знаете ли с кого се запознах тук, в Блайт Хол? С основателките на академията!

— Наистина ли? — Инид беше смаяна. — Те са легенди. Как изглеждат? Как говорят?

— О, те са млади и красиви. И най-вече умни. И естествено…

Маклийн престана да слуша. Клепачите му натежаха. Беше чист, вече знаеше каква може да бъде жена му, беше си спомнил сестра си — какъв хубав ден. А утре го очакваше още по-хубав. Утре ще разбере от кого е писмото и да си спомни всичко, свързано с него. Може би да си спомни и жена си. Неговата трудна, многолика, омагьосваща малка жена.

10.

Когато се събуди, беше среднощ. Самотна, почти догоряла свещ удължаваше сенките в стаята. На леглото до стената спеше Инид, свита на кълбо, дългата плитка на възглавницата, бледата ръка с отворена длан. Очевидно беше напълно спокойна, защото похъркваше.

Маклийн се ухили. Жена му хъркаше — съвсем тихо, но хъркаше. Добре беше да знае, че безукорната му съпруга има поне една човешка слабост.

Беше му крайно неприятно да я изтръгне от дълбокия сън, но го мъчеше жажда. Прецени разстоянието между леглото си и масата, на която бе поставена стомничка с вода. Пет крачки, не повече. С изключение на няколко болезнени места и все още слабия си крак се чувстваше здрав. Само пет крачки. Ще стане и сам ще си вземе чаша вода.

Преметна крака през ръба на леглото и стъпи на пода. За момент му се зави свят, после пред очите му се проясни. Ще се справи, със сигурност ще се справи.

Стана — и проклетият му крак поддаде. Политна напред и се строполи на пода. Ударът разтресе дъските и завибрира във всеки мускул и всяка костилка от тялото му. Нощното шкафче също падна. Наредените върху него кърпи се разпиляха по пода. Порцелановият леген се натроши на парченца.

Инид скочи и се втурна към него. Гневен, смутен и измъчван от болки, Маклийн простена:

— Нищо ми няма. Добре съм!

Инид не го слушаше.

— Къде те боли? Има ли нещо счупено?

Да, гордостта му. Нищо важно.

— Легенът — изфуча той.

— Става въпрос за теб — укори го тя. — Нарани ли се?

— Добре съм — повтори той. — Измети парчетата.

На стълбата се появиха двама мъже с извадени пистолети и Маклийн реагира инстинктивно: посегна към Инид и я скри зад гърба си.

Тя изпищя задавено.

Мъжете се огледаха и Маклийн разбра, че са неговите охранители. Разхлаби хватката си и Инид можа да седне на пода.

— Какво правите? Луди ли сте?

Мъжете прибраха пистолетите. Инид бързо влезе в ролята си на болногледачка.

— Не се притеснявай, Маклийн, това са Хари и Сендмън. Нищо няма да ти сторят.

Много му се искаше да й каже, че не му е приятно да го утешават като дете, пробудило се от кошмар, особено пред двама други мъже, но тя го бе прегърнала, за да му помогне да се изправи, и това беше по-приятно от всичко друго на света.

Продължавайки да го държи като дете, паднало и ударило главата си, Инид започна да дава нареждания на мъжете.

— Хайде, Хари, Сендмън, помогнете ми да го настаним отново в леглото.

Маклийн имаше достатъчно сили, за да я отблъсне.

— Първо се обуй. Ще си нараниш краката от парчетата.

— Ние ще се оправим, мис.

Маклийн позна гласа. Хари.

— А вие направете каквото ви каза мистър Маклийн — добави Хари. — Обуйте се.

— Искам да помогна…

Маклийн забеляза, че двамата мъже се споглеждат смутено, и се обърна към Инид. Мили Боже, тя беше почти гола, само по тънка лятна нощница!

Погледът му бързо обходи тялото й. Не можеше да не гледа — дори умиращ мъж би се зарадвал на такава гледка.

Най-сетне с мъка откъсна поглед и изрече подчертано бавно:

— Иди и си облечи халата.

Инид се погледна и с тон, който изразяваше цялото й презрение към съществата, мислещи за голи жени даже в такава криза, отвърна:

— Мъже.

Би могъл да й обясни, че мъжете мислят за голи жени даже когато ги подлагат на мъчения, когато са на аудиенция при кралицата или когато ги удари мълния, но знаеше, че жените не бива да знаят много.

Инид се отдалечи с гневни крачки и мъжете най-сетне можеха да посветят вниманието си на ранения. Хари коленичи пред него.

— Има ли нещо счупено?

— Не.

— Тече ли ви кръв?

— Не.

— Да го вдигнем. — Мъжете хванаха Маклийн от двете страни и без много церемонии го настаниха в леглото.

Той изохка сърдито. Явно се беше понатъртил, но нямаше сериозни наранявания. По-добре да огледа охранителите си. Вече познаваше Хари — видя го в деня, когато за първи път отвори очи, и нямаше да забрави с каква естественост държеше пистолета.

— Вие двамата винаги ли сте долу? — попита той.

— Един от нас да. — Хари се обърна. — Ето я и нея.

Инид се бе увила в розов памучен халат и беше обула обувки. Хари и другарят му й направиха място и тя се наведе над Маклийн, за да го прегледа. От косата й все още се носеше аромат на цветя и летен вятър.

— Какво стана? Сигурно си паднал от леглото…

— Не съм паднал. Опитах се да стана, за да си взема нещо за пиене — отговори той.

— Не се шегувай. Случва се човек да падне от леглото…

Тя разтърси глава, сякаш думите му бяха стигнали до ума й едва сега. А когато разбра, че е казал истината, за миг се превърна от загрижена медицинска сестра и разгневена съпруга.

— Наистина ли твърдиш, че след два дни бульон и след толкова тежки рани си решил, че имаш достатъчно сили да отидеш до масата?

— Не повече от три крачки — отвърна предпазливо той. Преценката му беше пет, но нека не я гневи.

— От два месеца си на легло! Кракът ти е счупен! — Инид шумно пое въздух. — Имаш ли ум в главата си?

— Не! — изръмжа той. — Нямам. Аз съм само един глупав мъж, който си няма представа откъде се вземат бебетата. Нали така решихте със Селест?

Тишината, която се възцари в помещението, придоби чудовищни размери. Мъжете с пистолетите се спогледаха, после сведоха очи към земята.

Инид го погледна, обърна се към двамата мъже и избухна в смях.

Какво облекчение! Маклийн въздъхна. Вярно, в смеха й имаше нотки на истерия, но това беше по-добро от алтернативата да продължи да го ругае.

Тя сложи ръка на челото му и изрече тихо:

— Въобразил си си, че можеш да вървиш по водата.

Отиде до прозореца и отново се засмя.

— За какво са ви тези пистолети, момчета? — попита с привидно равнодушие Маклийн.

— На Крим някой се е опитал да ви убие и правителството на Нейно величество е много загрижено — отговори Хари.

— Само три крачки! — изхълца Инид.

Маклийн запази пълно спокойствие.

— Значи правителството на Нейно величество очаква опитът за покушение да се повтори в Англия?

— Възможно е. — Хари смушка другаря си и двамата се запътиха към стълбата.

— Глупав мъж, който не знае откъде се вземат бебетата! — Избухването на Инид завърши с горчивина.

Жалко, защото отново щяха да последват обвинения. Маклийн рискува един поглед към прозореца. Тя седеше на пейката със скръстени под гърдите ръце и го гледаше втренчено.

Той може да не си спомняше, че е бил женен, но знаеше някои неща за общуването с жените.

— Извинявай — прошепна съкрушено той. — За всичко съм виновен аз. Постъпих глупаво.

Инид мълчаливо започна да оправя плитката си. Той реши да опита отново.

— Ти ме накара да се чувствам по-силен, отколкото съм в действителност. Придобих увереност в себе си…

Тя въздъхна и стана да му налее вода.

— Моля те, Инид, може ли малко вода? — попита нежно той.

Тя се обърна толкова рязко, че дъските изскърцаха.

— Толкова ли беше трудно да ме събудиш? „Моля, Инид, донеси ми нещо за пиене!“ Или: „Вода, Инид, вода!“ Даже да беше казал „Стани, жено, и ми налей вода!“ пак щях да изпълня желанието ти. Не ми е приятно да се държиш с мен като тромав дивак, но никога не съм ти отказвала нищо, нали? Нали?

Защо се бе разгневила отново? Постара се да й отговори с най-успокояващия си тон:

— Ти си всичко, което мъжът може да си пожелае от една жена.

— Не, не съм. И ти винаги си се старал да ми покажеш, че не съм. Обаче съм много добра болногледачка. — Отиде при него с горди крачки и му подаде чашата. — Моля.

Той отпи една глътка, но като видя заплашително смръщеното й чело, бързо изпи остатъка.

— Нарани ли се? — попита тя и бръчките се поразгладиха.

— Понатъртих се — призна той. — Нищо сериозно.

Тя напълни отново чашата и продължи с въпросите:

— Гладен ли си?

— Ще бъдеш ли така добра да ми дадеш малко хляб?

Тя явно го бе предвидила, защото вдигна кърпата върху панерчето на масата, отчупи парче от самуна и му го подаде. Той помириса доволно препечената коричка.

— Не си представях, че ще ми дадеш хляб. Нали казваше, че мога да ям само зеленчуци и бульон.

Тя посегна към хляба, но той го скри под завивката.

— Ще си го запазя!

— На малки хапки — произнесе предупредително тя, коленичи и започна да събира парчетата от счупения леген.

По гърба му пролази неприятна тръпка. Не му харесваше да я вижда на колене. Смущаваща гледка. Защо тя да чисти следите от неговата неразумност?

— Повикай прислужниците.

— Вече е късно. Всички спят. — Гласът й прозвуча равнодушно. Главата й остана сведена. — Вършила съм и много по-неприятни неща.

Хлябът беше толкова вкусен, че му се искаше да напъха цялото парче в устата си, но по-добре да изпълни указанията й. Освен това го тласкаше любопитство. Имаше да й зададе още няколко въпроса.

— Значи ли това, че си работила като гувернантка?

— Никога не съм работила като гувернантка.

— Нали каза, че си била в Изисканата академия за гувернантки?

— Не съм казала това. Казах само, че лейди Бъкнел ми намери последното ми място. — Инид хвърли големите парчета в кофата за отпадъци и донесе метлата от ъгъла на стаята. — Аз съм болногледачка.

Той беше горд мъж. Знаеше, че е горд. Въпреки това бе допуснал жена му да се отчужди от него. Как така? Защо е позволил съпругата му да печели прехраната си при чужди хора? Да работи като болногледачка е все едно да проституира.

Инид явно четеше мислите му, защото престана да мете и попита язвително:

— Нима би предпочел да съм станала държанка на някой богаташ?

— Не.

Инид беше прекрасна: стройна, с изправен гръб, с открит поглед. Изглеждаше, сякаш никога не я е докосвал мъж. И сякаш никога не е влизала в досег с болни и ранени. С мръсотията на болнична стая. Не можеше да повярва, че е работила като болногледачка. Не можеше да повярва, че е допуснал това да се случи.

От друга страна обаче… тя излъчваше недоволство, недоверие и подигравка. И всичко това бе насочено към него!

— Значи си гледала… болни хора. Какви по-точно?

— Ами болни. — Тя знаеше накъде са насочени въпросите му и го измъчваше с кратките си отговори.

— И мъже ли си гледала?

— Да.

Много му се искаше да се разкрещи, но вместо това я помоли:

— Моля те, Инид, говори с мен.

Опряна на метлата, тя въздъхна и се поддаде.

— Много скоро престанах да се грижа за джентълмени, защото дори най-възрастният се върна от прага на смъртта и ми предложи да му стана метреса.

Какъв ужас! Гневът вече кипеше в гърдите му, но този гняв беше насочен срещу обстоятелствата, които стояха между тях, срещу факта, че бе загубил паметта си, срещу безпомощността си да отговори на предизвикателствата й. Не искаше да чува такива неща… но много искаше да я разбере.

— Как се стигна дотам, че стана болногледачка?

— В селото, където живяхме известно време, имаше лекар.

— Ние сме живели на село?

— Да.

Тя измете под леглото, почисти под нощното шкафче и събра купчинката в ъгъла.

— Селото в Шотландия ли е?

— Не. Нарича се Литъл Бийдуел и се намира в северната част на Йорк.

— Защо съм живял в Англия?

— Не знам точно. Мисля, че са те изгонили от Шотландия. — Инид събра парчетата в лопатката и промърмори замислено: — И след седмици ще намираме из стаята малки парченца порцелан.

— Инид! — повика я той, за да й напомни да продължи.

— Ще чуеш неща, които няма да ти харесат — предупреди го тя. Да не би пък да съжаляваше, че е принудена да му разкрие миналото? — Ти беше авантюрист. Играч. Постоянно се местеше от едно място на друго. Едва поживял две седмици в някое село, всички те намразваха. Например побеждаваше констъбъла на карти или спечелваше сребърните прибори на местния кръчмар. И трябваше да си заминем.

— Не мога да повярвам!

Ако се довери на думите на Инид, значи е бил точно от онзи тип мъже, от които дълбоко се отвращаваше. И въпреки това… не можеше да не й вярва. Не знаеше нищо за себе си. Не помнеше нищо от миналото си. Освен това през последните дни се бе убедил напълно в нейната почтеност.

От нея се излъчваше сияние, сякаш във вътрешността й бе запалена ярка свещ. Изпълняваше дълга си, без да се самосъжалява: събра парчетата, остави метлата и лопатката на мястото им, даваше му да яде винаги когато поиска, все едно по кое време на деня и нощта, отговаряше на въпросите му. Отговорите й бяха умни… и остри. Тя го тласкаше да мисли, да чувства, да желае. Копнееше да стопли ръцете си в кожата й, да я притиска до себе си, докато светлината й го изпълни… и той я изпълни със своето тяло.

— Откакто си в съзнание, усещам в теб голяма промяна — промълви тя.

Сигурно имаше причина за тази промяна. Защо се бе отказал така категорично от стария си начин на живот? Не е възможно да се е излъгал така в нея.

Каква беше тя? Красива млада жена в износен розов халат, с умна главица и силен характер. Жена, която умееше да преценява положението, вярваше в оценката си и защитаваше мнението си даже когато не беше съвсем вярно. Дяволски упорита жена. Само така можеше да си обясни крещящата разлика между това, което той беше в момента, и онова, което тя си спомняше. Инид виждаше връзката им с безкомпромисните очи на младостта. Онова, което тя си спомняше, със сигурност не отговаряше на обективната истина.

Точно така. Бе намерил отговора. Щом паметта му се върне, със сигурност ще установи, че бракът им се е състоял от серия младежки заблуди и че с времето фактите в съзнанието на Инид са се променили. Но сега двамата бяха възрастни, зрели хора и можеха да поправят старите грешки.

Следващите й думи привлякоха вниманието му.

— Надявам се, че през годините на раздялата ни си се помирил със семейството си. Винаги си твърдял, че това не е важно, но опълчването срещу семейството беше определящ фактор в живота ти.

— Бил съм на нож със семейството си? — Беше готов да се закълне, че е бил най-семейният човек на света. Поредната грешна преценка на Инид.

— Точно затова се ожени за мен. Аз не бях невестата, която би ти избрало семейство Маклийн. — Инид изкриви устни в горчива усмивка. — Братовчед ти — господарят на клана Маклийн — се обяви категорично против нашия брак.

— Значи съм имал братовчед? — Припомни си момичето на скалата и попита с надежда: — Какви други роднини? Майка, баща, сестра?

— Имаше майка, разбира се, но не се интересуваше от нея. Говореше само за Киернан. Той те ожесточаваше. Киернан се смята за много умен, но ти ще му дадеш да разбере. Толкова му завиждаше, че в крайна сметка се саморазруши.

— Киернан… — Маклийн се надигна на лакти. — Името отекна в главата му и нещо се събуди. — Спомням си за него.

— Наистина ли? — Инид изтича при него и го погледна с надежда.

— Не. Искам да кажа… спомням си името. Нещо се пробужда в мен… — Той се опита да си спомни. Напрегна се до болка, опитвайки се да улови спомена, но не успя. Киернан се рееше някъде в дълбините на ума му и не искаше да излезе на светло. Изтощението победи и той се отпусна на възглавницата. — Не можах да го видя.

Инид кимна примирено.

— Дали е редно да го уведомим, че си жив? Сигурна съм, че семейството ти се тревожи.

— Ако съдя по онова, което ми разказа, хич не ги е грижа. — Може би беше жестоко да се отвърне от клана, от който произхождаше, но в момента не искаше да вижда непознати хора, за които не си спомня, и да оправдава пред тях разюздания си живот… ако наистина беше живял като авантюрист. — Разкажи ми за доктора, който те е обучил.

— Доктор Герисън наближаваше седемдесет. Беше прекарал целия си живот в Литъл Бийдуел и познаваше животните и хората. Аз му асистирах, докато лекуваше пациентите си, и научих всичко, което той знаеше.

Маклийн я хвана за плитката и я привлече към себе си.

— А какво направи после?

— Грижех се за стари и много болни хора.

Той мушна един пръст в плитката и потръпна от допира до копринените коси.

— През последните три години живях при лейди Халифакс. Бях нейна икономка и болногледачка.

Слава богу, Инид бе живяла при жена.

— Сигурно е мила стара дама?

— По-скоро не. Тя е непоносима, постоянно мърмори, предявява претенции… изобщо, труден характер. Но е интелигентна, остроумна, почтена… най-страхотната жена, която съм срещала. Много се привързах към нея.

— От нея ли беше писмото?

— Да.

Маклийн се отпусна. Една тревога по-малко.

— Лейди Халифакс е много болна. Вече не може да пише сама, а диктува на новата болногледачка. — Инид стаена до болка скръстените си ръце. — Напуснах я, за да дойда при теб.

Безизразното й лице изразяваше скритото й недоволство по-ясно от всичко друго. Той стисна по-здраво дебелата плитка и рече:

— Разбирам, че предпочиташ да се грижиш за онази стара жена, а не за мен. Ясно ми е, че ти е по-приятно да гледаш смъртно болен и да държиш ръката на умиращ, вместо да живееш с мен. Може би начинът ми на живот наистина те е отвращавал, но не разбирам как си могла да ме напуснеш, за да водиш такъв живот.

— Нищо не разбираш. Аз не те напуснах. — Инид отстъпи крачка назад и издърпа плитката си от ръцете му. — Ти ме напусна.

11.

— Мадам, знаете ли защо този човек се мъчи ден и нощ? — Мисис Браун, разположена удобно в люлеещия се стол, наблюдаваше Маклийн, който за стотен път тази сутрин се набираше на желязната щанга, закрепена над леглото. — Не престава да движи мускулите си, сякаш ако не го прави, ще се случи нещо ужасно.

— Предполагам, че му е омръзнало да лежи. Иска да стане и да ходи. — Инид приготвяше стаята за баня. През последните три седмици пациентът й се къпеше всеки ден — след изтощителни тренировки. — Откакто падна, е твърдо решен да се изправи на крака колкото може по-скоро.

Мисис Браун се обърна към нея.

— Рано или късно ще трябва да му позволите.

— Знам. — Инид сгъна поредната кърпа. — Загрижена съм за счупения му крак. Никога не бях виждала такава фрактура. Старият доктор Герисън казваше, че е по-добре да застреляш пациента като ранено куче, за да му спестиш мъките по-късно. Аз обаче не искам Маклийн да умре.

— Не и след всичко, което преживяхме, за да го докараме дотук. — Мисис Браун вдяна нов копринен конец и продължи да бродира детската фуста, която си беше донесла. — Ако беше осъден да умре, отдавна щеше да е станало. И който познава този мъж и решителността му, знае много добре, че ние не бихме били в състояние да се противопоставим.

— Права сте. Напълно съм съгласна с вас. — Но това не улесняваше нещата. Нощем, докато лежеше будна, през ума и минаваха ужасяващи картини: Маклийн рухва от болки; в крака на Маклийн се появява кръвосъсирек; Маклийн не си възвръща паметта… Знаеше, че представите й са абсурдни, но напразно се опитваше да прогони от нощите си грозните видения.

Без да обръща внимание на жените, Маклийн правеше упражнения с тежестите, донесени от мистър Трокмортън. После се зае с краката си: повдигане, опъване, свиване. При това напълно пренебрегваше счупения крак. Ден след ден изграждаше тялото си наново, сякаш бързаше за среща със съдбата — и това беше напълно възможно.

— Изглежда много добре — отсъди мисис Браун. — Даже е напълнял.

Твърде меко казано. Докато железните тежести неотстъпно се вдигаха и падаха, мускулите по раменете и ръцете се очертаваха все по-ясно.

— Храни се много добре и не е чудно, че е напълнял — продължи мисис Браун.

По протежение на силните кости се бяха образували дълги, гладки, опънати мускули и скелетът се бе превърнал в жив, дишащ древногръцки бог. Ала Инид беше прекарала твърде дълго време сама, за да сравнява Стивън Маклийн с Аполон по друга причина, освен заради изстъпленията му в миналото.

— Би трябвало да си облече риза — промърмори тя.

Мисис Браун продължаваше да го оглежда одобрително.

— Защо? Жена на моята възраст има пълно право да си услажда очите с такава гледка. Не ми се случва много често, нали разбирате?

Шокирана от думите на бавачката — от жени на нейната възраст не се очакваше да зяпат подир мъжете — Инид извика:

— Мисис Браун!

— Само сляпа или мъртва жена не би го нарекла красив. — Мисис Браун се изкиска. — Сигурно затова искате да си облече нещо. Той почти не разговаря с вас. Не ми се вярва, че споделяте леглото.

— Това изобщо не ви засяга — сопна й се Инид.

— Права сте… Но въпреки това ще си позволя да кажа, че и двамата ще се почувствате много по-добре, ако се позабавлявате малко преди лягане.

Инид си каза, че не се нуждае нито от довереница, нито от съветница. Отдавна се беше научила да се справя с живота без помощта на чужди хора.

Разбира се, искаше й се да поговори с някого за истинските проблеми на Маклийн. Да разбере дали той някога ще й прости. Само тя беше виновна, че той работи като луд с тежестите. Беше му разказала какъв е бил и той се бе ядосал на миналото си. Явно му беше крайно неприятно, че е бил играч и измамник. Дългият списък с прегрешенията му го бе вбесил. А когато тя му заяви, че я е напуснал, гневът му избликна с пълна сила. Нарече я лъжкиня. Лицемерка. Измамница.

Тогава тя изпита съжаление към него. Казаното от нея го извади от равновесие. Изслуша укорите му и не отговори нищо. Престана да му говори за миналото — и какво получи за благодарност? Той не беше в състояние дори да я погледне, камо ли да проведе с нея истинска разговор.

Сигурно няма да издържа още един изблик на гняв, каза си уморено Инид.

Беше сигурна, че той работи така упорито върху физическото си състояние, за да се махне по-скоро оттук, да открие истината и да й извика в лицето, че е сбъркала. Знаеше, че много скоро той ще поиска да стане, и въпреки страха, че кракът му ще поддаде, тя ще се съгласи, фактът, че все още не се е опитал да стане от леглото, я изненадваше.

За съжаление не би могла да довери всичко това на мисис Браун. Знаеше, че тя гори от желание да изкоментира напрежението в стаята. Явно беше започнала да смята Инид за нещо като своя дъщеря, защото при всеки удобен случай я затрупваше с добронамерени съвети.

— Вие просто не знаете как жената трябва да се държи със съпруга си — подзе отново старата бавачка.

— Не искам и да знам.

— Значи сте глупачка. Всяка жена трябва да знае какво харесва и какво не харесва съпругът й. Само така ще успеете да го накарате да прави онова, което искате от него.

— Но аз не искам да прави каквото и да било — възрази Инид, макар да знаеше, че е безсмислено. Мисис Браун щеше да продължи. И наистина, в гласа на бавачката звънна недоволство.

— Крайно време е да отвикнете да говорите неистини, мисис Маклийн. Това е лошо за душата. Не знам какво точно сте казали на Маклийн, та е в толкова лошо настроение, но…

— Казах му, че е негодник, какъвто рядко се среща.

— Виждате ли! Изобщо не е нужно да му говорите такива неща. Защо не му казахте, че е принц между мъжете? Да видите как щеше да разцъфне. Вместо това вие раздухвате някакъв си малък проблем, давате воля на яда си и ето какво се случва.

Инид притисна ръце върху пулсиращите си слепоочия.

— Нали казахте да не говоря неистини? Как бих могла да твърдя, че Маклийн е принц между мъжете, като това няма нищо общо с истината?

— Когато жената казва неистини на мъжа си, това не са лъжи, а по-скоро леко разтягане на истината. Бог ще ви прости, защото това е начин да направите съпруга си щастлив.

— Хич не ме е грижа дали е щастлив или не.

— Как да не ви е грижа! Той ви е съпруг! Нямате избор, мила. Бракът е вечен, затова ви препоръчвам да си седнете на задника и да се стегнете. Така правят всички разумни съпруги.

Инид никога не беше чувала мисис Браун да говори така откровено.

— И вие ли направихте така? Седнахте си на задните части и се стегнахте?

— Да, мила моя. И аз като повечето жени се омъжих за недостоен човек. — Мисис Браун привърши бродерията, показа й фустата и се усмихна доволно. — Ако днес нямате повече нужда от мен, мисис Маклийн, ще отида в детската стая да видя какво правят мис Пенелопи и мис Кики. До сватбата остават само четири седмици и хлапетата не са на себе си от вълнение.

— Мога да си представя.

Инид се радваше много на посещенията на Селест, която идваше поне два пъти седмично, винаги с букет цветя, понякога с книга или гребен, и описваше възторжено приготовленията за сватбата. Всеки път обаче се ядосваше ужасно, защото Маклийн постоянно се намесваше в разговорите. Беше й крайно неприятно, че той я пренебрегва, че се шегува и се смее с приятелката й. Беше й писнало да се тормози от чувство за вина, че той се измъчва с физически упражнения, за да си възвърне предишната сила.

С други думи: стига толкова. Затова каза на мисис Браун:

— Бъдете спокойна. Погрижете се за децата, а аз ще се заема с Маклийн.

— Струвате ми се малко изнервена. — Ала нищо не беше в състояние да разруши душевното спокойствие на мисис Браун. — Не бъдете много рязка с него. Срещу този мъж не можете да спечелите.

Инид много искаше да й каже, че се лъже, но знаеше, че може да се справи с Маклийн и глупавото му недоволство, обаче в никакъв случай не може да преодолее възраженията на винаги практично настроената мисис Браун. Затова скръсти ръце, сведе глава и изрече с добре изиграно смирение:

— Ще му почета от „Лондонски вестник“.

— Това му харесва. — Мисис Браун сгъна грижливо фустата и я прибра в кошничката за шев. — Така времето му минава по-бързо.

— Откъде знаете? — учуди се Инид.

— Той ми каза. — Мисис Браун стана и се запъти към стълбата. — Намерете удобен случай и поговорете с него. Той е много мил мъж, повярвайте ми.

Мил? Маклийн беше мил като римски завоевател, заповядал да опожарят английско село. Инид неволно се засмя: само за една сутрин го беше сравнила с гръцки бог и римски пълководец. Следващото сравнение вероятно щеше да е със средновековен рицар — макар че у него нямаше нищо рицарско. Абсолютно нищо.

Обърна се към него и видя, че той я наблюдава. През това време доближаваше лактите и коленете си и отново ги раздалечаваше, бавно и равномерно, без прекъсване. Изразът на лицето му показваше, че гори от желание да разтвори черепа й и да види какво има вътре.

Колко интересно! Значи Маклийн най-после е решил да се заинтересува от нея? Как ли ще възприеме мислите й — дали с изненада или с гняв?

Тя посегна към вестника, донесен от мистър Трокмортън в началото на седмицата, и се приближи до леглото.

— Искаш ли да ти почета?

Той кимна. Тренираше главата си със същата упоритост като останалите части на тялото. Слушаше, искаше обяснения, от време на време коментираше и коментарите му показваха, че си спомня… нещо. Ала продължаваше да твърди, че паметта му не се е върнала, и тя нямаше причини да се съмнява в твърденията му. Вярваше, че щом разбере кой е и си спомни какъв е бил някога, той ще й се извини.

Премести стола по-близо до леглото, седна, отвори вестника и прочете статията за „Великобритания“, първия голям витлов параход с железен корпус, спуснат на вода на 19 юли.

— Не вярвам, че ще прекоси Атлантика — изръмжа Маклийн.

След това му прочете за статуята на лорд Нелсън, изправена върху колона на новопостроения Трафалгар Скуеър.

— Крайно време беше — процеди той, изтегли се по щангата и мускулите на раменете му изпъкнаха. Стомахът на Инид се сви.

Зачете поредната атака срещу принц Албърт, че обслужвал чужди интереси, когато Маклийн я прекъсна с въпрос:

— А твоето семейство какво е?

Ето я и първата проява на любопитство, макар и прикрита с небрежен тон. Тя отпусна вестника и рече:

— Радвам се да чуя първия личен въпрос от три седмици насам. Но защо питаш за семейството ми, вместо да кажеш: „Извинявай, че се държах така глупаво“ или „Много ми липсват интересните ни разговори“?

Без да се впечатли, той се зае отново с тежестите.

— Е, какво е семейството ти?

Винаги правеше така: стрелата право в целта. Искаше най-после да знае защо омразният глава на клана е отхвърлил Инид като неподходяща партия. Е, отговорът беше прост.

— Нямам семейство.

— Всеки има семейство.

— Незаконните деца нямат.

Отговорът го свари неподготвен. Престана да вдига тежестите и я измери с критичен поглед.

Какво значение имаше дали знае или не? Щом си възвърне паметта, пак ще започне да я дразни с незаконния й произход. Някога това беше любимото му забавление.

— Наистина ли нямаш майка и баща?

Докато говореше, той поемаше дълбоко въздух и голите му гърди се издуваха. Инид проследи опъването на мускулите под кожата и неволно въздъхна. Копнееше да зарови пръсти в кестенявите косъмчета на гърдите му. Опита се да си представи какъв ще бъде, като възвърне цялата си сила, и потръпна.

— Няма нищо интересно. — Трябваше да се съсредоточи върху, разговора и да не го зяпа като влюбена ученичка. — Мама починала от родилна треска. До шестнадесетата ми година баща ми плащаше училищната такса в училището за млади девици на мисис Палмърс.

— Значи имаш баща. Как се казва?

— Вече нямам. Но щом искаш да знаеш, баща ми беше достопочтеният граф Бинхемптън.

— Значи във вените ти тече аристократична английска кръв. — Шотландският му акцент се засили. — Кръвта на глупавите, самодоволни, безполезни английски колонизатори.

— О, да, аз съм англичанка и се гордея с това — отговори гневно тя. — И каквото и да ми говориш, няма да промениш този факт. Но знай, че няма нищо по-ужасно от това едно малко момиче да расте между високопоставени млади дами.

— Искаш да кажеш, че момичетата в училището са принадлежали към по-висша класа от теб?

— Поне така си въобразяваха. — Пред вътрешния й взор се появиха дългите коридори на училището, по които се движеха пъпчиви момичета с лоши зъби и се надпреварваха да презират мис Инид, която нямаше фамилно име. — Законни дъщери на графове и барони, законни дъщери на свещеници и рицари, законни дъщери на новобогаташи — в очите на обществото те стоят много по-високо от мен.

— Но щом училището на мисис Палмър е било посещавано от такива момичета, значи става въпрос за престижно учебно заведение?

— Да, мисля, че има добра репутация.

— Това обяснява много неща. — Той я погледна и тя изпита чувството, че погледът му смъква един по един пластовете на самообладанието й и разкрива треперещото дете под тях. — Говориш с акцента на британската висша класа. Познаваш класиците, бродираш, говориш на френски с мис Селест. Много впечатляващо.

Стана й неприятно. Този недодялан негодник, чийто единствен талант беше да хвърля зарове, нямаше право да изброява предимствата й. Сега ще му покаже, че умее да бъде високомерна — бе овладяла този навик от най-добрите представители на висшата класа.

— Моля да не забравяш, че умея да свиря на пиано и да танцувам валс.

Той я изгледа остро.

— Освен това притежаваш невероятен ум. Предполагам, че си го усъвършенствала, за да се защитаваш срещу другите момичета и злобата им. Граф Бинхемптън ти е дал възможност да се движиш във висшето общество. Сигурно си му много благодарна.

— Благодарна? — Думата преливаше от сарказъм. Някога често й казваха, че трябва да е благодарна на баща си за финансовата подкрепа. Ала тя не изпитваше благодарност. Мразеше мъжа, опропастил майка й. Той се е поддал на похотта, а хората продължаваха да го смятат за почтен и сериозен човек. Освен това не бе помислил, че един ден ще умре, и не я бе споменал в завещанието си. Нито веднъж не дойде да я види в училището.

— Аха. Виждам, че не си благодарна. Ти не си глупачка, Инид.

— О, стига, Стивън! Ласкателствата ти могат да завъртят главата на едно бедно момиче!

Той се засмя и тя зяпна смаяно. Откъде се взе този внезапен изблик на бурна радост?

Инид се развълнува като дете. Цели три седмици не беше зървала усмивката му и сега беше щастлива да види как мрачната замисленост се замени със сияещо очарование. Ако продължава така, ще забравя какво ми е причинил и ще се влюбя в него със същия плам, с какъвто го обикнах като неопитно момиче, каза си горчиво тя.

За нейно щастие мигът не продължи дълго.

— Каза ми, че си учила при мисис Палмърс, докато си навършила четиринайсет години — отбеляза той. — Какво стана после?

— Бинхемптън умря. Изхвърлиха ме от училището. Отидох в дом за бедни сирачета. — След училището на мисис Палмър, обитавано от сноби, сиропиталището й се беше сторило същински рай. — Съпругата на негово лордство и законните му деца нямаха никакъв интерес да продължат благотворителната му дейност.

Маклийн остави тежестите на нощното шкафче и се усмихна почти нежно.

— Сигурно си преживяла шок.

— Да, мога да кажа, че беше шок. — Инид разтегли устни в нещо като усмивка. — Преместих се от училище, където всеки вторник идваше учител по танци и чаят ни се сервираше точно в три, в стара къща, препълнена с мръсни деца, болни от най-различни болести, където краденето беше единственият начин да се наядеш до насита. Ще добавя само, че надзирателят ме наби, задето говорех добър английски.

За нейно облекчение Маклийн не прояви нито изненада, нито съчувствие.

— И как оцеля?

— Жената на надзирателя реши, че мога да печеля пари. Когато станах на шестнайсет, ме продаде като гувернантка при един викарий. Жена му си въобразяваше, че принадлежи към доброто общество. Искаше децата й да се научат да говорят с акцента на висшата класа. — Инид се засмя развеселено и обясни: — Докато живеех там, разбрах, че преподаването не е моето призвание.

— А после срещна мен.

— Мисля, че е най-добре и двамата да забравим, че някога сме се познавали.

Тя сгъна вестника и понечи да стане.

Никога досега не беше разказвала историята си. Почти никога не си разрешаваше да си спомни една или друга случка. А днес думите просто избликваха от устата й. Добре, че гордостта и сдържаността не й позволиха да продължи. Да, след това бе срещнала Маклийн. И се бе държала като пълна глупачка. Толкова лековерна… Искаше й се да поплаче за момичето, което беше някога. Не, не можеше да разкаже историята на брака си — дори на мъжа, за когото се бе венчала.

— Каза, че съм те напуснал. — Той се протегна, улови китката й и предотврати бягството, преди да е започнало. — Разкажи ми. При какви обстоятелства стана това?

— По-добре е да ги забравим.

— Аз не ги помня. Забравил съм всичко, но ти, ти никога няма да забравиш. Разбирам го по отвращението в очите ти. — Не стискаше силно китката й, но не й даваше възможност да се отдалечи. — Моля те, разкажи ми. Така ще знаем и двамата.

— Не — отговори шепнешком тя и го погледна право в очите. — Не искам. — Нямаше предвид разговора, а факта, че той неотстъпно я привлича към себе си. — Недей, Маклийн.

— Какво? — Той сложи ръка на кръста й и я притегли към тялото си. — Какво не бива да правя?

Тялото му лепнеше от пот. Миришеше като работник. Въпреки това тя сложи ръка до главата му върху възглавницата и наведе лице към него.

— Защо правиш това? Може би искаш да ми отмъстиш, че ти казах истината? Че вече знаеш какъв си бил някога…

— Ти си моя жена. Моята друга половина. Ако отмъстя на теб, причинявам болка на себе си.

Дъхът му милваше кожата й. Гласът му беше тих и дълбок. Близостта му я изкушаваше. Как искаше да я целуне отново като преди няколко седмици. Каква глупачка беше!

— Брачните клетви важат, докато смъртта ни раздели. Но аз не мога да те убия, колкото и да ми се иска понякога — продължи той.

Тя се опита да се освободи от него, но ръцете му я държаха като в клетка. Затова отговори с треперещ глас:

— И на мен ми се иска, и то по-често, отколкото на теб.

Той я прегърна по-здраво.

— Ти и аз, ние не можем да се отделим един от друг. Затова е по-добре да се научим да общуваме.

Най-сетне Инид разбра.

— Говорил си с мисис Браун!

— Да. Също както и ти.

— И аз говорих. — В гласа й нямаше особен ентусиазъм.

— Тя е права. Убеден съм в това. — Той помилва косата й. — И ти го знаеш.

— Но аз не искам да съм обвързана с теб — пошепна Инид, като упорито се стараеше да се държи на няколко сантиметра от него.

— Ще кажа на мисис Браун какво си ми отговорила.

— Само посмей!

— Добре, но само срещу една целувка. — Усмихна се изкусително и заключи: — Една целувка, Инид. Знам, че го искаш.

Дявол да го вземе! Тя се поддаде на настойчивостта му, наведе се, отвори устни и затвори очи. Той притисна уста към нейната и вкусът му веднага я замая. Интимността им беше толкова топла, толкова приятна! Сърцето й заби по-силно, разумът й изключи, слабините запулсираха. Плъзна езика си навътре и той го засмука нежно. Ръцете му я окуражиха, милвайки гърба й. Усещането беше толкова прекрасно… и толкова страшно. Изкушение. Грях. Наслада.

Разстоянието между тях, което се бе старала да запази, се стопи и тялото й падна върху неговото. Чувството на близост изтръгна стон от устата й. Никога преди това не бе изпитвала такава възбуда. Искаше да го изяде, да го изпие, да го погълне целия. Не понасяше мисълта, че той ще се отдели от нея, затова притисна лицето му с две ръце. Вдигна глава и видя… триумфална усмивка.

Негодник! Абсолютен негодник! Наистина се осмеляваше да се смее… да се хили самодоволно! Сякаш страстта й беше капитулация. Сякаш имаше власт над нея. Не, той беше просто негодник. Авантюрист. Донжуан.

Как бе могла да го забрави?

Откъсна се и хукна към стълбата. В този миг се появи мистър Кинман. Усмихна й се приятелски, както винаги, когато я видеше, и й подаде запечатан плик.

— Това е за вас, мисис Маклийн. От лейди Халифакс.

Инид грабна писмото и направи бърз реверанс.

— Много ви благодаря. Хубаво е да знам, че на света е останал поне един джентълмен. — И побягна навън, без да се огледа.

12.

Опрял ръце на хълбоците, Кинман я проследи с объркан поглед и попита с тона на щастливо необвързан мъж:

— Какво й е, за бога?

— Защо питате мен? — Маклийн седна и спусна крака на пода. — Тя е жена!

Кинман се обърна към него и широкото му лице потъмня.

— Не е това. Аз я познавам, Маклийн. Пак сте я разсърдили.

— Не, просто се опитах да я направя щастлива. — Жените бяха неразумни същества, а неговата беше най-неразумната от всички. — Тя не знае кое е добро за нея.

Кинман пристъпи до леглото, извади иззад нощното шкафче бастун и го подаде на ранения.

— Не мога да разбера какво не ви е наред, Маклийн. Имате прекрасна жена, която се грижи за вас — сякаш си е струвало да ви спаси, — а какво правите вие? Бяга от вас, сякаш я гони глутница кучета.

С добре премислени движения Маклийн стъпи здраво на земята и се изправи.

— Мисля, че скоро ще се разберем.

Беше твърдо решен да я спечели. През последните три седмици я наказваше, че му е разкрила онова, което счита за истина. Тя му призна правото да се сърди и въпреки лошото му настроение се грижеше предано за него.

Всеки път, когато й ръмжеше, тя намираше остроумен отговор и понякога той едва се сдържаше да не се разсмее, толкова добри бяха репликите й.

Кинман бе протегнал ръце да го подкрепи, но като видя, че пациентът стъпва сигурно, отстъпи настрана.

— Още малко и бастунът няма да ви е нужен.

— Мисля, че и сега не ми трябва.

Стъпалата му тръпнеха, хълбоците го боляха, счупеният крак пулсираше, но в действителност възстановяването му протичаше забележително добре, като се има предвид, че цели два месеца е бил прикован към леглото. Окачи бастуна на ръката си и започна с упражненията, които изпълняваше всеки ден, докато Инид се разхождаше в градината.

Инид… вече бе започнал да разбира защо се е оженил за нея… в далечното минало, за което не си спомняше.

Колкото и да се съпротивляваше срещу това чувство — той я харесваше. Въпреки благородния й английски произход. И днес би я ухажвал с цялата си решителност. Вече познаваше добре тялото й. Всяка вечер я очакваше да излезе иззад паравана само по тънка нощница и износения розов халат. И макар да не си спомняше никоя друга жена, краткият поглед към женския силует означаваше за него повече от напълно изживяно удоволствие с всяка друга жена.

Инид го караше да трепери. И щеше да направи всичко, за да я има. Но тя не биваше да знае, че му действа толкова силно. Защото тогава лесно ще го манипулира и ще вземе юздите в свои ръце. Съпругата му и без това имаше тиранични наклонности — вместо да се покорява и да остави ръководството на него. Ала щом се сближат отново — това, естествено, щеше да се случи скоро, — той ще я ласкае, ще й замае главата и ще направи брака им добър и успешен, все едно какъв е бил преди.

Кинман премести ваната до огъня.

— Значи искате да направите мисис Маклийн щастлива? Тогава й кажете, че вече можете да ходите.

— Още не. — През последните седмици инстинктът му за опасност не му даваше мира. На хоризонта дебнеше заплаха. Той не знаеше откъде идва тя и защо, но щеше да я посрещне подготвен и възстановените сили щяха да му помогнат да я преодолее. Не искаше никой да знае на какво е способен. Изненадата трябваше да бъде на негова страна.

— Къде е Трокмортън?

Господарят на дома идваше всеки ден да побъбри с него. Разказваше му новини и — Маклийн съзнаваше това — следеше внимателно дали спомените му се завръщат.

— На път е — отговори Кинман. — Вече би трябвало да е тук, но днес има много работа. Първите гости вече пристигнаха.

— Още отсега? — Маклийн продължаваше да ходи по стаята и да брои крачките си. — Сватбата е едва след четири седмици.

Кинман вдигна рамене.

— Английските аристократи нямат друга работа, освен да обикалят големите имения, а мистър Трокмортън е известен с гостоприемството си.

След като направи достатъчно обиколки, Маклийн реши да спре за днес.

— Значи им поднася хубаво бренди?

— Най-доброто.

Маклийн кимна към стълбата и Кинман отиде да провери. След малко се върна и съобщи:

— Хоризонтът е чист.

Стиснал здраво бастуна, Маклийн започна да се изкачва и да слиза по стълбите. Продължи, докато мускулите му се схванаха. Бедрата му горяха от напрежение, но той не се отказа, докато не надвиши броя от вчерашния ден. След това направи още няколко обиколки на стаята, макар да съзнаваше, че се пресилва. Едва когато се сети, че времето минава и Инид може да се върне много скоро, се отпусна на един стол.

— Готов ли сте за баня? — попита с усмивка Кинман.

Маклийн кимна и пое дълбоко въздух. Радваше се на напредъка и проклинаше слабостта си. Трябваше да е подготвен. Не знаеше за какво, но трябваше да е подготвен. Час по-скоро.

— Тогава ще поискам вода.

Кинман се наведе от прозореца, извика нещо и веднага след това долу започна трескаво суетене. По това време на деня в кухнята винаги имаше котел топла вода. Чуха се мъжки гласове и на стълбата се появиха прислужници, понесли ведра топла и студена вода. Двете прислужнички Сали и Дженифър изметоха пода и избърсаха праха, сложиха чисти чаршафи и отнесоха мръсното бельо. Джаксън донесе изгладена бяла риза без яка и маншети и панталон, отрязан до коленете.

Камериерът не криеше отрицателното си отношение към тази „недостойна“ дреха и Маклийн се ухили злорадо. Джаксън беше жалък глупак. Мършав, слабоумен английски идиот. Маклийн отдавна щеше да го изхвърли с подобаваща доза презрение, ако Джаксън не беше истински майстор на бръснача. Въпреки че бузата и шията му бяха осеяни с белези, Джаксън успяваше да го обръсне, без да го пореже нито веднъж. Не му се щеше да рискува кожата си само защото един жалък английски червей се прави на важен.

Потърка брадичката си и усети драскане. Не така. Кожата на Инид беше нежна като праскова и обещаваше чувствени радости — не можеше да рискува да я одраска, когато я целуваше. А това щеше да стане много скоро.

Джаксън постла една кърпа до ваната и нареди всичко необходимо за бръсненето. После плесна с ръце и извика заповеднически:

— Гореща вода!

Един от лакеите наля вода в купичката и разсипа малко. Джаксън въздъхна театрално и избърса капките. После избръсна господаря си с елегантни, добре премерени, пестеливи движения.

Трокмортън пристигна насред банята и поздрави всеки от мъжете по име. Когато напълниха ваната и слугите се оттеглиха, Джаксън събра нещата си и също излезе. Загледан след него, господарят на дома отбеляза:

— Рядко се срещат камериери, които работят така добре, както твърдят.

— Много е добър. — Маклийн потърка коприненомеката си брадичка. — Само дето не е особено любезен.

Кинман презрително изкриви уста.

— Не мога да разбера защо, след като умее да бръсне така добре, не избръсне и самия себе си. Понякога имам чувството, че по лицето му пълзят гъсеници.

Трокмортън се засмя тихо.

— Докато си върши работата, може да изглежда както си иска. Успяхте ли да си направите разходката, Маклийн?

— О, да, и то каква — отговори вместо него Кинман. — Вече няма нужда от мен.

— Въпреки това стойте при него — кимна му Трокмортън. — Ако падне, няма да посмея да се явя пред очите на мисис Маклийн.

— Ако падна и се нараня, най-добре е веднага да ме застреляте. Иначе мисис Маклийн ще ме измъчи до смърт — заяви раненият и започна да се съблича. Трокмортън и Кинман се обърнаха с гръб към него и го изчакаха да влезе във ваната.

— Вероятно ще се наложи да ви преместим — каза Трокмортън, без да се обърне.

Маклийн бе очаквал тези думи.

— Заради гостите, нали?

Топлата вода бързо облекчи болките в мускулите. Искаше му се да лежи безкрай, но веднага започна да се мие. Всеки път се опасяваше, че Инид ще се върне, ще го завари във ваната и ще започне да пита защо се е къпал толкова дълго.

— Колкото повече хора знаят, че сте тук, толкова по-малко мога да гарантирам за сигурността ви. — Скръстил ръце зад гърба си, Трокмортън се поклащаше на токовете си. — С ваше съгласие ще започна приготовления за връщането ви в Шотландия.

Маклийн не бе очаквал това.

— В Шотландия?

— Надявам се завръщането в родината да ви помогне да си възвърнете паметта.

— Може би. — Маклийн грабна отново сапуна. — Но може би там няма да ме посрещнат с добре дошъл. Може би наистина съм негодник, както твърди Инид.

Трокмортън спря. Последва дълга, замислена пауза, през която Кинман и Трокмортън на няколко пъти се спогледаха.

— Аз не бих ви определил непременно като негодник — обади се най-после Кинман.

— Поне не през последните години — допълни Трокмортън.

Тези двамата бяха предпазливи. Държаха се като конспиратори. Май го бяха излъгали.

— А като какъв бихте ме определили?

— Като реформиран джентълмен — отговори с твърд глас Трокмортън.

Ставаше все по-интересно.

— Значи съм имал нужда от… реформиране?

Трокмортън и Кинман отново се спогледаха. Преди Трокмортън да е намерил думи за отговор, Маклийн заяви:

— Дойде време да ми разкажете цялата история.

Трокмортън въздъхна тежко.

— Още не.

— Какво значи „още не“? — попита гневно Маклийн. — Защо криете от мен най-важната информация?

— Не го правя за удоволствие, а заради собствената ви сигурност.

— Дяволски трудно ми е да го приема. — Ала през последните седмици Маклийн беше проумял, че нищо не е в състояние да накара Трокмортън да говори, когато е решил да мълчи. — И кога ще ми кажете истината?

— В Шотландия. Кинман ще дойде с вас. Той ще ви обясни положението.

Подтикван от гнева, Маклийн изскочи от ваната.

— Дяволски мръсен трик е да лъжеш мъж, който си е изгубил паметта.

— Надявахме се въпросът да се уреди по друг начин — въздъхна Трокмортън. — Надявахме се да си възвърнете паметта.

— Надявайте се… — промърмори сърдито Маклийн. От онзи славен миг, когато бе видял сестра си на скала край морето, в мозъка му цареше затишие. Стараеше се напразно. Усилията му оставаха безплодни. Единственото, в което беше сигурен, беше характерът му — а Инид наричаше това лъжа. Значи не му оставаше нищо.

Докато се триеше бързо с хавлията, той попита:

— И жена ми ли ме лъже?

— Мисис Маклийн е точно тази, която изглежда — отговори спокойно Трокмортън.

Значи жената със сладко лице и остър език не го лъжеше. С това прозрение по-голямата част от гнева му се уталожи.

Той се избърса и облече ризата и панталона.

— Значи Инид не е ваша служителка?

— Искате да кажете, дали не е артистка, която играе роля? — усмихна се Трокмортън. — Не. Ни най-малко.

— Е, добре. Готов съм. — Маклийн изчака двамата мъже да се обърнат, скръсти ръце под гърдите и заяви: — Щом смятате, че така трябва, ще замина. Но трябва да знам някои неща. Трябва да контролирам положението. Искам да видя няколко вещи и очаквам да ги набавите незабавно.

 

 

Инид се запъти обратно към вилата, зави зад ъгъла и едва не се сблъска със Селест, която бавно слизаше по алеята, хванала подръка елегантно облечени мъж и жена.

Селест изглеждаше ужасена.

Инид беше ужасена. Не бе забравила предупреждението на мистър Трокмортън след пристигането й. Но досега не бе срещнала нито един чужд човек и бе започнала да се чувства сигурна.

Трябваше да бъде по-разумна.

Сведе глава, направи реверанс и се отдръпна встрани от пътя. Надяваше се простата й рокля да ги накара да я помислят за прислужница и да не й обърнат внимание. Аристократите обикновено не забелязваха обслужващия персонал.

Само че тези аристократи бяха други.

Едрата и доста пълна лейди беше цялата в дантели и рюшове. Костюмът й беше от блестящ лавандуловосин шантунг. Двойната й брадичка потръпваше, докато обстойно оглеждаше Инид през лорнета си.

— Коя е тази млада жена, Селест?

— Тя е… една от приятелките ми от Изисканата академия за гувернантки.

Браво на Селест! Инид беше готова да й изръкопляска за бързия ум. Не бе изрекла лъжа, а бе дала отговор, който да поведе гостите по фалшива следа.

— Милорд, милейди, желаете ли да видим хризантемите? — попита Селест и направи широк жест към златно оранжевите цветя през една алея.

— Първо обаче трябва да ни представите тази очарователна млада дама. — Лордът направи няколко крачки към Инид, приближи лице към нейното и я щипна по бузата.

Когато лейди Халифакс й каза, че няма по-голям глупак от стария глупак, сигурно е имала предвид точно този глупак. Едър, мършав, нахлупил невероятно висок цилиндър, той се хилеше и правеше физиономии, сякаш имаше пред себе си някое жалко момиченце, поласкано от възможността да флиртува с лорд. И това пред жена му!

Инид беше готова да го цапне, но се въздържа.

— Да я представя? Да я представя, да, разбира се! Ама че глупаво от моя страна! — Селест умееше да се държи като глупачките от висшето общество. — Понякога забравям най-обикновени учтивост. Защото съм дъщеря на градинар, както знаете. Да, разбира се, че трябва да ви представя!

Инид знаеше много добре, че фамилното й име ще каже всичко.

Селест пое дълбоко въздух и започна:

— Лорд и лейди Фийдърстоун, тази млада дама е…

С острия, делови тон на жена, която не държи на светските учтивости, Инид изрече:

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, милорд, милейди. Името ми е Инид Сийуел.

Лейди Фийдърстоун се намръщи замислено, но много скоро лицето й се проясни.

— Сийуел? Това е семейното име на граф Бинхемптън.

Инид се сгърчи като от удар. По дяволите! Тази хора познаваха баща й!

— Роднина ли сте с граф Бинхемптън? — попита лорд Фийдърстоун.

— Възможно е, не знам.

Инид се стараеше да говори спокойно, издържа на погледа му, без да мигне, но не можа да спре червенината, която заля гърдите, шията и връхчетата на ушите и.

Лейди Фийдърстоун вдигна лорнета си, огледа я от глава до пети и спря поглед върху яркочервените бузи.

— Спомням си, че преди няколко години, когато старият Бинхемптън умря, стана някакъв скандал. Говореше се, че имал извънбрачна дъщеря.

— Точно така — отвърна, по-точно изсъска лорд Фийдърстоун и протезата му изскърца тревожно. — Сега си спомням. Семейството му разбрало, че той издържал момичето, и не се зарадвало особено.

Селест кършеше ръце.

— Лейди Бинхемптън е ужасна скъперница. Както се казва, изстисква една гвинея, докато от нея потече злато. — Лейди Фийдърстоун се обърна към мъжа си и попита: — Момичето се казваше Инид, нали, скъпи?

— Да, така мисля, скъпа. — Лорд Фийдърстоун изгледа пронизващо Инид. — Кълна се в името на Зевс, ти улучи, мила моя! Малката прилича досущ на Бинхемптън!

Изобщо не приличам на Бинхемптън! Ала Инид си замълча. Не искаше никой да я познава, не искаше двамата старци да клюкарстват за нея. А най-лошото беше, че Селест бе научила миналото й — и то по какъв начин! Унижението я удари право в стомаха и тя не посмя да погледне към приятелката си. Съзнаваше, че не бива да се защитава, защото този скандал беше отлично прикритие за Маклийн.

— Имам чувството, че отново стоя срещу стария негодник — засмя се лорд Фийдърстоун. — Кажете ми, скъпа, наистина ли сте дъщеря на Бинхемптън?

За да опази Маклийн, трябваше да жертва гордостта си. Добре, ще го направи, но в един момент ще му напомни, че й е длъжник.

— Да, наистина — отговори просто тя.

Знаеше от лейди Халифакс, че съпрузи, живели дълго време заедно, започват да си приличат. Явно лорд и лейди Фийдърстоун бяха женени отдавна, защото лицата им се разтегнаха в абсолютно идентичен израз на радост. Двамата примигнаха в такт и се спогледаха.

— Мис Сийуел, за мен ще е удоволствие да ви придружа на вечеря — рече лорд Фийдърстоун.

— Трябва незабавно да се върна в Изисканата академия за гувернантки — излъга бързо Инид.

Лейди Фийдърстоун се изпъчи и заяви категорично:

— Сигурна съм, че работата не е чак толкова бърза. Останете още един ден.

Инид се усмихна.

— Съжалявам, но не мога.

— Инид работи, затова трябва да си замине. — Селест я хвана подръка и продължи да обяснява: — Знаете ли, много съм разочарована, че приятелката ми няма да остане за сватбата, но дългът я зове.

— О, колко жалко. — Лейди Фийдърстоун отвори чадърчето си. — Вече се радвах на приятен разговор с вас след вечеря, мис Сийуел.

— Аз също — подкрепи я лорд Фийдърстоун.

Инид кимна учтиво и двамата се отдалечиха.

— Продължете разходката си, лорд и лейди Фийдърстоун — извика Селест. — Аз ей сега ще ви настигна.

Двете млади жени се обърнаха и закрачиха бързо в обратната посока. Спряха едва когато се увериха, че няма да ги чуват.

— Не биваше да излизам. — Инид прехапа устни. Няма защо да се тревожа за Маклийн, повтаряше си тя, той е просто един проклетник с изкусителни очи.

— Ти не си виновна — опита се да я успокои Селест.

— Нямах представа, че в имението има гости, а и вече не издържах в онази стая…

За малко да целуне Маклийн и отново да попадне в плен на лудостта.

— Дори и аз не съм виновна, макар че Гарик ще ме обвини, сигурна съм.

— Кой? О, имаш предвид мистър Трокмортън? Маклийн е проклет негодник…

А аз съм на път да полудея…

— Гарик ме обвинява, че просто привличам проблемите, но аз не го правя нарочно, уверявам те! — Очите на Селест засвяткаха. — Ще му дам да разбере! Ако е искал да се омъжи за някоя празноглава светска хубавица, не е познал!

— Ти си страхотна, Селест. А аз не съм парче женска плът, с което могат да се отнасят, както си поискат.

Макар че понякога беше дяволски приятно…

 

 

— Мъжете не умеят да ценят жените. — Селест приседна на каменната пейка под стъблото на прастара върба, вдигна глава към приятелката си и продължи с тон на дълбока убеденост: — Всеки проблем започва с мъж.

Инид нямаше никакво желание да се държи като разумна зряла жена. Искаше да е зверче. Като Маклийн.

— Всички мъже са еднакви — промърмори мрачно тя.

Селест прехапа долната си устна и се замисли.

— Не съм сигурна, че си права, но всеки мъж може да те докара до отчаяние.

— Вече ми писна да давам на Маклийн безплатни уроци по добро държание. Нека сам открие как трябва да се държи в доброто общество и да ме остави на мира.

Това беше най-искреното й желание. Не искаше да се замесва в новите приключения на Маклийн. Той беше почти здрав. Крайно време беше да го напусне. Точно така: тя ще го напусне, както той я бе напуснал, и ще се върне там, където наистина имаха нужда от нея.

Мушна ръка в джоба си и напипа писмото на лейди Халифакс. В ежеседмичните си писма старата дама се показваше смела и хаплива както винаги, но Инид знаеше жестоката истина. Смъртта наближаваше и окуражителните писма, които Инид изпращаше на старата си приятелка, бяха много слаба компенсация за живото й присъствие.

Не смееше да каже на Маклийн, че го напуска, и постоянно отлагаше този важен разговор. По-добре да загърби за миг собствените си проблеми и да утеши Селест.

— Мистър Трокмортън те обожава. Сигурно заради това се държи неразумно.

Селест я погледна изумено.

— Това означава ли, че мъжете имат нужда от причина, за да се държат ирационално?

Инид се засмя и се отпусна до приятелката си. Гневът на Селест угасна много бързо.

— Семейство Фийдърстоун са стари приятели на Трокмортън. Мила стара двойка…

— В поведението им нямаше нищо мило — отвърна сковано Инид, жертва на наранената си гордост.

— Да, с теб се държаха много зле. Много съжалявам. — Селест се огледа бързо. — Честно казано, аз изобщо не ги харесвам. Трокмортънови извиняват лошото им поведение с факта, че са най-големите клюкари в цяла Англия, но аз вече съм била обект на клюките им и те уверявам, че това никак не е приятно.

— Поведението им е непростимо. — Инид подхвана предпазливо деликатната тема. — Благодаря ти, че не ме отблъскваш. Знам, неприятно е да ти кажат, че човек, когото си смятал за приятел, е незаконно дете, но…

Очите на Селест засвяткаха от гняв.

— Още една дума и ще ме обидиш! Аз не избирам приятелите си според родителите им. Същото важи и за теб, иначе нямаше да се държиш така мило с мен, въпреки че съм дъщеря на градинар.

— Какво значение има това?

— И за мен няма значение чия дъщеря си. — Селест скочи и оправи полите си. — Въпросът е изяснен. Ти си ми приятелка, двете сме сродни души… Знам, че скоро ще си заминеш, но когато това приключение свърши, ще дойдеш да ме видиш, нали?

— Обещавам.

Селест я помилва по ръката.

— Ще отида да намеря лорд и лейди Фийдърстоун и ще ги залъжа с разни глупости. После ще кажа на Гарик, че са те видели, и ще изслушам обвиненията му. — Тя направи гримаса, махна на Инид и се отдалечи.

Добротата на Селест трогна сърцето на Инид и й напомни за писмото в джоба й. Извади го, помилва добре познатия печат на семейство Халифакс… и откри, че писмото е написано с чужд почерка! Лейди Халифакс явно го е диктувала на някоя нова прислужница. Счупи внимателно печата и разгъна плътния лист.

Прочете първия ред. Прочете го още веднъж. Прочете набързо още няколко думи, скри лице в ръцете си и избухна в плач.

13.

Маклийн позна Инид по стъпките и едва я изчака да влезе.

— Къде беше, по дяволите? — изфуча разярено.

Инид отстъпи настрана да пропусне Сали, която излизаше.

— В ада, естествено.

Свещите не я осветяваха достатъчно добре, но гласът й прозвуча напълно спокойно, което го вбеси още повече. Не стига, че двамата се бяха карали, ами след завръщането си тя му говореше хладно и безразлично. Заби юмруци в камарата възглавници, които му помагаха да седи изправен, и заяви обвинително:

— Остави ме да чакам.

— Какво да чакаш? Ако имаш нужда от нещо, винаги ще се отзове някой.

— Сигурно ми отмъщаваш, задето се опитах да те целуна.

Тя го изгледа мрачно, затръшна вратата на мансардата и заяви кратко:

— Не.

Гневът му се засили.

— Държиш се детински. Ти си ми жена и мога да те целувам, когато си искам.

Инид спусна резето и отговори, подчертавайки всяка дума:

— Зависи дали ще успееш да ме хванеш.

Маклийн се опря на лакти и изсъска:

— Държиш се дяволски безсрамно за жена, която преди не повече от шест часа ме целуваше страстно.

— Не съм те целувала страстно. Просто проявих учтивост.

Той се засмя самодоволно.

— Тогава ела тук и ми покажи колко учтива можеш да бъдеш.

— Ще има да чакаш.

Инид изми ръцете си в легена, потърси кърпа и като не я намери, изтри ръцете си в полата. Маклийн зяпна слисано. Инид да изтрие ръце в полата си! Жената, която постоянно го укоряваше, че има лоши маниери, което не му позволяваше да пие вода направо от каната, бе изтрила ръце в полата си! Тук ставаше нещо странно.

— Несправедлива си. Това беше просто една целувка — заговори примирително той.

Тя щракна с пръсти и се обърна с гръб към него.

— Това не беше нищо.

Тя го отблъскваше. Просто така. Ей сега ще стане, ще я хване за раменете и ще я раздруса.

В същия миг забеляза как тялото й се разтърси от силна тръпка. Ръцете й затрепериха и тя побърза да ги скрие в джобовете.

— Като не е нищо, защо се държиш така, сякаш съм поискал да упражня брачните си права?

— Още не си достатъчно здрав, за да поискаш такова нещо.

Той беше готов да вдигне завивката, за да й покаже, че се лъже, но вместо това втренчи поглед в лицето й. Или сенките го заблуждаваха, или тя беше плакала. Очите й бяха зачервени. Носът й беше червен и подут.

Жена му беше плакала. По дяволите! Огледа я по-внимателно и забеляза и други подробности. Инид стъпваше несигурно — това му бе направило впечатление още при влизането й. Ненапразно бе живял толкова седмици в една стая с нея. Знаеше, че месечното й течение е свършило преди десет дни. Какво тогава не беше наред?

Обърната с гръб към него, тя заяви:

— Нямам желание да се карам с теб.

— Това е напълно ново за мен — предизвика я той, но тя не се поддаде.

— Отивам да си легна.

Маклийн погледна към прозореца. Слънцето още не беше залязло.

— Навън е светло!

— Искам да си легна.

Дали се държеше така, защото я бе целунал? Проследи мълчаливо как тя извади фуркетите от косата си, махна мрежичката и я хвърли на масата.

Гъстата тъмна коса напада по раменете й. Тя я отметна назад, разреса я с пръсти, после обхвана главата си с две ръце и затвори очи. Очевидно водеше безмълвен разговор със себе си. Когато отново отвори очи, видя, че той я гледа, и заговори с тон на жена, чието търпение е на привършване:

— Не исках да дойда в Блайт Хол, за да се грижа за теб. Работех при лейди Халифакс. Носех отговорност за нея, а я изоставих, за да дойда тук и да се грижа за съпруга си. Да лекувам безотговорния авантюрист, който преди девет години ме изостави на произвола на съдбата. Каква ирония наистина! Но сега вече край… — Тя започна да разкопчава роклята си. — Вече не ме интересува.

Свали яката и маншетите си и ги хвърли на нощното си шкафче. Тя, която никога не беше откопчила дори едно копче пред него, се съблече, без да мисли за последствията. Събу обувките си и ги изрита ядно, после се отпусна на леглото.

— Нима няма да прибереш обувките си? — попита смаяно той.

— Защо? Утре ще си ги намеря. — Инид погледна равнодушно купчинката дрехи. — Ти никога не би ги прибрал вместо мен.

Това ли беше жената, която по цял ден разтребваше? Която сгъваше грижливо всяко парцалче и го прибираше на мястото му, а след пет минути го разгъваше, за да избърше нещо? Всяко нещо си има място, повтаряше му постоянно и не спираше да подрежда.

— Ти никога не си прибираше нещата, дори когато можеше да ходиш.

На всичкото отгоре беше жестока. Жената, която се грижеше всеотдайно за него, беше жестока. Беше готов да я попита какво се е случило, когато тя вдигна полата си до коленете.

Устата му пресъхна.

— Знаеш ли какъв беше ти някога? Пътуващ играч. Измамник на зарове и карти. — Всяка дума бе произнесена с режещо презрение. — Изглеждаше добре, умееше да очароваш, правеше се на стар и опитен. Рецитираше стихове с шотландски акцент, описваше ми голямото приключение и аз, глупачката, се хванах на въдицата.

Той искаше да се възмути, да се разгневи, да й изкрещи… Вместо това бе приковал поглед в простото й бяло бельо, в стройните глезени, обути в тънки чорапи, в ластиците малко над коленете.

— Работех като гувернантка и избягах с теб, за да се оженим.

Инид откопча ластиците, събу чорапите и ги захвърли на пода. После се изправи и свали полата си. От гърлото му се изтръгна дълбока въздишка. Сърцето му биеше с тежки, бързи удари. Пое шумно въздух и отговори:

— Това е било преди много време. Не вярвам, че продължаваш да ми се сърдиш заради…

Тя го удостои с унищожителен поглед, който го накара да замълчи. Невероятните сини очи преливаха от подигравка. Без да бърза, тя извади от скрина една от простите си бели нощници, притисна я до гърдите си и продължи:

— Мястото при лейди Халифакс беше второто, от което трябваше да се откажа заради теб — но само защото лейди Халифакс настояваше да замина. След като изоставих първото си място, аз си получих заслуженото и си научих урока. Ти ме напусна. Да. Ще го кажа още веднъж: Ти ме напусна.

Тя го предизвикваше. Тази малка жена със стройни крака и разпуснати тъмни коси се осмеляваше да дразни мечка!

— Защо?

— Защо какво? — попита неразбиращо Инид.

Той много искаше да я попита защо го предизвиква, но знаеше, че няма да получи отговор.

— Защо те напуснах?

Имитирайки неуспешно шотландския му акцент, тя отговори:

— Защото си ми в тежест, скъпа.

Интересно!

— Наистина ли си ми била в тежест?

— Сигурно. Аз исках да се заселим някъде. Да имам своя малък дом с градинка и ограда. Да родя деца. Да живея нормално.

И той искаше да живее нормално с нея — и да й направи много дечица!

— Ти обаче държеше да си останеш незрелия, нагъл безделник.

Трябваше веднага да разбере на какво се дължи този ирационален изблик на чувства! Двамата бяха сами, в помещението горяха свещи, през отворените прозорци влизаше свеж летен бриз. Добра нощ за признания.

— Както ти казах, живеехме в Литъл Бийдуел. Ти заложи коня си и загуби. Хрумна ти да го откраднеш и една нощ избяга… а аз останах в селото с цяла камара дългове.

Той погледна към каната с вода до леглото.

— Бих ли могъл да помоля за нещо за пиене?

Тя направи крачка към него.

— Това беше мръсен номер, Стивън Маклийн, и аз никога няма да ти простя. Имаш ли представа колко близо бях до затвора за длъжници? — Наля вода в чашата и му я подаде. — Години наред живях в позор! Всички знаеха, че съпругът ми ме е изоставил. Че съм в голяма нужда, че никой не се интересува от мен. Ти не се осведоми нито веднъж жива ли съм, как живея. И когато най-после се озовах на място, където господарката се нуждаеше от мен, наистина се нуждаеше… трябваше да напусна това място, за да се грижа не за друг, а за теб! Просто не мога да повярвам… — гласът й затрепери, — че позволих на лейди Халифакс да ме убеди да дойда при теб, след като тя беше толкова болна…

Ето какво било! Той стисна ръката на Инид и я привлече към себе си.

— … толкова болна, толкова близо до смъртта…

Инид се отбраняваше отчаяно, но Маклийн продължи да я тегли, докато не седна до него на леглото. Остави чашата на масата и я притисна до себе си.

Макар и съвсем близо до него, тя не го виждаше. Гласът й едва се чуваше:

— Никога, никога вече няма да я видя.

Той беше глупак. Защо бе разтълкувал сигналите така погрешно? Инид не се бореше със страстите си, а с мъката и чувството за вина. Нейната лейди Халифакс бе починала и неговата горда, упорита жена рухваше пред очите му.

— Ела тук, мила моя. — Той я прегърна и сложи главата й на рамото си. — Спокойно, не плачи. — Целуна я по челото, приглади косата й назад. — Всичко е наред, мила. Тя те е изпратила при мен, защото е считала, че това е правилно. Ти направи най-доброто, на което си способна. И двете доказахте, че сте смели жени.

— Но нея вече я няма — прошепна Инид и гласът й се пречупи. Раменете й се разтресоха и сълзите, срещу които се бореше през цялото време, избликнаха като порой. Тя притисна уста към голото му рамо, за да задуши хълцанията си.

Маклийн я повдигна и я намести по-удобно. Сега цялото й тяло беше върху неговото.

— Господ ще се погрижи за нея. Позволи ми аз да се погрижа за теб.

Тя продължаваше да стиска старата си нощница, сякаш мекият памук беше единствената й утеха в този лош свят. Той я издърпа внимателно, избърса очите и бузите й, притисна едно крайче към носа й и заповяда:

— Издухай си носа.

С хълцане, която я прекъсваше почти на всяка дума, Инид отговори ужасено:

— Със сигурност… няма… да си издухам носа… със собствената си… нощница…

Ако положението не беше толкова сериозно, той щеше да се засмее. Вместо това рече тихо:

— Инид се появи отново.

Тя седна, извади от чекмеджето чиста кърпа и издуха носа си.

Все още не можеше да разбере. Откога си блъскаше главата, но не можеше да разбере. Маклийн я прегърна отново и притисна бузата й към гърдите си.

— Колкото и да се дърпаш, аз ще съм винаги тук, за да те държа здраво.

Отново я разтърсиха хълцания.

— Тя е мъртва. Студена… и сама в гроба. Да умреш… виждала съм как умират…

Сигурно, каза си Маклийн. Грижила се е за много болни. Досега не вярваше, че е толкова чувствителна.

Ноктите и се забиха в кожата му. Хълцането й причиняваше болка.

— Да умреш… умиращият е самотен.

Сърцето му копнееше за нея. Прегърна я по-здраво и се опита да я утеши. Ръцете му се плъзнаха по гърба и.

— Исках… исках да държа ръката й, когато си отиде…

Той продължи да я милва, шепнеше неразбираеми думички в ухото й — и се учудваше на дълбочината на съчувствието си.

Да, тя беше права. Той беше егоист и негодник. И сега, докато я държеше в обятията си и я утешаваше, желаеше пълното й, безусловно отдаване. По дяволите! Тя трябваше да го обича с цялата си пламенност и страст. Той ще се погрижи това да се случи. За момента обаче скри намеренията си зад утешителни думички и бавни, търпеливи милувки.

— Вече… не мога… да й… помогна. Сега… нищо… не мога… да направя… за нея… — Инид повиши глас и го удари в средата на гърдите.

Маклийн изохка болезнено. Дамата се гневеше на съдбата, обвиняваше го за станалото и имаше силна десница.

— Трябва да се върна бързо. Трябва да съм до нея. — Главата й се мяташе върху гърдите му. — Трябва да го направя. Трябва!

— Аз ще се погрижа. — Косата й се плъзгаше по брадичката му и ароматът на гардении и летен вятър го замайваше. — Аз ще се погрижа за всичко.

Най-сетне хълцането престана. Инид изтри очи и ръката й се плъзна към мястото, където го бе ударила. Пръстите й се заровиха в копринените косъмчета на гърдите му.

Тази жена е полудяла, каза си ужасено Маклийн. Не съзнава какво прави. Какво му причинява с тези нежни докосвания.

За първи път тялото й се поддаваше. Неговото тяло искаше да я утеши по свой начин. Само че той се бе научил да пренебрегва тялото си. Най-важната му част открай време беше лош съветник. И сега успя да се съсредоточи върху нещо друго.

— Покажи ми писмото.

Инид седна, извади смачкания плик от джоба си и го разтвори. Погледна го с болка и му го подаде.

— Писал го е адвокатът на лейди Халифакс. Защо не ти дадох да прочетеш някое от писмата й… Остроумни и… — гласът й отново се разтрепери — … заядливи. — Главата й отново се отпусна на рамото му.

Там й беше мястото. Той едва се удържа да не размаха триумфално ръце. Вместо това намокри кърпата в легена и я сложи върху горещите й бузи.

— Добре ли е така?

Тя кимна, взе кърпата и я притисна върху подутите си очи. Той прочете писмото, сгъна го грижливо и й го върна.

— Явно много те е обичала. Оставила ти е нещо.

Инид се покашля и прибра писмото в джоба си.

— Сигурна съм, че е оставила по нещо на целия персонал.

Тя май не разбираше.

— Ти не си била слугиня, а нейна довереница.

— Тя е оставила по нещо на всички, работили при нея — повтори упорито Инид.

— След онова, което направи за мен, аз ще ти завещая целия свят. Познавам те, Инид Маклийн, и съм уверен, че си дала всичко от себе си за лейди Халифакс. — Той намокри отново кърпата и я сложи върху челото и. — Подаръкът й за теб не е просто жест, а жест от любов.

— Надявам се. Дано да ми е завещала сребърната си четка за коса. Аз… — Инид изхълца тихо. — Всяка вечер, преди да си легне, четках косата й. Тя твърдеше, че след това спи добре.

Пръстите й се плъзгаха по мускулестите му гърди, но той беше сигурен, че това е несъзнателно.

— Значи сребърната четка вече ти принадлежи.

По дяволите! Пръстите й описваха кръгове около зърната на гърдите му.

Съзнателно или не, това трябваше да престане. Той улови ръката й и я отмести настрана.

— Болно ми е да те гледам как плачеш. Иска ми се да можех да върна времето назад. — Пое дълбоко въздух и заключи: — Но аз съм мъж. Твоят мъж. Горя от желание да те утеша по традиционния начин. Ясно ли ти е какво имам предвид? — И повдигна с пръсти брадичката й, за да види реакцията й.

Следите от болката бяха смекчени от хладната кърпа. Ярката вътрешна светлина, която го бе върнала от прага на смъртта, струеше от прекрасните сини очи и от кадифения тен на лицето.

— Разбирам — пошепна тя.

Светлината й го привличаше. Искаше да стопли ръцете си в нея, да я поеме в себе си, но съзнаваше, че трябва да се сдържа, колкото и трудно да му беше.

— Ако продължаваш да ме докосваш по такъв начин, няма да се удържа и ще те утеша, както съпруг утешава съпругата си… а после ще ме обвиняваш, че съм се възползвал от болката ти.

Тя го изгледа пронизващо и челото й се набръчка гневно.

Браво на нея. Очевидно прозираше добрите му намерения. Може би един ден ще му признае заслугите. Небето обаче знаеше, че това няма да го задоволи.

— Омръзна ми да съм винаги нещастна и гневна… и всеки път да стискам устни, когато ти… когато ти ме нападаш.

— Наистина ли стискаш устни?

— Омръзна ми винаги да правя само онова, което е редно. Аз съм самотна… и страдам в студеното си легло.

Цялото му тяло се напрегна.

— Не искам повече да копнея за… за…

Продължавай! — крещеше всичко в него. — Не спирай сега!

— За какво копнееш?

Тя го отблъсна, скочи от леглото, обърна се с гръб към него и обхвана раменете си с треперещи пръсти.

Проклятие! Ако искаше да го накаже за капризите му, правеше го дяволски добре. Беше готов да се разкрещи, но увисналите й рамене и сведената глава го спряха. През изминалите седмици тя беше образец на сила. Крехката, ранима Инид беше съвсем нова за него. Тя трогваше и тялото, и сърцето му.

— Не бягай. Няма да се нахвърля върху теб, уверявам те.

— Аз… знам. Не е това. — Тя се обърна към него и го погледна изпитателно. — Просто си помислих… колко много те обичах някога.

Наистина ли е бил толкова ужасен?

Възможно ли беше тя да го обикне отново?

— Не гледай на нещата по този начин. — Потупа подканващо възглавницата и пошепна: — Ела отново в прегръдката ми.

Инид пристъпи към леглото, улови ръката му и преплете пръсти с неговите.

Той потърка палец в дланта й и усети мазолите. Малката му жена наистина бе работила упорито.

— Аз ти дадох всичко от себе си, защото ми беше съпруг. Имах само задължения, никога привилегии. Не получих нито материална подкрепа, нито любов… накрая ме лиши дори от присъствието си. — Тя вирна брадичка. — Тази нощ обаче ще правим, каквото кажа аз.

Сърцето му заби ускорено. Привлече я към себе си и тя седна на леглото до него.

— Всичко, което искам, си ти.

14.

— Искаш да кажеш, като мъж и жена? — Маклийн внимателно притисна ръката й. — Заедно в леглото? Без дрехи?

— Ние двамата. Да.

През седмиците, прекарани в грижи за Маклийн, тя бе разбрала, че този мъж може да й достави удоволствие — по начина, по който се усмихваше, с омаята на целувките си, със силата на мускулите си.

— Ти не разсъждаваш трезво.

— Напротив. Мисълта ми е напълно ясна. — След като тъгата и горчивината я напуснаха, присъствието му я завладя изцяло: могъщи мускули, аромат на ментов сапун от кожата му. — Смятам, че още си твърде слаб, затова няма да правиш нищо, само ще лежиш. Аз ще се занимавам с теб.

— Ако това е заплаха, да знаеш, че не ме е страх.

— А би трябвало. — Белезите по гърдите му деляха фините косъмчета на тънки линии, но иначе бяха добре зараснали. Тялото му изглеждаше силно и здраво. Ежедневните упражнения бяха създали як, мускулест мъж. Инид плъзна длан по гъстите косъмчета на гърдите му, очерта гръдната кост и изчезна под завивката. — Защото имам намерение да те накарам да страдаш.

Може би причината да се държи по този начин беше, че дълго е живяла сама, затова копнее за човешка близост? Ами ако е коварна интригантка, която се възползва от шанса да преживее нещо изключително?

Връхчетата на пръстите й милваха зърната на гърдите му.

А може би тя се нуждаеше от него?

— Да бъдем разумни.

Инид стана от леглото и протестът му замря. Спуснатите завеси се издуваха пред отворените прозорци в напразен опит да спрат мекия бриз. Над вилата бе паднала нощ. Без да бърза, Инид отвори първото копче на роклята си.

— Защо ми е разум?

Не сега. Не и тази нощ. Беше изпила достатъчно горчиви чаши и искаше да вкуси сладостта на живота.

— Искам нещо повече от дълг и отговорност. Какво лошо има?

— Не си на себе си — отвърна дрезгаво той.

— Престани да говориш глупости. Сега не е подходящият момент да се проявиш като пазител на добрите нрави.

Той я желаеше. Тя го знаеше от седмици и не само защото я беше целувал. Погледът му я пареше. Ревнуваше я от мистър Кинман и дори от Хари. Беше му крайно неприятно тя да се грижи за него като за инвалид.

Тя също го желаеше. Не искаше да го признае, но от деня, когато го видя да лежи в безсъзнание, от момента, когато отново отвори невероятните си златнозелени очи, тя копнееше за докосването му. Копнееше да усети тялото му, да чуе от устата му думи на признание.

Бельото й беше съвсем просто, но в него тя беше по-красива, отколкото в дантели и коприна. Маклийн не беше в състояние да откъсне очи от нея, докато тя сваляше дрехите си с небрежна елегантност, каквато никога не проявяваше в дните, подвластни на разума.

Инид се наслаждаваше на смайването му.

— Освен това с теб сме женени — напомни му тя. — Нима си забравил?

— За съжаление не си спомням — въздъхна той.

— Тогава просто ми повярвай.

— Вярвам ти. За всичко ти вярвам. — Погледът му гореше, но гласът му прозвуча хладно. — Ти си причината все още да съм тук. Без теб отдавна щях да тръгна по широкия свят, за да търся отговори.

Тя хвърли роклята на пода, наведе се над него и плъзна ръка по рамото му.

— Нали не мислиш сериозно да ни напуснеш?

— Не знам кой съм. — Той хвана китките й и една след друга ги притисна към устните си. — Не знам какво съм правил досега. Не знам кой ме преследва. — Впи устни в мястото, където усещаше пулса й, и това я накара да затвори очи, за да се отдаде изцяло на удоволствието. — Мъж като мен има нужда от отговори. А ти ме държиш тук в плен на твоята невероятна, сияеща усмивка, на твоя остър, но винаги искрен език, на невероятното ти тяло и на всеотдайните ти грижи.

Нима той си мислеше, че тя цели да му замае главата?

— Не съм имала намерение да те прелъстя — възрази тихо тя.

— О, знам това.

Палецът му триеше влажната кожа на китката й.

Тогава какво означаваха думите му?

— Искам само да се възстановиш.

— Вече съм възстановен. — Връхчето на езика му се плъзна по палеца й, зъбите захапаха връхчето. — И сега ще ти покажа, че това е истина.

Когато я докосваше по такъв начин, не й достигаше въздух. Когато я гледаше, сякаш тя е вкусна хапка, а той — гладен вълк, първата й реакция беше да побегне в паника. После надделяваше желанието да остане и да задоволи глада му… и своя собствен.

Тя се обърна с гръб към него и свали бельото си. Когато посегна към кръста да отвърже фустата, ръката му отблъсна пръстите й. Озърна се и замръзна от изненада: той се бе изправил. На лицето му бе изписано решително изражение, голямата, красива уста беше сериозна, погледът — съсредоточен. Привлече я към себе си и сръчно я освободи от фустите.

— Значи си се отказал от напразните опити да ме вразумиш? — Тя се засмя тихо и кръвта запулсира във вените й.

— Когато става въпрос за теб, разумът отива на заден план.

Той плъзна ръка по хълбоците й и повдигна леко бялата батистена риза.

Инид се обърна, притисна коляно към ръба на леглото и сложи ръце на раменете му.

— Аз ще направя всичко, което трябва. Ти ще лежиш спокойно и ще правиш, каквото ти казвам.

Той се наслаждаваше на пищните й гърди, изскочили от тесния корсет и издули долната риза. Сигурно вижда през тънката батиста, каза си Инид и усети как връхчетата на гърдите й се втвърдиха под погледа му. Пое бавно въздух и гърдите й се издуха още повече. Тялото й го зовеше.

— Кажи ми да ти развържа корсета — пошепна той. Устните му оформяха всяка дума с властна прецизност.

Тя следеше всяко негово движение. Знаеше, че той е готов да се нахвърли върху нея. Ала този път, само този път, искаше тя да води играта. Той трябваше да прави само онова, което му казва, иначе тя щеше да избяга в другия край на стаята и да го остави сам и безпомощен в леглото. Днес тя не знаеше милост. Нямаше да прояви съчувствие. Тя изпълняваше акт на отмъщение. Обещаваше екстаз и се наслаждаваше на всяка секунда.

— Развържи корсета ми — заповяда почти грубо.

Ръцете му не бяха съвсем спокойни, но той успя да развърже шнуровете, разхлаби ги и с бавни, чувствени движения я освободи от стегнатия корсет. Инид остана само по тънка долна ризка. Тя знаеше, че под ризата й има само гола кожа — той също знаеше и гореше от нетърпение да я докосне. Това я изпълни с триумф. Лицето й пламна.

Беше готова да се покаже. Бавно развърза панделката, която стягаше ризата на шията. Деколтето се отвори и оголи едното й рамо.

Маклийн замръзна на мястото си. Тя прокара ръка по ключицата си и без да сваля поглед от лицето му, смъкна ризата си фината батиста помилва гърдите й и ги разголи.

Маклийн простена задавено и жадната душа на Инид се отвори. Ръката й се плъзна обратно и обхвана едното зърно, щръкнало от възбуда. Тя го подразни с нокът, наслаждавайки се на жадния му поглед.

— Няма ли най-после да ме освободиш напълно от корсета? — попита тя.

Той дръпна шнура с такава сила, че една от кукичките се скъса. Това би трябвало да я разтревожи, защото си имаше само един корсет, но само се засмя.

Маклийн свали корсета й с такава бързина, че повлече и долната риза. Инид остана гола до кръста. Помогна му да смъкне дрехите й и прекрачи, за да се освободи от корсета и от долната си риза.

Тя беше гола и той бързаше — точно както по-рано. Ала преди да е дала израз на разочарованието си, той спря. Обгърна я с две ръце и впи поглед в гърдите й. После произнесе дрезгаво, с глас, преизпълнен с обожание:

— Мили боже… ти си прекрасна.

Какво би трябвало да отговори?

— Благодаря.

Да, чувстваше се красива. Той я караше да се чувства красива.

Отдавна неподстригваната му кестенява коса лежеше разпиляна върху бялата възглавница. Очите му изглеждаха като събрани, единият клепач висеше малко повече от другия — следствие от експлозията. Белезите по лицето му бяха избледнели и заедно с издадената брадичка придаваха на лицето му твърдост, каквато не беше притежавал никога преди. Вярно, още не можеше да ходи, но тялото му беше мускулесто и от всяка пора бликаше сила. Инид изпита чувството, че се съблича пред пират, пред разбойник, пред чужденец, и усещането за наближаваща опасност я накара да спре… и да потръпне от удоволствие.

Какви глупости мислеше! Той не беше чужденец. Двамата бяха женени. Може би времето беше подобрило характера му… Не. Тя познаваше Маклийн. Той беше страхотен артист и макар да не излъчваше смъртоносна заплаха, истинската му същност беше на дребен крадец и непоправим играч. Тя го използваше и това беше добре. Той й дължеше реванш.

Инид раздвижи хълбоците си и долната й риза падна на пода. Той я проследи с поглед и повтори дрезгаво:

— Прекрасна.

Кожата й тръпнеше, но когато той сложи ръка върху тъмния триъгълник между краката й, тя я отблъсна.

— Още не.

Беше уверена, че той ще се разсърди, може би дори ще се освободи и ще продължи да я опипва.

Вместо това Стивън се усмихна криво и изчака тя да го освободи. После предпазливо проследи с връхчетата на пръстите си извивката на хълбоците й.

Инид преглътна. Бавната чувствена игра задоволяваше глада й и будеше жажда. Дланта му покри корема й — съвсем леко, въздушно движение, после се вдигна към гърдите. Тя спря да диша, защото вече усещаше докосването, чуваше шепота му. Всяко движение беше обещание, но то оставаше неизпълнено. Отначало тя искаше само обещание, а сега закопня за изпълнение.

Наклони се към него, но ръката му се отдръпна — уж за да помилва ключицата, а после и шията й. В следващия миг пръстите му уловиха един кичур от косата й и го спуснаха точно върху зърното на гърдата й.

О, така ли? И тя можеше да го подразни. Посегна към чаршафа и го плъзна по тялото му. Отдавна копнееше да види това новосъздадено от нея тяло без никаква дреха.

Раменете и ръцете му бяха олицетворение на мъжественост и сила. Ребрата му все още личаха по-ясно, отколкото й се искаше, но упоритите тренировки бяха натрупали върху тях нови мускули. Той изглеждаше… зашеметяващо. Разстоянието между ключицата и талията изглеждаше безкрайно, а мястото, където коланът на стария, подкъсен панталон покриваше плътта му, я предизвикваше по най-примитивен начин.

Тя бе наблюдавала горната част на тялото му достатъчно често, докато вдигаше тежести или се изтегляше по щангата. Но никога не беше хвърляла поглед под панталона му. Сега щеше да го направи.

Той проследи погледа й и се засмя.

— Май си любопитна, скъпа. Там ще намериш отговори.

Дявол да го вземе! Той не я приемаше сериозно. Не искаше да признае властта й. Вярваше, че ще я замае с чаровната си усмивка.

Не подозираше, че и тя може да играе тази игра. Без да бърза, тя сложи ръка върху издутината на панталона му.

Усмивката му угасна.

Големината му я смая. Ръката й не беше достатъчно голяма, за да го обхване — но ще се опита. Постави средния си пръст в основата, а китката — на връхчето и установи, че е забравила най-важното у Маклийн. Отдръпна ръката си и го погледна втренчено.

— Ти съзнаваш ли, че осем години не съм правила подобно нещо?

— Проклятие, момиче! — Той я сграбчи за талията и я привлече към себе си. — А ти съзнаваш ли, че аз може би никога не съм го правил… защото не си спомням!

Тя се засмя на детинския му гняв, но когато се притисна до голите му гърди, смехът й заглъхна. Той обхвана тила й и притаена устни към нейните. Тя го посрещна жадно. Искаше да се наслади на вкуса му, да го изпие. Голите й гърди се притискаха към неговите и тя се раздвижи, за да усети триенето на фините косъмчета по зърната.

Той се отдръпна за миг и проговори дрезгаво:

— Инид…

Не каза нищо повече, но очевидно близостта й го ощастливяваше. Зарови пръсти в косата й и след малко продължи:

— Откакто те видях за първи път, искам да те любя. Искам да те глезя и да гледам лицето ти, когато удоволствието те надвие… Искам да усетя как ставаш мека и топла… готова за мен.

Започна да масажира кожата на главата й с бавни, чувствени движения, после внимателно я наклони, за да я погледне в очите.

— Ти си причината днес да се радвам на всичко това, знаеш ли?

— Не — пошепна тя. Помилва ребрата му и си пожела той да спре да говори. В същото време се наслаждаваше на възхищението му. Порочността й явно не го шокираше. Той даже я окуражаваше. Не се чувстваше подчинен, а дори се гордееше със себе си. Гордостта му личеше и по ерекцията, притисната към долната част на тялото й.

Сега я описваше, сякаш е ангел.

— Всеки път, когато отварях очи, ти беше до мен. Даваше ми да ям, говореше ми, миеше ме…

— Като си спомня колко беше слаб… — Тя целуна китката му. — А сега си пълен със сили.

— През нощта обличаше онзи ужасен розовочервен халат…

Възмутена до дън душа, Инид се отдръпна от него.

— Какво му е на халата ми?

— … а когато се навеждаше над мен, виждах гърдите ти. — Пръстите му се плъзнаха по извивките във въздушна милувка. — Тези гърди са в състояние да измъкнат всеки мъж от лапите на смъртта.

Инид се изкиска. Глупаво кискане, но той говореше така сериозно и денят бе донесъл толкова ужасни неща, че сега й се искаше да се държи като дете. Да се върне към младостта, да върне отдавна забравената мечта за любов. До днес вярваше, че тази мечта е била погребана завинаги в брака й, но сега, в този единствен миг, мъжът до нея беше принцът от мечтите й. Той щеше да я дари с удовлетворение, тя щеше да му отговори със същото.

— Почакай да видиш какво мога да сторя с цялото си тяло.

Панталонът му се раздвижи. Тя целуна рамото му и поглади леко един белег.

— Боли ли?

— Не. Целувката ме излекува.

— О! — Това й хареса. — Ами този? Боли ли те? — Устните й се придвижиха към гърдите му.

— И той вече не ме боли.

— А това тук? — Инид обхвана зърното на гърдата му с палец и показалец и го помилва с език.

— С това можеш да възкресиш мъртвец — отвърна пламенно той.

Тя слезе полека към пъпа, като целуваше всеки белег, всяко ребро, всяка най-малка гънка. Целта й беше коланът на панталона. Мушна пръсти под него и вдигна глава към лицето му. Той я наблюдаваше внимателно, чертите му бяха неподвижни и изпълнени с наслада.

— Имам чувството, че съм те чакал цял живот.

Тя притисна устни към издутината на панталона му и вдиша аромата на сапун, чиста кожа и Маклийн. Той беше неин съпруг. Искаше да го направи щастлив, а заедно с него да ощастливи и себе си — и знаеше как. Откопча панталона и плъзна пръсти вътре. Коремът му се стегна под милувките й. Намери коравия член и го помилва внимателно.

Толкова неща беше забравила. Твърдата, гладка главичка, мраморния ствол, големината и горещината му, начина, по който се движеха бедрата му, докато го галеше.

Маклийн се опита да смъкне панталона си.

— Цялата нощ е пред нас — укори го меко тя.

— Аз имам само пет минути, преди да се пръсна от желание.

Инид разтвори панталона и пое члена му в устата си. Вкусът му беше добър, чист и мъжествен, а когато го засмука и езикът й закръжи около главичката, усети лек вкус на сол.

Той беше толкова близо, толкова близо…

Той се изправи като свещ и я отблъсна. Тя се озова седнала върху бедрата му. Петите й се опряха в матрака. Панталонът падна на пода. Инид очакваше, че той ще я хвърли по гръб и ще се забие в нея, и се настрои да изпита болка и враждебност. Вместо това той само я повдигна и я намести по-удобно. Гърдите й полегнаха върху неговите. В очите му светеше желание, жажда. Тя усети как главичката на члена му търси входа между краката й. Хвана се за раменете му и усети как тялото й омеква и овлажнява от желание.

— Помогни ми, Инид. — Той обхвана хълбоците й. — Не мога да го направя сам. Ти трябва да свършиш своята част.

Прозрението и страхът я улучиха с един удар. Той искаше тя да го води. Сама да го приеме в себе си.

Тя беше опитна жена. Съпруга. Съпруга на Маклийн. Но вече осем години живееше сама. От осем години не се беше любила. Той беше толкова близо, че тя усещаше дъха му върху устните си, виждаше как зениците му се разширяват — и разбра, че той чака решението й. Да го направи ли или не?

— Ти трябва да ми помогнеш — изрече тя с най-мекия си глас. — И аз не мога да го направя без теб. Аз съм изгубена… без теб.

Но най-важното беше друго: дали тя ще остане при него. Той искаше точно това.

Еуфорията се разсея бавно. Неподвижното му тяло беше като отлято от бронз. Белезите, счупеният нос, изпъкналата брадичка — всичко това го отличаваше като воин и мъж, умеещ да сдържа животинската си сила.

Само очите му бяха живи. Тези уникални, изпълнени със злато очи искаха тя да отиде при него доброволно.

— Искам те винаги до мен — промълви той. — Искам да останеш с мен… докато смъртта ни раздели.

Тишината в мансардата придоби чудовищни размери. Инид искаше да избяга, да се скрие и никога да не вземе това решение. Знаеше, че ако го направи, отново ще стане негова жена, не само за една нощ, а за вечността. Това беше цената, която трябваше да плати за тази луда нощ — ако откаже, нощта ще свърши още сега. Той беше достатъчно силен характер, за да я отблъсне. Но ще се опита отново, още утре. И тогава…

Рано или късно ще победи.

Инид преглътна. Всички стари страхове се събудиха.

Никой никога не я беше обичал. Поне не завинаги. А тя можеше да обича, беше обичала — и накрая бе останала съвсем сама, забравена от всички.

От друга страна… Маклийн беше неин съпруг. Той се бе променил. Беше станал друг човек. Почтен човек.

А и какво значение имаше дали ще остане излъгана — в крайна сметка тя не го обичаше. Утре сутринта отново ще са обвързани с клетвата, дадена преди девет години, но тя няма да го обича.

Можеше да рискува, защото никога вече няма да си разреши да обича някого. Никога вече няма да страда от сърдечна болка и разкаяние. Завинаги се бе освободила от капаните на любовта.

Тя спусна бавно ръка между двете тела и постави пениса му точно на правилното място. Премести се внимателно и се притисна към него.

Той се усмихна с корава, тънка, кратка усмивка.

В следващия миг й показа, че не е имал нужда от помощта й. Вдигна ръцете й и ги сложи върху раменете си. Хвана здраво бедрата й, разтвори я още и повдигна хълбоците си.

Проникна в нея бавно, стъпка по стъпка. В първия миг тя усети болка и изкриви лице. В следващия осъзна, че няма смисъл да се бори с него, за да се освободи. Осем години бяха много време. Тогава тя беше много млада. Тялото й се бе възстановило от преживяното и утробата й се беше свила.

Той продължи да прониква навътре и я разтегна с настойчивостта си. Тя знаеше, че няма да изпита удоволствие.

Също както някога. Ще остане незадоволена.

Опита се да скрие разочарованието си, но той забеляза недоволството й. Той виждаше всичко и тя намрази острия му поглед. Затова затвори очи и извърна лице.

Той мушна ръка между телата им. Проникна в нея с два пръста и започна ритмично да я милва. Инид затаи дъх. Бедрата й се стегнаха и тя се отмести, за да има място за ръката му. Приятно й беше да я докосва така.

Пръстите му се задвижиха по-бързо. Тя отвори очи и в погледа й светнаха надежда и страст.

— Така по-добре ли е, любов моя? — попита той с кадифен глас. — Усетих те. Как се вкопчи в мен. Толкова си… тясна.

Тя се отдръпна обидено, ала гласът му продължи да шепне изкусително в ухото й:

— Обхванала си ме като кадифена ръкавица. Милвай ме, скъпа. Наближава… екстазът.

Отново й стана приятно. Пак се надигна.

— Ще бъдеш моя. Ще го осъзнаваш във всяка минута от деня. Ще искаш да остана в теб през цялата нощ.

От дрезгавия му глас коленете й омекнаха. Тя се отпусна безсилно върху него.

Двамата се задвижиха в могъщо, уникално сливане. Той се отпусна на възглавниците. Тя се наведе над него и опря ръце върху раменете му. Той обхвана бедрата й и я поведе. Тя се движеше върху него и усещаше нарастваща болка в мускулите. Слабините му пулсираха под нейните. Той я изпълваше цялата. Гледаше я в лицето и постоянно ускоряваше такта. Без да каже дума, изискваше от нея да се изгуби в страстта му.

Но тя не можеше да му позволи да определя чувствата й. Не и в леглото. Тя беше решила да му се отдаде. Тя беше неговата болногледачка, неговата жена ще го принуди да й покаже насладата си. Движеше се в неговия ритъм, но го наблюдаваше внимателно. Плъзна ръце по корема му, изви се назад, сложи ръце на хълбоците му и му показа гърдите си.

Той престана да се владее. Очите му бяха полузатворени, главата отметната назад. Дишаше накъсано, пъшкаше мъчително, жилите на шията му се бяха издули до пръсване.

Инид искаше да се наслаждава на триумфа си. Но докато го гледаше как се извива страстно под нея, страстта я отнесе извън пределите на разума. При всеки тласък простенваше задавено. Да знае, че му доставя невероятно удоволствие — това беше най-силният афродизиак.

Целият свят се състоеше от едно-единствено легло с измачкани чаршафи, планина от възглавници и зачервения; изпаднал в еуфория Маклийн, пленник между краката й. Двамата се движеха заедно, все по-бързо и по-бързо, и тя също престана да се владее. Тялото й, горещо от удоволствието, се хвърли в оргазма и тя отметна глава назад. Мускулите в утробата й тръпнеха и тя искаше… търсеше… и, о, боже… намери!

Какво щастие! От гърлото й се изтръгна вик.

Той все още се сдържаше. Милваше я с леки, къси тласъци. Едва когато тя стигна до върха, сдържаността му изчезна. Заби се в нея и я поведе неумолимо към нов оргазъм. Точно в момента на последния й екстаз изля семето си в нея с могъщ, величествен удар.

Сърцето на Инид бавно се успокои. На мястото на страстта дойде летаргия, тя падна върху него, сложи глава на гърдите му, треперещите й бедра се увиха около хълбоците му. Дробовете й свиреха. За миг се запита дали някой долу ги е чул и реши, че няма за какво да се притеснява. Утре рано сутринта ще помисли как да обясни на персонала какво се е случило през нощта.

И как да обясни на Маклийн, че му е обещала нещо, което никога няма да изпълни.

При тази мисъл мускулите й неволно се стегнаха. Летаргията отлетя и тя се опита да се оттегли незабелязано. Най-добре да стане от леглото и да отиде в своето…

Ала веднага разбра, че не може да го напусне, без той да забележи. Ръката му я притисна заповеднически.

— Бързо изпадаш в паника.

Откъде можеше да знае?

— Не бива така. Сега си моя и аз ще се грижа за всичко. — Плъзна ръка по гърба й, намери завивката и я вдигна. — Ще се грижа за теб.

Инид затвори очи и се направи, че заспива.

В ранните утринни часове силно тропане по вратата и уплашените викове на мъжете от охраната изтръгнаха и двамата от дълбок сън.

— Огън! Отворете, за бога! Вилата гори!

15.

Маклийн! Инид отметна завивката. Трябваше да изведе Маклийн от тук, а не знаеше как. Не можеше да го носи, не можеше да го тегли… Ще повика охраната.

Оказа се, че Маклийн вече е станал. Вървеше към нея с розовия й халат в ръце. Тя изпищя и скочи да го подкрепи. Да му попречи да падне.

— Спокойно, добре съм. — Той й облече халата. — Побързай. Трябва да се махнем от тук.

Това беше чудо. Още едно чудо, голямо и прекрасно като първото, когато той отвори очи и проговори. Маклийн можеше да ходи!

Огънят ще ни убие, каза си в следващия миг Инид, и него, и мен.

Някой тропаше по вратата.

— Събудете се! Събудете се! Пожар!

Пожар! Мили боже, пожар! През процепите на дъските проникваше дим. Западната стена бе осветена от странно сияние.

Маклийн бе навлякъл панталона си и коленичи пред нея, за да й обуе обувките. Най-сетне Инид се опомни, пъхна ръце в ръкавите и завърза колана на халата.

— Готова съм — проговори дрезгаво тя. — Да вървим.

Маклийн се движеше без никакви признаци на болка и сякаш не бързаше. Като че ли от цяла седмица е на крака и ежедневно се справя с такива кризи, каза си смаяно Инид. Искаше да му изкрещи да побърза и в същото време да го предупреди да внимава. Това беше твърде много за него. Можеше да падне. Кракът му да се счупи. Да изгори в огъня.

Докато тя се обуваше, Маклийн посегна към резето на вратата, но веднага отдръпна ръката си и изохка тихо. Очевидно желязото се бе нагорещило. Инид му хвърли кърпа, той уви пръстите си и успя да вдигне резето. Мъжът отвън, който и да беше той, отвори вратата едновременно с него. В стаята нахлу пушек. Инид чу пращенето на пламъците и си представи как дървените стени на вилата поддават.

Притиснал към лицето си кърпа, Хари влезе устремно в стаята и затръшна вратата след себе си.

— Този път е затворен. Ще излезем през прозореца.

— Маклийн не може да скочи през прозореца — възпротиви се Инид. Облакът дим стигна до лицето й и тя се закашля. — Кракът му…

Ала мъжете изобщо не я слушаха. Маклийн извади изпод леглото си някаква чанта, а от чантата — въже. Преди да осъзнае какво става, Инид увисна над розовите храсти, които обграждаха вилата. Отдолу се протегнаха услужливи ръце и я измъкнаха от бодливите клони.

След нея беше Маклийн. Мъжете долу му подвикваха окуражително. Инид искаше да крещи, но страхът я беше стиснал за гърлото. Не можеше да си представи как Маклийн ще се спусне по въжето.

Само след минута той беше вече до нея и я прегърна. Притисна я за миг до гърдите си и я отведе до оградата.

— Стой тук, докато те повикам — нареди спокойно той и се върна при Хари, за да му помогне да се освободи от въжето и да се увери, че във вилата не е останал никой от персонала.

Какво си въобразява този човек! — ядоса се Инид. Сигурно си мисли, че може да организира спасителна акция. Той е болен, по дяволите! Очите й се напълниха със сълзи и тя, която никога не плачеше, се разрева. Каменните основи на вилата излъчваха горещина. Лейди Халифакс умря, а Инид, глупачката, преспа с мъжа си и му наговори куп неверни неща. Сега вилата, в която се беше грижила за него, гореше, а той се перчеше, сякаш е способен да спаси целия свят… или да тръгне да търси нови приключения и отново да я напусне.

Хълцалия разтърсваха раменете й. Винаги когато си беше позволявала да мисли за оздравяването му, си представяше как го връща към света на нормалните хора бавно и постепенно, стъпка по стъпка.

А какво се оказа — че той изобщо няма нужда от нея. Вече не беше нейният пациент. Всичко се промени изведнъж.

Какво да прави сега?

Някой я хвана нежно подръка и я поведе към градината, далече от нарастващото множество, което шумеше и сочеше пламъците, излизащи от покрива на вилата.

— Мисис Маклийн! Ранена ли сте?

Мистър Трокмортън. Лицето му бе обляно от зловещата трепкаща светлина. Ризата му беше без яка, на врата му не се виждаше обичайното шалче, косата му стърчеше на всички страни. В погледа му се четеше искрена загриженост, а тонът му беше успокояващ.

Инид пое въздух и потрепери.

— Добре съм.

— Защо плачете? — попита съчувствено той и й подаде кърпичката си.

Нима би могла да му каже истината!

— Всичко е наред. — Той я потупа успокоително по рамото. — Всички се спасиха и това е единственото, което наистина има значение. Знам, че изгубихте всичко, което притежавате, но ви обещавам, че ще ви дадем всичко необходимо.

Нещата й! Изобщо не бе помислила за тях… роклите й, писмата на лейди Халифакс, шалът, който четири години беше кърпила търпеливо… Инид захълца още по-силно.

Покривът рухна. Към небето се издигнаха пламъци. Зяпачите се разбягаха на всички страни. Инид забрави мъката си и отчаяно се озърна за Маклийн.

Той се появи с омазано от сажди лице, миришещ на дим, и я прегърна силно. Тя изхълца и се притисна до гърдите му. Явно й ставаше навик да търси закрила при него и това беше ужасно, но сега беше твърде изтощена, за да мисли за това.

— Ранена ли си? — попита той.

Инид поклати глава.

Маклийн я помилва успокоително.

— Не се притеснявай за такива дреболии. Най-важното е, че се спасихме.

Вбесена, Инид го блъсна. И той, и Трокмортън се държаха като идиоти!

— Не съм се разтревожила… заради вещите си. — Гласът й стигна до такива висини, че разлая кучетата, но това й беше безразлично. — Как смееш да ме смяташ за… глупачка! Как смееш да мислиш, че съм се разтревожила заради… вещите си!

— Мъчно й е, че е загубила вещите си — обясни Трокмортън.

Приближи се мистър Кинман, следван от Хари. И на четирите мъжки лица се изписа онзи специален израз на неловкост, така характерен за мъжете, станали свидетели на женски изблик на чувства.

— Разплаках се заради… пожара… и защото ти проходи… и…

Тя се спря, преди да е разкрила пред всички, че двамата с Маклийн са прекарали нощта в леглото… Но за малко да го каже.

Той явно разбра всичко, защото я привлече отново в обятията си и притисна лицето й към гърдите си.

— Прости ми. Трокмортън явно се е заблудил и аз му повярвах.

— … писмата на лейди Халифакс! — изплака тихо Инид.

Маклийн помилва косата й и беше достатъчно умен да премълчи. Пръстите й се плъзнаха по голите му гърди и гневът й се върна.

— Маклийн, защо никога нямаш риза на гърба си? Омръзна ми да мокря гърдите ти със сълзите си.

— Тя се дразни лесно — обясни с усмивка Хари.

— Не е вярно — възрази Инид, но никой не я чу.

— Когато следващия път избухне пожар, ще я спасим, без да я будим — засмя се Маклийн.

Инид знаеше, че мъжете кимат одобрително, и беше готова да ги набие. Първо ще зашлеви Маклийн, после мистър Трокмортън, после Кинман и накрая Хари — не, накрая още веднъж Маклийн. Мъжете не разбираха нищо.

— Всички са навън — съобщи мистър Кинман, а Маклийн се обърна към Трокмортън със заповедническия тон, запазен специално за нея:

— Знаете ли откъде дойде огънят, Трокмортън?

— Някой го е запалил — отговори вместо него Хари.

Последва дълго мълчание. Инид вдигна глава. Маклийн, Трокмортън и Кинман бяха втренчили погледи в лицето на Хари. Неговите очи светнаха под сиянието на угасващите пламъци и той посочи Инид с палец.

— Не бива да я смятате за глупачка.

— Нима искате да кажете, че сред вас има подпалвач? — извика в ужас Инид.

Хари запуши уши, за да й покаже, че крещи прекалено силно.

— Някой не е внимавал достатъчно. Ще разбера кой е и ще го отстраня от поста му — обяви мистър Трокмортън. — Смятам, че няма за какво да се тревожите, мисис Маклийн.

Инид не му повярва. Вече отдавна не вярваше на уверенията му, че Маклийн и тя са на сигурно място. Атентаторът със сигурност ще иска да завърши онова, която бомбата не е успяла. Тази нощ е подпалил вилата с надеждата, че спящият вътре сакат мъж ще загине в пламъците.

Хари беше прав. Тя не беше глупачка. Отсега нататък ще бъде двойно по-бдителна.

— Сега ще ви отведем в господарската къща — продължи със същия тон мистър Трокмортън. — Там жените ще се заемат с вас. — Обърна се към Маклийн и добави: — Изпратих за карета.

— Много добре. — Маклийн се покашля и понижи глас, за да го чуе само Инид. — Все още не мога да ходя дълго.

Инид изпита чувство за вина. За бога, тя бе мислила през цялото време за себе си и за писмата, без да се сети, че Маклийн е станал и ходи за първи път от месеци! Знаеше, че той е упорит като магаре и никога няма да признае пред мъжете колко е слаб. Затова първо удостои със зъл поглед Хари и мистър Кинман и двамата побързаха да се отдалечат. След това сложи ръка на кръста на Маклийн.

— Ела с мен. Да поседнем на пейката.

Мистър Трокмортън побърза да го хване от другата страна.

— Ще ви донесем дрехи и всичко необходимо за пътуването.

Какво пътуване, по дяволите?

Маклийн изобщо не се впечатли.

— Решено ли е вече кога ще потеглим?

— Колкото може по-скоро. Не вярвам в случайности. А това тук… — Гласът му се изгуби и той изглеждаше облекчен, когато някой го повика. — Ще се справите ли без мен до пейката? Не е далече.

Маклийн кимна и мистър Трокмортън се отдалечи.

Каменната пейка беше само на няколко крачки. Инид се зарадва на този факт, защото Маклийн се подпираше на нея с цялата си тежест.

Какво пътуване? Наистина ли са решили да го махнат оттук?

Тя спря, пусна го и го бутна. Той изгуби равновесие и политна към пейката.

— Внимавай, Инид, кракът ми…

Макар и развълнувана, тя успя да попита с делови тон:

— Какво пътуване? Къде ще отидеш?

— В Шотландия.

— Така значи. — Той отиваше в Шотландия и никой не си бе направил труда да й съобщи.

А и защо ли? Тя беше само негова болногледачка. Но и негова жена.

— Трокмортън се надява, че като видя дома си, ще си възвърна паметта.

— Глупаво се получи с този пожар, нали? — Всяка от думите й преливаше от сарказъм. — Ако не беше пожарът, щеше да се измъкнеш, без да се наложи да ме погледнеш в очите.

На лицето му се изписаха смайване и обида. Този неин мъж беше забележителен артист.

— Инид, ти очевидно не разбираш.

Пак този снизходителен, високопарен тон. Направо да повърнеш.

— О, значи не съм те разбрала. Какво има за разбиране? Пак ще ме напуснеш. Не се опитвай да прикриваш истината с красиви думи. Ти пак ме напускаш. — Тя опря ръце на хълбоците си и заприлича на рибарка, но само така можеше да устои на изкушението да го зашлеви през лицето. — Получи си, каквото искаше, и си заминаваш.

— Не, мила, изслушай ме…

— Знам, че не съм жената, която си искал. Знам, че не ме бива много в леглото. Защо не помислиш, че просто нямам достатъчно опит? И кой е виновен за това?

Той се озърна стреснато. Наоколо се движеха много хора, огрени от последните пламъци на пожара.

— Штт.

Инид повиши глас.

— Няма да мълча! Какво толкова неприятно има у мен? През нощта изглеждаше напълно доволен.

— Точно така, бях доволен. Инид, ти не разбираш!

— Какво трябва да разбера? Че ме оставяш тук сама? Че няма къде да отида? Че отново ме очакват бедност и лишения? Че ме изоставяш, за да…

— За бога, жено, няма ли най-после да млъкнеш! — извика отчаяно той.

Тя затвори уста, скръсти ръце на гърдите си и го изгледа злобно. Той също я погледна, после протегна ръце.

— Помогни ми да се изправя.

Тя не искаше да му помогне. Искаше да остави ръцете си скръстени, не да поеме неговите. Това беше само номер. Той ще се опита да я убеждава и тя ще е принудена да го отблъсне. Въпреки това, когато той се опита да се изправи сам, тя му протегна ръка.

— Хвани се за мен.

С едно-единствено движение той се изправи и я прегърна.

— Ти идваш с мен!

— О…

Дъхът й спря.

Той притисна буза към темето й.

— Без теб не отивам никъде. Нито днес, нито утре. Никога вече.

— О…

Инид се почувства пълна глупачка. Колко ли хора бяха чули тирадата й? Утре ще мисля за това, каза си тя и се усмихна.

— Днес, докато те нямаше, говорих с Трокмортън за бъдещето. Снощи не намерих време да ти го кажа. — Гласът му се понижи до шепот и се затопли като нажежен въглен. — И ти добре знаеш защо.

Да, знаеше защо. Притисна се до него и тялото й се събуди за нов живот.

— Значи в крайна сметка все пак ще дойда в Шотландия и ще се запозная със семейството ти.

Как ли ще я приемат? Дали Киернан Маклийн ще се опита да я прогони? Дали Стивън Маклийн ще си възвърне паметта и отново ще тръгне да търси приключения?

Маклийн повдигна брадичката й и изтри с целувка гневните бръчки от челото й.

— Не се тревожи за нищо. Аз ще се грижа за всичко. Ще се грижа и за теб.

Тя погледна в сериозното, своенравно, решително лице и за първи път изпита чувството, че би могла да прекара живота си с този мъж. Да, Маклийн щеше да си възвърне паметта, но вече не беше предишният незрял и егоистичен младеж. Струваше й се невъзможно да се е променил така изцяло, но този нов Маклийн беше точно мъжът, за когото си бе мечтала. Не, той беше повече, отколкото смееше да мечтае.

— Изглеждаш толкова объркана… и си много красива. — Той й се усмихна с целия скрит чар, на който беше способно изтощеното му лице. — Тъкмо си мислех… докато бях още на легло и ти ме командваше, както си искаш, бях решил, че си великанка, а сега виждам, че си дребничко момиченце. Смятах те за по-висока.

— Да, и аз си мислех, че ти си…

Уплахата дойде толкова внезапно, че тя спря да диша. По-нисък. Тя го смяташе за по-нисък. Нейният съпруг Стивън Маклийн не беше по-висок от метър и осемдесет. Този мъж тук — мъжът, с когото бе прекарала нощта, — беше поне десет сантиметра по-висок.

— Какво си мислеше, че съм?

Той й се усмихваше и лицето му беше толкова чуждо…

Умът й отчаяно търсеше обяснение.

Забравила е и лицето, и ръста му.

Не, не беше забравила. Една жена никога не забравя дали по време на сватбената церемония женихът я е гледал отвисоко. Много добре помнеше, че темето й се намираше точно под брадичката на Стивън.

Пораснал е…

Невъзможно. Когато се ожениха, Стивън беше на двайсет и шест години.

Оставаше само едно обяснение.

— Какво не е наред? — Маклийн я хвана за раменете и леко я разтърси. — Какво става с теб, Инид? Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще припаднеш.

Този мъж не е Стивън.

Той не е нейният съпруг.

16.

— Мога ли да направя още нещо за вас, преди да ни напуснете, мисис Маклийн?

Инид оглеждаше разсеяно привидния хаос, който цареше в малкия салон. Камериерки сгъваха рокли и бельо и ги нареждаха в пътнически сандъци. Мисис Браун им подвикваше строго. Хари стоеше на вратата със скръстени ръце като олицетворение на мрачна подозрителност. И накрая — мистър Трокмортън.

Няма ли да ми кажете защо сте го направили! — искаше да изкрещи тя.

Тя дишаше тежко и се стараеше да поема достатъчно въздух, за да не припадне.

Всеки път, когато си представеше ужасната си заблуда, стомахът й се гърчеше от болка, ръцете й се разтреперваха, обземаше я страх, че ще изпадне в безумна истерия. Мъжът, за когото се беше грижила в продължение на два месеца, заради когото бе захвърлила целия си уреден живот… на когото бе дарила тялото си — този мъж не беше нейният съпруг!

Но очите му… Това бяха очите на Стивън. Невъзможно беше да се е излъгала.

А лицето му? Да, експлозията го бе променила до неузнаваемост, но тя беше уверена, че това не е лицето на Стивън. Този човек беше… Да, този мъж беше Киернан Маклийн, господарят на клана Маклийн. Мъжът, който й бе писал след женитбата й, за да заяви, че тя няма място в тяхното семейство.

Не беше сигурна дали Трокмортън знае истината. Тя също се бе излъгала, значи… не, не можеше да знае. Дали да каже на мистър Трокмортън? Не, по-добре не. Вероятно признанието й в този момент ще създаде още повече проблеми, ще предизвика още опасности. Затова каза само:

— Не разбирам. Защо трябва да потеглим още днес за Шотландия?

Слънцето едва се бе подало над хоризонта. Събирането на багажа продължаваше с пълна сила.

— В случай като този се вземат обичайните предпазни мерки — увери я Трокмортън. — Правителството на Нейно величество не може да приеме с лека ръка убийство, респективно опит за убийство от страна на чужда сила.

Може би, но границите на империята непрекъснато се разширяваха и Инид не вярваше, че правителството на Нейно величество ще се занимава с всяко станало убийство.

— Не може ли поне да почакаме, докато Маклийн се възстанови от преживяния шок?

Мистър Трокмортън приседна на стола срещу нейния.

— Маклийн е много добре.

Правилно. „Съпругът“ й изглеждаше свеж, едва ли не весел. Косата му беше прясно подстригана и Инид съжали за кестенявите къдрици, които се бяха плъзгали през пръстите й през нощта. Бездействието, на което беше осъден в мансардата, му се отразяваше зле и мисълта за предстоящото пътуване го окриляше. Само дето понякога я поглеждаше по начин, който я караше да мисли, че е загрижен за нея.

Ами да, при вида на горящата вила тя едва не бе припаднала. Той явно не знаеше защо е проявила слабост. Освен това беше престанала да го обвинява, че ще я изостави отново. Той вярваше, че му е съпруга.

Но това не беше истина. Двамата не бяха мъж и жена.

— Много съм загрижен за вас — отбеляза мистър Трокмортън. — Извинете, че говоря така, но изглеждате бледа, под очите ви има сини кръгове. Спалнята ви е готова. Няма ли да полегнете малко преди тръгването?

— Сега не мога да спя. — Ако се опита, ще вижда пред себе си златнозелените очи на Маклийн и ще си повтаря, че е преспала с чужд мъж… че е грешница…

Маклийн улови погледа й и пред всички й изпрати въздушна целувка.

Какъв глупав, романтичен жест! Дощя й се да потъне в земята. Когато научи истината, той ще побеснее и тогава…

Мили боже, тя бе влязла в леглото на Киернан Маклийн!

— Не се притеснявайте, че изгубихте всичките си дрехи. — Мистър Трокмортън напразно се опитваше да я разведри. — Селест приготвя багажа ви и случайно знам, че някои рокли са от зестрата й.

— Не искам да прави това за мен. — Инид приглади полата на зеления пътнически костюм и въздъхна. Селест настоя да й го подари. Две шивачки се бяха заели да поправят десетина рокли, една от друга по-прекрасни. Досега Инид дори не смееше да мечтае за такива тоалети. — Никога няма да мога да й се реванширам.

Мистър Трокмортън изглеждаше искрено загрижен за нея.

— Моля ви, мисис Маклийн! Огънят, който унищожи цялото ви имущество, пламна на моя територия. Обещавам ви да купя нови тоалети на Селест. — Той отправи нежен поглед към бъдещата си съпруга, която оживено разговаряше с шивачките. — Моята годеница е умна и щедра. И ви съветвам да не й възразявате, защото може да ви застреля. — Като видя подигравателната усмивка на Инид, той и кимна съзаклятнически. — Ако искате, ще ви покажа белезите по тялото си.

Каквото и да й говореше, колкото и да се стараеше да й внуши, че прибързаното им потегляне е нещо нормално, че я очаква весело пътуване, пороят на събитията буквално я поглъщаше. Ако можеше да спре поне за малко, да размисли и да вземе правилното решение… Ала мистър Трокмортън бързаше да се отърве от тях. Някой се бе опитал да убие Маклийн.

Можеше да го изпрати в Шотландия сам, но ако го направеше, рискуваше да изгуби всяко право да споделя съдбата му. Или поне да знае как е той. Пък и… може би тя беше добро прикритие за него. Защото изглеждаше предана на съпруга си. На съпруга си Стивън Маклийн.

По дяволите. Защо да се преструва? Тя бе предана на този мъж.

Умираше от страх, че някой отново ще се опита да му стори зло. И изпитваше ужас от гнева му, когато разбере, че е спал с омразната жена на братовчед си.

На мъртвия си братовчед.

Стивън Маклийн е загинал при експлозията. Със сигурност е бил той. Значи тя беше вдовица и беше свободна да прави, каквото си иска. Само че първо трябваше да отиде в Шотландия. Искаше да скрие лицето си и да плаче, докато не й останат сълзи, но нали се беше заклела, че никога повече няма да плаче… Имаше един въпрос, на който непременно трябваше да получи отговор. Затова попита с най-учтивия си тон:

— Мистър Трокмортън, перспективата да отида на остров Мул ме изпълва със странно чувство… сякаш мястото ми не е там.

Той я погледна внимателно.

— Мисис Маклийн, разбирате ли защо искам съпругът ви да си спомни кой е и какви събития са довели до нещастието?

— Да… предполагам, че разбирам. Искате той да си спомни без чужда помощ.

— Точно така. Боя се, че моето влияние ще измени спомените му. Не можем постоянно да му казваме какво да мисли.

Инид разбра. Това беше молба… и предупреждение.

Не разказвайте на Маклийн нищо за миналото…

Но какво значение имаше това сега? Той не беше мъжът, за когото му беше говорила тя. Тя не беше неговата съпруга. Нямаше никакво желание да проведе този разговор, но знаеше, че ще го направи, рано или късно. Той ще си спомни. Може би ще си възвърне паметта още преди да стигнат до остров Мул и така ще е по-добре, защото иначе ще се получи крайно неприятна ситуация. Тя ще се срещне със семейството му, а то знае истината и ще му я съобщи. Може би там ще срещне и неговата… Инид стисна ръце с все сила и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Разкажете ми за клана Маклийн! Какви са те? Какво правят?

— Голямо семейство с много земя — отговори с готовност Трокмортън, — с много братовчеди и братовчедки, с хиляди верни васали.

Инид се приближи предпазливо към нужната й информация:

— Майката на Стивън жива ли е още?

— О, да, жива е. Доколкото знам, тя е много красива жена, която обожава сина си и е убедена, че никога не би извършил нещо лошо. — Лицето на мистър Трокмортън остана неподвижно. — Името й е лейди Катриона Маклийн.

— Лейди Катриона Маклийн. — Името се запечата в паметта на Инид. — Но бащата на Стивън вече не е между живите, нали?

Докато говореше, тя наблюдаваше Маклийн. Той улови погледа й и се засмя. Едър, представителен мъж, който вярваше, че гърдите й са го върнали към живота. Който я целуваше в екстаз и завладяваше тялото й…

Инид с мъка откъсна поглед от него.

— А каква е… леля му?

— Вероятно имате предвид лейди Бес Хамилтън. Виждал съм я само веднъж, преди години. Доста ексцентрична дама. Носи тюрбан и пуши пури. Направо бях омагьосан от нея — обясни с усмивка мистър Трокмортън. — Синът й обаче не одобрява поведението й.

Сърцето на Инид заби като безумно. Ей сега ще произнесе името му.

— Синът й е Киернан Маклийн, сегашният глава на клана, нали?

— Точно така. Има и дъщеря, казва се Катлийн. Сестрата на Киернан.

Челото на Инид се покри с капчици пот. Тя се наведе напред и попита тихо:

— А самият глава на клана… женен ли е?

Трокмортън се облегна назад и я погледна пронизващо.

Думите излязоха от устата му бавно и натъртено:

— Не, не е женен. Беше известен с успехите си сред жените, но никога не се е женил.

Инид бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Добре. Това е много добре.

 

 

Пред вратата ги очакваше карета с четири коня. Целият им багаж бе натоварен. Маклийн стоеше на широкото стълбище, вдишваше дълбоко свежия въздух и се радваше на предстоящото приключение. Засмя се, учуден сам на себе си. Не знаеше защо това чувство му е така познато, но то беше факт и той го обичаше. Чувстваше се великолепно. Най-сетне отново господар на съдбата си. Щеше да организира живота си, както смяташе за правилно. Скоро щеше да разреши всички загадки, да си възвърне паметта и светът отново да стане добро място за живеене.

После откри Инид, пременена в пътнически костюм от тънка зелена вълна и с шапка на главата. Полата й беше обточена с черни ширити, а късото жакетче бе украсено с великолепен тухленочервен шал. Лицето й беше сериозно. Тя излъчваше усърдие и мила загриженост за състоянието му. Преди пожара искаше да избяга от леглото му… топла, нервна жена, която бе преживяла екстаз в прегръдките му. Сега се усмихваше с безлична учтивост и изобщо не се държеше като жена, която дава от цялото си сърце.

Даже го бе попитала дали се чувства женен.

Той й се ухили похотливо и отговори:

— Сега вече се чувствам.

Но тя не се засмя.

Честно казано, тя изобщо не изглеждаше да изпитва сериозни чувства към него, а лицето й беше напрегнато. Носеше подходяща по цвят вълнена пелерина, обточена с кожи, в ръце стискаше голяма дамска чанта. Той беше готов да се обзаложи, че пръстите й под черните кожени ръкавици са побелели.

Инид. Миналата нощ тя беше всичко, което той някога бе желал. Даваше с радост, беше нежна и мила… и толкова гореща, че едва не го изгори от наслада. За съжаление не му обеща да остане с него и изобщо не изглеждаше убедена в законността на връзката им.

Той беше достатъчно убеден и за двамата. Знаеше, че тя не е най-красивата жена на света, но винаги когато я погледнеше, виждаше съвършенство. Тя беше негова жена и той щеше да преодолее съмненията й. Толкова му се искаше тя да го гледа с малко повече обич. Трескавите й сини очи му създаваха грижи. Имаше чувството, че тя се готви да го напусне.

В действителност той не я изпускаше от очи, защото се боеше, че ще му избяга.

Трокмортън излезе от къщата.

— Готов ли сте?

Маклийн се засмя бодро.

— Повече от готов.

— Предметите, за които помолихте, са подредени така, че да са ви подръка. Скривалищата са няколко. — Трокмортън говореше без капчица хумор. — Държите се малко недоверчиво и сте предпазлив — както винаги. Сигурен ли сте, че нищо не помните?

— Не си спомням, но това, което правя, ми е познато. Миналата нощ именно предпазливостта спаси и мен, и жена ми.

Трокмортън понижи глас.

— Сали е изчезнала.

Сали? — Маклийн не бе забравил момичето, което му носеше яденето и винаги се стараеше всичко да бъде добре. — Прислужницата?

— Миналата нощ е била във вилата, говорила е с охраната. Хари намерил единия пазач в безсъзнание, въглените от огнището били разпръснати по пода.

— Някой й е платил. Някой иска да ме отстрани.

— Ако знаеха, че можете да ходите, покушението щеше да е организирано по друг начин.

— Нищо чудно, че бързате да ни махнете оттук.

Трокмортън пъхна ръце в джобовете си и ядно изрита най-близкото стъпало.

— Ако не беше сватбата, щях да тръгна с вас.

— В никакъв случай не бива да пропускате церемонията, Трокмортън. — Маклийн попипа белезите по бузата си. — Имате ли идея кой би могъл да ме преследва?

Трокмортън отново понижи глас.

— Още не. Но сме разположили каретата така, че всеки, който ви наблюдава, да види как се качвате. След няколко часа ще направите почивка в един крайпътен хан, за да смените конете. Тогава в каретата ще се качи друга двойка и ще продължи, докато вие…

— … и Инид.

Трокмортън кимна.

— Вие и Инид ще се качите в частен влак, който ще ви откара в Единбург. Там отново ще се качите в каретата и ще продължите към Обан. Ще се прехвърлите на остров Мул с корабчето. Нашите хора ще ви охраняват ден и нощ. Не мога да ви обещая, че пътуването ще мине безпроблемно — миналата нощ показа, че положението е сериозно, — но съм се постарал да изградя колкото може по-плътна мрежа.

— Семейството ми знае ли, че идваме?

— Никой не бива да знае.

— Значи се опитваме да избягаме от проблемите.

— Прав сте. Отстъплението е основна стратегия за защита.

Маклийн се държеше агресивно, защото непременно искаше да знае.

— Настъпи моментът да ми кажете истината.

Трокмортън се поколеба. Очевидно още размисляше.

— Вече знаете по-голямата част от истината. Знаете какво сте преживели. Знаете, че някой иска да ви отстрани. Страхувам се, че като ви разкажа всичко, ще повлияя върху паметта ви. Предпочитам сам да си спомните. Имаме нужда от вашите спомени. Който и да ви е заложил капан, който и да е убил спътника ви, явно се страхува, че ще разкрием името му.

— Ще ви съобщя името веднага щом си спомня. Но не ми харесва, че криете от мен важна информация.

— Ако сега ви разкажа какво се е случило, ще ми се разкрещите, а аз не мога да си позволя такава сцена. — Трокмортън му протегна ръка. — Доверете ми се. Още малко остава. Нещо, което знам само аз, не може да ви навреди.

Маклийн стисна ръката му. На никого другиго не се доверяваше изцяло. Хари, облечен както винаги в черно, изглеждаше заплашителен. Кинман, грамаден мъж, криеше острия си ум зад тромави маниери. Джаксън, високомерният камериер, умееше да си служи отлично с бръснача. Някой се опитваше да го убие. Да премахне и жена му.

— Тръгвате ли вече, сър? — Мисис Браун се появи на стълбището. — Идвам да се сбогуваме. Е, ще ви липсвам ли?

Маклийн погледна развеселено жената, чийто ум се бе научил да цени.

— Разбира се. И на мен, и на мисис Маклийн.

Мисис Браун кимна доволно.

— Знаех си аз, че ни правите на глупаци. Сега ще ми признаете ли, че сте се упражнявали да ходите?

— Как разбрахте, мисис Браун?

— Стъпалата ви бяха целите в мазоли, сър.

— Никой не може да измами нашата мисис Браун — ухили се Трокмортън. — Защото е отгледала много деца.

— Да, разказвала ми е. — Маклийн целуна ръката на мисис Браун, вирна брадичка и заяви: — Благодаря ви, че имахте търпението да ми бършете голия задник, мисис Браун.

Жената притисна ръка до гърдите си, засмя се и се изчерви.

Инид наблюдаваше групата отдалеч. Много й се искаше да се присъедини към тях, ала когато Маклийн й махна приканващо, се направи, че не го е видяла.

Мисис Браун забеляза какво става и се намръщи.

— Мистър Маклийн, нима сте забравили, че ви казах да се погрижите за брака си?

— Правя го, повярвайте.

— Защо тогава малката ви се сърди?

— А вие защо си мислите, че тъкмо аз съм виновен за лошото й настроение? — изфуча той.

— Защото сте мъж. Винаги мъжът е виновен — отговори съвсем спокойно мисис Браун.

Трокмортън го потупа по рамото.

— Никой не може да се справи с мисис Браун. Не знам защо продължавате да се опитвате.

От горния край на стълбата прозвуча мил глас с едва забележим акцент. Трокмортън се обърна рязко и щом видя Селест, на лицето му изгря толкова детски щастлива усмивка, че Маклийн едва не се изсмя. Селест явно го въртеше на малкия си пръст. И нищо чудно — тази хубава жена беше съчетание от енергия и емоции. Тя им се усмихна, мина покрай тях и застана до Инид. Стисна ръката на приятелката си и заяви:

— Не искам да заминаваш.

— О! — Инид я целуна по бузата. — И аз бих искала да остана. Толкова ще ми липсваш.

Маклийн наблюдаваше трогнато двете жени. Искаше двете да останат приятелки — нищо, че усмивката, с която жена му дари Селест, го накара да ревнува. На него не се усмихваше така, а след случилото се през нощта се държеше, сякаш той искаше да й причини зло.

— И ти ще ми липсваш. Обещай, че ще ми дойдеш на гости. — Селест понижи глас, ала Маклийн въпреки това я чу.

— Каквото и да се случи.

— Не знам дали ще искаш да ме видиш, като разбереш…

— Гласът на Инид се изгуби. Тя хвърли поглед към Маклийн и като видя, че той я наблюдава, се изчерви като рак.

По дяволите! По-добре беше да го изгледа гневно и да пусне някоя остроумна забележка. Вместо това тя просто му обърна гръб, сякаш й беше неловко да го гледа.

Той беше готов да й изкрещи. Да й каже, че не е нужно да се срамува от онова, което са правили през нощта. Трябваше да говори с нея. Да й обясни, че двамата са мъж и жена и ще останат завинаги заедно. Да я целува, докато сломи съпротивата й. Но повече от всичко искаше да я дразни, докато извади наяве острия си език. Тогава щеше да знае, наистина да знае, че тя ще бъде винаги негова.

— Всичко е готово. — Трокмортън го потупа по гърба. — Време е да тръгвате.

17.

Инид се събуди и се огледа сънено. Влакът пухтеше, металните колела тракаха оглушително. Когато най-после се поддаде на умората и се премести в специално оборудвания спален вагон, навън беше светъл ден. В свещник на стената гореше самотна свещ. Повдигна кадифените завеси и видя навън само черна нощ, безлунна и без нито една звезда. Тя, Маклийн и спътниците им явно минаваха през безутешна местност. Сигурно бяха вече далеч на север, може би дори са минали шотландската граница. Тя не знаеше колко време се пътува до Шотландия. Никога преди това не беше се качвала на влак.

Инид примигна и седна на леглото. Някой я бе завил грижливо… вероятно Киернан Маклийн. Къде ли е сега той, запита се тя и веднага се прокле за любопитството си. Когато заспа, той беше до нея. Откакто бяха напуснали Блайт Хол, прекарваше всяка секунда с нея: говореше й, милваше косата й и така добре се представяше като влюбен съпруг, че тя беше готова да се разплаче, да се разкрещи или да се вкопчи в него и да го помоли да я увери, че всичко ще завърши добре.

Не направи нищо подобно. Успя да запази равнодушната си фасада, макар да се опасяваше, че не може да го измами.

Инид стана от леглото и безмълвно изрече кратка молитва.

Не можеше повече да се гневи. Не можеше да плаче за него. Не можеше отново да влезе в леглото му. Той не беше неин мъж. Не можеше да се отнася с него като любяща съпруга.

Той обаче продължаваше да се държи като съпруг. Тя се погледна в малкото огледало на стената. Бе свалил шалчето й, зеленото кадифено жакетче беше разкопчано, шията й изглеждаше гола и беззащитна. Вероятно е искал да й е удобно, но тя знаеше колко обича да гледа голата й плът. Явно не се съмняваше в правото си да я разсъблича.

Инид тръсна глава, оправи полата си, обу черните боти и закопча жакетчето. Трябваше да изглежда прилично. И недостъпна.

Е, поне не се опитваше да спи с нея. Тя не би могла да го допусне. Да, двамата вече бяха отхапали от ябълката, но сега тя беше наясно с фактите. Знаеше кое е правилно и кое — не. Дори в най-трудното време от живота си бе успяла да запази моралните си принципи, ще го направи и сега. Никога вече няма да спи с Маклийн… макар че ще й бъде много, много трудно.

Искаше й се да му каже истината, но мистър Трокмортън бе настоял всички да си мълчат. Инид се опита да убеди себе си, че той е прав. Ако се намесят, Маклийн много по-трудно ще открие какво дреме в дълбините на мозъка му.

От отсрещното купе се чуха мъжки гласове и Инид предпазливо открехна вратата. Маклийн седеше на удобен стол, бе вдигнал крака на малко столче и разговаряше с Хари.

Охранителят се бе разположил също така удобно. И двамата мъже изглеждаха напълно спокойни, но в очите им светеше бдителност, която беше в ярко противоречие с небрежната поза.

И двамата бяха облечени в черно и кафяво и Инид неволно ги оприличи на гробари. Черни жакети, черни панталони и черни ботуши, които изобщо не бяха лъснати, а изглеждаха мътни, сякаш никой не си беше дал труда да почисти кожата. Жилетките им бяха тъмнокафяви, шалчетата в малко по-светъл кафяв цвят.

Между двамата бе поставена малка маса, на която горяха пет свещи в завинтен за масата канделабър. До свещника имаше бутилка вино и две полупразни чаши. Двамата разговаряха сериозно и не я усетиха.

Инид се върна безшумно в купето си. Не знаеше какво да мисли. Не разбираше как така Маклийн изведнъж се бе превърнал от инвалид в мъж на действието. Щеше да й бъде по-лесно да се оправя с него, ако беше останал в леглото си.

Какво ще прави през следващите дни, докато пътуват под строга охрана и Маклийн бързо се приближава към родината си? Стомахът й се гърчеше от болка. Доскоро беше убедена, че е логично мислеща, спокойна и уравновесена жена, която умее да се държи в обществото и има здрав инстинкт за самосъхранение. А сега се оставяше събитията да я заливат и не знаеше, нямаше никаква представа какво би могла да направи, за да ги спре.

По дяволите. Нямаше никакъв ориентир. Друг път не беше преживявала нещо подобно. А Маклийн нямаше основания да вярва, че тя го е излъгала. Или е станало ужасно недоразумение, или и двамата са били излъгани. Маклийн е длъжен да чуе обясненията й, а после нека я накаже с презрение.

Не. Тя не заслужаваше презрение и нямаше да го приеме.

— Аз ще я събудя — прозвуча гласът на Маклийн съвсем близо до вратата. Хари явно изкоментира нещо, защото „мъжът й“ добави развеселено: — Не, благодаря. И сам мога да се оправя с жена си.

Инид скочи с такава бързина, че ботушките й тропнаха по пода. Маклийн отвори вратата и се озова пред високо вирнатата й брадичка.

— Виж ти! — Погледът му се плъзна по тялото й — твърде топъл за вкуса й. — Много си красива. Както винаги. — Преди тя да е успяла да отговори остро, той продължи: — След по-малко от час ще пристигнем в Единбург. Каретата ще ни чака. Няма да се забавим нито миг.

Тази бързина би трябвало да я учуди. Но Инид вече беше свикнала с изненадите и нищо не бе в състояние да я смае.

— Готова съм.

Той протегна дългата си ръка и я привлече към себе си.

— Ето го пак моето чевръсто момиче.

Хари се засмя тихо зад гърба му.

Хари. Инид не го харесваше. Може би само защото той си позволяваше да прави оценки дори когато не беше негова работа да се меси. Или заради вечната му подозрителност.

Съзнаваше, че враждебността й е необоснована, затова му се усмихна меко и се освободи от прегръдката на Маклийн.

— Тъй като ни чака дълъг път, надявам се, че и господата са спали добре.

Хари се поклони.

— Да, мадам. Аз съм войник и спя винаги когато имам време.

— А аз… до преди половин час спах до теб. — Маклийн прокара пръст по долната й устна. — Беше много изтощена. Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.

Боже, колко беше загрижен за нея! И този дълбок глас, топлият, милващ поглед, начинът, по който я докосваше… сякаш е много ценна за него.

Инид са отдръпна като опарена.

— Добре съм. Искам само да бъда сигурна, че нещата ми…

Влакът спря внезапно. Инид полетя в обятията на Маклийн, който също политна назад, но успя да я хване. Хари падна на най-близкото кресло. Спирачките изскърцаха. Чу се шум от трошене на стъкло. Две от свещите паднаха на пода и угаснаха.

Последвалата тишина я ужаси. Два вагона по-нататък локомотивът изпухтя и затихна, но от вагона, където се бе разположила охраната, дадена им от Трокмортън, не се чуваше нито звук.

Хари пръв си възвърна дар слово и изруга, без изобщо да се съобрази с присъствието на Инид. Това поведение задоволи една дълбока потребност у нея и тя изпита благодарност към него.

Маклийн едва бе станал от леглото и сега този брутален удар…

— Маклийн, наред ли е всичко при теб?

— Май не си толкова лекичка, колкото изглеждаш — изръмжа той и я избута настрана.

— Как са ребрата ти? А кракът ти? Поряза ли се някъде? — продължи с въпросите тя.

Той се надигна, хвана я за раменете, задържа я здраво и я погледна в очите.

— Аз съм добре. А ти?

— Аз ли? Разбира се, че съм добре. Но ти…

— Аз не съм инвалид. — Каза го така решително и изглеждаше толкова страшен, че тя престана да задава въпроси.

Въпреки това продължи да го наблюдава внимателно, докато ставаше. Пое протегнатата ръка и се изправи на крака.

— И аз съм добре, благодаря за загрижеността.

Хари се хвана за един стол и също се изправи.

— Кръв? — попита кратко Маклийн.

Малко. — Хари попила темето си и пръстите му се оцветиха в червено. — И кракът ми е навехнат.

— Лошо. — Маклийн надзърна в коридора. — Положението не ми харесва.

— И на мен. — Хари закуцука към изхода. — Ще отида да видя какво става.

Маклийн изчака Хари да затвори вратата зад гърба си и моментално премина в действие. Грабна палтото си и подаде на Инид шапката и пелерината.

Тя се облече, без да задава въпроси.

— Ръкавици? — попита той.

— В джоба ми са.

Тя не знаеше какво е намислил, но когато той извади изпод леглото кафява пътна чанта с дълга дръжка, стомахът й се сви на топка. Маклийн й подаде чантата и попита:

— Ще можеш ли да я носиш?

Чантата беше ужасно тежка, но той не изчака да чуе отговора й, а извади изпод масата втора, още по-голяма чанта. Извади някои неща — Инид беше готова да се закълне, че едно от тях е нож, — и я метна на рамо.

— Погледни ме — помоли меко той.

Тя се подчини и устата й пресъхна.

— Това беше засада. Трябва да се махнем от влака. Моли се да не сме закъснели.

Тя кимна.

— Аз отивам към задната врата. Духни свещите и ме следвай. Ще се справиш ли?

— Разбира се, че ще се справя.

Макар че се страхувам до смърт, искаше да добави тя, но си замълча. Прецени разстоянието до вратата и духна свещите. В мрака, черен и гъст като катран, тя се придвижи внимателно след Маклийн, като опипваше всяка следваща стъпка. Под ботушките й скърцаше стъкло.

Маклийн явно виждаше в тъмнината, защото намери ръката й и я стисна. Притисна я към стената и заповяда:

— Почакай тук. — После отвори вратата.

Свеж, хладен въздух я удари в лицето. Недалеч от тях викаха мъжки гласове. Но тук, отзад, беше пусто.

— Всичко е наред. — Маклийн скочи безшумно на линията и пошепна: — Скачай, Инид. Ще те хвана.

Тя се подчини, без да се замисли. Той я улови и я сложи да стъпи на земята.

Виковете се засилиха. Отекна изстрел.

Без да се колебае нито секунда, Маклийн я поведе в нощта. Колкото може по-далеч от влака.

 

 

Когато слънцето най-сетне освети мрачния ден, двамата изкачиха самотен хълм. Инид трепереше от умора. Всеки момент можеше да рухне.

Маклийн, естествено, виждаше състоянието й. Докато вървяха през мрака, многократно беше доказал, че нищо не убягва от вниманието му. Успешно избягваше селските дворове, които се изпречваха на пътя им. Неуморно я водеше покрай стърчащи скачи, намираше тайни пътеки. А когато тя му каза, че сигурно е изтощен и се нуждае от почивка, той намери скала, зад която тя се скри и се облекчи.

Инид се чувстваше все по-зле. Защо той я разбираше толкова добре? И защо не му беше необходима почивка? Бяха изминали няколко мили с бърза крачка, а той продължаваше да върви бодро. Ето, и сега почти беше стигнал билото на хълма, докато тя…

— Тук ще починем. — Той заби тоягата, с която се бе въоръжил, близо до група скали. — Седни и си отдъхни. Аз ще огледам местността, за да видя накъде да продължим. И да проверя дали някой не ни преследва.

Инид пусна чантата на земята, изгледа го мрачно и изсъска:

— Ти беше… болен… Защо не си… изтощен?

— Е, добре, момиче, ще ти призная, че съм малко уморен. — Колкото повече навлизаха в Шотландия, толкова по-силен ставаше акцентът му. — Но ти се държиш здраво.

— О, да, само пъшкам! — Тя се облегна на близката скала и притисна ръка към гърдите си.

— Английските жени не спортуват, както би трябвало. Чист въздух и бърза разходка под слънцето — няма нищо по-добро за здравето.

Инид затвори очи.

— Ти си магаре.

— Щом още можеш да ме обиждаш, значи си добре. — Той се засмя тихо и добави — Вземи! — Подаде й манерката, която беше напълнил от поточе, със сигурност отдалечено на десет години път оттук.

— Благодаря. — Инид не пое манерката. — Чантата ми откъсна ръцете. Какво има вътре, камъни ли? Ужас ме обзема, като си помисля, че пак трябва да я вдигна.

Той поклати глава, отвори манерката и я поднесе към устните й. Тя загълта жадно и когато се напи, се свлече надолу по скалата. Влажният студ проникна под дрехите й, но възможността да протегне крака и да вдигне стъпала беше по-ценна от всичко друго. Известно време нямаше да движи измъчените си мускули.

— Нож — чу се гласът му.

Инид вдигна глава.

— Какво?

— Попита ме какво има в чантата. Нож. Корабни сухари. Сирене. Пушено месо. Завивки. Превръзки. Мехлем. Въже.

— Ти си ми дал по-тежката чанта! — Инид съзнаваше, че говори глупости, но не искаше да бъде разумна.

— И аз нося същото, но в по-голямо количество. Освен това вътре са шотландската наметка и чантата за кръста. Овъглени от експлозията, но не исках да ги оставя в Англия. — Маклийн свали пътническото палто, сгъна го грижливо и го натъпка в чантата. — Има и гребен за теб.

Ако очаква похвала, да си е потърсил жена, чиито крака не треперят от изтощение и студ. Инид беше толкова измъчена, че избра най-глупавата тема за караница.

— За какво са ни два ножа?

Маклийн отговори с безкрайно търпение:

— Един за нас, един за замяна. През Шотландия се върви трудно. Чака ни дълъг път. Провизиите все някога ще свършат.

— Тогава ще спрем и ще напазаруваме. Или носиш куп излишни неща, но не и пари?

— Разбира се, че имам пари, но не искам да се срещам с много хора. Когато се наложи, ще заменя единия нож срещу храна. Парите ще запазим за тежък случай.

Инид беше готова да крещи, но нямаше достатъчно въздух в дробовете си. Проследи го с поглед, докато той се изтегна на билото и огледа местността във всички посоки. Вятърът развяваше кестенявата му коса. Лицето му беше така добре познато… и толкова чуждо. Той присви очи и се загледа в посоката, от която бяха дошли. После се обърна в противоположната посока. Цветът на дрехите му се сливаше с местността — аха, това обясняваше монотонното черно и кафяво, но широките рамене и тесните хълбоци си личаха съвсем ясно. И тези мускулести крака… Инид горчиво стисна устни. Защо беше такава глупачка? Защо бе приписала тези мускули и жили на упражненията, които той правеше в легнало положение? Той е ходил. Ходил е истински. Нищо чудно, че мъжете настояваха тя да излиза и да не се връща час или два, за да си почива от изморителните си задължения.

Проклетите мъже.

Какво правеше тя тук? Миналата нощ — не, по-миналата — двамата се бяха любили дълго и страстно. Като истински влюбени. Тя се учудваше на силата и нежността му. Беше опознала тялото му като никога преди.

Защото никога преди не се е любила с него. Защото след осем самотни години и безброй неприлични предложения от всякакви мъже се беше превърнала в уличница. Никога нямаше да се върнат там, откъдето бяха започнали: тя — болнична сестра, а той — пациент. Тя — изоставена съпруга, а той — безсъвестен съпруг. Тя трябваше да бъде разумна и силна, за да устои на бурите, които се задаваха на хоризонта.

Проблемът беше, че тя все още се надяваше по някакъв начин да се измъкне от бурята.

Ако той никога не си възвърне паметта, ще живеем заедно във вечна вяра, че сме женени.

Не. Семейството му знаеше истината и щеше да му я каже.

Ако не беше семейството, щях да живея с лъжата.

Но защо, за бога? Тя не го обичаше!

Обаче имаше… чувства към него и знаеше, че когато научи истината, той ще побеснее от гняв срещу нея или — което беше още по-лошо — златнозелените очи ще се смразят и погледът му ще стане леден.

Не, тя не беше страхливка. Беше загрижена за ума му. Мозъкът му беше изстрадал достатъчно и тя се боеше от последствията. Безпощадната истина винаги беше ужасна.

О, да. Тя беше страхлива. При това с нисък морал. Защото все още го искаше. Ако му намекне това-онова, съвсем внимателно, може би ще предизвика събуждането на спомените му. Точно така. Няколко внимателно подбрани думички…

О, не. Бяха й заповядали да си мълчи. Никакви словесни сблъсъци. Никакви задявки.

Маклийн скочи на крака.

— Отсреща виждам клисура. Изглежда пуста. Ако негодниците не са се сетили да вземат кучета, няма да ни намерят. Ставай.

— Какво? Защо?

— Седиш на студената земя. Трябва ти одеяло, иначе ще настинеш.

Инид понечи да се възпротиви, да му каже, че не си струва да става, но видя израза на лицето му и се отказа. „Аз знам най-добре какво трябва и какво не.“ Колкото и да беше уморена, Инид се надигна и го остави да постеле одеялото. Когато се отпусна отново, тя въздъхна доволно и попита:

— Колко мили сме изминали?

— Поне дванайсет. В момента сме сравнително близо до железопътната линия.

— Какво?

— Вървяхме в кръг, даже се върнахме малко назад, за да измамим преследвачите. — Той се просна до нея и попита: — Ще бъдеш ли така добра да приготвиш закуска?

— Веднага. — Инид примъкна тежката чанта, отвори я и започна да изважда хляб, сирене и други неща. — Мъжът се прави на разузнавач, а жената работи.

Явно не можеше да се отдаде на сладко безделие. Щеше да избере друг ден. Не толкова опасен.

Той се обърна на една страна и опря глава на дланта си.

— Разузнаването не е лесна работа. Добрият разузнавач се нуждае от дълъг опит и много упражнения. Не забравяй, че те водя сигурно и спокойно през студа и мрака. — В гласа му имаше неприкрита подигравка.

Водиш ме в кръг и назад, искаше да отговори Инид, но сигурността на движенията му и способността да вижда в тъмнината й бяха направили дълбоко впечатление. Тя не допринесе с нищо за отдалечаването им от преследвачите. За нея всяка крачка беше приключение. Тя разчиташе изцяло на него, за да не се блъсне в някое дърво или да падне в някой поток.

Да, тя му се доверяваше. Постижението му беше повече от впечатляващо. И сега бе успял да й отговори както трябва. Равновесието между двамата беше нарушено. Сега тя беше на негов терен. На територията на ловци и дивеч. Сама никога не би оцеляла, но Маклийн съвсем естествено бе поел ролята на командващ и докато преди тя спасяваше живота му, сега нейният живот зависеше от него.

— Ако трябва, аз ще вървя първа — промърмори тя. — Но краката толкова ме болят, че нищо няма да се получи.

Той се засмя и не си даде труд да й обясни, че тя няма ни най-малка представа в каква посока трябва да вървят.

— Няма да ти простя, че в Блайт Хол успя да ме заблудиш. Ходил си без мен…

Той вдигна вежди, но не оспори думите й. Проклет да е!

— Предполагам, че все пак си изтощен.

— Права си — призна просто той.

— Като си спомня какъв страх брах, когато ти правеше първите си крачки! За наказание би трябвало да ти дам най-малкото парче хляб, но твърде дълго съм се грижила за теб, за да разруша плодовете на труда си. — Тя отчупи парче хляб, сложи го върху салфетка и му го подаде.

— Ти наистина се грижеше предано за мен и направи чудеса. Благодаря ти.

Той се усмихна похотливо и тя разбра, че не говори за медицинските й таланти.

Инид извади ножа и го измъкна от кожения калъф. Попила предпазливо блестящото острие и отговори на погледа му. Ако не беше толкова изчервена, щеше да представлява перфектно олицетворение на заплаха.

— По-добре дай ножа на мен, момиче, преди да ти е хрумнало да го използваш не по предназначение. — Той се надигна и посегна към сиренето.

Справя се отлично с ножа, призна неохотно Инид. Парчето, което сложи върху филията й, беше равномерно и гладко отрязано. И съвсем тънко — точно както го обичаше. И понеже бе склонна да се замисля върху всяка дреболия, тя се запита дали я е наблюдавал, докато се храни, и е запомнил предпочитанията й. Всеки добър съпруг би направил това за жена си.

О, господ да я пази от добри съпрузи! Тя отхапа внимателно от вкусния хляб и попита бързо:

— Кой всъщност ни преследва?

— Този спомен не иска да се появи, момиче. Мога да кажа само, че има няколко души, които много държат да ме видят мъртъв.

Тя прерови чантата и намери пакетче сухи плодове. Не само ябълки, а и екзотични плодове. Показа му го и рече зарадвано:

— Виж какво има тук! Не е ли прекрасно?

— Подозирам, че е от приятелката ти Селест. — Той се засмя на детската й радост. — Мъжете не се сещат да слагат такива хубави неща в раниците си.

— Милата Селест… — Инид захапа една кайсия и се наслади на вкуса й.

Маклийн улови ръката й, поднесе я към устата си и захапа другата половина.

Той я хранеше, тя го хранеше… толкова примитивно… толкова изкусително. И как само я гледаше… ей сега ще се наведе и ще я целуне. Една от онези дълбоки, разтърсващи целувки, които водеха до грях и болка. Тя се опита да издърпа ръката си, но той не й позволи. Притисна я към скалата и се наведе, за да улови устните й със своите.

Инид се боеше от целувката повече от всичко друго. Най-ужасното изкушение. Ала той не я принуждаваше да го следва. Проклетник! Само нежно и леко се плъзгаше по устните й и я караше да трепери от желание. Така й се искаше да зарови пръсти в косата му и да го задържи. Да го принуди да задълбочи целувката. Топлината му я затопли. Сърцето й заби буйно, лицето й пламна. Той миришеше така хубаво… на сигурност, на съпруг, на любов…

Инид го отблъсна и шумно пое въздух.

— Точно от такива проблеми се опасявах.

Маклийн вдигна вежди.

— Кое наричаш проблем?

— Представи си, че разбойниците са по петите ни и ни заварят…

— Със смъкнати панталони и вдигнати поли! — довърши през смях той.

— По-добре е да продължиш без мен.

— Ти май не искаш да обикаляш страната с мъж, преследван от негодници? — В гласа му нямаше и следа от безпокойство.

— Това не е всичко и ти много добре го знаеш. Аз те забавям. Ти се движиш бързо и безшумно. Аз не мога така. Ти не правиш впечатление, говориш като местните хора…

Той извади от пакетчето на Селест парче ябълка и го огледа с интерес.

— Аз съм оттук.

— Без мен ще стигнеш до дома си двойно по-бързо.

Той мълча дълго, после въздъхна.

— Значи такива неща си мислиш за мен.

— Какво искаш да кажеш?

Той вдигна глава и тя разбра, че съвсем не е толкова спокоен, колкото изглежда. Очите му святкаха, брадичката му се бе сковала. Сърдеше й се.

— Мислиш си, че съм от мъжете, които биха оставили жена си сама в студената шотландска пустош, без храна и без завивки, за да спасят собствената си кожа. Че бих могъл да се върна у дома си без теб и да не помисля нито за миг дали си жива. — Вдигна ръка, за да й попречи да говори. — Може би някога съм бил точно такъв. Не мога да си спомня.

— Не, не си бил — отговори едва чуто тя.

— Обаче знам, че сега не мога да направя такова нещо, затова просто го забрави.

— Но какво, ако аз… — Инид преглътна мъчително.

— Какво ти?

— Какво, ако ти кажа, че не съм твоя жена? — извика отчаяно тя.

Гневът му не избликна навън. Гласът му се снижи до заплашителен шепот.

— Тогава ще ти кажа, че преди две нощи изигра перфектно ролята на влюбена съпруга. — Той пое дълбоко въздух и заключи: — Чака ни дълъг път. Няма смисъл да се опитваш да ме лъжеш.

Инид го гледаше слисано. Тя бе събрала цялата си смелост, бе разкрила една огромна измама — а той не й вярваше!

— Ти си моята жена. Ако те заловят, ще те измъчват, за да ме принудят да се предам.

Инид изобщо не бе помислила за това. Онези — които и да бяха — също нямаше да повярват на уверенията й, че не е съпруга на Маклийн.

— Ти би ли се предал заради мен? — Едва преглътна сълзите си. Откъде се взеха тези думи?

— А ти как мислиш, момиче?

Той я погледна в очите и тя спря да диша. Стивън Маклийн се бе отказал от нея и никога вече не я потърси. Киернан Маклийн беше готов да се предаде на враговете си заради жената, която смяташе за своя съпруга, и не само това — той беше готов да се бори за нея и да умре, ако трябва.

Разликата между двамата беше толкова огромна, че тя не разбираше как е могла да се излъже. За нея би било чест, велика чест да е съпруга на Киернан Маклийн. При тази мисъл стомахът й се сгърчи от болка. Как да устои на изкушението да се представи за негова жена! Но ако той имаше чест, и тя имаше своята.

— Безкрайно съм трогната, че ме цениш толкова много, но въпреки това настоявам…

Ръката му разсече въздуха.

— Достатъчно. Приключихме с темата. Здрави ли са обувките ти?

Каква рязка промяна. Отново бе станал воин. Рицар, твърдо решен да я закриля и да я опази жива и здрава. Тя не виждаше как би могла да го убеди в истината.

Добре. По-късно ще говорят пак. При тези обстоятелства беше естествено да отстъпи.

— Да, здрави са.

— Имаш ли мехури? Влиза ли ти вода?

— Обувките ми са удобни и не пропускат вода. Маклийн…

— Ще продължим напред, докато намерим подходящо убежище. От утре ще вървим само сутрин и вечер. Щом се уверя, че сме заблудили преследвачите, ще вървим по цял ден. — Улови ръката й и я погледна сериозно в очите. — Вярвай ми, Инид. Заедно ще намерим пътя към къщи.

18.

— Хайде, слизай, момиче! — Маклийн свали Инид от каручката и се намръщи недоволно — бе усетил ребрата й под пътническия костюм. От дванайсет дни бяха на път и Инид губеше застрашително много от теглото си. Макар че все още беше красива жена. Наистина красива, с тези великолепни гърди и фините черти на лицето, да не говорим за буйната тъмна коса… Вече му беше много трудно да се държи прилично.

Той нарами едната чанта, подаде другата на Инид и се сбогува сърдечно със селянина.

Как му се искаше да притиска Инид в обятията си, да слуша стоновете й — като през онази единствена нощ във вилата в Съфък. Искаше да я учи на нови удоволствия и да я целува, докато и двамата останат без дъх и закопнеят за удовлетворение. Искаше толкова много, а трябваше да се задоволи да я държи в прегръдките си, докато тя спеше.

Щом стигнат до дома му, нещата ще се променят. А може и по-рано, ако намери сгоден случай. Хвана ръката й и попита бодро:

— Продължаваме ли?

Инид огледа недоверчиво пустото шотландско плато: голи склонове, възвишения, обрасли с ерика и калуна, жалка горичка от борчета и две бразди вместо път.

— Още е обед — отговори тя и погледна с копнеж след отдалечаващата се каручка. — След това комфортно пътуване би трябвало да ходим до среднощ.

— Добра идея.

Тя все още съумяваше да се шегува, но той беше дълбоко загрижен за нея. Иронията й отдавна не беше онази, на която бе свикнал. Тя бе свила платната. Точно затова преди четири дни бе излязъл от гората, за да потърси път. За съжаление онова, което според обитателите на шотландските планини беше цивилизовано, изглеждаше твърде сурово и примитивно в очите на жена, израснала в Англия. Няколко колиби край езеро се наричаха град, а между тях се срещаха само отделни имоти, и то на голямо разстояние един от друг. Първия ден плати на един тип, за да се повозят на пейката за лакеите във вехтата му карета, изработена в английски стил. Докато падне здрач, изминаха много мили. Втория ден пътуваха в кола със сено и спаха почти цял ден. Снощи спряха в малка селска къща, заобиколена от обработени ниви. Имаше даже и градинка. Маклийн склони селянина да ги пусне в плевнята и купи от жена му две чинии с овчарски пай и две стомнички ейл. Инид яде, сякаш никога не е опитвала нещо толкова вкусно, а после спа като мъртва — за първи път от много дни имаше покрив над главата си. Днес селянинът бе тръгнал на пазар и ги качи в каручката си.

Наближаваха западния бряг и морето. Маклийн го усещаше с цялото си тяло. Вятърът се променяше. Освен това откри сравнително добра пътека вляво от пътя. Овчарска пътека като повечето в тази част на страната, но тя му беше позната. И пътеката, и хълма, към който водеше… или не. Може би просто предполагаше, че тя ще ги отведе, където трябва.

Ще познае ли онова, което ги очаква от другата страна на хълма?

Напусна пътя и решително влезе в гората отляво. Инид не се помръдна. Той се обърна към нея.

— Хайде, идвай!

— Не ми викай, сякаш съм куче!

Маклийн се намръщи. Тя беше на път да му направи типично женска сцена.

Вместо това Инид помоли отчаяно:

— Хайде да пренощуваме някъде, където има огън и можем да се изкъпем. Досега не сме срещнали нито един подозрителен човек!

Той се върна при нея, взе ръката й и погледна дълбоко в сините очи, полускрити под дълги черни ресници.

— Права си, не сме видели нито една подозрителна личност. Сигурен съм, че съм успял да ги заблудя — които и да са преследвачите ни. Но нямам доверие на никого, който е от Съфък. Нямам доверие на никой непознат. Не мога да съм сигурен, че не ме познава и не се стреми да пролее кръвта ми. Една нощ в крайпътен хан може да ни струва живота.

Тя явно нямаше желание да бъде разумна. Издаде напред долната си устна и той видя, че тя трепери. Отведе я в горичката и зададе разумен въпрос:

— С какво ще платим нощувката?

— Нали каза, че носиш пари!

Засилващото се чувство, че познава местността, отклони вниманието му.

— Парите ни намаляха застрашително и е по-добре да ги запазим за спешен случай — отговори разсеяно той.

— Аз воня. Нима това не е спешен случай?

— Нищо не усещам — увери я той и излезе от горичката. Бързо се увери, че никой не ги наблюдава, и я подгони през полето.

— Защото и ти самият вониш — прозвуча киселият отговор.

Той я огледа като прецизна камериерка и се намръщи.

Пелерината й беше покрита чак до коленете със засъхнала кал. Почивката под една преобърната каруца бе смачкала шапката й до неузнаваемост. Всяка сутрин миеше лицето си, но когато спираха, падаше на земята и сега по бузите й имаше мръсни белези. Сините й очи сияеха, цветът на лицето й беше здрав, преживяното напрежение я бе направило по-силна и дори по-красива, но куражът я бе напуснал. Вече вярваше, че ходенето няма да има край.

Подобно убеждение лесно можеше да я накара да забрави собствената си сигурност. Той не можеше да го допусне.

Инид въздъхна драматично и посочи зад себе си.

— Ханът е в тази посока.

Маклийн се огледа. Познаваше това място. Не знаеше откъде, но разпозна скалистата местност; стръмният склон, вятъра в лицето си, падината от другия край и следващия хълм, който трябваше да изкачат.

Ако имаше право… ако споменът му беше верен, много скоро щеше да й осигури баня. Баня, меко легло и любящ съпруг — макар че тя надали го желаеше.

— Ще те отведа на място, което е много по-добро от крайпътен хан — обеща той.

Тя му вярваше за всичко, отнасящо се до пътя, но не и за любовта между двамата. Е, не го казваше, но той помнеше много добре безумното й избухване първия ден.

Аз не съм твоя съпруга! Да говори каквото си ще. Той беше твърдо решен да й покаже, че двамата са женени и ще останат съпруг и съпруга. При първия удобен случай ще посвети цялото си внимание на Инид. Той сам ще се погрижи да осигури такъв случай и непременно ще открие защо тя е толкова сдържана. Защо отказва да му говори за общото им минало и защо изглежда като зайче в капан, когато той й говори за бъдещето.

Напредваше бързо, предпазлив както винаги, и докато вървеше, играеше сам със себе си. От другата страна на това възвишение ще види отляво водопад. Стар каменен зид отляво на пътеката ще ги съпътства до следващия хълм. А долу, в долината, ще видят зелените вълни на овощна градина.

Всеки път се оказваше прав. Наближаваха. Усещаше го с цялото си тяло. Скоро ще се събере със семейството си и тогава… тогава ще стане отново цялостна личност, ще си спомни, ще бъде с майка си и сестра си… ще разбере кои са враговете му и ще ги обезвреди.

— Виж там. — Застанал на билото на възвишението, той посочи напред. — Погледни! — Инид вдигна периферията на шапката си. — Там има падина. Много по-красива, отколкото изглежда.

Тя беше толкова изтощена, че изобщо не го попита откъде знае. Той тръгна по пътеката, като я придържаше грижливо.

Стигнаха до друга, още по-тясна пътека, едва забележима следа в тревата. Преминаха през група скали, образуващи нещо като естествена порта, и изведнъж се озоваха в малка, затоплена от слънцето, заобиколена от хълмове падина.

Идвал съм тук като момче, спомни си Маклийн. За да… за да посетя някого. Една старица…

Все още не можеше да види лицето й.

Точно така. В тази падина живееше самотна жена. Имаше колиба, една крава и няколко кокошки. Грижеше се за малка овощна градина, защитена от зимните бури, отглеждаше ябълки и сливи, имаше и няколко лехи със зеленчуци. Най-добрият спанак, който някога беше ял.

Сега жената я нямаше. Нямаше ги и животните. Навсякъде беше пусто. Капаците на прозорците бяха затворени, вратата бе зарезена отвън, от комина на каменната къщичка не излизаше дим. Въпреки това той имаше чувството, че е на сигурно място.

Боже, наистина си спомняше! Внезапно изпита страх. Какво ли ще каже Инид за това място? Все пак тя бе живяла в лондонския дом на една лейди, а и вилата в Блайт Хол беше много по-голяма и по-луксозна от тази… барака.

Ала Инид въздъхна блажено.

— Прекрасно е…

— Вече не си взискателна както по-рано.

— Не си прав. Това място е… бих го нарекла късче съвършенство. Толкова е… уютно. — Тя вдигна лице към слънцето. — Топло е и мирише на ябълки. Чувам как вятърът свири по хълмовете, но явно не може да стигне дотук.

Той я гледаше запленен. Отново осъзна колко много се е променил животът му. Инид беше крехка и явно не бе свикнала на физическо напрежение, но беше упорита и издръжлива като шотландка. Вървеше след него и се оплакваше, спускаше се по кални пътеки и се оплакваше, скриваше се в някоя дупка в земята, оставаше там два часа и не казваше нито дума.

Той можеше да разчита на нея. За всичко. И още: той я обожаваше.

— Защо си ме зяпнал така? Почерняла съм от слънцето, нали?

По дяволите жените и вечната им женска несигурност!

— Имаш няколко възхитителни лунички. Ела, още не си видяла най-доброто.

Той я поведе по пътеката, която се виеше към скалите. Чула шум на вода, Инид го изгледа въпросително. Много скоро намериха малкия, издялан от човешка ръка басейн, достатъчно голям, за да седне човек. Старата жена го използваше за миене на съдове. От скалата течеше бистра вода, събираше се в малкия басейн, изтичаше от другата страна и се губеше зад един завой. Маклийн изпита гордост — сякаш това място принадлежеше лично на него и беше тайна, която споделяше само с избраницата на сърцето си.

— О, колко е красиво! И съвсем чисто. Бих могла да…

— Да се изкъпеш.

Той развърза връзките на шапката й и свали пелерината от гърба й. Тя притисна яката към шията си, сякаш се боеше от намеренията му.

Имаше право да се страхува. Веднъж вече й беше казал, че за жените чистотата е много по-важна, отколкото за мъжете. Той не се притесняваше, че трябва да чакат до остров Мул, за да се изкъпят както трябва, докато тя…

— Още е топло, но слънцето скоро ще се скрие зад планините. Аз ще се погрижа за къщичката и ще запаля огън. Ако толкова държиш да се изкъпеш, побързай.

Тя го гледаше все така със страх.

— Ако нямаш нищо против, можеш да ми помогнеш да оправим къщата.

Инид захвърли пелерината, седна на скалата и започна да събува калните ботушки. Може да беше строго добродетелна, но беше винаги практична.

Маклийн подсвирна одобрително и се върна в къщичката. Вдигна резето на вратата и влезе. Чу как се разбягаха мишки, усети миризма на гнило и на тор от кравата, която също бе живяла в стаята. Отиде до прозореца и отвори широко капаците, за да пусне вътре светлината и слънцето.

До огнището бяха натрупани дърва. До вратата стоеше чиста кофа. Леглото беше покрито с платно и овързано с въже, одеялата бяха прибрани в ленен чувал, за да не се прашат.

Маклийн се огледа. Колибата явно принадлежеше на могъщ шотландски клан. Иначе нямаше да е в такова добро състояние.

Дали тази земя беше на Маклийн? Дали господарят на клана е заповядал да я поддържат готова за самотен пътник, успял да прекоси веригата от хълмове? Ето че в търсене на убежище той бе попаднал в земята на собственото си семейство.

Маклийн свали палтото и жакета си и нави ръкавите на ризата. Грабна метлата, почисти паяжините от ъглите и измете прашния под. Избърса масата и пейката, подреди дървата в огнището. Извади одеяла от ленения чувал, изтърси ги и ги нареди на леглото. Вдигна кофата, спря за миг и се огледа.

Всичко беше такова, каквото го помнеше. Чисто, сухо, уютно.

Негово.

Затвори очи и я видя. Старата жена с лице като сбръчкана ябълка, с тъмнокафява бенка на брадичката. „Идвай винаги когато поискаш, момче. Това си е твое.“

Споменът го завладя.

Запъти се към извора, като тропаше с ботуши, за да даде възможност на Инид да се скрие зад някоя скала, ако я е срам от него… и за свое съжаление трябваше да очаква, че тя ще го отблъсне.

Излезе зад завоя и спря като вкаменен. Инид седеше в басейна с леко повдигнати колене, със затворени очи и блажен израз на лицето. Напълно спокойна. Раменете й бяха прелестни. Зърната на гърдите й изглеждаха като две разцъфнали пъпки. Оприличи я на напъпил розов храст — толкова беше свежа и фина. Бистрата вода й стигаше до кръста, а между силните, мускулести крака беше розова и отворена… за него.

Явно бе издал стон, защото очите й се отвориха. Задрямала е, каза си той, забелязал мътните й очи и опита да проумее къде се намира.

Дяволите да я вземат! Той захвърли кофата и се запъти към нея. Инид се надигна от басейна като Афродита от вълните. Опита се да избяга, но той я настигна с два скока и успя да я хване през кръста.

— Не! — изпищя тя. — Не бива! Аз не съм… не съм…

— Изобщо не ме е грижа какво си мислиш. Ти ми принадлежиш.

Той я извади от водата и я отнесе до ниска скала, стоплена от слънцето. Положи я по гръб и ръцете й се отпуснаха. Перфектна позиция.

Мушна крак между коленете й и отвори панталона си.

— Дебнал си да ме нападнеш! — обвини го тя и се опита да се претърколи настрана.

— Ако те бях дебнал, щях да сваля този проклет панталон.

Той освободи члена си, смъкна панталона и я притисна върху скалата. — И аз мога да те обвиня, че нарочно си ме примамила. Ти си гола.

— Да не искаш да се къпя с дрехите!

Маклийн беше готов да се засмее: Инид беше толкова мокра и войнствена. Ала не беше в състояние да раздвижи устни. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не я вземе веднага, незабавно. Искаше да нахлуе в нея. Кръвта пулсираше неудържимо в слабините му. Искаше да й докаже, че му принадлежи.

— Аз не съм твоя съпруга. — Гласът й умоляваше. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. — Моля те, изслушай ме. Станало е недоразумение.

— Това тук недоразумение ли ти изглежда? — Той обхвана лицето й и я целуна. Жаждата гореше в слабините му. — Или това? — попита гърлено и плъзна устни по шията към гърдите й.

Когато обхвана със зъби едното зърно и го засмука, Инид простена жално.

— Не бива да правиш това…

— Ами това? — Той зарови пръсти в къдравите косъмчета между бедрата й и плъзна пръст между топлите гънки.

Когато проникна навътре, тя опря стъпала върху каменната плоча и се надигна насреща му. Бе казала не, но го желаеше също толкова силно, колкото той нея. И беше готова да го приеме.

Не можеше да чака повече. Вече беше чакал твърде дълго. Притисна се към нея, отвори я широко с пръсти и устремно проникна в утробата й.

Боже, колко беше тясна! Дяволски тясна. И влажна, и топла… подканваща. Никакви други мъже, бе казала тя. Никога не съм спала с други мъже. Той не се съмняваше в искреността й. Начинът, по който тялото й го посрещаше и се триеше в него, беше истинско чудо.

Тя му принадлежеше. Той я притежаваше. Тя беше негова. През нощта във вилата му се отдаде с готовност. Няма да допусне страхът й да разруши връзката им. В цялата световна история не е имало мъж и жена, които да си подхождат така съвършено — той беше твърдо убеден в това.

Тя трябваше да разбере какво се случва с тях. Защо трепереше, защо се опитваше да се отдели от него?

Той обхвана здраво бедрата й и я задържа, както беше с широко разтворени крака, за да я подчини на волята си.

— Моя — произнесе дрезгаво.

— Не — произнесе шепнешком Инид и поклати глава.

Защо продължава да упорства?

— Всичко е мое.

И започна да я люби в ускоряващ се ритъм, сигурен, че тласъците му ще й отнемат дъха и ще я поведат към екстаза. Нахлуваше отново и отново в нея, триеше се в отворената й женственост и я завладяваше с неприкрита, примитивна наслада.

Тя реагира, както се беше надявал. Както изискваше тялото й. Отметна глава назад, дългата черна коса напада в безредие по скалата. Охкаше. Стенеше. Стигна заедно с него до върха, затрепери цялата и се отпусна безсилно, потрепери отново и от гърлото й се изтръгна вик.

Тласъците му не преставаха. Предизвикваше я с тялото си и се наслаждаваше на начина, по който нейното тяло го обхващаше и притискаше.

По някое време не издържа. Не можеше повече. Бавният секс ще почака — сега Инид трябваше да разбере кой е нейният господар и повелител. Цялото му тяло се напрегна, напълни се със сила. Ритъмът стана трескав.

— Маклийн! Велики небеса! Маклийн! — Оргазмите й следваха като зимните бури над морето, един от друг по-силни.

Малко преди своя връх той спря, за да я погледне: лицето вдигнато към небето, очите затворени… Всяка частица от тялото й излъчваше блаженство. Той продължи, изпълни я със семето си и я направи своя, както тя заслужаваше да бъде притежавана — само от него.

Не изчака да се успокои, не изчака дори да преминат последните спазми, а се наведе над нея и заповяда:

— Погледни ме.

Ресниците й потрепнаха, но очите останаха затворени.

— Погледни ме!

Тя беше твърде слаба, за да се противопостави. Прекрасните сини очи се отвориха и се впиха в лицето му. Колкото и да се съпротивляваше, тя го искаше. Той я притисна силно и заговори:

— Аз съм кръвта в твоите вени, мозъкът в костите ти. Никога вече няма да отидеш някъде, без да знаеш, че аз съм в теб, че те подкрепям, че определям живота ти. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. И ние сме вечни.

— Не казвай това, моля те, не казвай това!

Ала тя вече го усещаше в себе си, той я разтягаше, изпълваше я. Ароматът му беше винаги с нея. Тялото му беше част от нейното. Виждаше се в очите му, усещаше мислите му в главата си. Прегръдката му беше най-сигурното място на света.

— Не бива да говориш така…

— Казах истината, любов моя. Приеми го. Не се съпротивлявай.

Точно там беше проблемът. Тя искаше да вярва, че той ще бъде винаги част от нея.

Глупачка, жалка глупачка! Тя сложи ръка на гърдите му и го блъсна.

За нейно учудване той не се възпротиви. Очевидно вярваше, че я е завладял без остатък. Да, може би беше прав — но не беше неин съпруг.

Инид седна и той побърза да я подкрепи, като сложи ръка под лакътя й.

— Бавно. Имаме цялото време на света.

Сега не можеше да го погледне. Не искаше да го види горд, гол, наясно със себе си. С трепереща ръка приглади косата си и откри лицето. Слънцето все така пълнеше малката долина с цвят и топлина. Въздухът беше наситен с аромата на праскови от близката овощна градина. Сивата скала под нея бе поела толкова много топлина… Чучулига, кацнала на една праскова, изнасяше концерт. По дяволите този Маклийн! Той караше кръвта й да тече по-бързо, правеше света по-ярък, по-цветен, по-ароматен. Тя дишаше и мислеше както никога преди. Сетивата й празнуваха победа.

Искаше да го мрази, но не можеше.

Знаеше, че трябва да му устои, но не го направи. Откога копнееше за милувките на Киернан Маклийн. Вече й беше омръзнало да го обича със сърцето си и да го отхвърля с разума си.

Да обича Киернан Маклийн?

В пристъп на паника и невяра тя скочи от скута му и се изправи.

— Какво ти стана? — Той успя да я улови, преди да е побягнала.

Глупости! Не може да го обича. Той не й е съпруг.

— Инид? Болка ли ти причиних?

— Не… не. — Би трябвало да се засрами от голотата си, но тя бе отдадена изцяло на нерадостните си мисли. — Добре съм. Малко съм… замаяна.

— Уплаших ли те? — Той направи крачка към нея. — Мислех, че знаеш какво ни свързва.

— Така си мислиш ти.

Кръвта във вените ти, мозъкът в костите ти. Ние сме вечни.

Уплаши ли я? Да, но не чак толкова, колкото я плашеха собствените й мисли.

Обичам Киернан Маклийн!

Много хора — мисис Браун например — биха казали на Инид, че е влюбена в този мъж, затова го целува с такъв отчаян копнеж, смее се на шегите му и страда от недоверието му. Любов… колко просто обяснение на факта, че тя не можеше да му устои. Че беше омагьосана от него.

Не, не беше.

Невъзможно е да се случи отново. Веднъж вече бе преживяла този ужас.

Проблемът беше, че още докато Маклийн беше в безсъзнание, тя бе усетила у него друг мъж. Мъж от желязо, с чувство за чест, със силно сърце. За този мъж се беше борила, него беше спасила. Караше му се за упоритостта и в същото време се възхищаваше на дебелоглавието и решителността му.

Ако го обичаше, значи страдаше от нещо по-силно от заслепяване. Ако обичаше Киернан Маклийн, това беше истинска любов.

— Защо си ме зяпнала така? — Маклийн помилва една къдрица на рамото й, сложи ръка на тила й и отново я беляза с целувка.

Тя изобщо не бе забелязала, че го гледа втренчено. Широките рамене, силните хълбоци, мускулестите крака, широкото лице с твърди черти, белезите по бузата… Любовта винаги завършва с болка.

Да, това беше истина, но не беше вярно, че тя обича Маклийн.

Не можеше да си позволи да го обича.

Но тогава… какво значение имаше, ако тази нощ се люби с него?

— Аз… харесва ми как изглеждаш.

Беше готова да се любят втори път. Нуждаеше се от близостта му, за да прогони тъгата си. И увереността, че скоро всеки ще тръгне по своя път. Копнееше за страстта и самозабравата, която той й даряваше. Какво от това, че щяха да правят любов? Това не означаваше нищо.

Затова ще го прави, отново и отново.

— Ела в басейна. — С усмивка, съчетание от изкусителност, несигурност и страст, тя добави: — Водата е почти топла и много… възбуждаща.

19.

Малко преди да падне мрак, Инид беше клекнала на хлъзгав, абсолютно пуст кей и гледаше ужасено Маклийн.

— Смяташ да откраднем тази лодка?

— Рибарите са свършили работата си за днес. — Той говореше с приглушен глас, докато събираше вещите им в една чанта. Въже, одеяла… Нямаха нищо за ядене. Тази сутрин, преди да напуснат каменната къщичка, изядоха последните сухари и оттогава гладуваха. — Сега вечерят.

Инид усети как стомахът й се присви от глад.

— Но това е кражба!

— Не употребявай такива сурови думи. Просто ще я вземем назаем.

— Ти така казваш.

— Ще върна лодката на законния й собственик и ще го обезщетя за преживяното вълнение. — Маклийн пъхна резервния нож в ръкава си. — Ти имаш ли по-добра идея? Преследвачите ни знаят къде отиваме. Обзалагам се, че наблюдават корабчето, и не желая да ме убият пред вратата на собствения ми дом.

— Не. Не ми хрумна нищо по-добро. — И Инид нямаше търпение да стигнат по-скоро.

— Пък и корабчето пътува само веднъж седмично.

Сърцето й направи скок:

— Откъде знаеш?

Той я погледна сериозно.

— Спомних си.

Тя отстъпи назад и вдигна ръка към гърлото си.

— Всичко ли?

— Не, не всичко. Още не. Но спомените идват един след друг.

Спомените идват. Думите отекваха отново и отново в главата й. Погледна отново към черните вълни и усети гадене. Моментът, на който се беше надявала, от който се беше опасявала, наближаваше. Много скоро той щеше да разбере истината.

— Това е прекрасно — промълви тя.

Маклийн продължи да събира багажа.

— Започна, докато бяхме при баба Айлийн.

— Коя е баба Айлиин?

Той вдигна глава и се ухили.

— Говоря за къщичката в падината.

Тя не можеше да мисли за нея, без да си представи следобеда, изпълнен с пламтяща страст, и вечерта, преминала в бавно, нежно любене, а после нощта, която бе прекарала в горещите му прегръдки, слушайки любовни слова.

— Не вярвах, че след това ужасно раняване ще имам сили да те любя цял ден. Но ти се грижеше за мен така предано и всеотдайно, че голямата ми мечта беше да те направя щастлива. Направих ли те щастлива? — Той помилва бузата й. — Инид?

— Да. — Тя се опита да му се усмихне, но устните й трепереха. — Ще запазя прекрасен спомен за онова, което преживяхме.

 

 

След като се любиха отново — след като тя престъпи клетвата си и отново му се отдаде — Инид пренебрегна повелите на разума и морала и му помогна да се изкъпе в басейна зад къщичката. Това доведе до нови прегръдки в тревата, при които той трябваше да лежи по гръб, защото скалата беше издраскала нейния.

За наказание той получи от тревата нещо като обрив. Отидоха да се измият отново. После той донесе одеяло и двамата дълго лежаха на слънце, за да поемат колкото може повече топлина.

И двамата се отърваха само с леко зачервена кожа и по няколко ухапвания от комари.

Когато слънцето изчезна зад планините и стана хладно, се върнаха в къщичката. Маклийн запали огън и й поднесе студения овчарски пай, купен предишния ден. Жената на селянина явно не беше добра готвачка — паят беше доста загорял. Въпреки това изядоха всичко до последната трохичка, а след като утолиха глада си, оправиха леглото и се заеха да утоляват и другия си глад. Посред нощ Инид се събуди и откри, че той смята да я люби по начин, за който не беше смяла и да мечтае.

Искаше да е шокирана от разюздаността си.

И много повече искаше насладата да продължи вечно.

Драскотините по гърба й и зачервената от слънцето кожа по цялата й лява страна не я притесняваха. Мислеше само за спомените, които ще й останат. Спомени за едно магично време, кратко, но прекрасно и далече от реалността. Знаеше, че е предала моралните си принципи. Знаеше, че истината ще я настигне много скоро. Ала нищо няма да я накара да забрави кратките часове в къщичката на баба Айлийн. Те бяха само нейни. И щеше да ги пази добре — защото Маклийн беше на път да си възвърне паметта.

 

 

Маклийн я хвана през кръста.

— Улучихме добър ден, за да се прехвърлим на остров Мул. Умерен вятър, облаци по небето, спокойно море.

Инид погледна страхливо високите вълни и се помоли никога да не преживее бурно море.

— Смятам, че след около пет часа гребане ще сме там.

— Не можеш да гребеш пет часа без почивка! Доскоро беше на легло.

Той не се засмя на глупавото възражение, а го прие сериозно — като мъж, току-що прекосил Шотландия пеша.

— От време на време ще правя почивка.

— Но ние нямаме пет часа, преди да падне нощта!

— Ще намеря острова и в тъмното. — Той целуна потръпващите й устни и обясни: — Аз ще отвържа лодката, ти ще скочиш вътре и ще ми помогнеш да се отблъснем от кея. Ще се справиш ли?

— Разбира се — отговори твърдо тя.

— Добро момиче. — Той метна чантата на рамо и набързо я целуна още веднаж. — На теб винаги може да се разчита.

Прескочи бъчвите и мрежите и се озова в леката лодка. Тя се разлюля, но човек като Маклийн, познаващ морето, знаеше, че трябва да стои разкрачен. Той развърза въжето и й махна.

Сърцето й заби лудо, но тя се изправи спокойно и се запъти към него по дъсчения кей.

— Какво правиш? — извика нетърпеливо той. — Побързай!

Тя спря пред лодката и му протегна ръка.

— Щом трябва да вляза в крадена лодка, нека поне да е като дама.

Той улови ръката й и й помогна да се прехвърли в лодката.

— Ти си напълно откачена, знаеш ли?

— Не съм по-откачена от мъж, който иска да стигне до своя остров с открадната лодка, вместо възпитано да помоли свещеника за помощ.

— Предпочитам да се върна вкъщи по своя си начин. — Маклийн хвана греблата.

Инид отблъсна лодката с друго гребло.

— Аз може да крада, но поне проявявам нужната почтеност.

— Сега вече съм убеден, че си откачила. — Маклийн избухна в безгрижен смях. — Напълно луда. Как ще прекарам живота си с луда жена?

— Не мисля, че това ще ти създава проблеми. — Инид седна насреща му и проследи първите силни удари с греблата.

Над водата се носеше миризма на риба. Вълните се удряха отстрани на лодката. Когато оставиха зад себе си залива на Обан, тесният морски залив на Порне показа истинското си лице и започна да ги мята във всички посоки. Късният следобед премина монотонно. Страхът на Инид растеше. Слънцето се скри зад хоризонта и небето над потъмняващия океан засвети във великолепни розови и пурпурни тонове. Вкопчена в ръба на лодката, Инид не откъсваше поглед от хоризонта.

— Скоро ще падне нощ. Сигурен ли си, че няма да пропуснем острова?

Маклийн беше сигурен в себе си.

— Ще го намеря и в най-мрачната нощ. Аз съм като сьомга, която е хвърлила хайвера си и плува към дома. Не ми трябва карта. Знам къде е островът.

Точно както се беше опасявала.

— Отпусни се, мила, протегни крачката си. — Той се ухили нахално. — Масажът ти помогна, нали?

Тази сутрин той бе настоял да масажира стъпалата й и след известна съпротива тя се съгласи. Отначало я гъделичкаше, но после се отпусна и пръстите му развиха магични сили. Тя охкаше и се молеше, а когато масажът приключи, и двамата бяха останали без дрехи и се нахвърлиха един върху друг.

— Чувствам се много добре — отговори сухо тя, сякаш не разбираше за какво става дума. Той се ухили още по-нахално.

Инид гледаше вълните, небето и Маклийн, който умело въртеше греблата. Това бяха последните им часове заедно. Щом си спомни — а това ще стане много скоро, — сигурно ще я прогони позорно. Затова ще събира спомени: как той криви лице, докато наляга здраво греблата, играта на мускулите под ризата му, небръснатата брадичка — не се е бръснал поне една седмица, каза си възмутено Инид. Добре познатите белези по бузата му, разрошената от вятъра кестенява коса…

Когато небето стана тъмнопурпурно, а после и нощно черно, вятърът се засили. Задните части я боляха, трепереше от студ. Не виждаше нищо — нита звезди, нито мястото, където морето се удряше в суша. Лодката се люлееше застрашително. Тя нямаше чувство за посока, не виждаше и светлина, по която да се води. Страхът я стискаше за гърлото, но не си позволи да въздъхне нито веднъж. По-добре изобщо да не пристигнат.

Нима не трябваше отдавна да са намерили острова? Инид се сви на дъното на лодката, уви се в наметката и вдигна колене към лицето си.

— Наметни и пътническото ми палто. — Гласът на Маклийн дойде от мрака като заповед на Посейдон.

Инид се поколеба.

— Нима не ти е студено?

Той се засмя и смехът му прозвуча кораво и опасно. Смях, различен от този, който беше чувала досега.

— Наметни палтото ми, седни на пейката и се оглеждай за светлини. Скоро ще пристигнем.

Инид чу вълни да се разбиват в бряг… или в скали, в които лодката ще се удари. Светлината означаваше пристанище. Тя претърси с отчаян поглед хоризонта. Къде ли беше жадуваната земя?

По някое време забеляза слабо трепкане.

— Ето го! — надигна се и посочи с пръст. — Ей там!

Маклийн спря да гребе и се огледа.

— Пристанището — установи доволно той. И отново налегна веслата, още по-силно отпреди.

— Не е ли опасно? — попита тя.

— Знам пътя. — Гласът му също беше различен — свикнал да заповядва и дяволски самоуверен.

Лодката явно няма да потъне, но сърцето й ще се пръсне от болка.

Ударите на вълните се чуваха все по-ясно. Светлината се разпадна на отделни точки и стана четириъгълна. Прозорци. Къщи.

Внезапно лодката промени посоката си.

— Ще отминем пристанището! — извика предупредително Инид.

— Ще слезем на сушата малко по на запад. По-близо до замъка.

Инид затвори очи. Мъжът, който й говореше, не беше Посейдон, нито някое друго божество. Той беше Киернан, господарят на клана Маклийн.

Лодката застърга в пясък и се наклони. Маклийн извади греблата и скочи във водата. Изтегли лодката на брега, хвана ръката й и я издърпа да стане.

— Побързай, момиче. Много скоро ще стъпиш върху свещената земя на остров Мул.

Инид се опита да мине през струпаните на дъното мрежи и се спъна. Маклийн изръмжа недоволно, вдигна я и я изнесе на сушата.

— Стой тук — заповяда той, след като я сложи да стъпи на земята.

Като че ли би могла да избяга. Все още не виждаше нищо, докато той явно се оправяше добре.

— Къде отиваш?

Маклийн не отговори. Беше изчезнал.

Дали пък не си прави жестоки шеги с мен, запита се Инид. Да изчезне и да я остави сама в катраненочерния мрак, докато дойде утрото. Може би ще дойде приливът и ще я отнесе обратно в морето, а през това време той ще върви към къщи и ще се подхилва злобно. Може би…

Той се появи от другата й страна.

— Облаците се разпръскват. Скоро ще изгрее луната. Ще поседим тук, докато стане време да тръгнем към замъка.

Инид притисна ръка към гърдите си. Можеше само да се надява, че не е извикала уплашено. Не беше чак такава глупачка да повярва, че той просто иска да поседи с нея на брега. Той искаше да говорят. Знаейки, че всеки признак на страх ще влоши положението й, тя събра кураж и отговори ледено:

— Ти седни, щом искаш.

Самата тя твърдо остана права.

Той също остана прав и когато заговори, в дълбокия тембър звънна вълнение.

— Стоя тук и усещам океанския бриз. Вдишвам аромата на родината си. Пред очите ми се простира пътят към Касъл Маклийн, разположен на отвъдния бряг. Там съм роден и отраснал. Питам се как съм могъл да го забравя.

— Силният удар по главата прави чудеса — промърмори иронично тя.

Тонът му се промени. Обзе го гняв.

— Аз не съм Стивън Маклийн и ти не си моя жена!

Инид пое дълбоко въздух. Беше се страхувала от тази разправия, но сега, когато моментът настъпи, изпитваше само облекчение. Облекчение, защото се случи по най-лошия възможен начин. Той беше гневен и обвиняваше нея за всичко случило се — а тя можеше да изкрещи в лицето му своя гняв и нямаше да мисли за самотата и заточението, което я очакваше.

— Ти не си Стивън Маклийн и не си мой съпруг.

— Знаеш ли кой съм?

— Ти си Киернан Маклийн.

— Точно така. — Защо огненият му дъх не можеше да освети нощта! — Ще благоволиш ли да ми обясниш каква роля си играла в тази отвратителна измама?

Той преживяваше шок, затова тя се опита да прояви разбиране.

— Казах ти го веднага щом разбрах. Казах ти, че не съм твоя жена.

— След като два месеца живяхме в една стая! След най-доброто чукане, което някога съм имал!

— Ти… ти си варварин! — изохка Инид, стресната от грубостта му.

— Аз бих могъл да те нарека с по-лоши думи. Да не мислиш, че ти вярвам? Как е възможно да не познаеш съпруга си?

Да прояви разбиране ли? Луда ли беше да проявява разбиране! Как смееше да й говори с такъв тон!

— За последен път видях Стивън преди девет години. Когато пристигнах в Блайт Хол, ти имаше брада, половината ти лице беше омотано с превръзки, а след като ги свалихме, видях само белези.

— За един месец зараснаха.

— Не знам как си изглеждал преди, но те предупреждавам, че семейството ти ще се стъписа от настъпилата промяна. — Вятърът се засили и тя се разтрепери. — Както и аз бях стъписана от състоянието на Стивън.

— Ние с него изобщо не си приличаме. — Той клекна и зарови в чантата.

— О, разбира се, че си приличате. Очите ви са еднакви, а през първите седмици полагах огромни усилия да те накарам да си отвориш очите. Когато най-сетне започна да говориш, бях толкова свикнала с теб, че изобщо не помислих… И още веднъж ще повторя, че веднага щом се усъмних, ти казах истината.

— Каза ми след нападението над влака! — Той я наметна с едно одеяло. — Малко късно за проклетото ти признание.

Инид се уви в одеялото.

— Не ругай, ако обичаш.

— Как да не ругая! — Маклийн повиши тон. — По-скоро би трябвало да ме молиш да не те удуша и да заровя трупа ти в пясъка.

Това беше най-малката й грижа.

— Предполагам, че трябва да забравя какво ми каза само преди ден: „Аз съм кръвта във вените ти, мозъкът в костите ти“.

— Проклятие, момиче, ти не си ми жена!

— И аз го разбрах едва след пожара.

Вълните се удряха в брега, някъде свиреше самотен щурец. Маклийн мълча дълго.

Дано се опита да разбере, помоли се Инид.

— Когато застанахме един до друг — произнесе тихо той. Беше разбрал.

— Да. — Слава богу!

— Онази нощ ме гледаше с такива очи, сякаш си получила удар.

— Точно така. Но не можах да ти кажа какво съм открила. Бях ужасно объркана. Не знаех какво да мисля. — Инид се опита да различи очертанията му в мрака и продължи с укрепнал глас: — Знаех само, че мистър Трокмортън ме е помолил да те оставя сам да намериш спомените си. Че не бива да ти натрапвам моите. Реших, че ако ти намекна нещо, може би ще си спомниш, но когато ти казах, че не съм твоя жена, ти… не знам…

— Помислих си, че пожарът те е уплашил. Между нас има властно привличане, но… Мъжете често твърдят, че в леглото всички жени са еднакви. Както се казва, нощем всички котки са сиви. И аз ли съм сива котка? Толкова ли не можа да ме различиш от братовчед ми?

Инид стисна ръце до болка.

— Не! Оттогава минаха девет години! Помислих си, че… че той е имал и други жени… че е научил нещо от тях.

— Да не би да искаш да се чувствам поласкан? — изръмжа той.

— Все ми е едно дали ще се почувстваш поласкан! — изсъска в отговор тя.

В следващия миг чу стъпки. Той се отдалечаваше от нея. После се върна и пошепна загадъчно:

— И какво от това?

Добре, че поне я чуваше, когато му крещеше. Ще го запомни… но за какво ли, като няма да живеят заедно?

— Тялото ти беше много различно, но това се очакваше. Любих се с мъж, преживял експлозия и едва не загинал. Бих се учудила, ако тялото ти беше останало същото.

— Защо не ми каза още първата нощ? Когато разбра, че не съм Стивън!

— Някой тъкмо се беше опитал да те изгори жив… след като почти бе успял да те убие с експлозия. — Точно както бе предсказал Маклийн, луната постепенно осветяваше местността. Тя започна да различава очертанията му, грамадни и заплашителни на фона на нощното небе. — Ако ти бях казала, каквото знаех, сигурно щях да те тласна в още по-голяма опасност. Нямам представа дали мистър Трокмортън знае истината.

— Естествено, че я знае. — В гласа на Маклийн нямаше и сянка от съмнение.

— Вероятно си прав. — Заля я вълна от ожесточение. — Какво значение имат сърцето и тялото на някаква си жена, когато става въпрос за висши държавни интереси! — Никакво. Хора като Трокмортън са готови на всичко, за да защитават името и престижа на Англия.

— А ти? — Инид се загърна по-плътно в одеялото. — Какво си търсил в Крим?

— Отидох да търся онзи безделник Стивън. Как те накараха да дойдеш в Блайт Хол и да се грижиш за мен?

— Казаха ми, че Стивън е тежко ранен и скоро ще умре. Помолиха ме да се грижа за него и аз…

— И ти тръгна веднага, защото се надяваше да получиш наследство. — В гласа на Маклийн звънна злобна подигравка.

— Вече ми писна да ме обвиняват, че съм алчна за пари.

— Алчна за пари? Ти? Сирачето, което се омъжи за братовчед ми? Отговори ми само на един въпрос, Инид: Плащаха ли ти, за да се грижиш за мен?

Тя съзря капана, но беше твърде изтощена, за да се разтревожи. Той и без това нямаше да й повярва.

— О, да, платиха ми. Получих много пари.

— А платиха ли ти допълнително, за да ме прелъстиш, когато започна да мисля за връщане в Шотландия?

Дъхът й спря. Недоверието му я улучи болезнено.

— Копеле! — пошепна задавено.

— Ако си спомням добре, копелето си ти.

Инид преглътна тежко. Не за първи път я наричаха копеле. Е, щеше да го преживее. Щеше да го преживее и ако я беше нарекъл курва. Почти очакваше да чуе тази дума от устата му.

Ала не очакваше, че грубостта му ще я засегне толкова дълбоко. Не можеше да преживее такива обиди от устата на мъж, когото си отказваше да обича.

— Какво ще кажеш да остана на брега, а утре сутринта да отида на пристанището? Със сигурност ще намеря някой рибар, който да ме върне в Англия — предложи тя с възможно най-сухия си тон и се поздрави за доброто изпълнение.

Той протегна ръка и я привлече към себе си.

— Няма да ми избягаш толкова лесно, момиче. След като сме стигнали дотук, имай смелостта да се изправиш пред клана Маклийн и да признаеш греховете си.

20.

— Значи не си побързала да дойдеш при мен — по-точно при Стивън, — защото си искала пари, а защото си ме… обичала истински?

Киернан беше прегърнал Инид и я водеше уверено през тъмни гори и влажни поляни към Касъл Маклийн.

Тя изсумтя и го смушка с лакът.

Той потрепери от болка, но продължи напред, опитвайки се да овладее разочарованието си. Да установи, че жената, която му е спасила живота, която обожаваше и беше обявил за своя, не е негова съпруга! Да, старите му спомени се бяха върнали, но имаше и нови. Помнеше как живееше с Инид, как тя се грижеше за него, как даваше остроумни отговори, караше му се и се шегуваше. Знаеше колко остър е езикът й, как прекрасно се смее и как се прозява малко преди да заспи.

Знаеше как изглежда тялото й.

Тя беше негова жена и той все още я искаше.

Сега вървеше до него и се нагаждаше без мъка към големите му крачки. И към гнева му.

— Тръгнах за Блайт Хол от чисто чувство за дълг. Стивън ми беше съпруг и бях длъжна да се грижа за него, нали така? Мистър Кинман остана шокиран, като му казах, че изобщо не обичам Стивън. Лейди Халифакс настоя да бъда до теб… до Стивън в последните му дни. Заяви ми, че съм длъжна да се държа като покорна, вярна, грижовна съпруга. Послушах я. Върнах те от прага на смъртта и те моля да не забравяш това, неблагодарен негодник!

— За пари!

— Можех да те оставя да умреш и пак щях да си взема парите. Да не говорим, че щях да си спестя мъките и тази „разходка“ през цяла Шотландия.

Проклета да е тази жена! Нима не разбираше, че го е улучила право в сърцето? Да го сбърка със Стивън! С неговия безполезен, скандален братовчед Стивън. Как така не е могла да направи разлика между двамата?

— Чувствам се почетен, че не си ме убила заради наследството.

— Какво наследство? Стивън нямаше дори чайник, камо ли пък прозорец, през който може да го изхвърли! Когато ме напусна, ми остави само дългове. Имах ли основания да мисля, че този път ще е различно? Бях абсолютно сигурна, че не мога да очаквам наследство. Не помниш ли, велики господарю на клана Маклийн, че още през първия месец от брака ми изпрати писмо, за да ме поздравиш с щастливото събитие и да ми заявиш, че няма да получа и стотинка от парите ви?

Разбира се, че помнеше това писмо. Бе побеснял от гняв, като разбра, че Стивън се е оженил за някаква беднячка. Леля Катриона плачеше горчиво за своето бедно, лекомислено синче, а той знаеше, че Стивън е податлив на ласкателства и си изгради образа на малка интригантка и изкусителка.

— Стивън не те е изоставил. Ти си го напуснала, защото не е можел да ти предложи приятния живот, какъвто може да се очаква от син на лорд.

— Обзалагам се, че тази история ти е разказана от Стивън.

— Права си — кимна той и понеже беше честен, добави: — Предполагам, че ме е излъгал, за да запази лицето си.

— Вероятно. — В гласа й звънна сарказъм. — Веднъж вече имах един Маклийн, не искам втори. Затова, моля те, не си въобразявай, че след нашите интимности съм хвърлила око на твоето богатство.

Не беше нужно да заявява незаинтересоваността си чак толкова драстично. За щастие Инид се успокои бързо и попита:

— Значи съм предположила правилно — Стивън е човекът, загинал при експлозията?

— Да. — Бедничкият! — Отървахме се от него.

Тя въздъхна кратко.

— Никога не съм искала Стивън да загине. Исках само…

— Да се отървеш от него?

— Да — призна тя. — Исках да живея без вечното очакване, че един ден той ще се появи и отново ще разруши живота ми. Исках да не се срамувам повече.

— Значи признаваш, че си имала основания?

— Да. Омъжих се за жалък тип.

Мили Боже, тази жена засягаше гордостта му, сърцето и разума му!

— Стивън беше Маклийн!

— Стивън беше безделник.

— Не знаех, че си толкова студенокръвна.

— Сега знаеш. Ако си повярвал само на една от историите, които Стивън ти е разказал за мен, значи си глупак.

Всичко, което тя казваше, беше истина, но сега не ставаше въпрос за истината. Да, той искаше да си остане Киернан Маклийн, господар на могъщ шотландски клан, но искаше и да продължи да се люби с Инид. Искаше да я отведе в замъка на дедите си, да я представи на майка си и сестра си, да я гледа как се усмихва — а после да я отведе в стаята си и да я люби, както заслужаваше да бъде любена. А тя му отговаряше ожесточено и без капчица разкаяние!

— Побързай, не искам да закъснеем. Иначе ще е трудно да ги събудим.

А най-лошото беше, че от известно време го мъчеше недобро предчувствие. Пръстите му изстинаха, по гърба му все по-често пробягваха тръпки. Някой все още искаше да го види мъртъв. Прегърна отново Инид и забърза през тъмната гора. Бързите крачки очевидно възбуждаха съпротивата й, защото тя продължи разговора:

— И кога Стивън ти наговори всички лъжи за мен? Сигурно е дошъл да ти иска пари? Или на Крим, където си отишъл да го спасиш от собствената му глупост?

Маклийн я изгледа подозрително.

— Откъде знаеш какво е правил на Крим?

— Три месеца бях омъжена за Стивън. Познавам този мъж. Ако е отишъл на Крим, то е било, за да спечели пари, да върши глупости и да се забърка в нещо, което изобщо не му подобава. И скъпият му братовчед е побързал да отиде на полуострова, за да го предпази за пореден път от собствената му глупост. А после двамата сте хвръкнали във въздуха. Това е историята, нали?

Маклийн усещаше как сърцето бие лудо в гърдите му. Тази малка жена говореше преспокойно за нещо, за което човек трябваше само да шепне.

— Знаеш твърде много за болногледачка.

— Както вече каза Хари, аз не съм глупачка. — Инид дишаше тежко и притискаше ръка към страната си, сякаш имаше бодежи. — Само не знам за кого е шпионирал Стивън: за британците или за руснаците?

— Ти ми кажи. Нали го познаваш.

— Единственото, което мога да кажа, е, че с коварството и тайните си игри не е дискредитирал моето семейство.

Дръзка малка женичка!

— Нима твърдиш, че с интригите си братовчед ми е опетнил честта на клана?

— Аз във всеки случай не съм кръвна роднина с него.

Нищо чудно, че я желаеше толкова силно. Нея изобщо не я беше грижа кой е той и какво място заема в обществото. Не му позволяваше да я тъпче. Отговаряше му, както заслужава. Ей сега ще я целуне и всичко ще бъде добре. Вместо това… той вдигна глава и забави крачка.

— Штт!

— Защо? Май не искаш да чуеш истината? Ако ти кажа някои неща за Стивън, ще ти настръхнат косите!

Той се обърна към нея и затисна устата й. После прошепна в ухото й:

— Мълчи!

Тя разбра веднага и дори не се опита да се отбранява. Отмахна ръката му и остана неподвижна, докато той се опитваше да идентифицира странния шум, който идеше иззад дърветата. Някой ги преследваше.

Известно време не се чу нищо. Той сложи отново ръка на рамото й и продължи напред с удвоена предпазливост. Оставаше им не повече от една миля. Нямаше да позволи да им се случи нещо лошо. Отново вдигна глава и нададе протяжен, тих вик на сова.

Скоро получи отговор. Недалеч от тях, малко вляво, където беше гатерът.

Маклийн промени посоката, за да стигне по-скоро до звука, и отново нададе вик на сова. И пак получи отговор, и то много специален. Някъде наблизо се намираше младият Грейми Макуори. Често си беше имал разправии с клана Макуори, но те бяха вторият клан на острова и той се радваше, че ще го посрещне един Макуори.

Инид — умно момиче — вървеше плътно до него и не издаваше нито звук.

Е, вдигаше повече шум от него, но какво можеше да се очаква от англичанка с уморени крака и стотина фусти под полата?

Совата се чу отблизо и много скоро иззад едно дърво излезе Грейми Макуори.

— Не мога да повярвам, че стигна чак дотук, стари момко! — извика той и го удари зарадвано по рамото.

Широкият шотландски акцент на Грейми беше най-сладкият звук, който Маклийн беше чувал от месеци насам.

— Ти какво търсиш на наша земя? Не помниш ли колко пъти съм те гонил оттук и съм те пращал при мама? — Пусна Инид и прегърна своя млад приятел. — Как си, Грейми?

— Доста добре за човек, принуден да прекарва повечето нощи навън, за да чака завръщането на великия господар Маклийн. Е, докуцука ли най-после до вкъщи? Къде беше толкова време? Сигурно си седял някъде на топло и си се оплаквал колко ти е зле?

— Прав сте — намеси се спокойно Инид. — През цялото време не спря да се оплаква. Първо му беше горещо, после му стана студено, след това го заболяха краката, накрая мърмореше, че умира от глад.

Грейми зяпна смаяно.

— Жено! — Маклийн си послужи с тона, запазен само за съдилището в салона на замъка. — Не поставяй търпението ми на изпитание.

— Радвам се, че успявам. Имах предостатъчно време да се упражнявам. — Инид се облегна на ствола на близката ела.

— Кога най-после ще стигнем в замъка?

Грейми отдаде чест.

— Тъй вярно, мис. Беше ни казано, че Маклийн ще пристигне с дама, но никой не ни каза колко сте красива.

Вероятно иска да каже, че не е очаквал някаква си женичка да дърпа лъва Маклийн за опашката, помисли си доволно Инид. С нахалството си бе доказала, че не търпи да я пренебрегват, и вече не беше нула, а важна личност.

А фактът, че се бе облегнала на дървото, показваше, че умира от глад.

Маклийн отново сложи ръка на рамото й и закрачи към замъка.

— Момичето не е яло нищо от закуска, а и тя беше доста мизерна.

— Освен това не обича да говорят за нея, сякаш е куфар, който трябва да влачат — допълни язвително Инид.

— Когато е гладна, става доста раздразнителна — отбеляза добродушно Маклийн.

— Жената, преминала през цяла Шотландия пеша, има пълното право да бъде раздразнителна. — Малкият глупак Грейми говореше едва ли не със страхопочитание. — Искате ли да ви нося, мис?

— Не, не иска — отсече Маклийн.

— О! — Грейми изостана на крачка назад и избухна в тих смях. — Ето откъде вее вятърът.

— Не! — отговори спокойно Инид и Грейми отново се изкиска.

Маклийн много искаше да го цапне по устата, но първо трябваше да му зададе два-три важни въпроса.

— Има ли и други на пост в гората, освен теб?

— Ама разбира се. На изток дебне Джими Макджиливри, на север обикаля Раб Харди заедно с онзи англичанин Хари. Ужасен тип. Не бих посмял да го срещна на тъмно. Не знаехме откъде ще дойдеш, но англичаните бяха сигурни, че ще се появиш, и се притесняваха, че някой може да те нападне по пътя. — Грейми се засмя, за да даде израз на презрението си.

— Докато вървяхме през ливадата, помислих, че чувам щракане на пушка — съобщи Маклийн. Инид се спъна и той я задържа да не падне. Продължиха напред.

— В гората няма хора с пушки, Маклийн — отговори смутено Грейми. — Не и в безоблачна нощ като тази. Не и посред нощ.

— Още колко ни остава? — попита тихо Инид.

— Вече виждаш светлините. Ей там. — Маклийн спря в края на гората и посочи към възвишението, където пред разкъсващите се облаци се очертаваха могъщи стени. — Това е Касъл Маклийн.

— Прекрасен е — прошепна възхитено Инид.

Маклийн се ухили. Да, замъкът на дедите му изглеждаше романтичен, но той знаеше по-добре.

— Почакай да го видиш на дневна светлина и тогава ще прецениш. Замъкът е преживял тежки времена.

— Все пак успяхте да опазите най-доброто — защити го Грейми.

Всички неволно ускориха крачка. Топлината и храната бяха вече близо.

Маклийн отново нададе вик на сова и изчака под едно дърво, докато отворят голямата двойна врата.

На вратата застана майка му — лейди Бес Хамилтън, огряна от светлините на голямата входна зала. Той я позна по пищната фигура, тюрбана на главата и горящата пура в протегнатата ръка.

— Киернан? — извика тя. — Дойде си най-после!

Да, той имаше проблеми с майка си, но в този момент дрезгавият й глас му прозвуча като песен на чучулига.

— Сега ще тичаме — каза тихо той на Инид. — Смяташ ли, че ще се справиш?

— Щом трябва — отговори безгрижно тя и хукна като сърничка по склона.

Маклийн и Грейми изругаха полугласно и забързаха след нея. Много скоро, естествено, я задминаха и продължиха нагоре в зигзаг, за да объркат възможен стрелец.

— Давай, момиче! — окуражи я майка му. — Покажи, че можеш да задминеш двама едри, тромави мъже!

На вратата се появиха трима души с факли, между тях Кинман, и забързаха към пристигащите. Точно когато Маклийн повярва, че само идиот би стрелял по такава група, отекна изстрел. Грейми се свлече на земята.

Лейди Бес нададе гневен вик и хукна по пътеката. Мъжете с факлите стигнаха малко преди нея. Още няколко мъже изскочиха навън.

Инид веднага спря, за да помогне на Грейми. Маклийн я сграбчи за ръката и я повлече към замъка. Тя се отбраняваше яростно.

— Маклийн, той има нужда от моята помощ!

— Ще ти го доведа, обещавам ти. Но не искам онзи с пушката да простреля и теб.

— Докато зареди отново, ще мине много време.

Маклийн не си направи труда да й обясни, че в мрака може би дебнат няколко убийци с няколко пушки. Тя беше умно момиче и сама щеше да се сети.

— Дай я на мен. — Лейди Бес, висока почти колкото сина си, пое Инид от ръцете му. — А ти върви да помогнеш на Грейми.

— Не — Кинман хвана Киернан за раменете и го завъртя към замъка. — Не можем да рискуваме. Той трябва да оцелее.

Инид се изтръгна от ръцете на лейди Бес.

— Няма да вляза, ако не дойдеш с мен.

Маклийн я изгледа мрачно.

— Ще правиш каквото ти казвам.

— Не. Няма да позволя да те застрелят на сто метра от дома ти.

— Ето откъде духал вятърът — обади се весело лейди Бес.

— Не! — изсъска Инид.

— Изправи се! — изреваха в един глас мъжете, събрали се около Грейми.

Маклийн видя ранения, придържан от двама мъже, да се препъва към замъка и ухилено да бърше кръвта от челото си. Явно раната не беше тежка.

— Добре тогава, да вървим! — Той хвана Инид подръка и без да го е грижа за изтощението й, я подгони нагоре по хълма. След като го бе направила на глупак пред майка му и приятеля му, и то в първия час от завръщането му, трябваше някак да й отмъсти.

Чу как майка му се смееше и кашляше, докато вървеше преспокойно по пътеката. Неговата майка не се боеше от някакъв си жалък куршум.

Кинман вървеше непосредствено зад него.

На вратата застана старата икономка Доналдина и им махна радостно.

По причини, които сам не разбра, Маклийн вдигна Инид на ръце и я пренесе през прага.

21.

— Веднага ме пусни, Маклийн! — Инид се мяташе ужасено в ръцете му и не видя нищо от огромната зала с висок свод, препълнена с хора. — Пусни ме, Маклийн, чуваш ли! Вече е много късно да се правиш на рицар.

Шумът заглъхна. Инид престана да рита и се обърна към човешкото множество.

Факли и свещи осветяваха залата. Покрай стените бяха наредени дълги маси, а пред двете камини имаше групи от удобни кресла и ниски масички. Мъжете носеха шотландски мечове и щитове, повечето жени стискаха в ръце пушки и барутници. Всички до един зяпаха с отворена уста господаря на своя клан — и Инид.

Първият звук дойде от едно от кучетата — едро, дългокрако четириного, което се разлая зарадвано и се втурна да поздрави Маклийн.

Дребна беззъба женица с птиче лице наруши мълчанието. На най-сочния шотландски, който Инид някога беше чувала, тя обяви:

— Я виж ти какво си е довел господарят! Хубаво момиче, милорд. Ще я задържите ли?

Жените си зашепнаха възбудено, мъжете се захилиха и размениха знаещи погледи. Всички кимаха одобрително.

Мили боже, в залата седяха и дузина от хората на Трокмортън! Като видя познати лица, Инид се почувства още по-неловко. Беше готова да скрие лице в рамото на Маклийн, за да избегне любопитните погледи, но вместо това гордо вирна брадичка.

— В името на бога, пусни ме най-после, Маклийн! — изсъска тя.

Той се подчини, без да бърза. Сложи ръка на талията й и огледа залата със заплашителен поглед на собственик.

По-добре да беше лепнал на челото ми табела, каза си гневно Инид. С надпис: „Собственост на господаря на клана Маклийн“. Беше се надявала да преживее този ден и да запази поне частица от достойнството си. Явно съдбата й бе подготвила друго. Маклийн се обърна към възрастната жена, която ги бе посрещнала, и обяви:

— Тя е гладна. Има нужда от баня и меко легло. — И с бегъл поглед към Инид заповяда: — Върви с Доналдина. Тя ще се погрижи за теб.

Възрастната жена направи реверанс.

— Разбира се, милорд. Само най-доброто за младата лейди.

— Първо искам да видя Грейми — настоя Инид.

— Ще правиш каквото ти казвам — отвърна Маклийн. — Иначе ще умреш от глад.

Да, тя наистина беше много гладна и й се виеше свят. Посрещането се оказа доста по-различно от очакваното.

— Оттук, мис — покани я мило Доналдина.

Инид не се помръдна. Трябваше да разбере какво става.

Мистър Кинман потупа Маклийн по рамото.

— Толкова се тревожехме за вас! Ще ни разкажете ли какво се случи?

— По-късно. Първо трябва да разберем кой е виновен за изстрела. — Маклийн се наведе и погали умилкващото се куче.

— Моите хора го преследват. — Кинман изглеждаше остарял с пет години и отслабнал с няколко килограма. — Трябва да знаем къде сте били.

Маклийн спокойно поклати глава.

— По-късно. За това ще говорим по-късно.

Мистър Кинман буквално подскачаше от нетърпение, но Маклийн се правеше, че не го забелязва. А, ето къде беше разликата, която й бе направила впечатление! Никога досега не бе виждала Маклийн в ролята му на господар на клана. Той не се подчиняваше на никого, само на себе си. Изглеждаше по-едър, по-силен, по-мрачен и излъчваше авторитет, който би я уплашил, ако не вълнуваше женствеността й. Мили боже — с този ли мъж се беше любила? Когато погледът му срещна нейния, тя разбра, че той все още я желае. Не беше нужно дори да щракне с пръсти, за да я повика при себе си. Привличаше я с тъмна магия, която не търпеше съпротива. Той беше господарят на клана, а тя — най-обикновено английско момиче. Незаконно дете. Но това не беше нищо в сравнение с пламъка на страстта, който гореше помежду им.

Тя направи първата безпомощна крачка към него, когато нечий вик я изтръгна от транса. В залата влязоха двама мъже с Грейми помежду им, следвани от Джаксън и още един англичанин. Инид откъсна поглед от Маклийн и каза:

— Грейми има нужда от моята помощ.

— Той е добре — осведоми я от прага лейди Бес. — Засегната е само главата му, а той не си служи много с нея.

Мъжете и жените избухнаха в смях.

— Каква неблагодарност, милейди. — Грейми се запрепъва към едно кресло.

О, по дяволите! Тези шотландци носеха полички! Как ги наричаше Стивън — килт. В полумрака и в общия хаос Инид не бе забелязала тази особеност. Сега бързо отвърна поглед от кокалестите, окосмени колена.

— Все пак спасих главата на собствения ви син — допълни Грейми.

— Да, ти застана на пътя на куршума — кимна Маклийн.

— Струва си да спасиш такава глава. — Лейди Бес даде знак на един слуга да занесе на Грейми канче ейл. — Благодаря ти, момче.

Инид огледа по-внимателно майката на Маклийн и примигна. И тя беше висока като него, но с това приликите свършваха. Между пръстите й димеше пура — явно беше ексцентричка. Но как да си обясни облеклото й, грима, невероятното излъчване на тази жена? На колко ли години беше? — Сигурно на около петдесет и пет.

Явно дамата не понасяше корсет и фусти, освен това носеше рокля, скроена очевидно по модата от младежките й години, не по сегашната. Рокля, която в никакъв случай не можеше да се нарече свидетелство за добър вкус. Тънката материя бе набрана под бюста и падаше свободно до пода. Лейди Бес не носеше дори долна риза — когато мина пред един свещник, Инид видя очертанията на краката й. Платът полепваше на места, където изобщо не му беше мястото. Никой прилична жена не би се облякла така.

Дамата застана до сина си и попита:

— Смяташ ли да прегърнеш разтревожената си майка след толкова дълго отсъствие и след преживяното вълнение?

— Разбира се, мадам.

Той я притисна до гърдите си, но Инид веднага разбра, че му липсва синовна привързаност. Инид отиде при Грейми и се зае да го прегледа. Един млад слуга донесе свещник и го вдигна високо, за да вижда по-добре. Тя му благодари с усмивка. Когато се наведе към ранения, усети силна миризма на уиски.

— Добре съм, мадам. Само драскотина.

— Може да е драскотина, но цялата ви дреха е в кръв. — Инид огледа внимателно зейналата рана на главата му. — По-добре да я зашия.

Грейми се огледа уплашено и Маклийн побърза да отиде при тях.

— Остави я да направи, каквото е решила — каза той. — Ще видиш, че след това ще изглеждаш по-красив отпреди.

Един от шотландците в полички извика весело:

— Това момиче да не е лечителка?

Другите му отговориха с гръмък смях.

— Във всеки случай няма да престане да те тормози, докато не почисти и зашие раната ти. — Маклийн стоеше до Инид и я защитаваше с авторитета си. — Затова седи мирен, Грейми, и приеми болката като мъж.

Човек с дрехи на горски работник се включи в шегите:

— Ако момчето изтърпи болката като мъж, ще сме сигурни, че тя е лечителка.

Смеховете бяха още по-гръмки от първия път. Едва сега Инид разбра какво е станало в залата. Повечето от мъжете все още стискаха мечовете си. Бяха предупредени, че някой се готви да нападне господаря им, и всеки бе донесъл оръжието си, за да е готов за битка. След първоначалната тревога бе настъпило затишие. И сега всички, от последния слуга до господата и дамите, бяха неспокойни, превъзбудени. Ако беше търсила доказателство, че не се намира в Шотландия, тази голяма група, съставена от най-различни хора, но с една душа и едно сърце, щеше да я убеди.

— Донесох ви игла и котешко черво, мадам. — Доналдина застана до лакътя на Инид и й показа сребърна табла с инструменти. — Лейди Бес също умее да шие рани, но не е особено внимателна и Грейми със сигурност се радва, че ще го направите вие.

Грейми кимна примирено.

— Да, мадам, радвам се.

Лейди Бес се настани в едно от големите кресла пред близката камина и хвърли пурата си в огъня.

— Ще го запомня. Следващия път, когато ме повикат да те лекувам, Грейми, ще има да патиш.

Момъкът се сгърчи като от удар. Изглеждаше толкова тревожен, че Инид попита съчувствено:

— Често ли имате рани?

— Когато отнякъде се появи заблудена стрела, можете да сте сигурни, че ще улучи нашия Грейми. Няколко пъти е стъпвал на стъкло, но това е първият куршум, който го улучва, нали, момчето ми?

— Да, първият. — Грейми направи гримаса. — И последният.

— Погрижи се за него. — Маклийн сложи ръка на тила й и разтри внимателно схванатите мускули. Дребен жест, но всички в залата го забелязаха и очите им заблестяха.

Инид гневно отблъсна ръката му и изфуча разярено. Да не си въобразява, че ще я омагьоса с няколко евтини трика!

Той и се усмихна нежно, но тя се надигна на пръсти и гневно пошепна в ухото му:

— Ще престанеш ли най-после?

— Какво съм направил?

— Държиш се, сякаш между нас има нещо.

Инид се огледа предпазливо. Всеки човек в голямата зала ги наблюдаваше с огромен интерес.

Маклийн явно беше свикнал с това внимание, защото даже не понижи глас.

— Разбира се, че между нас има нещо, момиче. Ти си моята любима.

По залата се понесе шепот и Инид се ядоса още повече.

— Преди няколко часа ме нарече копеле, алчно за пари. Обвини ме, че съм спала с теб, защото ми плащат. Да не мислиш, че мога да забравя тези думи?

Той взе ръцете й в своите и ги вдигна към устните си. Първо целуна китките, после дланите, а когато тя стисна ръце в юмруци, започна да целува кокалчетата. Погледна я в очите и прошепна:

— Постъпих зле. Ще можеш ли да ми простиш?

Инид издърпа ръцете си.

— Не.

Да му прости? В никакъв случай. Ще подхранва гнева си, защото той беше единственото оръжие срещу разкаяните зелени очи и завладяващата усмивка.

— Моля те, Инид. Знам, че не беше редно да говоря такива неща.

— Защо? Те отговарят на истината.

Той вдигна вежди в добре изиграно учудване.

— Значи наистина си спала с мен заради парите?

— Не, това не. Но аз съм копеле, алчно за пари, и на всичкото отгоре съм англичанка.

— Е, всеки човек има своите грешки. — Той продължи да целува пръст след пръст. — Прощаваш ли ми?

Тя имаше десет пръста, а той — цяла вечер на разположение.

— Е, добре. Прощавам ти.

Той престана да я целува и й разреши да отдръпне ръцете си.

— Благодаря ти.

Тя приглади косата си назад и избърса горещото си чело. Никога преди това не се беше изчервявала така. Маклийн направи жест към Грейми и попита почтително:

— Сега ще го зашиеш ли?

— Ще ми дадете ли малко уиски? — попита тя, обърната към Грейми.

Момчето се ухили и й подаде чашата.

— Още като ви чух да говорите с негово благородие, разбрах, че сте страхотно момиче.

— По-добре да ви дам друга чаша — намеси се Доналдина. — Макар че нашето уиски е доста силно за англичаните.

— Не, ще взема неговото.

Речено — сторено. Инид изсипа малко уиски върху раната. Грейми изрева и скочи на крака. В залата отново избухна смях. Маклийн натисна Грейми отново в креслото.

— Най-лошото мина — обяви Инид и започна да шие раната, без да обръща внимание на охканията на Грейми.

Маклийн се обърна към Доналдина:

— Щом свърши, ще й дадеш да яде.

— Да, милорд. — Икономката направи реверанс. — А вие няма ли да хапнете поне малко хляб?

— Нека тя да свърши. — Следван от кучето, завряло муцуна в ръката му, той се запъти към другия край на залата.

Докато шиеше, Инид от време на време поглеждаше скришом към него. Той се усмихваше и стискаше ръцете на хората, покрай които минаваше. Хората чакаха на опашка, за да го поздравят: мъжете го удряха по рамото, жените му се усмихваха, всеки му казваше по няколко думи.

— Хубаво е, че се върна. — Доналдина стоеше плътно до нея, готова да й помогне. — Липсваше ни. Когато има трудности, може да се разчита на него, а в голям клан като нашия винаги някъде има проблеми.

Когато каза на Маклийн да не вярва в онова, което Стивън му е наговорил за нея, Инид беше напълно права. Сега й стана ясно, че и тя не е трябвало да вярва в онова, което Стивън й беше говорил за господаря на клана. Хората тук го обожаваха.

Дяволите да го вземат! Много по-добре беше да припише жестокото писмо на Маклийн на омразата му към англичаните, а не да го отнесе лично към себе си.

Тази нощ, когато си спомни истината, той я нарече копеле. После обаче й се извини. Може би извинението му беше искрено, защото явно не беше жесток човек. Въпреки това той бе казал истината. Инид беше бедна незаконородена англичанка. Никой благородник не би могъл да се ожени за такава като нея. Никога не биваше да забравя този факт.

— Като гледам лицето му, нашият господар явно е преживял много страшни неща, след като замина — продължи Доналдина. — И него ли трябваше да шиете?

— Не. Това бе сторено, преди да ме повикат.

Доналдина се надигна на пръсти и изпъна шия, за да огледа какво бе свършила Инид.

— Това обяснява белезите на бузата му. Вие… вие сте магьосница! Как хубаво умеете да си служите с иглата.

— Благодаря. — Инид се надигна и потупа Грейми по рамото. — Свършихме.

Момъкът се надигна и направи дълбок поклон.

— Благодаря ви, мис, че бяхте така любезна да ме зашиете. Ако мога да направя нещо за вас, трябва само да ми кажете.

— Благодаря, Грейми. — Инид направи реверанс. — Ще го запомня.

Тя имаше основание да предполага, че на този забравен от бога остров ще има нужда от всеки приятел, който й предлага помощта си.

Като видя, че Инид е готова, лейди Бес извика:

— Елате, мис, и седнете при мен. Трябва да си поговорим.

Инид умираше от глад, но беше гостенка тук и съзнаваше, че трябва да задоволи хорското любопитство. Затова се запъти към трапезата, следвана от слугиня, понесла табла с ядене, млад слуга със свещник и Доналдина.

Лейди Бес огледа процесията и се засмя.

— Вече си имате своя свита.

Няма да позволя на майката на Маклийн да ме уплаши, каза си Инид. Вече беше преживяла достатъчно страшни неща и щеше да остане съвсем спокойна пред ексцентричната домакиня.

— Моля, сложете таблата тук — каза тя на слугинята, обърна се към момъка и му благодари сърдечно: — Без твоята светлина нямаше да се справя, благодаря ти.

Доналдина седна вдясно от господарката си и Инид се учуди много — това не беше място за икономка. Но лейди Бес изобщо не се притесни, затова тя си избра да седне на пейката от лявата й страна.

Отначало посвети цялото си внимание на вечерята. Установи, че щом опразни една чиния, на масата се появяват още три, препълнени с апетитни неща, и се сети, че от закуска не е хапвала нищо. Нахрани се до насита и доволно се облегна назад.

Лейди Бес кимна одобрително.

— Виждам, че имате здрав апетит и това ме радва. Хубаво е, че не сте като модерните госпожици, дето са готови да жертват едно-две ребра, за да имат тънка талия.

— След няколко седмици ходене талията ми е толкова тънка, че не може повече — отговори Инид.

— Хмм… — Лейди Бес угаси пурата си в пепелника и се засмя. — Синът ми не се интересува от тънки талии.

Вбесена от неприличните заключения, които правеха всички в залата, Инид отвърна:

— Въобще не ме интересува какво харесва Маклийн.

— Наистина ли? — Лейди Бес се обърна да види какво прави синът й.

Маклийн изглеждаше спокоен като никога преди. Разговаряше с група мъже и ядеше ягоди. Мъжете се смееха гръмогласно, даже Джаксън, когото Инид беше смятала за олицетворение на високомерен камериер. Явно Шотландия го бе разкрепостила… Обаче мистър Кинман изглеждаше сериозно уплашен, защото следваше Маклийн по петите, сякаш е залепнал за него, и то много здраво. Вратата се отвори, влязоха двама мъже и се запътиха към Маклийн, клатейки глави.

— Ама че глупаци, не са намерили нищо. — Лейди Бес въздъхна театрално. — Въпреки това е страхотно, че Киернан се върна. Аз умея да управлявам имота, но щом започнат караници, не знам какво да правя. Всеки път ми се иска да ударя главите на мъжете една в друга, за да издрънчат. Киернан обаче изслушва тъпите им аргументи и произнася справедлива присъда. Никой не смее да мърмори.

— И срещу вашите присъди не мърморят, милейди. — Доналдина отпи голяма глътка от чашата, поставена пред нея, и премлясна доволно.

— От мен ги е страх, а Киернан се ползва с уважението им. — Лейди Бес се намести удобно в креслото си. — Вижте, Макуори явно е станал от леглото, за да дойде и да поздрави Киернан със завръщането.

— Старият глупак — кимна с усмивка Доналдина. — Предполагам, че пак ще иска да прекара нощта в леглото ми.

— И ти ще го пуснеш, нали? — Лейди Бес се обърна към Инид и посочи мъжа, който тъкмо се здрависваше с Маклийн. — Виждате ли онзи старик? Не ви ли се струва, че косата му е като водорасли? Това е господарят на клана Макуори. Семейство Макуори имат много повече трудности в сравнение с клана Маклийн, затова Киернан им помага.

Доналдина отново отпи глътка уиски.

— Много ми се ще да кажа на Маклийн откъде са дошли парите.

— Само да си посмяла! — изсъска лейди Бес. — Я виж ти, Катриона е благоволила да слезе сред простосмъртните.

Доналдина се обърна и видя как навалицата се разстъпва, за да стори път на дама, малко по-възрастна от лейди Бес и облечена по най-новата мода.

— Сигурно пак ще се скарат — предположи с усмивка старата икономка.

— Киернан носи лоши новини. Караницата е неизбежна. — Лейди Бес благоволи да обясни на Инид какво има предвид: Дамата със сивата коса е лейди Катриона Маклийн, леля на Киернан и снаха на съпруга ми.

Инид впи поглед в новодошлата. Значи това беше майката на Стивън — сладко лице, кръгли бузи с трапчинки, нос като копче. Лицето й беше мрачно, в челото се бяха вдълбали бръчки.

— Животът й не беше лесен. Съпругът й почина, преди да се роди детето, а негодният й син изчезна преди повече от година. Когато престана да идва тук, за да проси пари, всички разбраха, че има сериозни проблеми.

— Амин. — Доналдина вдигна чашата си.

Лейди Катриона се приближи до Киернан с плахо изражение, сякаш се боеше, че той ще я отблъсне. Колебанието й слиса Инид: всички уважаваха Маклийн, но никой не се боеше от него.

Лейди Бес гледаше снаха си с трудно скривано неодобрение.

— Киернан, горкият, страда от свръхразвито чувство за дълг към всички членове на семейството. Затова тръгна да търси Стивън.

— Питам се от кого ли е наследил това свръхразвито чувство за дълг, както го нарекохте, милейди — подхвърли Доналдина.

— Казах ти, че няма да говорим за това, Доналдина.

— Да, милейди. — Икономката се обърна към Инид: — Ние си знаем, нали?

Не, Инид не знаеше и беше любопитна. Искаше да научи всичко за лейди Бес и очакваше с напрежение как майката на Стивън ще реагира на вестта за смъртта на сина си. Стивън винаги говореше за майка си с открито пренебрежение. А лейди Катриона — тя как се отнасяше към сина си?

— Киернан отсъства повече от десет месеца — заговори отново лейди Бес. — Ако се съди по белезите му, явно е намерил Стивън. Права ли съм?

Инид кимна и дамата продължи да разсъждава на глас:

— Но явно е закъснял и не е могъл да му помогне. Права ли съм в предположението си, че е бил ранен при опита си да спаси онзи безделник?

Инид кимна отново и прикова поглед в драмата, която се разиграваше в средата на голямата зала.

Маклийн забеляза леля си и я повика с жест. Тя го прегърна с плаха привързаност, вкопчи се в ръката му и му заговори. Той сложи ръка на рамото й и я отведе до един стол. Клекна до нея, тъжно поклати глава и каза няколко думи, при което лейди Катриона избухна в сълзи, блъсна го и побягна навън.

— Знаех си аз. — Лейди Бес си запали нова пура и се обви в облак дим. — Знам, че съм груба, но смъртта на Стивън не е голяма загуба. Катриона не можа да го възпита добре. Беше твърде снизходителна към слабостите му. Всичко, което той правеше, се обявяваше за перфектно. Тя беше постоянно до него. Не му оставяше свободно пространство, за да израсне като истински мъж. Нищо чудно, че стана негодник и страхливец.

Много интересно! Инид сравни коментарите на Стивън с казаното от лейди Бес и откри много общи неща.

— Ако синът ми бе загинал заради Стивън, щях да го гоня до самия ад, за да го изритам отзад — заключи ядно лейди Бес.

Инид се изкиска и бързо закри устата си.

— Заслужава си… да го изритате… отзад.

Лейди Бес изпъна рамене.

Доналдина остави чашата си.

Двете се погледнаха многозначително.

С най-сърдечния си тон, който обаче не успя да заблуди Инид, лейди Бес каза:

— Знаете ли, мила моя, аз съм вече стара жена и слухът ми не е особено добър, но не си спомням дали ми казахте името си.

Маклийн също не бе споменал името й и лейди Бес бе отбелязала този факт. Инид разбра, че моментът е настъпил. По-добре да не го отлага. Събра целия си кураж, изправи гръб и заяви с ясен глас, който се чу в половината зала:

— Името ми е Инид Маклийн. Аз съм вдовицата на Стивън.

 

 

Освен малкия английски контингент всички си бяха легнали. Кинман, Джаксън и петима от най-добрите служители на Трокмортън седяха около огъня, пушеха пури и разговаряха с Маклийн.

Преди да отиде при тях, за да отговори на нетърпеливите им въпроси, той трябваше да проведе друг разговор. Майка му седеше в стола на господаря на дома. В пепелника на масичката до нея димеше пура, тя размесваше картите за игра и редеше пасианси.

Лейди Бес обичаше картите. Когато Киернан беше малко дете, тя го научи на всички възможни игри и по този начин изостри ума му за събиране и изваждане, за стратегия и тактика. Научи го да чете по лицето на противника, показа му как да печели, без да се радва, и как да губи, без да съжалява. Способностите, които бе овладял тогава, му служеха и днес.

Само че никога не играеше карти с майка си.

Като го видя да идва, тя се надигна. Той я натисна да седне обратно в стола и си придърпа една пейка.

— Заслужила си мястото си начело на трапезата — заговори спокойно той. — Разказаха ми как Торквил и Ек се скарали за дългоухия състезателен кон.

Лейди Бес размаха ръце.

— Това не беше нищо. Просто използвах Соломоновата мъдрост, за да им покажа как да виждат ясно.

Маклийн познаваше двамата мъже. Майка му не преувеличаваше.

— Дяволски упорити шотландци — кимна с усмивка той.

— Глупави мъже… но кой мъж не е глупав?

Лейди Бес му казваше неща, които не би казала на никого другиго. И той много се изкушаваше да й отговори, но предпочиташе да си мълчи. Майка му не беше безгрешна, но беше негова майка и той й дължеше уважение. Не на последно място и защото работеше упорито, грижеше се за имота, управляваше го добре.

— Знаеш какво искам да те попитам — подхвана той.

— Затова и останах тук, макар че английските джентълмени нетърпеливо рият с копита.

Лейди Бес се усмихна на Кинман, който бе станал от креслото и се разхождаше близо до тях. Кинман се изчерви и побърза да се отдалечи.

— Къде е сестра ми? — попита Маклийн.

Майка му изгаси пурата.

— Този път няма добри новини.

— Кога ли ги е имало?

Маклийн си представи Кейтлин, дългокрака и необуздана като жребче.

— Тези са най-лошите. — Лейди Бес се наведе над пасианса си. — Кейтлин замина, за да отмъсти за теб.

Маклийн си помисли, че не е чул добре.

— Да отмъсти за мен? Какво означава това?

— Бояхме се, че си мъртъв. Кейтлин изпадна в ярост и избяга. Заяви ми, че ще тръгне по следите ти и ще накаже убийците ти.

— О, не!

Разбира се, той вярваше на майка си, но мисълта, че сестра му е някъде навън, в големия лош свят, го извади от равновесие.

— И как възнамерява да отмъсти за мен? Не, моля, не ми го казвай. Кажи ми, че си пратила хора да я търсят.

— Тя ни писа от Лондон. Не казва нищо за отмъщението и много ми се ще да вярвам, че е забравила тази безумна идея. — Лейди Бес премести една карта, без да гледа.

— Би било прекрасно. — Но и той, и майка му знаеха, че Кейтлин няма да се откаже толкова лесно. Тя беше най-упоритото същество на света и действаше с настойчивостта на булдог. — Какво прави в Лондон? — Още една грижа се стовари на гърба му. — От какво живее?

— Вече не е в Лондон. Намерила си е работа. Препоръчали са я от… — Лейди Бес извади от деколтето си малък, многократно сгънат лист. — … от Изисканата академия за гувернантки.

В сърцето му пламна надежда.

— Това е агенцията, чрез която Инид е постъпила на работа в дома на лейди Халифакс. Кейтлин не е в опасност.

Лейди Бес се наведе към него и улови ръката му.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

Майка му се държеше привидно спокойно, но явно беше много загрижена за дъщеря си.

— Да. Ти писа ли им?

— Изпратих им писмо и получих любезен отговор от някоя си лейди Бъкнел. Пише ми, че Кейтлин й се сторила разумна, показала добри препоръки, заявила, че е на двайсет и пет години — значи не е излъгала. Лейди Бъкнел й намерила място в Лейк Дистрикт. Обеща ми да пише на Кейтлин и да я помоли да се свърже с мен. Но не ми обеща да ми върне детето.

— Кейтлин отдавна вече не е дете. Тя е жена. — Маклийн се наведе над картите и премести червената дама върху черния поп. Лейди Бес го удари по ръката.

— Явно Кейтлин не е в опасност. Лейди Бъкнел даде ли ти адреса й?

— Живее на остров Раснул. Когато ни казаха, че си жив, изпратих човек с писмо. Надявам се това да я върне вкъщи.

— Правилно. — Той прокара пръст по брадичката си и продължи с понижен глас: — Възможно е обаче да остане там и да намери щастието си.

Очите на лейди Бес овлажняха.

— Киернан!

Той за първи път бе изказал гласно онова, което и двамата знаеха.

— Тук тя не може да бъде щастлива, мамо. Все едно колко се опитваме да я пазим. Всички си шепнат за скандала и тя знае.

— Прав си. — Лейди Бес се засмя безрадостно. Ставаше дума за скандал, засягащ самата нея. — Прав си.

Ти заслужаваш да си шепнат и да клюкарстват зад герба ти.

Ала Киернан не изрече тези думи. Кейтлин също заслужаваше да си шепнат и да клюкарстват по неин адрес: разглезената дъщеря на Маклийн бе жертвала доброто си име за един негодник, за една змия… за мъж, когото Киернан беше обичал като брат.

— Засега можем само да вярваме, че е добре. — Лейди Бес събра картите, размеси ги и започна да ги нарежда отново. — Ти си станал умен мъж. — Явно говореше сериозно, но веднага след това се засмя и продължи с обичайния си подигравателен тон: — А всеки умен мъж знае кога му е дошло времето да се ожени.

Киернан облегна гръб на стената.

— Наистина ли мислиш така?

— Докато те нямаше, аз трябваше да се грижа за всичко, синко. Тогава осъзнах, че съм вече твърде стара да нося такава отговорност.

— Разбира се, че не си стара! — изсъска той. Майка му в никакъв случай не беше старица. Била е на шестнайсет години, когато го е родила. Като дете я смяташе за най-красивата жена на света. Да, тя беше с лошо поведение, трудно поносима, говореше ужасни неща и в последно време беше надебеляла, но въпреки това…

— Може би, но ти си тъкмо на възраст за женене. — Лейди Бес поклати глава и отново събра картите. — Няма много жени, които биха взели старо куче като теб, особено такъв, дето не е бил управляван от жена.

— Ти май имаш някого предвид?

— Хайде да не си играем игрички, синко. — Бес почука с пръстена си по масата. — Тази вечер всички разбраха, че смяташ Инид за своя.

— Не те ли смущава, че е била жена на братовчед ми?

— Тя е вдовица на Стивън и сега знам, че в онова, което той ни говореше за нея, няма и капчица истина. Лъгал е всички ни, за да не ядосва Катриона. — Лейди Бес стисна устни, както винаги, когато говореше за лелята на Киернан. — Катриона не понасяше мисълта, че в живота на Стивън може да има и друга жена, освен нея.

Маклийн си припомни как лейди Катриона го отблъсна, когато поиска да я утеши. Тя обожаваше сина си, възвеличаваше го, не виждаше недостатъците му. Никога нямаше да разбере, че е опозорил семейството.

— Знам, мамо. — Улови ръката на лейди Бес и попита с интерес: — Значи Инид ти харесва?

Тя помилва пръстите му.

— Ожени се за нея, родете ми внуци и ще я обожавам.

Сърцето му се стопли. Знаеше, че не би трябвало да го е грижа какво мисли майка му. Че просто трябва да вземе Инид и да я направи своя жена. Пое дълбоко въздух и кимна доволно. Това беше добър план. За да има Инид, ще се ожени за нея.

— Ще го направиш ли? — попита лейди Бес.

Той искаше майка му да обикне Инид. Явно я беше харесала, иначе щеше направо да изкаже съмненията си.

— В момента Инид не ме иска.

— Знам, че ти е неприятно, но ще се наложи да я ухажваш, момче. — Тя се надигна и се изсмя подигравателно. — Ако имаш нужда от съвет, ела при мен.

Маклийн я проследи, докато прекосяваше голямата зала. Всички мъже, останали будни в този късен час, я гледаха като омагьосани.

— И сам ще се справя.

— О, знам, че никога не би помолил за съвет своята лоша стара майка. — Тя помилва бузата му. — Защото си глупак.

Проклета жена! Тя се шегуваше с него и той всеки път реагираше с инстинктивно упорство. Всеки път успяваше да го накара да се почувства като глупак и му се надсмиваше. Е, не се чувстваше глупак, а по-скоро малко дете, укорявано от майка си, защото не различава истината. А той знаеше истината за майка си… или може би не?

Маклийн отиде до камината и се отпусна в най-удобното кресло. Беше толкова изтощен, че краката му трепереха, но огледа спокойно англичаните и обяви:

— Възвърнах си паметта.

Господата изохкаха в един глас и той се ухили доволно. После забеляза липсата на едно познато лице и очите му помрачняха.

— Но първо ми кажете къде изчезна Хари.

22.

Инид се събуди в голямо, разкошно легло в голяма, разкошна спалня, облечена във възхитителна дантелена нощница, изпратена за нея от Селест. Тя закри очи с ръка, за да се предпази от утринното слънце, и изохка.

Снощи беше преживяла чудовищно унижение: Маклийн я пренесе през прага на замъка си, сякаш беше някоя слабачка — или неговата невеста. В залата се възцари тишина, която сякаш идваше от нея и стигаше до най-далечното ъгълче. Всички присъстващи я зяпнаха. После Маклийн, после пак нея.

Въпреки това членовете на клана Маклийн бяха останали мили и любезни — даже след смайващото съобщение, че тя е вдовицата на Стивън. Наливаха й вино, разказваха й истории от детството на Киернан. Истории, на които тя се смееше твърде високо. Ами да. Тя беше уморена до смърт, а виното беше силно.

След като Маклийн недвусмислено заяви на семейството, гостите и слугите, че Инид иска да спи, лейди Бес лично я отведе горе. Макар да заспиваше права, Инид си припомни как лейди Бес гордо й заяви, че в тези покои е нощувал шотландският крал Робърт Брус.

Инид почти се надяваше, че фантазията се е родила в замаяната й от виното глава, ала когато седна и се огледа, разбра, че е чула правилно. Шумолящите чаршафи явно бяха от най-фин памук. Високите табли на леглото, великолепната резба, облицовката на стената — всичко беше от прекрасно полирано черешово дърво. Завивката, завесите на леглото и пердетата на прозорците бяха от наситенозелена дамаска. Високият таван с нарисувани облаци и величествени херувими също беше достоен за крал.

За бога! Кога ще се махне от този ад и най-сетне ще се върне към нормалния си живот?

Някой почука настойчиво по вратата и Инид бързо вдигна завивката до брадичката си, преди да го покани да влезе.

Чукането се повтори и някой се опита да завърти бравата. Предполагайки, че прислужницата носи табла със закуска, Инид скочи от високото легло и се втурна към вратата. В същия момент тя се отвори и в стаята се стовари Маклийн.

Инид извика, грабна от стола своя нов бургундскочервен халат и го сложи като щит пред себе си. Огледа набързо Маклийн и стигна до заключението, че не се е наранил при падането. Килимът беше дебел и мек. Той носеше същите дрехи, с които беше вървял през Шотландия, и очевидно беше пил цяла нощ. Сигурно го болеше глава и нямаше да понесе светлината.

Тя отиде до прозорците и рязко дръпна завесата.

Маклийн няма да понесе и силен шум.

— Ти не си ми съпруг! — изкрещя Инид. — Изчезвай от спалнята ми!

Маклийн се изправи учудващо бързо и я огледа подозрително. Постепенно лицето му се разведри.

— Тази сутрин изглеждаш много добре — размаха ръка пред собственото си лице и обясни — Снощи имаше тъмни кръгове около очите, а пък устата ти се беше сбръчкала и изглеждаше изкривена.

Обидена, развеселена и отчаяна едновременно — макар да изглеждаше невероятно, че може да съчетае всичко това в едно усещане — Инид отговори:

— Досега не знаех, че имаш такъв благ характер. И че умееш да очароваш дамите. Вън оттук!

Махай се, защото макар да си мръсен и да вониш на уиски, будиш желанието ми.

— Казах си, че искаш да знаеш какво става. — Той облиза устни. — Цяла нощ останах буден, за да разговарям с англичаните.

Инид се обърна с гръб към него и затегна колана на халата си. Той изобщо не забелязваше колко хубаво й стои новата дреха.

— Казах им всичко, което си спомням.

Инид отиде до вратата, отвори я и посочи навън.

— Изчезвай!

— И знаеш ли кое беше най-интересното? Точно когато стигнах до най-важното място, споменът изчезна.

Инид престана да сочи навън и го погледна въпросително.

— Какво искаш да кажеш? Как така не си спомняш?

— По-добре затвори вратата. — Той й даде знак да понижи глас. — Това е тайна. Нямам право да го разказвам на никого.

— Защо тогава дойде при мен?

— А на кого другиго да разкажа? Нали спя с теб.

Този мъж беше негодник! Как е могла да се чувства привлечена от него? Отново отвори вратата и заяви:

— Не ме интересува! Вън!

— Не мога да си спомня как е станала експлозията.

Инид се поколеба. Огледа предпазливо коридора, за да е сигурна, че никой не ги подслушва. Обърна се отново към Киернан, намръщи се и попита:

— Имаш предвид експлозията, при която е загинал Стивън?

Той кимна.

— А какво си спомняш?

— Спомням си, че отидох в Англия, за да търся Стивън, смятайки, че е попаднал в лошо общество. Както винаги. Срещнах се с Трокмортън и той ме изпрати в Крим, за да прибера Стивън, а после… — Маклийн тъжно поклати глава. — Нищо повече. Не си спомням нищо повече.

Би трябвало да й е все едно. Би трябвало да не я е грижа за Маклийн и цялата тази интрига. Но не можеше да остане безразлична. Тя също беше забъркана в тази каша. Освен това умираше от любопитство.

— Значи мислиш, че същата личност, която се е опитала да те убие в Крим, продължава с покушенията?

— Това е ясно.

— Защо смяташ, че ще тръгнат да те преследват на такова голямо разстояние?

— А защо не? С влака се стига бързо и ако онзи тип, който и да е той, ме обезвреди, преди да го позная, ще продължи да си живее спокойно. — Маклийн се отпусна на един красиво резбован стар стол и дървото изскърца тревожно. — Хари за малко щеше да ме застреля.

— Какво? — Инид затръшна вратата. — Кога стана това?

— Нали познаваш Хари? Едър, тъмен… — Маклийн наподоби мрачната му физиономия. — Винаги сериозен.

— Знам за кого говориш. Отдавна подозирам, че той е атентаторът.

— О, не, не. Не е той. Снощи се прибра последен. Носеше пушка. — Маклийн се закашля. Гърлото му беше пресъхнало.

Инид отиде до нощното шкафче и му наля чаша вода. Старите навици мъчно се изоставяха.

— Защо носеше пушка?

— С Кинман говорихме за изстрела. Нали си спомняш изстрела миналата нощ?

Инид беше готова да го раздруса. Няма ли най-после да й разкаже какво се е случило! Вместо това кротко му подаде чашата.

— Да, спомням си изстрела.

Той я изгледа със зачервените си очи и протегна ръка да пипне халата й.

— Много хубава дрешка. За мен ли си я облякла?

— Не. Изпий си водата. — Тя пъхна чашата в ръката му.

— Ами да! — Той се ухили похотливо. — За мен няма нужда да се обличаш.

Инид отиде до прозореца.

— Жалко, че Хари не те е застрелял.

Маклийн имаше нахалството да се направи на обиден.

— Жестока си. Ти си жестока. Ако не си мила с мен, ще си отида.

— Ей сега ще ти отворя вратата.

— Блъфираш. — Той се отпусна на стола. — Хари претърсил околността и най-сетне намерил пушката. Върна се бесен. Халатът ти наистина е много хубав. Прави косата ти да изглежда… на вълни.

— Моята коса е на вълни. — Инид се овладя бързо и продължи да задава въпроси. — И защо Хари е бил бесен?

— Защото пушката е английска. — Маклийн изпи водата на един дъх. — Взета е от личната оръжейна сбирка на Трокмортън. Донесена е тук специално, за да стрелят с нея по теб.

— По мен?

— Е, и по мен, разбира се.

— Обаче Хари не знае кой е стрелял — заключи Инид.

— Не.

— Значи все още не знаеха нищо.

— Е, все пак знаем повече от преди. Знаем, че е някой от поставените да пазят.

— Те си заминават днес. Остават само Кинман, Хари и Джаксън.

— Джаксън ли? — изненада се Инид. — Камериерът ти ще остане?

— Има безупречни препоръки от лорд и лейди Фийдърстоун. Кинман ме увери, че Джаксън е чист. — Маклийн изглеждаше едновременно достоен за съжаление и привлекателен.

— Никой не умее да бръсне като него.

Инид огледа белязаното лице с порасла брада и въздъхна. Беше съвсем естествено Маклийн да цени Джаксън за бръснарското му изкуство.

— Защо не му заповядаш да те обръсне веднага?

Маклийн размаха чашата си.

— Може ли първо още малко вода? — Когато тя се приближи до него, той улови ръката й. — Имаш дантелена нощница.

— Когато се появи, още спях. — Това беше лъжа, но какво значение има!

— Видях я, преди да облечеш този ужасен халат. Хубава нощница. — Той я привлече към себе си.

Ако не се беше възпротивила, Инид щеше да се озове в скута му. Ядосваше се, че той е уверен във властта си над нея, но още повече се ядосваше, че самата тя е готова да падне в обятията му.

— Не помниш ли, че не можеш да ме понасяш? Аз съм вдовицата на Стивън, алчна за наследство.

— Алчна за пари. — Той я изгледа мрачно, но не пусна ръката й. — Е, поне не си като майка ми.

— Майка ти? — Наистина ли лейди Бес беше алчна за пари?

— Снощи двамата говорихме за теб. Тя е на мнение, че трябва да се оженя за теб.

Инид загуби ума и дума. Как да реагира?

— Няма да стане. Ние с теб няма да се оженим. Ти нямаш достатъчно ум в главата си, за да ми направиш предложение, а аз не съм чак толкова отчаяна, че да го приема. Защо нарече майка си алчна за пари?

Лицето му се изкриви болезнено.

— Когато бях малко момче, тя беше добра майка. После омърси паметта на баща ми. За пари.

Ако не беше пиян, Маклийн нямаше да говори така откровено. Но добре, че беше пиян, защото Инид току-що бе открила причината, поради която той се отвращава от нея. Поколеба се — знаеше, че е крайно неприлично да разпитва за лейди Бес, — но любопитството надделя над задръжките.

— Какво е направила майка ти?

— От смъртта на баща ми не бяха минали повече от два месеца, когато мама замина за Единбург и си хвана един търговец. — Гласът му трепереше от отвращение. — Стар, недодялан… и много богат.

Представата, че лейди Бес, искряща от живот, общителна, остроумна, е лежала в прегръдките на някакъв стар търговец, я смая.

— Каза ли ти защо?

— Мама никога не е обяснявала на никого защо постъпва по този или онзи начин. Не се чувстваше длъжна да дава обяснения на своя петнайсетгодишен син, който трябваше да се грижи за обляната си в сълзи единайсетгодишна сестричка.

— О, мили боже!

— Мама и новият й съпруг заминаха за Лондон. Тя го въведе във висшето общество. Представям си какъв смях са предизвикали. Даже в Шотландия се говореше как са ги подигравали. — Маклийн погледна стиснатите й ръце. — Сестра ми и аз останахме тук и се оправяхме, както можем. Аз се грижех за земите, Елизабет — за къщата. А мама танцуваше по лондонските балове и пренебрегваше дълга си.

Инид отлично си представяше лейди Бес във вихъра на танца, но не можеше да повярва, че е загърбила задълженията към децата си.

— След по-малко от година старият глупак умря. Мама се върна, очаквайки да я посрещнем с отворени обятия.

Маклийн разтърси глава.

— Повери ми новопридобитото си богатство и очакваше да й благодаря. Само че аз не се продавам!

— Браво на теб! Това наричам аз правилно отношение. — В гласа на Инид звънеше неприкрит сарказъм. — Сигурно защото нямаш представа какво е да си без пари.

— Както обикновено, грешиш. — Той бе запазил достатъчно чувство за хумор, за да отговори на саркастичната забележка. — 1854 година беше много тежка за семейството ми.

Инид заключи, че през миналия век семейство Маклийн е било забъркано в неуспялото въстание.

— Оттогава кланът Маклийн бавно се възстановява. Баща ми умря и ми остави замъка и земите, но никакви пари. Бяхме щастливи, че имаме поне покрив над главата си. Тогава бях на петнайсет и напълно отчаян.

Истината улучи Инид като удар. Толкова очевидна истина, че Маклийн явно беше сляп, щом не я виждаше.

Сляп… или пленник на болката и разочарованието. Не можеше да се сърди на едно петнайсетгодишно момче.

— Почакай, почакай. — Стисна пръстите му, за да му привлече вниманието. — Казваш, че майка ти се омъжила за болнав старец заради парите. Твърдиш, че го е направила, за да избяга от задълженията си в Касъл Маклийн и да се забавлява в Англия, докато вие тук едва сте оцелявали. Казваш, че след смъртта на търговеца се е върнала тук с богатството му. Че ти е хвърлила всичките му пари в краката, защото самата тя е била твърде мързелива, за да се занимава с тях. И оттогава не е напускала остров Мул, нали?

Той изпъна рамене и я погледна с хладна откровеност.

— Не.

— И приписваш всичко това на нейния егоизъм? — Инид гневно размаха ръце. — Би трябвало вече да си проумял защо го е направила, но ти си просто една студена риба. Един самонадеян негодник. Твоята майка е направила така, че ти да не търсиш богата наследница, за да спасиш земята си! Иначе щеше да се наложи да се ожениш за някоя ужасна, пъпчива хлапачка!

Зелените очи се присвиха и той изфуча:

— Това не е вярно!

— Не смей да ми противоречиш! Ако не проумяваш, че би трябвало да обичаш майка си само защото ти е майка, да не говорим, че тя е много добра майка… тогава си не просто пиян, ами и пиян глупак!

Той скочи на крака и изведнъж изтрезня.

— Никой не вижда нещата по този начин.

— О, това ли е важно за теб? Какво мислят другите хора?

Инид се надигна на пръсти и го заплаши с показалец.

— Уверявам те: всички знаят какво е сторила майка ви за вас. Защо не попиташ Доналдина какво мисли!

— Доналдина е била кърмачка на мама. — Сякаш това обясняваше всичко.

— Добре тогава. Попитай някой мъж. — Инид жестикулираше оживено. — Грейми се оплаква от нея. Попитай Грейми какво е мнението му за лейди Бес.

— Тя го кърпи всеки път, щом го ранят. Той я харесва.

Маклийн отчаяно търсеше аргументи, за да не погледне истината в очите.

Инид не му прости. Искаше справедливост за лейди Бес. Искаше Маклийн да признае истината — за негово и за нейно добро.

— Всички обичат лейди Бес. Тя лично ме доведе в тази стая, разказа ми, че в леглото е спал Робърт Брус…

— Това е истина.

— И аз плаках, докато заспя, защото никога не съм имала майка, която да ми разказва приказки за лека нощ. А ти смееш да ми хленчиш, че майка ти се е продала, за да ти спести брак по сметка. Ти, неблагодарен негоднико!

Инид беше готова да затропа с крак, но успя да запази достойнството си.

— Не смей да ме сравняваш с майка си. Тя е прекрасна жена, докато аз… аз съм точно толкова алчна за пари, колкото се опасяваш.

— Изпратих един слуга да върне рибарската лодка.

— Какво?

— Рибарската лодка, която взехме, за да доплаваме до острова.

— Много добре.

Той я подлудяваше със скоковете от тема на тема и междувременно тя беше разбрала, че го прави нарочно.

— Искам да кажа още нещо. Всички знаят, че не сме женени. Значи аз не съм в опасност. Искам да си отида вкъщи.

Той вече не изглеждаше пиян и изтощен, точно обратното — беше си възвърнал навика да заповядва.

— Няма да си отидеш, докато не си спомня цялото си минало.

— Кой знае, може би никога няма да си спомниш как е станала експлозията.

— Тогава ще останеш тук много, много дълго.

Инид посочи вратата.

— Излез от стаята и не смей да се връщаш.

Този път той я послуша.

 

 

— Няма да излизате сам от къщи. — Кинман опря ръце на коленете си, наведе се и изгледа сериозно Маклийн, който имаше тежко главоболие.

— Прав сте.

Огънят в камината разпространяваше аромат на смола. Голямата зала беше пълна със смеещи се и разговарящи хора, вечеряли обилно и търсещи забавления. Всичко беше такова, каквото трябва да бъде. Маклийн седеше на една маса с тримата англичани, срещу тях седяха Грейми Макуори, Джими Макджиливри и Раб Харди. Жените се бяха разположили в другия край на залата около втората камина. Доналдина се опитваше да научи Инид как се преде с хурка и ако се съдеше по смеха, не постигаше особен успех. Всичко беше по вкуса на господаря на клана. Мъжете го забавляваха, жените си имаха свои занимания.

— Днес нашите хора се качиха на корабчето — продължи Кинман. — Който и да ви преследва, сигурно е отчаян. А може и да са повече хора.

Макар че Джаксън седеше в края на масата, не го изключваха от разговора. В съответствие с характера и професията си той обикновено се стараеше да остане невидим, но сега вдигна ръка.

— Мога ли да запитам откъде знаете това, мистър Кинман?

— Човекът, когото застреляхте при нападението на влака…

Това беше ново за Маклийн.

— Джаксън е застрелял някого?

— Англичанин, офицер от местната милиция — съобщи Хари. — Носеше му се славата, че на бойното поле не знае милост.

— Очевидно лоялността му е принадлежала на друг — обади се Грейми.

Кинман скочи, сякаш Грейми беше обидил англичаните като цяло.

Хари кимна, спокоен както винаги.

— Очевидно. Беше във влака, за да ни пази. Той е застрелял машиниста и е спрял локомотива. Когато влезе във вагона, Джаксън стреля.

Маклийн изгледа досадния, педантичен Джаксън с ново пробудило се уважение.

— Наистина ли умеете да стреляте?

Джаксън изчисти несъществуваща прашинка от ръкава си.

— Предишният ми работодател имаше имение край Единбург, където стреляше по птици. Той настоя да се науча.

— Мислех, че предишният ви работодател е приятел на Трокмортън и се казва лорд Фийдърстоун. Или се лъжа?

Джаксън устреми към него мътносин поглед и отговори с достойнство:

— През живота си съм работил за доста джентълмени.

Възхитително. Маклийн си обеща, че още тази нощ ще пише на Трокмортън и ще го помоли да осветли основно миналото на камериера му.

Смехът на жените отклони вниманието му и той отново погледна към другия край на залата. От няколко месеца живееше постоянно в близост до Инид и му изглеждаше невъзможно тя да му липсва, защото са били разделени само един ден — даже не цял ден.

Спомни си как сутринта беше нахлул в спалнята й и потръпна. Не му се вярваше, че е бил чак толкова пиян. Издаде й всички семейни тайни, защото с цялата си глупост бе решил, че тя заслужава да знае истината.

Дори сега, когато разумът му се беше възвърнал, вярваше, че тя заслужава да знае всичко. Тя беше до него почти от началото на това приключение. Заради него се намираше в опасност. Затова трябваше да знае какво става на острова, какво обсъждат мъжете. Да знае даже подробностите, които изглеждаха незначителни.

Кинман върна разговора към основната тема.

— Другите се качиха след спирането на влака.

— Аз видях само двама — обади се отново Джаксън.

— Беше толкова тъмно и цареше такъв хаос, че не можах да ги преброя. Но съм сигурен, че във вагона на Маклийн влезе още един… малко след като той избяга — обясни Хари.

Кинман потупа Маклийн по рамото, за да привлече вниманието му.

— Както виждате, Маклийн, ние сме сигурни, че ще продължат да ви преследват. Някой отново ще се опита да ви убие. Може би ще ви примамят в засада.

Мъжете стиснаха устни и се спогледаха с мрачната решителност на готвещи се за битка воини.

— Познавам ви, Маклийн — продължи сериозно мистър Кинман. — Вие мразите ограниченията. Моля, имайте предвид, че този път на карта е заложен животът ви.

— Да, ограниченията са необходими — отговори разсеяно господарят на клана. Вече не можеше да влезе свободно в стаята на Инид и да се надява на приятен разговор. Тази сутрин го бяха изхвърлили. Да, естествено, защото още не бяха женени. Тя не знаеше нищо за намеренията му и му заяви, че не желае да я ухажва. Той нямаше никакво право да влиза в спалнята й. Първо трябваше да си го завоюва.

За нещастие майка му беше напълно права. Той не знаеше как да ухажва жена, която харесва. Никога не му се беше налагало да го прави — жените бяха тези, които го ухажваха. Естествено, владееше основните правила: умееше да флиртува и убедително да изрича лъжи. Ала никога не му се бе случвало да желае жена, която не го иска. Никога досега не беше рискувал толкова много.

— Трябва да изглеждате напълно спокоен и в същото време да сте постоянно нащрек. — Кинман притисна длани една о друга и доби още по-нервен вид — твърде необичайно за джентълмен с неговото телосложение.

— Абсолютно. — Ако спомените му не се бяха върнали, сигурно щеше вече да й е направил дете.

Тази мисъл го стресна.

А може би тя вече носеше неговото дете под сърцето си? Тогава щяха да се оженят, независимо от нейната липса на ентусиазъм.

Кинман вече бе казал тези думи и сега ги повтори:

— Ние не знаем каква информация е скрита в дъното на мозъка ви, но сме сигурни, че е много важна. Предателят, който прави всичко възможно да ви обезвреди, го доказва.

— Прав сте. — Маклийн кимна като замаян.

Дете… негово и на Инид! Сърцето му заби лудо. Слабините му се присвиха от желание.

Кинман скочи и извика възмутено:

— Проклятие, Маклийн, защо не ме слушате?

Господарят на клана примигна и пред очите му се изясни.

— Съгласен съм с всичко, което казвате.

— И колко вероятно ви изглежда? — попита сърдито Кинман.

След като бе възвърнал паметта си, Маклийн си спомняше и за Кинман. Двамата се бяха запознали в Англия, където той отиде да търси Стивън. Кинман беше съвестен, дружелюбен, изпълняващ дълга си мъж, смел войник и верен приятел. Зад тромавите му движения се криеше остър ум и Маклийн изпитваше уважение към него.

Очевидно обаче Кинман смяташе, че той е против ограниченията, затова се опитваше да го успокои.

— Няма да излизам сам от къщи — повтори с усмивка Маклийн. — Повечето англичани са отпратени, но животът ми все още е в опасност. Все още не знаем какво е скрито в главата ми, но атентаторът ни доказва, че е нещо важно: първо подпали вилата, после спря влака, а накрая дойде чак в Шотландия, за да стреля по мен.

Кинман сведе глава.

— Продължавам да мисля, че ви преследват повече хора, не само един.

— Възможно е. — Маклийн огледа сериозните лица на мъжете около масата. — Аз съм смел човек и смея да кажа, че не съм глупав. Не мога да спра изстрелян куршум, затова ще излизам навън само в компания, за да има кой да ми прикрива гърба. Доволен ли сте сега?

Кинман кимна.

— Добре, тогава отивам да поговоря с дамите. — Маклийн се надигна. — Ако искате, елате с мен. Най-лошото, което може да ви се случи, е някоя от тях да ви убоде с вретеното.

Хари се отпусна в удобното кресло.

— Всички знаем коя би могла да бъде тя.

Маклийн му хвърли унищожителен поглед и прекоси залата. Мъжете го последваха — не за да го пазят, а за да се позабавляват за негова сметка. Никой не искаше да пропусне предстоящата сцена.

Само Хари остана в креслото си, загледан в огъня.

Когато господарят на клана се появи в другия край на залата, прислужничките се закискаха, скрили лице в шепи, а майка му остави вехтите карти.

Маклийн беше готов да спре и да я помилва по рамото.

Не, по дяволите! Инид не беше права по отношение на майка му. Неговата майка се обличаше вулгарно. Постоянно флиртуваше с млади мъже. Пушеше пури, пиеше като мъж, играеше карти. Не беше възможно да се е пожертвала заради него. Не беше възможно да е чак такъв глупак, че да не проумее какво е сторила майка му заради единствения си син.

— Мамо…

Тя вдигна поглед.

— Сине…

Той се огледа и видя, че всички ги наблюдават. Не можеше да разговаря с нея в препълнената зала.

— Нищо. Нищо важно.

После застана пред Инид и се запита какво трябваше да каже. Как да я попита дали е имала месечно кървене? Мълчаливо погледна сведената й глава, видя как светлината на свещите играе в черните къдрици. Косата й беше вдигната, само отделни кичури падаха по крехкия тил. Новата бяла рокля, изпратена от Селест, подчертаваше изваяната й фигура. Боже, колко силно я желаеше! Тялото му, инстинктът му, умът му бяха открили в нея съвършената, изпълнена с любов партньорка.

Неговата съвършена, изпълнена с любов партньорка вдигна поглед към него и изфуча:

— Махни се оттук или седни. Заради теб не виждам какво правя.

23.

Как се осмелих да изгоня Маклийн от спалнята си? — питаше се непрекъснато Инид. Естествено, тя знаеше защо го е направила. Защото вярваше, че скоро ще си замине вкъщи — където и да беше домът й. Че няма да остане в Касъл Маклийн, където зад всеки ъгъл дебнеше англичанин, а зад англичанина дебнеше шотландец. Инид се натъкваше на пазачите с плашеща редовност. През последните четири дни в главата й се затвърждаваше подозрението, че господата преследват нея.

Тя се обърна бързо и погледна зад себе си. Сенки изпълваха дългата галерия. Не видя нищо, което би оправдало нервността й. Огледа мраморния бюст върху дървен подиум. Измери с внимателен поглед прозоречните ниши. Нищо. Навън валеше проливен дъжд. Някъде далеч залязваше слънцето и хоризонтът беше пурпурен.

Трябваше най-сетне да овладее нервите си и да си даде сметка коя е тя. Инид Маклийн — най-обикновена жена, обучена болногледачка, която скоро ще се върне в Англия и ще си намери работа. Ще отиде в някое мрачно място, където ще се точат ден след ден без никакви особени събития. Жена, която копнее за нещо недостижимо и прекарва дълги вечери в голямата зала, където седи Киернан Маклийн и неотстъпно я наблюдава.

Всички в замъка се забавляваха от новото му занимание. Инид се стараеше да не го поглежда, но винаги знаеше, че той седи начело на трапезата — в традиционните шотландски дрехи, с ръчно изплетени вълнени чорапи, стегнати под коленете, с любимия си споран на хълбока и с поличка, която от време на време разкриваше невероятните му бедра.

Инид въздъхна. Това обясняваше защо не смее да слезе на вечеря. От четири дни насам се бореше с пронизващите, изморителни погледи на Киернан. Всяка вечер разливаше вода или вино, забравяше какво е искала да каже, изчервяваше се без причина. Цялата ситуация я изнервяше.

Няма ли най-после да се случи нещо? — повтаряше си тя. Атентаторът да се покаже. Никой от мъжете не си правеше труда да обсъди положението с нея — явно се бояха да не наранят крехките й женски чувства. Инид знаеше, че се обсъжда възможността убиецът да е напуснал острова заедно с пазачите. Колко време трябваше да мине, за да се убедят, че Маклийн е вън от опасност? Тогава тя ще може да си замине. Да забрави това място.

Понякога се питаше дали пък Маклийн продължава да я държи тук само защото му доставя удоволствие да я измъчва. Той знаеше къде се намира спалнята й и макар че тя заключваше вратата, можеше да си набави ключ и да влезе. Тя бе решена да го държи далеч от леглото си и не искаше да се подлага на изпитание. Нощем тялото й жадуваше за ласките му. Спеше и сънуваше как двамата изкачват шотландските хълмове. И всеки път намираха колиба, огряна от топло слънце, и се любеха под сладкия шепот на планинския вятър. Някъде в този огромен замък, представяше си тя, Маклийн изпраща към нея сигналите на своето желание и много скоро ще я увие в невидима мрежа и ще я привлече към себе си.

Постоянно имаше чувството, че я наблюдават. И се надяваше, че това е Маклийн.

Инид скръсти ръце на гърба си и закрачи решително през дългата галерия с окачени портрети на предците: отдавна починали господари на клана, кучетата им, конете им… жените им.

Картината в края на галерията я привличаше особено силно. На нея беше изобразен последният господар на клана със съпругата си Бес и децата Киернан и Катлийн. Там бяха още лейди Катриона… и Стивън. Инид гледаше втренчено двете момчета, застанали едно до друго, сякаш бяха братя Стивън беше по-голям от Киернан: седемнайсетгодишен, а Киернан на петнайсет, но още тогава го надвишаваше по ръст и сила. Художникът бе запечатал на платното как Стивън упражнява очарованието си върху околните, а Киернан се гневи на наложеното му спокойствие. Двама членове на семейство Маклийн, израснали заедно, но напълно различни.

— Той е забележително красив, нали? — попита задъхан женски глас зад нея.

Инид подскочи уплашено и се обърна.

Макар че не я беше виждала от първата нощ насам, тя веднага позна лейди Катриона. Посивялата коса на дамата беше навита на кок и стегната в черна дантелена вдовишка шапчица. Чертите на лицето й бяха напрегнати, беше облечена изцяло в черно, а ръцете, в които мачкаше кърпичка, трепереха нервно. Сигурно не е по-възрастна от лейди Бес, помисли си Инид, даже е възможно да е по-млада, но годините личаха по приведените й рамене, отпуснатата пълна фигура, зачервените очи и многото бръчки около отпуснатата уста.

— Уплаших ли ви? — Лейди Катриона стигаше едва до рамото й. — Нямах такова намерение. Но вие бяхте потънала в съзерцание на моето мило момче и… Да… разглеждах портрета. — Лейди Катриона явно умееше да се промъква безшумно, иначе нямаше да я изненада така.

— Аз съм Катриона Маклийн. — Дамата протегна треперещата си ръка. — Моля за прошка, че не ви посрещнах с добре дошла. Живея много уединено. В траур съм.

— Естествено. — Инид беше ужасно смутена. Тя беше вдовицата на сина на тази жена, но не носеше траур. — Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря. — Избледнелите сини очи на лейди Катриона се напълниха със сълзи. — Всъщност загубата ни е обща, нали?

— Да. Благодаря — промърмори Инид, макар че лейди Катриона не й бе изказала съболезнования.

— Не съм в състояние да вечерям с членовете на семейството. Аз съм в траур, но те не проявяват нужното съчувствие в това тежко за мен време.

— Ах… Да, разбирам. — Инид предполагаше, че дамата иска да й каже, че никой не съжалява за загубата на сина й.

— Стивън е напуснал остров Мул преди много време, нали? Вероятно дълго сте тъгували за загубата му — отбеляза предпазливо тя.

— Не се опитвайте да извините поведението им! Това семейство е позор!

Сигурно и аз съм позор, каза си Инид, особено след като защитих семейството. Лейди Катриона я оглеждаше обвинително и със сигурност бе отбелязала, че рубиненочервената кадифена рокля няма нищо общо с траурните дрехи. Дощя й се да каже, че е изгубила всичките си дрехи при пожар, но реши, че няма за какво да се извинява. Тази жена не се бе заинтересувала от нея след сватбата, не й каза добре дошла в семейството, не прояви поне малко дружелюбие към снаха си. Явно не само Инид умееше да бъде неучтива.

Когато Инид не каза нищо, Катриона продължи:

— Познавам Киернан от бебе и мога да кажа, че той е най-лошият от цялата банда. Коварна личност, от мен да го знаете. Въобразява си, че като има титла, е по-добър от моя Стивън.

— Наистина ли? — Лицето на Инид се вкамени. — Аз пък не мисля така за него.

— Защото Стивън никога не се оплакваше. Стивън винаги беше милият, добрият, загриженият по-голям братовчед.

Лейди Катриона изрече името на сина си през сълзи, ала веднага след това очите й засвяткаха от гняв. — Да, Киернан винаги е бил неблагодарен.

Инид се почувства задължена да възрази.

— Киернан е отишъл да търси Стивън.

Лейди Катриона вдигна глава и се усмихна с хладна учтивост.

— Вие наричате Киернан на малко име?

Тази жена ще я подлуди!

— Нарекох го така, както го наричате вие. За мен той е Маклийн, както го наричат всички тук.

— Аха. — Лейди Катриона отново впи поглед в семейния портрет. — Киернан обаче не можа да спаси Стивън и моето бедно майчино сърце се пита дали пък нарочно не е претърпял неуспех.

Инид престана да се владее.

— Лейди Катриона, как смеете да говорите такива ужасни неща! Маклийн никога не би допуснал провал на мисията си!

— Трябваше да предположа, че ще минете на негова страна. Бедният ми Стивън дори не е могъл да разчита собствената му съпруга да се застъпи за него, както заслужава. — Очите й отново се напълниха със сълзи и тя ги попи с кърпичката. — Аз съм единствената, която разбира напълно милото момче.

Тази жена е коварен паяк, каза си вбесено Инид. Тя бе допуснала лейди Катриона да я манипулира, и то много успешно. Ала вместо да се обърне и да избяга, попита учтиво:

— Ще имаме ли удоволствието да ви видим в залата тази вечер?

— Не. — Лейди Катриона въздъхна тежко. — Не. Допреди малко възнамерявах да сляза с вас в залата, но тази ужасна болка ме изтощи до смърт. Помолих да ми донесат в стаята табла с ядене, но съм сигурна, че няма да преглътна нито хапка.

Дамата се отдалечи и Инид я проследи с мрачен поглед. Една изгубена душа в дългата галерия с портрети на мъже и жени от рода Маклийн.

Тя застана отново пред портрета на Стивън и за първи път от девет години й стана жал за него.

 

 

Вечерята в голямата зала на Касъл Маклийн беше както винаги весела, изпъстрена със смехове, караници и флиртове. Само начело на трапезата цареше тишина. Инид и Маклийн изглеждаха като в купол от мълчание. Той явно не беше в настроение да води разговор. Когато някой му задаваше въпрос, отвръщаше с да или не. Понякога образуваше две свързани изречения, но през повечето време зяпаше Инид, сякаш трябваше да реши загадка, от която зависеше животът му.

Когато опразниха чиниите и сервираха бренди, Инид реши да сложи край на загадъчните погледи. Покашля се и обяви високо:

— Тази вечер срещнах лейди Катриона.

Прозвънването на сребърните прибори престана. Разговорите замряха. Инид вдигна глава от чинията си и видя десетки лица, обърнати към нея с еднакъв израз: на досада и съчувствие. Лейди Бес, която не се церемонеше много, този път каза само:

— О, мили боже…

Маклийн явно се почувства длъжен да отговори.

— И какво ти каза?

Инид приглади салфетката в скута си.

— Че искала да ме срещне, за да тъгуваме заедно.

— Умен ход — отсъди Маклийн. — Какво по-точно ти каза?

Инид отново попила салфетката.

— Боя се, че я обидих. Нали не нося траурно облекло…

— Значи всички сме я обидили. — Лейди Бес запали една от вонящите си пури.

— Моята леля е винаги обидена. — Маклийн гледаше сериозно. — А в случай че тя те е обидила, моля от нейно име за извинение.

— Не. — Инид съзнаваше, че може да манипулира Маклийн, както си иска. Изведнъж се почувства като лейди Катриона. — Мисля, че тя е нещастна.

Лейди Бес се обви в облак дим.

— Тя е постоянно нещастна.

— Малко е… излязла от равновесие — допълни Инид.

— Аз пък бих казала, че е напълно луда, като останалите от семейството й — заяви лейди Бес. — Винаги съм го знаела.

Маклийн се обърна към майка си.

— Храни ли се тя?

— О, моля те! — Лейди Бес се намръщи още повече. — Катриона може да е постоянно нещастна, но не чак толкова, че да престане да яде.

— Е, тогава няма да се притеснявам, че може да се разболее. — Маклийн бутна стола си и стана. — Хайде да отидем до камината.

— Не. — Инид се надигна едновременно с него. — Уморена съм. — Чувстваше се раздразнена, потисната — а Маклийн откри в поведението й признаци на месечното кървене. — Ще се оттегля в стаята си.

— Ще те придружа — отсече Маклийн.

— Защо? — Инид се огледа бързо. Всички ги зяпаха. Той пак се опитваше да я компрометира! — Няма нужда.

— Стълбището е дълго и тъмно. Коридорът е дълъг и тъмен. Някой трябва да ти носи свещта.

Инид изкриви уста.

— Не е прилично да ме придружиш до спалнята ми.

Лейди Бес се намеси помирително:

— Мила моя, тук не сме в Англия и не ни е грижа за обществените правила и строгия етикет. При нас в Шотландия има обичай да оженим младата двойка за една година и един ден и да обявим брака за валиден едва когато се роди дете.

— И какво става, ако не се роди дете? Обявявате жената за негодна и я оставяте да се топи от срам, така ли?

Инид пламна от гняв. Знаеше какво означава да си провалена съпруга. Знаеше какво означава да понасяш хорското съжаление и презрение.

— Не мога да си представя как жените се съгласяват на подобни уговорки!

— Инид, тук не се иска съгласието на жената — уточни Маклийн. — Така нареченият „хендфаст“ е остатък от миналото, когато мъжът си е вземал жената, независимо от нейното съгласие.

Инид изхъмка пренебрежително и не се поддаде на помирителния му тон.

— Слава богу, че живеем в просветено време!

Маклийн изобщо не се трогна от гнева й. Напротив, тънката усмивка, която играеше на устните му, я накара да се опасява, че той ще постъпи точно по този начин… Всъщност не. Той не искаше да се ожени за нея. Не стига, че тя го бе пуснала в леглото си, и то не само веднъж… Инид въздъхна тежко. Тя бе продължила да се люби с него, въпреки че знаеше кой е той в действителност!

— Главата ли те боли? — Той сложи ръка на рамото й и загриженият му тон й напомни един ден в шотландските планини.

Инид се отдръпна рязко. Не можеше да остане в близост до него.

— Нищо ми няма — отговори сърдито.

Той се усмихна и изражението на лицето му издаваше толкова властност и самочувствие, че куражът я напусна. Този човек непременно щеше да наложи волята си и да я придружи до спалнята й.

— Аз не съм шотландка — каза тя на лейди Бес — и вашите традиции не важат за мен.

— О, разбира се, мила моя. — Лейди Бес се засмя сърдечно. — Но това няма значение.

— Точно така. Важно е само дали ще мога сама да си нося свещта или не — отвърна кисело Инид. — През последните няколко дни се справях горе-долу добре. Не виждам защо тази вечер да не мога да се справя.

— Въпреки това аз ще те придружа — отсече Маклийн. Явно нямаше да търпи компромиси.

Ако сега кажеше, че се е пошегувала и няма намерение да си ляга, щеше само да забави неизбежното — нищо повече. Щом беше решил, той щеше да я придружи. Добре, нека бъде неговата воля. Ще го изтърпи, но само до вратата. Няма да му позволи да престъпи прага на спалнята й.

Вдигна глава и му се усмихна — по-скоро направи гримаса с опънати устни, лишена от всякаква топлина.

— Както желаеш. — И се запъти към стълбището.

Той я последва. Инид направи няколко крачки и спря.

— Забрави свещта, Маклийн!

Той я изгледа мрачно и тя очакваше да й заяви, че няма никакво намерение да носи някаква си свещ. Ала когато една усмихната прислужница му подаде запалена свещ, той я пое безропотно и последва Инид по стълбите. Щом влязоха в галерията на предците, попита приветливо:

— Харесва ли ти замъкът?

Тя примигна изненадано. Откога се интересуваше от мнението й?

— Да, харесва ми. Имам чувството, че живея в историята.

— На тази скала са живели петдесет поколения Маклийн. Първият пристигнал на острова с прилива и се заселил на първото място, което можел да защитава като своя земя. Следващите не потърсили друго място.

Маклийн млъкна изведнъж, сякаш устата му беше пресъхнала.

Тази вечер беше необичайно словоохотлив и тя реши да го поощри.

— Замъкът е толкова огромен, че не бих могла да кажа дори на колко етажа е.

— На четири. — Той се покашля. — Четири етажа. Десетки господари са го строили. Първият бил дървен, целият заобиколен от дълбок ров. Заради войните с англичаните и норманите, нали разбираш. После започнали каменен градеж. Построили отбранителни съоръжения и наблюдателници, от които се вижда целият остров и морето.

Откакто живееше тук, Инид разбираше по-добре безграничната арогантност на клана Маклийн. Тези хора си въобразяваха, че са единствени.

Маклийн, който уж гледаше само свещта в ръката си, попита:

— Защо се усмихваш?

Тя изобщо не бе забелязала, че се усмихва. Не би било зле да го предизвика още малко.

— Значи през всичките тези години Маклийнови са успявали да държат враговете далече от острова.

— Да… но жените им винаги са имали правото да кажат мнението си, по всички въпроси, най-вече за обзавеждането на замъка. Затова са например тези резби. — Той й показа огромна бойна сцена, изрязана върху орехово дърво и окачена в средата на галерията.

Инид огледа презрително изобразеното обезглавяване, пръскащата кръв, вражеските войници, влачени от коне.

— Много женствено.

— Не ставай цинична. — В гласа му звънна раздразнение.

— А я виж това. Ваза.

Върху мраморен подиум стоеше китайска ваза от династията Мин.

— Невероятно красива.

— Никой от мъжете в клана не би купил подобна вещ. — Той кимна мъдро. — Една от жените я поискала и съпругът й не могъл да й откаже.

Инид се огледа развеселено.

— Предполагам, че килимите и гоблените по стените също се дължат на женски… капризи.

— Ами да. Мъжете от клана Маклийн нямат усет към красотата, но са склонни да глезят жените си.

— Сигурно повечето жени са били грозни.

— Какво? Не, разбира се! — Той я погледна и изражението на лицето му омекна. Ласкателният му тон предизвика тръпки по гърба й. — Мъжете от клана Маклийн винаги са умеели да ценят красотата. Освен това всеки мъж, намерил истинската си любов, обявявал своята жена за най-красивата на света.

Усмивката й угасна. Коментарите му относно замъка бяха повече от жалък опит да я забавлява. Той показваше интерес към нея. Той я ухажваше!

— Изглеждаш ми малко замаяна — установи той и се усмихна съчувствено. — Добре ли си?

— Благодаря, добре съм — отговори шепнешком Инид.

Той я ухажваше…

Не, не може да бъде.

Защо тогава й представяше дома си на сребърна табла?

Само преди няколко дни я бе нарекъл алчна. Нарече я копеле. Попита я дали Трокмортън й е платил да спи с него.

После обаче се извини. Инид потърка челото си. Какво да прави? И друг път се беше чувствала потисната, но сега беше в паника, уплашена, почти болна от копнеж да избяга и да не спира, докато не рухне от умора.

И защо? Просто щеше да каже не. Нищо не можеше да я спре. Познаваше всички капани.

— Виждам, че те боли глава.

Няма съмнение — той я ухажваше.

— Нищо ми няма.

Разбира се, че не я болеше глава. Нищо й нямаше. Тя беше силна.

— Позволи ми да разтрия слепоочията ти.

— Не!

Присвиването в стомаха ще изчезне, ако погледне истината в очите. Може би на пръв поглед представата да живее в дома на един щедър, добросърдечен Маклийн изглеждаше привлекателна, но ако се съгласи да стане негова жена, никога няма да преодолее страха си, че той ще съжалява, дето се е оженил за едно английско сираче… а той от своя страна ще я наблюдава и ще се пита дали алчността й няма да се прояви отново.

Алчност… Инид разглеждаше портретите, вазите и другите скъпи предмети, внушаващи представата за богатство. Да, Маклийн имаше огромна къща и благородно семейство. Ако се омъжи за него, ще живее спокойно и сигурно. Не, не бива да се поддава на това изкушение.

На всяка цена трябва да опази здравия си разум. Той ще й помогне да преодолее изпитанието. Вече беше преодоляла достатъчно трудности в живота си. Най-добре да промени темата. Закрачи към края на галерията и каза:

— Имам един въпрос за шотландските обичаи.

— Радвам се, че искаш да научиш нещо за нашите традиции — отвърна той с широк шотландски акцент.

Наистина ли вярваше, че тя гори от желание да научи нещо за неговия начин на живот? Какво я интересуваха шотландските традиции? Те бяха само претекст, за да запълни тишината помежду им.

— Защо носите споран и килт? — попита бързо тя. — Стивън твърдеше, че било старомодно.

Маклийн я погледна отвисоко и отведнъж й се стори по-грамаден и широкоплещест отпреди. Не, това беше само плод на въображението й. Всеки ден обикаляше замъка, следван от двама-трима англичани и шотландци, и това явно допринасяше за подобряване на физическото му състояние, но не беше възможно да е пораснал.

— След петдесет и четвърта година британците се опитаха да премахнат традиционното шотландско облекло и да разрушат клановете. Особено споранът им беше трън в очите, защото в него може да се скрие оръжие. — Маклийн попипа опърлената козина. — Моят е почти унищожен от експлозията, но е принадлежал на баща ми и аз ще го нося до края на дните си.

— Каква забележителна чувствителност. — Сърцето й биеше вече по-спокойно.

— Спомените се запазват дълго. Бяхме принудени да живеем като англичани, но това не означава, че ще забравим традициите си. — Той се усмихна самоуверено. — Не ни разрешават да носим тартан и килт, но всеки англичанин, пристигнал в Шотландия, първо се облича като шотландец. Модерно е, нали разбираш. — Маклийн се наведе към нея и продължи — Някои ще ти каже, че шотландските мъже носят килт само защото много лесно се повдига. Искаш ли да повдигна моя за теб?

Инид бе задала невинен въпрос, а той поведе разговора в шокираща посока. Но тя нямаше да му позволи да я дразни. Скръсти ръце пред гърдите си и изрече студено:

— Сигурна съм, че носиш бельо.

Той поклати глава и се усмихна тънко.

— Традицията изисква да не се носи бельо. Никой не смее да наруши традицията. Ти би ли посмяла?

— Това е… скандално!

Точно толкова скандално беше, че му е задала такъв въпрос. Изгледа го презрително и забърза с дълги крачки към края на галерията.

Естествено, не можа да му избяга. Той я хвана за ръката и спря устрема й.

— Сега аз имам въпрос към теб. Ние двамата живяхме като мъж и жена, нали?

Притисна ръката й към гърдите си и топлината му я сгря, все едно искаше ли го или не. Дъхът й се ускори.

— Да.

— Бяхме заедно повече от две седмици и ако сметката ми е вярна, се любихме шест пъти.

— Възможно е. Не съм ги броила. — Точно шест пъти бяха.

— Затова трябва да ти задам въпроса, който всеки мъж трябва да зададе на жената, с която…

Ще я попита дали иска да се омъжи за него!

— Не, моля те, не…

— Очакваш ли дете?

Инид замръзна на мястото си. Боже, колко беше наивна! Искаше да затвори очи и да удари главата си в стената — от облекчение, естествено. Точно така. Тя изпитваше облекчение. Загадката бе разрешена. Той бе настоял да я придружи не защото смяташе да я прелъсти или да й направи предложение за женитба, а за да разбере дали не е създал дете — без да го иска, разбира се.

Ако продължавам така — ако коленете ми омекват в присъствието на Маклийн и с готовност падам в обятията му, със сигурност ще повторя грешката на майка ми и ще родя незаконно дете, каза си ядно Инид. Досега не беше помислила за това, но сега разбра колко е важно.

— Не, няма да имам дете — отговори тя опасно тихо.

— Сигурна ли си?

Инид стисна ръце в юмруци. Въпросът щеше да я ядоса по всяко време на годината, но в тази фаза на месеца беше готова да го убие.

— Да, сигурна съм. Абсолютно сигурна. Няма никакво съмнение.

— Аха — кимна той.

Ей сега ще му фрасне един! Как смееше да се държи като всезнаещ? Да не би да разбира какво става в тялото й? Тя самата все още не разбираше напълно какво се случва в тялото й, когато има спазми и болки… и в същото време се изкушава да извърши някоя глупост — например да отведе Маклийн в леглото си.

Най-после стигнаха до края на галерията и Инид посегна към свещта, без да го погледне.

— Е, вече знаеш, каквото искаше да узнаеш. Мога да продължа и сама.

Той не й даде свещта.

— Не заради това поисках да те придружа.

— Разбирам. Ти си човек на честта. Искал си да ми предложиш подкрепа. — Инид ядно дръпна свещника от ръцете му. — Оценявам високо готовността ти, но не се нуждая от нищо.

— Вероятно ме сравняваш с баща си.

— Разбира се, че те сравнявам с баща си! И той, и ти сте честни и почтени мъже.

Глупачка! Не биваше да му казва какво мисли за баща си.

— Твоят баща е бил страхливец.

— Той плащаше за образованието ми. Какво повече бих могла да очаквам?

Инид се поздрави за самообладанието. Продължаваше да стиска свещника и беше много горда със себе си.

— Не очакваше ли например да те приеме в семейството си? Да те посещава от време на време? Или поне да ти остави нещо след смъртта си? — Маклийн повиши тон.

— Ти би ли направил всичко това за нашето дете? — попита тя със същия висок тон.

— Нашето дете ще е винаги близо до баща си.

— Никога не бих ти позволила да ми отнемеш детето.

— В никакъв случай не бих ти отнел детето! — възпротиви се той. — Аз ще се оженя за теб!

— Не. Няма да го направиш. — Инид изтръгна свещника от ръката му. — Остави ме да си отида.

Той се движеше с такава бързина, че тя не смогваше да разгадае намеренията му. Без да й даде време за отстъпление, той я привлече към себе си и я целуна.

Не! Тя не искаше това. Всеки път, когато той я целуваше, катастрофата се приближаваше. Земята под краката й се разлюля. Не искаше да полети към пропастта.

Въпреки това… горещина, близост, наслада… устните му я привличаха неустоимо.

А тя… тя беше гневна, възбудена, а това чувство много лесно се превръщаше в страст.

Нищо не можеше да се сравни с прекрасното усещане да притисне ръце към гърдите на един силен мъж и да усети ударите на сърцето му. Да знае, че той я желае също така силно, както тя него — какво по-голямо изкушение? Дишането им се смеси, телата им се задвижиха в прастария, примитивен танц на желанието. Тя мачкаше с пръсти колосаната му ленена риза, омагьосана от плата и от мускулестите гърди под него. В прегръдките му се чувстваше сигурна и не виждаше смисъл да го отрича. Тя го искаше и се боеше от него. Той беше олицетворение на изкушението.

Той потрепери и тя триумфира.

Той се сгърчи и изпъшка.

Инид се отдръпна рязко. Лицето й пламна от срам. При първия удобен случаи се бе нахвърлила да го целува. Той не беше омагьосан като нея. Много бързо бе успял да се овладее.

Маклийн побърза да постави свещника на близкия цокъл.

— Проклятие, момиче за малко да изпусна свещта! — И избърса мекия восък от пръстите си.

— О! — Инид не искаше да се смее, но облекчението я надви. — Допусна свещта да отклони вниманието ти.

— Когато съм близо до теб, забравям всичко друго. — Той също се засмя и я погледна така, сякаш тя беше най-ценното от всички произведения на изкуството, събрани в дългата галерия. Красотата, която мъжете от рода Маклийн ценяха толкова високо.

Не, тя не можеше да му позволи да й се възхищава. Не можеше да стане негова жена. И когато той отново се опита да я привлече към себе си, тя го отблъсна решително.

Без да обърне внимание на съпротивата й, той я прегърна и отново впи устни в нейните.

— Не! — Инид извъртя глава.

Той я хвана под брадичката, обърна лицето й към своето и притисна устни върху нейните. Явно му харесваше да я целува. Проклет да е! Харесваше му, че тя се съпротивлява. Че не го иска в леглото си. Ръката му се плъзна по гърба й и започна да масажира тила.

В тази прегръдка няма нищо, от което бих могла да се страхувам, каза си решително Инид. Това не е гонитба на плячка, а близост и наслада. Отпусна се на гърдите му и сърцето й заби в унисон с неговото.

Не знаеше как се случи, но по някое време отвори устни, даде му езика си и отговори на ласките му. Наслаждаваше се на страстта, излъчвана от този великолепен мъж. Както винаги, когато лежеше в обятията му, бъдещето се размиваше пред очите й, призракът на страха изчезваше.

Щракане на спусък отекна в стените на галерията.

Маклийн рязко вдигна глава.

Мъжки глас изкрещя:

— Лягай, Маклийн!

В следващия миг господарят на клана блъсна Инид на пода, стовари се върху нея и я покри с тялото си.

Куршумът изсвистя заплашително на сантиметри от него.

Някой падна тежко и извика от болка.

По дъските затропаха токчета. Някъде далеч се затвори врата.

Маклийн вдигна глава и попита:

— Добре ли си, Инид?

Ти тежиш колкото див глиган, искаше да отговори тя, но слава богу, бяха паднали върху дебел килим.

— Нищо ми няма — изохка тя. — Кой извика?

Маклийн скочи като ужилен и хукна към другия край на галерията. На пода лежеше мъж, улучен от рикоширалия куршум.

— Хари — рече тихо Маклийн. — Хари.

24.

Хари беше удобно настанен пред камината в голямата зала. Маклийн изчака радостните изблици да се уталожат и мъжете да се разпръснат, взе таблата и се запъти към ранения.

Инид, която се занимаваше с Хари, се изправи веднага, щом го съзря, и попита хладно:

— Какво искаш?

Дяволите да я вземат! Изглеждаше невероятно красива с тази гордо вирната брадичка и с великолепните гърди, които го мамеха да се приближи.

Маклийн беше сигурен, че именно гърдите на Инид са причината Хари да се възстановява толкова бързо. Наистина не беше нужно дамата на сърцето му да изкушава и други мъже — нищо, че не го съзнаваше.

— Искам да говоря с нашия спасител.

Инид сложи ръка на рамото на Хари. Дясната му ръка беше стегната в превръзка и притисната към гърдите — куршумът бе строшил ключицата му.

— Да, Хари е нашият спасител. Днес за първи път му позволих да стане и не е нужно да го занимаваш с глупости.

— Тъй вярно, мадам!

Хари се усмихна. Господарят на клана проявяваше нечувано послушание.

— Браво на теб, Маклийн. Куршумът не беше предназначен за мен, а за теб, значи си в дълг към мен.

— Аз също. — Инид грижливо зави коленете на Хари с одеяло.

Гласът на Хари веднага омекна.

— Като болнична сестра сте тиранка, но мисля, че изплатихте дълга си.

Маклийн не понасяше този тон. Не искаше да му напомнят, че Инид се грижеше за Хари от шест дни. Тя беше неговата медицинска сестра. Неговата жена.

— Знам каква тиранка е. — Взе ръката й в своята и целуна пръстите. — И целта на живота ми е да изпълнявам покорно заповедите на тази тиранка.

— Глупости, Маклийн — изсъска тя и посегна към вретеното. — Мисля, че е по-добре да оставя господата сами.

Маклийн отказа да пусне ръката й.

— Остани.

Тя се поколеба. Ръката й потрепери. Без да го погледне, каза:

— Вероятно искаш да говориш на четири очи с Хари.

С дълбокия, мелодичен глас, предназначен само за нея, Маклийн попита:

— Винаги ли трябва да ми противоречиш, момиче?

Погледът й избягна неговия. Цялото й същество изрази уплаха. От него ли се страхуваше? Защо, за бога?

Инид отдръпна ръката си и отстъпи крачка назад.

— Ще говоря с Хари за това, кой стреля по нас миналия вторник и как да го хванем. Това те интересува, нали?

Инид кимна несигурно.

— Хари надали иска аз да остана…

— Вие също сте забъркана в тази каша — отговори спокойно Хари. — Може би не знаете цялата истина, но не сте глупава и разбирате за какво става дума. Много бих искал да чуя мнението ви за залавянето на негодника.

Инид приседна на едно ниско столче и прошепна:

— Както желаете.

Защо се бе съгласила с Хари, а не с него? Маклийн заскърца със зъби. От къде на къде й бе хрумнало да попита Хари дали може да остане? Нима са се сближили за толкова кратко време?

— Донесох ти чашка черешов ликьор. — Маклийн й подаде таблата.

Инид пое кристалната чашка и кимна.

— Благодаря.

— Уиски, Хари? — попита Маклийн.

— Бих предпочел добро бургундско.

Маклийн посочи бокала, който бе донесъл, и рече:

— Така си и мислех.

Хари го прониза с мрачен поглед.

— Значи помните какво обичам да пия още преди Крим?

Инид изохка тихо.

Маклийн, който тъкмо местеше едно трикрако столче по-близо до Инид, спря насред движението.

— Вие сте били с мен на Кримския полуостров?

Хари стана още по-мрачен.

— Трябва да си спомните.

— Не мога. — Маклийн седна. Столчето беше ниско, кораво и неудобно, но му осигуряваше близостта на Инид и възможност да се опре на стола й. Господарят на клана Маклийн седеше като покорен слуга в нозете на Инид… Хари със сигурност бе схванал скрития символ.

Инид също, защото побърза да се отдръпне.

Какво не беше наред с тази жена?

— Сега вече имате ли ми доверие? — Хари посочи ранената си ръка.

Хари бе видял дулото на пушката да стърчи между две завеси. Извика предупредително и се втурна да спре атентатора. За благодарност получи куршум.

— Аз ви вярвам. — Маклийн посочи Инид и добави; — Спасихте Инид, спасихте и мен. Имате вечната благодарност на семейство Маклийн.

— Не искам благодарност. — В гласа на Хари звънна нетърпение. — Искам да си спомните. Ясно ли ви е какво е заложено на карта? Не става въпрос само за вашата сигурност и за сигурността на мисис Маклийн, а за нашите агенти в чужбина. За бъдещето на Англия. Всичко това зависи от вашия спомен.

Маклийн поклати глава.

— До момента, когато напуснах Англия и кракът ми отново стъпи на остров Мул, пътуването ми е забулено в мъгла.

Не казваше цялата истина. Частици от спомени бяха разпръснати в паметта му като парченца стъкло. Ала когато се опитваше да улови някое от тях, го пронизваше болка и го избиваше пот. Нещо дебнеше в главата му… може би самоличността на предателя… и той се боеше от разкритието. Страхуваше се, че вятърничавият му братовчед е предал родината си.

Страхуваше се, че именно Стивън е организирал убийството му и е паднал в капана, заложен от самия него.

До него Инид упорито въртеше вретеното и вълната в скута й се превръщаше в дълъг, неравномерен конец. Макар да изглеждаше съсредоточена в работата си, Маклийн усещаше колко е напрегната. Тя се вслушваше във всяка дума и той заподозря, че опасенията й бяха същите като неговите. Тя се боеше, че съпругът й се е опитал да убие собствения си братовчед.

— Знам, че Трокмортън няма да одобри онова, което възнамерявам да направя, но съм убеден, че нищо друго няма да даде резултат, а и времето ни изтича. — Хари пое дълбоко въздух и заяви: — Смятам да ви помогна. Разкажете ми какво си спомняте за пътуването.

Маклийн стана от столчето и се настани в своето кресло. Отпусна глава на облегалката и се вслуша в биенето на кръвта си. Това беше правилната стъпка. С помощта на Хари ще си спомни всичко.

— Заминах за Крим. Сам. Няколко дни след като пристигнах, вие се явихте при мен с препоръчително писмо от Трокмортън — започна разказа си Хари.

Маклийн се сепна.

— Точно така. Вие казахте: „Още един проклет шотландец.“

— А вие замахвахте и ми забихте юмрук в лицето.

— Мога да ви уверя, че тогава бях напълно с ума си.

Хари се засмя, трепна от болка и притисна ранената си ръка.

— Моята задача беше да наблюдавам братовчед ви. Отначало Стивън беше брилянтен. Страхотен играч, страхотен пияч. Всяка вечер обикаляше кръчмите и изтръгваше тайните на руските офицери. След около година сведенията, които ни доставяше, започнаха да вонят. Не всички и невинаги, но най-важните бяха заблуждаващи.

Инид престана да върти вретеното.

— Обърнах се към Трокмортън и помолих за помощ — продължи Хари. — И той изпрати вас — още един проклет шотландец.

— Това го чувам за първи път. Убеден съм, че Трокмортън не ми е разказал за подозренията ви. Майката на Стивън ме подлуди с оплакванията си и аз тръгнах да го търся. Така стигнах до Трокмортън. Поисках от него да върне Стивън в Англия.

— И той ви изпрати в Крим да си го приберете.

— Да. — Маклийн се опитваше да прогони мъглата от съзнанието си. — Да, спомних си. Връчих ви препоръчителното писмо и вие ме изгледахте пренебрежително.

— Мисля, че ви беше все едно какво е мнението ми за вас. Затова стигнах до извода, че Трокмортън е прав. Че мога да ви имам доверие.

— Значи ми повярвахте?

— Както и вие на мен.

— Вие вярвате на всички.

Хари се намръщи, но само за малко.

— Може би. Знам само, че като ви видя, Стивън доби вид на подгонен дивеч. Тогава разбрах, че е виновен.

Маклийн отпи глътка уиски и отговори, като се постара да заличи от гласа си всеки намек за укор.

— Беше хубаво да ми кажете какви подозрения храните.

— Трябваше да ви кажа. — Хари изкриви лице. — През целия път от Крим до Англия, след като бомбата едва не ви разкъса на парченца, бях готов да се наритам, че не съм ви казал цялата истина. Ако знаехте от самото начало, щяхте да проявите повече бдителност и да избегнете капана.

Маклийн се страхуваше, че знае отговора, но въпреки това попита:

— Защо искаха да ме убият?

Отговорът прозвуча изненадващо:

— Не вас. Стивън.

Инид изпусна вретеното. Вече нямаше смисъл да се преструва, че работи.

— Веднага стана ясно, че вие имате голямо влияние върху братовчед си, освен това сте неподкупен. — Докато говореше, Хари не откъсваше поглед от Маклийн. — Стивън се влияеше лесно и руснаците явно са се уплашили, че ще го върнете на страната на Англия. Само че той е знаел твърде много за тях, а вероятно е познавал и други двойни агенти. Не могат да му позволят да издаде агентите им в Англия, нали? Затова са решили да го убият, а ако загинете и вие, толкова по-добре.

— Спомням си как вървя по някаква улица и се карам със Стивън. Мисля си… страх ме е… Стивън винаги е бил безогледен. Моралните принципи не значеха нищо за него. Опасявах се, че е предал Англия. Не че много ме интересуват англичаните…

— Но сте уверили Трокмортън в лоялността си, затова бях убеден, че няма да се разколебаете — кимна Хари.

Маклийн кимна.

— Така е. Трокмортън има свой начин да си осигури лоялни съратници. Но трябва да знаете, че не възприемах руснаците като врагове. Те не означаваха нищо за мен. Пиех с тях, но…

Смътно си припомни кръчма, пълна с мъже с увиснали мустаци, с корав акцент, невероятно арогантни. Тогава се бе отвратил от начина, по който Стивън ухажваше водача им. — Банда копелета!

Хари се засмя и кимна.

— В началото ги мразех, защото си въобразяваха, че могат да се мерят с Англия. А сега, след като ги опознах, омразата стана лична.

Маклийн се взираше и вслушваше в себе си. Докато Хари говореше, спомените се нареждаха по местата си.

Хари се намръщи и плъзна пръсти по шлифованата кристална чаша.

— Когато избухна бомбата, аз бях наблизо.

Сърцето на Маклийн направи огромен скок.

— Защо?

— Вие ме помолихте да вървя след вас и да наблюдавам. Някой искаше да се срещне с вас.

— Аха… значи това ми е тежало през цялото време. Какво видяхте? Какво знаете?

— Двамата със Стивън се скарахте. Той се опитваше да ви накара да млъкнете. Твърдеше, че искал да ви каже нещо.

Маклийн изохка. Пъзелът в главата му бързо се подреждаше.

— Стивън ми каза, че имал списък с руските агенти в Англия. Искаше да ми каже къде го крие. Аз обаче бях толкова бесен, че изобщо не го слушах. — Маклийн разтри челото си. — Аз съм един проклет идиот!

— Сега не мога да реагирам на тази забележка.

— Но той не е знаел какво ще се случи! — извика възмутено Инид.

Двамата мъже се спогледаха. Добричката Инид! Тя защитаваше Маклийн, но ако той си бе спестил обвинителната проповед, сега щяха да знаят къде е списъкът.

— Във всеки случай стигнахте до мястото на срещата — продължи Хари. — На ъгъла на една пуста улица. Наблизо видях преобърната каруца и няколко бъчвички. Не се виждаше жива душа. Вървях след вас. Не знам какво каза Стивън, но видях как ви блъсна зад каруцата и вдигна една от бъчвите, за да я хвърли…

— А тя избухна в ръцете му. — Маклийн закри очите си с ръце, но не беше в състояние да прогони от съзнанието си страшната сцена. Споменът беше ужасен. Стомахът му се преобърна и той преживя отново мига на разрушението.

— Избута ме зад колата, без да каже дума. Не знам защо, но вдигнах глава и видях как…

Инид сложи ръка на рамото му.

— Недей.

Де да беше толкова просто. Той вече не можеше да спре спомена.

— Стивън излетя… и се пръсна на парчета. Взривната вълна ме вдигна, опърли ме… Болката беше безумна. Кракът ми се натроши на парченца. Навсякъде кръв. Моята и на Стивън.

Кървавата баня надминаваше най-лошите му кошмари.

Ето какъв беше толкова дълго потисканият спомен.

Той се бореше със сълзите си, но те течаха между пръстите му. Инид мушна в ръката му носна кърпа. Постепенно Маклийн си възвърна самообладанието. Някой в тази зала го наблюдаваше. Ако разберат, че си е спомнил, ще го убият, без да им мигне окото.

Ала Стивън беше мъртъв и Маклийн тъгуваше. Ужасяващият край на братовчед му беше жив пред очите му и се примесваше със сцени от детските им игри. Ето какво било.

— Той не ме е предал — пошепна задавено Маклийн. — Накрая се опита да ми спаси живота.

— О, слава богу… — пошепна с болка Инид.

Дали благодареше на бога, че той е останал жив? Или че съпругът й е запазил в сърцето си частица чувство за чест? Маклийн преглътна. Дано да е и за двете. Дано.

— После обаче… Вече не помня нищо.

Хари пое нишката.

— Бяхте в безсъзнание. Вдигнах ви и хукнах. Мислех, че ще умрете в ръцете ми. Отнесох ви в квартирата си и доведох английски лекар, но той само поклати глава и заяви, че няма да оживеете. Тогава доведох друг лекар. Арабин. Той ви закърпи и намести крака ви. Един от корабите на Трокмортън беше в пристанището — единственото добро нещо в онзи ужасен ден. Арабинът ме инструктира как да се грижа за вас. Спазвах строго инструкциите му и успях да ви докарам жив в Англия.

— А кой реши да ме доведе в Блайт Хол под претекст, че съпругът ми е ранен? — попита задавено Инид.

Хари трепна и я погледна виновно.

— Планът е мой. И на Трокмортън. Маклийн беше в такова състояние, че никой не би го познал. Казахме си, че ще е по-добре руснаците да си мислят, че Стивън е оцелял.

— Защо? — попита изненадано Инид.

— Освободен от влиянието на братовчед си, сам в Англия, Стивън би имал всички основания да крие предателството си. Докато Киернан Маклийн щеше да каже, каквото знае, веднага щом дойде в съзнание. Сметнахме, че като го обявим за Стивън, няма да го закачат. — Хари се обърна почти сърдито към Маклийн: — Никой не си помисли, че можете да загубите паметта си.

Двамата мъже се спогледаха замислено. Положението наистина беше объркано.

— Всъщност това няма особено значение, нали? Все едно какво знам, руснаците се опасяват, че ще издам агентите им и няма да престанат да ме преследват, докато не ме видят мъртъв.

— Не! — Инид стана от стола и заяви тихо, но категорично: — Аз няма да седя и да чакам да те убият. Ще ги прогоним.

— Добра идея, мисис Маклийн — отвърна Хари, саркастично провлачвайки думите. — И как ще го направите?

Тя вирна брадичка и се усмихна студено.

— Ще погребем Маклийн.

Двамата мъже зяпнаха замаяно. Инид ги погледна високомерно, уверена в себе си.

Хари се удари по коляното и извика:

— Проклет да съм! Мисис Маклийн, идеята ви е брилянтна!

— Брилянтна — повтори като ехо Маклийн. — Или по-скоро… наполовина брилянтна.

Инид и Хари го погледнаха възмутено.

— В деня на погребението…

— Вдругиден — прекъсна го Хари и като видя изумлението, изписало се на лицето на Инид, поясни: — Защо да чакаме?

Маклийн наклони глава.

— Да, защо да чакаме? В деня на погребението ще обявите, че съм пожелал да бъда погребан със спорана си. Че всичко, което е имало значение за мен, се намира вътре. И понеже споранът ми беше с мен в деня на експлозията и коженият капак отказва да се отвори…

Лицето на Хари засия.

— Ще го носите в ковчега и ако негодникът се опита да ви го отнеме…

— Не! Това е идиотско. И много опасно. — Инид се обърна сърдито към Маклийн — Моята идея беше атентаторът да повярва, че си мъртъв, и да те остави на мира. Ако те смятат за мъртъв, ще се махнат оттук.

Маклийн се наведе към нея.

— Момиче, ти предполагаш, че атентаторът е англичанин, който ще си замине и никога няма да се върне. Ами ако е шотландец? Ти не познаваш този тип хора, мила. Те не работят така те си купуват изпълнители. Наемат ги. А те самите стоят отстрани и гледат. Единственият начин да си осигуря спокоен живот е да разкрия изпълнителя и работодателите му да разберат, че знам кои са — и че съм съобщил имената им, на когото трябва.

Главите им почти се докосваха. Двамата говореха приглушено, но трудно успяваха да скрият гнева си.

— Легнал в ковчега ще си лесна мишена — обясни с треперещ глас тя.

— Никой не би нападнал мъртвец, скъпа. Атентаторът ще се опита да ме претърси, защото ще реши, че списъкът с имената на предателите ще бъде погребан заедно с мен.

— Но той няма да намери никакъв списък! А това означава, че никога няма да те оставят на мира.

— Може би, но поне ще хванем извършителя. Ако държи да запази живота си, ще ни признае кой го е изпратил.

Лицето на Инид изведнъж хлътна и посивя. Ала очите й светнаха решително.

— Разбирам. Прав си. Направи, каквото трябва. — Гласът й пресекна. — И аз ще направя, каквото трябва.

25.

— Бедната лейди Бес. — С патос, който разкъса сърцето на Инид, Трейми Макуори изтри една сълза от бузата си с ръкава на ризата. — Никога не бях виждал толкова съкрушена майка. Не се отделя от тялото на сина си. Не позволи на никой друг да бди над него.

— Така е. — Джими Макджиливри се надигна и погледна към втория етаж. — Бедната жена. Първо загуби дъщеря си, после синът й се върна, но щастието и беше кратко. Ето че загуби и него… — Гласът му се пресече.

Какъв дълъг, тъжен ден! Инид нямаше сили да гледа мъжете, които се бореха със сълзите си. Имаше чувството, че ще полудее. Искаше да захвърли черния воал и да изкрещи на събраните в залата жени и мъже, че Маклийн е жив и здрав. Той бе прекарал деня скрит в спалнята си. Утре щеше да легне в ковчега и да чака престъпникът да се разкрие. Инид беше длъжна да мълчи. Ако каже истината на съкрушените шотландци, брилянтният й план ще отиде по дяволите. Да, планът наистина беше добър, но изпълнението му щеше да й коства много усилия.

Инид изпитваше ужас от онова, което можеше да се случи с Маклийн. Той отричаше опасността, но тя знаеше, че може да го види наистина мъртъв още преди да е успял да отвори очи.

— Снощи се оплака от болки в стомаха и си легна рано. Веднага заподозрях нещо лошо. Момчето никога не е боледувало. — Доналдина беше посветена в плана и помагаше на лейди Бес да крие истината. Явно й харесваше да разиграва драми, защото продължи с патос: — Тази сутрин лейди Бес отиде да го види и като чух писъка й, кръвта замръзна във вените ми.

— Бедният ни господар! Никога няма да забравя как лежеше в леглото блед и студен. — Една от прислужничките скри лице в ръцете си и се разплака.

Лейди Бес се бе погрижила да посипе лицето му с пудра, за да изглежда бяло и безжизнено. За всеки случай не допуснаха до него нито един слуга. Господарката на дома се оказа първокласна артистка. За разлика от нея Инид изпита див ужас.

Хората, които се бяха събрали пред спалнята, очакваха от нея да потвърди смъртта на господаря на клана. Инид пристъпи към леглото, вгледа се в неподвижното лице на Маклийн и стомахът й се сгърчи от болка. Едва когато попипа топлите му бузи и усети дъха му, повярва, че не е умрял. Трябваше да стисне здраво зъби, за да изиграе ролята си. Обърна се към множеството и с тъжно кимване потвърди ужасната вест. Писъците и плачовете, които последваха, я отчаяха напълно. По-добре никога да не беше предлагала това „погребение“.

Но как иначе биха могли да накарат атентатора да се разкрие? Веднага щом го открием, ще мога да се върна в Англия, повтаряше си Инид. Ако не го разкрием, Маклийн никога няма да е сигурен за живота си. А тя искаше да се махне оттук. И най-важното — да не се бои, че с Маклийн ще се случи нещо лошо. По-точно казано: не искаше изобщо да мисли за него.

— В Съфък, когато беше тежко ранен и никой не вярваше, че ще оцелее, той помоли да го погребем в шотландска носия. — Гласът на Хари стигна до последния човек в навалицата. — И макар че си беше загубил паметта, помоли да сложим в ковчега спорана му, защото бил най-скъпоценното му притежание.

Шотландските мъже и жени кимнаха сериозно.

— Никога не съм го чувал да говори за това нещо — възрази мистър Кинман.

Бедният Кинман! Той беше напълно объркан и много тъжен, но Хари бе настоял, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре, и Маклийн се съгласи с него.

Грейми се опита да обясни на англичанина какво означава споранът.

— За шотландеца това е едно от най-важните притежания. Мъжът съхранява в спорана къдрица от косата на любимата си… или писмо.

— Споранът беше на баща му — отбеляза Роб Харди. — Старият Маклийн уби белката със собствените си ръце. Киернан не се разделяше със спорана си.

Инид кимна едва забележимо на Хари. Без да знаят, шотландците насочваха атентатора в правилна посока. Най-добре да им помогне.

— Маклийн нямаше тайни. Никакви.

— Въпреки това съм готов да се обзаложа, че онова, на което е държал най-много, се намира в спорана — отговори твърдо Грейми.

— И аз бих искала да имам спорана на скъпия Стивън. Щях да го погреба на родна земя. Но не ми беше съдено да погреба достойно единствения си син.

Когато плачовете стигнаха до покоите й, лейди Катриона слезе в залата и сега обикаляше като призрак, намиращ утеха в общата печал.

— Нямам никакъв спомен от бедното момче. Тъгата ще ме разкъса — обяви тържествено тя и попи очите си с кърпичка.

— Утре рано ще отида при Маклийн и ще избръсна за последен път бедното му белязано лице. — Джаксън стоеше прав, но трепереше и всеки миг щеше да избухне в сълзи. — Той беше добър господар. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Инид изпита ужас. Ако Джаксън се приближи до Маклийн, ще разбере истината. А той беше англичанин. Може би най-подозрителният сред англичаните.

Тогава от стълбището прозвуча гласът на лейди Бес:

— Не. Няма да позволя друг да се погрижи за последния път на сина ми. Вече го избръснах. Готов е. Не съм сложила само спорана му. Тази нощ ще се заключа в покоите си и ще плача над последната вещ, която ми остана от съпруга и сина ми. Утре ще сложа спорана върху мъртвото тяло на скъпото си момче и ще го погреба с него.

Всички захълцаха и Инид едва успя да се пребори с напиращите сълзи. Незнайно защо болката на тези хора беше заразителна. Тя знаеше, че Маклийн е жив и здрав, но беше готова да плаче с всички. През главата й минаваха ужасни мисли. Какво ли ще е, ако той наистина умре? Как ще живее с мисълта, че мъжът, когото бе върнала от прага на смъртта, вече няма да й се усмихва — все едно дали е весел, шегува се или се подиграва? Как ще живее без надеждата да го види отново?

Лейди Бес се приближи до нея.

— Имам една молба.

Решена да играе ролята си, Инид изтри една сълза от бузата си и улови ръката на господарката на дома.

— Готова съм да направя всичко за вас, милейди.

— Искам да участвате в погребението като главна опечалена.

Инид едва не се задави.

— Искате аз да… да съм главната опечалена? Но моля ви, милейди, аз не съм негова… ние не сме роднини.

— Вие го обичахте. Това е очевидно. Спасихте живота му. Преминахте с него през цяла Шотландия. Доведохте го вкъщи. Заслужавате тази чест.

— Но аз не съм… аз не мога… — Инид се огледа ужасено.

Шотландците закимаха одобрително. Повечето й се усмихнаха, за да й вдъхнат кураж. Мистър Кинман и Джаксън сведоха глави, но и те кимнаха.

Само лейди Катриона се изправи в целия си ръст и издигна злобен глас:

— Каква позорна идея, Бес! Инид е вдовица на Стивън, макар че не прояви приличие и не облече траур. Защо сега искаш да заеме твоето място при погребението на сина ти? Нямаш ли чувство за приличие?

Лейди Бес явно хареса възможността да се скара с някого.

— Ако Инид беше заподозряла, че някъде на света живее мъж като Киернан, щеше да тръгне да го търси и да го намери. Задоволила се е със Стивън, но в сърцето си е съпруга на Киернан и заслужава да заеме почетното място.

— Моля ви се, дами… — опита се да се включи Инид, но никой не й обърна внимание.

Вбесена, лейди Катриона изфуча:

— Тази жалка женичка е успяла да си хване най-добрия мъж — моя Стивън. Макар че изобщо не го заслужава.

Инид беше смятала, че дългият, мрачен ден не може да бъде по-лош, но ето, че се случи. Лейди Катриона заби ноктите си в нея, за да засегне болезнено лейди Бес.

— Скъпа лейди Бес, за мен ще е чест да изпълнявам задълженията на главна опечалена по време на погребението. Благодаря, че ми го предложихте. — Инид се изправи гордо и закрачи нагоре по стълбата.

Няма да ми навреди, ако поплача за Маклийн, повтаряше си тя. Ако всичко мине добре, още утре ще се качи на влака за Лондон и нищо няма да я върне в Шотландия. Нищичко. Никога.

Инид влезе в стаята си, затвори грижливо вратата и се огледа. Помещението беше същото, каквото го бе видяла за първи път: грамадно, разкошно обзаведено, кралско. Ако не се върне скоро към живота си на компаньонка и милосърдна сестра, сигурно ще повярва, че има право да живее в такъв лукс.

Нощта наближаваше и слугините се бяха сетили да запалят всички свещи в стаята. Инид се плашеше най-много от увереността — да, тя беше почти сигурна в това, — че ако беше поискала, можеше да стане съпруга на Маклийн. Една непоправима романтична част от нея желаеше той да я задържи и да й обещае вечна любов — както тогава в планината. Какво й бе казал?

Кръвта в твоите вени, мозъкът в костите ти. Никога никъде няма да отидеш, без да знаеш, че аз съм в теб, че те закрилям, че те поддържам жива. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Ние сме вечни.

Тя обърна лице към вратата и помилва гладкото дърво. В онзи момент той говореше напълно сериозно и тя го слушаше унесено.

Само след две врати по коридора беше спалнята на Маклийн. През седмиците, които бе прекарала тук, тя внимаваше много да не попита някого къде се намира неговата стая. Тази сутрин обаче бе отишла там заедно с целия персонал и вече знаеше къде спи — или неспокойно крачи напред-назад.

Не беше нужно някой да й каже, че бездействието къса нервите му. Можеше да си представи, че той копнее да върши нещо или поне да знае какво става в къщата. Не се съмняваше, че лозинките на волята му се вият по коридора към стаята й и ще я отведат при него.

Той искаше тя да отиде при него. Той й заповядваше да отиде при него.

Облегната на вратата, Инид притискаше чело към хладното дърво.

Не, той не искаше да научи как е минал денят и дали някой се е държал подозрително. Той я искаше в леглото си, за да я накаже за всички нощи, които не бе споделила с него. И за нощите, които щеше да му отказва занапред.

Инид се отдели от вратата като в транс. Свали черната рокля и облече най-простата нощница, която успя да намери — от бял памук, с копринена бродерия на деколтето.

Инид знаеше, че ако сега отиде при него, нощта няма да им стигне. Той ще иска повече. Ще изтълкува появата й като капитулация и ще повярва, че ще може да й заповядва за вечни времена. Тя е длъжна да му се противопостави… но това ще е много болезнено.

Инид духна свещите, отвори тежките завеси и вдигна поглед към луната. Спалнята й гледаше към морето. Стените под нея се спускаха стръмно към крайбрежните скали и тя чуваше шума на вълните, ударите им в камъка. Великолепната дива гледка подхождаше на Маклийн и неговия клан от луди и ексцентрици. Инид притисна лице о стъклото и гладкостта му й донесе утешение.

Искаше да прекара тази нощ с Маклийн. Копнееше за удоволствието, което преживяваше в обятията му. Долната част на тялото й пулсираше болезнено от желание. Така й се искаше отново да се отдаде на страстта.

Морето под нея се повдигаше и спускаше в прастария си ритъм и всяка вълна беше изкушение. От другата страна на коридора се долавяше зовът на Маклийн. Желанието му беше заповед, на която не можеше да не се подчини.

Утре ще си замине оттук. Все едно какво ще се случи, утре ще си замине оттук. Така че… какво ще й навреди, ако…

Не, не! Тя трябваше да се върне в Англия. Ако остане, ще изгуби всичко: достойнството си, честта си, самоуважението си.

Какво значение имаше достойнството, сравнено с насладата? Чест… тя беше изгубила честта си, когато спа с мъж, който не й беше съпруг. А самоуважението… лейди Халифакс й бе обяснила, че тя е оцеляла и се е справила там, където другите най-често се предават на отчаянието. Ако реши да прекара нощта с Маклийн, това изобщо не означава, че ще изгуби самоуважението си.

Инид пусна завесата и се плъзна към вратата.

Глупачка, повтаряше си тя, аз съм глупачка.

Никога вече няма да имаш този шанс.

Ами ако забременея?

Тя се обърна обратно към стаята.

Месечното й кървене бе приключило само преди два дни — това означаваше, че не би могла да забременее.

Халатът от дебел бургундскочервен брокат бе метнат на един стол. Инид го грабна и се уви в него.

Ще отиде при Маклийн.

Излезе безшумно в мрачния, празен коридор и забърза към спалнята. Вратата би трябвало да е заключена, за да предпази живия Маклийн от разкриване, но бравата се завъртя свободно.

Той я очакваше.

Инид отвори внимателно, влезе в спалнята и грижливо заключи.

Маклийн лежеше в средата на единственото светло петно в помещението и я наблюдаваше. Изтегнат на огромното си легло, с ръце под главата, с лице, почистено от пудрата. Кралскосините завеси бяха спуснати и изключваха външния свят. Дъбовата ламперия не пропускаше нито звук навън. Огромният килим на тъмносини и червени карета придаваше на спалнята неземна тишина, в която Инид чуваше единствено собственото си пресекливо дишане.

Светлината на свещите би трябвало да смекчи чертите на лицето му, но в действителност той изглеждаше суров и изсечен като скалите под прозорците й фигурата му се очертаваше ясно върху чистия бял чаршаф. Носеше само килт и под кожата на гърдите му се вълнуваха могъщи мускули, прикривани от къдрави кестеняви косъмчета. Свещите хвърляха сенки по бронзовата кожа, осеяна от белези. В зелените очи святкаха златни искри — или по-скоро преминаваха мълнии.

Той я очакваше и дългото й колебание го бе разгневило. Остана неподвижен и тя разбра какво има намерение да стори. Няма да започне пръв. Няма да настоява. Ще я остави сама да отиде при него.

Позата му я ядоса. Защо се гневи? Защо не си помисли, че и тя е гневна? Тя бе измамена по всякакви начини, от всякакви личности — а сега дори собственото й тяло я предаваше. Най-добре да си отиде. Сега. Преди да е станало късно.

Не. Не можеше да си тръгне. Искаше го толкова силно, че копнежът изпепели разума. Тя направи първата колеблива крачка.

Той я наблюдаваше и не се помръдваше.

Погледът му я разсъбличаше, преминаваше през кожата й и проникваше в хаоса от нетърпение и желание в сърцето й.

Инид направи още една крачка. Стъпалата й потънаха в дебелия килим. Искаше да се обърне и да побегне, но волята му я държеше по-силно от изречената дума.

Как се осмеляваше да й заповядва!

А тя защо му се подчиняваше?

Инид направи следващата крачка. Сърцето й биеше болезнено. Гърдите й бяха напрегнати и тежаха. Искаше да се усмихне, да смекчи строгостта му, но треперещите устни отказваха да й се подчинят.

Тя вървеше към него, бясна на ултиматума, който й бе поставен, ядосана на себе си, но подвластна на страстта, която я тласкаше напред. Качи се на подиума и това беше най-високата стъпка в живота й. Спря пред таблата на леглото и зачака той да се раздвижи.

Той не направи нищо. Остана неподвижен. Очакването му се усещаше съвсем ясно.

Тази нощ — и само тази нощ — тя щеше да отговори на очакванията му. Отвори халата си и великолепният брокат се плъзна по раменете й.

Погледът му спря върху гърдите й. Ноздрите му потръпнаха.

Нощницата може да беше съвсем обикновена, но памукът бе тънък и мек, зърната на гърдите й се очертаваха съвсем ясно и му показваха колко силно го желаеше тя. Инид повдигна нощницата си и опря коляно върху дебелия матрак.

Погледът му се върна към лицето й. Все още не даваше знак, че ще отговори на предизвикателството й. Или че копнее за нея.

Инид се придвижи към средата на леглото, където той почиваше върху няколко възглавници. Приседна и обходи с поглед тялото му, за да открие признак на възбуда. Мускулите и набраздената от белези кожа събудиха у нея желание да го докосне, да го милва. Ерекцията му издуваше късата поличка.

Инид знаеше, че ако го погледне в очите, ще открие диво желание. В зениците му ще се отрази цялата му властност, силните страсти, които го владееха, ненаситната лудост. Тя знаеше, защото страдаше от същата лудост, нападнала и него.

Треперейки, Инид плъзна ръка по гърдите му. Спря за миг върху сърцето, после зарови пръсти в гъстите кестеняви косъмчета и се насочи към корема. Топлината на тялото му, силата, която се излъчваше от него, я привличаха неустоимо. Тя копнееше за него, нуждаеше се от него и знаеше, че на света няма друг мъж, който би могъл да задоволи желанието й. Мразеше се за това знание, но не можеше да го промени.

Пое дълбоко въздух и го погледна в лицето.

В очите му светеше съзнание за власт. Тя се бе предала и той нямаше да й позволи да избяга в последния момент, да промени решението си или да се престори на равнодушна. Тя беше в ръцете му и той нямаше да я пусне.

Без да се колебае нито секунда, той я грабна в прегръдката си, метна я под себе си и се настани върху нея с цялата си тежест. Не похаби нито минута за нежности. Всяко от движенията му изразяваше надмощие.

Той спечели! Тя сама бе дошла при него.

Сега ще й даде да разбере, че му принадлежи.

Инид изохка в пристъп на паника. Тя бе взела решение да дойде при него, но сега, когато тялото му я държеше в плен, съжали за решението си. Беше изплашена… не, беше гневна.

Той я погледна в лицето и разбра какви чувства я вълнуват, но търпението му беше свършило. Удар с коляно разтвори краката й.

Желанието отново я завладя и беше толкова силно, че всички други чувства престанаха да съществуват.

Той мушна ръка между краката й и я помилва. Да усеща интимните ласки… без никакъв преход, толкова силни, толкова властни… Инид изпита ужас. Изохка и се отдръпна, но пръстите му неумолимо проникваха навътре.

Той нямаше да й позволи да се оттегли. Тънката памучна нощница не беше препятствие за пристъпа му. Намери отвора на тялото й и с радост усети как тънкият памук овлажня от желанието й. Намери чувствителното място и го потърка с палец. Вътрешността й се разтърси от сладостни спазми и от гърлото й се изтръгна тих стон.

Той продължи да я милва и в слабините й лумна огън. Тънкият памучен плат се триеше в интимните й части и придаваше на милувките му съвсем земна нота, която ускори оргазма й.

Инид не можеше да повярва, че това се случва с нея. Толкова бързо. Без никакъв увод. Опита се да се отдръпне, но той не знаеше милост. Не й позволи дори минута отлагане.

Оргазмът я улучи като удар, направи я сляпа и безчувствена към всичко, което не беше той. Тялото й се разтърси от мощни спазми, които постепенно преминаха.

С тази реакция тя му бе дала да разбере колко силно го желае, как бързо реагира на докосванията му и това беше ужасно унизително. Сигурно ще й се надсмее. Или ще й се скара. Ала когато отвори очи, той не изглеждаше развеселен. Наблюдаваше я с настойчивост, която я уплаши. Да, в страстта му имаше мрачна заплаха. Бе свалил поличката и пенисът му стърчеше насреща й. Инид виждаше ясно изпъкналите вени, гладката главичка, мускулестите слабини. Той я подготвяше за сливането — и я предупреждаваше да внимава.

Без да й даде възможност да се помръдне, той разтвори нощницата й.

Сърцето й тъкмо се бе успокоило, но сега отново заби ускорено. Искаше да протестира срещу методите му, но не посмя. Не се боеше от него, ала знаеше, че този мъж е завоевател. Рицар, преодолял невероятни препятствия, за да стигне до своята дама. В този момент не би понесъл съпротива.

А тя… тя постоянно се съпротивляваше. Надсмиваше му се, подиграваше го, гонеше го. Тази нощ битката за власт между двамата щеше да се разрази отново.

Изходът на сражението беше ясен още отсега, но тя въпреки това щеше да се бори… Надигна се и нежно помилва белезите по бузата и брадичката му, после се насочи към крайчето на ухото му.

Очите му бяха полузатворени. Беше се предал изцяло на чувствата. Сведе глава, захапа жадно долната й устна и облиза малката раничка.

Устата му ухаеше на мента и желание. Следвайки безмълвната му заповед, Инид зарови пръсти в косата му и му предложи устните си. Той я зацелува, сякаш искаше да я погълне, покри устните й изцяло и заби езика си в устата й. Очите й се напълниха със сълзи. Ако можеше, той нямаше да остави нищо от нея.

Маклийн целуна клепачите й, плъзна устни по бузите й, мушна език в мидата на ухото й. Тя милваше широките му рамене и беше наясно, че този мъж иска да я покори. Тя беше готова за това. Абсолютно готова.

Странно. Когато мислеше за себе си, тя беше убедена, че е силна, праволинейна жена. Ала когато той я докосваше, откриваше по цялото й тяло нежни, податливи, женствени места и милувките му я отпускаха и обезоръжаваха.

Изкусителният му дъх продължи да я възхищава и когато той мушна ръка под нощницата и обхвана гърдата й. Палецът му започна да разтрива зърното. Тя спря да диша и вдигна коляно, за да разтвори нощницата и да се разкрие пред него. Той огледа наполовина разголеното й тяло и изръмжа. Изръмжа като диво животно, подушило вкусна плячка.

Наведе се, обхвана зърното на гърдата й с устни и я накара да увие крака около хълбоците му и да се отрие о него. От гърлото му се изтръгна тих смях. Проклет да е! Защо се смееше толкова близо до плътта й! Ръката му се плъзна по гърба й и обхвана задничето й. Притисна я силно до себе си, мушна бедро между нейните и започна да я милва.

Инид изохка задавено. Главата й се мяташе по възглавниците.

Той засмука зърното на другата й гърда и блаженството й достигна неизвестни досега измерения. Всяка частица от тялото й пулсираше и искаше, ала когато се опита да отблъсне главата му, той хвана китката й и я притисна върху леглото. Облиза дланта й и нервите й завибрираха. Тя простена гърлено.

Той й даде знак да мълчи.

В кратък проблясък на здрав разум Инид изплува от дълбините на удоволствието и установи, че той има право. Не биваше да викат от наслада. Може би в този момент някой се промъква по коридора. Никой в къщата не бива да разбере, че Маклийн е жив, а звуците на любовта се разпознаваха лесно. Оттук нататък битката между двамата ще се води безшумно — само с тихи стонове и пресекливо дишане.

Един след друг той засмука пръстите й. Инид имаше чувството, че той вече е вътре в нея. Топлина, триене, настойчиви движения, които я възнасят на небето.

Докато той се забавляваше с нея, духът и тялото й бяха завладени от еуфория. Тишината в голямата спалня стана непоносима. Ограниченията, които си налагаха, се превърнаха в афродизиак. Тя искаше да го усети в себе си. Искаше той да изпълни празнотата в тялото й.

— Сега — пошепна тя в агонията на желанието. — Веднага.

Той пренебрегна желанието й. Искаше я с цялата си сила и тя го знаеше, защото усещаше твърдостта му. Въпреки това той се въздържа да я изпълни. Явно искаше да я измъчи и да й покаже, че той контролира положението. Целуваше я по устата, но не й разрешаваше да отговори на целувката му. Гризеше ухото й и се смееше тихо, докато тя стенеше. Мачкаше гърдите й, дразнеше зърната. Мушна два пръста в нея и имитира сливане. Толкова добре, че тя изпадна в екстаз и го захапа за рамото.

Чак тогава самодисциплината му рухна. Хвърли я по гръб, разтвори краката й и нахлу в нея. В движенията му нямаше и капчица нежност. Проникна в тялото й и започна да се трие в нежната й плът. Продължи навътре, без да го е грижа, че може да я нарани.

Инид не се уплаши. Тялото й бързо се нагоди към неговото. Тя беше влажна, топла и готова да го приеме, докъдето и да стигне.

Как обичаше всичко това! Горещината, насладата, бързането. Отвори широко крака, обви ги около хълбоците му и се задвижи в такт с него.

Той постоянно ускоряваше ритъма. Движенията му ставаха все по-бързи.

Инид заби нокти в гърба му. Искаше всичко, което той беше в състояние да й даде.

Той се отдръпваше и отново се забиваше в нея — и така без край. Даваше й всичко от себе си във вихъра на сетивата и духа.

Тя стенеше тихо, задъхано и без задръжки му показваше каква наслада изпитва. Върхът наближаваше, но оставаше все така недостъпен. Тя го усещаше съвсем близо и силен както никога.

Тъкмо когато си помисли, че няма да издържи повече, той повдигна хълбоците й и спря. Изправи се над нея в цялата си мощ и я погледна втренчено.

Тя искаше да затвори очи пред погледа му, но не успя.

Той се отпусна върху нея и тялото му се разтърси от спазми. Семето му се изля в нея като могъща вълна от необузданост и власт. Последва нов силен тласък. И още един.

Твърде дълго забавилият се оргазъм се стовари върху нея като удар с камшик.

Той притисна ръка върху устата й, за да й попречи да извика. Тя се сгърчи, тялото й се разтърси от силна тръпка, дълбоко в нея се надигнаха спазми, набраха сила и се отприщиха в оргазъм, единствен и неповторим.

Само Киернан можеше да я доведе до такъв връх.

Възглавниците бяха нападали по пода. Чаршафите бяха влажни и смачкани. Слабините й пулсираха, а краката й лепнеха от доказателствата за преживяното удоволствие като от церемониален балсам.

Спазмите бавно отслабнаха. Той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето.

Все още не се беше върнала към реалността. Никога нямаше да се възстанови изцяло, но вече знаеше достатъчно и се опита да се освободи. Надигна се, за да избяга от пронизващия поглед. От безмълвната подкана.

Той нямаше да я пусне да си отиде. Не искаше дори да се отдели от тялото й.

Инид потърси начин да му покаже, че краят е настъпил.

Някой трябваше да каже нещо.

Някой трябваше да наруши мълчанието.

Направи го тя. Както винаги.

— Обичам те — пошепна тя. — Обичам те.

26.

В ранните часове преди зазоряване, когато свещите вече съскаха и мракът все още загръщаше замъка в кадифената си наметка, Инид се измъкна от спалнята на Маклийн. Успя да се изплъзне от прегръдката на спящия мъж, без да го събуди. Не смеейки да диша, пропълзя до другия край на леглото, прехвърли крака през ръба. Изправи се, посегна към халата си, като през цялото време се вслушваше дали той няма да се събуди.

Ала господарят на клана беше изтощен от любовната нощ и сигурно вярваше, че я е покорил веднъж завинаги.

Инид се уви в халата и се запъти към вратата, стъпвайки безшумно по дъските. Завъртя ключа, надявайки се, че ключалката е добре смазана. Когато повдигна резето, сърцето й задумка като тъпан. Маклийн промърмори нещо, обърна се на другата страна и отново потъна в дълбок сън.

Толкова й се искаше да се върне при него в леглото, да се сгуши в обятията му и да го остави да ръководи живота й. Но не можеше. Просто не можеше.

Коридорът беше пуст. Вратата на спалнята й се затвори зад нея и тя се хвърли в леглото. Зави се до брадичката и впи поглед в мрака. Продължи да се взира с широко отворени очи и когато утринното слънце позлати процепите между завесите и я накара да седне.

Тя познаваше Киернан. Той беше мъж, свикнал да упражнява власт върху хората. Освен това имаше строги морални принципи и ясно й беше дал да разбере какви са намеренията му. Дори тя да не носеше неговото дете, той я искаше в леглото си. Беше й го доказал многократно и убедително. Тя не можеше да си представи, че би й предложил позицията на метреса. Той беше толкова праволинеен, че почти я объркваше. Никой човек нямаше право да е чак толкова почтен, а братовчедът на Стивън Маклийн — още по-малко. Киернан Маклийн искаше да се ожени за нея. И тя, която цял живот беше търсила семейство, дом, любим и добър живот, можеше да получи всичко това от него.

Възможността да се сдобие с всичко, за което беше мечтала, й причиняваше гадене. Сега се чувстваше много по-уплашена, отколкото в нощта, когато избухна пожарът, или когато бе разбрала, че той не е неин съпруг, или когато влакът спря. Но защо, защо? Самата тя не знаеше.

Не. Знаеше, разбира се. Само като си помислеше какво е намислил да направи Киернан, за да спре негодника, стремящ се да го убие, и беше готова веднага да замине за Лондон. Вместо това затвори очи — като дете, което си въобразява, че като не вижда опасността, тя не съществува.

Вместо това на вратата й почука лейди Бес.

— Инид, време е да се приготвите.

Ядосана, Инид заудря с юмрук по възглавниците. Лейди Бес идваше да се увери, че Инид няма да се откаже. Лейди Бес беше интелигентна жена.

— Инид? — Тя почука по-силно. — Обещахте да поемете ролята на главна опечалена. Спомняте ли си?

— Да, милейди! — извика Инид и се учуди колко ясно прозвуча гласът й.

Последния път, когато го беше използвала, също бе прозвучал ясно. „Обичам те“. Това бяха думите й.

Опитвайки се да избяга от спомена, тя скочи от леглото. „Обичам те.“ Казвайки тези думи, сама се бе поставила в трудна ситуация. Маклийн сигурно си мислеше, че щом е спечелил сърцето й, значи е спечелил битката.

Сега сигурно е буден и започва да проумява, че нищо не е спечелил, каза си Инид. Сигурно е побеснял, като не я е намерил в леглото си. Как така не е събрал половината замък с крясъците си? Добре, че все пак е намерил достатъчно сили да не осуети плана за залавянето на атентатора, като дотича разярен в спалнята й.

Лейди Бес почука отново.

— Позволете ми да вляза. Ще ви помогна да се приготвите.

Инид отвори вратата и се отдръпна навътре.

Лейди Бес беше облечена изцяло в черно, но лицето й беше ведро.

— Толкова се радвам, че този фарс скоро ще свърши. Вече ми омръзна да се страхувам за момчето. И за вас, разбира се. — Тя погледна Инид в лицето и добави: — Изглеждате, сякаш цяла нощ не сте мигнали.

Инид попила кожата под очите си. Подута и гореща.

— Наистина не можах да спя.

Макар и не по причината, която подозираше лейди Бес.

— Това е добре. Главната опечалена трябва да изглежда съсипана.

Лейди Бес беше донесла за Инид рокля от лека черна вълна. Сложи на главата й широкопола черна шапка и умело драпира пред лицето й черен воал. Накрая напъха в ръкава й черна копринена кърпичка.

— Всъщност нямате нужда от кърпичка, но я дръжте пред лицето си и никой няма да забележи, че не плачете.

Инид кимна учтиво.

— Маклийн… легна ли в ковчега?

— О, да. Облечен в поличка и със спорана на баща си. Баща му щеше да се гордее с него, със смелостта му, но и с вас, разбира се, защото вие измислихте този блестящ план. — Лейди Бес спусна пред лицето си черен воал и поведе Инид по коридора. — Според мен погребението трябва да мине колкото може по-бързо — продължи шепнешком тя. — Не можем да чакаме вечно. Рано или късно Киернан ще има нужда да се облекчи.

Инид не беше в състояние да се усмихне на шегата на лейди Бес. И изобщо не забеляза, че господарката на дома я наблюдава много внимателно.

Параклисът беше стар и скромен. И препълнен с хора. Всички стояха прави. Някои подсмърчаха, други хълцаха, трети бършеха зачервените си очи. Прислужниците стояха най-отзад и когато лейди Бес и Инид минаха покрай тях, момичетата направиха реверанс. Доналдина тръгна след господарката си. Изглеждаше сломена и силна едновременно.

— Старата Доналдина можеше да отиде в Лондон и да играе в най-добрия театър — зашепна отново лейди Бес. — Отдясно са застанали членовете на семейство Макуори. Всички са тук. Поклонете се на господаря на клана, Инид. Бедничкият… изглежда съкрушен. Много обича Киернан и ще побеснее, като разбере, че сме разиграли театър, без да го уведомим. До него е Грейми, а отзад е Раб. Понеже англичаните са не само наши гости, а и главните заподозрени, Кинман, Хари и Джаксън седят на първата редица.

Инид огледа по-внимателно Хари. Изглеждаше бледен и все още изтощен от раната си, но иначе се владееше много добре.

Страните на мистър Кинман бяха добили цвета на пергамент. Той се взираше в ковчега и непрестанно клатеше глава. Устните му се движеха и Инид разчете думите, които повтаряше отново и отново: „Не мога да повярвам.“

Джаксън носеше безупречно изгладен черен костюм. Беше скръстил ръце пред гърдите и бе изписал на лицето си подобаващо скръбно изражение. Не вдигаше глава от пода.

— А от другата страна ще седнем ние и… — Лейди Бес въздъхна сърцераздирателно. — … Катриона.

Дребната пълна жена носеше черно като всички други, но бе успяла да придаде на дрехата си драматични нотки: по полата й бяха драпирани няколко метра черна коприна, а воалът й падаше чак до пода.

— Предполагам, че не сте успели да й попречите да дойде — рече сухо Инид.

— Честно казано, не се и опитах. Мислех си, по-точно, надявах се, че няма да дойде. — Лейди Бес попила дървения кръст на шията си. — Нищо, хубаво е, че е тук. Свещеникът ни е много стар, познава момчетата от деца и сигурно ще каже нещо и за Стивън. Той също има склонност да разкрасява характера на Стивън и Катриона ще се зарадва. Нали знаете, за мъртвите се говори само добро.

Инид стигна до семейната пейка на Маклийн и кимна учтиво на лейди Катриона. Тя й отговори с презрително изпухтяване.

— Залагам на Кинман — пошушна лейди Бес в ухото на Инид.

— Какво? — Инид беше смаяна.

— Той е негодникът. Твърде добър, за да е истински. Цялата тази тромава честност го прави подозрителен.

— О, не! — протестира възмутено Инид. — Сигурна съм, че не е мистър Кинман.

— Хари беше улучен от куршум, предназначен за Маклийн.

Докато говореше, лейди Бес гледаше право пред себе си.

— Убиецът е твърде мек и почтен, за да устрои истинска засада. Значи е Кинман.

Патриотизмът и гневът накараха Инид да каже:

— Убиецът може да е шотландец.

Лейди Бес облегна глава на рамото й, сякаш беше надвита от чувствата си.

— Разбира се, но зад него стои англичанин.

Учудена от признанието на лейди Бес, Инид пое въздух. Стомахът й се гърчеше от болка. Вярно беше. Всичко казано от лейди Бес беше вярно. За първи път беше принудена да признае, че един от мъжете, които уж добре познаваше, е убиец. Когато от страничната врата излезе облеченият в черно свещеник и се запъти към олтара, Инид хвърли бърз поглед към Хари, мистър Кинман и Джаксън. Днес щеше да застане лице в лице с предателя и най-после да разбере кой е той. Кой е човекът, направил три опита за хладнокръвно убийство.

Опечалените замлъкнаха и мистър Хедъруик започна проповедта си.

Инид не искаше да гледа как Маклийн лежи в ковчега. Не искаше да си спомня каква нощ бяха прекарали двамата, колко необуздани радости и наслади бяха преживели. Толкова гняв, толкова екстаз… и предателството й към самата себе си.

Обезумяла от желание, тя му бе казала, че го обича. Пръстите й затрепериха и тя изтри овлажнелите си длани в полата. Мислейки за глупавото си признание, беше готова да припадне. От мисли за Маклийн и как споранът бе положен върху уж безжизненото му тяло, за да примами един безсъвестен убиец, главата й се пръскаше от болка.

Тя се огледа скритом.

Параклисът беше много стар и каменните стъпала към олтара бяха съвсем изтрити. Високи прозорци от цветно стъкло се издигаха към небето. Големи железни свещници стояха от двете страни на подиума, където от столетия се изпълняваха божествените служби. Ковчегът с Маклийн беше поставен точно в средата и светлината на утрото падаше върху безжизнената му фигура.

Изглеждаше… мъртъв.

— Тази сутрин отново напудрих лицето му — пошепна в ухото й лейди Бес.

Инид извърна поглед. Не искаше да гледа Маклийн в ковчега. Не искаше да мисли за него. Макар да знаеше истината, не можеше да понесе гледката. Знаеше, че това погребение е фарс, но то й напомняше за всички погребения, които беше пропуснала.

Само преди месец почина лейди Халифакс и тя тъгуваше най-искрено за благодетелката си… докато не потърси утеха в обятията на Маклийн. Пожарът ги прогони от вилата и ги доведе в Шотландия. След онази нощ Инид почти не беше мислила за лейди Халифакс, но не можеше да я забрави. Когато научи за смъртта й, пожела да присъства на погребението. Представяше си осветената църква, песнопенията, молитвите… Буквално чуваше хапливия глас на лейди Халифакс: „Където и да казвате молитвите си, Инид, господ ви чува. Хайде, помолете се.“

Инид сведе глава, преплете ръце и произнесе молитва за лейди Халифакс. Думите я утешиха, но не можаха да премахнат буцата, заседнала в гърлото й.

Споменът за лейди Халифакс напълни очите й със сълзи.

Тя преглътна и без да иска, погледна към Маклийн. Беше облечен в колосана бяла риза с дантелено жабо, тартанът му беше в карето на семейството, поличката също. О, Киернан, защо трябва да криеш жизнеността си под тази смъртна маска?

Инид изхълца тихо и бързо извърна глава.

Ами Стивън, съпругът й?

Свещеникът вече говореше за него, за смелостта и жертвоготовността му, за страшните мигове на експлозията. Припомни колко очарователен момък е бил Стивън и с какво щастие е дарявал овдовялата си майка.

Лейди Катриона захълца шумно.

Стивън бил малко луд, често се смеел и обичал да играе и да побеждава — продължи свещеникът. Подигравал се с големите си уши и всички дами го обичани, все едно стари или млади.

Инид слушаше думите на свещеника и си представяше живия Стивън. Когато се запознаха, наистина беше очарователен момък. Прекалено очарователен. Той я научи — нея, сирачето, момичето, което живееше в никога несвършващ кошмар, да се смее истински.

Жалко, че хубавите мигове не продължиха дълго. И все пак… краткото време, прекарано с него, беше толкова хубаво. Особено в началото, когато живееше само за мига и го обичаше с цялото си сърце. Стивън вече го нямаше. След девет години самота, след стотиците дни, в които беше проклинала името му, Инид си спомни, че двамата имаха и добри дни. А сега… съпругът й бе напуснал този свят завинаги.

— О, боже… — пошепна с болка тя.

— Скъпата ни лейди Катриона Маклийн надживя сина си — завърши тържествено свещеникът, — както го надживя и вярната му съпруга Инид Маклийн.

Колко странно беше да установи, че смъртта на омразния съпруг й причинява същата болка като смъртта на добрата лейди Халифакс.

Инид подсмърчаше и се опитваше да овладее разбунтуваните си емоции. Ала една сълза успя да се откъсне и да капне на бузата й. Тя мушна кърпичката под воала и бързо я попи.

Лейди Катриона, която стоеше до нея, я смушка с лакът. Инид се обърна към нея и възрастната жена я изгледа с такава ярост, че по гърба й полази студена тръпка. Инид неволно се премести по-близо до лейди Бес.

Защо лейди Катриона беше толкова гневна? Нали искаше траурна церемония за сина си? Инид носеше черно, плачеше за Стивън… Може би защото церемонията беше организирана за Киернан, а Стивън бе само споменат.

Маклийн… ковчегът се разми в пелена от сълзи. Инид отчаяно си пожела Маклийн да стане и да заяви пред всички, че е жив!

Лейди Бес се наведе към нея и рече съвсем тихо:

— Катриона винаги е искала Стивън да е само неин. Не може да понесе, че е бил и ваш, макар и само за кратко.

Свещеникът вдигна ръце към небето.

— Да се помолим. Отче, молим те да приемеш своя син Стивън…

Отче.

Баща й!

Още едно погребение, на което не беше отишла. Още един гроб, пред който не беше стояла. Гробът на баща й. На човека, който изобщо не заслужаваше обичта й. Да, той я подпомагаше и плащаше за образованието й, макар че можеше да я прати да работи и да не се интересува от нея. Вместо това той я настани в скъпо училище и я забрави. За Коледа и през лятото другите момичета си отиваха вкъщи, Инид оставаше в пансиона. Месец след месец, година след година. Тя растеше и разбираше все по-ясно защо е осъдена да живее в пусти коридори и празни спални, но никога не можа да прости на баща си, че е проявил слабост и е изоставил дъщеря си, след като е извършил греха да я създаде.

Тя няма да прояви слабостта на баща си… но вече бе извършила греха. Когато ужасът на истината я връхлетя с пълна сила, Инид закри очите си с ръце в черни ръкавици. Онзи ден в планините се бе отдала на Маклийн, без да мисли за последствията. И още по-лошо… миналата нощ му позволи да я завладее, макар да знаеше, че е твърде възможно да забременее. Миналата нощ бе преминала в разюздани удоволствия. Отдаваше се на Маклийн отново и отново и мислеше само как да си достави повече наслада.

Инид изхълца жално. Значи тя не се различаваше по нищо от безликия мъж, който е бил неин баща — и тя беше жалка твар, тласкана от дива страст. Искаше да му каже, че сега го разбира… но не можеше. Той беше мъртъв и тя никога нямаше да го срещне.

Коленете й омекнаха и тя се отпусна на дървената пейка. Треперещите й пръсти затърсиха кърпичката.

— Да говорим за нашия господар Киернан Маклийн означава да говорим за мъж на честта… — поде отново свещеникът.

Прониза я остра болка. Маклийн лежеше в ковчега.

Но не беше мъртъв. Тя знаеше, че не е мъртъв!

— Нашият господар се грижеше за нас, за всеки от нас. Защото притежаваше ясно изразено, постоянно чувство за дълг. И още нещо: той обичаше всички нас.

Любов? Инид поклати глава. Не любов. Не.

— Киернан Маклийн не даряваше лесно любовта и доверието си. Ала щом веднъж го направеше, то беше за вечни времена.

Вечност… „Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Ние сме вечни.“

Инид изхълца високо и притисна кърпичката към устата си. Лейди Бес я потупа по гърба, наведе се към нея и пошепна:

— Много добре.

— … нашия възлюбен син. Обичан и от сестра ни Инид…

— Свещеникът я гледаше, сякаш знаеше, че е прекарала нощта в обятията на Маклийн, че го е целувала и любила.

Да, тя го обичаше, макар да знаеше, че това е недопустимо. След такава любов можеше да дойде само болка. Никой досега не я беше обичал толкова силно, че да остане при нея. Ако повярва на Маклийн и се омъжи за него, един ден ще трябва да погледне истината в очите. Един ден ще се скарат и ще се разделят. Той ще я напусне. Никой не можеше да остане с нея завинаги.

— Инид? — Лейди Бес успокоително притисна рамото й.

— Добре ли сте, Инид?

Как би могла да е добре? Тя плачеше за семейството, което никога не беше имала и нямаше да има. Плачеше за себе си. Защото обичаше Маклийн. Ако не си замине скоро, любовта, която я бе хванала в капана си, ще се задълбочи и ще разцъфне. Тя ще дари на Маклийн цялото си сърце, най-дълбоката си същност. И ще прекара целия си живот в очакване той да умре или да я напусне. Никога не беше преживяла любов, която да си струва болката накрая.

Никога.

Трябваше да си замине.

 

 

Маклийн лежеше в ковчега и се стараеше да остане напълно неподвижен. Сетивата му бяха нащрек, защото очакваше атентаторът да се издаде. Мислеше за Инид. И понеже трябваше да изтърпи церемонията, се опита да си обясни упорството й.

Миналата нощ за първи път, откакто се бе завърнал вкъщи, спа дълбоко и спокойно. Беше показал от ясно по-ясно какво иска от нея. Инид бе проумяла, че мястото й е до него. Вече няма да се кара с него. Ще се успокои и ще се държи прилично. С тази надежда беше заспал.

Чуваше хълцането на жените и подсмърчанията на мъжете. Една жена плачеше сърцераздирателно и той си представи, че е Инид, която най-сетне се е вразумила. Дано да се е вразумила.

Когато мислеше за нея, той не се сещаше за произхода й и за грешките, които е извършила. Мислеше само за това, че тя го върна от прага на смъртта, за смелостта й пред лицето на опасностите, как мило се държеше с всички, как се радваше и на най-простите неща. Инид беше достойна да стане господарка на клана Маклийн. Мисълта, че тя ще го напусне и отново ще работи като болногледачка, ще тича от легло на легло и ще зависи от капризите на пациентите, му причиняваше дива болка. И го вбесяваше.

Най-сетне бе признала, че го обича. Той също я обичаше и й го показваше. Но тя трябваше да признае чувствата си и да ги приеме, за да могат да изградят съвместния си живот.

Призна му, че го обича, и избяга. Ако не беше проклетият план за разкриване на престъпника, щеше да се втурне след нея и да я върне в леглото си. Най-сетне свещеникът спря да говори. Маклийн се съсредоточи. Опечалените трябваше да минат покрай ковчега, за да си вземат сбогом. Не виждаше нищо, но останалите му сетива бяха нащрек, особено слухът. Вслушваше се да чуе виновно покашляне, а изостреното му осезание душеше за пот, избила от страх.

Чу стъпки. Една жена застана до главата му и заплака, сякаш сърцето й се късаше.

Не. Това не можеше да е Инид. Защо да плаче така сърцераздирателно?

Искаше да стане и да провери, но опечалените минаваха покрай него в безкрайна редица. Усещаше съвсем ясно спорана си, завързан за колана с кожен ремък. Ако Инид и Хари са свършили работата си добре, шпионинът ще очаква да намери важната информация, предадена му от Стивън, в малката кожена торбичка.

Ръце се протягаха да го докоснат. Развълнувани гласове шепнеха, че е още топъл. Някои изказваха съболезнования на майка му и изразяваха съчувствие към младата дама, която го е обичала тъй силно и сега плаче горчиво.

Значи наистина плачеше Инид! Но защо, защо? Сигурно си мислеше, че ще я изостави. Глупаво момиче. Нали я бе пренесъл на ръце през прага на замъка си. Тя беше неговата невеста.

Постепенно параклисът се опразни. Нищо не се случи. Маклийн вече се надяваше, че погребението ще се окаже грешка и шпионинът няма да се осмели да му посегне. Тогава ще има извинение да остави Инид до себе си, за да е на сигурно място.

Тогава и двамата ще живеят в постоянно очакване на нова опасност и никога няма да се любят весело и безгрижно, както заслужаваха.

Чакането продължаваше. Параклисът постепенно утихваше. Навън бяха опънати трапези. Нито едно погребение не минаваше без угощение. Само Инид продължаваше да плаче. Лейди Бес й шепнеше утешителни думи и Маклийн ясно усещаше, че майка му едва сдържа нетърпението си. Дори той не можеше да разбере защо Инид ридае за него, след като не е мъртъв. А може би не плаче за него, а за друг? Тази мисъл никак не му хареса.

По корема му се плъзнаха пръсти, намериха спорана и дръпнаха кожения ремък.

Маклийн отвори очи. Протегна ръка и улови нечие рамо.

Над него се бе навел Джаксън и го гледаше с разширени от ужас очи. В следващия миг камериерът нададе грозен вик.

Маклийн го сграбчи за гърлото.

Джаксън се метна назад и преобърна ковчега. Маклийн се изтърколи върху каменния под и отново си счупи няколко ребра. Болката беше толкова силна, че му отне дъха и го остави неподвижен.

Джаксън видя безсилието на противника си и се втурна да го довърши. Извади дългия бръснач и сините му очи засвяткаха убийствено.

Да, този човек имаше рефлекси на убиец.

Лейди Бес издърпа Инид по-далече от ковчега. Свещеникът призова мъжете да престанат. Един лакей изскочи от параклиса, викайки за помощ. Една слугиня се притисна до стената.

Придържайки гръдния си кош, Маклийн се отдръпна назад и се нахвърли срещу Джаксън отстрани. Камериерът се изви като змия и замахна. Острието на бръснача мина само на сантиметър от гърлото на Маклийн. Той успя да улови ръката му, но не беше в състояние да се справи само с една ръка. Затова замахна с другата и макар че всяко движение и всяко поемане на дъх му причиняваха адски болки, удари Джаксън в лицето.

Юмрукът му улучи носа на камериера и го счупи.

Джаксън отговори на удара, целейки се право в счупените му ребра. Маклийн политна назад и пусна ръката на нападателя. Джаксън замахна да нанесе нов удар. Маклийн го изрита и той загуби равновесие. Маклийн улови ръката, която стискаше бръснача, и си каза, че ако не спечели тази битка, отново ще легне в ковчега, само че студен и безжизнен.

И двамата се олюляваха. И двамата изпитваха силни болки. Джаксън притисна Маклийн с цялата си тежест. Маклийн му отговори със същото. От лицето му се сипеше бяла пудра. И двамата трепереха от напрежение, но Маклийн се усмихна на противника си, изразявайки увереност, каквато не изпитваше. Надяваше се да го уплаши. Или поне да разклати самоувереността му.

— Намирате се на моя земя. Трябва да сте наясно, че няма да се измъкнете жив.

Джаксън отговори с ново замахване към гърлото му.

Инид изпищя.

Маклийн отклони атаката и разбра, че тя ще е последната.

— Няма да спечелите. Предайте се — изрече спокойно той.

Сантиметър по сантиметър извиваше ръката на Джаксън и насочваше бръснача към собственото му гърло. Точно тогава в полезрението му се появи Инид, със зачервени очи и развян воал. Бясна. Тя вдигна без усилие високия железен свещник пред олтара и тресна Джаксън по главата. От силата на удара шпионинът политна напред и бръсначът одраска гърлото на Маклийн.

Джаксън се свлече в безсъзнание на пода.

Маклийн притисна счупените си ребра и се наведе над убиеца. Лицето му беше цялото в кръв, на тила му зееше рана.

Маклийн попипа собственото си гърло, после вдигна ръка към очите си. Пръстите му бяха червени и лепкави.

Пое дълбоко въздух и изкрещя:

— Проклятие, жено, аз щях да се справя! Виж какво направи! Той ми разпори гърлото и за това си виновна ти!

27.

— Това ли ти е благодарността? — извика в отговор Инид. Маклийн беше неблагодарен негодник. Вече не можеше да си представи, че до преди малко е плакала за него. Та тя дори не го харесваше. — Защо се държиш за гърдите? Да не би да ти е счупил ребрата?

— Само няколко.

Инид посочи най-близката пейка и заповяда:

— Седни, за да мога да те превържа.

Притиснал гърдите си с две ръце, той докуцука до пейката и внимателно седна.

— Щях да спечеля тази битка и без твоята помощ.

— Ние пък видяхме друго — изфуча ядосано Инид.

Хари надзърна в параклиса, чу крясъци и веднага изчезна.

Инид се обърна към лейди Бес, която слушаше с отворена уста:

— Бихте ли ми донесли голямо руло превръзки?

Лейди Бес кимна безмълвно.

— Моля те, мамо, заповядай на мъжете отвън да изнесат този мръсник. — Маклийн посочи безжизнения Джаксън.

— Веднага — отговори лейди Бес.

— Да се биете в параклиса! В божия храм! — Мистър Хедъруик клатеше глава и бялата му перука застрашително се накланяше ту на едната, ту на другата страна. — Бяхте толкова добро момче, лорд Маклийн. Какво ви стана изведнъж?

Инид захвърли шапката си и огледа изумено стария свещеник. Беше видял господаря си да става от ковчега, а се оплакваше, че не е трябвало да се пролива кръв в божия дом!

— Ще дойдете ли с мен, мистър Хедъруик? — Лейди Бес го хвана подръка. — Трябва да донесем превръзки, защото Киернан има счупени ребра. — Обърна се към зяпналото слугинче и нареди строго: — Ела с нас, момиче. Тичай да намериш превръзки за ребрата на Киернан.

Момичето направи реверанс и се втурна навън, за да съобщи, че господарят на клана е оживял.

— Аз ще се погрижа никой да не влиза — обеща лейди Бес.

— Благодаря ти, мамо — отвърна Маклийн.

— Нямаше да го ранят, ако не беше започнал бой — заинати се мистър Хедъруик, но лейди Бес бързо го изведе от параклиса.

Инид опря ръце на хълбоците и се изстъпи пред Маклийн. По дрехите му се сипеше бяла пудра, лицето му беше цялото на петна. Той я изгледа мрачно и в следващия миг изкриви лице от болка. Но беше жив. Слава богу, беше жив!

— Не беше планирано да се нахвърлиш върху престъпника!

— А ти какво си мислеше, че ще го оставя да ме убие ли? — Маклийн попила раната на врата си. — Много ли е лошо?

Инид се наведе към него.

— Само драскотина, но ако настояваш, ще ти направя стегната превръзка. — На лицето й изгря дяволска усмивка.

— Много смешно.

Тя му подаде кърпичката си.

— Притисни я върху раната. — И без дори да поеме въздух, се върна към най-важното. — Мислех, че Хари ще го хване.

— Мислиш ли, че Хари се е възстановил от раняването си? Мислиш ли, че е в състояние да победи един здрав противник?

Обяснението беше логично и я ядоса.

— Тогава мистър Кинман.

— Ще позволиш ли да ти напомня, че нямахме представа кой е атентаторът? Подозирахме и Кинман и не му казахме, че не съм умрял.

— Да. Ти си прав. Ти винаги си прав.

Той изобщо не забеляза сарказма й.

— Би било добре да го запомниш.

В параклиса влетя слугинята, натоварена с превръзки. Явно се страхуваше да погледне „възкръсналия“ господар на клана, защото подаде превръзките на Инид и побягна назад с всички сили.

— Можеше да те рани — Промълви тихо Инид.

— Аз съм ранен, не виждаш ли!

Глупав мъж!

— Исках да кажа, че можеше да те рани тежко или дори да те убие — изфуча тя.

— Щеше ли пак да плачеш за мен, както до преди малко?

Инид се направи, че не е чула въпроса, но той не се отказваше толкова лесно.

— Защо плака така горчиво, Инид? Нали знаеше, че не съм мъртъв?

Тя откопча окървавеното жабо на ризата.

— Опитай се да откриеш рамото. Внимателно!

— Един ден ще ми отговориш на този въпрос.

Тя продължаваше да се държи, сякаш не чува.

— Кои ребра са счупени?

Явно болката беше много силна, защото той се отказа да търси отговор и се опита да обясни:

— Не знам точно. Толкова ме боли, че май всичките са счупени.

Голите му гърди веднага й напомниха миналата нощ, а белезите по кожата я подсетиха, че преди не много дълго време той беше в непосредствена близост до смъртта — като днес. Тя трябваше да се махне оттук, преди отново да е избухнала в плач. Преди да се поддаде на изкушението и да разбие живота си.

Ала преди това… тя коленичи пред него и започна да опипва кожата му за счупвания. Когато той поемаше въздух, тя разбираше, че е открила поредното счупено ребро. Той не се оплакваше, но тя мразеше да го вижда как страда.

С бързи, трескави движения тя затърси края на дългата превръзка.

— Имаш поне две счупени ребра. Щом ги превържа, ще престане да те боли.

Той сложи ръка върху нейната.

— Отдавна се чувствам превързан, момиче, и то за теб. Но ти май не искаш да го разбереш.

— Не — отговори тя, не смеейки да се помръдне.

— Какво означава това? — Тонът му издаваше раздразнение. Беше й по-лесно да се справя с гнева му, отколкото с болката.

— Прекарах цялата нощ в старания да те убедя, че мястото ти е в моите прегръдки, а ти казваш не!

Инид най-сетне намери края на превръзката.

— Какво искаш да ти кажа?

— Да! Искам да кажеш да.

— Значи да се съгласявам с всичко, което казваш? — Тя се наведе към него и опъна превръзката върху ребрата му. — Придържай я отпред, ако обичаш.

Той сложи ръка върху белия плат.

— Аз ти предлагам брак!

Накрая все пак го каза!

— Брак… — повтори с отсъстващ вид тя.

— Да, брак. Ще положим свещените брачни клетви и душите ни ще се свържат за вечни времена.

Мили боже! В тези думи се криеше изключителна страст. Тези думи можеха да раняват и да се надсмиват — и той говореше на нея! Искаше да я направи своя жена и не му изглеждаше позорно да й се обясни най-сериозно. Обаче тя… не можеше да се омъжи за него. Може би за момент беше забравил произхода й, но много скоро щеше да си спомни и тогава…

Инид започна да увива превръзката около гърдите му, като внимаваше да не я стяга повече от необходимо.

— Ти ме нарече копеле.

— Бях бесен. Извиних ти се.

— Пусни превръзката. — Той я послуша и тя продължи да увива белия плат около гръдния му кош. — Попита ме дали съм спала с теб за пари. Нарече ме курва.

— Бях бесен. Извиних ти се.

Пръстите й трепереха все по-силно.

— Това означава ли, че всеки път, когато се разгневиш, ще ме наричаш копеле и курва?

— Когато съм гневен, крещя и беснея и ти ми отговаряш със същото, но това не означава, че те смятам за курва. Освен това ми е все едно дали родителите ти са имали законен брак или не. — Той се опита да повдигне лицето й, за да я погледне в очите.

Инид се отдръпна. Щеше да избяга, ако не беше превръзката. Освен това му беше казала, че го обича.

— Бях ранен. След няколко месеца без памет най-сетне разбрах кой съм и установих, че жената, която ме водеше през мрака, не е моя съпруга. Уплаших се, че нарочно си ме заблудила. Не можах да понеса тази неизвестност, не разбираш ли? — Той помилва бузата й. — Държах се като глупак. Прости ми, Инид.

— Да, държа се като глупак. — Устните й трепереха. Беше готова да избухне отново в сълзи. Заради няколко лоши думи, казани преди много дни. Но тези думи бяха произнесени от Маклийн и болката беше жива в сърцето й.

— Никога вече няма да ти причиня болка, Инид… — Той се свлече от пейката.

Ужасена, тя се опита да го задържи.

— Какво правиш, за бога?

— Когато се извиних, ти каза, че ще ми простиш, но няма да забравиш. Затова те моля на колене за прошка.

— Какво? Недей! — Не искаше да види лицето му толкова близо до своето. — Забрави ли, че трябва да ти превържа ребрата?

— Но ти не ме превързваш. Ти плачеш.

Той се наведе да я погледне и лицето му се разкриви от болка.

Инид бързо изтри сълзите със свободната си ръка.

— Прости ми, че ти наговорих толкова обидни неща. На това свещено място, в присъствието на бога, се кълна, че никога вече няма да те нараня. Дори няма да помисля за това.

Инид избегна погледа му.

— За мен ти си въплъщение на кураж, съчувствие и любов.

— Добре, стига толкова. — Моля те, престани да ми говориш по този начин. Престани да се държиш толкова сериозно. Престани да казваш думи като „кълна се“. — Хайде, седни отново на пейката, за да те превържа.

Той не се помръдва.

— Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. Ти винаги казваш истината. — Според нея хората, които винаги казваха истината, често грешаха.

— Прощаваш ли ми?

Да му прости? О, това не беше толкова просто. Но знаеше, че той няма да престане да я моли. Не и преди да му е простила истински. А можеше ли да го направи? Злобните му думи я бяха наранили дълбоко, бяха забили нож в сърцето й. Сега обаче, докато мислеше за случилото се… Тя можеше да разбере, че мъж, излъган за собствената си самоличност, побеснява от гняв и удря де, когото свари. Знаеше, че той никога вече няма да й причини такава болка. Щом се бе заклел, значи щеше да сдържи клетвата си.

Инид пое дълбоко въздух и отговори:

— Прощавам ти.

— И този път наистина?

— Наистина.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Седни на пейката. Трябва да превържа ребрата ти.

С дълбокия гърлен тон, запазен за любовните им нощи, той попита отново:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Инид знаеше, че той ще я пита отново и отново, докато тя успее да го убеди, че не иска да се омъжи за него. Сега ще му каже, че не го иска, и ще си замине.

— Защо искаш мен? Можеш да се ожениш за някое почтено шотландско момиче с много пари и да станеш почтен водач на почтен шотландски клан с много добри шотландски деца.

— Защото без теб няма да бъда щастлив.

Тя го погледна изумено, но веднага разбра — той беше напълно искрен. Беше уверен, че без нея не може да е щастлив. Приемаше я, каквато е; съмненията и страховете, които я измъчваха, за него не съществуваха.

Трябваше веднага да се махне оттук.

— Седни на пейката. Моля те. Коленете ме болят.

Той се подчини, но се движеше бавно. Болките му се усилваха. Инид стегна превръзката, за да намести ребрата, и продължи да увива белия плат около гръдния му кош. Накрая направи здрав възел, огледа работата си и кимна доволно.

— Сега по-добре ли си?

— Много по-добре.

Преди тя да е успяла да се отдръпне, той мушна пръсти под воала и улови брадичката й. Повдигна лицето й и, заговори настойчиво:

— Виждам, че се опитваш да ми избягаш. Всеки нормален човек ще повярва, че той е виновен. Не мога да разбера как така се опълчваш срещу мен, а в следващия миг ми се отдаваш с луда страст.

Той я гледаше втренчено и невероятните му очи излъчваха не само съзнание на собственик, а и други, много по-дълбоки чувства. Инид изпита чувството, че се е настанила трайно в сърцето му и може да остане там за вечни времена. На сигурно място, редом с него, двамата заедно завинаги. Той й бе обещал, че ще живеят вечно и тя му вярваше.

Джаксън, който лежеше наблизо, изпъшка. Инид моментално се дръпна назад.

— Недей! — Маклийн се опита да я спре, но се отказа. Мигът бе отминал.

Спасена съм! Инид беше готова да се разплаче от облекчение. Джаксън бе дошъл в съзнание и този факт я предпази от най-страшната, най-импулсивната стъпка в живота й.

— Проклет предател! — Маклийн се надигна от пейката. — В ковчега има въже. Дай ми го, ще го вържа.

— И аз мога да го вържа — отвърна ядосано Инид. Въжето бе паднало от преобърнатия ковчег, тя го грабна и без колебание изви ръцете на Джаксън на гърба и ги върза здраво. После стегна и глезените му.

Маклийн я наблюдаваше с изненада.

— Къде си научила това?

— При доктор Герисън. Нали трябваше да кастрираме телетата.

Джаксън отвори очи и Маклийн избухна в тих смях.

— Ако се съди по паниката в погледа му, явно е чул думите ти.

— Много добре. Но като видях бръснача в ръката му… — Гласът на Инид затрепери и тя извърна глава.

Маклийн улови ръката й и я помилва.

— Бръсначът е подходящо оръжие за камериер. Никой не би го заподозрял.

— Исках само спорана — опита се да обясни Джаксън.

— Ако знаехте, че съм жив, щяхте да ми прережете гърлото, нали? — попита язвително Маклийн.

Джаксън се опита да се обърне, за да го погледне в лицето.

— Значи споранът е бил само капан? В него няма нищо.

— О, има, разбира се — отговори с усмивка Маклийн.

Инид рязко вдигна глава.

— Какво каза? Не!

— След като ти предложи да организираме погребението ми, се замислих. Стивън знаеше колко обичам спорана си и че не бих го дал никому. Ако е искал да ми остави нещо, непременно би използвал спорана. — Маклийн се изсмя мрачно.

— Експлозията бе овъглила капака, затова трябваше да го срежа и да го обърна.

Инид разбра веднага.

— Козината от язовец е гладка отвътре.

— И върху гладката кожа Стивън бе написал имената на всички шпиони, работещи в Англия. — Усмивката на Маклийн угасна. — И между тях са лорд и лейди Фийдърстоун, които ми препоръчаха Джаксън за камериер.

Инид не беше забравила странната двойка: най-големите клюкари в Англия и приятели на Трокмортън.

— Наистина ли са шпиони?

— Да, и то доста важни.

— Уведоми ли Трокмортън, че си намерил имената?

— Веднага изпратих човек. Надявам се вече да е стигнал.

— Маклийн стана и се обърна към Джаксън — Вие се опитахте да ме убиете и, което е още по-лошо, опитахте се да убиете дамата на сърцето ми.

— Не съм стрелял по вас в галерията — отговори веднага предателят.

— Наистина ли мислите, че ще ви повярваме? — извика възмутено Инид.

— Аз подпалих вилата, аз спрях влака, аз стрелях по вас, докато тичахте към замъка, но не съм стрелял по вас в галерията. — Джаксън говореше убедително. — Не знам кой е бил, но е пълен глупак.

Инид разхлаби черното шалче на шията си.

— Не, Джаксън, не ви вярвам. Вие сте човекът, който се опита да ни убие.

Ако той все пак казваше истината, значи атентаторът се разхождаше свободен и двамата с Маклийн все още бяха в опасност.

— Ако всичко бе останало спокойно, бдителността ви щеше да отслабне и аз щях да намеря списъка.

— И щяхте да ме убиете. — Маклийн го подритна презрително. — Ако не сте стреляли по нас, кой тогава?

От вратата отстрани на олтара прозвуча женски глас:

— Ти беше глупаво дете и се превърна в глупав мъж.

Маклийн и Инид се обърнаха изненадано — и се озоваха лице в лице с лейди Катриона, стиснала в ръце заредена пушка.

Инид неволно направи крачка назад.

— Мили боже — пошепна изумено Маклийн. — Какво правиш, лельо Катриона?

— Дошла съм да въздам справедливост за сина си.

Катриона е напълно луда, бе казала лейди Бес. Явно беше права и сърцето на Инид заби безумно, докато се взираше в грозното черно дуло на пушката.

— Никой от вас не заслужава Стивън да си избърше краката с него. — Дулото се движеше между Маклийн и Инид. — Той беше прекрасно момче, а вие изобщо не го оценихте.

Дамата очевидно беше убедена в правотата си. Нямаше смисъл да я разубеждават.

Маклийн хвана ръката на Инид и я отведе до най-близката пейка. Двамата седнаха един до друг.

— Ще стреля ли? — пошепна Инид.

— Тя е много точен стрелец. Всяка година улучва монета от десет пенса — отговори спокойно Маклийн.

Джаксън се извиваше отчаяно, за да е по-далече от линията на стрелба.

— Възможно ли е тя да е стреляла по нас в галерията? — Инид все още не можеше да повярва, че ниската пълна жена е способна да убива.

— Щях да улуча, но онзи нещастник Хари ми се изпречи на пътя — изсъска злобно лейди Катриона.

— Хари не е виновен за нищо, лельо Катриона — опита се да я успокои Маклийн.

— Той ти е приятел, освен това трябваше да стрелям по него, защото щеше да ме разкрие. — Лейди Катриона пристъпи напред и насочи пушката срещу Маклийн. — Ти трябва да умреш, Киернан. Бил си при Стивън, когато е загинал. Сигурно ти си го убил.

Маклийн я погледна с неподправен ужас.

— Как можеш дори да си помислиш такова нещо за мен?

Пушката се насочи към Инид.

— А пък вие… Вие измамихте моя Стивън. Вие сте негова съпруга, а спите с братовчед му. Уличница!

Инид съзнаваше, че няма да постигне нищо, но все пак реши да опита:

— Лейди Катриона, Киернан не е убил Стивън.

— Може и да не е. Може би просто не е искал да го спаси. Но вие, вие прегрешихте с Киернан, и то още преди тялото на бедния ми Стивън да е изстинало напълно. Мразя и двама ви толкова силно, че не знам кого да застрелям — но знам, че който и да остане жив, ще бъде нещастен.

Катриона сложи пръст на спусъка. Маклийн блъсна Инид на пода и с болезнено изохкване падна върху нея.

Пушката изгърмя. Лейди Катриона изпищя. Ехото от гърма отекна в каменния свод. Пушката падна на пода.

— Хванах те, мръснице — чу се гласът на Хари.

Хари! Той идваше винаги навреме.

Маклийн огледа Инид. Тя го опипа предпазливо. Явно и с двамата всичко беше наред. Надникнаха предпазливо иззад пейката.

Хари беше извил десницата на Катриона на гърба и я държеше здраво въпреки яростните й опити да се освободи.

— Тя стреля по мен, без да й мигне окото — каза Хари. — Крайно време е да се отървем от нея.

— Прав си — кимна Маклийн. Ще я върне на семейството й. Там имаше достатъчно луди и знаеха как да се отнасят с тях. — Отведете я в северната кула и я заключете. Утре ще я махнем оттук.

Хари се обърна към събралото се множество.

— Хайде, Кинман, отведете я. Повикайте Грейми и Раб, за да махнем Джаксън от параклиса.

Докато Маклийн и Инид станат и изтупат дрехите си, двама мрачни шотландци и замаяният от радост мистър Кинман изнесоха предателя.

Инид щеше да излезе заедно с тях, но Маклийн, който не беше забравил незадоволителния край на разговора им, я задържа. Стисна ръката й и пошепна:

— През нощта ми каза, че ме обичаш.

Инид се сгърчи, сякаш я бе ударил.

— Не искам да те обичам. — Тя повиши глас — сигурен знак за нервност. — Любовта е капан. Човек трябва да бяга от нея, за да не страда от отчаяние и сърдечна мъка.

— Любовта е радост, момиче. Тя е възможност да бъдеш близо до някого. Да го любиш нощем, да отгледате дете… Любовта е вечност.

— Любовта не се простира във вечността. Точно там е проблемът. Ще започнем да се караме. Ти ще ме напуснеш. Защото съм… защото съм това, което съм.

— Няма да го направя — обеща той, подчертавайки всяка сричка.

— Ами ако… ако умреш?

Смехът му я слиса. Той погледна ковчега, после нея и отново се засмя.

— Аз съм здрав мъж, мила моя. Мисля, че преживях достатъчно. Щом оцелях след онази експлозия, значи ще живея вечно.

— Дано само не си изразходвал късмета си. — Инид стисна ръце в юмруци. — Като си помисля какво преживяхме, ми иде да вия от гняв.

— Ти винаги си гневна. — Маклийн започваше да разбира. — Но истината е друга. Това не е гняв, а страх.

Цветът се отдръпна от лицето й.

— Не.

— Ти умираш от страх. — За първи път бе видял истината зад фасадата от упорство и сарказъм. — Страх те е да имаш мъж и очаквания. Убедена си, че животът е несигурно нещо. Свикнала си да очакваш от любовта само най-лошото.

— Защото е така! — изплака тя и се отдръпна.

Той я последва.

— Не. От първия миг, в който те видях, аз те исках. Отчаяно те исках. Едва можех да вдигна главата си, но те целунах. За мен никога няма да има друга жена.

Инид забърза към вратата. Спъна се в килима и спря.

— Ти ме искаш. — Той говореше все по-уверено. — Миналата нощ дойде при мен. Каза, че ме обичаш.

— Обичам те, но не мога да остана. Няма да остана.

Той не бе очаквал, че може да изрече тези думи, но когато тя стигна до вратата, извика подире й:

— Инид, аз те обичам!

Тя изобщо не спря, а изчезна през вратата.

— Обичам те! — Невъзможно беше да не го е чула! Втурна се след нея.

Лейди Бес застана на пътя му и го спря.

— Остави я да си отиде.

— Не мога. — Инид искаше да го напусне. Тя беше всичко, което той желаеше от живота си. Тя го обичаше, той я обичаше… Защо го напускаше?

— Ако я принудиш да остане, накрая няма да имаш нищо. Остави я да си отиде.

Маклийн почти не чуваше какво му говори майка му. Съзнаваше, че се е провалил в най-важния миг от живота си и това го подлудяваше. Повлече лейди Бес след себе си, докато видя бягащата Инид. Сърцето му се разкъсваше от болка, но въпреки това спря. Дишаше накъсано, имаше чувството, че умира.

— Мамо, вярно ли е, че си се омъжила за онзи англичанин, за да не се налага да си търся богата наследница?

— Да, моето момче.

Маклийн погледна своята красива, ексцентрична майка, която продължаваше да стиска ръката му.

— А защо не ми каза?

— Ти си умно момче. Мислех, че рано или късно сам ще се сетиш.

Той улови главата й с две ръце и я целуна по челото.

— Благодаря ти, мамо.

Тя се усмихна и затърси пурите си.

— Инид е умно момиче. Рано или късно ще разбере, че те обича.

— Рано? — попита той, търсейки утеха.

— Или късно — отговори спокойно тя.

28

Лондонският адвокат се поклони много учтиво, когато Инид напусна кантората му, но тя изобщо не го забеляза. Беше изпаднала в шок. В ръцете си стискаше писмото на лейди Халифакс, написано три дни преди смъртта й, и подплатена с кадифе кутия, в която се намираше сребърната четка, с която всяка вечер решеше косите на старата дама.

Замаяна, Инид стигна до Хайд Парк. Ще седне на някоя пейка и ще прочете писмото на спокойствие. Тогава всичко ще й стане ясно и ще знае какво трябва да направи.

 

 

— Киернан! Киернан!

Следобедното слънце галеше голите рамене на Маклийн, който се трудеше в новата градина за билки и подправки. Той се опря на лопатата и изчака, докато пъшкащият Грейми се изправи пред него.

— Какво има?

— Тя се върна! — Грейми се хвана за сърцето и изохка. — Инид се върна в Касъл Маклийн и…

Маклийн захвърли лопатата и се затича към замъка.

— В момента преговаря с майка ти за ръката ти — извика подире му Грейми. — Мислех, че новината ще те зарадва.

Естествено, че се радваше. Даже много се радваше. На вратата го очакваше старата Доналдина.

— Влязоха в библиотеката в източното крило — уведоми го тя. — Мисис Маклийн изглеждаше толкова елегантна!

Елегантна ли? Как така Инид изглежда елегантна? Би трябвало да е отслабнала и нещастна — като него, защото се бе наложило да чака цял месец, докато дамата на сърцето му реши дали да се омъжи за него или не. Елегантна, значи! Би предпочел да е запотена и дори мръсна — така изглежда всяка почтена жена, която си е направила собствена градина с билки, а не като дама, отишла в Лондон да си накупи скъпи дрехи и да се наконти. Той изкачи стълбите на един дъх, влетя в кабинета на майка си — и видя Инид.

Наистина изглеждаше елегантна. Носеше пътнически костюм от тъмночервен сатен, скроен по най-новата мода, и подходяща шапка с перо, което подскачаше при всяко движение и изглеждаше ужасно глупаво. Искаше да отиде при нея и да я раздруса, но тя му се усмихна с такава нежност, че той спря изумен. Инид се усмихна и разбитото му сърце запя тържествена песен.

— Тъкмо говорехме за теб, синко. — Лейди Бес седеше зад писалището си, отрупано с документи, и въртеше перото между пръстите си. — Инид помоли за ръката ти и направи предложение.

Когато смисълът на гумите най-сетне проникна в съзнанието му, той зяпна майка си, която изглеждаше напълно сериозна и даже се мръщеше.

— Какво?

— Инид помоли за ръката ти и ми направи предложение — повтори лейди Бес. — Мисля, че казах истината, като й отговорих, че с радост ще се ожениш за нея…

— Да… — Жените бяха напълно луди.

— Инид ни предлага зестра.

— Зестра? — Той се обърна към Инид. — Проклятие, Инид, все ми е едно дали имаш зестра. Аз искам само теб.

Лейди Бес се покашля и го изгледа мрачно.

— Не ставай глупав. Хубаво е да получим зестра. Инид предложи две хиляди фунта, но според мен е редно да получим поне двайсет хиляди.

— Двайсет хиляди фунта? — Маклийн помисли, че ще полудее. — И откъде Инид ще вземе двайсет хиляди фунта? — Размаха ръце и повтори: — Кажи ми, откъде ще се вземат цели двайсет хиляди фунта? Инид е болногледачка!

— Предложих за теб цели две хиляди фунта — отговори обидено Инид.

Две хиляди фунта? Тази жена не беше наред!

— Да не би да си ограбила английската банка, момиче? — попита той и в гласа му имаше искрена тревога.

Инид положи ръката в изискана ръкавица върху облегалката на дивана.

— Не, разбира се, че не съм.

— Инид явно се е сдобила с пари — намеси се лейди Бес. — Предложи ни зестра и ние ще я приемем.

— Но ние нямаме нужда от зестра!

Инид май беше решила да си купи съпруг! И то него.

— Не ми казвай от какво имаме нужда и от какво — не. — Лейди Бес почука с перото по писалището си. — С двайсет хиляди фунта ще изкупим обратно земите, които бяхме принудени да продадем след петдесет и четвърта.

Инид високомерно вдигна рамене.

— Не бих могла да си позволя повече от три хиляди фунта.

Маклийн стоеше насред стаята и се взираше в Инид като отнесен. Това бяха първите думи, които чуваше от устата й след повече от месец раздяла — защо говореше за пари?

За разлика от него лейди Бес не намираше нищо необикновено в ситуацията.

— Киернан е господар на могъщ шотландски клан. Струва два пъти по двайсет хиляди.

Инид го огледа преценяващо. Замърсена поличка, запотени гърди, залепнала за челото коса… Погледът й беше толкова еротичен, че той се изчерви.

— Вземам го, защото е такъв, какъвто е, не заради клана.

— Да, права сте. Той е красиво момче. Зъбите му са здрави, не е боледуват скоро, само дето кожата му е осеяна с белези. Ще платите ли двайсет хиляди?

— Мамо!

Инид поклати глава.

— Четири.

— Петнайсет.

— Седем.

Маклийн беше готов да удари с юмрук по стената.

— Защо ми причинявате това?

Лейди Бес го погледна многозначително.

— Не пречи на пазарлъка, защото иначе Инид няма да се омъжи за теб.

Маклийн погледна жената, която обичаше. Както бе казала майка му, той беше водач на могъщ клан. Инид беше незаконно дете, отраснало в сиропиталище, и когато възвърна паметта си, обзет от дива ярост, той я нарече лъжкиня. Обвини я в алчност. Нарече я копеле и курва. Нарани я толкова дълбоко, че щеше да прекара остатъка от живота си в опити да поправи грешката си.

Сега тя явно беше намерила начин да донесе в брака си и нещо друго, освен себе си — щом е така, той ще й позволи.

Искаше само нея.

Но тя имаше нужда от своята гордост.

— Продължавайте — процеди той и се извърна настрана.

— Дванайсет хиляди фунта — рече майка му.

— Десет — отсече Инид.

Лейди Бес се изправи и кимна усмихнато.

— Разбрахме се.

Маклийн въздъхна облекчено.

Инид остана седнала.

— Десет хиляди фунта, платими през следващите десет години.

Усмивката на лейди Бес угасна и тя се отпусна отново на стола си.

Маклийн не издържа и се развика:

— По дяволите! Няма ли най-после да престанете? Докато приключите с преговорите, ще съм твърде стар, за да консумирам брака!

Лейди Бес с мъка сподави усмивката си.

— Чуй ме, синко, най-добре е да отидеш в стаята си и да се изкъпеш, докато ние приключим пазарлъка.

Търпение. Добре, ще се упражнява в търпение. Маклийн скръсти ръце под гърдите си и се облегна на една витрина.

— Бих ви предложил да побързате, защото имам намерение да остана, където съм.

Когато преговорите най-сетне завършиха, той беше изтощен до крайност. Лейди Бес и Инид се изправиха и си стиснаха ръцете. Лейди Бес кимна и бързо напусна помещението.

Маклийн се отблъсна от витрината.

— Доволна ли си сега?

Инид не изглеждаше особено щастлива. Стори му се по-скоро несигурна, сякаш не знаеше дали е добре дошла.

— А ти?

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да!

Той се усмихна тържествуващо, отиде при нея и я прегърна, без да го е грижа за скъпия пътнически костюм.

— Тогава съм щастлив. — Целуна я и когато свърши, тя вече не изглеждаше несигурна, а глупавата шапка беше паднала от главата й.

— Искам да ти покажа нещо. — Инид се отдели от него, седна на дивана и отвори чантата си. — Спомняш ли си, че лейди Халифакс ме е споменала в завещанието си?

— Разбира се, че си спомням. — Той започна да разбира.

Инид му показа писмото, написано от трепереща старческа ръка.

— Тук пише какво ми е оставила.

Маклийн грабна писмото от ръцете й и го хвърли на дивана. Прегърна я отново и помоли:

— Разкажи ми какво пише в писмото.

Тя не се възпротиви. Даже се притисна към него, сякаш много харесваше полуголи и мръсни мъже.

— Лейди Халифакс пише, че много ме е обичала. Възхищавала се е на силния ми дух. Затова ми завещава пет хиляди фунта и ме заклина да държа наследството в тайна от Стивън и да го пазя за времето, когато ще мога да изпълня най-съкровеното си желание. Узнах за наследството, след като напуснах Касъл Маклийн. Стивън вече го нямаше и аз се запитах кое е най-съкровеното ми желание. Някога исках да си имам земя и да садя билки, но тази мечта изведнъж ми се стори сива и скучна. Запитах се къде искам да отида и какво искам да правя, след като вече имам достатъчно пари, за да живея добре. Дълго се чудих и реших да си купя дом. Но къде? Семейство? То не се купува. Приятели? Сега съм богата жена, а те все още трябва да работят, за да се издържат. Две седмици обикалях Лондон и търсех истината във всеки парк и във всяка градина.

— Защо се върна при мен?

— Прочетох отново писмото на лейди Халифакс. Тя е написала, че трябва да изпълня най-съкровеното си желание. Тогава разбрах, че моето най-съкровено желание не може да бъде изпълнено в Лондон. Трябваше да погледна навътре в себе си.

— И какво видя в сърцето си?

Тя вдигна глава към него и взе лицето му между двете си ръце.

— Теб. Само теб. Нищо друго, никой друг. Искам само теб.

Той сложи ръце върху нейните.

— Ако не беше дошла скоро…

— Щеше ли да тръгнеш да ме търсиш?

— Да. И щях да те принудя да се омъжиш за мен още в Лондон, а после щяхме отново да си кажем „да“ пред стария свещеник в параклиса.

Инид се засмя щастливо.

— Питах се дали ще дойдеш. Постоянно се стрясках, защото си въобразявах, че съм те видяла на улицата.

Той поднесе ръката й към устата си и целуна меката длан. Вкус на жена. На неговата жена.

— Има нещо, което не разбирам.

— И какво е то? — попита Инид, затворила очи, за да се наслади на милувката му.

— Каза, че си наследила пет хиляди фунта.

Тя отвори широко очи и се усмихна невинно.

— Защо тогава обеща зестра от десет хиляди фунта?

— Платими през следващите десет години.

— Ти си една изпечена лъжкиня!

— По-скоро съм алчна за пари.

— Което си личи по това, че инвестираш цялото си богатство в мен.

— Добра инвестиция, защото ти ще дадеш своя дял и ще създадем семейство. Всяко от децата ни ще бъде частично плащане.

— Моята жена е една сладка измамница. — Маклийн се засмя тихо, преви я назад и я целуна с цялата насъбрала се в сърцето му страст. — Красива, похотлива, способна измамница, която прави всичко, за да ме има.

— Всичко — пошепна до устата му тя. — Готова съм на всичко, за да те имам.

Той погледна в сияещите сини очи и повтори клетвата, която беше дал през един далечен ден в планините: — Аз съм кръвта във вените ти, мозъкът в костите ти. Никога вече няма да отидеш някъде, без да знаеш, че аз съм в теб, че те закрилям, че живея с теб. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Ние сме вечни.

— Вечни — повтори Инид и го прегърна с любов.