Джоузефин Анджелини
Безсънна (12) (Търсачът в дълбините)

11

Хелън отвори очи. Нямаше чувството, че се събужда, и подозираше, че това бе така, защото не беше спала наистина. Чувството беше по-скоро сякаш я бяха ударили по главата и беше изгубила съзнание за няколко часа, а сега се свестяваше. Като при рязка смяна на филмов кадър, в един миг Хелън гледаше последния есемес от Орион, а в следващия бе забила очи в килимчето на пода в банята. Слънцето се беше показало, косата й беше суха, и тя чуваше как баща й се измъква от леглото.

От нервното, лепкаво усещане по цялото си тяло, Хелън се досети, че макар мозъкът й да беше изключил за няколко часа тя не беше получила онова, което й трябваше. Не се беше спуснала в Подземния свят, което беше облекчение, но и не беше сънувала. Това беше много лошо. Персефона й каза, че няма много време, и Хелън не знаеше още колко дълго може да издържи, без да сънува.

Когато чу как Джери отваря вратата на дрешника си, Хелън реши да пристъпи към действие. Тя скочи и развали „гнездото“, което си беше направила предишната нощ, после припряно започна да си мие зъбите, за да заблуди баща си, че току-що го е изпреварила в банята.

Беше понеделник, нова седмица, и бе неин ред да готви. Втурна се в замръзналата си стая, ужасявайки се какво ще открие, но приятно се изненада, че тя почти се бе размразила. Една мисъл мина през главата й. Силният студ сигурно имаше нещо общо с това, че превръщаше леглото си в портал към Подземния свят. Тъй като не беше слизала в Подземното царство нощес, студът се беше поразнесъл. Вътре още беше студено като във фризер и всичко беше влажно от водата, останала след потапянето, но поне не й се наложи да духа със сешоар към крина си, за да отвори чекмеджетата, както предишния ден.

Досега беше успяла да скрие от баща си точно колко студено беше станало в стаята й, но знаеше, че няма да е в състояние да опази тази тайна от него още дълго. Хелън реши, че няма какво да направи по този въпрос. Просто се надяваше той да не влиза в стаята й. Имаше си други тревоги и далеч не най-маловажната от тях беше мирмидонецът, който вероятно я наблюдаваше в този момент. Хелън се постара да отхвърли тази разстройваща мисъл, но все пак влезе в дрешника си, преди да си свали дрехите.

Облече се възможно най-бързо, треперейки през няколкото секунди, в които бе принудена да остане гола и уязвима, а после изтича на долния етаж, за да се стопли на печката, докато приготвяше закуската. За малко усили газта на печката, сякаш имаше лагерен огън. Когато въздухът около нея затрептя от горещината, тя въздъхна щастливо и затвори очи, но нещо не беше както трябва. Нямаше чувството, че е сама. Отвори очи и се в огледа наоколо. Въздухът продължи да танцува пред нея няколко минути, а после се успокои.

В ума й започна да се прокрадва съмнение. Не чуваше гласовете, но въпреки това й се струваше, че в кухнята има и друго присъствие, а това очевидно беше невъзможно. Хелън знаеше, че губи разсъдъка си. Не й оставаше много време, но не можеше да направи нищо по въпроса, докато не дойдеше нощта. Обърна се отново към печката и се залови да приготвя закуската.

Когато свърши с тиквените палачинки, хвърли поглед към часовника. Баща й закъсняваше малко, затова тя положи допълнителни усилия и посипа пудра захар на върха на купчината от палачинки през стара фунийка във формата на прилеп, както правеха, когато беше малка. След като приключи, отново вдигна поглед към часовника. Точно се канеше да отиде до подножието на стълбите да повика Джери, когато го чу да слиза.

— Защо толкова се… — Хелън спря като закована, когато видя баща си.

Той носеше опърпана черна рокля с ръкави на червени и бели райета, черна перука, а лицето му беше боядисано в зелено. В ръка държеше традиционната заострена шапка на магьосница, с дебела копринена панделка и сребърна катарама отпред. За един миг тя просто се взираше в него с увиснала отворена уста.

— Загубих един бас с Кейт — каза той глуповато.

— О, боже, това трябва да го снимам. — Раменете й се тресяха от смях, докато сграбчваше телефона си. Щракна набързо една снимка на баща си, преди той да успее да избяга, и моментално я изпрати на кажи-речи всички, които някога беше срещала. Хелоуин днес ли е? Загубих представа за времето.

— Утре — каза той, докато сядаше да си изяде палачинките. Имам да изкарам цели два дни в женски дрехи и после няма да празнувам Хелоуин никога повече.

В „Новинарския магазин“ времето около Хелоуин винаги беше оживен и зает период, и въпреки мрънкането на Джери, че ще е принуден да носи рокля, Хелън знаеше, че той обича да отбелязва всички празници. Попита баща си дали има нужда от помощ в магазина, но той й каза, че няма начин да я пусне да влезе.

— Изглеждаш по-зелена от мен — каза той разтревожено. Имаш ли нужда да си останеш вкъщи днес?

— Ще се оправя — каза Хелън, като сви рамене и сведе поглед към закуската си, за да скрие вината, която изпитваше. Наистина не знаеше дали ще се оправи или не, а не можеше да гледа баща си и да го лъже.

Клеър се приближи бавно до къщата в безшумната си кола, смъкна прозореца откъм страната на пасажера и усили песента на радиото, вместо да натиска клаксона.

— По-добре да вървя, преди съседите да повикат ченгетата — каза Хелън на баща си, като си събра нещата и излезе тичешком от къщата.

— След училище се прибери направо вкъщи, имаш нужда от почивка! — извика Джери след нея. Хелън помаха уклончиво от прага, знаейки, че не може да го направи. Трябваше да тренира с Ариадна за завръщането си в Подземния свят. Времето й изтичаше, а тя трябваше да изпълни много обещания, преди то да свърши.

 

 

Лукас гледаше как Хелън изтичва от входната си врата и скача в колата на Клеър. Изглеждаше изтощена и кльощава, но въпреки това усмивката, която отправи към Клеър, беше ведра и красива и пълна с обич. Хелън си беше такава. Независимо какво преживяваше, тя притежаваше това магическо умение да отваря сърцето си за другите. Дори само близостта с нея го караше да се чувства обичан, макар и да знаеше, че любовта и вече не беше насочена към него.

Едва не го бе хванала отново тази сутрин, и той започваше да подозира, че я плаши. По някакъв начин тя все още можеше да го усети. Лукас трябваше да разбере причината, защото със сигурност нямаше да спре да я пази. Не и докато не се увереше, че Автомедонт е изчезнал завинаги.

Щом потеглиха, Клеър и Хелън запяха пискливо, разваляйки една от любимите му песни на Боб Марли. Когато Хелън запя, гласът й беше ужасен. Това беше едно от нещата, които Лукас харесваше най-много у нея. Всеки път, щом тя запищеше като току-що настъпена котка, му се приискваше да я грабне, и…

Напомняйки си, че Хелън му е братовчедка, той помрачи светлината около себе си, увивайки се в тъмнината като в плащ, и се извиси във въздуха, за да включи телефона си и да започне деня си. Чакаше го текстово съобщение.

Знам, 4е беше там долу с нас. И мисля, 4е знам как го направи — гласеше съобщението. Трябва да поговорим.

Кой е това? — отвърна Лукас, вече знаейки кой е. Кой друг можеше да бъде, в края на краищата? Но не искаше да отстъпва и на сантиметър пред този тип. Не можеше. Беше прекалено ядосан.

Орион.

Да го накара да го напише в съобщението, беше още по-лошо. Когато виждаше името на този тип и си представяше Хелън да го изрича, нещо започваше направо да го яде отвътре. Гневът се усилваше с всеки ден и той трябваше да си даде един миг, за да се спре, преди да метне телефона си в Атлантическия океан.

Страхотно. Какво искаш? — написа в отговор Лукас, когато свитите му юмруци се отпуснаха достатъчно, за да пише. Не му ли стигаше това, че беше оставил Хелън да си отиде, ами трябваше да получава и есемеси от онзи, който имаше възможност да прекарва с нея всяка нощ?

Имаш нужда да се държиш като глупак — това ми е ясно. Но няма време. Хелън умира.

 

 

— В добро настроение си — подметна Хелън.

— Наистина съм — изпищя Клеър.

— Ооо, не ми казвай! Поруменели бузи, влажни очи. Възможно ли е да си влюбена? О, йе!

Хелън изпя последната част от песента на Боб Марли, която Клеър пееше гръмогласно. Тя напълно обобщаваше възторженото настроение на Клеър, която се присъедини към нея за рефрена „о, йе“, отговаряйки на безмълвния въпрос на Хелън.

— Какво мога да кажа? Той наистина е божествен. — Клеър въздъхна и се изкикоти бурно, докато се устремяваше надолу по улицата.

— Какво стана? — изпищя Хелън, толкова вживяла се, че беше замаяна. Беше толкова хубаво да се смее отново, че за миг забрави всичко останало в живота си, освен сияещото лице на Клеър.

— Той НАЙ-СЕТНЕ ме целуна! Снощи — пропя Клеър. — Изкатери се по стената на къщата ми! Можеш ли да повярваш?

— Ъм, да? — Хелън се ухили и сви рамене.

— О, да, вярно, предполагам, че можеш — каза Клеър, като махна добродушно с ръка, зарязвайки темата. — Та, както и да е, отворих прозореца си, за да му се развикам и да му кажа, че ще събуди баба ми — знаеш я какъв слух има, може да чуе кучешка пръдня през две къщи. Но той каза, че трябвало да ме види. Че повече не можел да стои далече от мен, а после ме целуна. Не е ли това най-хубавата първа целувка в историята?

— Най-накрая! Защо му трябваше толкова време? — засмя се Хелън. Смехът се превърна в писък, когато Клеър настъпи рязко спирачките на един знак „СТОП“. От двете страни на улицата към тях засвириха клаксони.

— О, не знам. — Клеър продължи да шофира, пренебрегвайки факта, че едва не беше предизвикала ужасяваща автомобилна катастрофа. — Смята, че съм прекалено крехка, че не съм наясно с опасността, в която се намирам — дрън-дрън. Сякаш не съм прекарала целия си живот в близост до Потомка. Нелепо, нали?

— Да. Нелепо — каза Хелън, като направи гримаса, изплашена както от небрежното отношение на Клеър към Потомците, както и от безразсъдното й шофиране. — Знаеш ли какво, Гиг? Любовта не те прави неуязвима за автомобилни катастрофи.

— Знам това! Боже, звучиш точно като Джейсън! — отвърна Клеър, и цялото й същество сякаш се разтопи отчасти, когато изрече името му. Спря на мястото си на училищния паркинг, изключи двигателя и се обърна към Хелън с въздишка. — Толкова съм влюбена.

— Очевидно! — ухили се Хелън. Знаеше, че вече не е любимият човек на Джейсън, но независимо от това как се държеше той с нея, тя беше наясно, че Клеър се нуждаеше от подкрепата й. — Джейсън наистина е страхотен, Гиг. Толкова се радвам за вас двамата.

— Но не е японец — отбеляза Клеър и лицето й посърна. — Как се предполага да го заведа вкъщи при родителите ми?

— Може би няма да са толкова против — отвърна Хелън, като сви рамене. — Хей, свикнаха с мен, нали?

Клеър й отправи неуверен поглед, протегна ръка с дланта надолу и я наклони наляво и надясно, сякаш за да каже: „Горе-долу“.

— Наистина ли? — възкликна Хелън. Не можеше да повярва. — Били сме приятелки цял живот, да му се не види, а твоите родители все още не ме харесват?

— Мама те обича! Но, Лени, трябва да разбереш — ти си наистина висока и се усмихваш много. Това, така да се каже, не допада твърде много на баба.

— Не мога да повярвам — промърмори Хелън съкрушено, докато излизаше от колата и тръгваше през паркинга. — Прекарала съм с тази старица повече време, отколкото…

— Тя е традиционалистка! — заяви Клеър в нейна защита.

— Тя е расистка! — възрази Хелън и Клеър се отдръпна, защото знаеше, че тя е донякъде права. — Джейсън е идеален за теб, Гиг. Не смей да позволяваш фактът, че не е японец, да съсипе това! Той беше готов да умре за теб.

— Знам — каза Клеър с дрезгав от вълнение глас. Закова се на място, макар че всички останали бързаха да влязат в училище, за да не закъснеят. Хелън спря заедно с нея, трогната от рядката й проява на уязвимост. — Бях толкова уплашена там долу, Лен. Толкова изгубена и жадна, нали знаеш? И тогава… се появи той. Още не мога да повярвам, че наистина дойде да ме спаси на онова ужасно място.

Хелън зачака Клеър да се успокои. Неподправеността на емоциите около близкото до смъртта преживяване на Клеър напомниха на Хелън колко ужасен всъщност беше Подземният свят. Орион беше променил Подземния свят толкова драстично за нея, че тя вече не смяташе пребиваването там долу за наказание. Стига да беше с него, това можеше да й достави удоволствие.

— Но аз го обичам не само защото ме спаси — продължи Клеър, изтръгвайки Хелън от мислите за Орион. — Джейсън е един от най-добрите хора, които съм срещала. Щях да му се възхищавам, независимо от всичко.

— Тогава забрави какво смята баба ти — каза Хелън с решително кимване.

— О, ще ми се да можех! Но старата досадница изобщо не млъква — изпъшка Клеър, като дръпна вратата и влезе заедно с Хелън, като и двете отново се смееха. Хелън беше забравила колко страхотно беше усещането просто да се мотае и да бъбри с Клеър. Започна деня си с приповдигнато настроение.

Остатъкът от сутринта обаче приличаше на бавно гмуркане в състояние на изтощение. Хелън трябваше непрекъснато да се разтърсва, за да се събуди, и на няколко пъти учителите й я сгълчаваха, задето почти бе задрямала. Някак успя да изкара утринта и се срещна отново с Клеър на обяд.

Когато седна на обичайната им маса, Хелън видя Мат в другия край на столовата и му махна да дойде при тях. Докато той се приближаваше, Клеър смушка Хелън с лакът и посочи всички момичета, които зяпаха и шушукаха, докато Мат минаваше.

Той имаше порязано място на устната и ожулвания по кокалчетата, очевидно от схватка. Тениската му, която висеше прекалено свободно преди месец, сега изглеждаше тясна. През леко изопнатата материя беше лесно да се види, че гръдните и раменните му мускули бяха почти раздробени. Бебешката пухкавост на лицето му беше изчезнала и той изглеждаше с по-изваяни черти и по-възрастен; дори вървеше различно, сякаш беше готов на всичко.

— О, боже мой — възкликна Клеър с невярващо изражение на лицето. — Лени, Мат не е ли истински жребец?

Хелън за малко не се задави със сандвича си и трябваше да преглътне набързо, за да отговори.

— Нали? Мат изведнъж се е превърнал в супер гадже!

Клеър и Хелън спряха, спогледаха се и възкликнаха „УУУУАААУ УУУ!“ точно в един и същи момент, а после избухнаха в смях.

— Какво има? — попита Мат, когато стигна до масата, като изгледа странно и двете. Посочи сандвича на Хелън и предположи: — Краставица и вегетариански пастет?

— Не, познай какво — не е сандвичът — каза Клеър, като бършеше очи и още се опитваше да си поеме дъх след смеха. — А ти! Вече официално си адски привлекателен тип!

— О, я млъквай — каза той, когато прилив на червенина мигновено заля лицето и врата му. Очите му се стрелнаха към Ариадна, която бе спряла да побъбри с друга съученичка, а после бързо се отдръпнаха.

— Би трябвало да предприемеш нещо — каза Хелън с нисък глас докато Клеър бе заета да маха на Ариадна с ръка да се приближи.

— И да ме разкара? — отвърна той тъжно и поклати глава. По дяволите, не.

— Не знаеш… — поде Хелън, но Мат я прекъсна решително.

— Да, знам.

Когато Ариадна дойде при тях, Хелън нямаше друг избор, освен да зареже темата, но наистина не можеше да разбере какъв беше проблемът на Мат. Знаеше със сигурност, че Ариана държи на него, и може би всичко, което Мат трябваше да направи, беше да рискува и просто да я целуне, както беше направил Джейсън с Клеър. Хелън отново се сети за Орион и си спомни какво беше усещането от докосването на устните му.

— Хелън? — извика Ариадна. Хелън вдигна поглед и видя, че всички се бяха втренчили в нея.

— Да? — каза Хелън, смутена и малко стресната.

— Не чу нито дума от това, което казахме току-що, нали? — попита Касандра.

— Съжалявам — отвърна Хелън отбранително. Кога се беше озовала Касандра тук? — зачуди се тя.

— Нощес сънува ли? — попита Касандра, сякаш повтаряше нещо, казано преди. Хелън поклати глава. Касандра се отпусна назад в стола си и сгъна ръце, присвила с тревожно замислено изражение устните си с естествен яркочервен цвят.

— Защо не каза нищо? — обърна се Клеър към Хелън, с едновременно загрижен и виновен вид.

— Не знам — измънка Хелън. — Не ми се е случвало да не сънувам от толкова отдавна, че предполагам, съм забравила да го спомена.

— Е, Орион не забрави — каза Касандра със своя зловещ маниер. После лицето й се промени драматично и тя се наведе към Хелън, като за миг изглеждаше съвсем като нормално момиче. — Орион винаги ли е толкова… — тя млъкна, без да довърши, неспособна да оформи въпроса си правилно.

— Забавен? Твърдоглав? Грамаден? — изстреля Хелън в бърза последователност, опитвайки се да отговори на въпроса на Касандра с всяка подходяща за Орион дума, изникнала в замъгления й ум.

— Наистина ли е едър? — попита Ариадна любопитно. — Като първия Орион?

— Огромен е — отговори Хелън бързо, като се опита да не се изчервява. Още няколко описателни думи изникнаха в главата й, когато си помисли за Орион, но тя ги премълча. — Помогни ми, Кас. Дали винаги е толкова какъв?

— Непредсказуем — реши накрая Касандра.

— Да. Тази дума всъщност го описва страхотно. Чакай, откъде знаеш това?

— Не предвидих появата му — каза Касандра, по-скоро на себе си, отколкото на някого друг.

— За какво говориш? Да не би да ти е пратил съобщение или нещо подобно? — попита Хелън, като се объркваше все повече и повече. — Никога не съм му давала номера ти.

— Лукас ми го даде. — Касандра се държеше, сякаш всички знаеха това.

— Какво?

— Орион е пратил съобщение на брат ми много рано тази сутрин.

— Откъде е взел Орион… — Хелън заекна ужасено и спря да диша. Не можеше да изрече имената на Орион и Лукас в едно и също изречение, дори и животът й да зависеше от това.

Звънецът би и всички останали си събраха нещата, докато Хелън се взираше безцелно в пространството, неспособна да отблъсне мисълта за Лукас. Знаеше, че е толкова изтощена от недоспиване, че мозъкът й вече беше засегнат, но въпреки това беше наясно, че името на Лукас, а не това на Орион, беше нанесло съкрушителния удар по нервната й система.

— Защо не каза нещо, Лен? — попита Клеър с наскърбен тон. Тя автоматично сграбчи люлеещата се ръка на Хелън и я повлече към следващия й учебен час, когато Хелън не реагира на звънеца.

— Какво да кажа? — измънка Хелън, все още замаяна.

— Тази сутрин! Не каза нищичко за това, как се чувстваш, нали знаеш… остави ме да бъбря до безкрайност за Джейсън, сякаш не е станало нищо.

— Гиг, недей — каза Хелън умолително. — Много повече предпочитам да слушам колко си щастлива ти, отколкото да говоря за това, колко объркана съм аз. Наистина. От помощ ми е да чувам, че в света още се случват хубави неща, особено когато се случват на теб. Искам да бъдеш неприлично щастлива до края на живота си, независимо какво ще стане с мен. Знаеш го, нали?

— Господи, наистина умираш, нали? — ахна тихо Клеър. — Джейсън го каза, но не му повярвах.

— Още не съм мъртва — отбеляза Хелън, засмивайки се немощно, докато влизаше заднешком в стаята. — Върви в клас, Гиг. Сигурна съм, че ще преживея поне социалните науки.

Клеър й помаха тъжно, а после затича ситно надолу по коридора, докато Хелън влезе и седна на обичайното си място. Гледаше шокирано как Зак дойде и седна до нея. Той се опита да каже нещо, но тя го пресече.

— Не мога да повярвам, че наистина имаш тази дързост — каза Хелън. Стана и си взе нещата, но Зак я сграбчи за ръката, докато минаваше покрай него.

— Моля те, Хелън, в опасност си. Утре… — прошепна той настойчиво.

— Не ме докосвай — изсъска Хелън, издърпвайки китката си от хватката му.

Лицето на Зак посърна, а очите му се вдигнаха отчаяно към нея. За миг на Хелън й стана мъчно за него. После се сети как заради него Хектор за малко не беше загинал на състезанието по бягане и омекващото й сърце отново се вкамени. Може и да познаваше Зак от началното училище, но онези дни бяха отдавна отминали. Хелън се премести на друг чин и не го погледна повече.

След училище Хелън и Клеър имаха тренировка по бягане, а после отидоха в имението на семейство Делос заедно. Когато стигнаха там, наоколо нямаше никой. Нямаше я дори Ноел, която беше оставила залепена на хладилника бележка, уведомяваща всеки един, който влезеше в кухнята, че няма нищо за ядене и че тя ще се върне след няколко часа с продукти за готвене. Клеър и Хелън си размениха гримаси, когато прочетоха бележката, после нападнаха шкафовете за всичко, което можеха да намерят, за да укротят къркорещите си след бягането стомаси. Когато седнаха с отмъкнатата от шкафовете закуска, се заеха да установят защо къщата беше толкова дяволски празна.

Парис и Кастор бяха още в Ню Йорк, затънали в неспирните препирни на Конклава. Според последното им писмо, все още нямаше решение за трайно отърваване от мирмидонеца, макар да бяха постановили, че не му е позволено да обитава острова. Което и без друго беше безсмислено, защото се оказа, че през цялото това време той е живял на яхта. Джейсън и Лукас бяха на тренировка по футбол, а тъй като виолончелото на Касандра липсваше от библиотеката, Хелън и Клеър предположиха, че тя и Ариадна са в училище, репетирайки за пиесата.

По някакъв начин двете момичета Делос се бяха оставили да ги убедят да свирят музиката за зимното представление на „Сън в лятна нощ“. Никоя от тях не беше имала достатъчно време, но Касандра беше особено вкисната заради станалото. Тя вече не виждаше какъв е смисълът да се опитва да изглежда нормална, когато недоразвитото й тяло и неестествената й неподвижност толкова очевидно показваха, че не е. Хелън знаеше, че външното поддържане на нормален вид е важно, но трябваше да се съгласи, че никакво количество доброволно поемани задачи не можеше да придаде на Касандра вид на нормално четиринайсетгодишно, подкарало петнайсетата си година момиче, така че защо да измъчват бедното същество с театър?

— Ей, Гиг — каза замислено Хелън, след като тя и Клеър бяха опустошили до троха последните останки от скритите запаси със сладки с шоколадови парченца на Джейсън. — Колко тежиш?

— Точно сега ли? Вероятно към половин тон — каза тя, като изтупа няколко шоколадови трохи от скута си. — Защо?

— Тази вечер искам да пробвам нещо, което може да е малко опасно. Навита ли си?

— Толкова съм навита, че мога да се прекръстя на някоя от онези пружини играчки — отвърна тя гладко с дяволита усмивка.

Подскачайки по целия път, Хелън изведе Клеър на арената, докато Клеър правеше постоянни неуспешни опити да отблъсне с хълбок, да препъне или да отхвърли с рамо много по-едрата си и неестествено силна приятелка. Когато най-после стигнаха до средата на пясъка, след много препъване и кикотене, Хелън стана сериозна, като нареди на Клеър да не мърда. Застана плътно до нея и се съсредоточи върху тежестта на миниатюрната си приятелка.

— Лен, гъдел ме е! — изкикоти се Клеър. — Какво правиш?

— Опитвам се да те направя безтегловна, за да мога най-сетне да ти покажа какво е усещането да летиш — промърмори Хелън, все още със затворени очи. — Може би да опреш длани на раменете ми?

Клеър с готовност направи каквото поиска Хелън. Винаги беше искала да узнае какво изживяваха Хелън и Лукас, когато се рееха без усилие във въздуха, но досега Хелън беше твърде несигурна в умението си, за да се съгласи да опита с Клеър. Лукас я беше предупредил, че ще е трудна работа да пренася някого със себе си, но това вече не плашеше Хелън толкова много. Смяташе, че ако не опита сега, можеше никога отново да не получи шанс.

Щом Клеър се отпусна в обятията на Хелън, двете се издигнаха плавно на около три метра във въздуха. Клеър ахна благоговейно.

Чувствам се… Удивително е! — Гласът на Клеър потрепери от възторг, и макар че Хелън още се концентрираше върху всички променливи фактори, които им помагаха да се задържат в и над въздуха, беше принудена да се усмихне.

Летенето наистина бе удивително и въпреки това, което Лукас беше казал, Хелън се изненада да открие, че да издигне Клеър във въздуха беше сложно, но не и изтощително. Знаеше, че Лукас не би я подвел за нещо такова, затова нямаше друг довод, освен да признае пред себе си онова, което той й повтаряше през цялото време. Наистина беше по-силна. Окуражена, Хелън се издигна още по-високо.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя Джейсън от земята под тях, като стресна и двете.

Клеър изпищя и концентрацията на Хелън се наруши. Преди да успее да се съвземе, двете започнаха да падат бързо. Когато погледна надолу, Хелън видя, че се бяха издигнали по-високо, отколкото беше планирала. Макар че двете с Клеър бяха падали дълго, все още бяха на трийсет стъпки над Джейсън, Касандра, Ариадна и Мат, които до един се бяха втренчили нагоре към тях с паникьосани изражения.

— Свали я веднага! — нареди Джейсън разярено.

— Джейсън, добре съм — обади се Клеър с успокоителен тон, но той отказваше да слуша.

— Веднага, Хелън — изръмжа той. Дори от толкова високо, Хелън видя, че лицето му беше яркочервено от гняв. Тя реши, че е по-добре да направи каквото казва, преди той да си спука някоя вена или нещо подобно, и започна внимателно да спуска Клеър към него.

Все още беше на около три метра от земята, когато Джейсън подскочи нагоре и грабна Клеър от въздуха, принуждавайки Хелън да я пусне изцяло. Беше толкова разгневен, че не можеше дори да погледне Клеър, докато я оставяше да си стъпи на краката. Нахвърли се върху Хелън в мига щом тя стъпи на земята пред него.

— Как може да си такава егоистка? — попита той задавено.

— Егоистка? — изписка слисано Хелън. — Аз ли съм егоистка?

— Помисли ли изобщо колко лошо можеше да нараниш Клеър, ако я изпуснеш? — Гласът му се повишаваше и той се разгневяваше все повече с всяка дума. — Имаш ли понятие колко дълго страда някой простосмъртен след счупване на крак, дори след като счупването зарасне? Кракът може да му причинява болка до края на живота му!

— Джейсън — опита се да го прекъсне Клеър, но Хелън вече му крещеше в отговор.

— Тя е най-добрата ми приятелка! — изкрещя Хелън. — Никога не бих позволила да й се случи нещо лошо!

— Не можеш да обещаеш това. Никой от нас не може да й обещае това, заради факта, че сме такива, каквито сме! — изрева той в отговор.

— Джейс… — Ариадна успокояващо положи длан върху ръката на близнака си. Той отърси грубо ръката й и после се нахвърли върху нея.

— И ти не си по-добра, Ари. Не искаш да излизаш с Мат, но си мислиш, че ако го обучаваш, това ще помогне? — От гласа му струеше осъдителен тон. — Колко пъти трябва да ставаме свидетели на това, преди най-накрая да приемем истината? Простосмъртните не оцеляват твърде дълго в близост до Потомци. Или не си забелязала, че нямаме майка?

— Джейсън! Достатъчно! — възкликна Ариадна. Сълзи на потрес избиха в очите й.

Но Джейсън вече беше приключил. С едно бързо движение той се извъртя кръгом, отдръпна се от ръцете на Клеър, които посягаха към него, и се запъти право към притъмняващия бряг. Клеър се втурна след него, като погледна Хелън умолително. Хелън изрече само с устни „съжалявам“, а в отговор Клеър въздъхна и сви рамене, сякаш никоя от тях не можеше да направи нищо. После тръгна да гони Джейсън, който бързо се отдръпваше в сгъстяващите се сенки на брега.

 

 

— Това са майка ми, Айлийн, и леля Ноел, когато са били заедно в колежа в Ню Йорк Сити — каза Ариадна. Тя извади една снимка, притисната между страниците на някаква книга на една лавица над леглото й и скочи долу да я подаде на Хелън.

На снимката се виждаха две зашеметяващи млади жени, които наливаха питиета зад претъпкан бар. Имаха дръзко и дяволито излъчване, на което Хелън веднага се възхити, и се смееха жизнерадостно, докато сервираха многоцветни коктейли на размазаните тълпи от хора пред тях.

— Погледни Ноел! — възкликна Хелън изненадано. — Кожени панталони ли носи?

— Определено — каза Ариадна с болезнена гримаса. — Предполагам, че тя и мама са били малко щури, когато са били по-млади. Работели в нощни клубове и модни ресторанти из целия град, за да си плащат обучението. Всъщност така се запознали с баща ми и чичо Кастор. В нощен клуб.

— Майка ти е била много красива — отбеляза Хелън и наистина го мислеше. Айлийн беше стройна, но въпреки това с доста приятни извивки, и изключително женствена. Имаше гъстата, черна коса и наситената, златистокафява кожа на латиноамериканка. — Но тя не…

— Не прилича изобщо на нас? Не. Потомците приличат на други Потомци от историята. Не наследяваме нищо от простосмъртните си родители — каза Ариадна тъжно. — Мисля, че за баща ми щеше да е по-лесно, ако можеше да ни погледне и да види, че нещо от нея продължава да живее в нас. Обичаше я много — и все още я обича и до днес.

— Да, знам — промърмори Хелън и с изненада осъзна, че наистина знаеше. По някакъв начин можеше да усети колко много е била обичана непознатата жена на снимката. Като гледаше как Айлийн и Ноел се заливат от смях, Хелън не можеше да не се сети за себе си и Клеър. — Били са наистина близки, а?

— Най-добри приятелки още от невръстна възраст — каза Ариадна многозначително. — Съществува модел, цикъл във всичко в живота ни, Хелън. Определени мотиви се повтарят отново и отново за Потомците. Двама братя или братовчеди, отгледани като братя, които се влюбват в две сестри или почти сестри, е единият от тези цикли.

— И само една от тези жени е още жива — каза Хелън тихо, най-сетне проумявайки твърде покровителственото отношение на Джейсън. — Е, Джейсън няма никаква причина за тревога. По-скоро ще умра, отколкото да позволя нещо да се случи на Клеър.

— За нещастие, на Потомците не им е дадено да могат да влияят на тези неща — каза Ариадна с присвити очи. — Баща ми е бил готов да умре за майка ми, но историята невинаги свършва с геройска битка, за да спасиш човека, когото обичаш, знаеш ли? Понякога хората просто загиват. Особено в близост до нашия вид.

— Какво е станало с майка ти? — Беше минало толкова време, а Хелън никога не беше задавала на никое от децата Делос този въпрос. Може би Джейсън беше прав — помисли си Хелън. Може би беше егоистка.

— Погрешното място, погрешното време — отвърна Ариадна, докато вземаше снимката на засмяната си майка и нежно я пъхаше обратно между страниците на „Ан от Зелените покриви“.

Повечето Потомци биха направили почти всичко, за да избегнат убийството на простосмъртен. Най-често обаче, някой простосмъртен загива напълно случайно просто защото се намира близо до Потомък. Точно затова баща ми и брат ми мислят, че би трябвало да стоим далече от всеки, който може да пострада.

— Но ти обучаваш Мат.

— Никога не съм познавала майка си. Всички ми разказват, че имала голяма уста и огнен латиноамерикански нрав. — Ариадна поклати разкаяно глава. — Но да си жилав и издръжлив не е достатъчно. Баща ми така и не научил майка ми на нищо от начина, по който се бият Потомците, и мисля, че това трябва да е имало нещо общо с причината тя да загине. Не си правя илюзии. Знам, че Мат никога не би могъл да победи Потомък, но не става въпрос за това. Ако поне не му предам някакви умения, никога няма да мога да си простя, ако пострада. Това звучи ли донякъде смислено?

Хелън кимна и взе треперещите ръце на Ариадна между своите.

— Да, звучи. Нямах представа, че нещата между теб и Мат са толкова сериозни.

— Нещата не са такива — каза Ариадна бързо, но после раздразнено отметна глава назад и отправи една въздишка към тавана. Това беше жест, който Хелън бе виждала Джейсън да прави много пъти, когато спореше с Клеър. — Честно ли? Не знам какво има между нас. Не мога да реша дали съм обидена, че не е опитал нищо, или щастлива, че не ме е изкушил.

Беше очевидно колко раздвоена е Ариадна. Хелън не знаеше какво да каже и в крайна сметка реши, че може би Ариадна нямаше нужда някой друг да й казва какво да прави. Вместо да се опитва да дава съвети, Хелън просто седеше там и държеше ръката й, докато премисляше ситуацията за себе си.

— Ари, знаеш ли къде… — каза Лукас, като отвори вратата на спалнята. Застина, когато видя Хелън. — Съжалявам, трябваше да почукам.

— Кого търсиш? — попита Ариадна, сякаш изпитвайки го.

Лукас сведе очи и затвори вратата, без да отговори на въпроса й. Хелън си нареди да диша и се застави да раздвижи някак тялото си, за да не изглежда толкова слисана, но въпреки това Ариадна забеляза.

— И ти ли? Все още? — попита тя, леко отвратено. — Хелън. Той ти е братовчед.

— Знам това — каза Хелън с напрегнат глас, протягайки ръце в умолителен жест. — Мислиш, че искам да изпитвам това ли? Знаеш ли, че предпочитам да бъда в Подземния свят, защото там поне знам, че съм далеч от тази любовна болка? Колко нередно е това?

— Всичко това е наистина, наистина погрешно — каза Ариадна съчувствено, почти умолявайки Хелън. — Толкова съжалявам за вас двамата, но трябва да спреш с това. Кръвосмешението, дори и да е непреднамерено, когато двамата Потомци не знаят, че са роднини, е още един мотив, който се повтаря отново и отново. Винаги завършва по най-лошия възможен начин. Знаеш това, нали?

— Да. Прочетох „Едип цар“ — знам как свършва тази история — но какви варианти имам? Разполагаш ли с някакви древни средства, които ще ме накарат да го разлюбя? — попита Хелън, като говореше само отчасти саркастично.

— Стойте далече един от друг! — каза троснато Ариадна.

— Ти беше там, когато той откачи и ми каза, че не ми е позволено дори да го поглеждам — извика Хелън в отговор. — И това продължи… колко? Девет дни? Не можем да стоим далече един от друг. Обстоятелствата винаги ни събират отново, независимо какво си причиняваме.

Голям мехур от отчаяние се надигаше и издуваше в гърдите на Хелън и съжалителният поглед на Ариадна беше достатъчен да го накара да се пукне. Хелън се изправи и започна да крачи.

— Буквално отидох до ада и обратно, в търсене на място, където да захвърля чувствата си към него, но не намерих достатъчно широка или дълбока дупка. Така че, моля те, кажи ми, ако имаш някаква идея, защото на мен ми свършиха теориите, а ако това, което казва Касандра, е вярно, вече нямам и време.

Хелън почувства изпукване зад очите си и вдигна ръка, за да попие струята кръв, наквасила устните й. Ариадна седеше, зашеметена и неподвижна, на ръба на леглото, докато Хелън изтича до прозореца, отвори го със сила и скочи навън.

Устреми се право нагоре. Искаше да види тънката синя линия от въздух около земята, когато тя отново преминаваше в черно небе. Искаше да запази образа й свеж в ума си, когато положеше глава на възглавницата тази нощ. Беше напълно сигурна, че ако не получеше някакво чудодейно прозрение, никога нямаше да вдигне отново глава.

Като почисти замръзващата кръв от лицето си възможно най-добре с края на тениската си, Хелън се вгледа в бавно въртящата се Земя. От нейната страна на планетата падаше нощта, но все още можеше да различи финия като паяжина атмосферен слой. Беше просто крехък отрязък от нищожна материя, който поддържаше живот от едната страна, и замръзнало забвение — от другата. Хелън се удиви, че нещо, което изглеждаше толкова деликатно, може да е толкова могъщо. Още един дар от Лукас, помисли си тя, усмихвайки се при вида на тази смиряваща гледка.

Хелън затвори очи и се остави да се носи плавно. Намираше се високо, по-високо, отколкото се бе издигала преди, и земното притегляне беше толкова леко, че за миг тя се зачуди дали може да пререже и последната нишка на гравитацията, която я свързваше със света, и да се понесе чак до луната.

Твърда като стомана ръка стисна гърба на якето й, като я дръпна грубо надолу и едва не разкъса дрехите й. Хелън се извъртя, докато падаше обратно към Земята, и видя измъченото лице на Лукас, докато той я притегляше към себе си.

— Какво правиш? — прошепна той задъхано в ухото й, притискайки я здраво към своите задъхано повдигащи се гърди, докато бързо сваляше и двамата надолу. Гърлото му така се беше свило от тревога, че гласът му пресекна многократно, докато се опитваше да заговори. — В космоса ли се опитваше да отлетиш? Знаеш, че това ще те убие, нали?

— Знам, Лукас. Аз… толкова е хубаво това усещане просто да се освободиш. — Осъзна, че беше изрекла името му на глас за пръв път от цяла вечност. Беше такова облекчение най-после да усети името му отново в устата си, че се засмя. — Обичам да го правя понякога. Ти никога ли не си?

— Да, правил съм го — призна той, все още вкопчен в нея и заравяйки лице все по-дълбоко и по-дълбоко в шията й, докато се спускаха плавно от студеното нощно небе. Прошепна в ухото й: — Но очите ти бяха затворени. Помислих, че си припаднала.

— Съжалявам, мислех, че съм сама — прошепна тя в отговор.

Знаеше, че би трябвало да попита, но наистина не я беше грижа как беше попаднал там Лукас. Държеше се за него все по-здраво и по-здраво, сякаш се опитваше да го придърпа в гърдите си и да обвие кожата си около него.

Това беше Лукас и тя искаше да го задържи, да задържи човека, който той беше в този момент, преди да е успял да се превърне отново в онзи гневен непознат. Той въздъхна дълбоко и изрече името й, преди да се отдръпне от прегръдката й и да потърси платформата на покрива й.

— Къде е Джери? — попита той, докато кръжаха над къщата и. Отсъствието на „Пиги“, престарелият джип „Вранглер“ на Джери, от автомобилната алея биеше на очи, и никоя от лампите вътре не светеше.

— Вероятно още работи — каза Хелън, без нито за миг да откъсва очи от него. — Ще влезеш ли? Или нещата пак ще загрубеят?

— Обещах ти, никакви караници повече. И без друго не се получи — каза Лукас и дръпна Хелън надолу, за да се приземи с нея върху платформата на покрива й.

— Наистина го направи нарочно, нали? — За миг стояха там, взирайки се един в друг през тежкото мълчание. — Баща ти имаше ли нещо общо с това?

— Изборът беше мой — каза той унило.

Тя го зачака да обясни, но той не го направи. Не се опита да си намери никакви оправдания или да прехвърли вината на някого друг. Вместо това, Лукас остави на Хелън да реши какво ще стане по-нататък между тях. Тя раздразнено го удари с юмрук в гърдите, не толкова силно, колкото можеше, но достатъчно силно, за да го накара да почувства нещо. Той не се опита да я спре.

— Как можа да ми причиниш това! — изпищя тя, на косъм да започне да вие.

— Хелън. — Той улови стиснатите й юмруци и ги притисна към онова място на гърдите си, където го беше ударила. — Какво друго можех да направя? Отново бяхме заедно през цялото време. Седяхме заедно, споделяхме най-съкровените си тайни и това те смущаваше. Имаш да мислиш за по-важни неща, вместо за мен.

— Имаш ли представа колко болезнено беше това? — попита тя задавено: искаше й се да го удари пак, но откри, че ръцете й се отпуснаха сами и вместо това го погалиха.

— Да. — Той говореше толкова нежно, че Хелън разбра, че раздялата им го беше наранила точно толкова, колкото и нея. — И цял живот няма да се освободя от последиците.

Челото й се сбърчи от тревога. Знаеше, че Лукас не преувеличава — беше се променил. Лицето му беше толкова бледо, че отразяваше лунната светлина, а очите му имаха тъмносин цвят, граничещ с черно. Беше като да гледа лунния близнак на своя слънчев Лукас. Все още беше красив, но толкова тъжен, че за нея беше болезнено да го гледа.

След всичко, на което я беше подложил, Хелън знаеше, че би трябвало да й се иска да го накаже, но не беше така. Някъде по пътя беше обвила ръце около шията му, а той беше започнал да прокарва ръце нагоре-надолу по гърба й, и тя вече не беше ни най-малко разгневена.

Когато се вгледа в очите му, видя как в тях се промъква странно мрачно изражение, което се опитваше да угаси сиянието, което винаги беше откривала у него. Но преди да успее да измисли как да го попита какво има предвид под „последствия“, Лукас смени темата.

— Днес имах дълъг разговор с Орион — каза той, като отвори вратата на покрива, която водеше към долния етаж на къщата, и я задържа отворена за Хелън. — Струва му се, че не ни казваш всичко за това, което се случва в Подземния свят. Помоли ме да помогна. Той държи много на теб.

— Знам това. — Хелън го въведе в къщата и го поведе надолу към студената си спалня. — Но той греши. Не крия нищо от никого. Просто разбрах, че за мен няма помощ, така че защо да навлизам в подробности? Не сънувам, Лукас. Как според Орион ти или някой друг бихте могли да поправите това?

Лукас се отпусна тежко на ръба на леглото на Хелън, смъкна якето си и изрита обувките си, докато мислеше. Разполагаше се толкова удобно в спалнята й, сякаш мястото му беше именно там. Всички инстинкти на Хелън крещяха, че мястото на Лукас наистина беше в спалнята й, макар и двамата да знаеха, че той не биваше да е там.

— Миналата нощ слязох в Подземния свят. Отначало беше, за да видя дали мога да ти помогна по някакъв начин — без да се намесвам, разбира се. А после след няколко часа беше просто, за да наблюдавам двама ви заедно. По много причини — призна най-сетне Лукас, разкривайки напълно картите си. — Както и да е, проявих небрежност. Орион ме видя там и се досети как съм успял. Свърза се с мен днес да ми каже защо умираш и заедно осъзнахме, че може би аз имам точно това, което ти е нужно, за да се оправиш отново. Така че, предполагам, в крайна сметка намерих начин да ти помогна. — Той преметна крака върху леглото й и се облегна на възглавниците.

Хелън спря като закована. Искаше й се да го гледа цяла нощ така, легнал в леглото й, невероятно съвършен, но не можеше да подмине това, което току-що й беше казал.

— Слязъл си в Подземния свят? Кога? Как? — попита тя, като се опитваше да не изпищи.

— В събота през нощта. Арес ме видя да се крия в костницата и говори с мен. Аз бях другото „малко полубожество“. Помниш ли? После отвлякох вниманието на Цербер, когато тя ви подгони.

— Певецът на йодлери? — попита Хелън невярващо. — Я чакай, Цербер е тя?

— Да — каза той, като се изкиска. — Аз бях онзи, който пееше йодлери, а Цербер е вълчица. Сега върви да се измиеш. Няма да мърдам оттук.

— Но…

— Побързай — настоя той. — Трябваше да изчакам, докато се отдалечиш от семейството ни, за да ти донеса това, но вече не мога да издържам да те гледам толкова болна.

Хелън се втурна в банята и едва не изми устата си със сапун, а лицето си — с паста за зъби — толкова силно се тресеше. Разсъблече се и изстърга езика си, почисти с конец зъбите си и се среса, кажи-речи всичко едновременно, преди да скочи в една чиста пижама и да изтича обратно в спалнята си.

Той беше още там, точно както беше обещал, и последните разяждащи съмнения на Хелън се изпариха. Неестествената раздяла беше приключила, и вече нямаше да започнат да си крещят или да се отблъскват взаимно.

— О, хубаво. Не са халюцинации — каза тя, като се шегуваше само наполовина. — Нито сън.

— Но трябва да сънуваш — каза той тихо от другия край на стаята, взирайки се в нея. Хелън поклати глава.

— Това е по-хубаво — каза тя уверено. — Дори и да ме убие, да стоя будна и да те виждам в леглото си е по-хубаво, от който и да е сън.

— Не се предполага да казваш подобни неща — напомни й той.

Той затвори очи за секунда. Когато ги отвори, се усмихна решително и повдигна крайчеца на завивката. Хелън дотича и се гмурна под тях, извън себе си от щастие. Вече не я беше грижа кое е правилно и кое — погрешно. Умираше — разсъждаваше тя — не беше ли редно поне да умре щастлива? Хелън се обърна по гръб и вдигна подканващо ръце към Лукас, но той улови лицето й между дланите си и я накара да се отпусне обратно в леглото. Кръжеше над нея върху завивките, като я притискаше на сигурно място под тях.

— Това е обол — каза той, като вдигна малка златна монета. — Ние, Потомците, ги слагаме под езиците на обичните си мъртъвци, преди да изгорим телата им на погребалната клада. Оболът е монетата, с която мъртвите плащат на лодкаря, Харон, за да напуснат Земите на сенките, да пресекат река Стикс и да влязат в Подземния свят. Но този обол е специален и много рядък. Не е бил изработен за Лодкаря. Той е за друг обитател на Земите на сенките.

Лукас вдигна монетата, за да може Хелън да я види ясно. На едната й страна имаше звезди, а на другата — цвете.

— Това мак ли е? — попита Хелън, опитвайки се да си спомни къде беше виждала тази малка златна монета преди. В мислите й бързо се мярна вестникарско заглавие. — Откраднал си ги от „Гети“! Лукас, проникнал си с взлом в музей!

— Това е част от причината, поради която не мога да позволя семейството ми да узнае, че съм тук, опитвайки се да направя това. Но ти знаеш истинската причина да го направя… братовчедке — каза Лукас.

Той внезапно се надвеси и прокара бързо устни по бузата й, но не я целуна. Усещането беше по-скоро, сякаш я вдиша. Усещането от топлите му устни толкова близо до кожата й я накара да потръпне.

Хелън знаеше точно защо Лукас беше принуден да крие това от семейството си. Кражбата беше нищо в сравнение с неморалността на онова, което правеха. Хелън знаеше, че би трябвало да е отвратена, задето беше в леглото с някой, който й беше толкова близък роднина, но изглежда не можеше да убеди тялото си, че не бива да желае Лукас. Чувстваше Мат като свой брат, Орион й се струваше нов и непознат и толкова напрегнат, че беше малко опасно, но Лукас й се струваше правилен и подходящ. Ако другите мъже бяха къщи, то Лукас беше домът й.

Как можеше да е толкова объркана? Побутна го леко, за да го накара да се дръпне назад и да я погледне. Все още й трябваха отговори, а не можеше да мисли, когато лицето му беше толкова близо до нейното.

— Лукас, защо ги открадна?

— Този обол не е за Харон. Бил е изсечен за Морфей, бога на сънищата. Това ще отведе цялото ти тяло долу в Земята на сънищата, когато заспиш.

— Земята на сънищата и Земята на сенките са точно една до друга — каза Хелън, най-сетне разбирайки защо го е направил.

Откраднал си ги, за да ме последваш долу, нали?

Той кимна и прокара пръсти през лицето й.

— Има една стара легенда, която гласи, че ако дадеш на Морфей обол с мак върху него, той може да ти позволи да посетиш земята на сънищата, докато си все още в тялото си. Помислих си, че ако му предложа размяна, може да ме пусне да пресека неговите владения и да сляза чак до Подземния свят. Не знаех дали ще се получи, но какъв избор имах? Когато те видях в събота сутринта в коридора…

— Скочи през един прозорец — припомни му Хелън. По лицето й се прокрадна усмивка, когато осъзна, че току-що беше постъпила кажи-речи по същия начин с Ариадна.

— За да отида да открадна тези — каза той, като сведе лице към нея и й се усмихна. — Знаех, че си зле, знаех, че когато те отблъснах, това не помогна, и не можех повече да седя безучастно и да гледам. Трябваше да сляза в Подземния свят и да открия причината. Орион ме зърна как ви следя и сам се досети кой трябва да съм. После до голяма степен проумя как съм успял да вляза в Подземния свят.

— До голяма степен? — попита Хелън.

— Мислеше, че понеже съм син на Аполон, е имало нещо общо с музиката. Което не беше лоша догадка — призна Лукас неохотно.

— Наистина имаш прекрасен глас — каза Хелън. Искаше да подтикне Лукас да не спира да говори, само за да чува този глас и да го чувства, изпънат до нея в леглото й, възможно най-дълго. — Но защо музика?

— Отначало Орион мислеше, че правя каквото направил Орфей, когато последвал мъртвата си съпруга в Подземния свят, като се опитал с пеенето си да я върне пак към живота. В крайна сметка обаче, свърза откраднатите оболи с мен, смени Орфей с Морфей, и се досети как съм го направил. После ми разказа защо си толкова зле и ме помоли да пробвам това с теб — каза Лукас по такъв начин, който накара Хелън да заподозре, че по време на онези разговори чрез текстови съобщения беше ставало нещо много повече, отколкото Лукас признаваше. — Той е умен тип.

— Какво? Да не би сега да сте най-добри приятели? — попита Хелън с повдигнати вежди. Лукас преглътна мъчително, сякаш го беше наранила. Загрижена, Хелън посегна и прокара ръка през лицето му, опитвайки се да изтрие тъгата, която се беше появила там толкова бързо.

— Уважавам го. Дори и ако отказва да направи каквото искам. — Гласът му прозвуча грубо и гъгниво. — Време е да спиш.

— Не съм уморена — каза тя бързо, спечелвайки си лек смях от Лукас.

— Изтощена си! Без повече спорове — упрекна я той строго, макар че закачливото му изражение лиши думите му от укорителна нотка. — Помоли Морфей да те дари отново със сънища. Беше много мил към мен. Не се съмнявам, че ще ти помогне, ако може.

— Ще останеш ли? — помоли Хелън. Взираше се в него, изпълнена с обожание. — Моля те, ще останеш ли с мен?

— Докато мога да издържа — обеща той, потръпвайки. — Никога не се простудявам, но по дяволите! Тук е истински фризер.

— На мен ли го казваш — рече Хелън, като забели очи. — Ела да ме топлиш. — Лукас се засмя тихо и поклати глава, сякаш не знаеше какво да прави с нея.

Лягайки върху завивките, той се настани, оставяйки Хелън да се свие удобно. Сгъна ръцете й във формата на буквата „Х“ на гърдите и приглади косата й назад, сякаш я полагаше в гроба. Погледна напрегнато надолу към нея.

— Отвори уста — прошепна Лукас.

Хелън почувства как той се тресе и видя как по лицето му преминаха безброй чувства, докато пъхаше тежкото плоско златно късче под езика й. То беше още топло от допира до тялото му, леко солено, и тежестта му в устата й беше забележително успокояваща. Лукас посегна и нежно затвори клепачите й. Докато държеше дланта си присвита над очите й, Хелън почувства как той докосва леко бузата й с устни, когато се наведе към ухото й.

— Не позволявай на Морфей да те съблазни…

Звездни небеса и мастилено черни ивици коприна заобикаляха Хелън. Намираше се в палатка, която нямаше горна част, само вълнисти стени от тъмни, хлъзгави чаршафи, които сякаш дишаха бавно, докато поемаха и изпускаха лек и непрестанно променящ се полъх, като бриз. Тук-там между гънките на материята имаше строги дорийски колони, издялани от черен порфир. Мъждиви насочващи светлини танцуваха надолу по проходите, като кръжаха в нощния въздух. Когато една от тях наближи Хелън, тя видя, че отблизо приличаха на мънички пламъчета от свещи, проблясващи в мехурчета с цветовете на дъгата.

Тревата под краката й беше покрита с цяло поле от макове, чиито главици клюмаха като пияни от повяващите ветрове. Въпреки тъмнината, Хелън чувстваше хладната, подобна на роса влага на цветята, и виждаше златния прашец, който искреше в кървавочервените цветове.

На около дузина стъпки от мястото, откъдето беше влязла в този нощен свят, копринени чаршафи и огромни възглавници в среднощно синьо, пепелно сиво и наситено пурпурно се разстилаха над краищата на най-огромното и разкошно легло, което Хелън беше виждала. Звездите блещукаха отгоре, а купищата коприна сякаш им намигаха в отговор, като блестящи хлъзгави петна от масло в призрачно синята лунна светлина. Две бели като слонова кост ръце, последвани от голите гърди на мъж, се издигнаха от тъмната маса на мамещата като люлка материя, когато той се протегна блажено и продължително.

— Зовях те, Красавице. Толкова се радвам, че най-накрая си тук. — Гласът му й беше познат. — Красавицата и Сънят. Спящата Красавица. Създадени сме един за друг, знаеш ли? Всички поговорки го твърдят. Сега ела и легни при мен.

Заразително игривият му тон привлече Хелън към крайчеца на леглото. В този глас имаше нещо, което бе така успокояващо и сладко, че Хелън разбра, че той сигурно беше най-добрата душа в тази или която и да било друга вселена.

Погледна надолу към гигантското легло и видя Морфей, бога на сънищата. Той имаше най-бялата кожа, която Хелън някога беше виждала, лъскава и буйна вълниста черна коса, и дълги стройни крайници с деликатно изваяни мускули. Гол до кръста, той носеше копринено долнище на пижама в толкова наситен виненочервен цвят, че, подобно на всички останали цветове в спящия му дворец, граничеше с черно, но никога не стигаше точно до него.

Морфей погледна Хелън с удивителните си бяло-сини очи, които приличаха на течен живак. Сгуши се в черните копринени чаршафи. Защото, знам, ще светиш върху крилете на нощта, по-бял от утринен сняг върху крило на гарван^[1] — помисли си Хелън, докато съзерцаваше контраста на кожата му с чаршафите, питайки се къде ли беше чувала тези стихове. Който и да ги беше написал — помисли си тя — сигурно беше прекарал много нощи с Морфей.

— Значи твоя глас чувах в главата си. Малък подлец такъв — каза Хелън, свеждайки усмихнато лице към изящния, полугол мъж. — Мислех, че полудявам.

— Така беше, Красавице. Затова можеше да ме чуеш толкова ясно. Зовях те многократно, но ти не ми обръщаше внимание, затова накрая си отидох. Сега ела и легни — каза той с леко недоволство, като протегна една от млечнобелите си длани. — От твърде отдавна не съм те прегръщал.

На Хелън дори не й се наложи да го обмисля. Не беше виждала този бог никога преди, но го позна. В края на краищата беше прекарала почти всяка нощ от живота си, сгушена в обятията му. Нямаше нещо, което Морфей да не знаеше за нея, нито една ужасна малка тайна, която да беше успяла да скрие от него, а и той изглежда я обичаше. Всъщност от начина, по който огрените му от звездите очи се взираха в нея, Хелън разбра, че той я обожаваше.

Тя се усмихна с облекчение, плъзна ръка в неговата и въздъхна, когато почувства как главата й пада върху гладките му, ярко осветени от лъчите на луната гърди. Всяко мускулче в тялото й се отпусна, докато вълна след вълна успокояваща отмора заливаше изтощените й крайници. За пръв път от месеци Хелън си отдъхваше истински. Дори само няколко мига в обятията на бога наваксаха всички тези седмици на безсъние.

Морфей издаде някакъв идващ от гърдите му звук, дълбоко тътнещо тананикане на наслада, и погали лицето й нежно, подмамвайки устните й да се разтворят, той плъзна два пръста в устата й и си прибра монетата.

— Но не беше нужно да ми носиш заплащане, за да ме посетиш. В многото часове, които прекарваш със затворени очи, преди да слезеш в Подземния свят или след това, си свободна да сънуваш. Можеше да се рееш с всеки от другите спящи умове, накъдето поискаш — каза той, като посочи към игривите ветрове, които постоянно блъскаха палатката, като от време на време нахлуваха вътре и разрошваха дългата му, мека коса. — Имаш по-голям контрол над нещата, отколкото осъзнаваш, Хелън. Можеш да ме посещаваш тук телом, без да ми заплащаш дори един обол, ако искаш.

— Но аз не мога да те посещавам — възрази Хелън, леко объркана. — Дори когато не слизам в Подземния свят, не мога да сънувам.

— Защото се страхуваш от това, което ще откриеш в сънищата си, не защото те спира някаква външна сила. Чувстваш се толкова виновна за това, което искаш, че не можеш да се изправиш лице в лице с него дори в съня си. — Морфей повдигна Хелън и я сложи върху себе си, така че тя гледаше право надолу към него. Зарови пръсти в косата й и я накара да се развее около тях като златна завеса, която огради двамата.

— Мога да сънувам, когато поискам? — попита Хелън, вече знаейки отговора. В мига, в който бе научила, че Лукас й е братовчед, беше престанала да сънува по собствен избор. Просто никога преди не го беше признавала пред себе си.

— Моя измъчена Красавице. Мразя да гледам как някой страда, а най-вече ти. Остани тук с мен и бъди моя кралица, а аз ще сбъдна всичките ти сънища.

Лицето и тялото под нея се промениха и приеха по-познат образ. Хелън ахна и се дръпна назад. Този, който седна в леглото и внимателно хвана ръцете й, беше Лукас.

— Мога да приемам този образ толкова често, колкото поискаш, и не е нужно да се чувстваш виновна, защото аз не съм наистина той — каза Лукас. Хелън почувства как той я притегля по-близо и не се възпротиви. Всичко това беше сън, нали така? Тя прокара ръце по гърдите му и му позволи да я целуне леко, докато той говореше. — Или мога да приемам образа на друг. Другият, когото желаеш толкова много. Може би повече…

Хелън почувства как устните, притиснати към нейните, станаха по-пълни и по-меки, и усети как голите рамене под дланите й стават по-яки и набити. Отвори очи и откри Орион да я целува. Отдръпвайки се, Хелън се запита тревожно какво целеше Морфей с това. Той знаеше най-съкровените й мечти, така че защо беше превърнал Лукас в Орион?

Орион я бутна по гръб и тя не се сдържа и се засмя, когато той скочи върху нея с палава усмивка. Беше толкова забавен, и да бъде с него беше толкова лишено от усложнения. С Лукас тя можеше да бъде изцяло себе си, но с Орион можеше да бъде каквато й харесваше да бъде в момента. Мисълта беше опияняваща.

Орион плъзна ръцете й над главата, приковавайки я под себе си. Опиянението изчезна толкова бързо, колкото се беше появило, и лицето му стана сериозно.

Хелън внезапно проумя последното предупреждение на Лукас. Не можеше да си позволи да бъде прелъстена, иначе никога нямаше да стане от това легло. Макар да не искаше, Хелън тръсна глава, попречвайки на Орион да се наведе и да я целуне. Морфей отново прие собствения си образ и се подпря на лакти над нея с момчешка въздишка.

— Човек направо може да се пристрасти към теб — каза Хелън тъжно.

Позволи си да се замисли какво би било да живее вечно в някой дворец на сънищата с този бог. Прокара пръсти през косата му, правейки тъмна като среднощното небе палатка от дългите му букли около лицата им — обратното на онова, което той беше направил със слънчево русата й коса преди мигове.

— Но аз не мога да остана тук — каза тя, като го отблъсна назад и седна. — Има твърде много неща, които трябва да свърша в света.

— Опасни неща — възрази той с искрена загриженост. — Арес те търси в земите на сенките.

— Знаеш ли защо ме търси?

— Знаеш защо. — Морфей се засмя меко. — Той следи напредъка ти. Това, което правиш тук, в Подземния свят, ще промени живота на мнозина, включително и на някои безсмъртни. Но дали ще е за добро или лошо, никой не може да каже.

— Как се озова Арес тук долу, Морфей? Да не би Хадес да му помага да наруши Примирието? — По някакъв начин Хелън знаеше, че Морфей ще бъде честен с нея.

— Подземният свят, Сухите земи и Земите на сенките не са част от Примирието. Дванайсетте олимпийци не могат да слизат на Земята и това е единственото правило, което са се заклели да спазват. Множество дребни божества бродят на воля по Земята и всички богове могат да идват и отиват оттук до Олимп и… други места. — Морфей се намръщи в отговор на мислите си, а после нападна Хелън, като я претърколи отново по гръб и я взе в прегръдките си. — Остани при мен. Мога да те закрилям тук, в царството си, но не и извън него. Виждам всички сънища, знаеш ли, дори сънищата на другите богове, и знам, че Арес не е много повече от животно. Единствената му цел е да причинява колкото може повече страдания и разрушение и много иска да те нарани.

— Той е ужасен, съгласна съм. Но въпреки това не мога да остана тук и да се крия в леглото ти. — Хелън изпъшка, знаейки, че вероятно щеше да се упреква жестоко за това по-късно. — Независимо колко е опасно, трябва да се върна.

— Смела Красавица. — Богът на сънищата сведе поглед към нея с възхитена усмивка. — Сега те желая още повече.

— Ще ми помогнеш ли, Морфей? — попита Хелън, като галеше блестящата му коса. — Трябва да вляза отново в Подземния свят. Твърде много хора страдат от твърде отдавна.

— Знам. — Морфей извърна поглед, докато обмисляше молбата на Хелън. — Не ми влиза в работата да съдя дали мисията ти е добра или лоша, мога само да ти кажа, че се възхищавам на куража ти да се съгласиш да я предприемеш. Никак не ми се иска да те загубя, но много ми харесват причините, поради които избираш да си тръгнеш.

Знаейки, че може би насилва късмета си, Хелън реши да рискува и да поиска още една услуга.

— Знаеш ли за коя река говореше Персефона? Онази, от която трябва да налея вода, за да освободя Фуриите? — попита тя. Морфей наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Нещо ми подсказва, че някога съм знаел — каза той, като се мръщеше озадачено. — Но вече не. Съжалявам, Красавице, но съм забравил. Ще трябва да откриеш това сама.

Морфей я целуна по връхчето на носа и се изтърколи от леглото. Обърна се назад и с лекота я вдигна от усуканите чаршафи, а после я положи върху хладната трева с израз на съжаление. Хванати за ръце, тръгнаха, без да бързат, през двореца му.

Минаха покрай множество дивни стаи, пълни с фантастични образи от сънищата. Хелън зърна водопади, от които бликаха искрящи струи във всякакви цветове, дракони в брони върху купища богатства, от чиито ноздри излизаше димът на едва сдържани огньове, и крилати, подобни на елфи, хора, танцуващи с насочващите светлини. Но най-забележителното помещение беше просторна, проблясваща пещера, пълна с купища монети.

Над всяка купчина в нощното небе безтегловно се рееше голям цилиндър. Цилиндрите бяха направени от тухли, камъни или бетон. Някои изглеждаха, сякаш бяха на хиляди години, и от тях се ронеше мъх, други изглеждаха току-що изградени и много модерни. От дъната на един-два дори висяха окачени на въжета кофи, които се сториха на Хелън странно кичозни.

— Какво е това място? — попита тя благоговейно. Пространството сякаш продължаваше безкрайно — толкова нататък в тъмната далечина, че тя не виждаше да има край.

— Някога да си пускала монета в кладенец и да си си намисляла желание? — попита Морфей. — Всички кладенци на желанията, някогашни и сегашни, свършват тук, в Земята на сънищата. Това всъщност е недоразумение. Не мога да накарам мечтите и сънищата да се сбъдват в реалния живот, независимо с колко пари ме засипват хората. Единственото, което мога да направя, е да им изпратя насън ярки образи на най-съкровените им желания. Опитвам се да ги направя възможно най-реални.

— Много грижовно от твоя страна.

— Ами не ми се струва правилно да вземам парите на хората, без да им дам нещо в замяна — каза той с лукава усмивка. — А всичко това може да бъде и твое, нали знаеш.

— Честно? — попита Хелън, като повдигна вежда. — Топлото ти легло беше по-изкушаващо от всичките златни монети на света.

Сякаш по поръчка, Хелън чу свистящ звук и видя далечен проблясък, когато една от грамадните купчини се раздвижи, за да посрещне ново лъскаво желание.

— Дълбоко съм поласкан.

Морфей я поведе надалече от стаята с кладенците на желанията и вън от двореца. Застанала под един навес, Хелън се огледа из градината на двореца и видя голямо дърво, което растеше самичко насред обширна равнина.

— Отвъд това дърво е Земята на мъртвите. Застани под клоните и кажи на Хадес, че няма да се опитваш да плениш неговата царица. Ако си искрена, той няма да ти пречи да се спускаш в Подземния свят.

— Откъде ще разбере дали съм искрена? — попита Хелън, изненадана. — Хадес Търсач на истината ли е?

— Да, в известен смисъл. Той може да вижда в сърцата на хората — необходим талант за някой, който иска да управлява Подземния свят. Онзи, който иска да управлява, трябва да умее да съди душите на мъртвите и да решава къде трябва да бъдат изпратени тези души. — Отговорът на Морфей беше придружен от замечтана усмивчица.

— Какво? — попита Хелън, объркана от странното изражение на лицето му. Морфей обаче благоволи само да поклати глава и да се усмихне тайничко в отговор на въпроса й. Преведе я през землището на двореца, чак досами извитите клони на голямото дърво, и се обърна към нея:

— Когато стоиш под дървото, каквото и да правиш, не поглеждай нагоре в клоните — предупреди я сериозно.

— Защо не? — попита Хелън, ужасявайки се от отговора. — Какво има в тях?

— Кошмари. Не им обръщай внимание и не могат нищо да ти направят. — Той внимателно пусна ръката й. — Сега трябва да те оставям.

— Наистина ли? — попита Хелън, като погледна изплашено през рамо към дървото с кошмарите. Морфей кимна и понечи да се отдръпне. — Но как ще се прибера у дома? — попита тя, преди той да успее да се отдалечи твърде много.

— Всичко, което трябва да направиш, е да се събудиш. И, Хелън — обади се той, сякаш я предупреждаваше — в идните дни се опитай да помниш, че сънищата наистина се сбъдват, но не идват лесно.

Морфей изчезна в смесицата от звезди и проблясващи светлини на тъмната поляна и без него Хелън се почувства много самотна. Застана с лице към дървото на кошмарите и сви юмруци, за да си вдъхне кураж, знаейки, че колкото по-скоро приключи с това, толкова по-добре. Без да вдига очи, пристъпи решително под клоните.

Веднага почувства над себе си множество движещи се неща. Носеха се странни писукания и тя чу дращене на нокти по дървесната кора, докато подобните на сенки създания тичаха наоколо. Клоните прошумоляваха, после се разтърсваха, после проскърцваха зловещо, докато кошмарите скачаха нагоре-надолу по тях все по-трескаво и оживено, за да привлекат вниманието й.

Нуждаеше се от цялата си твърдост, за да не вдигне поглед. За миг почувства как един от кошмарите се надвесва точно над лицето й. Усети как присъствието му витае наблизо, втренчено в нея. Хелън си нареди да не поглежда и стисна зъби, за да им попречи да затракат от страх. Поемайки си дълбоко дъх, тя застана с лице към Подземния свят.

— Хадес! Обещавам, че няма да се опитвам да освободя Персефона — изкрещя Хелън към голата пустош.

Макар че самата мисъл да изостави някого, й беше омразна, Хелън знаеше какво трябва да направи. Персефона беше принцеса, на която щеше да й се наложи да измисли как да излезе от кулата на замъка, без рицар в бляскава броня, който да я спаси. Това не означаваше, че на Хелън трябваше да й харесва тази мисъл.

— Но категорично ти предлагам да постъпиш правилно и сам да я пуснеш да си отиде — добави тя.

Кошмарите замлъкнаха. Хелън чу стъпки пред себе си, докато някой се приближаваше, но остана с очи, сведени към прашната земя от онази страна на дървото, която гледаше към Подземния свят, в случай че това беше номер.

— Какво знаеш ти за правилното и погрешното? — запита изненадващо мил глас.

Хелън се осмели да вдигне очи, усещайки, че кошмарите са избягали. Видя много висока, яка фигура, застанала пред нея. Вкопчващите се сенки, които кръжаха около мъжа, приличаха на големи, алчни ръце. Хелън беше виждала тази тъмнина и преди. Беше същият злокобен саван от мрак, създаван от Повелителите на сенките. Тъмнината се разпръсна и Хелън видя Хадес, господарят на мъртвите.

Беше загърнат в проста черна тога. Качулка закриваше очите му, а под нея, спускащите се върху бузите странични краища на лъскавия му черен шлем покриваха цялото му лице, с изключение на най-долната част на носа и устата. Хелън си спомни от проучванията си, че шлемът се нарича Шлем на мрака и с него Хадес става невидим, когато си пожелае.

Очите й бързо отскочиха от онова, което не можеше да види, за да обхване с поглед останалата част от него. Хадес беше внушително едър, а в движенията и стойката му имаше непринудена грациозност. Тогата му беше преметната елегантно през голата му, мускулеста ръка, а устните му бяха пълни, румено червени и доста красиви. Макар че по-голямата част от лицето му беше скрита, останалите му черти изглеждаха здрави и младежки — и невероятно чувствени. Хелън не можеше да откъсне очи от него.

— Какво може да знае някой толкова млад като теб за справедливостта? — попита той, докато Хелън зяпаше удивено.

— Не много, предполагам — отговори тя най-накрая с колеблив глас, все още опитвайки се да възприеме загадъчния бог пред себе си. — Но дори аз знам, че е нередно да държиш една жена под ключ, изолирана от света. Особено в тази епоха.

Изненадващо пълните устни се разтвориха в нещо, което наподобяваше смях, и Хелън се отпусна. Жестът придаде на Хадес достъпен и човешки вид.

— Не съм чудовище, за каквото ме смяташ — каза той искрено. — Аз се съгласих да спазя клетвата си и да бъда господар на мъртвите, но това място изцяло противоречи на природата на моята съпруга. Тя може да оцелее тук само по няколко месеца в годината.

Хелън знаеше, че това е вярно. Титлата му на Повелител на мъртвите му беше натрапена по случайност. Хадес беше изтеглил късата сламка и докато братята му владееха морето и небето, той беше обречен да бъде владетел на Подземния свят. Точно на мястото, където любовта на неговия живот не можеше да оцелее за дълго. Това беше трагично, ужасна ирония, но въпреки това изборът да затвори Персефона беше негов — независимо колко лош жребий му бяха отредили Богините на съдбата.

— Тогава защо я принуждаваш изобщо да стои тук, щом знаеш, че това й причинява страдание?

— Всички имаме нужда от радост в живота си, причина да продължим напред. Персефона е моята единствена радост и когато сме заедно, аз й принадлежа. Ти си млада, но мисля, че знаеш какво е чувството да бъдеш разделен от онзи, когото обичаш, заради задълженията си.

— Съжалявам и за двама ви — каза Хелън тъжно. — Но въпреки това мисля, че е редно да й позволиш да си отиде. Разреши й да избере сама дали иска да бъде тук с теб, или не.

Странното беше, че Хелън усещаше, че Хадес бе следвал всеки завой и извивка на емоциите й, докато тя говореше. Знаеше, че той може да проникне в сърцето й, и не знаеше дали би трябвало да се страхува или да е щастлива, че той щеше да я чака и да съди отново сърцето й в деня на смъртта й.

— Можеш да слизаш тук, когато пожелаеш — каза той мило. — Но категорично ти предлагам да питаш твоя Оракул какво мисли за това търсене.

Хелън почувства как неговата широка цяла миля ръка я подхваща и после внимателно я поставя обратно в леглото й. По-късно тя се събуди в стаята си, замръзваща от студ и посипана с ледени кристалчета, но бодра и освежена за пръв път от много време. Пространството в леглото до нея беше празно.

Лукас си беше отишъл, но в известен смисъл Хелън изпита облекчение. Да се събуди до него щеше да се отрази твърде тежко и на двама им, особено след това, което беше преживяла с Морфей.

Когато Хелън си спомни, вината я завладя, макар да се опита да си каже, че няма никаква логика да се чувства виновна. Не можеше да изневерява на Лукас с Орион, защото, преди всичко, дори не се предполагаше да бъде с Лукас. Нямаше значение кой й създаваше усещането за къща или дом, или проклет мотел. Тя и Лукас никога не можеха да бъдат заедно. Точка.

Осъзна, че трябваше да приеме нещата по-твърдо. На някои хора не им беше писано да живеят щастливо заедно до края на дните си, независимо какво изпитваха един към друг. Хадес и Персефона бяха идеалният пример за това. Хадес беше казал на Хелън, че всеки от тях двамата с Персефона е радостта на другия, но и двамата бяха нещастни. Тяхната „любов“ ги държеше заключени в затвори, които правеха единия от тях полумъртъв, когато бяха заедно, а другия — полумъртъв, когато бяха разделени. Това не беше радост. Радостта беше обратното на „затвор“. Тя отваряше сърцето, вместо да го заключва. Радостта беше свобода — свобода от тъгата, горчивината и омразата…

Хелън беше осенена от щастливо хрумване.

Отмятайки от себе си вледенените одеяла, тя изтича тромаво с опасно замръзналите си крака до тоалетката си и грабна телефона си.

Мисля, че знам какво им трябва на Фуриите, написа тя съобщение на Орион. Радост. Трябва да стигнем до Реката на Радостта. Да се срещнем тази нощ.

 

 

Дафна наля виното и си напомни да стои на двата си крака, като едра, пълна жена, каквато беше сега, вместо на един крак, с наклонен настрани ханш, както би стояла обикновено. Можеше да почувства бремето на тежкото си тяло, което я притискаше и й причиняваше лека болка в долната част на гърба. Беше висока над метър и осемдесет и тежка към стотина кила, и да пренастрои вътрешното си съзнание така, че да отговаря на всички тези допълнителни мускули и кости, беше сложна задача.

Опита се да сдържа прозявките си. Конклавът никога не беше забавно преживяване, но да присъства на него, преобразена на маймуноподобната телохранителка на Милдред Демос, си беше направо изтощително — не само заради допълнителното телесно тегло, а защото Милдред Делос си беше чиста проба кучка. Реагираше твърде пресилено на всичко, като нервно кученце, което лае и ръмжи постоянно, защото знае, че е заобиколено от много по-силни животни, които с радост ще го схрускат за закуска.

— Сцила! Бутилката си „Пино гри“ ли отвори? — изсъска нервно Милдред. — Казах „грижо“, не „гри“. Пино грижо. Това е напълно различен вид грозде.

— Моя грешка — отвърна спокойно Дафна в образа на Сцила. Знаеше разликата между двете вина и го беше направила нарочно. Не можеше да устои да не подразни Милдред. — Да отворя ли „Грижо“-то?

— Не, това ще свърши работа — каза Милдред пренебрежително. — Върви и застани някъде ей там. Не мога да понасям да те гледам как се извисяваш над мен през цялото време.

Дафна отиде и застана до стената. Милдред можеше да си ръмжи колкото иска, но не заблуждаваше никого. Беше безполезна сега, когато Креон беше мъртъв. Нямаше дете Потомък, което да й осигури някакво влияние сред Стоте, и ако не родеше друго дете от Тантал, щеше да остане без сили и власт — не повече от незначителна бележка под линия в дългата история на Тиванската Династия. Милдред беше амбициозна жена и Дафна вярваше, че тя скоро ще се опита да забременее отново. За това беше нужно присъствието на съпруга й.

Ако имаше друг начин да намери отново Тантал, Дафна с радост щеше да прибегне до него, но да се внедри в Конклава като телохранител на Милдред, беше все едно да убие с един куршум два заека. Дафна трябваше да присъства, в случай че имаше нещо, което можеше да направи, за да помогне на Кастор и Палас в опита им да прогонят Автомедонт от дъщеря й.

Кастор и Палас не знаеха, че тя е там, разбира се, или че Хектор отсяда по няколко нощи седмично в една от защитените къщи на Дафна в долен Манхатън, но това нямаше значение. Свободна от Фуриите вече повече от десетилетие, и способна да приема всеки женски образ, който й се наложи, Дафна винаги беше умеела да оказва влияние върху другите Династии отвътре, за да постигне целите си. Щом Кастор и Палас освободяха дъщеря й от заплахата на Автомедонт, Дафна най-сетне щеше да може да убие Тантал.

Клетъчният телефон на Милдред иззвъня. Тя погледна екранчето, а после отговори припряно.

— Тантал. Получи ли записите ми? — попита Милдред с малко по-висок от обичайния си тон.

Тя изпращаше на Тантал записи от протоколите на всекидневните заседания и макар че телефонните разговори бяха забранени, той й се обаждаше с подробни инструкции всяка вечер. Дафна можеше да чува и двете страни на водените всяка вечер разговори, защото Тантал трябваше да говори достатъчно високо, за да го чуе простосмъртната му съпруга, което бе достатъчно високо, за да го подслуша, който и да е Потомък, дори от другия край на стаята. До момента Тантал не беше разкрил на съпругата си къде се намира, а и тя не беше попитала. Очевидно никой от тях не смееше да довери тази информация на други хора, дори на телохранителя на Милдред.

— Да — отвърна той студено. Дафна си представи себе си, придобила дигитални измерения, така че да може да се гмурне през телефона на Милдред и да изскочи от този на Тантал — с ръце, преобразяващи се от единици и нули отново в солидна форма, за да го задушат. — Все още ме наричат Прокуденик. От теб се очакваше да поправиш това.

— Как? Стоте вече не желаят да ме слушат. Сега всички слушат Кастор, а откакто откри, че си Прокуденик, той го казва открито. Ти изгуби много подкрепа — отвърна тя с рязък, обвинителен тон. — И при сегашното положение не мога да направя нищо по въпроса.

— Не подхващай отново това — въздъхна той. — Няма и месец, откакто синът ни е мъртъв, а ти вече искаш да му намериш заместник.

Последва продължителна, неловка тишина.

— Автомедонт не бърза да отговаря на обажданията ми — каза сопнато Тантал, като наруши смразяващата тишина. — А когато го прави, винаги има твърде незадоволително оправдание.

— Не — каза Милдред, като наполовина се надигна от мястото си. — Какво означава това?

Дафна с усилие запази непроницаемо изражение. Мирмидонците бяха съвършените войници. Те никога не пренебрегваха господарите си.

— Не съм сигурен — въздъхна Тантал. — Може да не е нищо, или пък е възможно да работи за някого друг. Може вече да е бил дал клетва за вярност на друг господар, преди да го наема. И в двата случая, не мисля, че мога да го контролирам вече, и ако това е така, не мога да му попреча да убие Хелън, щом такова е желанието на другия му господар. Това не може да се случи, иначе съм мъртъв. Дафна е дала клетва…

— Трябва ли винаги да намираш начин да я споменеш? — попита Милдред и злобна усмивка изкриви устните й. — Само за да кажеш името й ли го правиш?

— Дръж си очите и ушите отворени, съпруго — предупреди Тантал, с мрачен тон. — Или няма да съм жив достатъчно дълго, за да те даря с бебето-Потомък, което ти е нужно, за да си върнеш трона.