Вал Макдърмид
Далечно ехо (45)

43

Алекс чувстваше, че първоначалният му ентусиазъм започва да се изпарява. Крепеше го единствено твърдото убеждение, че така отчаяно търсеният отговор е някъде тук, наблизо. Не беше възможно да е сгрешил. Беше обиколил южната страна на езерото и продължаваше към северния бряг. Беше изгубил броя на портите и оградите, край които бе спирал, на нивите и ливадите, които бе оглеждал. Търсещият му поглед беше срещал погледите на коне, гъски, овце, а в един случай попадна дори на лама. Спомни си смътно какво беше чел някъде — че овчарите ги държали при стадата си, за да ги пазят от лисици, макар изобщо да не можеше да си представи как това тромаво същество с мигли, достойни за кинозвезда, би могло да пропъди безстрашно животно като лисицата. Каза си, че някой ден трябва да дойде пак тук с Давина и да й покаже ламата — когато пораснеше малко, това сигурно щеше да й хареса.

Изровеният път го преведе покрай една доста занемарена ферма. Постройките едва се крепяха, боята се белеше, тръбите от външната канализация се бяха разкривили. Дворът приличаше на морга за селскостопански машини, които сякаш гниеха кротко тук от години. Болезнено слабо коли с безумен блясък в очите се дърпаше на веригата си и лаеше яростно и безсмислено, докато той минаваше. На стотина ярда след портата следите от гуми станаха още по-дълбоки, вече и по самия път растеше трева. Колата разплискваше локвите, Алекс трепна, когато мина с хрущене през някакъв камък.

Във високата ограда от лявата страна на пътя се виждаше порта. Алекс намали и спря встрани от пътя. Излезе уморено от колата и се наведе над металната решетка. Отляво няколко оплескани в кал крави преживяха нещо с печални изражения. Хвърли поглед надясно и дъхът му секна. Възможно ли беше наистина да е стигнал до целта?

Той задърпа ръждясалата верига, с която бе затворена вратата. Отвори портата и нахлузи веригата обратно на мястото й. Забърза напряко през полето, без да забелязва, че скъпите му обувки потъват в кал и тор. Колкото повече наближаваше, толкова повече се убеждаваше, че е открил това, което търсеше.

Не беше виждал тази каравана от двайсет и пет години, но паметта не го лъжеше — беше същата. Двутонна каравана, с бежова горна част и тревистозелена надолу. Цветовете бяха избледнели, но си бяха същите, каквито ги виждаше в спомените си. Когато наближи съвсем, видя, че караваната все още е в отлично състояние. Колелата бяха поставени върху каменни плочи, за да не затъват в почвата, нямаше мъх нито по покрива, нито по первазите на прозорците. Напуканите гумени уплътнения на прозорците бяха намазани с някакво запечатващо вещество, за да станат непромокаеми. Алекс установи всичко това, докато обикаляше предпазливо караваната. Не забеляза никакви признаци на живот. Светлите перденца бяха спуснати. На двайсетина ярда зад караваната втора порта в оградата водеше към брега на езерото. Долу се виждаше гребна лодка, издърпана на брега.

Той се обърна отново към караваната и я загледа втренчено. Не можеше да повярва на очите си. Запита се какви бяха шансовете му. Може пък да не бяха толкова незначителни, колкото би изглеждало на пръв поглед. Хората рано или късно сменяха мебелите си, килимите, колите. Но караваните сякаш оставаха вечни, като че ли имаха свой собствен живот. Припомни си възрастните съпрузи, които живееха срещу собствените му родители. Те притежаваха мъничка каравана, която Алекс помнеше от юношеските си години. Всеки петък следобед през летните месеци съседите я прикачаха към колата си и потегляха нанякъде — рядко стигаха по-далеч от бреговете на Левън или Ели. Понякога ги обземаше авантюристичен дух и прекосяваха Форт, стигаха чак до Дънбар и Норт Бърик. В неделя вечерта се прибираха изпълнени с възторг, като че ли се връщаха от Северния полюс. Така че всъщност не би било толкова чудно, ако Джими Лоусън бе запазил старата каравана, в която живееше, преди да построи къщата си. Особено като се има предвид, че рибарите обичат да разполагат с някое усамотено местенце. Вероятно повечето хора на негово място биха постъпили по същия начин.

Но разбира се, повечето хора биха се отървали от каравана, в която е било извършено престъпление.

 

 

— Е, сега вярвате ли на Алекс? — обърна се Уиърд към Лоусън. Ефектът на думите му се подкопаваше от странната поза, която беше заел — стоеше сгърчен, обвил гръдния си кош с ръце, за да попречи на ребрата си да се притискат болезнено едно в друго.

Беше пристигнал почти веднага след полицията и когато слезе от таксито, се озова сред нещо, което много наподобяваше хаос. Наоколо беше пълно с мъже с бронежилетки, маски и пушки, униформени полицаи се щураха насам-натам, изпълнявайки някакви неясни свои задачи. Колкото и да беше странно, никой не му обърна внимание. Той закуца напред и се зае да оглежда обстановката. Веднага забеляза Лоусън, наведен над картата, която полицаите бяха разгънали върху предния капак на една от колите. Жената, с която двамата с Алекс разговаряха при посещението си в полицията, стоеше до Лоусън и говореше по мобилния си телефон.

Уиърд тръгна бързо към тях — гневът и безпокойството действаха обезболяващо.

— Е, Лоусън — подвикна той, когато наближи достатъчно, — доволни ли сте сега?

Лоусън трепна и се обърна рязко като изненадан престъпник. Долната му челюст увисна, когато разпозна с усилие обезобразените черти на Уиърд.

— Том Маккий? — попита той неуверено.

— Същият. Е, вярвате ли вече на това, което ви каза Алекс? Този маниак държи вътре дъщеря му. Убил е вече двама души, а вие висите тук и чакате да улесни допълнително задачата ви с едно трето убийство.

Лоусън поклати глава. Уиърд видя ясно тревогата в очите му.

— Не сте прав. Вършим всичко по силите си, за да изведем от там бебето на семейство Гилби живо и здраво. Освен това не можете да бъдете сигурни, че Греъм Макфадън има на съвестта си нещо друго, освен днешното закононарушение.

— Така ли? А кой тогава според вас е убил Зиги и Мондо? Кой, по дяволите, ми причини това? — Уиърд посочи с пръст лицето си. — Снощи можеше да убие и мен.

— Видяхте ли го?

— Не, имах други грижи, опитвах се да си спася живота.

— В такъв случай се връщаме към изходното положение. Нямаме доказателства, господин Маккий. Нямаме доказателства.

— Вижте какво, Лоусън. Смъртта на Роузи Дъф вися като сянка над главите ни в продължение на двайсет и пет години. Сега внезапно се появи този неин син — и непосредствено след това двама от нас бяха убити. Да му се не види, човече, вие ли сте единственият, който не може да направи елементарна причинно-следствена връзка?

Уиърд вече крещеше, без да обръща внимание на бдителните погледи на няколко униформени полицаи, насочени към него.

— Господин Маккий, в момента ръководя много сложна операция, а вие стоите тук и отправяте неоснователни обвинения, с което никак не ми помагате. Теориите са хубаво нещо, но ние работим само въз основа на доказателства.

Сега вече и Лоусън се ядоса. Карен Пири беше приключила разговора си и пристъпваше полека към Уиърд.

— Няма да намерите доказателства, ако не започнете да ги търсите.

— Не ми е работа да разследвам убийства, извършени извън границите на моя район — сопна се Лоусън. — Губите ми времето, господин Маккий. Както сам отбелязахте, животът на детето е изложен на риск.

— Ще си платите за това — каза Уиърд. — И двамата ще си платите — добави той и се обърна към Карен, за да отправи заплахата и към нея. — Бяхте предупредени, а не предприехте нищо. Ако дори косъм падне от главата на детето, ще съжалявате, че сте се родили — кълна се, Лоусън. А сега ми кажете къде е Лин.

Лоусън едва сподави потръпването си, когато си припомни появата на Лин Гилби на сцената. Тя изхвърча като куршум от полицейската кола и връхлетя право върху него, заблъска го с юмруци по гърдите и закрещя несвързани обвинения. Карен Пири се беше намесила веднага, прегърна обезумялата жена и я отведе.

— В белия микробус. Карен, отведи господин Маккий до колата на частите за бързо реагиране и остани при него и госпожа Гилби. Не искам някой от тях да ми се мотае из краката, докато улицата гъмжи от снайперисти.

— Когато всичко приключи — каза Уиърд, преди Карен да го отведе, — смятам да си разчистя сметките с вас.

— На ваше място не бих разчитал на това, господин Маккий — отвърна Лоусън. — Аз съм висш полицейски служител и ако ме заплашвате, това би могло да се счете за сериозно нарушение на закона. Вървете при молитвените си събрания. Вършете си вашата работа, а аз ще се заема с моята.

Карлтън Уей приличаше на улица в изоставен град. Не се чуваше никакъв звук. Денем тук поначало беше спокойно, но сега тишината беше направо неестествена. Съседът от номер седем, който работеше нощем, беше събуден грубо от блъскане по задната врата. Съвсем замаян, той се остави да го убедят да се облече и да съпроводи двамата полицаи до оградата в дъното на задния си двор, а оттам през игрището до главната улица, където пък му съобщиха такива невероятни неща, че той би предположил, че му кроят номер, ако не беше убедителното присъствие на полицията и бариерата, която откъсваше Карлтън Уей от света.

— Сигурно ли е, че всички къщи са празни? — попита Лоусън, обръщайки се към инспектор Макинтайър.

— Да, сър. Единствената връзка с дома на Макфадън остава линията, чрез която може да се свърже единствено с нас. Хората от частите за бързо реагиране са заели местата си около къщата.

— Добре тогава, да започваме.

Две полицейски коли и един микробус навлязоха в Карлтън Уей и паркираха в редица пред дома на Макфадън. Лоусън излезе от първата кола и застана зад микробуса до Джон Дънкан, който щеше да води преговорите с похитителя. Двамата стояха така, че не можеха да бъдат видени от къщата.

— Можем ли да бъдем сигурни, че той е вътре? — попита Дънкан.

— Така твърдят специалистите. Топлинните анализатори показвали, че двамата с бебето са в къщата и че са живи.

Дънкан подаде чифт слушалки на Лоусън и взе слушалката на апарата, от който имаше връзка с къщата. Отсреща вдигнаха слушалката при третото иззвъняване, но никой не проговори.

— Греъм? Вие ли сте? — попита Дънкан. Гласът му беше твърд, но дружелюбен.

— Кой е? — Макфадън беше учудващо спокоен.

— Името ми е Джон Дънкан. Тук съм, за да разговарям с вас и да се споразумеем как да излезем от това положение, без някой да пострада.

— Нямам какво да ви кажа. Искам да разговарям с Лоусън.

— Той не е тук в момента. Но аз ви гарантирам, че ще му предам всичко, което кажете на мен.

— Ще разговарям само с Лоусън — гласът на Макфадън беше любезен и безразличен, като че ли говореха за времето.

— Нали ви казах, че господин Лоусън не е тук.

— Не ви вярвам, господин Дънкан. Но нека предположим, че казвате истината. Аз не бързам. Мога да почакам, докато го откриете.

Макфадън затвори телефона. Дънкан погледна Лоусън.

— Край на първи рунд — каза той. — Ще му дам пет минути, после ще опитаме отново. Рано или късно ще проговори.

— Така ли мислите? Според мен е съвсем спокоен. Не мислите ли, че трябва да приема да разговарям с него? Така може да реши, че ще получи това, което иска.

— Прекалено рано е да правим отстъпки, сър. Редно е той да ни предложи нещо, за да очаква в замяна нещо от нас.

Лоусън въздъхна дълбоко и му обърна гръб. Не обичаше да изпуска нещата от контрол. Тази работа щеше да се превърне в медиен цирк и шансовете да свърши с катастрофа бяха далеч по-значителни от надеждата за успех. Той знаеше доста неща за обсадите. Те почти винаги свършваха зле за някого.

 

 

Алекс обмисляше възможните пътища за действие. При други обстоятелства най-разумното би било да си тръгне веднага и да отиде право в полицията. От там можеха да изпратят специалисти, които да претърсят всичко в търсене на дори едничка капка кръв или пръска боя, които биха били достатъчни, за да се направи връзка между караваната и смъртта на Роузи Дъф.

Но как би могъл да постъпи така, като се имаше предвид, че караваната беше собственост на заместник-началника на полицията? Лоусън би прекратил всякакви нови разследвания, би задушил проучването още в самото му начало. Най-лесното беше караваната да изгори случайно, и пожарът да се припише на вандали. И какво щеше да остане? Само някакви неубедителни съвпадения. Фактът, че Лоусън беше толкова близо до мястото, на което Алекс се препъна в тялото на умиращото момиче. Навремето никой не обърна внимание на този факт. През седемдесетте години във Файф полицията стоеше над всякакви подозрения, те бяха положителните герои, които пазеха обществеността от злодеите. Никой никога не зададе въпроса защо Лоусън не бе видял как убиецът откарва тялото на Роузи към Халоу Хил, при положение че беше паркирал с лице към най-вероятния маршрут, по който би минала колата. Но сега светът се беше променил, и в новия свят, в който живееха, бе възможно да се постави под въпрос почтеността на хора като Джеймс Лоусън.

Ако Лоусън наистина е бил тайнственият приятел на Роузи, ставаше съвсем разбираемо защо тя е криела връзката си с него. Братята й не биха били във възторг от мисълта, че тя излиза с ченге. Не биваше да се забравя и начинът, по който Лоусън се появяваше всеки път, когато над Алекс и приятелите му надвиснеше опасност — като че ли се беше самоназначил за техен ангел пазител. Имал е угризения на съвестта. Чувството за вина го е принуждавало да постъпва така. Макар че е убил Роузи, у Лоусън е останала достатъчно почтеност, за да не допуска друг да плаща за извършеното от него престъпление.

Но нито едно от тези обстоятелства не можеше да се счита за доказателство. Нямаше никакъв смисъл да се търсят очевидци на събития отпреди двайсет и пет години с надеждата, че сега ще открият човек, който е виждал Роузи Дъф с Джими Лоусън. Единственото сигурно доказателство се намираше в тази каравана, и ако Алекс не предприемеше незабавно нещо по въпроса, след това можеше да бъде късно.

Но какво би могъл да направи? Не беше запознат с техниките на обира. Времената, когато отваряха чужди коли, бяха на светлинни години назад в миналото, пък и това не би му помогнало да отвори ключалката. Ако разбиеше вратата, това би предупредило Лоусън. По всяко друго време сигурно щеше да предположи, че вратата е разбита от хлапета или от някой скитник. Но не и сега, когато интересът към убийството на Роузи Дъф се беше повишил толкова. Не би си позволил да пренебрегне такова нещо. Съществуваше голяма опасност да подпали караваната.

Алекс отстъпи малко назад и я огледа. Беше забелязал, че на покрива има нещо като люк. Може би щеше да успее да се промуши през него? Но как да се качи на покрива? Имаше само една възможност. Алекс отиде обратно до портата, отвори я широко и вкара колата в мочурливото поле. За първи път му се прииска да беше един от тъпанарите, които се движеха с огромни джипове из града. Но не — вместо това трябваше да се фука с лъскавото си беемве. Какво щеше да прави сега, ако заседнеше в калта?

Стигна полека до караваната и спря успоредно на нея. Отвори багажника й извади кутията с инструменти. Клещи, отвертка, гаечен ключ. Прибра в джобовете си всичко, което би могло да му свърши работа, свали сакото и вратовръзката си и затвори багажника. Качи се на предния капак на колата и от там на покрива. Сега вече беше лесно да се добере до покрива на караваната. Вкопчвайки се отчаяно във всяка издатина, Алекс успя най-сетне да се набере и да изпълзи отгоре.

Покривът беше отвратително мръсен и хлъзгав. По дрехите и ръцете му полепна мръсотия. Люкът приличаше на малък пластмасов купол — около трийсет на дванайсет инча. Щеше да му бъде доста трудно да се промуши от там. Подпря отвертката под ръба на капака и се опита да действа с нея като с лост.

Първоначално нищо не помръдваше. Но след като опита няколко пъти от всички страни на капака, той се раздвижи и после бавно се повдигна, скърцайки. Потънал в пот, Алекс избърса лицето си с опакото на ръката и надникна вътре. Капакът се придържаше от метално рамо, завинтено за покрива, така че да може да се вдига и сваля отвътре. Рамото същевременно задържаше капака, така че той не можеше да се отваря на повече от няколко инча. Алекс изпъшка. Щеше да се наложи да отвинти рамото и после да го постави обратно на мястото му.

Измъчи се, докато намери подходящия ъгъл. Беше изключително трудно да раздвижи винтовете, които не бяха пипани от момента, когато са били поставени от производителя — преди около половин век. Но той продължи да се бори отчаяно, докато те постепенно поддадоха и започнаха да се въртят и най-сетне капакът можеше да бъде отместен.

Алекс погледна надолу. Положението не беше толкова лошо, колкото би могло да бъде. Ако се спуснеше внимателно, може би щеше да успее да стъпи върху пейката, прикрепена към едната стена на помещението. Пое си дъх, стисна здраво ръба на люка и се отпусна на ръце.

Имаше чувството, че ще му се извадят раменете, когато увисна на тях с цялата си тежест. Размаха бясно крака, опита да се закрепи някъде, но след няколко секунди просто отпусна пръсти.

В сумрака обстановката изглеждаше непроменена — всичко беше същото, както и преди двайсет и пет години. По онова време не му бе минало и през ум, че седи на мястото, където е била убита Роузи. Нямаше издайнически миризми, кървави петна или зловеща атмосфера, за да събудят интуицията му.

Сега вече беше близо до истината. Не можеше да събере сили, за да погледне към тавана. Лоусън можеше да го е пребоядисал десет пъти през изминалите години. Дали в такъв случай би могло все пак да се открие някакво доказателство? Алекс изчака сърцето му отново да забие нормално и после, отправяйки отчаяна молитва към Бога на Уиърд, отметна глава и погледна нагоре.

Дявол да го вземе. Таванът не беше син, а кремав. Толкова усилия на вятъра. Е, все пак нямаше да си тръгне с празни ръце. Покатери се на пейката и си избра място в ъгъла, където издрасканата част нямаше да се забелязва. После започна да бели боята с отвертката, събирайки люспите в един плик за писма, който бе извадил от папката си.

Когато събра прилично количество, слезе долу и взе в ръка една доста голяма люспа. Тя беше кремава от едната страна и синя от другата. Краката му се разтрепериха и той се отпусна тежко на пейката, зашеметен от внезапно вълнение. Извади от джоба си цветовата скала на Джейсън и погледна синьото квадратче, което бе разбудило в паметта му далечен спомен. Повдигна перденцето, за да влезе дневна светлина и постави люспата върху бледосиньото квадратче. Очертанията на люспата почти изчезнаха.

Алекс почувства как очите му плувнаха в сълзи. Това ли беше отговорът?