Вал Макдърмид
Далечно ехо (47)

45

Мракът беше надвиснал над Карлтън Уей като покров. В тъмнината се забелязваха смътно движенията на неясни фигури, притиснали автомати към бронежилетките си. Придвижваха се с безшумните, гъвкави движения на лъв, който дебне антилопа. Когато наближиха къщата, се разпръснаха, приведени под нивото на прозорците, после се прегрупираха отново около предния и задния вход. Всеки от тях се стремеше да диша леко и равномерно, сърцата им биеха като бойни барабани. Проверяваха дали слушалките са на място — никой не биваше да пропусне заповедта за атака, когато и ако бъдеше дадена. Тогава нямаше да има колебания — трябваше да вървят твърдо към определената цел.

Над главите им кръжеше хеликоптерът, техниците бяха залепнали за мониторите на топлинните анализатори. Те носеха отговорността да подадат сигнала, когато настъпеше подходящият момент. Очите им смъдяха от стеклата се пот, дланите им влажнееха, но те не откъсваха поглед от двата ярки силуета. Когато те бяха разделени, можеше да се даде сигнал за атака. Но когато петната се слееха, никой не биваше да помръдва. Нямаха право на грешка. Залогът беше животът на дете.

Сега решението беше в ръцете на един човек. Джеймс Лоусън, заместник-началникът на полицията, тръгна надолу по Карлтън Уей, съзнавайки, че това е последното хвърляне на заровете.

Алекс се опитваше да схване смисъла на това, което бе казал Макфадън.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Видях го снощи, с бейзболната бухалка — под моста. Когато преби вашия приятел. Мислех, че се стреми към справедливост. Така си мислех, смятах, че затова върши тези неща. Но ако Лоусън е убил майка ми…

Алекс се беше вкопчил в единственото нещо, в чиято истинност беше уверен.

— Убил я е, Греъм. Доказателството е у мен — внезапно връзката прекъсна. Озадачен, Алекс се обърна към Дънкан. — Какво, по дяволите…?

— Достатъчно — Дънкан свали слушалките от главата си. — Нямам намерение тези неща да стават обществено достояние. Каква е тази история, Гилби? Някакъв заговор между вас и Макфадън да накиснете Лоусън?

— Какви ги говорите? — това беше Лин.

— Бил е Лоусън — каза Алекс.

— Да, чух те. Лоусън е убил Роузи — каза Лин и стисна ръката му.

— Не само Роузи. Убил е и Зиги, и Мондо. И се е опитал да убие Уиърд. Макфадън го е видял — каза Алекс, без още сам да вярва на думите си.

— Не знам каква игра играете… — започна Дънкан, но млъкна, когато забеляза пристигането на Лоусън. Блед и потен, заместник-началникът на полицията се огледа, изненадан и явно ядосан.

— Какво правите тук вие двамата? — той посочи към Алекс и Лин. После се обърна към Карен: — Казах ти да ги държиш в микробуса. Господи, това не е някакъв шибан цирк. Разкарай ги от тук.

Настана кратко мълчание, после Карен Пири каза:

— Сър, току-що бяха произнесени някои много сериозни обвинения, които е редно да обсъдим.

— Карен, това не ти е общество за дебати! В момента тече сериозна операция, залогът е човешки живот! — развика се Лоусън. После заговори в радиостанцията: — Всички ли са заели позиция?

Алекс блъсна ръката на Лоусън и изби радиостанцията.

— А сега слушай, копеле такова… — но в същия момент Дънкан го сграбчи и го повали на земята. Докато се боричкаше с полицая, Алекс надигна глава и извика:

— Ние знаем истината, Лоусън. Ти си убил Роузи. Ти уби и приятелите ми. Всичко свърши! Не можеш повече да се криеш!

Очите на Лоусън пламнаха гневно.

— Вие сте също толкова луд, колкото и Макфадън.

Наведе се и взе радиостанцията си, докато двама униформени полицаи притискаха здраво Алекс към земята.

— Сър — каза настоятелно Карен.

— Не сега, Карен — избухна Лоусън. Извърна се и отново заговори в радиостанцията. — Всички ли са заели позиция?

Радиостанцията запука в отговор. Преди Лоусън да успее да отговори, той чу гласа на началника на техническия екип в хеликоптера.

— Не давайте заповед за огън. Похитителят е при детето!

Лоусън се поколеба само секунда.

— Тръгвайте — каза той в микрофона. — Тръгвайте веднага!

Макфадън беше готов да застане лице в лице със света. Думите на Алекс Гилби му върнаха вярата, че правосъдието е осъществимо. Щеше да върне детето на Гилби. За да си осигури спокойно преминаване, беше взел със себе си нож — последната застрахователна полица, благодарение на която щеше да излезе спокойно от къщата и щеше да стигне до чакащите го полицаи.

Почти беше стигнал до предната врата, стиснал Давина под мишница като вързоп, с кухненски нож в свободната ръка — когато светът около него се взриви. Предната и задната врата се разцепиха. Чуха се мъжки викове и се сляха с другите шумове в оглушителна какофония. Навсякъде експлодираха бели светлини и го заслепяваха. Макфадън притисна инстинктивно детето към гърдите си и вдигна към него ръката, в която държеше ножа. В хаоса се чу нечий вик:

— Остави детето!

Той се беше вцепенил. Не можеше да отпусне ръцете си.

Един от снайперистите прецени, че животът на детето е в опасност. Стъпи здраво с разкрачени крака, вдигна оръжието и се прицели в главата.