Вал Макдърмид
Далечно ехо (35)

33

Лин гледаше стъписано Алекс, без да спира да полюлява лекичко дъщеря им, която държеше на ръце.

— Я повтори! — каза тя.

— Роузи е имала син. Това е нещо, което така и не се е разбрало навремето. По някаква причина патоанатомът не е забелязал по време на аутопсията, че е раждала. Лоусън призна, че тогавашният съдебен лекар бил някакво старче пред пенсия, и при това пиел доста. Допълни обаче в негова защита, че раната в корема може да е прикрила следите. Разбира се, никой от семейството не казал нищо, защото се страхували да не се разчуе, че е зарязала детето си. Освен това образът на невинна жертва веднага е щял да бъде изместен от представата за момиче, което е получило това, което си е просило. Човек не може да ги вини, че са мълчали.

— Но аз не ги обвинявам — достатъчно е само да си припомня как отвратително се държаха журналистите с вас, за да приема, че всеки на тяхно място би направил същия избор. Но от къде на къде синът се появява чак сега?

— Според Лоусън бил осиновен и едва миналата година решил да потърси истинската си майка. Открил жената, която била управителка на приюта по времето, когато Роузи отишла да роди там — и от нея разбрал, че така и не го очаква щастлива семейна среща.

Давина изплака, Лин й се усмихна и пъхна малкия си пръст в устата й.

— Трябва да е било ужасно за него. Вероятно човек трябва да събере много смелост, за да тръгне да търси истинската си майка, съзнавайки, че тя вече веднъж се е отказала от него — и че това може да се повтори. И все пак сигурно се е бил вкопчил в надеждата, че тя ще го посрещне с разтворени обятия.

— Така е — а после е установил, че някой го е лишил от тази възможност още преди двайсет и пет години — Алекс се наведе към Лин. — Мога ли да я подържа малко?

— Разбира се. Яде скоро и сега сигурно ще поспи — Лин внимателно подхвана дъщеря си и я подаде на Алекс като най-ценното и крехко нещо на света. Той пъхна ръка под нежното вратле и я притисна към себе си. Бебето измърка тихичко, поразмърда се и отново заспа. — Значи Лоусън смята, че синът на Роузи е този, който ви преследва?

— Лоусън изобщо не вярва, че някой ни преследва. Смята ме за откачен параноик, който прави от мухата слон. Много се смути, когато изтърва неволно онова за сина на Роузи, и започна да ме уверява много настоятелно, че човекът бил напълно безобиден. Между другото, казвал се Греъм. Лоусън отказа да ми съобщи фамилното му име. Доколкото разбрах, работел в някаква компютърна фирма. Спокоен, уравновесен, съвсем нормален човек — каза Алекс.

Лин поклати глава.

— Не е за вярване, че Лоусън приема всичко като на шега. И кой според него е изпратил венците?

— Не знае и не го интересува кой ги е пратил. Единственото, което го вълнува, е драгоценното му следствие, което очевидно пропада за втори път.

— Тези хора явно не са годни да водят домакинство, камо ли пък следствие. Можа ли да даде някакво обяснение как са успели да затрият цяла кутия с веществени доказателства?

— Не са загубили всичко. Излиза, че все още е налице жилетката, която била открита допълнително — хвърлена през оградата в нечия градина. Дали са я за изследване отделно от останалите дрехи, което обяснява защо е била прибрана отделно от тях.

Лин се намръщи.

— По-късно ли са я открили? Като че ли си спомням нещо за някакво второ претърсване на жилището ви — Мондо се оплакваше, че пак обърнали всичко наопаки седмици след убийството.

Алекс се опита да си припомни.

— След първото претърсване… да, дойдоха още веднъж, след Нова година. Помня, че остъргваха боя от стените и тавана. И ни разпитваха дали наскоро не сме ги пребоядисвали — той се засмя. — Само това липсваше, да боядисваме. Освен това си спомням, че Мондо ги беше чул да говорят за някаква жилетка. Тогава той предположи, че търсят нещо, което някой от нас е носил. Но очевидно не е било така. Говорели са за жилетката на Роузи — заключи той доволно.

— Следователно по жилетката й е имало следи от боя — каза замислено Лин. — Затова са вземали образци за сравнение.

— Да, но очевидно образците от нашето жилище не са съвпаднали със следите по жилетката — нали иначе положението ни щеше да стане още по-тежко.

— Питам се дали сега са направили нов анализ. Лоусън спомена ли нещо такова?

— Всъщност не. Каза само, че не разполагали тъкмо с дрехите, по които имало материал, подходящ за по-съвременен анализ.

— Това са пълни глупости. Имаш ли представа колко се е усъвършенствал анализът на боите. Сега получавам от лабораториите далеч по-детайлни анализи в сравнение с информацията, която ми пращаха дори преди четири-пет години. Редно е да изследват жилетката наново. Трябва да се видиш пак с Лоусън и да настояваш за ново изследване.

— Каква полза от ново изследване, след като не знаят с какви образци да правят сравнения. Лоусън няма да се подчини само защото аз настоявам.

— Но нали ти каза, че той държи да приключи успешно това следствие?

— Лин, ако имаше какво да се направи, те отдавна щяха да са го свършили.

Лин внезапно се зачерви от яд.

— Божичко, Алекс, чуваш ли се въобще какво говориш? Наистина ли имаш намерение да седиш и да чакаш каква друга катастрофа ще връхлети в живота ни? Брат ми е мъртъв. Някой е влязъл най-спокойно в дома му и го е убил. Единственият човек, който би могъл да ти помогне, те смята за параноик. Не искам да умреш и ти, Алекс. Не искам дъщеря ти да не помни баща си.

— Да не мислиш, че аз го искам? — Алекс притисна бебето към гърдите си.

— Тогава престани да се държиш като безгръбначно същество. Ако вие двамата с Уиърд сте прави, човекът, който е убил Зиги и Мондо, ще преследва и вас. Единственият начин да се отървете, е убиецът на Роузи да бъде разкрит най-сетне. Ако Лоусън не иска да се занимава с това, опитай да го откриеш ти. Не би могъл да имаш по-добра мотивация от тази, която в момента спи в ръцете ти.

Лин беше права. От мига, в който се роди Давина, Алекс не беше на себе си от вълнение, и още не можеше да свикне с дълбочината на това ново чувство.

— Аз съм производител на поздравителни картички, а не детектив, Лин — възрази той неуверено.

Лин продължаваше да го гледа ядосано.

— А имаш ли представа колко пъти справедливостта е възтържествувала само защото някой обикновен човек е проявил упорство и не се е отказал да търси истината?

— Но аз нямам представа откъде да започна!

— Помниш ли онзи сериал за съдебната медицина, който течеше преди две години по телевизията?

Алекс изпъшка. Така и не бе успял да развие подобна на нейната страст към трилърите — било то по телевизията или на големия екран. Обичайната му реакция на поредния филм с инспектор Морз, инспектор Фрост или инспектор Уексфорд беше да си вземе скицника и да се оттегли някъде по-настрани, за да нахвърля нови идеи за картички.

— Смътно — каза той.

— Спомням си как един от интервюираните специалисти каза, че много често не цитират всичко в докладите си — следи, които не подлежат на анализ например, такива неща. Щом не могат да бъдат от полза на следователите, не ги коментират изобщо. Доколкото разбирам, правят го умишлено, за да не злоупотребява защитата с тях и да не обърква излишно съдебните заседатели.

— Не виждам с какво ни помага това. Дори да можех по някакъв начин да се добера до оригиналните доклади от лабораторията, не бихме могли да знаем има ли нещо пропуснато и какво е то, нали?

— Така е. Но може би, ако успеем да открием човека, който е отговарял за лабораторните изследвания по онова време, той би си спомнил нещо, което тогава е изглеждало ненужно, а междувременно е добило съвсем различна стойност. Може дори да е запазил бележките си от онова време — Лин така се беше ентусиазирала, че забрави гнева си. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че хормоналният шок се е отразил на мисленето ти — отвърна Алекс. — Как си я представяш тази работа — аз ще попитам Лоусън кой е ръководил изследването на веществените доказателства и той веднага ще ми каже, така ли?

— Разбира се, че няма да ти каже — тя изви презрително устни. — Но на някой журналист ще каже, нали?

— Единствените журналисти, които познавам, поддържат рубрики от рода на „Живот и стил“ в неделните вестници — отбеляза Алекс.

— Ами започвай тогава да им звъниш и да ги молиш да те свържат с някой техен колега, който би свършил работа — каза категорично Лин. Алекс знаеше от опит, че няма никакъв смисъл да спори с нея, когато е в такова настроение. Но когато се зае примирено да търси телефонните номера на познати журналисти, внезапно му проблесна една идея. Така можеше дори да удари с един куршум два заека. Можеше, разбира се, да предизвика и крайно нежелателни последици. Но имаше само един начин да разбере какво ще стане — трябваше да опита.

 

 

Макфадън си каза, че болничните паркинги са отлично място за следене. На такива места има постоянно движение и много хора седят и чакат в колите си. Освен това са и добре осветени, та няма опасност да изпуснеш плячката си. Никой не ти обръща внимание и можеш да си седиш в колата с часове, без това да се стори съмнително някому. Не като тихите улички в предградията, където веднага ще те попитат какво търсиш там.

Чудеше се кога ли Гилби ще прибере дъщеря си у дома. Беше се опитал да измъкне някакви сведения от болницата, но му отговориха много уклончиво, казаха само, че детето е добре. Всички хора, които носеха отговорност за деца, бяха станали извънредно предпазливи напоследък.

При мисълта за това дете го изгаряше дълбоко негодувание. Никой нямаше да го захвърли, да го предаде като ненужна вещ в ръцете на напълно непознати хора. Чужди хора, които да го принудят да води живот, изпълнен с постоянна тревога, че може да направи нещо не както трябва. Осиновителите му никога не го бяха били, никога не бяха упражнявали физическо насилие върху него. Но го караха да се чувства едва ли не малоумен, постоянно го упрекваха за едно или друго — и категорично прехвърляха вината за всеки негов недостатък на унаследената лоша кръв. Липсваха му не само обич и нежност — в семейните истории, които бе слушал като дете, ставаше дума за хора, които му бяха напълно чужди. Той беше чужд на историята на собствения си живот.

Никога нямаше да може да се погледне в огледалото и да види отражението на майчините черти в собственото си лице. Никога не би могъл да забележи някоя от онези странни родови приемствености, когато реакциите на едно дете възпроизвеждат точно тези на единия от родителите. Той се луташе из този свят, откъснат от всички наоколо. Единствените истински роднини, които имаше, не искаха и да чуят за него.

А сега детето на Гилби щеше да има всичко, от което той бе лишен — въпреки че самият Гилби беше виновен за неговата загуба. Тази мисъл не даваше покой на Макфадън, гризеше го, промъкваше се до сърцевината на пресъхналата му душа. Не беше честно! Детето скоро щеше да се озове у дома си, щеше да бъде обгърнато от обич и сигурност — а нямаше право на това.

Време беше да състави план за действие.

 

 

Уиърд целуваше едно по едно децата си, които се качваха в колата. Не знаеше кога ще ги види пак и сбогуването при тези обстоятелства разкъсваше сърцето му. Но той съзнаваше, че тази болка е незначителна в сравнение с това, което би му причинило съзнанието, че е стоял със скръстени ръце и с бездействието си е допуснал да им се случи нещо лошо. Само след няколко часа път те щяха да бъдат на сигурно място, в планините, в укрепеното селище на група последователи на евангелистката църква, решили да се върнат назад към природата. Водачът им някога беше служил в църквата на Уиърд. Дори органите на федералното правителство биха се затруднили да ги открият на това място, камо ли пък някакъв отмъстителен убиец, който действаше сам.

Понякога си казваше, че реакцията му е крайна, но не обръщаше особено внимание на тази мисъл. Годините, прекарани в разговори с Бога, му помагаха да пропъжда лесно съмненията, когато се налагаше да взема решение. Той прегърна жена си и я притисна здраво към себе си.

— Благодаря ти, че прие сериозно това, което ти разказах — каза той.

— Винаги съм те приемала сериозно, Том — прошепна тя и плъзна ръка по копринената предница на ризата му. — Искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш и за себе си така, както се погрижи за нас.

— Трябва само да проведа един телефонен разговор и веднага след това потеглям и аз. За никого не би било лесно да ме проследи или пък да открие мястото, където отивам. Ще изчакаме да мине време, ще се уповаваме на Бога, и аз съм сигурен, че ще успеем да избегнем тази заплаха — той се наведе към нея и двамата се целунаха дълго и силно. — Върви с Бога.

Той изчака жена му да седне зад волана и да запали двигателя. Децата му махаха, по лицата им се четеше радостно вълнение от предстоящото приключение и неочакваната ваканция. Сега в планините беше много студено, но те щяха да се справят. Уиърд проследи с поглед колата, докато тя се скри зад завоя на улицата, а после се прибра забързано вкъщи.

Един колега от Сиатъл му беше дал телефона на някакъв частен детектив, беше го уверил, че човекът е почтен и дискретен. Номерът беше на мобилен телефон. Уиърд го набра и зачака.

— Пийт Мейкин на телефона — човекът отсреща имаше бавния, провлечен изговор, типичен за хората от Западното крайбрежие.

— Господин Мейкин? Казвам се Том Маккий. Преподобният Маккий. Преподобният Полк ми даде вашия телефон.

— Обичам свещеници, които наистина се стараят пред паството си — отбеляза Мейкин. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Много държа да разбера кой е човекът, изпратил определен венец на едно погребение, състояло се наскоро в Сиатъл. Възможно ли е да го откриете?

— Предполагам. С какви данни разполагаме?

— Не знам къде е бил поръчан венецът, но цветята бяха аранжирани по запомнящ се начин. Кръг от бели рози и розмарин. Текстът на картичката гласеше „Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“.

— Розмаринът не вехне — миналото не се забравя — повтори Мейкин. — Прав сте, звучи необичайно. Не си спомням да съм попадал на нещо подобно. Който и да е изпълнил поръчката, вероятно го помни. А сега бихте ли ми казали къде точно се е състояло погребението и кой е бил покойникът?

Уиърд му каза, като се постара да издиктува буква по буква името на Зиги.

— Колко време ще ви отнеме издирването?

— Зависи. Може да успея да взема от погребалната агенция списък на тези цветарски магазини, които са техни обичайни доставчици. Но ако този списък не помогне, ще се наложи да прехвърля доста обширна територия. Така че работата може да отнеме само няколко часа, но може и да се проточи в продължение на дни. Дайте ми някакви ваши данни, за да знам къде да ви търся.

— През следващите дни връзката с мен ще бъде доста трудна. Най-добре ще е аз да ви се обаждам всеки ден, ако не възразявате, разбира се.

— Няма проблем. Но ще ми трябва аванс, за да започна работа.

Уиърд се усмихна иронично. Напоследък дори свещениците не вдъхваха необходимото доверие.

— Ще ви изпратя запис. Каква сума ще бъде необходима?

— Петстотин долара са достатъчни — Мейкин продиктува номера на сметката си на Уиърд. — Веднага щом получа парите, се заемам с работата. Благодаря ви, че се обърнахте към мен.

Уиърд затвори телефона. Странно, но проведеният разговор го беше успокоил. Пийт Мейкин не си беше губил времето да разпитва за какво му е необходима търсената информация, нито пък се бе опитал да представи задачата като по-сложна, отколкото бе всъщност. Правеше впечатление на човек, комуто може да се има доверие. Уиърд се качи в спалнята, свали свещеническите одежди и ги замени с удобни джинси, бежова памучна риза и меко кожено яке. Беше подредил вече пътната си чанта, оставаше само да прибере Библията от обичайното й място на нощното му шкафче. Пъхна я в един страничен джоб, огледа добре познатата стая, притвори очи и започна да се моли.

След около час той вече излизаше от паркинга за дълъг престой до летището в Атланта. Имаше достатъчно време да се регистрира за полета до Сан Диего. Още довечера смяташе да мине границата и да потърси анонимността на някой евтин мотел в Тихуана. При нормални обстоятелства никога не би избрал да отседне на такова място, а това гарантираше допълнително безопасността му.

Който и да си бе поставил за цел да се добере до него, нямаше да успее да го стори.

 

 

Джаки изгледа мрачно Алекс.

— Тя не е тук.

— Знам. Исках да поговоря с вас.

Тя изсумтя презрително и скръсти ръце. Днес беше с кожени панталони и тясна черна тениска. На едната й вежда блещукаше мъничък брилянт.

— Да ме предупредите да я оставя на мира, а?

— Кое ви кара да мислите, че това е моя работа? — попита спокойно Алекс.

Тя повдигна вежди.

— Защото сте мъж, защото сте шотландец, и защото тя е част от семейството ви.

— Не е необходимо да търсите разправия, това може само да ви навреди. Вижте, дойдох да поговорим, защото ми се струва, че можем да си бъдем от полза.

Джаки наклони глава встрани и го изгледа нахално.

— Не спя с мъже — това би трябвало вече да ви е станало ясно.

Вбесен, Алекс се обърна, за да си тръгне. Беше поел риска да ядоса Лин за нищо и никакво.

— Само си губя времето тук. Очаквах, че ще оцените предложението ми, защото то би могло да свали подозренията от вас.

— Чакайте малко. За какво ви е да ми предлагате помощ?

Вече стъпил на външната площадка, той спря.

— Можете да сте сигурна, че това не се дължи на природния ви чар. Ако осъществите идеята ми, и аз ще се успокоя.

— Макар да се съмнявате, че може да съм убила вашия зет.

Алекс изпъшка.

— Вярвайте ми, бих спал много по-спокойно, ако можех да вярвам, че вие сте виновна за смъртта му.

Джаки се наежи.

— Защото в такъв случай лесбийката би си получила заслуженото, нали?

— Можете ли поне за пет минути да забравите предразсъдъците си? — сопна се ядосано Алекс. — Щях да съм доволен, ако знаех, че вие сте виновна за смъртта на Мондо, защото в такъв случай бих се почувствал в безопасност.

Джаки отново наклони глава на една страна, неволно заинтригувана.

— Това действително звучи много странно.

— На площадката ли ще разговаряме?

Тя го покани с жест да влезе и отстъпи встрани.

— По-добре ще е да влезете. В какъв смисъл „в безопасност“? — попита тя, когато той се върна, взе стол и седна.

— Имам някои предположения във връзка със смъртта на Мондо. Не знам дали ви е известно, но друг мой приятел загина при съмнителни обстоятелства само преди няколко седмици.

Джаки кимна.

— Елен спомена нещо такова. Бил е приятел на вас и Мондо от студентските години, нали?

— Бяхме четирима приятели. Израснахме заедно. Бяхме близки още в гимназията и заминахме заедно да следваме. Една вечер се връщахме доста пияни от купон и се натъкнахме на тялото на млада жена…

— Знам цялата история — прекъсна го Джаки.

Алекс бе обзет от облекчение, че няма да се наложи да повтаря целия разказ за последиците от убийството на Роузи Дъф.

— Добре, значи сте наясно. Това, което ще ви кажа сега, може да прозвучи налудничаво, но според мен Мондо и Зиги загинаха, защото някой си е наумил да отмъщава за смъртта на Роузи Дъф. Така се казваше убитото момиче — допълни той.

— Защо мислите така? — тя се приведе напред, опряла лакти на коленете си, заинтригувана въпреки желанието си. Надушваше възможност за интересен материал, а това бе достатъчно да я накара да забрави временно враждебността си.

— Звучи доста неубедително — поде Алекс и й разказа за венците. — Името й беше всъщност Роузмари — поясни той накрая.

Джаки повдигна вежди.

— Доста е зловещо — отбеляза тя. — Не съм попадала на подобен текст за надгробен венец. Трудно е да се обясни по друг начин, освен наистина като намек за онова момиче. Разбирам защо сте се притеснили.

— Полицията не е на същото мнение. Държаха се с мен като с дете, което се бои от тъмното.

Джаки изфуча презрително.

— Е, и двамата вече знаем колко ги бива в заключенията. Но какво бих могла да направя аз?

Алекс доби леко смутен вид.

— На Лин й дойде идеята, че ако успеем да открием кой е убил Роузи, този, който е решил да си отмъщава, ще се откаже от намеренията си — преди да стане късно за нас двамата, които сме още живи.

— Звучи съвсем разумно. Не можете ли да убедите полицията да поднови следствието? С тези нови технологии…

— Но те вече го подновиха. Полицията на Файф преразглежда студени досиета, и този случай е в списъка. Но са се озовали в задънена улица — и то най-вече защото веществените доказателства са изчезнали. Лин мисли, че ако успеем да открием кой е човекът, който е правил изследването в съдебномедицинската лаборатория навремето, той би могъл да знае нещо повече за резултатите от анализа — не само това, което е вписал в официалния доклад.

Джаки кимна с разбиране.

— Знам, понякога умишлено пропускат някои неща, за да не дават възможност на защитата да отклонява вниманието на съдебните заседатели. Значи искате аз да открия този човек и да го интервюирам?

— Нещо такова, да. Казах си, че можете да заявите, че готвите по-обширен материал за случая, и че ще се заемете по-подробно с някогашното следствие. Може би дори ще успеете да убедите някой в полицията да ви осигури достъп до документи, които никога не биха показали на мен?

Тя сви рамене.

— Струва си да опитам.

— Значи ще се заемете с това?

— Нека си говорим честно, Алекс. Нямам кой знае какъв интерес да ви спасявам кожата. Но вие сте прав — в случая и аз имам какво да спечеля. Ако ви помогна да научите кой е убил Дейвид, ще помогна и на себе си. Е, към кого трябва да се обърна?