Вал Макдърмид
Далечно ехо (38)

36

Утрото настъпи — влажно и сиво, откъм Норт Куийнсфери изгледът към реката бе забулен в плътна, потискаща мъгла. Някъде в далечината корабна сирена мучеше жално като крава, загубила телето си. Небръснат и замаян от спането на пресекулки, Алекс беше опрял лакти на масата в трапезарията и наблюдаваше Лин, която хранеше Давина.

— Това за нормална нощ ли се води или не? — попита той.

— Струва ми се, че е в рамките на нормалното — отвърна Лин през прозявка. — На тази възраст се хранят на три часа.

— Един часа, три и половина, шест и половина. Това бебе ли е или гъска за угояване?

— Как бързо вехне напъпилият цвят на първата любов — ухили се Лин.

— Ако беше така, щях да си пъхна главата под възглавницата и да продължа да спя, вместо да ставам да ти правя чай и да й сменям пелените — възрази Алекс.

— Ако Уиърд не беше тук, би могъл да спиш в стаята за гости.

Алекс поклати глава.

— Не искам. Ще видим как ще се развият нещата по-нататък.

— Имаш нужда от сън — кой ще ръководи фирмата вместо теб?

Алекс изсумтя.

— Това така или иначе ще стане, когато престана да кръстосвам страната, за да разговарям със специалисти по съдебна медицина.

— Прав си. Смущава ли те появата на Уиърд?

— Защо да ме смущава?

— Питам се — нали знаеш, аз съм си подозрителна по природа. Винаги съм мислела, че той е единственият от вас четиримата, който наистина може да е убил Роузи. Затова тази внезапна поява малко ме притесни.

Алекс я изгледа объркано.

— Но какво би могло да го накара да започне да избива останалите от нас двайсет и пет години след смъртта на Роузи?

— Може да е разбрал за подновеното следствие и да се е уплашил, че някой от вас би могъл да каже нещо, което да го издаде.

— Наистина си склонна да стигаш до крайности. Той не я е убил, Лин. Уиърд не може да е убиец.

— Но хората вършат ужасни неща, когато са под въздействието на наркотици. А доколкото си спомням, по онова време той опитваше всичко, до което успееше да се добере. Карал е лендроувъра, а и Роузи го е познавала, следователно може да е приела да се качи при него. Пък и това драматично обръщане към религията. Може наистина да се дължи на угризения, Алекс.

Той поклати глава.

— Уиърд ми е приятел. Ако беше направил нещо такова, щях да разбера.

Лин въздъхна.

— Сигурно си прав. Понякога се увличам, а и точно сега съм много изнервена. Съжалявам.

Докато тя говореше, в стаята влезе Уиърд — изкъпан, избръснат, същинско въплъщение на здраве и добро настроение. Алекс вдигна очи към него и изпъшка.

— О, Господи! Приличаш на Тигъра от „Мечо Пух“.

— Леглото беше много удобно — поясни Уиърд, докато се озърташе, за да открие кафеварката. Започна да отваря шкафовете, докато успя да намери чаша. — Спах като бебе.

— Надали — отвърна Лин. — Освен ако не си се будил на всеки три часа. Не ти ли се отразява часовата разлика?

— През живота си не съм страдал от такова нещо — заяви жизнерадостно Уиърд, докато си наливаше кафе. — Е, Алекс, кога тръгваме за Дънди?

Алекс се поразмърда на мястото си.

— Трябва да се обадя, за да си уговоря среща.

— Ти луд ли си? Защо да му даваш възможност да ти откаже? — възрази Уиърд, докато ровеше в кутията за хляб. Извади една триъгълна овесена питка и премлясна доволно. — Откога не съм ял такова нещо!

— Да ти е сладко, чувствай се като у дома си — каза Алекс.

— Точно така се чувствам — заяви Уиърд, докато си вадеше масло и сирене от хладилника. — Не, Алекс, никакви телефонни обаждания. Просто ще се появим и ще обясним, че няма да мръднем от там, докато професор Соунс не намери прозорец между лекциите, за да поговорим.

— Или за да скочи през него — измърмори Алекс, не устоял на изкушението да се присмее на американския израз, който прозвуча още по-странно от устата на Уиърд, чийто шотландски акцент като че ли ставаше по-подчертан на родна земя.

— Много смешно — Уиърд беше намерил чиния и нож и най-сетне се разположи край масата.

— А не ви ли се струва, че това може да го раздразни? — попита Лин.

— Мисля, че само така ще разбере колко сериозен е случаят — каза Уиърд. — Струва ми се, че двама души, които имат основание да се боят за живота си, трябва да постъпят точно така. Не е време за учтивост, изисканост и придържане към нормите на доброто поведение. Трябва просто да кажем: „Страхуваме се за живота си, а вие можете да ни помогнете“.

Алекс го изгледа притеснено.

— Сигурен ли си, че държиш да дойдеш с мен?

Възмутеният поглед на Уиърд би разколебал дори ината на тийнейджър. Алекс вдигна примирено ръце.

— Така да бъде. След половин час тръгваме.

Лин го проследи с тревожен поглед.

— Не се безпокой, Лин. Ще се грижа за него.

Лин се разсмя.

— О, Уиърд, не ми се иска това да бъде единствената ми надежда.

Той преглътна залъка, който дъвчеше, и я загледа замислено.

— Знаеш ли, Лин, аз отдавна не съм човекът, за когото ме имаш — започна той със сериозен тон. — Ти продължаваш да мислиш за младежкото бунтарство, за пиенето и дрогата, които вървяха ръка за ръка с него. Помниш ли обаче, че никога не отивах на училище без домашно, че после, в университета, винаги предавах есетата си навреме? Сега съм също такъв солиден член на обществото, какъвто е и Алекс. Да не мислиш, че не знам как ви разсмива мисълта, че един от приятелите, на които пращате коледни картички, е евангелистки свещеник, който чете проповеди по телевизията? Между другото картичките наистина са много хубави. Но като изключим външните ефекти, аз съм извънредно сериозен в убежденията и постъпките си. И когато ти казвам, че ще се грижа за Алекс, можеш да разчиташ на мен като на никой друг.

Поомекнала, макар думите му да не бяха пропъдили окончателно съмненията й, Лин премести дъщеря си от едната гърда на другата.

— Хайде, миличко — тя трепна леко, когато твърдите венци на бебето стиснаха болезнено зърното. — Съжалявам, Уиърд. Наистина е трудно да забравя онова време, когато бяхме най-често заедно.

Той допи кафето си и стана.

— Така е. И аз все си те представям като глупавото хлапе, което си падаше по Дейвид Касиди.

— Копеле!

— А сега ще отида да се помоля — каза Уиърд и се отправи към вратата. — Двамата с Алекс наистина имаме нужда от помощ.

 

 

Старата сграда на гимназията „Александър Флеминг“ според Алекс нямаше нищо общо с представите му за съдебномедицинска лаборатория. Викторианската сграда се гушеше в една тясна уличка, фасадата й от жълтеникав пясъчник беше потъмняла от наслоявалата се през изминалия век градска мръсотия. Зданието не беше лишено от привлекателност — ниско, с елегантни пропорции и големи сводести прозорци в италиански стил. Но наистина не приличаше на място, където се раждат върхови постижения в съдебномедицинската наука.

Уиърд явно споделяше впечатлението му.

— Сигурен ли си, че това е мястото, което ни трябва? — попита той и спря колебливо в началото на уличката.

Алекс посочи към другия ъгъл.

— Това е кафенето, което се споменава в уебсайта на университета. Точно тук трябва да завием.

— Не прилича нито на гимназия, нито на лаборатория — отбеляза Уиърд, но последва Алекс по уличката.

Приемната не изглеждаше по-обещаваща. Млад мъж с тежък псориазис, облечен като битник от петдесетте години, седеше зад едно бюро и пишеше нещо на компютъра пред себе си. Той погледна над дебелите черни рамки на очилата си и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Бихме искали да поговорим с професор Соунс — каза Алекс.

— Имате ли уговорена среща?

Алекс поклати глава.

— Не, но наистина много държим да ни отдели време. Става дума за един отдавнашен случай, по който той е работил.

Младият човек завъртя плавно глава ту наляво, ту надясно, като индийска танцувачка.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Професор Соунс е много зает човек.

— Ние също — намеси се Уиърд и се наведе над бюрото. — Въпросът е на живот и смърт.

— Да му се не види — каза младият човек. — Новият Томи Лий Джоунс в Дънди!

Думите му биха могли да прозвучат грубо, но шеговито възторженият му тон говореше за отсъствие на лошо чувство.

Уиърд го изгледа мрачно.

— Можем да почакаме — намеси се Алекс, преди тонът на разговора да стане по-враждебен.

— Ще ви се наложи. Професор Соунс води в момента семинар. Сега ще погледна програмата му за деня — той затрака с пръсти по клавиатурата и след малко попита: — Можете ли да дойдете в три часа?

— Да прекараме пет часа в Дънди, така ли? — попита мрачно Уиърд.

— Разбира се, че ще дойдем — Алекс изгледа яростно приятеля си. — Хайде, Том.

Младежът записа имената им и случая, който ги интересуваше, както и номера на мобилния телефон на Алекс, и обеща да се обади, ако има промяна. После стана и изчезна нанякъде.

— Чарът ти е поразителен — отбеляза Алекс, докато вървяха обратно към колата.

— Ама свърши работа, нали? Ако му се беше молил още, щеше да ни насрочи среща в края на семестъра. Е, какво да правим сега, като ни остават цели пет часа?

— Можем да прескочим до Сейнт Андрюз — предложи Алекс. — Трябва само да прекосим моста.

Уиърд се закова на място.

— Ти занасяш ли се?

— Не, никога не съм бил по-сериозен. Не виждам нищо лошо в това да си припомним сцената, където се разигра всичко. Не ми се вярва някой да ни познае след толкова години.

Уиърд посегна машинално към онова място на гърдите си, където обикновено висеше кръстът. Поклати глава, когато пръстите му откриха само тъканта на ризата и каза:

— Така да бъде. Но имай предвид, че няма и да припаря до Тясната тъмница.

 

 

Още с влизането си в Сейнт Андрюз и двамата се почувстваха странно, сякаш не можеха да се ориентират. Като начало, през студентските си години винаги бяха ходили пеш, и градът им изглеждаше необичайно, погледнат през прозореца на колата. Пътят, който водеше към центъра, минаваше край сгради, които изобщо не съществуваха, когато те бяха студенти — масивната бетонна постройка на хотела до старото игрище; цилиндричната сграда на университетския музей, построена с някакъв намек за неокласицизъм; новият аквариум до вечния и несломим Кралски клуб, истинският храм на голфа. Уиърд, който се взираше през прозореца, отбеляза смутено:

— Всичко се е променило.

— Разбира се, че ще се промени. От онова време е минал четвърт век.

— Ти вероятно си идвал по-често тук?

Алекс поклати глава.

— За последен път бях тук преди двайсет години.

Той подкара бавно колата покрай старото игрище, докато най-сетне успя да паркира беемвето си на мястото, освободено от едно рено.

Излязоха и закрачиха мълчаливо по улиците, които някога им бяха толкова добре познати. Алекс си каза, че усещането наподобява на това, което изпита, когато видя отново Уиърд след дългогодишна раздяла. Костната структура е същата, чертите са същите — не можеш да го сбъркаш с някой друг. Но повърхността е различна. Някои промени са едва забележими, други — драстични. Същото беше и със Сейнт Андрюз. Някои от магазините си бяха по местата, дори фасадите и витрините им бяха същите — странното беше, че тъкмо те изглеждаха не на място, като че ли се бяха промъкнали през някаква пролука във времето, погълнало останалата част на града. Сладкарницата си беше същата — паметник на националната слабост към сладкиши. Алекс разпозна и ресторанта, където ядоха за първи път китайска храна — споменът за вкуса й беше неприятен за небцето му, разглезено от добре сготвена домашна храна. Тогава бяха четирима, безгрижни, уверени в бъдещето, не ги измъчваха никакви лоши предчувствия. А сега останаха само двама — като в „Десет малки негърчета“.

Невъзможно беше да се пренебрегне вездесъщото присъствие на университета. В този град с население от шестнайсет хиляди души една трета от тях си изкарваха хляба с работа, свързана по някакъв начин с него. Ако сградите на университета изчезнеха, би останало само едно разпиляно селце. Улиците бяха пълни със студенти — някои от тях навлекли традиционните червени вълнени роби, за да се предпазят от студа. Трудно бе да се повярва, че някога и те са били същите. Внезапен спомен проблесна в паметта на Алекс: Зиги и Мондо в елегантния салон на моделиера, дошли на проба за униформените си роби. Алекс и Уиърд трябваше да се примирят с роби, купени на втора ръка, но бяха дошли с тях и дадоха най-доброто от себе си, за да скъсат нервите на персонала. Всичко беше толкова странно и далечно, сякаш не беше спомен, а филм, гледан преди години.

Когато наближиха Западното пристанище, видяха под каменните арки на старата порта да проблясват познатите светлини на бар „Ламас“. Уиърд спря рязко.

— Това вече е прекалено. Не мога да издържам повече, Алекс, хайде да се махаме от тук.

Алекс прие незабавно предложението му.

— Обратно към Дънди ли да карам?

— Не, още не. Една от причините, поради които съм тук, е желанието ми да си поговоря с този Макфадън за венците. Сейнт Монанс не е далече, нали? Предлагам да отидем и да видим какво може да каже в своя защита.

— Но по това време той сигурно ще е на работа — възрази Алекс и ускори крачка, за да се изравни с Уиърд, който вече бързаше към колата.

— Поне ще огледаме дома му. След като поговорим с професор Соунс, може да отидем още веднъж дотам.

Алекс се примири — знаеше, че изпадне ли Уиърд в такова настроение, няма смисъл да спори с него.

 

 

Макфадън не можеше да разбере какво става. Беше заел позиция пред къщата на Гилби още в седем сутринта, и бе обзет от задоволство, когато видя, че двамата потеглят нанякъде с колата. Очевидно заговорниците бяха замислили нещо. Прекоси Файф, карайки подир колата им, и стигна малко след тях на Смолс Уайнд в Дънди. Веднага щом двамата влязоха в старата сграда с жълтеникавата фасада, той излезе от колата и тръгна бързо подир тях. На табелата до вратата пишеше „Катедра по съдебна медицина“. Той се закова на място. Какво търсеха те? Защо бяха дошли тук?

По каквато и работа да бяха дошли, тя не им отне много време. Появиха се отново на улицата само след десетина минути.

Едва не ги изгуби при отклонението към моста над Тей, но успя да ги настигне, когато намалиха скоростта, за да завият по пътя към Сейнт Андрюз. Паркирането му създаде сериозен проблем, и накрая той остави колата пред входа към гаража на някаква къща.

Не ги изпускаше от поглед, докато те кръстосваха града. По нищо не личеше разходката им да има определена цел. Няколко пъти се връщаха по пътя, по който вече бяха минали веднъж, сновяха по Норт Стрийт, Маркет Стрийт и Саут Стрийт. За щастие Маккий беше много висок и се виждаше отдалеч, така че Макфадън нямаше никакви проблеми със следенето. После изведнъж му стана ясно, че привидно безцелното им скитане ги отвеждаше все по-близо до Западното пристанище. Отиваха към бар „Ламас“. Щяха да проявят наглостта да влязат в заведението, където бе работила майка му — там, където бяха набелязали жертвата си.

Макфадън почувства, че въпреки студа по горната му устна избива пот. Ежечасно се трупаха нови и нови доказателства за тяхната вина. Ако бяха невинни, нямаше да припарят до бар „Ламас“ — не само поради невинността си, но и от почит към паметта на мъртвата. Но угризенията ги теглеха натам като магнит — Макфадън беше уверен в това.

Дотолкова беше потънал в мисли, че едва не се блъсна в тях. Бяха спрели неочаквано, а той бе продължил да върви напред. Макфадън ги заобиколи, извърнал лице встрани, с бясно биещо сърце. Мушна се в преддверието към някакъв магазин и погледна назад, стиснал мокрите си от пот ръце в юмруци. Не вярваше на очите си — те се връщаха. Бяха се отказали и сега загърбваха пристанището, насочваха се с бързи стъпки натам, откъдето бяха дошли.

Наложи му се почти да тича, за да не ги изгуби, докато те завиваха по тесните улички и алеи. Дори фактът, че предпочитаха странични улици пред по-широките централни улици беше крещящо доказателство за вината им според Макфадън. Гилби и Маккий се криеха от света, бояха се от обвинителните погледи, които сигурно въображението им срещаше навсякъде.

Докато той стигна до собствената си кола, те вече се бяха качили в тяхната и се насочваха към катедралата. Ругаейки, Макфадън седна зад волана и запали припряно двигателя. Почти ги беше настигнал, когато съдбата му нанесе жесток удар. В края на Кинкъл Брейс имаше ремонтни работи и единственото функциониращо платно се регулираше от светофар. Колата на Гилби профуча напред и мина точно когато светлината стана червена — като че ли съзнаваше, че е преследван. Ако между него и преследвача му нямаше други коли, Макфадън би рискувал да мине на червено. Но пътят му бе препречен от микробуса на някаква авторемонтна фирма. Той блъсна яростно волана с юмрук. Кипеше от ярост, а минутите си течаха, докато най-сетне светна зелено. Микробусът запълзя нагоре по наклона, Макфадън се влачеше по неволя зад него. Успя да го задмине едва след около две мили, и вече беше наясно, че няма никакъв шанс да настигне беемвето на Гилби.

Идеше му да заплаче. Нямаше никаква представа накъде отиваха онези двамата. Странното им поведение през цялата сутрин не му говореше нищо. Питаше се дали да не се върне у дома и да провери в компютрите за някакви новини — но не виждаше никакъв смисъл. Не би могъл да разбере от мрежата къде се намират Гилби и Маккий.

Единственото сигурно нещо беше, че рано или късно ще се приберат в Норт Куийнсфери. Упреквайки се за забавените си реакции, Макфадън реши, че ще е най-добре и той да потегли натам.

 

 

Точно в момента, когато Греъм Макфадън подмина отклонението, което би го отвело у дома, Уиърд и Алекс стояха пред къщата му.

— Доволен ли си сега? — попита Алекс.

Уиърд вече бе отишъл по градинската алея до входа и бе блъскал безрезултатно по вратата. После беше обиколил и цялата къща, надничайки през прозорците. Алекс беше убеден, че всеки момент ще се появи полицай, повикан от някой любопитен съсед. Но в този квартал нямаше хора, които да си остават денем у дома.

— Е, поне вече знаем къде можем да го намерим — каза Уиърд. — По всичко личи, че живее сам.

— Какво те кара да мислиш така?

Уиърд го изгледа съжалително.

— Няма следи от женско присъствие, а?

— И помен няма — отвърна Уиърд. — Добре де, ти беше прав. Само си загубихме времето — той погледна часовника си. — Хайде да потърсим някоя прилична кръчма, да обядваме и после да потегляме обратно към красивия град Дънди.