Вал Макдърмид
Далечно ехо (8)

6

Събитията през изминалата нощ най-сетне бяха оказали въздействието си върху Уиърд. Когато Алекс се качи горе, след като бяха изпили мрачно по едно кафе със Зиги, Уиърд беше заел обичайната си позиция — проснат по гръб, с разперени ръце и крака, които се подаваха изпод завивката, той раздираше относителната утринна тишина с дълбоко хъркане, накъсвано от време на време с пронизително подсвиркване. В повечето случаи Алекс нямаше проблеми със заспиването на този звуков фон. У дома прозорецът на спалнята му гледаше към железопътната линия, така че не беше привикнал към нощна тишина.

Но тази сутрин му беше ясно, дори без да опитва, че никога няма да заспи, докато следва собствените си препускащи мисли на фона на хъркането на Уиърд. Макар че се чувстваше замаян от безсънната нощ, изобщо не му се спеше. Награби една купчина дрехи от стола, порови под леглото, докато открие бейзболните обувки и излезе заднешком от стаята. Облече се в банята и слезе на пръсти долу. Не искаше да буди Зиги и Мондо. Този път не се нуждаеше дори от Зиги за събеседник. Спря до закачалката в антрето. Можеше да избира между джинсово яке и едно горнище от анцуг. Взе и двете и изтича навън.

Снегът беше спрял, но облаците все още бяха надвиснали ниско над града, който сякаш бе обвит в памук. Светът беше черно-бял. Ако притвореше очи, белите сгради на Файф Парк щяха да изчезнат и белотата наоколо щеше да бъде нарушавана само от тъмните правоъгълници на прозорците. Не се чуваха и никакви звуци, заглушаваше ги дебелата пелена на снега. Алекс тръгна напряко през тази част, която през лятото представляваше морава, към главния път. Днес шосето приличаше на планинска пътека в Кеърнгормс. Тук-там следи в разровения сняг показваха откъде са минавали коли. При тези условия никой не излизаше с колата си, ако това не беше абсолютно необходимо. Докато стигна университетското игрище, краката му бяха мокри и вледенени, но това му се стори по някакъв начин в хармония с общото положение на нещата. Зави по алеята и тръгна към хокейното игрище. Когато стигна до широкото бяло пространство, спря, избърса снега от една пейка и седна. Седя така, опрял брадичка в шепи, вторачен в ширналата се около него ненарушена от нищо белота, докато пред очите му не затанцуваха светлинки.

Колкото и да се опитваше, Алекс не беше в състояние да опразни съзнанието си така, че да стане чисто като заобикалящия го пейзаж. Образът на Роузи Дъф трепкаше пред очите му като на накъсана филмова лента. Роузи, която налива пинта „Гинес“, лицето й е сериозно и съсредоточено. Роузи, извърнала глава встрани, се смее на шегата на някакъв клиент. Роузи, повдигнала вежди, го дразни за нещо, което е казал току-що. С тези спомени можеше да се справи криво-ляво. Но те не искаха да се задържат, постоянно пропъждани от образа на другата Роузи, с изкривено от болка лице. Кръвта й изтичаше в снега, а тя се опитваше с мъка да поеме последна глътка въздух.

Алекс се наведе и сграбчи в шепите си сняг, после ги стисна с все сили, докато юмруците му станаха моравочервени и по китките му заструи вода. Студът премина в болка, а след болката дойде безчувственост. Искаше му се да може да предизвика същата реакция и в главата си. Да изключи, да забрави всичко. Да остане бяло петно, блестящо бяло като покритото със сняг игрище.

Когато почувства нечия ръка на рамото си, се стресна така, че едва не падна. Залитна напред и нагоре, но успя да се задържи. Обърна се, все така притиснал юмруци към гърдите си.

— Зиги! — извика той. — Божичко, едва не се напиках от страх!

— Съжалявам — Зиги като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — Повиках те, но ти изобщо не реагира.

— Не съм те чул. Да му се не види, ако връхлиташ така изневиделица върху хората, ще ти излезе лошо име, човече — каза Алекс и се засмя неуверено в опит да обърне всичко на шега.

Зиги зарита снега с върховете на гумените си ботуши.

— Знам, че сигурно си искал да останеш сам, но когато те видях, че излизаш, реших да тръгна след теб.

— Всичко е наред, Зиг — Алекс отново се наведе и избърса още малко сняг от дъсчената повърхност до себе си. — Сподели с мен този луксозен диван, където харемски красавици ще ни сервират шербет и розова вода.

Зиги съумя да се усмихне едва забележимо.

— Отказвам се от шербета, щипе ми на езика. Нали нямаш нищо против, че дойдох?

— Не, наистина.

— Безпокоях се за теб, това е всичко. Ти я познаваше по-добре от всички нас. Казах си, че може би ще имаш нужда да си поговорим, без да ни слушат другите?

Алекс се сгуши в якето си и поклати глава.

— Нямам кой знае какво за споделяне. Просто лицето й е непрекъснато пред очите ми. Опасявах се, че няма да мога да заспя — той въздъхна. — Всъщност не е точно така. По-скоро се страхувах да заспя. Когато бях малък, един приятел на татко претърпя злополука в корабостроителницата — имаше някаква експлозия, доколкото си спомням. Тъй или иначе, той оживя, но остана с половин лице — в буквалния смисъл на думата. Имаше само половин лице — останалата половина беше покрита с пластмасова маска, за да не се вижда изгорялата тъкан. Може и ти да си го виждал по улиците или на футболния стадион. Лесно се забелязва. Татко ме взе със себе си, когато отиде да го види в болницата. Бях само петгодишен и направо се побърках от страх. Непрекъснато се опитвах да си представя как изглежда лицето му под маската. Нощем се будех с писъци, защото се явяваше в сънищата ми. Понякога си сваляше маската и отдолу имаше червеи. Понякога се виждаше някаква кървава каша, като илюстрациите в твоите учебници. Но най-лошо беше, когато сваляше маската и се оказваше, че отдолу няма нищо — само гладка кожа и следи от това, което е имало там преди — той се покашля. — Затова сега се страхувам да заспя.

Зиги го прегърна през рамото.

— Лоша работа, Алекс. Но сега вече си зрял човек. Това, което видяхме снощи, беше наистина ужасно. Наистина не е необходимо да впрягаш въображението си, за да го правиш по-страшно. Каквото и да сънуваш, не може да е по-лошо от това, което изпитахме, когато намерихме Роузи.

Алекс си каза, че му се ще думите на Зиги да му действаха малко по-успокоително. Но те бяха верни само наполовина.

— Предполагам, че след тази нощ всички ще трябва да се борим с демони — отвърна той.

— Демоните, с които някои от нас ще се борят, са по-реални от другите — каза Зиги, отдръпна ръка и сключи длани зад тила си. — Не знам как стана, но Макленън надуши, че съм хомосексуален — той прехапа устни.

— О, по дяволите — каза Алекс.

— Знаеш ли, ти си единственият човек, на когото съм го казал — устата на Зиги се изкриви в иронична усмивка. — Е, с изключение на интимните ми приятели, разбира се.

— Разбира се. А той как разбра? — попита Алекс.

— Толкова се стараех да избягвам лъжи, когато разговаряхме, че той успя да напипа нишката. Сега се опасявам, че ще се разчуе.

— Защо да се разчуе?

— Защото хората обичат да клюкарстват. Не виждам причини ченгетата да се различават от останалите хора в това отношение. Сигурно ще разговарят и с университетската администрация. А ако решат да ни притиснат по някакъв начин, това им дава идеална възможност. Ами ако дойдат да разговарят с нас у дома, в Къркалди? Ако на Макленън му хрумне хитрата идея да ме натопи пред родителите ми?

— Няма да го направи, Зиги. Ние сме свидетели. Няма интерес да предизвиква отрицателното ни отношение.

Зиги въздъхна.

— Ще ми се да можех да ти повярвам. Но доколкото разбирам, Макленън се държи с нас по-скоро като със заподозрени, отколкото като със свидетели. Което означава, че ще е склонен да използва всичко, с което смята, че може да ни принуди да говорим — нали?

— Струва ми се, че те избива на параноя.

— Може и да си прав. Ами ако каже нещо на Уиърд или на Мондо?

— Те са ти приятели. Няма да ти обърнат гръб.

Зиги изсумтя презрително.

— Искаш ли да ти кажа какво ще стане, ако Макленън спомене пред тях, че един от най-близките им приятели е обратен? Уиърд ще налети да се бие с мен, а Мондо няма да влезе заедно с мен в тоалетна до края на живота си. Те мразят хомосексуалисти, Алекс. Сам го знаеш.

— Но са били твои приятели през половината си живот. Това би трябвало да струва повече от някакви глупави предразсъдъци. Аз нали не пощръклях, когато ми каза.

— Казах ти точно защото знаех, че няма да пощръклееш. Ти нямаш реакции на неандерталец.

Алекс направи гримаса.

— Предполагам, че не ти се е сторило много рисковано да споделиш с човек, чийто любим художник е Караваджо. Но и те не са някакви динозаври, Зиги. Ще успеят да го преглътнат. Дори могат да променят възгледите си в светлината на това, което знаят за теб. Наистина мисля, че не е необходимо да се тревожиш за това.

Зиги сви рамене.

— Може и да си прав. Но бих предпочел да не ги подлагам на изпитание. Пък и дори да реагират нормално, знаеш ли какво ще стане, когато се разчуе? Колко души в университета признават открито хомосексуалността си? Всички тези английски копелета, дето са се препипвали в частните интернати, си траят, нали? Ходят с разни шотландски хубавици, за да осигурят потомството. Я виж Джеръми Торп^[1] — предпочита да го съдят за съучастие в убийството на любовницата му, за да прикрие хомосексуалните си наклонности. Не сме в Сан Франциско, а в Сейнт Андрюз, Алекс. Ще минат години, докато получа дипломата си и стана практикуващ лекар, но ще ти кажа едно: ако Макленън се раздрънка, нямам никакви шансове за кариера.

— Нищо подобно няма да се случи, Зиги. Преувеличаваш. Уморен си, нали сам го каза, и всички не сме на себе си след това, което ни се случи. Има нещо, което ми се струва далеч по-обезпокояващо.

— И какво е то?

— Лендроувърът. Какво, по дяволите, ще правим с него?

— Ще се наложи да го приберем. Нямаме друг изход. Иначе Хенри ще съобщи за кражбата в полицията, и тогава лошо ни се пише.

— Знам, само че кога ще го върнем? — попита Алекс. — Днес не може. Човекът, който е изхвърлил Роузи на хълма, я е закарал дотам с някакво превозно средство, и едно от малкото неща, които могат да свалят от нас подозренията, е че никой от нас няма кола. Но ако ни видят да порим снега в лендроувър, отиваме директно на първо място в класацията на Макленън.

— Ами същото ще стане й ако някакъв лендроувър цъфне най-неочаквано пред жилището ни — отбеляза Зиги.

— Какво да правим тогава?

Зиги отново зарита снега.

— Вероятно просто ще се наложи да изчакаме нещата да отшумят, тогава аз ще дойда тук и ще прибера колата на място. Слава богу, сетих се навреме и пъхнах ключовете в слипа си, иначе щяхме да се издъним още когато Макленън ни накара да изпразним джобовете си.

— Да не се занасяш? Сигурен ли си, че искаш ти да прибереш колата?

— Вие и тримата работите през ваканцията. Аз най-лесно ще мога да се измъкна. Достатъчно е да си измисля някакво извинение, че ми е трябвало да проверя нещо в университетската библиотека.

Алекс се поразмърда смутено на мястото си.

— Вероятно ти е минало през ума, че като не си признаваме за лендроувъра, може да помогнем на убиеца да остане на свобода?

Зиги го изгледа стреснато.

— Нали не мислиш сериозно…

— Какво? Че някой от нас може да го е направил ли?

Алекс сам не вярваше, че облича в думи подлите подозрения, които бяха намерили място в мислите му. Той отрече припряно:

— Не, но онези ключове се търкаляха навсякъде на купона. Може някой да се е възползвал и да ги е взел…

Той млъкна.

— Знаеш отлично, че нищо подобно не е ставало. И дълбоко в себе си съзнаваш, че нито един от нас не би могъл да убие Роузи — каза уверено Зиги.

Алекс си каза, че му се иска да споделя увереността му. Но кой можеше да знае какво е минавало през главата на Уиърд, когато се беше надрусал до ушите? Ами Мондо? Нали той беше закарал онова момиче до дома му, и явно е бил убеден, че се е уредил за вечерта. Ако момичето го е разкарало, може да е бил вбесен и раздразнен, и достатъчно пиян, та да реши да си го изкара на друго момиче, което му е отказало — а Роузи беше правила това неведнъж. Ако Мондо се е натъкнал на нея, когато се е прибирал? Алекс поклати глава. Дори мисълта за нещо подобно беше непоносима.

Сякаш долавяйки мислите, които се въртяха в главата на Алекс, Зиги каза тихо:

— Освен това, ако мислиш за Уиърд и Мондо, трябва да включиш в списъка и мен. Аз имах същите възможности като тях. Надявам се, че съзнаваш колко смехотворна е подобна идея.

— Това е налудничаво. Ти не би могъл да причиниш зло никому.

— Същото се отнася и до останалите двама. Подозрението се разпространява като вирус, Алекс. Лепнал си го от Макленън. Но трябва да се освободиш от него, преди да засегне главата и сърцето ти. Не забравяй това, което знаеш за нас. Нито една от чертите ни не се покрива с необходимото за един хладнокръвен убиец.

Думите на Зиги не пропъдиха напълно тревогите на Алекс, но той реши да не обсъжда повече този въпрос. Вместо това прегърна Зиги през рамото и каза:

— Ти си добър приятел, Зиг. Хайде да отидем в града, ще те черпя с палачинки.

Зиги се ухили:

— Последният от щедрите, така ли? Няма да се възползвам, ако не възразяваш. Нещо не ми се яде. И не забравяй: един за всички, всички за един. Това не означава, че трябва да си затваряме очите пред недостатъците на приятелите си, а че трябва да си вярваме. Това доверие се основава на дълги години, прекарани заедно, на съзнанието, че се познаваме добре. Не позволявай на Макленън да го подкопае.

 

 

Барни Макленън се озърна в общата стая на следствения отдел. Като никога помещението беше натъпкано. Колкото и необичайно да бе това за цивилните следователи, Макленън беше привърженик на идеята да кани и униформените полицаи на брифинги при важни разследвания. Това ги караше да се чувстват ангажирани с разследването. Освен това те бяха по-близо до външната действителност и имаха по-голяма възможност да обърнат внимание на някоя дреболия, която следователят би могъл да пропусне. Изграденото у тях съзнание, че са част от екипа увеличаваше възможността те да проследят дреболиите, които са им направили впечатление, вместо да ги отпишат като незначителни.

Макленън стоеше в единия край на стаята, Шоу и Бърнсайд се бяха изправили от двете му страни. Беше пъхнал ръка в джоба на панталоните си и подрънкваше нервно с шепа монети. Имаше чувството, че всеки момент ще се разпадне от нерви и преумора, но знаеше, че адреналинът може да го поддържа още с часове. Винаги ставаше така, когато следваше инстинкта си.

— Знаете защо сме се събрали — започна той веднага щом всички насядаха. — В ранните часове на деня тялото на млада жена беше намерено на Халоу Хил. Роузи Дъф е убита с една разрезна рана в областта на корема. Рано е още за подробности, но може да се каже с почти пълна сигурност, че преди това е била изнасилена. Рядко ни се случва да имаме такъв случай на наша територия, но това не е причина да не можем да се справим с него, при това бързо. Семейството на мъртвото момиче заслужава да получи отговор на въпросите си.

Засега нямаме много опорни точки. Роузи е била намерена от четирима студенти, които се прибирали във Файф Парк от някакъв купон на Лиърмонт Гардънз. Разбира се, те може да са напълно невинни свидетели, но могат да бъдат й нещо много повече. Те са единствените, за които знаем, че са били изпоцапани с кръв тази нощ. Трябват ми хора, които да проверят всички подробности, свързани с въпросния купон. Кой е бил там? Кой какво е видял? Нашите момчета наистина ли разполагат с алибита или не? Как са се държали там? Екипът, на който възлагам тази задача, ще бъде оглавяван от следовател Шоу, и бих искал някои от униформените ни колеги да работят с него. Не е зле да всеем малко страх божи у тези купонджии.

Роузи е работела в бар „Ламас“, както вероятно е известно на много от вас — той се озърна и видя, че няколко души кимат, сред тях и полицай Лоусън, който се бе озовал първи на мястото, където бе открито момичето. Макленън познаваше Лоусън — момчето беше младо и амбициозно; малко повече отговорност щеше да му се отрази добре.

— Онези четири момчета са пили в „Ламас“ същата вечер. Затова искам следовател Бърнсайд да вземе няколко души и екипът му да се постарае да разговаря с всички, които са били в бара снощи. Интересува ме дали някой е обърнал по-специално внимание на Роузи. Освен това какво са правели нашите четири момчета, и как са се държали? Лоусън, знам, че ти посещаваш „Ламас“. Искам да помагаш на Бърнсайд, за да открие по-бързо редовните посетители.

Макленън помълча и огледа отново хората в стаята.

— Освен това се налага да поразпитаме хората, които живеят на „Тринити Плейс“. Роузи не е отишла пеш до Халоу Хил. Извършителят на престъплението е разполагал с кола. Може да имаме късмет и да попаднем на човек, страдащ от безсъние, или поне някой, който е станал през нощта, за да отиде до тоалетната. Искам да знам всичко за всяко превозно средство, което е било забелязано да се движи в ранните часове на деня.

Макленън се замисли за миг и продължи:

— Най-вероятно Роузи е познавала човека, който я е убил. Ако я бе нападнал непознат на улицата, той не би си направил труда да пренася другаде тялото на умиращата. Затова ни трябват всякакви подробности за живота й. Това няма да се понрави на семейството и приятелите й, затова трябва да проявяваме разбиране към скръбта им. Но това не означава, че трябва да се примиряваме с частични сведения. Човекът, който е извършил убийство тази нощ, е на свобода. Искам той да бъде прибран, преди да успее да повтори злодеянието — в стаята се разнесе шепот на съгласие. — Има ли въпроси?

За негово учудване Лоусън вдигна ръка с леко смутен вид.

— Господин Макленън, чудя се дали изборът на мястото, където е било оставено тялото, има някакво значение?

— Какво искаш да кажеш? — попита Макленън.

— Ами това, че там беше открито гробище от времето на пиктите. Да не би да става дума за някакъв сатанистки ритуал? В такъв случай Роузи може да е убита и от непознат, който я е избрал, защото е отговаряла на някакви негови изисквания за човешка жертва.

Макленън почувства как изтръпва при мисълта. Как бе възможно да се е отплеснал дотолкова, че да не е преценил и тази възможност? Ако такова нещо можа да хрумне на Джими Лоусън, то неминуемо щеше да хрумне и на журналистите. Само това му липсваше — вестниците да гръмнат, че наоколо върлува извършител на ритуални убийства.

— Интересна мисъл. Редно е всички да имаме предвид и такава възможност. Но това нещо не бива да се споменава извън тези четири стени. Нека засега се съсредоточим върху това, което знаем със сигурност. Студентите, бар „Ламас“ и търсене на евентуални свидетели. Това не значи, че трябва да забравяме съществуването на други възможности. А сега — на работа.

Когато брифингът свърши, Макленън започна да кръстосва стаята, за да каже по някоя окуражаваща дума или да помогне на отделните екипи да разпределят задачите. Не преставаше да се надява, че ще намерят начин да уличат студентите. По този начин биха постигнали бързо приключване на следствието, а публиката искаше точно това в подобни случаи. Нещо повече — такъв изход би освободил града от бремето на подозренията. Винаги беше по-лесно лошите да не са местни хора. Дори да са от град, отстоящ само на трийсетина мили от тук.

 

 

Когато Зиги и Алекс се прибраха, им оставаше около час, преди да се отправят към автобусната спирка. Бяха прескочили до автогарата да проверят и получиха уверения, че линиите в графството функционират, макар разписанието да не се спазваше много точно.

— Опитайте си късмета — им каза човекът на гишето. — Точност не гарантирам, но автобуси със сигурност ще има.

Намериха Уиърд и Мондо, сгушени над чашите си с кафе в кухнята — и двамата кисели и небръснати.

— Мислех, че няма да станете до довечера — отбеляза Алекс, докато сипваше още вода в чайника.

— Де този късмет — изръмжа Уиърд.

— Направили си бяхме сметката без лешоядите — допълни Мондо. — Журналистите имам предвид. Постоянно чукат на вратата и ние постоянно ги пъдим, ама къде ти. След десет минути се появяват отново.

— „Чук, чук“ — постоянно, като в някакъв тъп виц. Казах на последния, че ако не спре да чука, аз от своя страна ще се постарая да чукам гаджето му.

— Аха — каза Алекс. — И лауреатът на тазгодишната награда „Госпожа Лъчезарна“ за такт и дипломатичност е…

— Какво искаш да кажеш? Че е трябвало да ги поканя ли? — избухна Уиърд. — Задници такива! С хора като тях се разговаря на езика, който разбират! Сам знаеш, че не са чували за такова нещо като учтив отказ!

Зиги изми две чаши и сипа в тях нес кафе.

— Но ние не видяхме наоколо никого, нали, Алекс?

— Така е. Уиърд трябва да ги е убедил, че подходът им е погрешен. Все пак, ако се появят отново, не мислите ли, че е редно да направим някакво изявление. Иначе ще излезе, че имаме какво да крием.

— Така бихме се отървали от тях — съгласи се Мондо, но по обичайния за него начин. Беше си изработил една интонация, с която успяваше да намекне, че все пак се съмнява леко в това, с което са съгласява, оставяйки си отворена вратичка, през която да се измъкне, ако установи, че е тръгнал срещу течението. Нуждата да бъде обичан белязваше всяка дума, която произнасяше, всяка негова постъпка — това и инстинктът за самосъхранение.

— Ако сте си въобразили, че ще разговарям със слугите на капитализма и империализма, се налага да размислите пак — от своя страна Уиърд никога не съжаляваше за взетото решение. — Те са помияри. Кога за последен път сте чели репортаж от мач, който да има дори най-отдалечена прилика с играта, която сте наблюдавали? Помислете си само как се гавриха с Али Маклауд. Преди нашите да тръгнат за Аржентина, той беше Господ — човекът, който щял да донесе Световната купа в Шотландия. А сега? Считат го за недостоен дори да го заплюят. Ако не са в състояние да опишат нещо толкова недвусмислено като футбола, какъв шанс имаме изявленията ни да не бъдат цитирани погрешно?

— Много обичам, когато Уиърд се събуди в добро настроение — каза Зиги. — Но той е прав до известна степен, Алекс. По-добре е да си траем. До утре ще се вкопчат в следващата новина — той разбърка кафето си и тръгна към вратата. — Трябва да си стегна багажа. По-добре да тръгнем малко по-рано от обикновено. Трудно се ходи в този сняг, а благодарение на Макленън никой от нас няма прилични обувки. Просто не мога да повярвам, че ходя насам-натам, обут в гумени ботуши.

— Гледай да не те залови модният патрул — подвикна Уиърд след него. Протегна се и продължи, прозявайки се: — Ужасно съм уморен. На някой да му се намира декседрин?

— И да ни се намираше, отдавна да сме го пуснали в тоалетната — отвърна Мондо. — Забрави ли, че цялата къща беше пълна с ченгета?

Уиърд го изгледа смутено.

— Извинявай, явно още не съм наред. Знаете ли, когато се събудих, бях склонен да повярвам, че това, което се случи снощи, са били просто халюцинации. Ако беше така, бих се отказал от дрогата за цял живот, вярвайте ми — той поклати глава. — Горкото момиче.

Алекс реши, че е време и той да се качи в спалнята и да натъпче още няколко книги в сака си. Не съжаляваше, че си отива у дома. За първи път, откакто заживя тук с тримата си приятели, го обзе клаустрофобия. Копнееше за собствената си стая; да може да затвори вратата с пълното съзнание, че никой няма да може да влезе вътре без негово позволение.

Беше време да тръгват. В антрето бяха натрупани три големи сака и огромната раница на Зиги. „Момчетата от Къркалди“ потегляха към дома. Нарамиха багажа и отвориха вратата. Първи излезе Зиги. За съжаление въздействието от заплахите на Уиърд явно беше избледняло. Когато стъпиха в кишата отвън, петима души се материализираха пред тях сякаш от нищото. Трима от тях носеха фотоапарати и още преди момчетата да разберат какво става, „Никон“-ите защракаха и обективите забръмчаха.

Двамата репортери, застанали по фланга на фотографите, започнаха да ги обстрелват с въпроси. Разпитваха така светкавично, че съумяха да създадат атмосфера като на истинска пресконференция.

— Как открихте момичето?

— Кой от вас се натъкна на тялото?

— Какво правехте посред нощ на Халоу Хил?

— Това някакъв сатанистки ритуал ли беше?

И, естествено, неизбежното:

— Как се чувствате сега?

— Разкарайте се — изрева Уиърд и замахна с тежкия си сак към тях, сякаш държеше в ръката си коса. — Нямаме какво да ви кажем.

— Господи, господи, господи — повтаряше Мондо като развален грамофон.

— Връщайте се обратно — извика Зиги. — Всички вкъщи!

Алекс, който стоеше най-отзад, бързо се върна вътре.

Последва го Мондо, почти препъвайки се в прага от желание да избегне досадните въпроси и щракащите фотоапарати. След тях влязоха Уиърд и Зиги, и хлопнаха вратата зад себе си.

— Какво да правим сега? — Мондо произнесе на глас въпроса, който си задаваха всички. Бяха видимо озадачени. Ограниченият им житейски опит не ги беше подготвил да се справят с подобни ситуации.

— Не можем да седим тук и да не излизаме — продължи капризно Мондо. — Трябва да се прибираме в Къркалди. Утре сутринта в шест трябва да се явя на работа в „Сейфуей“.

— Ние с Алекс също — допълни Уиърд. После тримата загледаха Зиги в очакване.

— Добре тогава. Защо да не се измъкнем отзад?

— Защото няма заден вход, Зиги — подчерта Уиърд. — Имаме само този отпред.

— Има прозорец на тоалетната. Вие тримата можете да се измъкнете от там, а аз ще остана. Ще се разхождам из горния етаж, ще паля лампи и така нататък, за да мислят, че всички сме още тук. Мога да се прибера утре, когато суматохата поутихне.

Другите трима се спогледаха. Идеята не беше лоша.

— Ще се справиш ли сам? — попита Алекс.

— Всичко ще бъде наред, стига само някой от вас да се обади у дома и да обясни на майка ми и баща ми защо съм още тук. Не искам да научат всичко от вестниците.

— Аз ще се обадя — каза веднага Алекс. — Благодаря ти, Зиги.

Зиги вдигна ръка и другите трима последваха примера му, после стиснаха ръце в познатия жест.

— Един за всички — каза Уиърд.

— Всички за един — отвърнаха останалите в хор. Струваше им се все така въздействащо, както когато си го казаха за първи път преди девет години. За първи път, откакто се бе препънал в тялото на Роузи Дъф в снега, Алекс за миг се почувства по-спокоен.