Вал Макдърмид
Далечно ехо (32)

30

Мръсносивата утринна светлина започваше да се процежда на ивици по черното небе над града, преливащо в жълтеникави луминесцентни отражения. Алекс седеше приведен на една леденостудена пейка край болницата „Симпсън Мемориъл“, бузите му смъдяха от пролетите сълзи. Нищо в досегашния му живот не го бе подготвило за нощ като тази. Беше преминал отвъд границата на умората и имаше чувството, че никога вече няма да заспи. Емоционалното претоварване си казваше думата и той вече изобщо не беше в състояние да разбере какво всъщност чувства.

Нямаше никакъв спомен от обратния път от Глазгоу към Единбург. Знаеше, че се беше обадил на родителите си, и си спомняше смътно объркания разговор и развълнувания глас на баща си. Страховете се премятаха един през друг в главата му. Нещата, за които знаеше, че могат да се объркат. И нещата, от които нямаше никаква представа, но бе убеден, че могат да се случат с едно бебе в трийсет и четвъртата гестационна седмица. Искаше му се да бе като Уиърд, да можеше да възлага надежди на някой по-непогрешим от представителите на лекарската професия. Какво, по дяволите, би правил без Лин? Какво, по дяволите, щеше да прави с бебето, ако я нямаше нея? И какво щяха да правят с Лин без бебето? Поличбите бяха от лоши по-лоши — Мондо лежеше мъртъв в някаква болнична морга; през най-важната нощ в живота си самият Алекс се оказа не там, където трябваше да бъде.

Беше оставил колата някъде на паркинга на Кралската болница и при третия опит успя да открие входа към акушеро-гинекологичната клиника. Стигна потен и задъхан до регистратурата, но за щастие сестрите тук бяха така привикнали към вида на небръснати мъже с безумни погледи, бръщолевещи несвързано, че появата му дори не бе регистрирана по тяхната скала на Рихтер.

— Госпожа Гилби? А, да, откараха я направо в родилната зала.

Алекс се опита да изслуша съсредоточено упътванията и продължи да ги повтаря под нос, докато се луташе из коридорите. Когато стигна до вратата, която му трябваше, натисна интеркома и впери тревожен поглед в обектива на видеокамерата, надявайки се да прилича повече на бъдещ баща, отколкото на избягал луд. Стори му се, че измина цяла вечност, преди да чуе очакваното бръмчене. Вратата се отвори и той влезе, залитайки, в родилното отделение. И сам не знаеше какво бе очаквал да види, но определено не и едно пусто фоайе, в което цареше зловеща тишина. Застана объркано насред фоайето и зачака. Веднага след това някаква сестра се появи по един от коридорите, които водеха във всички посоки от фоайето.

— Господин Гилби? — попита тя.

Алекс закима трескаво.

— Къде е Лин? — попита той.

— Елате с мен.

Той я последва обратно по коридора, откъдето беше дошла.

— Как е тя?

— Справя се чудесно — сестрата спря с ръка върху дръжката на вратата. — Трябва да ни помогнете — направете всичко възможно тя да остане спокойна. Явно е под напрежение, а регистрирахме един-два спада в сърдечния ритъм на бебето.

— Какво означава това? Всичко наред ли е с него?

— Няма повод за безпокойство.

Алекс не обичаше да чува тези думи от устата на лекари и сестри — обикновено звучаха като явна лъжа.

— Но раждането започна прекалено рано. Тя е още в осмия месец!

— Не бива да се поддавате на страхове. Тук те са в добри ръце.

Вратата се отвори и пред Алекс се разкри сцена, която нямаше нищо общо с упражненията в курсовете за подготовка на родилки, които бяха посещавали заедно с Лин. Трудно му беше да си представи нещо, което би било по-далечно от техните мечти за естествено раждане. Три жени с хирургически шапки шетаха наоколо. До леглото имаше монитор, четвърта жена в бяла престилка следеше внимателно това, което се виждаше на него. Лин лежеше по гръб с разтворени крака, косата й беше прилепнала към главата от пот. Лицето й беше мокро и зачервено, очите й гледаха уплашено. Тънката болнична роба бе залепнала за тялото й. Маркучът от някаква система, поставена до леглото, беше промушен под ръкава на робата.

— Добре, че дойде — изпъшка Лин. — Алекс, страх ме е.

Той застана до нея и взе ръката й в своята. Тя го стисна с все сили.

— Обичам те — каза той. — Справяш се чудесно.

Жената в бялата престилка вдигна поглед към тях.

— Здравейте, аз съм доктор Сингх — каза тя, забелязала най-сетне появата на Алекс. После отиде при акушерката в долния край на леглото. — Лин, малко ме тревожи сърдечният ритъм на бебето. Не напредваме толкова бързо, колкото би трябвало. Може да се наложи да предприемем Цезарово сечение.

— Правете, каквото искате, стига да извадите бебето навреме — изпъшка Лин.

Изведнъж настана някаква суматоха.

— Родовият канал не се разширява, плодът спря да се движи — каза една от акушерките. Доктор Сингх погледна бързо към монитора.

— Забавяне на сърдечната дейност — каза тя.

После всичко се задвижи толкова бързо, че Алекс изобщо не можеше да разбере какво става, само стискаше здраво мократа от пот ръка на Лин. От време на време долавяше отделни фрази.

— Подгответе я за операция.

— Катетър.

— Да подпише формуляра за съгласие.

После леглото, което беше на колелца, се задвижи, вратата се отвори, всички затичаха по коридора към операционната.

Около него всичко се завъртя, виждаше само движещи се петна. Времето непрекъснато сменяше хода си — ту пълзеше, ту препускаше. После, когато Алекс почти бе изгубил надежда, чу вълшебните думи.

— Момиче е. Имате дъщеря.

Сълзи потекоха от очите му и той се обърна, за да види детето си. Бебето беше мокро от кръв, моравочервено и ужасяващо неподвижно и безмълвно.

— О, господи — каза той. — Лин, момиче е.

Но Лин не го чу.

Една от акушерките припряно уви бебето в одеяло и забърза с него нанякъде. Алекс се изправи.

— Всичко наред ли е?

Беше толкова зашеметен, че се остави да го изведат от операционната. Какво ставаше с детето? Дали изобщо беше живо?

— Какво става? — попита Алекс.

Акушерката се усмихна.

— Дъщеря ви е много добре. Няма проблеми с дишането, което обикновено ни създава най-много грижи при недоносените бебета.

Алекс се отпусна на един стол и скри лице с ръцете си.

— Искам само тя да е добре — каза той през сълзи.

— Тя се държи. И тежи два килограма и двеста и четиридесет грама, което е добре. Господин Гилби, помагала съм при раждането на много недоносени бебета, и смея да твърдя, че вашето момиченце е едно от най-жизнеспособните, които съм виждала. Рано е да се говори със сигурност, но мисля, че всичко ще е наред.

— Кога ще мога да я видя?

— След малко ще можете да отидете в неонаталното отделение, тогава ще ви я покажат. Все още няма да можете да я вземете на ръце, но тъй като диша без помощта на апаратура, и това ще стане до ден-два.

— А Лин? — попита Алекс, обзет от чувство на вина, че не бе попитал по-рано.

— Сега поставят шевовете. Не й беше никак леко. Когато я докарат, ще бъде изтощена и дезориентирана, а сигурно и разстроена, защото бебето не може да бъде при нея. Трябва да се държите заради нея.

От там нататък не помнеше нищо, освен онзи миг, в който надникна в прозрачния кувьоз и за първи път видя истински дъщеря си.

— Мога ли да я пипна? — попита той, обзет от благоговение. Бебето изглеждаше толкова безпомощно — мъничка главичка, здраво стиснати клепачи, слепнали кичури тъмна коса.

— Подайте й пръста си — подсказа му акушерката.

Той посегна предпазливо и погали набръчканата кожа на малката ръчичка. Пръстчетата се разтвориха и стиснаха здраво неговия пръст. Алекс се захласна от възторг.

Остана при Лин, докато тя излезе от упойката и й разказа всичко за невероятната им дъщеря. Бледа и изтощена, Лин се разплака.

— Алекс, знам, че бяхме решили да я кръстим Ела, но сега искам да я кръстим Давина — на Мондо — каза тя.

Действителността го блъсна като с юмрук в лицето. Откакто пристигна в болницата, не се беше сещал за Мондо.

— Господи — изохка той и помръкна, обзет от угризения. — Да, хубава идея. О, Лин, и аз не знам какво говоря. В главата ми цари пълен хаос.

— Най-добре ще е да си отидеш у дома и да поспиш.

— Трябва да започвам да въртя телефоните, да уведомя хората.

Лин го потупа по ръката.

— Това може да почака. Имаш нужда от сън. Изглеждаш страшно изтощен.

И той си тръгна, след като обеща да се върне скоро. Но още когато застана пред входа на болницата, установи, че няма да събере сили да стигне до вкъщи. По-късно — може би. Откри тази пейка и се стовари на нея, питайки се как ще се справи през идущите няколко дни. Имаше дъщеря, но още не можеше да я прегърне. Беше загубил още един приятел и изобщо не си позволяваше да прави заключенията, към които го тласкаше мисълта за тази смърт. А трябваше по някакъв начин да намери сили, за да окуражава Лин. До днешния ден винаги бе живял със съзнанието, че ако изпадне в тежко положение, Зиги или Лин винаги ще бъдат до него.

За първи път в живота си Алекс се почувства ужасяващо сам.

 

 

Джеймс Лоусън научи за смъртта на Дейвид Кър по радиото на другата сутрин, докато отиваше с колата си на работа. Не можа да потисне една усмивка на мрачно задоволство, когато чу съобщението. Много време трябваше да мине, но най-сетне виновникът за смъртта на Барни Макленън си получи заслуженото. Но после се сети за Робин и се замисли притеснено за мотива, който му бе дал поради собствената си недискретност. Посегна към телефона в колата.

Веднага щом пристигна в централата, се упъти към стаята на екипа, който обработваше студените досиета. За щастие откри вътре само Робин Макленън, който стоеше до кафеварката и чакаше врялата вода да се процеди през смляното кафе в каничката отдолу. Машината скриваше Лоусън от полезрението му, затова Робин трепна, когато чу гласа на шефа си:

— Научи ли новината?

— Каква новина?

— Убит е Дейвид Кър — Лоусън присви очи и загледа внимателно инспектора. — Снощи, в собствения си дом.

— Шегувате се.

— Току-що го съобщиха по радиото. Обадих се в Глазгоу да проверя дали става дума за нашия Дейвид Кър, и се оказа, че наистина е той.

— Какво се е случило?

Робин му обърна гръб, за да сложи захар в чашата си.

— На пръв поглед обстоятелствата навеждали на мисълта, че е изненадал някакъв крадец, който се е уплашил и го е намушкал. После обаче установили, че прободните рани са две. Е, разбира се, ако крадецът се паникьоса, може и да удари веднъж с ножа, но после неминуемо ще хукне да бяга. Докато в нашия случай убиецът се е постарал Дейвид Кър да не оцелее, за да разправя за случилото се.

— И какви са вашите предположения? — Робин посегна към пълната с кафе каничка.

— Предположенията не са мои, а на полицията в Стратклайд. Обмислят други варианти — поне така се изразиха. — Лоусън помълча, но Робин не каза нищо. — Къде беше снощи, Робин?

Робин го изгледа ядосано.

— Какво означава този въпрос?

— Спокойно, човече. Не те обвинявам в нищо. Но нека погледнем реално на нещата — ако изобщо някой има мотив за убийството на Дейвид Кър, това си ти. Разбира се, аз знам, че ти никога не би направил подобно нещо, на твоя страна съм. Просто искам да съм убеден, че имаш алиби, това е всичко — той постави ръка на рамото на Роби. — Имаш ли алиби?

Робин зарови пръсти в косата си.

— Всъщност не. Майката на Дайан имаше рожден ден и тя отиде с децата в Грейнджмаут. Прибраха се чак след единайсет. Бях у дома, сам — той се намръщи обезпокоено.

Лоусън поклати глава.

— Това не звучи добре, Робин. Първото, за което ще те попитат, е защо не си отишъл с тях в Грейнджмаут.

— Защото не се разбирам с тъща си. Никога не сме били в добри отношения, затова Дайан винаги обяснява отсъствието ми със служебни задължения. Това не се случва за първи път. Не съм отказал да отида на рождения ден, за да мога да прескоча до Глазгоу и да убия Дейвид Кър, за бога! — той прехапа устни. — Да беше която и да било друга вечер, алибито ми щеше да е желязно. Но тъкмо снощи… Да му се не види. Загубен съм, ако те разберат, че Кър е виновен за смъртта на Барни.

Лоусън взе чаша и си наля кафе.

— Няма да го научат от мен.

— Сам знаете как стоят нещата в нашата работа. Тук е същински обменен пункт за клюки. Рано или късно всичко ще излезе наяве. Ще започнат да се ровят в миналото на Дейвид Кър и някой ще се сети, че брат ми загина, спасявайки живота му след глупавия му опит да се самоубие. Ако случаят беше поверен на вас, нямаше ли да искате да поговорите с брата на Барни? Да проверите дали пък той не е решил, че станалото вече е забравено и че е настъпил моментът да си разчисти сметките с Кър? Нали ви казах, загубен съм.

Робън прехапа долната си устна и се извърна.

Лоусън постави ръка на рамото му.

— Знаеш ли какво? Ако някой от Стратклайд се обади да те пита, кажи, че си бил с мен.

Робин го изгледа стреснато.

— Искате да излъжете заради мен?

— И двамата ще излъжем. Защото и двамата сме наясно, че ти нямаш нищо общо със смъртта на Дейвид Кър. Да погледнем нещата от друг ъгъл — така само ще помогнем на колегите. Няма да хабят време и енергия да проучват теб, вместо да търсят истинския убиец.

Робин кимна колебливо.

— Сигурно е така, но…

— Робин, ти си свястно ченге. Освен това си и свестен човек — в противен случай не бих те взел в екипа си. Вярвам в теб и не искам някой да окаля доброто ти име.

— Благодаря ви, сър. Задължен съм ви за доверието.

— Не мисли повече за това. Нека се разберем — ще твърдим, че съм ти дошъл на гости, че сме пили по няколко бири и сме играли покер. Спечелил си около двайсет паунда и аз съм си тръгнал към единайсет. Става ли?

— Чудесно.

Лоусън се усмихна, чукна чашата си в чашата на Робин и си тръгна. Винаги бе вярвал, че това е една от характеристиките на добрия ръководител — открий от какво се нуждаят подчинените ти и им го осигури още преди да са разбрали, че имат нужда от него.

 

 

Същата вечер Алекс отново потегли на път, обратно към Глазгоу.

Беше успял да се добере до дома си, където телефонът се скъсваше да звъни. Беше разговарял с бабите и дядовците. Собствените му родители почти се срамуваха от ликуването си, предвид това, което се бе случило в Глазгоу. Родителите на Лин бяха зашеметени, съсипани от ужасната смърт на сина си. За тях беше прекалено рано да почувстват утеха при мисълта, че се е родила първата им внучка. Новината, че детето е в кувьоз, даваше допълнителни поводи за безпокойство и потиснатост. След двата телефонни разговора Алекс имаше чувството, че се е превърнал в зомби — не чувстваше нищо, най-малко умора. Разпрати по интернет на приятели и колеги обикновено съобщение за раждането на Давина, изключи телефона, легна и заспа моментално.

Когато се събуди, не можа да повярва, че е спал само три часа. Чувстваше се така освежен, сякаш бе прекарал в леглото едно денонощие. Изкъпа се, избръсна се, направи си набързо един сандвич, взе видеокамерата и потегли към Единбург. Откри Лин, седнала до кувьоза на дъщеря им, вперила щастлив поглед в бебето.

— Нали е много красива? — попита тя веднага.

— Разбира се. Позволиха ли ти да я вземеш на ръце?

— Това беше най-хубавият миг в живота ми. Но тя е толкова мъничка, Алекс. Почти безтегловна — Лин впери тревожен поглед в него. — Ще се оправи, нали?

— Как няма да се оправи! Всички от рода Гилби са жилави — двамата се хванаха за ръце и се замолиха безмълвно той да се окаже прав.

Лин го погледна смутено.

— Срамувам се от себе си, Алекс. Брат ми е мъртъв, а аз постоянно мисля за Давина — колко е мила и колко я обичам.

— Разбирам те напълно. Не съм на себе си от радост, но непрекъснато се сещам за Мондо и сякаш падам отвисоко на земята. Не знам как ще се справим с това.

По-късно следобед Алекс също можа да подържи дъщеря си на ръце. Направи десетки снимки, успя да я покаже и на родителите си. Адам и Шийла Кър не намериха сили да дойдат в Единбург, което напомни на Алекс, че не може да се наслаждава до безкрайност на радостите на бащинството. Когато санитарката донесе вечерята на Лин, той стана и каза:

— Трябва да отида в Глазгоу, да видя как е Елен.

— Не бива да се чувстваш задължен да го правиш — възрази Лин.

— Знам. Но все пак тя се обади на нас — припомни й той. — Семейството й е далеч. Сигурно ще има нужда от помощ и за погребението. И най-вече, дължа това на Мондо. През последните години не му бях много добър приятел, и няма как да поправя това. Но въпреки всичко той беше част от живота ми.

Лин се усмихна натъжено, в очите й блеснаха сълзи.

— Горкият Мондо. Непрекъснато си мисля колко ли е бил уплашен накрая. Освен това — да умреш, без да си се простил с хората, които обичаш… Що се отнася до Елен, не мога да си представя как се чувства. Само като си помисля какво би станало с мен, ако нещо се случи с теб или с Давина…

— Нищо няма да се случи с мен и с Давина — прекъсна я Алекс. — Обещавам ти.

Той мислеше непрекъснато за това свое обещание, докато изминаваше разстоянието между радостта и скръбта. Трудно беше да не се почувства залутан между внезапните обрати на живота си през последните дни — но нямаше право да се поддава на слабост. Прекалено много зависеше от него сега.

Когато наближи Глазгоу, се обади на домашния телефон на Елен. Телефонният секретар го пренасочи към мобилния й телефон. Той изруга, отби от пътя и изслуша повторно съобщението, за да запише номера. Елен отговори при второто позвъняване.

— Алекс? Как е Лин? Какво става?

Това го учуди. Винаги беше считал, че Елен е прекалено погълната от собствените си интереси, за да се загрижи за някой друг, освен за себе си и Мондо. Това, че мисълта за състоянието на Лин бе могла да се промъкне през собствената й скръб, така че това да бъде първият й въпрос, го озадачи.

— Имаме дъщеря. — Имаше чувството, че никога през живота си не беше казвал нещо по-значително. Преглътна буцата, която се надигна в гърлото му, и продължи: — Тя е още в кувьоз, защото се роди малко по-рано, но състоянието й е отлично. И е много красива.

— А как е Лин?

— Още не се е възстановила — и физически, и душевно. Но е добре. А ти? Ти как си?

— Не много добре, но предполагам, че ще се справя.

— Виж какво, в момента пътувам към Глазгоу. Къде си сега?

— Полицията все още не е освободила къщата ни — явно проучват местопрестъплението. Засега съм при Джаки, приятелката ми. Тя живее в Мърчънт Сити. Искаш ли да дойдеш тук?

Всъщност Алекс не изпитваше голямо желание да се запознае с жената, с която Елен бе изневерявала на Мондо. Мина му през ума да предложи среща на неутрална територия, но реши, че при тези обстоятелства това ще е проява на безсърдечност.

— Обясни ми как да стигна до вас — каза той.

Откри лесно апартамента. Мърчънт Сити беше кварталът на някогашните търговски складове, междувременно превърнати в престижни жилища за преуспели несемейни мъже и жени. Заемаше половината от втория етаж на сградата. Жената, която му отвори, беше пълна противоположност на Елен. Носеше протрити и прокъсани джинси, тениската й без ръкави разкриваше бицепси, които го накараха да предположи, че тя сигурно би могла да вдигне равностойността на собственото си тегло, без да се изпоти. Над лакътя на едната ръка имаше сложна татуировка, наподобяваща гривна с келтски мотиви. Късата й коса, намазана с гел, стърчеше нагоре като бодли на таралеж. Погледът й беше не по-малко бодлив. Беше свила тъмните си вежди над бледосините си очи, по устните й нямаше и помен от приветствена усмивка.

— Вие трябва да сте Алекс — каза тя с подчертан местен акцент. — Влизайте.

Алекс влезе след нея в просторно студио, което никога не би се появило на страниците на някое списание за вътрешно обзавеждане. Тук нямаше и помен от стерилен модернизъм — това беше жилище на човек, който е наясно с вкусовете и интересите си. Стената в дъното беше покрита от горе до долу с рафтове, претъпкани с книги, видеокасети, дискове и списания. Пред тях имаше комплексен тренажор, до него на пода се търкаляха гири. Кухнята не беше особено спретната, което подсказваше, че там наистина се готви редовно. Меката мебел беше избирана явно по удобство, а не по елегантност. Ниската масичка почти не се виждаше от натрупаните върху нея вестници и списания. По стените висяха снимки на прочути спортистки, поставени в рамки — от Мартина Навратилова до Елен Макартър.

Елен се беше свила в ъгъла на единия диван — ако се съдеше по състоянието на облегалките, тук някъде имаше котка. Алекс прекоси стаята и размени със снаха си обичайните символични докосвания по бузите. Очите на Елен бяха подпухнали, под тях имаше сенки, но иначе изглеждаше, че се владее.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя. — Разбирам какво ти е струвало да тръгнеш насам, вместо да останеш да се радваш на бебето.

— Нали ти казах, тя е още в кувьоз, а и Лин е много изтощена. Казах си, че бих могъл да съм от полза тук. Но… — той погледна усмихнало към Джаки. — Доколкото виждам, има кой да се грижи за теб.

Джаки сви рамене. Враждебното изражение на лицето й не се промени.

— Работя като журналист на свободна практика, затова разполагам с времето си. Искате ли да пийнете нещо? Има бира, уиски и вино.

— Бих предпочел кафе.

— Нямаме кафе. Чай може ли?

„Друго си е да се чувстваш като желан гост“, каза си Алекс.

— Разбира се, може и чай. С мляко, без захар, ако може.

Той седна на другия край на дивана, където седеше Елен. Изражението й говореше, че вече нищо не би могло да я изненада.

— Как се справяш?

Миглите й трепнаха.

— Опитвам се да пропъждам всякакви чувства. Не искам да мисля за Дейвид, защото когато се сетя за него, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Не мога да повярвам, че светът си е същият, а него го няма. А трябва да издържа, не бива да рухвам. Полицаите наистина са ужасни. Спомняш ли си онова грозновато момиче с униформата, което седеше онази вечер в ъгъла?

— Полицайката?

— Да — Елен изпуфтя презрително. — Оказа се, че била учила френски в училище — разбрала е всичко, което си говорихме.

— О, по дяволите!

— Именно. Тази сутрин тук се появи следователят, на когото са възложили случая. Разговаря първо с мен, разпитваше ме за Джаки. Обясни ми, че е безсмислено да лъжа, че тяхната служителка е чула всичко предната вечер. Така че му казах истината. Той се държа учтиво, но беше ясно, че съм събудила подозренията му.

— Разпита ли го какво точно се е случило с Мондо?

— Разбира се — лицето й се сгърчи болезнено. — Каза, че не може да ми съобщи кой знае какво. Прозорецът на задната врата бил счупен, вероятно от крадеца, но не са открили никакви отпечатъци. Ножът, с който е намушкан Мондо, бил от кухненския комплект. Следователят каза, че на пръв поглед можело да се предположи, че Мондо е чул някакъв шум в кухнята и е слязъл да провери какво става. Но той произнесе много подчертано тези думи, Алекс. „На пръв поглед“.

Джаки се върна и му поднесе чаша с образа на Мерилин Монро, доста поизтрит в миялната машина. Чаят беше силен и черен като мастило.

— Благодаря — каза Алекс.

Джаки седна на страничната облегалка и обви с ръка раменете на Елен.

— Първосигнални типове. Жената изневерява, следователно тя или любовникът трябва задължително да пречукат съпруга. Не могат да си представят свят, в който хората правят далеч по-сложни избори. Опитах се да обясня на ченгето, че можеш да се любиш с някого, без задължително да искаш да избиеш останалите му любовници, но той ме изгледа, като че ли съм от друга планета.

В това отношение Алекс беше склонен да даде право на ченгето. Бракът с Лин не му пречеше да осъзнава прелестите на останалите жени. Но мисълта за нея го възпираше да предприеме каквото и да било в това отношение. В неговите представи любовници имаха хората, които не бяха попаднали на подходящ брачен партньор. Можеше да си представи колко ужасно би се почувствал, ако Лин му кажеше, че спи с друг. Прониза го мъчително съжаление към Мондо.

— Сигурно не могат да открият нищо, затова са се съсредоточили върху теб — каза той на глас.

— Но в случая аз не съм престъпник, а жертва на престъпление — каза Елен с горчивина. — Не съм направила нищо на Дейвид. Но да докажеш, че не си направил нищо, е далеч по-трудно, отколкото да доказваш реална постъпка. Сам знаеш колко трудно е да се разсеят подозренията, след като веднъж вече са възникнали. Навремето са докарали Дейвид дотам, че се е опитал да се самоубие.

Споменът накара Алекс да потръпне неволно.

— Сега няма да се стигне дотам.

— Не, няма да се стигне дотам — намеси се Джаки. — Утре имам среща с адвокат. Няма да търпя повече това положение.

Елен я изгледа тревожно.

— Убедена ли си, че това е добра идея?

— Защо не? — попита Джаки.

— Нали се предполага, че човек казва всичко на адвоката си?

Елен хвърли крадешком поглед към Алекс.

— Поверителността на сведенията, които се разменят между адвокат и клиента му, е защитена от закона — каза Джаки.

— Какъв е проблемът? — попита Алекс. — Има ли нещо, което не си ми казала, Елен?

Джаки въздъхна примирено и подбели очи.

— Господи, Елен!

— Спокойно, Джаки, Алекс е на наша страна.

Погледът на Джаки му подсказа, че тя разбира настроението му далеч по-правилно от Елен.

— Какво не си ми казала? — повтори той.

— Не е ваша работа — сопна се Джаки.

— Джаки! — възрази Елен.

— Остави, Елен — Алекс стана. — Нали знаете, нищо не ме задължава да бъда тук — обърна се той към Джаки. — Просто мислех, че ще имате нужда от приятели, особено сред роднините на Мондо.

— Кажи му, Джаки — настоя Елен. — Иначе ще остане с убеждението, че наистина имаме какво да крием.

Джаки изгледа ядосано Алекс.

— Предната вечер излязох от къщи и отсъствах около час. Беше ми свършила тревата, отидох да си взема някой и друг джойнт. Човекът, който ме снабдява, надали е склонен да ми осигури алиби. Пък и да го направи, полицията няма да му повярва. Така че, технически погледнато, и двете може да сме убили Дейвид.

Алекс почувства как целият настръхва. Припомни си онзи момент от изминалата нощ, когато се питаше дали Елен не го манипулира.

— Редно е да съобщите на полицията — каза той рязко. — Разберат ли, че сте ги лъгали, никога няма да успеете да ги убедите в невинността си.

— За разлика от вас навремето, така ли? — попита презрително Джаки.

Никак не му се нравеше упоритата й враждебност, която чувстваше като подводно течение около себе си.

— Дойдох, за да се опитам да ви помогна, а не за да изкарвате агресията си върху мен — каза той рязко. — Казаха ли кога ще можем да вземем тялото?

— Аутопсията е насрочена за днес следобед. Казаха, че след това сме свободни да организираме погребението — Елен разпери ръце. — Не знам на кого да се обадя. Как да постъпя, Алекс?

— Намери телефона на някоя погребална агенция в телефонния указател. После пусни съобщение във вестниците и се обади на по-близките роднини и приятели. Ако искаш, аз мога да поема разговорите с роднините.

Тя кимна.

— Това ще бъде голямо облекчение.

— Не ми се вярва, че ще им е приятно да разговарят с Елен, когато научат за мен — отбеляза иронично Джаки.

— По-добре ще е да спестим това на родителите на Мондо — и без това не им е лесно — каза с леден тон Алекс. — Елен, ще трябва да ангажираш и хотела.

— За какво? — попита озадачено Елен.

— Нали ще се съберете някъде след погребението да почетете паметта му — подсказа Джаки.

Елен притвори очи.

— Не мога да повярвам, че говорим за това, докато Мондо лежи в моргата.

— Е, аз ще тръгвам — каза Алекс. Не беше необходимо да облича в думи мислите си. Напрежението между тримата беше осезаемо.

— Измислихте ли име на дъщеря си? — попита Елен, опитвайки се да прехвърли разговора към по-безобидни теми.

Алекс я погледна тревожно.

— Навремето бяхме решили, ако е момиче, да я кръстим Ела. Но сега… ами Лин реши да я кръстим Давина. На Мондо. Ако не възразяваш, разбира се.

Устните на Елен затрепериха и от очите й потекоха сълзи.

— О, Алекс, толкова съжалявам, че така и не се постарах да се сближа с теб и Лин!

Той поклати глава.

— Защо? За да се чувстваме излъгани и ние сега?

Елен се отдръпна рязко, сякаш я беше ударил. Джаки сви юмруци и застана пред Алекс.

— Струва ми се, че е време да си вървите.

— И аз така мисля — каза Алекс. — Ще се видим на погребението.