Вал Макдърмид
Далечно ехо (46)

44

Дънкан направи още три опита да разговаря с Греъм Макфадън, но той всеки път отказваше категорично да промени изискването си да разговаря единствено с Лоусън. Единствената отстъпка, която направи, бе да позволи на Дънкан да чуе плача на Давина — нищо повече. Вбесен, Лоусън заяви, че не може да чака повече.

— Времето тече. Бебето явно не се чувства добре, а и медиите ни дишат във врата. Дайте ми телефона. Сега вече ще говоря аз — заяви той.

Дънкан погледна зачервеното от яд лице на шефа си и му подаде слушалката.

— Ще ви помагаме случай на криза — каза той.

Лоусън се свърза с къщата.

— Греъм? На телефона е Джеймс Лоусън. Съжалявам, че се забавих толкова. Разбрах, че искаш да разговаряш с мен.

— И още как. Но преди да започнем, искам да имате предвид, че записвам разговора. Докато говорим, той се предава на живо по мрежата. Медиите разполагат с адреса на уебсайта, така че в момента вероятно следят всяка дума, която произнасяме. Между другото, няма смисъл да се опитвате да затворите уебсайта ми, програмирал съм го да се прехвърля от сървър на сървър. Още преди да разберете къде е, ще бъде вече някъде другаде.

— Всичко това не е необходимо, Греъм.

— Разбира се, че е необходимо. Бяхте решили, че ще ми запушите устата, като отрежете телефонните връзки, само че вие разсъждавате като човек от миналия век. Вие сте миналото, Лоусън, а аз съм бъдещето.

— Как е бебето?

— Ужасна досада, не спира да реве. Надуло ми е главата. Но е добре — поне засега. Засега не му се е случило нищо лошо.

— Измъчваш го ти, като го държиш далеч от майка му.

— Вината не е моя, а на Алекс Гилби. Вината е негова и на неговите приятели — именно те са ме лишили от моята майка, като са отнели живота й. Алекс Гилби, Том Маккий, Дейвид Кър и Зигмунд Малкиевич са убили майка ми Роузи Дъф на 16 декември 1978 година. Първо са я изнасилили, а после са я убили. А полицията на Файф така и не е повдигнала обвинение срещу тях.

— Греъм — прекъсна го Лоусън. — Именно това е миналото. А това, което ни интересува сега, е бъдещето. Твоето бъдеще. И колкото по-скоро приключи тази история, толкова по-добро ще бъде бъдещето, което те очаква.

— Не ми говорете като на глупак, Лоусън. Знам, че ще отида в затвора заради това — без значение дали съм предал заложника или не. Нищо няма да промени присъдата ми, затова моля да не оскърбявате интелекта ми. Аз нямам какво да губя, затова ще се постарая и други хора да пострадат. Та докъде бях стигнал? А, да, говорехме за убийците на майка ми. Вие не сте повдигнали обвинение срещу тях навремето. А наскоро, след като вдигнахте такава шумотевица в медиите за подновяването на следствията и обяснихте как с помощта на ДНК-анализа можете да откриете извършителите на някогашни престъпления, установихте, че сте изгубили веществените доказателства. Как е възможно да стане това? Как е възможно да изгубите нещо толкова важно?

— Губим контрол над положението — прошепна Дънкан. — Практически отказва да говори за бебето — това е лош признак. Върнете разговора към бебето.

— Отвличането на Давина няма да промени нищо, Греъм.

— Поне няма да ви позволи да прикриете за пореден път фактите около убийството на майка ми. Сега светът ще научи какво сте сторили наистина.

— Греъм, аз съм не по-малко заинтересован от теб да намеря човека, който е убил майка ти.

От слушалката се разнесе истеричен кикот.

— О, сигурен съм в това. Но не ми харесва начина, по който действате. Искам виновниците да понесат наказанието си тук и сега, не на онзи свят. Те умират като герои. Никой не е обяснил на хората какви са били всъщност. Ето, това са последиците от вашия подход.

— Греъм, нека поговорим за сегашното положение. Давина има нужда от майка си. Защо не я изнесеш от къщата, и после ще продължим да обсъждаме твоите оплаквания. Обещавам ти да те изслушам.

— Да не съм луд? Това е единственият начин да привлека вниманието ви, Лоусън, и смятам да се възползвам максимално от положението.

Разговорът бе прекъснат рязко. Чу се силното изтракване на слушалката.

Дънкан се опитваше да прикрие раздразнението си.

— Е, сега поне знаем какъв му е проблемът.

— Той се е побъркал напълно. Не е възможно да преговаряме с него, докато разговорът ни се предава в ефир. Кой знае какви налудничави обвинения ще измисли следващия път? Вместо да му угаждаме, трябва да го приберем колкото е възможно по-скоро — Лоусън удари с длан по стената на микробуса.

— Преди да направим това, трябва по някакъв начин да го накараме да излезе от там и да изнесе бебето.

— Майната му — изфуча Лоусън. — След един час ще мръкне. Да щурмуваме къщата.

Дънкан го изгледа объркано.

— Сър, това е в разрез с правилата.

— И отвличането на бебе е в разрез със закона — подвикна Лоусън през рамо, отправяйки се обратно към колата си. — Няма да продължа да се мотая, докато животът на детето е в опасност.

 

 

Когато излезе на пътя, Алекс бе обзет от огромно облекчение. На няколко пъти му се струваше, че няма да успее да се измъкне от калта без помощта на трактор. Но в крайна сметка успя. Извади телефона си, за да се обади на Джейсън и да го предупреди, че скоро ще го посети и ще му донесе нещо интересно. Нямаше връзка. Алекс поклати ядосано глава и подкара колата внимателно по изровения междуселски път към шосето.

Когато наближи Кинрос, телефонът му иззвъня. Той го вдигна и видя, че е получил четири съобщения. Отвори входящата кутия, за да ги прочете. Първото беше от Уиърд — много кратко, нареждаше му да се обади у дома в момента, в който го прочете. Второто беше пак от него, съобщаваше му някакъв мобилен номер. Третото и четвъртото бяха от журналисти, с молба да им се обади.

Какво, по дяволите, се беше случило? Алекс отби в един обществен паркинг в покрайнините на града и набра номера на Уиърд.

— Алекс? Слава богу — ахна Уиърд от другата страна. — Нали не шофираш в момента?

— Не, спрял съм на един паркинг. Какво става? Получих едни съобщения…

— Алекс, трябва да запазиш спокойствие.

— Какво има? Нещо с Давина? Лин? Какво е станало?

— Алекс, наистина се случи нещо неприятно. Но всички са здрави.

— Казвай, Уиърд! — изрева Алекс. Сърцето му се блъскаше панически в гърдите.

— Макфадън отвлече Давина — каза високо и ясно Уиърд. — Държи я като заложница. Но тя е добре, не й е сторил нищо.

Алекс имаше чувството, че някой е бръкнал в гърдите му и му е изтръгнал сърцето. Цялата новооткрита любов към детето се превърна за миг в смесица от ярост и страх.

— А Лин? Къде е тя? — попита той задавено.

— Тук е, при мен, всички сме пред дома на Макфадън в Сейнт Монанс. Чакай, сега ще ти я дам — след миг Алекс чу някакво далечно подобие на гласа на Лин.

— Къде беше, Алекс? Той открадна Давина. Открадна бебето ни, Алекс — пресипналият й глас премина в плач.

— Бях на място, където няма мобилна връзка. Лин, дръж се, скоро ще бъда при вас. Не им позволявай да предприемат каквото и да било. Нося нещо, което ще промени положението. Чуваш ли? Не им позволявай да предприемат нищо. Всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред, чуваш ли? Дай ми Уиърд, моля те.

Още докато говореше, той включи двигателя и потегли.

— Алекс? — чу се измъчения глас на Уиърд. — Кога ще успееш да пристигнеш?

— Сега съм в Кинрос. След около четиридесет минути. Уиърд, разбрах каква е истината. Знам кой е убиецът на Роузи Дъф и мога да го докажа. Когато Макфадън научи това, ще разбере, че няма нужда да си отмъщава на нас. Трябва да им попречиш да предприемат нещо, което би изложило на опасност живота на Давина. Трябва да изчакате да му кажа това, което научих. Сведенията, които нося, са направо взривоопасни.

— Ще направя всичко по силите си, но имай предвид, че ни държат настрани от акцията.

— Каквото и да ти струва, Уиърд, направи го. И се грижи за Лин, моля те.

— Разбира се. А ти побързай. Бог да те пази.

Алекс натисна педала на газта докрай и подкара колата така, както не бе карал никога през живота си. Почти се надяваше да го спрат за превишена скорост. Така би имал полицейски ескорт по пътя. Синя лампа до Ийст Нюк — точно това му трябваше.

 

 

Лоусън се озърна в преддверието на църквата, което бяха окупирали за нуждите си.

— Техниците са в състояние да уточнят в кои помещения се намират Макфадън и бебето. Досега той стои почти през цялото време в една стая в задната част на къщата. Бебето понякога е при него, понякога е отпред, в дневната. Така че задачата би трябвало да е ясна. Изчаквате, докато се озоват в различни стаи, едната група нахлува отпред и взема бебето, другата отзад и спипва Макфадън. Ще изчакаме да мръкне. Уличните лампи няма да бъдат запалени. Той няма да може да види нищо. Искам операцията да протече като по учебник. Бебето трябва да бъде изнесено от там живо и здраво.

С Макфадън случаят е друг. Той е психически нестабилен. Нямаме никаква представа въоръжен ли е или не. Имаме основания да предполагаме, че вече е убил двама души. Снощи е нанесъл тежък побой на трети с явното намерение да убие и него. И е щял да успее, ако появата на страничен човек не го беше смутила. Той сам заяви, че няма какво да губи. Разрешавам да стреляте при най-малкия признак, че посяга към оръжие. Някакви въпроси?

Всички мълчаха. Хората от частите за бързо реагиране бяха подготвени именно за такива ситуации. Нивата на тестостерона и адреналина се вдигаха рязко. Това беше един от случаите, в които страхът се назовава с друго име.

 

 

Макфадън тракаше по клавишите. Връзката през мобилния телефон беше нетърпимо бавна, но вече беше успял да прехвърли записа на разговора си с Лоусън в уебстраницата си. Разпрати циркулярно съобщение до всички медии, с които се беше свързал преди, за да ги уведоми, че могат да следят отблизо обсадата на дома му, ако отворят неговата уебстраница — така щяха да чуват сами какво се случва.

Не си правеше никакви илюзии, че ще успее да постигне желания изход от положението. Но беше твърдо решен да режисира хода на събитията посвоему и да направи всичко по силите си, та новините за случая да се появят на първите страници на вестниците. Ако цената беше животът на бебето, той нямаше нищо против. Беше готов да стори необходимото и знаеше, че може да го стори. Не го интересуваше че вестниците ще превърнат името му в синоним на злото. Но нямаше да допусне накрая той да излезе единственият злодей в историята. Макар Лоусън да призоваваше към медийно затъмнение, информацията вече присъстваше във виртуалното пространство. Лоусън не можеше да овладее мрежата, не можеше да възпре светкавичното разпространение и възпроизводство на фактите. Лоусън не можеше да не е наясно, че Макфадън има още някакъв коз.

Следващия път, когато му се обадеха, той щеше да извади и него. Щеше да разкрие двуличието на полицията в цялата му безобразна същност. Щеше да покаже на света докъде са паднали правозащитните органи в Шотландия.

Дошъл бе съдният ден.

 

 

Спряха Алекс при барикадата. Виждаше струпаните коли по-нататък по улицата, а в далечината и червено-белите полицейски бариери в началото на Карлтън Уей. Свали прозореца, съзнавайки ясно колко е мръсен и раздърпан.

— Аз съм бащата — каза той на полицая, който се навеждаше към прозореца. — Моето дете е отвлечено. Жена ми е тук някъде, трябва да отида при нея.

— Имате ли някакъв документ за самоличност, сър?

Алекс измъкна шофьорската си книжка.

— Аз съм Алекс Гилби. Моля ви, пуснете ме да мина.

Полицаят го погледна в лицето, после погледна снимката на книжката и се обърна, за да говори по радиостанцията. После каза:

— Съжалявам, господин Гилби, но трябва да бъдем наистина много предпазливи. Моля ви да паркирате тук, малко встрани, и някой от колегите ще ви заведе при жена ви.

Алекс последва друг полицай с жълта жилетка, който го поведе към един бял микробус. Той отвори вратата и Лин скочи от мястото си, прегърна го и се притисна към него. Трепереше цялата, Алекс чувстваше ускореното биене на сърцето й. Нямаше думи за тревогата, която ги измъчваше. Двамата останаха притиснати един към друг, изтръпнали от мъка и ужас.

Дълго време никой не проговори. После Алекс каза:

— Всичко ще се оправи. Още сега мога да прекратя обсадата.

Лин го погледна. Очите й бяха зачервени, с подпухнали клепачи.

— Как, Алекс? Невъзможно е да промениш нещо.

— Мога, Лин. Защото вече зная истината. — Той погледна над рамото й и видя Карен Пири, която седеше заедно с Уиърд до вратата. — Къде е Лоусън?

— На някакъв брифинг — отвърна Лин. — Щял да се върне скоро. Тогава можеш да поговориш с него.

Алекс поклати глава.

— Не искам да говоря с него, трябва да говоря с Макфадън.

— Това е невъзможно, господин Гилби. С него разговарят само специалисти, подготвени да преговарят с похитители. Те си знаят работата.

— Не ме разбирате. Има неща, които Макфадън трябва да научи, а те са известни само на мен. Нямам намерение да го заплашвам. Няма дори да го умолявам. Просто трябва да му съобщя нещо.

Карен въздъхна.

— Разбирам, че сте много разстроен, господин Гилби. Но трябва да разберете, че може да предизвикате някаква неприятност въпреки убеждението си, че намесата ви ще е за добро.

Алекс се освободи внимателно от прегръдката на Лин.

— Тук всичко се върти около случая Роузи Дъф, нали? Този човек отвлече детето ни, защото мисли, че аз имам нещо общо с убийството на Роузи Дъф, нали?

— Така изглежда, сър — отвърна предпазливо Карен.

— Ами ако му кажа, че съм намерил отговора на неговите въпроси?

— Ако разполагате със сведения, свързани със случая, аз съм човекът, на когото трябва да ги предадете.

— И това ще стане, обещавам ви. Но Греъм Макфадън заслужава първи да научи истината. Моля ви, повярвайте ми. Имам причини да настоявам. Животът на моята дъщеря е изложен на опасност. Ако не ми позволите да говоря с Макфадън, ще си тръгна веднага и ще предам на пресата сведенията, с които разполагам. Можете да ми вярвате, това би бил най-неприятният вариант за вас.

Карен обмисли положението. Гилби изглеждаше съвсем спокоен, дори прекалено спокоен. Тя беше обучавана да се ориентира в подобни ситуации. По принцип беше редно да прехвърли въпроса на някой висшестоящ служител. Но Лоусън имаше други ангажименти. Може би трябваше да уведоми човека, който водеше преговорите.

— Нека поговорим с инспектор Дънкан. Той води преговорите с Макфадън.

Тя излезе от микробуса и повика един от униформените полицаи.

— Моля ви, останете при госпожа Гилби и господин Маккий.

— Тръгвам с Алекс — каза категорично Лин. — Нямам намерение да се отделям от него.

Алекс хвана ръката й и заяви:

— Ще отидем заедно.

Карен разбра, че няма смисъл да спори.

— Да тръгваме тогава — каза тя и ги поведе към полицейския кордон, блокирал входа към улицата, на която живееше Макфадън.

Алекс никога не беше чувствал толкова осезателно живота, който пулсираше в тялото му. Съзнаваше движението на мускулите си при всяка своя крачка. Сетивата му бяха напрегнати до крайност, всеки звук и мирис достигаха до него с удесеторена сила и почти нетърпима острота. Никога нямаше да забрави стотината крачки, които извървя до микробуса. Настъпил беше най-важният миг в живота му и той беше решен да постъпи както трябва, да не обърка нищо. Беше обмислил предстоящия му разговор, докато шофираше с бясна скорост към Сейнт Монанс и вярваше, че е намерил думите, с които да спаси живота на дъщеря си.

Карен го доведе до друг бял микробус, паркиран пред познатата му къща. В падащия мрак сцената беше особено потискаща, в хармония с настроението на хората наоколо. Карен похлопа на вратата, тя се плъзна встрани и Джон Дънкан надникна навън.

— Какво има? Какво мога да направя за вас?

— Това са господин и госпожа Гилби. Той иска да разговаря с Макфадън, сър.

Дънкан повдигна стреснато вежди.

— Това не е добра идея. И без това Макфадън отказва да разговаря с когото и да било, освен със заместник-началника на полицията. Затова и господин Лоусън нареди да не влизаме във връзка с похитителя, докато не се върне.

— Макфадън трябва да чуе това, което знам — настоя уморено Алекс. — Той е предприел отвличането, защото държи хората да знаят кой е убиецът на майка му. Убеден е, че аз и моите приятели сме виновни за смъртта й. Но той греши. Днес научих истината и е редно да я съобщя първо на него.

Дънкан го изгледа с неприкрито удивление.

— Твърдите, че знаете кой е убиецът на Роузи Дъф?

— Така е.

— В такъв случай сте длъжен да дадете показания пред някой от нашите служители — заяви твърдо Дънкан.

Лицето на Алекс потръпна, издавайки усилието, с което потискаше вълнението си.

— Този човек е отвлякъл моята дъщеря. Аз съм в състояние да прекратя незабавно обсадата. С всяка минута, през която отлагате възможността да поговоря с него, опасността за живота й се увеличава. Няма да кажа нищо на никого, преди да говоря с Макфадън. Ако не ми позволите да говоря с него, ще съобщя всичко на пресата. Ще ги уведомя, че разполагам със средства да прекратя обсадата, а вие не ми позволявате да ги използвам. Наистина ли искате това да е краят на кариерата ви?

— Вие не разбирате в какво се набърквате. Нямате необходимата подготовка, за да преговаряте с похитителя.

Беше ясно, че това е последният аргумент на Дънкан.

— Доколкото мога да преценя, цялата ви подготовка не е довела доникъде — намеси се Лин. — Алекс води преговори по цял ден, такава му е работата, и наистина се справя отлично. Позволете му да опита. Ще поемем цялата отговорност за последиците.

Дънкан погледна към Карен. Тя сви рамене. Той въздъхна и каза:

— Приемам при положение, че мога да следя разговора. Ако преценя, че положението излиза от контрол, прекъсвам връзката.

Алекс почувства, че му се завива свят от облекчение.

— Така да бъде. Да започваме — каза той.

Дънкан извади апарата навън и си сложи слушалките. Подаде апарата на Алекс и още един чифт слушалки на Карен.

— Започвайте.

Телефонът иззвъня. Веднъж. Два пъти. Три пъти. На четвъртото иззвъняване някой вдигна слушалката.

— Пак ли ще си говорим едно и също, Лоусън — каза Макфадън.

Алекс се учуди колко обикновен беше гласът му — по нищо не личеше, че говори човек, способен да отвлече бебе и да заплашва, че ще го убие.

— Не е Лоусън. Говори Алекс Гилби.

— С убийци не разговарям.

— Отделете ми само една минута. Трябва да ви кажа нещо.

— Ако се каните да отричате, че сте убили майка ми, спестете си труда. Няма да ви повярвам.

— Аз знам кой е убиецът на майка ви. И разполагам с доказателства. Доказателството е тук, в джоба ми. Разполагам с образци от боя, които съвпадат по състав с боята, която е била свалена от дрехите на майка ви. Взех ги днес следобед от една каравана край Лох Левън — от другата страна се чу как Макфадън си пое рязко дъх. Алекс продължи: — През онази нощ още някой се е намирал близо до Халоу Хил, но навремето този факт не е направил впечатление никому, защото човекът е имал оправдание за присъствието си. Това е бил човекът, който се е срещнал с майка ви, след като тя е приключила работа, и я е отвел в караваната си. Не знам какво се е случило след това, но тя вероятно е отказала да спи с него и той я е изнасилил. После, когато дошъл на себе си, разбрал, че не може да я остави да разказва какво се е случило. За него това би било пълна катастрофа. Затова я намушкал, отнесъл я на Халоу Хил и я оставил да умре там. И никой не заподозрял нищо, защото убиецът бил пазител на закона — Карен Пири зяпаше Алекс с отворена уста, застинала от ужас, защото постепенно осъзнаваше смисъла на думите му.

— Кажете името му — прошепна Макфадън.

— Джими Лоусън. Джими Лоусън е убил майка ви, Макфадън. Не аз.

— Лоусън? — гласът му звучеше като хлипане. — Това да не е някакъв номер, Гилби?

— Не е номер, Макфадън. Както вече казах, разполагам с доказателства. Какво ще изгубите, ако ми повярвате? Откажете се от тази обсада и ще имате възможността да видите най-сетне как справедливостта ще възтържествува.

Настъпи дълго мълчание. Дънкан направи крачка напред, готов да дръпне телефона от Алекс. Алекс се извърна и стисна по-здраво слушалката. Тогава Макфадън проговори.

— Мислех, че го прави, защото смята, че това е единственият начин да раздаде правосъдие. Но не исках това да става по начина, който бе избрал той — исках вие да страдате. А той го е правил, за да прикрие следите си — каза Макфадън. Думите му звучаха напълно неразбираемо за объркания Алекс.

— Какво е правил? — попита той.

— Убиваше приятелите ви — един по един.