Вал Макдърмид
Далечно ехо (36)

34

На бюрото си Джеймс Лоусън откри кратка бележка.

„Хората от екипа по преразглеждането на студените досиета молят да им се обадите при първа възможност“.

По нищо не личеше настояването им да е свързано с нещо неприятно, затова и Лоусън тръгна към стаята на отдела, обзет от умерен оптимизъм. Предположенията му се оправдаха напълно още щом отвори вратата — първото, което видя, беше бутилка „Феймъз Грауз“ на масата. Всички следователи бяха с чаши в ръце. Лоусън се усмихна.

— Като че ли имаме повод да празнуваме — отбеляза той.

Инспектор Робин Макленън пристъпи напред и му поднесе чаша с уиски.

— Току-що ми се обадиха от полицията в Манчестър. Арестували някакъв тип по подозрение в изнасилване — престъплението било извършено преди няколко седмици в Рокдейл. Когато пуснали неговите резултати от ДНК-теста за компютърен анализ, те съвпаднали с данните от наш случай.

Лоусън се закова на място.

— Лесли Камерън?

Робин кимна.

Лоусън вдигна чашата си в безмълвен тост. Убийството на Лесли Камерън беше един от случаите, които нямаше да забрави никога — също както не можеше да забрави убийството на Роузи Дъф. Лесли Камерън беше студентка от университета в Сейнт Андрюз — изнасилена и убита, когато се прибирала в общежитието. Също както в случая с Роузи, убиецът не беше открит. Някои следователи се бяха опитали да намерят връзка между двата случая, но нямаше достатъчно общи характеристики, за да се приеме теорията за основателна. Не беше достатъчен само фактът, че наистина по това време в Сейнт Андрюз нямаше други случаи на изнасилване, последвано от убийство. Лоусън помнеше спора от времето, когато самият той беше младши инспектор, и бе склонен да поддържа теорията за съществуваща връзка между двете убийства.

— Помня случая много добре — каза той.

— Тогава проведохме допълнителен ДНК-анализ, но когато го въведохме в системата, не намерихме съответствия — продължи Робин. По устните му плъзна усмивка — рядък гост на изпитото му лице. — Въведох данните в паметта и продължих да ги сравнявам с новопостъпилите резултати от ДНК-анализи по престъпления от сексуален характер. Не постигнах нищо — до момента, в който ми се обадиха от Манчестър. Като че ли най-сетне имаме напредък.

Лоусън го потупа по рамото.

— Чудесно, Робин. Ще отидеш ли да присъстваш на разпита?

— Разбира се. Не бих се лишил от удоволствието да видя изражението на онзи тип, когато разбере за какво ще го разпитваме.

— Добри новини наистина — Лоусън огледа усмихнато останалите от екипа. — Нали виждате — достатъчно е да изчакаме момента на пробива и успехът ни е гарантиран. А как се справяте вие, останалите? Карен, успя ли да се добереш до някакви сведения за някогашния приятел на Роузи Дъф — онзи, който вероятно е баща на Макфадън?

Карен кимна.

— Джон Стоуби. Колегите от тамошната полиция вече са говорили с него. Имат и резултат — излиза, че Стоуби разполага със съвършено алиби. В края на ноември 1978 си счупил крака при падане от мотоциклет. В нощта, когато е била убита Роузи, той е бил с шина от бедрото до пръстите на крака. Изключено е да е обикалял из Сейнт Андрюз в онази виелица.

Лоусън повдигна вежди.

— Този Стоуби явно има доста крехки кости. Надявам се, че са проверили медицинския му картон?

— Стоуби дал съгласието си за проверка и се оказало, че говори истината. Така че и в това отношение ударихме на камък.

Лоусън се обърна към нея, така че двамата се изолираха от останалите.

— Щом казваш, Карен — той въздъхна. — Не знам дали да не свържа Макфадън със Стоуби. Така вниманието му може да се отклони от следствието.

— Продължава ли да ви досажда?

— Обажда се поне два пъти седмично. Иска ми се никога да не беше се появявал.

— Все пак ми предстоят още разговори — с тримата живи свидетели.

Лоусън направи гримаса.

— Оказва се, че всъщност са двама. Съвсем наскоро научих, че Малкиевич е загинал при пожар в собствения си дом малко преди Коледа. Има подозрения за умишлен палеж. А пък след като и Дейвид Кър стана жертва на убийство, Алекс Гилби си е набил в главата, че някакъв луд отмъстител си е поставил за цел да убие и четиримата.

— Какво?!

— Той поиска среща с мен преди два дни. Това си е същинска параноя и нямам никакво намерение да го окуражавам допълнително. Дори ти предлагам да се откажеш засега от разпит на свидетелите. И без това не виждам каква полза би имало от тези разговори след толкова много години.

Карен се запита дали да възрази. Тя също не очакваше някакъв значителен напредък в резултат на повторния разпит на свидетелите, но беше прекалено педантична по нрав, за да остави непроучена и най-незначителната възможност.

— Ами ако все пак Гилби се окаже прав? Искам да кажа, не е много лесно всичко да се отпише като поредица от съвпадения. Макфадън се появява на сцената, установява, че няма надежда ние да открием убиеца на майка му, и двама от някогашните заподозрени биват убити.

Лоусън подбели очи.

— Явно прекарваш прекалено много време в тази стая, Карен. Започваш да халюцинираш. Разбира се, че Макфадън не е тръгнал да се прави на Чарлз Бронсън в „Смъртно желание“. За бога, та той е уважаван специалист по информационни технологии, а не някакъв маниак! Защо ни е да нападаме човека с разпити за някакви убийства, които дори не са били извършени на наша територия?

— Много добре, сър — въздъхна Карен.

Лоусън я потупа бащински по рамото.

— Хайде да забравим за момент случая Роузи Дъф, там очевидно нямаме шанс за напредък. — Той се обърна към останалите. — Робин, доколкото си спомням, сестрата на Лесли Камерън беше специалист по психологическо профилиране?

— Точно така. Доктор Фиона Камерън — ако си спомняте, тя беше замесена в случая с убийството на Дру Шанд в Единбург преди няколко години.

— Да, така беше. Е, може би е редно да посетим доктор Камерън, за да я уведомим; че имаме заподозрян по убийството на сестра й. Не забравяй да уведомиш и прес секретариата, но не преди да си разговарял с доктор Камерън. Не е редно тя да научи новината от вестниците.

Очевидно разговорът беше приключил. Лоусън допи уискито си и се упъти към вратата. На прага спря и се обърна назад.

— Чудесно се справи, Робин. Това ще се отрази положително на всички нас. Благодаря ти.

 

 

Уиърд бутна настрани чинията си. Храната беше плувнала в мазнина, при това порциите бяха огромни — според него само една би стигнала на някое бедно мексиканско семейство за ден-два. Чувстваше се зле, защото бе изтръгнат от обичайния си начин на живот. Нещата, които правеха живота му приятен, бяха далечни като сън. Очевидно само вярата не бе в състояние да му осигури пълно душевно спокойствие. Явно не беше в състояние да оправдае собствените си житейски идеали.

Докато келнерът разчистваше останките от специалитета, Уиърд извади мобилния си телефон и набра номера на Пийт Мейкин. След обичайните поздрави той насочи разговора директно към въпроса, който го интересуваше.

— Някакъв напредък?

— Засега само елиминирам възможности. Взех адресите на трите цветарски магазина, които обикновено доставят цветя за погребения в онзи крематориум. Но и на трите места са сигурни, че никога не са изработвали венец, който да отговаря на вашето описание. Съгласни са, че и венецът, и текстът на картичката са необичайни и не биха забравили, ако са изпълнявали такава поръчка.

— Тогава какво предлагате?

— Амиии… — провлече Мейкин, — в същия район има още поне пет-шест цветарски магазина. Ще обиколя всички, но това ще ми отнеме ден-два, защото утре трябва да отида в съда, призован съм за свидетел по едно дело за измама. Но вие бъдете спокойни. Ще подновя търсенето веднага щом приключа със съда.

— Благодаря ви за откровеността, господин Мейкин. Ще ви се обадя отново след два дни, за да разбера как вървят нещата — Уиърд прибра телефона обратно в джоба си. Краят на тази история още не се виждаше.

 

 

Джаки постави нови батерии на диктофона си, пъхна две химикалки в чантата си и излезе от колата. Беше приятно изненадана от любезността на прес секретаря на полицията, към когото се бе обърнала веднага след разговора си с Алекс.

Беше подготвила своята версия — имала намерение да напише голям материал, за да сравни работните методи на полицията преди двайсет и пет години и сега. Решила, че най-подходяща база за сравнения би й дал един преглед на студените досиета, които се преразглеждат в момента от полицията на Файф. Така би могла да влезе в контакт със следователи, които са напълно в течение с дадения случай. Подчерта категорично, че няма намерение да критикува работата на полицията в материала си; интересът й бил насочен просто към промените в процедурата и практиката, предизвикани от новостите в науката и промените в законодателството.

Прес секретарят й се обади още на следващия ден.

— Имате късмет. В един от разглежданите случаи става дума за убийство, извършено точно преди двайсет и пет години. По стечение на обстоятелствата сегашният заместник-началник на полицията е бил първият представител на полицията, озовал се на местопрестъплението — той даде съгласието си да го интервюирате. Освен това ви уговорих и среща със следовател Карен Пири, която води подновеното следствие — тя е запозната със случая в подробности.

И ето я сега тук, пред бастиона на полицията във Файф. Рядко й се случваше да нервничи преди интервю. Достатъчно дълго се занимаваше с тази работа, за да се притеснява излишно. Беше интервюирала най-различни типове хора — стеснителни, отракани, развълнувани, уплашени, превзети, самоизтъкващи се, закоравели престъпници и измъчени жертви на престъпления. Но днес наистина чувстваше прилив на адреналин в кръвта. Когато се съгласи с Алекс, че и тя ще има полза от осъществяването на неговата идея, тя беше напълно убедена в думите си. След разговора им бе лежала с часове в леглото си, обмисляйки какво отражение би могло да има върху живота й подозрението, че е била замесена в убийството на Дейвид Кър. Затова и днес се подготви за интервюто особено старателно, подбра по-консервативни дрехи и се постара да добие възможно най-безобиден вид. Този път по ушите й имаше повече дупки, отколкото обици.

Когато се настани срещу заместник-началника на полицията Лоусън, й беше доста трудно да си го представи като млад патрулен полицай. Беше от хората, които сякаш се раждат зрели, понесли грижи и ангажименти на плещите си, а тъкмо днес раменете му изглеждаха особено приведени под тежестта им. Сигурно скоро бе навършил петдесет години, но създаваше впечатлението, че би се чувствал по-добре в някоя зала за боулинг, отколкото тук, обременен с мисълта за всички текущи следствия в региона.

— Тази ваша идея ми се струва доста необичайна — каза той, след като се запознаха.

— Всъщност не е толкова странна. Хората рядко се замислят върху детайлите от работата на полицията. Не е зле да им се напомни колко много път сте изминали за доста кратко време. Разбира се, налага се да натрупам много повече данни от тези, които ще използвам в окончателния вариант на статията си. В нашата работа накрая обикновено се изхвърлят около деветдесет процента от резултатите на проучванията.

— А за кое издание е статията? — попита той небрежно.

— За „Венити Феър“ — отвърна тя веднага. Винаги беше за предпочитане да излъже, че работи по твърда поръчка — така хората не оставаха с впечатление, че им губи времето.

— Е, аз съм на ваше разположение — каза той с малко принудена усмивка и разпери широко ръце.

— Задължена съм ви за проявеното разбиране, защото предполагам, че програмата ви е много натоварена. А сега нека се върнем към онази декемврийска нощ през 1978 година. Какви бяха обстоятелствата, които ви свързаха със случая?

Лоусън издиша шумно през нос.

— По онова време бях патрулен полицай и през въпросната нощна застъпих нощна смяна. Задължението ми беше да обикалям цяла нощ с патрулната кола, освен през предвидените кратки почивки. Но вероятно ще ме разберете, като ви кажа, че всъщност изобщо не шофирах по цяла нощ — той се усмихна едва-едва. — И тогава страдахме от бюджетните ограничения — нямаше как да измина повече от четиридесет мили в рамките на една смяна. Затова имах обичая да се въртя из центъра на града по времето, когато затваряха кръчмите, а после си намирах някое тихо местенце и седях в колата, докато не получех сигнал да отида някъде другаде. А това се случваше доста рядко. Сейнт Андрюз е доста спокойно градче, особено пък по време на ваканциите, когато студентите ги няма.

— Трябва да е било досадно — каза тя съчувствено.

— И още как. Вземах си транзистор, но обикновено и по радиото нямаше нищо интересно. Най-често паркирах близо до входа на Ботаническата градина. Мястото ми харесваше — приятно и спокойно, а същевременно оттам се стигаше за броени минути до почти всяка на точка на центъра. През онази нощ времето беше наистина ужасно. Цял ден ту валеше сняг, ту спираше, но към полунощ беше натрупало. Затова и беше още по-спокойно от обикновено. В такова време хората предпочитаха да си стоят по къщите. После, към четири часа, видях някакъв човек да гази из снега и да се насочва право към мен. Излязох от колата и, да ви кажа честно, първоначално реших, че е не само пиян, но и побъркан, и че се кани да ме нападне. Беше млад човек, потен и задъхан, и целият оплескан в кръв. Започна да обяснява, че намерили на Халоу Хил тежко ранено момиче.

— Трябва доста да сте се стреснали — подсказа Джаки.

— Казах си, че може да е някакъв номер — пияни студенти, решили да се позабавляват за сметка на полицията. Но момчето беше много настоятелно. Каза, че случайно се препънал в момичето, което лежало в снега и било изгубило много кръв. Бързо ми стана ясно, че е съвсем искрено уплашен и не разиграва номера. Обадих се по радиостанцията в централата и съобщих, че отивам по сигнал към Халоу Хил, където била намерена ранена жена. Качих момчето в колата…

— Това е бил Алекс Гилби, нали?

Лоусън повдигна вежди.

— Явно добре сте се подготвили.

Тя сви рамене.

— Прехвърлих тогавашните публикации по темата, това е всичко. Значи вие потеглихте заедно с Гилби обратно към Халоу Хил? И какво открихте там?

Лоусън кимна.

— Когато пристигнахме на Халоу Хил, Роузи Дъф вече беше мъртва. Около тялото стояха трима младежи. Стана ми ясно, че трябва да охранявам мястото като сцена на престъпление, и се обадих в централата да изпратят още колеги. Помолих да изпратят и униформени, и хора от криминалния отдел, и наредих на момчетата да слязат по-надолу по хълма. Признавам, че бях съвсем объркан. През живота си не се бях озовавал в подобна ситуация, а не бях и сигурен дали не стоя насред виелицата, заобиколен от четирима убийци.

— Но нали, ако наистина те са я убили, надали биха хукнали да търсят помощ?

— Съществува и друга възможност. Те бяха интелигентни млади хора, и много лесно може да им е хрумнало да приложат тактиката на двойния блъф. Прецених, че нямам право да казвам каквото и да било, с което бих могъл да издам подозренията си — боях се, че могат просто да си плюят на петите и да ни поставят в още по-затруднено положение. В крайна сметка тогава нямах представа що за хора са.

— Очевидно сте успели да не ги подплашите, защото те са изчакали пристигането на колегите ви. Какво се случи после? Искам да кажа, каква беше процедурата?

Джаки изслуша с подчертано внимание Лоусън, който се зае да описва старателно събитията, разиграли се на местопрестъплението, до момента, когато беше откарал четиримата младежи в участъка.

— Всъщност с това приключи и прякото ми участие в работата по случая — завърши той. — По-нататък случаят бе поет изцяло от служители на криминалния отдел. Наложи се да ползваме услугите на колеги от други отдели, не разполагахме с достатъчно хора, за да се справим сами със случая. — Лоусън бутна стола си назад. — А сега моля да ме извините. Ще ви изпратя Карен Пири, следователката, натоварена с повторното разглеждане на случая. Тя е запозната с него в подробности и ще можете да продължите работата си с нея.

Джаки взе диктофона, но не го изключи.

— Наистина е впечатляващо, че помните всичко в такива подробности — в гласа й се прокрадваше възхищение.

Лоусън натисна копчето на интеркома.

— Маргарет, ако обичаш, помоли Карен да дойде тук — той погледна Джаки с усмивка на суетно удовлетворение. — В нашата работа човек трябва да обръща внимание на детайлите — каза той. — Още навремето си водех старателно работни записки. Освен това не бива да забравяте, че убийството беше нещо съвсем необичайно за град като Сейнт Андрюз — през десетте години, докато работех там, имаше само няколко такива престъпления. Затова и онова убийство се е запечатало в паметта ми.

— Значи така и не се стигна до арест?

Лоусън изду устни.

— Не, арест нямаше. Това е много неприятна мисъл за един полицейски служител. Известни подозрения бяха насочени към четирите момчета, които бяха намерили тялото, но така и не открихме нещо повече от косвени доказателства. Поради мястото, на което бе открит трупът, аз самият имах някакви съмнения — да не би да е било ритуално убийство. Но и тази идея не доведе доникъде, пък и в този регион никога не е имало подобно престъпление, нито преди, нито след това. Искрено съжалявам, че трябва да го призная, но убиецът на Роузи Дъф е още на свобода. Разбира се, хора, които извършват такива престъпления, нерядко ги повтарят. Така че — кой знае, не е изключено той в момента да излежава присъда за друго убийство.

На вратата се почука и Лоусън извика:

— Влез.

Жената, която се появи на прага, беше пълна противоположност на Джаки. Докато журналистката беше подвижна и гъвкава, фигурата на Карен Пири беше солидна, лишена от грация. Общото между двете беше острият интелект, който всяка разпозна незабавно в погледа на другата. Лоусън ги запозна и умело ги поведе към изхода.

— Е, желая ви успех със статията — каза той и затвори вратата зад тях.

Карен поведе Джаки нагоре по стълбите, към стаята, където работеше екипът по студените досиета.

— В Глазгоу ли живеете? — попита тя, докато вървяха нагоре.

— Там съм родена. Чудесен град, пълен с живот.

— Подходяща среда за журналист. А какво събуди интереса ви към този случай?

Джаки преразказа набързо легендата си — която Карен като че ли прие за чиста монета. Тя отвори вратата на стаята и покани Джаки да я последва. Джаки започна да оглежда стените, покрити със снимки, карти и бележки. Зад два от мониторите седяха хора, които само ги погледнаха, когато влязоха, и отново се заеха с работата си.

— Надявам се, знаете — каза Карен, — че всичко, свързано с текущите следствия, което може да видите или чуете тук, попада под защитата на поверителната служебна информация. Длъжна съм да го подчертая.

— Аз не съм криминален репортер и проявявам интерес единствено към темата, която ме доведе тук. Нямам намерение да измъквам поверителни сведения.

Карен се усмихна. Беше си имала работа с достатъчно журналисти, повечето от които биха откраднали сладоледа на невръстно дете, ако това беше в интерес на работата им. Но тази жена създаваше по-различно впечатление. Каквато и да беше истинската й цел, надали беше тръгнала да измъква материал за поредната скандална публикация. Карен поведе Джаки към една дълга маса в дъното на помещението, където беше подредила материалите по следствието.

— Не знам доколко сте склонна да навлезете в подробности — каза тя и огледа колебливо купчините папки пред тях.

— Бих искала да си създам лично впечатление за хода на следствието, да науча какви възможности са били проучени. И, разбира се — Джаки се усмихна с известна доза самоирония, — тъй като съм журналист, а не историк, бих искала да запиша имената на хората, работили по случая, а бих се радвала да имам и адресите им, за да поговоря и с тях. Имам предвид следователите, патоанатомът, извършил аутопсията, лаборантите, анализирали веществените доказателства — нали разбирате идеята.

Говореше гладко и извънредно убедително.

— Разбира се, мога да ви дам имената им. Що се отнася до адресите, не съм много убедена, че са ми известни. Когато това убийство е предизвиквало сензация в пресата, съм била едва на три години. Освен това следователят, комуто е бил поверен случаят, загинал в процеса на разследването — става дума за инспектор Барни Макленън. Това ви е известно, нали? — Джаки кимна и Карен продължи. — Единственият от преките участници, когото познавам лично, е Дейвид Соунс от лабораторията по съдебна медицина. Той е провел изследванията, макар окончателният доклад да е подписан от шефа му.

— Защо? — попита Джаки, привидно без особен интерес. Опитваше се да скрие ликуването си, че се е добрала толкова бързо и лесно точно до това, което й трябваше.

— Такава е практиката. Докладите се подписват от ръководителя на лабораторията, дори той да не е докосвал нито едно от веществените доказателства. За да имат данните по-голяма тежест пред съдебните заседатели.

— Значи на това му викали показания на експерти — отбеляза саркастично Джаки.

— Правим всичко по силите си, за да могат виновниците да получат заслужено наказание — отвърна Карен. По уморения й тон личеше, че няма да се впуска да защитава толкова очевидни и разбираеми позиции. — Но тъй или иначе в случая, който ви интересува, не бихме могли да си пожелаем по-съвестно изследване. Дейвид Соунс е един от най-големите педанти, които познавам — тя се усмихна. — Освен това напоследък именно той подписва всички доклади от лабораторни изследвания. Сега Дейвид е професор в катедрата по съдебна медицина към университета в Дънди. Там изпращаме за анализ всички доказателствени материали, свързани с нашата работа.

— Надявам се да успея да поговоря и с него.

Карен сви рамене.

— Той е доста общителен човек. Е, откъде да започнем?

След два извънредно досадни часа Джаки най-сетне успя да се измъкне. Сега вече знаеше много повече за работните методи на полицията във Файф през седемдесетте години, отколкото бе искала да узнае някога. Изключително неприятно беше да получиш сведенията, за които си дошъл, още в самото начало, и после да трябва да продължиш разговора, за да не би събеседникът да се досети за скритата ти цел.

Разбира се, Карен не й позволи да разгледа някогашния доклад от съдебномедицинските изследвания. Но Джаки не беше и очаквала такова нещо. Беше се добрала до необходимите сведения. От тук нататък Алекс поемаше топката.