Вал Макдърмид
Далечно ехо (43)

41

Телефонът иззвъня малко след седем, събуди Давина и стресна Алекс. След нападението над Уиърд и най-дребният шум проникваше до съзнанието му, за да го подложи на анализ и прецени дали може да бъде сигнал за опасност. Някой несъмнено следеше него и Уиърд и всички негови сетива бяха нащрек, поради което почти не можа да спи. През нощта Уиърд става няколко пъти, вероятно за да търси в аптечката още обезболяващи, и тъй като движението му не спадаше към обичайните нощни шумове, Алекс всеки път се будеше с разтуптяно сърце, преди да успее да разбере за какво става дума.

Вдигна слушалката, питайки се дали е възможно Лоусън да е отишъл толкова рано на работа и да е заварил доклада на Хендерсън на бюрото си. Изобщо не очакваше да чуе жизнерадостния глас на Джейсън Макалистър.

— Здравей, Алекс — каза весело експертът по анализ на бои. — Знам, че младите родители обикновено стават рано, затова реших, че няма да ми се разсърдите, ако се обадя по това време. Виж какво, имам резултати. Мога да прескоча до вас и да ви обясня докъде съм стигнал, преди да отида на работа. Какво ще кажеш?

— Прекрасно — изфъфли Алекс. Лин отметна завивката, тръгна с полузатворени очи към кошчето, изпъшка и вдигна бебето.

— Добре тогава, ще бъда при вас след половин час.

— Знаеш ли адреса?

— Разбира се, нали съм идвал при Лин няколко пъти. До скоро — той затвори телефона и Алекс седна в леглото. Лин се беше върнала с бебето на ръце.

— Обади се Джейсън — каза Алекс. — Ще дойде всеки момент. Най-добре ще е да взема един душ. Не си ми казвала, че прелива до такава степен от енергия — той се наведе и целуна дъщеря си по главата, докато Лин я нагласяше да засуче.

— Понякога може да бъде изтощителен — съгласи се Лин. — Ще нахраня Давина, после ще си навлека халата и ще дойда при вас.

— Струва ми се невероятно, че вече има резултати.

— Той малко ми напомня на теб, какъвто беше през първите години, след като основа фирмата. Толкова много обича работата си, че му е все едно колко време отделя за нея, и му се иска да споделя с всеки това удоволствие.

Алекс, който посягаше към халата си, спря и се обърна.

— Наистина ли съм бил такъв? Цяло чудо е, че не си подала молба за развод.

Алекс откри в кухнята Уиърд, който изглеждаше ужасно. Единственият цвят, задържал се на лицето му, беше тъмномораво. Петната около очите му се бяха разлели като потекла боя. Той седеше в неудобна поза, стиснал с две ръце чашата си.

— Изглеждаш отвратително — каза Алекс.

— И се чувствам по същия начин — Уиърд отпи от кафето и направи гримаса. — Защо нямате някакво по-силно обезболяващо?

— Защото рядко се случва да ни бият — отвърна Алекс през рамо, докато отиваше да отвори входната врата. Джейсън връхлетя в стаята, все още под въздействие на естествената си жизнерадост, но веднага се закова на място при вида на Уиърд. Беше толкова стъписан, че Алекс едва не се разсмя.

— Да му се не види! Какво те е блъснало?

— Някакъв тип с бухалка — обясни накратко Алекс. — Онзи ден, когато ти обяснявахме, че въпросът е на живот и смърт, не се шегувахме — той наля кафе на Джейсън и добави: — Много съм впечатлен, не очаквах резултатите толкова скоро.

Джейсън сви рамене.

— Всъщност не се оказа толкова сложно. Направих микроспектрофотометричния анализ, за да установя точния цвят, после прекарах образците през газхроматографа, за да получа състава. Но не открих съответки в нашата база данни.

Алекс въздъхна.

— Е, в това няма нищо неочаквано.

Джейсън вдигна показалец.

— Не бързай, Алекс. Аз си имам своите контакти. Преди две години се запознах с един човек, който е най-големият световен капацитет по боите — работи за ФБР и предполагам, че никъде няма по-голяма от неговата база данни. Затова му пратих за проверка нашите резултати и — бинго! Открихме произхода.

Той разпери ръце, като че ли очакваше някой да изръкопляска.

Лин влезе навреме, за да чуе края на разказа му.

— Е, и какъв е произходът? — попита тя.

— Няма да ви досаждам с технически подробности. Боята е произведена в средата на седемдесетте години от една малка фабрика в Ню Джърси. Била е предназначена за покритие на фибростъкло и някои видове пластмасови изделия. Продуктът е бил насочен предимно към строители и собственици на лодки и яхти. Давал изключително яко покритие, което не се издрасквало лесно и не се белело дори при особено тежки климатични условия — той отвори раницата си и започна да рови из нея, докато най-сетне измъкна една разпечатка на цветова скала. Едно бледосиньо квадратче беше оградено с черен маркер.

— Боята е изглеждала така — поясни той и им подаде разпечатката, за да я огледат. — Добрата новина е, че ако сцената, на която се е разиграло действително престъплението, още съществува, при това качество на покритието боята вероятно още си е на мястото. Била е продавана най-вече по Източното крайбрежие на Щатите, но са имали и износ за Обединеното кралство и Карибския басейн. Компанията фалирала в края на осемдесетте, затова няма как да проверим движението на продуктите им тук.

— Значи ли това, че Роузи може да е била убита на някаква лодка? — попита Алекс.

Джейсън млясна с устни в израз на съмнение.

— Ако е така, лодката трябва да е била доста големичка.

— Защо мислиш така?

Джейсън извади със замах няколко листа от раницата си.

— Тук вече се намесва въпросът с формата на капките. В нашия случай те наподобяват миниатюрни сълзи, а имаме и една-две много дребни частици от нишка, която според мен произхожда от килим. Така мога да възстановя цялата история. Боята е пръснала от четка по време на боядисването. Естеството й е такова, че тя се разпространява на миниатюрни капчици. Човекът, който е боядисвал, може изобщо да не е забелязал. Пръснала е като от пулверизатор — такова нещо се случва, ако човек боядисва някаква повърхност над главата си и се е изправил в цял ръст, може би дори на пръсти. А тъй като формата на капчиците е почти абсолютно еднаква, можем да заключим, че боядисването е ставало предимно над главата на този, който е вършил работата, и то четката е била през цялото време на едно и също разстояние от мокета, по който е пръснала боя. А това не би могло да се случи, ако ставаше дума за корпус на лодка. Дори ако предположим, че корпусът е бил обърнат с дъното нагоре, за да се боядиса вътрешността, това никога не би се случило в помещение, постлано с мокет, нали? А и капките биха били с различни размери, защото част от повърхността би била по-близо до боядисващия, а друга — по-далече.

Той помълча и огледа публиката си. Всички кимаха, увлечени от ентусиазма му.

— И какво остава да предположим? Ако става дума за някаква лодка или яхта, човекът вероятно е боядисвал покрива на кабината — вътрешната част, тоест тавана. Аз обаче си направих няколко експеримента с много подобна по показатели боя и установих, че за да се постигне този ефект, трябва да протегна ръката с четката много нависоко, а таваните в малките лодки са доста ниски. Затова казах, че ако изобщо става дума за лодка, би трябвало да говорим за голяма яхта.

— Ако става дума за лодка — повтори Лин. — А не може ли да е било нещо друго? Таванът на фургон или каравана?

— Не е изключено, но във фургон рядко може да се види килим, нали? А може да става дума за таван на барака, дори на гараж — защото боите, предназначени за фибростъкло, дават много добро покритие и върху азбест, а през седемдесетте са се срещали много повече азбестови плоскости, отколкото сега.

— Изводът е, че не сме напреднали кой знае колко с търсенето — каза обезкуражено Уиърд.

Разговорът тръгна едновременно в няколко посоки, но Алекс вече не слушаше. Мозъкът му работеше трескаво, той се опитваше да проследи някаква мисъл, събудена от една току-що произнесена фраза. Започваше да прави връзки, привидно напълно независими едно от друго събития се нареждаха сякаш от само себе си в логична последователност. В мига, в който прие за вероятно първото, немислимо предположение, всичко останало започна да добива нов смисъл. Въпросът беше какво да предприеме от тук нататък.

Внезапно забеляза, че е забравил изцяло къде се намира. Всички мълчаха и го гледаха с очакване, очевидно трябваше да отговори на някакъв въпрос, който изобщо не беше чул.

— Моля? — попита той. — Извинявайте, бях се отнесъл.

— Джейсън попита дали искаш да направи официален доклад за изследването — каза Лин. — За да можеш да го покажеш на Лоусън.

— Да, чудесна идея — отвърна Алекс. — Беше страхотен, Джейсън, наистина изключително постижение.

Докато Лин изпращаше Джейсън, Уиърд изгледа внимателно Алекс.

— Дошла ти е някаква идея, Гили — констатира той. — Познавам това изражение.

— Не, просто се мъчех да си спомня дали някой от редовните посетители в „Ламас“ имаше лодка. Там идваха един-двама рибари, помниш ли?

Алекс обърна гръб на Уиърд и се зае да реже хляб и да го слага в тостера.

— Сега, като го спомена… Знаеш ли, редно е да го припомним и на Лоусън — каза Уиърд.

— Така е. Когато се обади, му кажи и това.

— Защо аз да му кажа? Ти къде ще бъдеш?

— Трябва да прескоча за няколко часа до офиса. Съвсем занемарих работата си, а фирмата все пак не може да се управлява сама. Тази сутрин имам две срещи, които просто не мога да пропусна.

— Мислиш ли, че е разумно да пътуваш с колата сам?

— Нямам избор — отвърна Алекс. — Но не ми се вярва да съм изложен на особена опасност посред бял ден на шосето към Единбург. Освен това ще се прибера много преди мръкване.

— Няма да е зле — Лин тъкмо влизаше със сутрешните вестници. — Джаки излезе права, снимките им навсякъде са на първа страница.

Алекс задъвка замислено една филийка, докато другите двама започнаха да преглеждат вестниците. Докато те бяха заети с четене, той взе разпечатката с цветовете, която бе донесъл Джейсън, и я пъхна в джоба на панталона си. Възползва се от настъпилата тишина, за да обяви, че тръгва, целуна жена си и спящото бебе и излезе.

Изкара беемвето от гаража, излезе на улицата и се насочи към магистралата, която минаваше по моста и продължаваше към Единбург. Но когато стигна до детелината, вместо да завие на юг по шосе М-90, тръгна по пътя на север. Който и да бе човекът, който го преследваше, той вече се навърташе много близо до дома му. Алекс не можеше да си позволи да губи време за делови срещи.

 

 

Лин седна зад волана на колата си, малко засрамена от обзелото я облекчение. Започваше да страда от клаустрофобия в собствения си дом. Не можеше дори да намери убежище в ателието си и да поработи на спокойствие върху последната картина, която й бяха възложили. Знаеше, че не е редно да шофира толкова скоро след операцията. Идеалното извинение беше, че трябва да се напазарува. Обеща на Уиърд, че ще помоли някой от персонала на супермаркета да пренесе по-тежките неща вместо нея, навлече дебело Давина, пъхна я в кошницата и се измъкна.

Реши да се възползва максимално от свободата си и да отиде чак до големия супермаркет на „Сейнсбърис“ край Къркалди. Ако й останеха сили след пазаруването, можеше дори да се отбие да види родителите си. Те не бяха виждали Давина от деня на изписването й от болницата. Може би видът на малката им внучка щеше да поразсее мъката им — имаха нужда от нещо, което да ги накара да гледат и към бъдещето, а не само към миналото.

Когато се отклони от магистралата при Холбийт, замига червената лампичка, която сигнализираше, че горивото е на свършване. Знаеше, че при това положение все пак й остава достатъчно бензин, за да стигне до Къркалди и да се върне, но не й се искаше да рискува, когато в колата беше и бебето. Затова включи мигача, отби към първата бензиностанция и се насочи към колонките, без изобщо да забелязва колата, която я следеше още от момента, в който бе напуснала Куийнсфери.

Лин зареди и изтича към бензиностанцията, за да плати. Докато чакаше автоматът да приеме кредитната й карта, тя хвърли поглед навън през витрината.

Първоначално не можа да осмисли това, което виждаше. Имаше нещо нередно, страшно нередно. Тогава разбра, започна да крещи с все сили и хукна към изхода. Чантата й падна на пода и съдържанието се разпиля.

Зад колата й беше паркирал сребрист фолксваген голф. Двигателят му работеше, вратата до мястото на шофьора беше широко отворена. Нейната кола също беше отворена — зееше вратата откъм мястото до шофьора. Човекът, който се навеждаше навътре, не се виждаше. В момента, в който Лин блъсна навън тежката врата, човекът се изправи. Гъстата му черна коса падаше над очите. Беше стиснал дръжките на кошницата, в която лежеше Давина. Погледна бързо към входа на бензиностанцията и хукна към своята кола. Писъците на бебето разкъсваха въздуха като с нож.

Той почти хвърли кошницата с бебето на предната седалка и сам скочи в колата. Включи на скорост и подкара със свирене на гуми.

Без да обръща внимание на болката от незарасналата рана, Лин се хвърли към голфа, който свърна рязко и я подмина. Протегна отчаяно пръсти, но не можа да се задържи за нищо и падна на колене, понесена от инерцията.

— Не! — крещеше тя и удряше с юмруци по земята. — Не!

Опита се да се изправи, да тича, да настигне колата. Но краката не я държаха и тя отново падна на земята, вцепенена от ужас.

 

 

Греъм Макфадън ликуваше, докато колата се носеше по шосе А-92, оставяйки далеч назад бензиностанцията при Холбийт. Беше успял, беше взел бебето. Хвърли бърз поглед в кошницата, за да се успокои, че всичко е наред. Писъците бяха секнали в момента, когато колата се озова на шосето. Той беше чувал, че бебетата обичат усещането за движение, когато се намират в кола, и поне в този случай това твърдение се оказваше вярно. Бебето беше вперило в него сините си очи и го гледаше спокойно и безразлично. Макфадън смяташе да отбие скоро по странични пътища, за да избегне полицията. Тогава щеше да спре и да закрепи кошницата с предпазните колани. Не би искал нещо лошо да се случи на бебето — все още не. Алекс Гилби трябваше да понесе наказанието си, а колкото по-дълго бебето останеше живо и горе-долу здраво, толкова повече щеше да страда Гилби. Макфадън щеше да задържи бебето като залог — поне докато имаше полза от него.

Оказа се смешно лесно. Хората наистина би трябвало да се грижат по-добре за децата си. Учудващо беше всъщност, че толкова малко деца биват отвличани.

Но важното беше, че сега наистина щяха да го изслушат. Щеше да откара бебето у дома си и да заключи вратите — истинска обсада, точно за това се беше подготвил. Представителите на медиите щяха да дотърчат веднага и той щеше да има възможността да обясни защо е бил принуден да предприеме такива крайни мерки. Когато обществеността научеше как полицията на Файф защитава убийците на майка му, хората щяха да разберат защо е бил принуден да постъпи така. А ако и това не му свършеше работа, Макфадън имаше един последен коз. Той отново хвърли поглед към заспиващото бебе.

Лоусън щеше да съжалява, че не пожела да се вслуша в думите му.