Вал Макдърмид
Далечно ехо (33)

31

Заместник-началникът на полицията Лоусън придърпа папката към себе си.

— А възлагах такива надежди на веществените доказателства — въздъхна той.

— Аз също, сър — призна Карен Пири. — Знаех, че не са открили следи от телесни течности по жилетката, но се надявах че сега, с по-усъвършенстваните апаратури и методи ще открием нещо, което да ни бъде от полза, следи от сперма или кръв. Но няма нищо — освен тези странни капчици боя.

— Знаехме за тях още навремето. И още тогава те не ни помогнаха ни най-малко — Лоусън отвори с пренебрежителна гримаса папката и прегледа краткия доклад. — Проблемът всъщност е там, че жилетката не беше открита при трупа. Ако не ме лъже паметта, била е открита в живия плет на нечий двор?

Карен кимна.

— В предната градина на номер петнайсети. Открили са я цяла седмица след убийството. Междувременно бил валял сняг, после снегът се стопил, валял дъжд — а това допълнително затруднило работата. Майката на Роузи потвърдила, че тя носела същата жилетка вечерта, когато била убита. Палтото и чантата й така и не били открити. — Тя се порови в претъпканата папка, която държеше в скута си. — Дълго кафяво палто с етикет от „С & А“, с карирана подплата в кафяво и бежово.

— Не ги открихме, защото нямахме никаква представа къде да търсим — не знаехме къде е убита. След като си е тръгнала от „Ламас“, може да е била закарана някъде, навсякъде, докъдето може да се стигне с кола за около час. През моста към Дънди, или надолу, някъде из Файф. Може да е била навсякъде от Киримуър до Къркалди. Може да е била убита на лодка, в някой обор, къде ли не. Кажи-речи единственото, което установихме със сигурност беше, че не е убита в жилището на Малкиевич, Гилби, Кър и Маккий във Файф Парк — Лоусън бутна доклада обратно към Карен.

— Между другото, сър… претърсвани ли са други от къщичките във Файф Парк?

Лоусън се намръщи.

— Струва ми се, че не. Защо?

— Мина ми през ума, че убийството е станало в края на семестъра, когато повечето студенти вече са си били заминали за Коледа. Много от жилищата сигурно са били празни.

— Но са били заключени. Щяхме да научим, ако някъде във Файф Парк е било влизано с взлом.

— Но студентите постоянно сноват от жилище в жилище, сър, спят ту на едно, ту на друго място, остават при приятели — сигурно не би било никак трудно да се снабдиш с ключ и от друга квартира. Освен това те и четиримата са били към края на следването си — спокойно може да са запазили ключа от някоя от предишните си квартири.

Лоусън погледна внимателно Карен.

— Жалко, че не си била в някогашния следствен екип. Струва ми се, че тогава никой не се беше сетил за такава възможност. Сега, разбира се, е вече късно. Та как стои въпросът с останалите веществени доказателства? Още ли не си приключила?

— Нали имах няколко почивни дни за Коледа и Нова година — каза тя, за да се оправдае. — Но снощи останах до късно и приключих.

— Значи край, така ли? Веществените доказателства по случая Роузи Дъф са изчезнали безследно?

— Така излиза. Последният човек, който е пипал кутията, е инспектор Макленън — една седмица преди да загине.

Лоусън настръхна.

— Нали не намекваш, че Барни Макленън е укрил следствен материал?

Карен припряно отрече. През ум не й минаваше да хвърля сянка върху паметта на колега, загинал геройски при изпълнение на служебния си дълг.

— Не, съвсем нямах предвид такова нещо, сър. Просто исках да кажа, че каквото и да се е случило след това с дрехите на Роузи Дъф, то не е отразено в официалната документация.

Той отново въздъхна.

— Каквото и да е било, сигурно се е случило преди години. Нищо чудно и да са ги изхвърлили на боклука. Наистина, като си помислиш какви хора работят тук понякога…

— Има и друга възможност — инспекторът да ги е изпратил за по-нататъшни изследвания и те да са се загубили в лабораторията, защото е нямало кой да ги изиска обратно, или пък, когато са ги върнали тук, е нямало кой да ги приеме — предположи предпазливо Карен.

— Не изключвам и такава възможност. Но тъй или иначе, ясно е, че сега няма да можем да ги намерим — Лоусън започна да барабани с пръсти по бюрото. — Е, това е. Това студено досие се връща във фризера. Никак не ми е приятна мисълта, че трябва да го съобщя на сина й — той ми се обажда почти всеки ден.

— Все не мога да повярвам — как е възможно патоанатомът да не е разбрал, че е раждала?

— Ако бях на твоите години, и аз щях да си задавам същия въпрос — отвърна Лоусън. — Но той беше стар човек, а старите хора правят понякога глупости. Сега вече го знам, защото и аз съм тръгнал по същия път. Знаеш ли, понякога си мисля, че този случай беше обречен на провал от самото начало.

Карен долавяше ясно разочарованието му и знаеше отлично колко зле се чувства Лоусън, защото и тя не се чувстваше по-добре.

— Не мислите ли, че все пак си струва да поговоря отново със свидетелите? С четиримата студенти?

Лоусън направи гримаса.

— Много ми е интересно как смяташ да го осъществиш.

— Какво имате предвид, сър?

Лоусън издърпа чекмеджето на бюрото и извади един брой на „Скотсмън“ отпреди три дни. Вестникът беше сгънат на страницата, където поместваха некролозите. Той го плъзна по бюрото към нея, сочейки нещо с пръст.

„Кър, Дейвид Макнайт.

С дълбока скръб съобщаваме за внезапната смърт на доктор Дейвид Кър, от Глазгоу, Гардън Гроув, Биърсден — обичан съпруг на Елен, брат на Лин и син на Адам и Шийла Кър от Къркалди, Дъдингстън Драйв.

Погребалната церемония ще се състои в четвъртък, два часа следобед, в крематориума на Глазгоу, на Треста Роуд в Западните гробища. Цветя само от близки роднини.“

Карен вдигна учудено поглед.

— Но той трябва да е бил на четиридесет и шест-седем години? Починал е много млад!

— Трябва да следиш по-внимателно новините, Карен. Не чу ли за професора от университета в Глазгоу, убит от крадец в кухнята на собствения си дом миналия четвъртък?

— Нашият Дейвид Кър ли е бил? Онзи, когото са наричали Мондо?

Лоусън кимна.

— Самият „луд диамант“. В понеделник разговарях с инспектора, който води следствието. Исках да се убедя, че става дума за него. Доколкото разбирам, никак не са склонни да приемат версията с изненадания крадец. Жена му е кръшкала.

Карен изкриви лице.

— Гадна история.

— И още как. Е, какво ще кажеш за една разходка до Глазгоу днес следобед? Казах си, че можем да отдадем последна почит на един от нашите заподозрени.

— Мислите ли, че другите трима ще се появят?

Лоусън сви рамене.

— Били са най-добри приятели, но оттогава има двайсет и пет години. Въпрос на проверка, нали? Но ми се струва, че ще трябва да отложим разпитите. Да изчакаме малко, какво ще кажеш? Не ми се иска да ни обвинят и в безчувственост.

 

 

В залата на крематориума нямаше нито едно свободно място. Мондо може и да се беше изолирал от роднините си и от някогашните си приятели, но очевидно беше намерил хора, с които да ги замести. Алекс седеше на първия ред, Лин се беше сгушила до него. Бяха я изписали от болницата преди два дни, и тя още ходеше неуверено като стара жена. Той се беше опитал да я убеди да си остане, в къщи, но тя заяви категорично, че не може да не отиде на погребението на собствения си брат. Беше допълнила, че тъй като бебето беше още в болницата, нямаше какво да прави у дома, освен да се отдава на лоши мисли. Предпочиташе да е с близките си. Алекс не можа да й възрази. Така че тя седеше тук, стиснала здраво ръката на баща си, който още не бе успял да се отърси от шока — ролите на дете и родител бяха разменени. Майка й седеше от другата страна на баща й, заровила лице в кърпичката си.

Елен седеше малко по-настрани, свела глава, с присвити рамене. Сякаш беше спуснала преградна стена между себе си и околния свят. Поне бе проявила приличие и не пристигна на погребението под ръка с Джаки. Тя се изправи несигурно, когато свещеникът обяви последния псалом.

Разнесоха се звучните встъпителни акорди от музиката на Кримънд към двайсет и втори псалом и Алекс преглътна надигналите се сълзи. Звуците трепнаха, първоначално неуверено, докато хората успяха да налучкат верния тон, после се надигнаха тържествено около него. Но това е клише, казваше си той, раздразнен, задето се беше развълнувал толкова от традиционното погребално песнопение. Изпращането на Зиги беше по-искрено, адресирано конкретно към него, не се състоеше от повърхностно повтаряне на едни и същи фрази. Доколкото му беше известно, самият Мондо не стъпваше в църква, освен когато беше канен на венчавки, кръщенета и погребения. Тежката завеса в дъното на залата се отдръпна и ковчегът потегли в последния си път.

Последният стих заглъхна тъкмо когато завесата се затвори зад ковчега. Свещеникът произнесе заключителната молитва и поведе присъстващите навън. След него тръгнаха роднините на починалия — най-отзад вървеше Алекс, Лин се облягаше тежко на ръката му. Лицата на хората, покрай които минаваха, се плъзгаха край него като неясни петна, но някъде по средата на залата видя открояващата се, висока фигура на Уиърд. Кимнаха си, после Алекс продължи към изхода. Точно на вратата го очакваше изненада. Въпреки че не беше виждал Джеймс Лоусън в плът и кръв от времето, когато хората го наричаха „Джими“, бе виждал снимката му по вестниците. Алекс си каза, че присъствието му е проява на лош вкус, и зае мястото си в редицата на опечалените, за да приема съболезнования от присъстващите. Етикетът на сватбите и погребенията налагаше да се благодари на тези, които бяха присъствали на ритуала.

Имаше чувството, че хората никога няма да спрат да се точат. Шийла и Адам Кър изглеждаха съвсем объркани. Достатъчно страшно беше, че трябваше да погребат жестоко убития си син, а на всичкото отгоре трябваше и да разговарят с хора, повечето от които не бяха виждали никога преди, нямаше да ги видят и занапред. Алекс се чудеше дали мисълта за многото хора, дошли да изкажат съболезнованията си, можеше да бъде някаква утеха. Лично на него всички тези хора му напомняха единствено колко много се бяха отчуждили с Мондо през последните години. Той не познаваше почти никого.

Уиърд беше един от последните. Той прегърна Лин внимателно и каза:

— Ужасно съжалявам за тежката загуба.

Стисна ръката на Алекс и го потупа с другата над лакътя.

— Ще те чакам отвън.

Алекс кимна.

Най-сетне и последните присъстващи напуснаха залата. Стори му се странно, че Лоусън не мина да поднесе съболезнования. Сигурно беше излязъл през някоя друга врата. Толкова по-добре. Алекс се съмняваше, че щеше да успее да съхрани добрия тон. Поведе родителите на жена си през смълчаната се тълпа към колата на погребалната агенция. Помогна на Лин да седне удобно, провери дали всичко е наред и каза:

— Ще се видим в хотела, трябва първо да проверя дали тук всичко е наред.

Загриза го съвестта заради моментното облекчение, с което проследи колата, която потегли по алеята. За всеки случай беше паркирал по-рано тук собствената си кола — можеше да се наложи да се свърши нещо в последния момент. Но дълбоко в себе си признаваше, че просто искаше да си осигури малко време далеч от потискащата скръб на опечалените си роднини.

Някой постави ръка на рамото му, Алекс трепна и се обърна рязко.

— О, ти ли си? — той едва не се разсмя от облекчение, когато видя пред себе си Уиърд.

— А ти кого очакваше да видиш?

— Видях Джими Лоусън да се навърта в дъното на залата — отвърна Алекс.

— Кой Джими Лоусън, ченгето ли?

— Господин Джеймс Лоусън, заместник-началникът на полицията, за твое сведение — каза Алекс, докато двамата вървяха от централния вход към мястото, където бяха подредени цветята, изпратени за погребението.

— И какво прави той тук?

— Отде да знам, може би злорадства? Той ръководи лично подновените следствия по студените досиета. Може да е искал да проследи отблизо основните заподозрени, да провери пък дали под напора на силни чувства няма да рухнем на колене и да изповядаме вината си.

Уиърд изкриви лице в гримаса.

— Никога не съм харесвал този католически обичай. Би трябвало да сме достатъчно зрели, за да се справим сами със съзнанието за греховете си. Не можем да очакваме от Бога да ни измие от грях само за да можем след това да съгрешаваме наново — той спря и се обърна към Алекс. — Исках да ти кажа колко се радвам, че раждането е минало добре и че Лин и детето са в добро състояние.

— Благодаря, Том — Алекс се ухили. — Виждаш ли, спазвам уговорката.

— Бебето още ли е в болницата?

Алекс въздъхна.

— Кара малко по-тежка жълтеница, затова предпочитат да я задържат още няколко дни. На Лин никак не й е леко — след всичко, което преживя, трябваше да се прибере у дома без бебето. И да се изправи пред мисълта за това, което се случи с Мондо…

— Сигурен съм, че ще забравите мъката веднага след като приберете дъщеря си у дома. Ще се моля за вас.

— Е, надявам се това да промени нещата — каза Алекс.

— И още как — отвърна Уиърд, без да се засегне, съзнавайки, че думите на Алекс не бяха произнесени с лошо чувство. Продължиха да вървят, оглеждайки подредените цветя и венци. Един от опечалените дойде при тях, за да попита Алекс как да стигне до хотела, където щеше да се състои траурният обяд.

Когато се обърна отново към Уиърд, Алекс установи, че приятелят му е приклекнал пред един от венците. Щом приближи достатъчно, за да вижда ясно какво бе привлякло вниманието на Уиърд, сърцето му подскочи в гърдите. Венецът беше точно копие на онзи, който бяха видели в Сиатъл — малък, стегнат кръг от бели рози и клонки розмарин. Уиърд издърпа картичката и я подаде на Алекс.

— Същият текст — каза той. — „Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“.

Алекс усети как по тялото му избива студена пот.

— Тази работа никак не ми харесва — каза той.

— Нито пък на мен. Съвпаденията станаха прекалено много, Алекс. И Зиги, и Мондо загинаха при съмнителни обстоятелства… Да му се не види, защо да не наричаме нещата със собствените им имена? И двамата бяха убити. И тези напълно еднакви венци, които се появиха и на двете погребения, с надпис, който явно изтъква връзката между нас четиримата и момичето на име Роузмари, чийто убиец така и не бе открит.

— Но убийството бе извършено преди двайсет и пет години. Не мислиш ли, че ако някой искаше да си отмъщава, щеше да го е сторил много по-рано? — Алекс се опитваше да убеди не само Уиърд, но и самия себе си в това, което казваше. — Може би просто някой се опитва да ни сплаши.

Уиърд поклати глава.

— През последните дни мислите ти са били насочени към други неща, но аз прехвърлих доста спомени. Преди двайсет и пет години всички ни наблюдаваха. Не съм забравил как ме пребиха, нито как бяха спуснали Зиги в Тясната тъмница. Не съм забравил как Мондо изпадна в такава депресия, че накрая направи опит за самоубийство. Всичко това престана единствено защото ченгетата предупредиха много сериозно Колин и Брайън Дъф. Наредиха им да ни оставят на мира. Тъкмо ти ми разказа навремето за разговора си с Джими Лоусън, и как той ти казал, че отстъпили само за да не причиняват още мъки на майка си. Кой знае, може би просто са решили да почакат.

Алекс поклати глава.

— Да чакат двайсет и пет години? Възможно ли е да чакаш двайсет и пет години, преди да си отмъстиш?

— Точно аз не бих могъл да отговоря на този въпрос. Но има немалко хора, които не са приели Спасителя — и ти знаеш не по-зле от мен, Алекс, че такива хора са способни на какво ли не. Ние с теб нямаме представа как се е развил животът им. Може наскоро да се е случило нещо, което отново да е събудило желанието им за отмъщение. Може да е починала майка им. Може пък подновяването на следствието да им е припомнило, че навремето не са успели да си разчистят сметките с нас, и че сега би било напълно безопасно да предприемат нещо. Не знам, но това, което знам със сигурност, е че някой си е поставил за цел да ни унищожи. И който и да е той, разполага с необходимото време и средства, за да осъществи целта си — Уиърд се озърна притеснено, като че ли отмъстителят би могъл да е всеки от опечалените, които се отправяха бавно към колите си.

— Сега пък ти се превръщаш в параноик — Алекс нямаше желание да си припомня тази младежка черта на Уиърд.

— Не си прав. Струва ми се, че разсъждавам съвсем разумно.

— И какво предлагаш да предприемем?

Уиърд се уви по-плътно в палтото си.

— Лично аз смятам още утре да отлетя обратно за Щатите. После ще изпратя жена си и децата някъде на сигурно място. Из пущинаците живеят достатъчно добри християни, които ще им дадат подслон — и никой няма да може да се добере до тях.

— А ти? — Алекс чувстваше как страховете и съмненията на Уиърд обземат и него.

Уиърд му отправи някогашната си вълча усмивка.

— Смятам да се оттегля в усамотение. Хората от паството ми знаят много добре, че свещениците имат нужда от време на време да остават насаме със себе си, да се отдадат на молитви и размисъл. Точно това смятам да направя и аз. За щастие проповедите ми се предават по телевизията, така че мога да ги изпращам на видеозапис, независимо от това къде се намирам. Ще мога да напомням за себе си на паството.

— Въпреки това не можеш да се криеш вечно. Рано или късно ще ти се наложи да се прибереш у дома.

Уиърд кимна.

— Знам, че е така. Но аз няма да бездействам, Алекс. Веднага щом намеря сигурен подслон за близките си и за себе си, ще наема частен детектив, за да открия кой е изпратил онзи венец на погребението на Зиги. Защото узная ли това, ще знам кого да търся.

Алекс въздъхна.

— Явно всичко си обмислил.

— Колкото повече мислех за онзи, първия венец, толкова повече въпроси си задавах. И тъй като човек трябва да си помогне сам, за да му помогне и Бог, съставих план за действие. За всеки случай — Уиърд постави ръка на рамото на приятеля си. — Алекс, съветвам те и ти да постъпиш по същия начин. Не носиш отговорност само за себе си — и Уиърд прегърна Алекс. — Пази се.

— Колко трогателно — разнесе се нечий груб глас наблизо.

Уиърд се отдръпна от Алекс и се обърна рязко. Първоначално не можа да разпознае едрия мъж, който ги наблюдаваше с мрачно изражение. Но после споменът разкъса завесата на годините и той отново се озова пред входа на бар „Ламас“, върнаха се болката и преживяният ужас.

— Брайън Дъф — каза Уиърд едва чуто.

Алекс гледаше ту единия, ту другия.

— Това ли е братът на Роузи?

— Да, той е.

Обърканите чувства, които бяха измъчвали Алекс дни наред, внезапно се сляха в прилив на ярост.

— За какво сте тук, за да злорадствате ли?

— На това май му викаха „поетична справедливост“, а? Един жалък убиец праща друг убиец по дяволите. Точно така, дойдох да злорадствам.

Алекс се хвърли напред, но Уиърд стисна здраво ръката му и го задържа.

— Остави го, Алекс. Брайън, нито един от нас не е докосвал и с пръст Роузи. Знам, че търсиш на кого да хвърлиш вината, но ние не сме я убили. Трябва да ни повярваш.

— Не съм длъжен да вярвам на нищо — Брайън плю на земята пред тях. — Искрено се надявах ченгетата този път да успеят да ви притиснат до стената. Но след като и сега няма да стане нищо подобно, какво ми остава, освен да злорадствам?

— Разбира се, че няма да стане! Не сме докосвали сестра ви, и ДНК-анализът ще го докаже! — Алекс вече крещеше.

Дъф изсумтя.

— Какъв ДНК-анализ? Онези шибани идиоти са загубили веществените доказателства?

Алекс зяпна.

— Какво? — прошепна той.

— Нали чухте. Което означава, че дългата ръка на закона няма да ви докопа и този път — устните на Дъф се изкривиха иронично. — Но това не можа да спаси приятелчето ви, а?

Той се обърна и си тръгна, без да погледне нито веднъж назад.

Уиърд бавно поклати глава.

— Вярваш ли на това, което каза?

— Защо му е да лъже? — Алекс въздъхна. — Знаеш ли, надявах се най-сетне всичко да се изясни. Как е възможно в полицията да бъдат толкова некомпетентни? Как може да изгубят единствените доказателства, благодарение на които можеше да се сложи край на цялата тази гадост? — и той махна с ръка към венеца.

— Какво се чудиш, не може да се каже, че и предишния път са успели да се покрият със слава. Защо сега да е по-различно? — Уиърд придърпа яката на палтото си. — Съжалявам, Алекс, трябва да тръгвам — той стисна ръката му. — Ще ти се обадя.

Алекс остана на място, като закован, зашеметен от скоростта, с която целият му свят се обърна с главата надолу. Ако казаното от Брайън Дъф отговаряше на истината, това ли беше причината за появата на тези зловещи венци? И ако бе така, дали двамата с Уиърд щяха да доживеят края на този кошмар?

 

 

Греъм Макфадън седеше в колата си и наблюдаваше. Ходът с венците се оказа блестящ. Хубаво беше човек да се възползва от всяка предоставила му се възможност. Нямаше как да отиде до Сиатъл, за да наблюдава ефекта от първия венец, но този път нямаше съмнение, че Маккий и Гилби разбраха отлично посланието. А това означаваше, че посланието е било правилно адресирано. Ако бяха невинни, нямаше изобщо да се впечатлят от напомнянето.

Възможността да наблюдава реакциите им го обезщети напълно за отвратителното лицемерие, на което бе принуден да стане свидетел в залата на крематориума. Беше повече от очевидно, че свещеникът не бе познавал Дейвид Кър приживе, затова и нямаше нищо чудно, че успя да изреди толкова венцехваления по негов адрес. Но наистина беше противно да наблюдава как всички кимат мъдро и се съгласяват с тези глупости, как по набожните им физиономии се изписва съгласие с онези глупави измишльотини.

Запита се какво ли щеше да стане, ако се беше изправил пред тях и беше казал истината. „Дами и господа, събрали сме се тук, за да изгорим тялото на един убиец. Този човек, който вие си въобразявате, че сте познавали добре, ви е лъгал през целия си живот. Дейвид Кър претендираше да е достоен член на обществото. Но истината е друга — преди години той е бил съучастник в изнасилването и убийството на моята майка, а после е успял да избегне справедливото наказание. Не забравяйте това, когато си спомняте за него.“

Да, това би изтрило израза на скръбно преклонение от физиономиите им. Почти съжали, че не го беше направил.

Но той нямаше право да мисли за собственото си удовлетворение. Нямаше никакъв смисъл да злорадства. Далеч по-добре беше да си остане в сянка — освен това изненадващата поява на Брайън Дъф му свърши добра работа. Не знаеше какво точно бе казал той на Гилби и Маккий, но беше ясно, че е съумял здравата да ги стресне. Сега вече нямаше опасност да забравят престъплението, в което са участвали. Тази нощ и двамата нямаше да могат да заспят, щяха да се въртят в леглата си и да се чудят дали възмездието няма най-сетне да ги настигне. Това наистина беше приятна мисъл.

Макфадън проследи с поглед Алекс Гилби, който вървеше към колата си, без да забелязва нищо около себе си.

— Дори не подозира, че съществувам — измърмори под нос Макфадън. — Но аз съм тук, Гилби. Аз съм тук.

Запали колата и потегли. Смяташе да се позавърти из тълпата на траурния обяд. Оказваше се удивително лесно да се вмъкнеш незабелязано в живота на хората.