Вал Макдърмид
Далечно ехо (7)

5

Джанис Хог погледна часовника си и се отправи към приемната. Поне на теория след един час смяната й свършваше. Но като се има предвид това, че разследването на убийството беше вече в пълен ход, нищо чудно да й се наложеше да работи извънредно, толкова повече, че сред полицаите в Сейнт Андрюз жените бяха рядкост. Тя мина през въртящата се врата и се озова в приемната в същия миг, когато входната врата се отвори с такъв замах, че се блъсна в стената.

Човекът, блъснал вратата, се оказа млад мъж с рамене, широки почти колкото рамката й. По тъмната му, къдрава коса бяха полепнали снежинки, лицето му беше мокро, но не можеше да се разбере дали от сълзи, пот или от сняг. Той връхлетя към гишето; от гърлото му се надигаше нещо подобно на гневно ръмжене. Полицаят зад гишето се отдръпна и едва не падна от високото си столче.

— Къде са тези копелета? — изрева новодошлият.

За своя чест полицаят, зад гишето успя да прояви известно хладнокръвие, прибягвайки до далечни спомени от обучението си.

— С какво мога да ви бъде полезен, сър? — попита той и за всеки случай се отдръпна извън обсега на юмруците, които блъскаха по плота пред него. Джанис стоеше по-назад и засега нито един от двамата не я беше забелязал. Ако нещата се развиеха зле, както вероятно щеше да стане, елементът на изненада щеше да й бъде от полза.

— Искам да ми предадете мръсните копелета, които са убили сестра ми — изрева новодошлият.

Така значи, каза си Джанис. Брайън Дъф е научил новината.

— Сър, не знам за какво говорите — каза спокойно полицаят.

— Сестра ми, Роузи! Била е убита, а вие сте ги прибрали — онези копелета, които са я убили.

По всичко личеше, че Дъф всеки момент ще се покатери на плота и ще се прехвърли от другата страна, тласкан от отчаяното желание за отмъщение.

— Опасявам се, че сведенията ви са неточни, сър.

— Не на мене тия, мухльо — изрева Дъф. — Сестра ми е мъртва и някой трябва да си плати!

Джанис реши, че е настъпил подходящият момент.

— Господин Дъф? — каза тя спокойно и пристъпи напред.

Брайън Дъф се завъртя рязко и впери поглед в нея. Очите му бяха разширени, в ъгълчетата на устата му се беше събрала слюнка.

— Къде са? — изръмжа той.

— Искрено ви съчувствам за това, което се е случило със сестра ви. Но засега никой не е бил арестуван във връзка със смъртта й. Разследването едва започва, и ние разпитваме свидетели. Не заподозрени, а свидетели — тя постави предпазливо ръка над лакътя му. — Най-добре ще бъде да се приберете у дома. Майка ви има нужда от синовете си.

Дъф отблъсна ръката й.

— Казаха ми, че сте ги арестували — копелетата, които са я убили.

— Който и да ви е казал това, е сгрешил. Всички ние искаме да се доберем до човека, извършил това ужасно престъпление — а това понякога тласка хората към прибързани и погрешни заключения. Можете да ми вярвате, господин Дъф. Ако бяхме арестували заподозряно лице, щях да ви кажа — Джанис беше нащрек. Надяваше се, че спокойният й, делови тон ще подейства. В противен случай той би могъл да счупи челюстта й с един удар. — Обещавам ви, че вие и семейството ви ще научите първи, когато се стигне до арест.

Дъф изглеждаше гневен и объркан. После очите му внезапно се напълниха със сълзи и той се отпусна на един от столовете в чакалнята, скри лице в ръцете си и захлипа така, че цялото му тяло се тресеше. Джанис размени безпомощен поглед с полицая зад гишето. Той имитира с жест поставянето на белезници, но тя поклати отрицателно глава и седна до него.

Постепенно Брайън Дъф се поуспокои. Ръцете му се отпуснаха тежко като камъни на коленете и той извърна набразденото си от сълзи лице към Джанис.

— Но вие ще го хванете, нали? Ще арестувате мръсника, който я е убил?

— Ще направим всичко по силите си, господин Дъф. А сега защо не ми позволите да ви откарам у дома. Тази сутрин майка ви се тревожеше за вас. Тя има нужда да се убеди, че поне с вас всичко е наред — Джанис се изправи и го загледа в очакване на отговора му.

Засега гневният пристъп бе приключил. Дъф също стана и кимна кротко.

— Добре.

Джанис се обърна към дежурния и каза:

— Предай на Шоу от следствения отдел, че ще отведа господин Дъф до дома му. Когато се върна, ще свърша това, с което ме беше натоварил.

Този път никой нямаше да й направи забележка, че е действала по своя инициатива. На следствието беше необходима и най-дребната информация, свързана с Роузи Дъф и семейството й, а в момента Джанис имаше идеалната възможност да разговаря с Брайън Дъф в момент, когато съпротивителните му сили са най-слаби.

— Роузи беше очарователно момиче — подхвана тя, докато излизаше с Дъф през централния вход, за да отидат на паркинга.

— Познавахте ли я?

— Случва се да се отбия в бар „Ламас“ — лъжата беше незначителна и наложена от обстоятелствата. Всъщност според Джанис бар „Ламас“ бе непривлекателен като чиния със студена овесена каша. При това вътре не можеше да се диша от цигарен дим.

— Още не мога да повярвам — каза Дъф. — Човек гледа такива неща по телевизията. Не е нещо, което може да се случи с хора като нас.

— Откъде разбрахте какво се е случило? — любопитството на Джанис беше съвсем искрено. В малък град като Сейнт Андрюз новините обикновено се разнасяха със скоростта на светлината, но не и посред нощ.

— Бях у един приятел снощи и останах да спя там. Гаджето му работи в закусвалнята на Саут Стрийт — беше първа смяна. Когато отишла на работа в шест, разбрала какво е станало и веднага ни се обади по телефона. Да му се не види — избухна той. — Първо реших, че е някаква тъпа шега. Искам да кажа, и вие сигурно бихте си помислили така, нали?

Докато отключваше колата, Джанис си каза: „Всъщност не, нямам приятели, които биха счели такава шега за забавна“. А на глас продължи:

— Човек никога не иска да повярва, че такова нещо може да е истина.

— Именно — потвърди Дъф и седна до нея. — И кой би сторил такова нещо на Роузи? Искам да кажа, тя беше добро момиче. Разбирате ли, свястно момиче — не някоя уличница.

— Вие и брат ви сте се опитвали да я пазите. Не сте ли забелязали около Роузи да се увърта някой, който да ви се е сторил неподходящ за нея?

Джанис запали двигателя и потръпна, когато през вентилационните решетки в колата нахлу леден въздух. Божичко, колко студено беше тази сутрин!

— Разни мърльовци постоянно се усукваха, но всички знаеха, че ако й досаждат, ще се разправят с мен и с Колин. Затова много внимаваха. Винаги сме я пазили — той внезапно удари с юмрук по дланта на другата си ръка. — А къде бяхме снощи, когато наистина е имала нужда от нас?

— Не бива да се самообвинявате, Брайън — Джанис внимателно изкара колата от паркинга и излезе на утъпкания и вече покрит с ледена корица сняг на централната алея. Светлините на коледната украса имаха болезнено жълтеникав цвят на фона на сивото небе, прословутият лазерен лъч над сградата на физическия факултет приличаше на бледа драскулка върху надвисналите ниско над града облаци.

— Знам, че вината не е моя. Вината е на копелето, което й е причинило това. Но все ми се иска да бях там, да бях успял да му попреча. Много късно, винаги идвам прекалено късно — допълни той малко неясно.

— Значи не знаете с кого е излизала?

Той поклати глава.

— Тя ме излъга. Каза, че отивала на някакъв коледен купон с Дороти, момичето, с което работеше. Но Дороти дойде на купона, на който бях и аз. Каза, че Роузи имала среща с някакъв тип. Канех се добре да я насоля. Така де, едно е да крие от мама и татко, но ние двамата с Колин винаги сме били на нейна страна — той потри очи с опакото на ръката си. — Не мога да го понеса. Последното нещо, което тя ми каза, е било лъжа.

— Кога я видяхте за последен път?

Бяха стигнали Западното пристанище. Джанис намали скоростта и спря, после навлезе внимателно в отклонението за Страткинес.

— Вчера, когато свърших работа. Срещнахме се в града, искахме да купим коледен подарък за мама. Тримата бяхме събрали пари да й вземем нов сешоар. После се отбихме в „Буутс“ и купихме някакъв луксозен сапун. Аз изпратих Роузи до „Ламас“ — тогава тя ми каза, че вечерта щяла да излиза с Дороти — той поклати глава. — Излъгала ме е. А сега е мъртва.

— Може да не е лъгала, Брайън — възрази Джанис. — Може наистина да е имала намерение да излезе с Дороти, а после, по-късно същата вечер, да се е случило нещо, което да е променило плановете й — тази теория вероятно отговаряше на истината точно толкова, колкото и твърденията на Роузи, но Джанис знаеше от опит, че опечалените са готови да се вкопчат във всяка сламка, за да съхранят безукорен образа на човека, когото са загубили.

Дъф реагира съобразно очакванията й. Лицето му светна и той каза обнадеждено:

— Знаете ли, сигурно е така. Защото Роузи не беше лъжкиня.

— Но все пак си е имала тайни — като всяко момиче.

Той отново се намръщи.

— От тези тайни човек може само беля да си докара. Трябваше да го знае — внезапно той се сети за нещо и цялото му тяло се напрегна. — Тя била ли е… нали разбирате… той направил ли й е нещо?

Джанис съзнаваше, че каквото и да му каже, няма да може да го заблуди. Ако искаше да съхрани доверието му, което си беше извоювала, не можеше да си позволи да се представи в очите му като лъжкиня.

— Не можем да кажем нищо със сигурност преди аутопсията, но така изглежда.

Дъф блъсна с юмрук по арматурното табло и изрева:

— Копеле!

Докато колата се изкачваше несигурно по наклона към Страткинес, той се извърна на седалката към Джанис.

— Който и да го е сторил, трябва да се моли да го арестувате вие, преди да съм го спипал аз. Защото, кълна се, хвана ли го, ще го убия.

 

 

В жилището се долавяше натрапчиво чуждо присъствие. Това беше усещането на Алекс, когато отвори вратата на самостоятелната къщичка, част от общежитията, превърната в лично владение на „Момчетата от Къркалди“. Кевъндиш и Грийнхол, двамата англичани, продукт на елитни частни училища, които също живееха тук, прекарваха възможно най-малко време в жилището — нещо, което устройваше идеално всички. Англичаните вече си бяха заминали за празниците, но тъкмо днес досадно превзетите им гласове, вбесяващо изискани за слуха на Алекс, биха били далеч по-приятни от вездесъщото полицейско присъствие, което се беше просмукало сякаш и във въздуха, който дишаше.

Алекс се заизкачва нагоре към спалнята си. Макленън го следваше по петите.

— Не забравяйте, трябва ни всичко, с което сте облечен, включително и бельото — напомни му Макленън, докато Алекс отваряше вратата. Следователят остана на прага, леко озадачен от наличието на две легла в мъничката стая, очевидно предназначена за един.

— С кого делите стаята? — попита той.

Преди Алекс да успее да отговори, се разнесе невъзмутимият глас на Зиги.

— Инспекторът е убеден, че всички сме обратни — поясни той саркастично. — И разбира се, точно затова сме убили Роузи. Няма значение, че идеята е напълно лишена от логика — точно това му се върти в ума. Всъщност, господин Макленън, обяснението е далеч по-прозаично — Зиги посочи през рамо към другата, затворена врата на площадката и го подкани: — Погледнете тук.

Обзет от любопитство, Макленън го последва. Алекс се възползва от това, че инспекторът му обърна гръб, съблече се припряно, придърпа халата си и се уви смутено в него. После прекоси след другите двама площадката и не успя да удържи злорадата си усмивка, когато видя удивеното изражение на Макленън.

— Ясно ли ви е сега? — попита Зиги. — Просто няма достатъчно място за комплект ударни инструменти, синтезатор, две китари и легло в такъв гълъбарник. Така че теглихме жребий, Уиърд и Гили изтеглиха късите сламки и сега спят в една стая.

— Значи свирите в някакъв състав, така ли?

Обзет от изненадващ пристъп на симпатия, Алекс си каза, че Макленън се изразява също като баща му.

— Свирим заедно вече пет години — каза Зиги.

— Е, и? Смятате да станете новите Бийтълс? — не се отказваше Макленън.

Зиги изви очи към тавана.

— Няма да станем новите Бийтълс по две причини. Първата е, че свирим изцяло за собствено удоволствие и нямаме никакво желание да влизаме в някакви класации. Втората причина е свързана с таланта. И четиримата сме много добри музиканти, но нямаме помен от оригинална музикална мисъл. Първоначално се бяхме нарекли „Муза“, докато не осъзнахме, че тъкмо муза ни липсва. Сега се прекръстихме на „Комбайн“.

— „Комбайн“ ли? — повтори плахо Макленън, постреснат от внезапната разговорливост на Зиги.

— Пак по две причини. Комбайните прибират чуждата реколта — също като нас. И заради едноименната песен на „Джем“. Ние просто не се отличаваме с нищо особено.

Макленън се обърна, клатейки глава.

— Ще се наложи да претърсим и тази стая, нали знаете.

Зиги изсумтя.

— Единственото закононарушение, което ще откриете тук, е нарушение на закона за авторското право — отбеляза той. — Вижте, всички ние казахме всичко, което знаем, на вас и колегите ви. Защо не ни оставите на мира?

— Така и ще направим веднага след като приберем дрехите, с които сте били снощи. Трябват ни също всякакви дневници и бележници със записани срещи и адреси.

— Алекс, дай на човека каквото му трябва. Ние предадохме нашите дрехи. Колкото по-скоро си възвърнем правото на лично пространство, толкова по-скоро ще се успокоим — Зиги отново се обърна към Макленън. — Знаете ли, единственото, което вие и колегите ви пропуснахте да отчетете, е че ние четиримата имахме снощи ужасно преживяване. Натъкнахме се на окървавеното тяло на едно умиращо момиче, което познавахме, макар и слабо — гласът му трепна, издавайки чувствителността, скрита под невъзмутимата фасада. — Ако според вас се държим странно, господин Макленън, не бива да забравяте, че тази нощ сме преживели нещо, което се е отразило доста тежко на психиката ни.

Зиги мина покрай следователя и затича надолу по стълбите, влезе в кухнята и затвори с трясък вратата зад себе си. Макленън сви устни и изпитото му лице доби измъчено изражение.

— Той е прав — каза меко Алекс.

— Едно семейство в Страткинес преживя тази нощ нещо далеч по-страшно от вас, синко. А моята работа е да открия отговорите на техните въпроси. Ако това налага да ви настъпвам по мазолите, много съжалявам. А сега дайте дрехите и всичко останало.

Той остана на прага, докато Алекс тъпчеше мръсните си дрехи в една торба за боклук.

— И обувките ли? — попита Алекс обезпокоено и взе обувките си в ръце.

— Всичко — отвърна Макленън и си каза, че не бива да забравя да каже в лабораторията да обърнат специално внимание на обувките на Алекс Гилби.

— Работата е там, че имам само един чифт здрави обувки. Другите са спортни — за бейзбол, но не вършат особена работа в това време.

— Къса ми се сърцето. Пускай ги в торбата.

Алекс хвърли и обувките в торбата за боклук.

— Знаете ли, само си губите времето. Всяка минута, която отделяте да проучвате нас, е загубена за разследването. Ние нямаме какво да крием. Не сме убили Роузи.

— Доколкото ми е известно, никой не твърди подобно нещо. Но ако вие продължавате да го повтаряте, ще ме накарате да се замисля — Макленън взе торбата от Алекс и прибра раздърпания бележник, който той беше извадил. — Ще се видим отново, господин Гилби. Не напускайте града.

— Но ние заминаваме всички днес — отиваме си у дома за ваканцията — възрази Алекс.

Макленън се закова на място.

— Никой не е споменал нищо подобно — заяви той подозрително.

— Вероятно не сте питали. Имаме билети за автобуса днес следобед. Всички работим през ваканцията, и утре трябва да започваме работа. Всъщност всички с изключение на Зиги — устата му се изкриви в иронична усмивка. — Баща му е убеден, че студентите трябва да учат през ваканцията, вместо да подреждат рафтовете в супермаркети.

Макленън се позамисли. Подозренията, основаващи се единствено на неговия инстинкт, не бяха достатъчно основателни, за да им забрани да напускат Сейнт Андрюз. Те надали щяха да се опитат да избягат от закона. Къркалди беше съвсем наблизо.

— Можете да си отидете у дома — каза той след малко. — Но трябва да имате предвид, че може да се появим и в къщите на родителите ви — аз или някой от екипа ми.

Алекс го проследи с поглед, докато излизаше. Чувстваше как последното съобщение го въвлича в още по-дълбока депресия. Само това му трябваше, за да започне със замах празниците.