Вал Макдърмид
Далечно ехо (28)

26

Плътните завеси скриха светлината, която струеше от прозорците на кабинета. Човекът, който ги наблюдаваше отвън, се намръщи. Такова нещо не се беше случвало досега. Той не обичаше нарушения на рутината. Замисли се обезпокоено каква ли можеше да бъде причината за тази промяна. Но след малко обичайният сценарий се възстанови. Светнаха лампите на долния етаж. Той вече беше запознат с последователността на събитията. Сега щеше да светне и лампата в голямата спалня на вилата в Биърсден, и силуетът на съпругата на Дейвид Кър щеше да се очертае на прозореца. Тя щеше да дръпне завесите така, че да покрият плътно прозореца и отвътре щеше да се процежда само едва забележима светлинка. Почти по същото време върху покрива на гаража щеше да падне отражението на друг светъл правоъгълник, вероятно прозорецът на банята. Това означаваше, че Дейвид Кър се готви да си ляга. Но той никога нямаше да успее да измие петната от ръцете си, също като лейди Макбет. След двайсетина минути светлините в спалнята щяха да угаснат. Тази нощ нямаше да се случи нищо повече.

Греъм Макфадън запали двигателя и потегли в нощта. Започваше да добива представа за живота, който водеше Дейвид Кър, но държеше да научи много повече от това. Защо например той не бе заминал за Сиатъл като Алекс Гилби? Това беше странно. Възможно ли е да откажеш да изпратиш в последния му път човек, който е не само един от най-старите ти приятели, но и твой съучастник?

Освен ако, разбира се, не е настъпило охладняване на отношенията. Хората казват, че крадците се изпокарват, когато делят плячката. Нищо чудно и убийците да се разделят след извършване на престъплението. Може би времето и разстоянието са свършили тази работа. Защото той знаеше, че непосредствено след убийството не е имало никакви признаци за промяна в отношенията им. Така беше казал Брайън.

Споменът за онзи разговор на гробищата присъстваше постоянно в мислите му — забравяше за него само когато спеше. Припомняше си разменените думи и ги прехвърляше като броеница от поводи за безпокойство, но това само затвърждаваше решението му. Първоначално бе искал само да открие истинските си родители; не бе очаквал, че ще бъде погълнат от това търсене на висшата истина. Но фактът бе неоспорим — търсенето на истината сега ангажираше цялото му внимание. Мнозина биха казали, че тези занимания са се превърнали в негова мания, но това бяха хора, които нямаха представа какво означава да посветиш живота си на една кауза, не съзнаваха необходимостта от справедливост. Той беше убеден, че неспокойната сянка на майка му бди над него, че го насочва да извърши това, което е необходимо. Това беше последната му мисъл преди заспиване и първата, след като отвореше сутрин очи. Някой трябваше да си плати.

Братът на майка му не беше особено очарован от срещата им на гробищата. Първоначално Макфадън дори си помисли, че по-възрастният мъж ще се нахвърли върху него, защото той бе свил ръце в юмруци и бе привел глава като разярен бик.

Но Макфадън не отстъпи.

— Искам само да поговорим за майка ми — каза той.

— Не желая да разговарям с вас — изръмжа Брайън Дъф.

— Искам да разбера каква е била.

— Доколкото знам, Джими Лоусън ви е казал да стоите далеч от мен.

— Лоусън е идвал да разговаря с вас за мен?

— Не ставайте самонадеян. Дойде да говори с мен във връзка с подновеното разследване на убийството.

Макфадън кимна с разбиране.

— Значи ви е казал за изчезналите веществени доказателства?

Дъф кимна.

— Да — отпусна ръце и отклони поглед. — Безполезни боклуци, това са те.

— Щом не искате да говорим за майка ми, ще ми разкажете ли поне какво точно се случи, когато тя беше убита? Искам да знам какво е станало, а вие сте свидетел на събитията.

Дъф разбра, че си има работа с много упорит човек. В крайна сметка, поне в това отношение непознатият приличаше на него и брат му.

— Вие май няма да се откажете, а? — попита той кисело.

— Не, няма. Вижте, нито за миг не съм очаквал близките на майка ми да ме приемат с отворени обятия. Разбирам, че според вас мястото ми не е във вашето семейство. Но имам право да узная всичко за произхода си и за това, което се е случило с майка ми.

— Ако ви разкажа всичко, ще обещаете ли да се махнете и да ни оставите на мира?

Макфадън се замисли за миг. По-добре това, отколкото нищо. А може би щеше междувременно да открие пролука в защитната стена, която бе издигнал около себе си Брайън Дъф, за да си остави вратичка за достъп към него, която да му послужи в бъдеще.

— Така да бъде — прие той.

— Знаете ли къде е бар „Ламас“?

— Бил съм там няколко пъти.

Дъф повдигна вежди.

— Ще ви чакам там след половин час.

После се обърна рязко и си тръгна. Докато фигурата на Брайън Дъф потъваше в мрака, Макфадън усети как вълнението се надига в гърдите му като горчив прилив. Толкова отдавна търсеше отговори на въпросите си, че сега, когато се беше добрал до възможността да ги получи, обзелото го напрежение бе почти непоносимо.

Върна се бързо в колата си и потегли право към бар „Ламас“. Откри една по-усамотена ъглова маса, където щяха да могат да разговарят на спокойствие. Седна и започна да се оглежда, питайки се колко ли се е променило заведението в сравнение с времето, когато Роузи е работела тук. По всичко личеше, че последният голям ремонт е бил някъде в началото на деветдесетте, ако се съдеше по мръсните стени и общата потискаща атмосфера. „Ламас“ определено не беше заведение, в което човек може да наслаждава на обстановката.

Макфадън беше преполовил бирата си, когато Брайън Дъф блъсна външната врата, влезе и се упъти право към бара. Очевидно тук го познаваха добре, защото момичето зад тезгяха посегна към чашата още преди той да бе дал поръчката си. Дъф взе бирата си и отиде да седне при Макфадън.

— Да започваме тогава — каза той. — Какво всъщност ви е известно?

— Порових се из архивите на вестниците. Освен това открих едно описание на случая в една документална книга за неразкрити престъпления. Но там се цитират само голи факти.

Дъф отпи от бирата си, без да откъсва очи от Макфадън.

— Факти? Да, възможно е. Но никой не споменава истината. Защото не е позволено да наричаш хората убийци, преди съдебните заседатели да ги провъзгласят за такива.

Макфадън почувства как пулсът му се ускорява. Като че ли подозренията му щяха да се оправдаят.

— Какво искате да кажете? — попита той.

Дъф си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Очевидно разговорът не му беше приятен.

— Ще ви разкажа цялата история. Роузи е била на работа тук вечерта, преди да умре. Тук, зад онзи тезгях. Понякога идвах да я прибера с колата, но онази вечер не дойдох. Беше ми казала, че отива на купон, а после се оказа, че е имала среща с някого. Всички знаехме, че има някакъв нов приятел, но тя не искаше да ни каже кой е. Потайна си беше нашата Роузи. Но ние двамата с Колин подозирахме, че тя го крие, защото се опасява, че няма да го одобрим — Дъф се почеса по брадичката. — Вярно е, че когато ставаше дума за сестра ни, лесно налитахме на бой. Особено пък след като забременя… е, да кажем, не бихме искали да налети на поредния мухльо.

Така или иначе, тя си тръгнала оттук, след като приключили работа, но никой не видял човека, с когото се е срещнала. Просто като че ли през следващите четири часа е изчезнала от лицето на земята — Брайън Дъф стисна чашата си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Към четири часа сутринта четирима студенти, които се прибирали у дома доста пияни, се натъкнали на тялото й, в снега на Халоу Хил. Това е официалната версия — натъкнали се случайно на умиращата — той поклати глава. — Но тя е била на такова място, че човек не би могъл да се натъкне на нея „случайно“. Това е първото, което не бива да забравяте.

Била намушкана с нож в стомаха. Ударът бил само един, но жесток. Раната била дълбока, разрезът — дълъг — Дъф присви рамене, сякаш за да пропъди спомена. — Умряла от загуба на кръв. Който и да е убиецът, той я е отнесъл там, на хълма, и я е захвърлил като чувал с боклук. Това е второто, което не бива да забравяте.

Гласът му беше сух и отривист, очевидно изминалите двайсет и пет години не бяха намалили мъката му.

— Казаха, че най-вероятно е била изнасилена. Опитаха да пробутат и версията, че можело да става дума за по-груб секс, но аз не им повярвах нито за миг. Роузи си беше научила урока. Не се чукаше с момчетата, с които излизаше. Ченгетата се опитаха да изкарат, че ни е лъгала. Но ние с Колин си поговорихме с всички, с които се виждаше, и те до един се заклеха, че не са я чукали. Вярвам им, защото не сме ги галили с перце. Е, разбира се, имало е това-онова, духала им и така нататък. Но не позволявала да се стига докрай. Така че трябва да е била изнасилена. Намериха по дрехите й следи от сперма — той изпръхтя презрително. — Още не мога да повярвам, че тези тъпи копелета са затрили доказателствата. Само това щеше да им бъде достатъчно — ДНК-анализът щеше да реши всичко.

Той отпи от бирата. Макфадън мълчеше, целият напрегнат като ловно куче, надушило дивеч. Опасяваше се, че с някоя дума би нарушил хода на разказа.

— Ето какво бяха сторили със сестра ми. Искахме да разберем кой е виновникът, но шибаните полицаи нямаха и най-бледа представа. Поговориха с четиримата студенти, които я бяха открили, но така и не ги подложиха на истински разпит. Нали ви е ясно какво представлява този град? За университета лошо не се говори. А навремето беше още по-зле.

Алекс Гилби, Зигмунд Малкиевич, Дейви Кър и Том Маккий. Не забравяйте тези имена. Това са четиримата студенти, които открили Роузи. Четиримата, които били целите оплескани с кръвта й, когато дошла полицията, но имали, така да се каже, законно оправдание за това. Ако питате къде са били по време на решаващите четири часа, единственият отговор е, че били на купон. Някакво пиянско студентско събиране, на което никой не е в състояние да каже със сигурност къде е бил другият. Можели са спокойно да излязат и да се върнат, без никой да разбере. Кой би могъл да твърди със сигурност, че не са били на купона само през първия половин час и може би в продължение на около час, преди да си тръгнат? При това са ползвали и имали и достъп до кола — карали един лендроувър.

Макфадън го изгледа учудено.

— Това не се споменава никъде.

— Сигурно е така. Откраднали лендроувъра на някакво момче, което живеело с тях, и същата нощ кръстосвали с него насам-натам.

— Защо не са били обвинени в кражба? — попита Макфадън.

— Добър въпрос, на който никой никога не даде смислен отговор. Вероятно пак по същата причина — да не се говори лошо за университета. А може ченгетата да не са искали да се занимават с дребни обвинения, преди да успеят да докажат основното. Това би означавало да признаят собствената си безпомощност.

Той остави чашата си на масата и започна да изброява на пръсти.

— Така че те не разполагат с истинско алиби. Имали са възможно най-подходящата кола, с която са можели да пренесат тялото в онази виелица. Преди да отидат на купона, са пили тук. Познавали са Роузи. Ние с Колин бяхме убедени, че всички студенти са мухльовци, които само използват момичета като Роузи, за да си прекарват добре, и после, когато се появи подходящата съпруга, ги зарязват на мига. Роузи знаеше какво мислим по въпроса, затова и никога не би си признала, че ходи със студент. Единият от онези четиримата дори си призна, че е поканил Роузи на въпросния купон. А според това, което знам за някогашните лабораторни анализи, резултатите не изключват възможността спермата по дрехите на Роузи да е на Зигмунд Малкиевич, Дейви Кър или Том Маккий.

Той се облегна назад, изтощен от драматизма на продължителния си монолог.

— Нямало ли е други заподозрени?

Дъф сви рамене.

— Съществува, разбира се, загадъчният човек, с когото се е виждала. Но както вече казах, той може да е бил един от онези четиримата. Джими Лоусън имаше някаква тъпа идея, че я е убил някакъв идиот от онези, сатанистите — затова била оставена на онова място. Но така и не се намериха доказателства, които да подкрепят тази теория. Освен това, как би могъл някакъв непознат да се натъкне на нея. Тя надали би излязла да се разхожда в такова време.

— А вие как мислите, какво се е случило всъщност през онази нощ? — Макфадън не можа да се въздържи да не зададе този въпрос.

— Мисля, че тя се е виждала с един от онези студенти. Мисля, че на него му е писнало, защото не му е бутала. Сигурно я е изнасилил. Още да знам, може да са я изнасилили и четиримата. Когато са осъзнали какво са направили, им е станало ясно, че отиват на кино, ако я пуснат да си върви. Това щяло да съсипе блестящото им бъдеще и блестящите им дипломи. Затова са я убили.

Възцари се продължително мълчание.

Макфадън проговори първи.

— Не успях да разбера кои са тримата, които не са изключени от подозрение след анализа на спермата.

— Това никога не е ставало обществено достояние. Но е истина. Един от приятелите ми излизаше с едно момиче, които работеше в полицията. Тя беше от цивилните служители, но знаеше доста неща. Като се има предвид какво е било известно за четиримата студенти, начинът, по който полицията допусна следствието да замре, беше истинско престъпление.

— Не ги ли арестуваха?

Дъф поклати глава.

— Викаха ги на разпит, но от това нищо не излезе. Не, те са на свобода до ден-днешен. Като волни птички — той допи бирата си. — Ето, сега знаете как стоят нещата — той бутна назад стола си. Явно бързаше да си тръгне.

— Чакайте — каза Макфадън настоятелно.

Дъф го загледа нетърпеливо.

— А защо вие не сте предприели нищо по въпроса?

Дъф се отдръпна рязко, сякаш Макфадън го беше ударил.

— Кой казва, че не сме предприели нищо?

— Ами нали току-що казахте, че онези хора са свободни като волни птички.

Дъф въздъхна толкова дълбоко, че мирисът на бира достигна до ноздрите на Макфадън.

— Нямахме възможност да предприемем кой знае какво. Опитахме се да приклещим двама от тях, но ченгетата ни бяха вдигнали мерника. Бяха ни предупредили, че ако нещо се случи с някой от студентите, не те, а ние ще се озовем зад решетките. Ако ставаше дума само за нас двамата с Колин, нямаше да им обърнем никакво внимание. Но не можехме да причиним това на майка ни след всичко, което изстрада. Затова се отказахме — той прехапа долната си устна. — Джими Лоусън все повтаряше, че това следствие няма да бъде приключено. Един ден, така казваше той, човекът, който е убил Роузи, ще си получи заслуженото. И аз наистина бях повярвал, че това ще стане сега, когато подновиха следствието — той поклати глава. — Толкова по-зле за мен. — Този път той стана решително. — Аз спазих моята страна на споразумението. А сега вие трябва да спазите вашата. Стойте настрана от мен и близките ми.

— Моля ви, само още нещо.

Дъф се поколеба, опрял ръка на облегалката на стола, готов да си тръгне.

— Какво?

— Баща ми. Кой е моят баща?

— Не ви трябва да знаете. Беше един жалък неудачник.

— И така да е, половината от гените си съм наследил от него — Макфадън забеляза, че Дъф се колебае. Реши да настоява. — Кажете ми кой е баща ми и никога повече няма да чуете за мен.

Дъф сви рамене.

— Името му е Джон Стоуби. Отиде да живее в Англия три години преди Роузи да бъде убита.

Обърна му гръб и си тръгна.

Макфадън седя известно време напълно неподвижен, без да докосва бирата си. Име. Най-сетне се беше добрал до нещо, от което можеше да започне проследяването. Най-сетне разполагаше с име. Но имаше и още нещо. Бе си намерил оправдание за решението, което взе, след като изслуша признанието на Джими Лоусън за некомпетентността на полицията. Имената на четиримата студенти му бяха известни. Те присъстваха в статиите за убийството, публикувани във вестниците. Знаеше ги от месеци. Всичко, което бе прочел в пресата, изостряше отчаяното му желание да открие човека, когото трябва да вини за смъртта на майка си. Когато реши да разбере къде се намират сега четиримата мъже, които според него бяха разбили надеждите му да види истинската си майка, той установи с огорчение, че и четиримата са преуспели, че са станали почтени и уважавани членове на обществото. Каква справедливост беше това?

Незабавно се зае да търси в интернет всякаква информация за четиримата. А признанието на Лоусън за изчезналите доказателства затвърди окончателно решението му да не допуска виновниците да останат ненаказани. Ако полицията на Файф не бе в състояние да ги накара да си платят за стореното, налагаше се да потърси други пътища към възмездието.

На другата сутрин след разговора си с Брайън Дъф, Макфадън се събуди рано. От една седмица не ходеше на работа. Програмирането му се удаваше до съвършенство, то беше и единственото занимание, което му действаше успокояващо. Но напоследък седенето пред монитора и проследяването на сложните структури на новия му проект го изнервяше. В сравнение с другите мисли, които кипяха в мозъка му, останалото изглеждаше маловажно, безсмислено и жалко. Нищо в досегашния му живот не го бе подготвило за новата му мисия, и той съзнаваше, че ако иска да се справи, трябва да й се отдаде изцяло, а не да й отделя свободното си време, когато се върне от работа. Отиде на лекар и заяви, че страда от последиците на стрес. Твърдението му не беше много далеч от истината и той бе достатъчно убедителен, за да получи болнични до Нова Година.

Стана от леглото и тръгна, залитайки, към банята. Имаше чувството, че е спал само няколко минути. Почти не погледна в огледалото, не обърна внимание на сенките под очите си и на хлътналите си бузи. Имаше важна задача. Опознаването на убийците на майка му бе далеч по-важно от редовното хранене.

Без дори да се облече или да си направи кафе, той отиде в стаята с компютрите. Натисна мишката на единия и в ъгъла на монитора замига съобщение, че в пощата му има нови съобщения. Отвори пощата и видя, че съобщенията са две. Отвори първото. Дейвид Кър беше публикувал статия в последния брой на някакво академично издание. Куп дивотии за някакъв френски писател, за когото Макфадън дори не бе чувал. Новината не го вълнуваше изобщо, но появата на съобщението доказваше, че е задал правилно параметрите на информацията, която искаше да получава. Дейвид Кър не беше чак толкова рядко име и ако не беше стеснил полето на търсене, пощата му щеше да се затрупва ежедневно от десетки съобщения. Което би било досадно.

Следващото съобщение бе далеч по-интересно. Беше отпратка към уеб страницата на вестник „Сиатъл Поуст Интелиджънсър“. Докато четеше статията, по устните му плъзна усмивка.

„Известен педиатър загива в пожар при неизяснени обстоятелства

Основателят на престижната клиника «Файф» загина при пожар в дома си в Кинг Каунти. Полицията подозира умишлен палеж.

Доктор Зигмунд Малкиевич, известен и сред пациентите, и сред колегите си като «Доктор Зиги», загина в пламъците, погълнали усамотената му къща вчера, в ранните утринни часове.

Три пожарни коли се появили на мястото на пожара, но междувременно пламъците били унищожили по-голямата част от къщата, строена почти изцяло от дърво. Началникът на пожарната Джонатан Ардайлс заяви: «Когато най-близкият съсед на доктор Малкиевич ни съобщи за пожара, огънят вече е бил обхванал изцяло къщата. Когато пристигнахме, не ни оставаше нищо друго, освен поне да се опитаме да спрем разпространението на огъня към близката гора».

Аарон Бронстийн от следствения отдел на полицията съобщи днес, че най-вероятно става въпрос за умишлен палеж. Той заяви: «Специалисти по умишлени палежи проучват мястото на пожара. На този етап не сме в състояние да кажем нищо повече».

Роден и израснал в Шотландия, д-р Зигмунд Малкиевич, четиридесет и петгодишен, работеше в Сиатъл в продължение на повече от петнайсет години. Бил е педиатър в общинската болница на Кинг Каунти, но преди девет години напуска, за да основе собствена клиника. Беше утвърден специалист в областта на детската онкология, и се занимаваше с лечението на левкемия.

Д-р Анджела Редмънд, член на екипа на д-р Малкиевич, заяви: «Всички сме потресени от трагичната новина. Като колега доктор Зиги беше винаги готов да се притече на помощ, с открито сърце, беше се посветил изцяло на пациентите си. Всички, които го познаваха, ще посрещнат с дълбока скръб вестта за смъртта му».“

Думите танцуваха пред очите му. Прочетеното събуди у него странна смесица от оживление и раздразнение. Съдейки по това, което знаеше за образците от сперма, му се струваше оправдано Малкиевич да умре. Но Макфадън беше разочарован, че авторът на статията не си е направил труда да изрови мръсните подробности от миналото на Малкиевич. От статията излизаше, че Малкиевич е бил някакъв вариант на Майка Тереза, а Макфадън знаеше отлично, че истината е друга. Може би трябваше да прати един мейл на журналиста, в който да му изясни някои подробности.

От друга страна, това като че ли не беше добра идея. Щеше да му е по-трудно да продължава да следи убийците, ако те научеха, че някой се интересува от това, което се бе случило преди двайсет и пет години. Не, по-добре щеше засега да запази за себе си всичко, което знаеше. Все пак, можеше спокойно да се поинтересува кога ще бъде погребението и да нанесе един удар, стига те да бяха в състояние да разберат хода му. Нямаше да е зле да хвърли в сърцата им първите семена на безпокойството, да започнат да се измъчват. Достатъчно мъка бяха причинили на другите през изминалите години.

Погледна часовника на компютъра. Ако тръгнеше веднага, щеше да стигне в Норт Куийнсфери навреме, за да проследи Алекс Гилби, който отиваше по това време на работа. Щеше да прекара сутринта в Единбург, а оттам щеше да прескочи до Глазгоу, за да види какво прави Дейвид Кър. Но преди това щеше да започне издирването на Джон Стоуби. Крайно време беше.

 

 

Две дни по-късно той проследи Алекс до летището и го видя как се регистрира за полета до Сиатъл. Колко тесни бяха все още връзките, които убийството беше изградило между тях преди толкова години! Той бе очаквал, че Дейвид Кър ще се срещне с Гилби на летището, но от него нямаше и следа. А когато се върна колкото можеше по-бързо в Глазгоу, за да провери да не би да е изпуснал плячката си, откри Кър в една аудитория — четеше си лекцията, която беше предвидена в програмата.

А това определено беше доста странно.