Вал Макдърмид
Далечно ехо (27)

25

Със замъглени от сълзи очи Алекс се опитваше да разчете програмата на заупокойната церемония. Ако някой го беше питал коя част от музикалната програма би го разстроила най-много, той сигурно щеше да се спре на „Rock’n’Roll Suicide“ на Боуи заради съдържащото се в песента предизвикателство, заради отхвърлянето на самотата. Но по време на тази песен успя да се овладее, дори изпита възторжено умиление при вида на Зиги, заснет в далечните години на младостта им — снимката се появи на големия екран в единия край на залата на крематориума. Това, което го извади от равновесие, бе музиката, написана от Брамс за онази част от посланието на свети Павел към коринтяни, в която става дума за вяра, надежда и любов:

Wir sehen jetzt durch einen Spiegel in einem dunklen Wort. Сега виждаме смътно като през огледало.

Колко мъчително точни му се сториха сега тези думи. Това, което бе научил за смъртта на Зиги, сякаш нямаше никакъв смисъл — нито логичен, нито метафизичен.

Сълзи се стичаха по бузите му, но на него му бе все едно. Не беше единственият човек в залата, който плачеше, а и отдалечеността от дома му помагаше да отхвърли обичайната си емоционална сдържаност. До него стърчеше Уиърд, който в съвършено скроеното си, пищно расо се набиваше на очи доста повече от хомосексуалистите в тълпата. Разбира се, Уиърд не плачеше, но устните му се движеха непрестанно. Алекс предполагаше, че това е израз на набожност, а не на психическо заболяване, защото ръката на Уиърд постоянно се стрелкаше към смехотворно пищния позлатен кръст, който висеше на гърдите му. Когато го видя за първи път на летище „Сий Так“, Алекс едва не се разсмя на глас. Уиърд се насочи уверено към него и пусна куфара си на земята, за да притисне приятеля си в крайно театрална прегръдка. Алекс забеляза колко гладка бе кожата на лицето му и предположи, че това се дължи на пластичната хирургия.

— Добре направи, че дойде — каза той и поведе Уиърд към колата, която бе наел същата сутрин.

— Зиги беше най-старият ми приятел — заедно с теб и Мондо. Знам, всеки тръгна по различен път, но никой не може да ни отнеме старото приятелство. Дори сегашния си живот дължа донякъде на приятелството ни. Какъв християнин ще съм, ако пренебрегна тази истина?

Алекс не можеше да разбере защо всичко, което говореше Уиърд, звучеше като публично изявление. Когато говореше, сякаш се обръщаше към невидима аудитория, която следеше думите му. През изминалите двайсет години се бяха виждали само няколко пъти, но всеки път беше същото. Още първия път, когато му отидоха на гости в малкото градче в Джорджия, където бе свещеник, Лин го бе кръстила „медийния угодник“ — и прякорът беше подходящ до ден-днешен.

— А как е Лин? — попита Уиърд, докато се наместваше на седалката до Алекс и оглаждаше гънките на идеално скроения си костюм, който дискретно намекваше за професията му.

— Бременна в седмия месец и просто цъфти — отвърна Алекс.

— Слава на бога! Знам колко много копнеехте и двамата това да се случи — лицето на Уиърд се озари от усмивка, която изглеждаше напълно искрена. Но като се има предвид колко време прекарваше пред камера по време на телевизионните си проповеди, при него бе трудно да се различи искреното от фалшивото. — Децата са благословение, за което трябва постоянно да благодарим на Бога. Моите пет са източник на най-хубавото, което се случва в живота ми. Любовта на човек към децата му е по-чиста и по-силна от всичко друго на този свят. Алекс, знам, че тази промяна в живота ти ще ти донесе само щастие.

— Благодаря, Уиърд.

Преподобният трепна.

— Тая няма да я бъде — прибегна той до фраза, обичайна за младежките им години. — Мисля, че вече не е подходящо да се обръщаш към мен с този прякор.

— Съжалявам. Старите привички не се изкореняват лесно. За мен ти винаги ще си останеш Уиърд.

— А теб някой да те е наричал напоследък „Гили“?

Алекс поклати глава.

— Прав си. Ще се постарая да не забравям, Том.

— Ще съм ти благодарен, Алекс. А ако решите да кръстите детето, с радост бих ръководил кръщението.

— Надали ще го кръстим. Предпочитаме да му оставим правото на свободен избор един ден.

Уиърд изду устни.

— Разбира се, решението си е ваше.

Подтекстът беше ясен. „Щом искате, лишете детето си от надеждата за спасение“. Уиърд се загледа през прозореца на колата.

— Къде отиваме?

— Пол запази стая и за теб в мотела, където сме отседнали ние двамата.

— Това близо ли е до мястото на пожара?

— На десетина минути от там е. Защо?

— Бих искал да отида първо там.

— Защо?

— Искам да прочета молитва.

Алекс въздъхна шумно.

— Така да бъде. Но има нещо, за което трябва да те предупредя. Полицията е на мнение, че става дума за палеж.

Уиърд сведе глава с мрачно изражение.

— Точно от това се опасявах.

— Така ли? Откъде ти е дошло на ума?

— Пътят, който избра Зиги, криеше опасности. Кой знае какъв човек може да е допуснал в дома си? Кой знае чия заблудена душа е докарал до крайност?

Алекс блъсна с юмрук по волана.

— Дявол да го вземе, Уиърд. Мислех, че в Библията пише: „Не съдете, ако не искате да бъдете съдени“. За какъв, по дяволите, се имаш, та приказваш такива глупости? Най-добре е отсега да си избиеш от главата всички измишльотини, които си съчинил за начина на живот, който водеше Зиги. Двамата с Пол бяха моногамни. През изминалите десет години нито един от двамата не е имал странични сексуални контакти.

На лицето на Уиърд се изписа онази лека, снизходителна усмивчица, която будеше у Алекс желанието да му удари шамар.

— Ти винаги си вярвал безусловно на всяка негова дума.

Алекс нямаше желание да предизвиква скандал. Преглътна резкия отговор, който напираше на устните му, и вместо това каза:

— Това, което исках да ти кажа, е че хората от полицията са съчинили някаква идиотска хипотеза, съгласно която подпалвачът е Пол. Така че се постарай да бъдеш малко по-внимателен с него, и без това не му е лесно.

— А защо хипотезата да е идиотска? Не съм запознат особено добре с методите на полицията, но доколкото ми е известно, повечето убийства, които не са свързани с организирана престъпност, са дело на брачния партньор. А след като искаш от мен да бъда тактичен, редно е да приемаме Пол за съпруг. Ако бях служител в полицията, би било крайно небрежно от моя страна да пренебрегна такава възможност.

— Добре, нека предположим, че те само си вършат работата. Но ние сме приятели на Зиги. Ние двамата с Лин им идвахме често на гости през изминалите години и сме прекарали доста време с тях. Вярвай ми, това не беше връзка, която би могла да завърши с убийство. Би трябвало поне да помниш как се чувства човек, когато го подозират в нещо, което не е извършил. Е, точно същото преживява Пол сега. Струва ми се, че той има нужда от подкрепа, а не полицията.

— Добре, добре — измънка смутено Уиърд. Фасадата му се пропука за миг под напора на спомените — беше си спомнил първичния страх, който всъщност го бе тласнал тогава към църквата. Той мълча през останалия път, и всеки път, когато Алекс хвърляше поглед към него, се правеше, че оглежда пейзажа, за да не среща очите му.

Алекс навлезе в добре познатото му отклонение от магистралата и се насочи на запад, натам, където бе някога домът на Зиги и Пол. Сърцето му се сви, когато поеха по тесния път, който се виеше между дърветата. Въображението му вече го бе измъчвало с какви ли не картини, свързани с пожара. Но когато излезе от последния завой и видя останките от къщата, разбра, че фантазията му е била доста бедна. Беше очаквал да види почернели стени. Но това, което виждаше пред себе си, бе сцена на пълно унищожение.

Алекс спря безмълвно колата. Излезе от нея и направи няколко неуверени крачки към мястото на пожара. За свое учудване установи, че наоколо все още тегнеше миризма на изгоряло, нахлуваше в ноздрите и гърлото му и го задушаваше. Вторачи се в овъглените останки, без да смее да свърже в мислите си спомена за някогашната къща с това, което виждаше пред себе си. Няколко тежки греди стърчаха под абсурдни ъгли, но освен тях нямаше никакви различими форми. Къщата наистина трябва да беше пламнала като главня, натопена в катран. Дори дърветата, които са растяли най-близо до къщата, са били погълнати от огъня — разкривените им скелети се очертаваха рязко на фона на морето и далечните острови.

Той почти не забеляза Уиърд, който мина покрай него. Свел глава, свещеникът спря точно пред жълтите ленти, с които бяха оградили местопрестъплението. После отметна глава. Гъстата му сребриста коса, подобна на грива, блестеше на светлината.

— Господи… — започна той. Звучният му глас отекна надалеч в откритото пространство.

Алекс почувства, че най-неочаквано в гърлото му се надига кикот. Съзнаваше, че това вероятно се дължи на нервното напрежение, вероятно бе някакъв вид емоционална реакция на шока, който му бе причинила сцената пред тях. Но наистина не можеше да се овладее. Човек, който знаеше на какво бе способен Уиърд под реакцията на халюциногени и го беше виждал как повръща на улицата, изхвърлен от поредната кръчма, не бе в състояние да го приеме сериозно. Обърна се рязко и тръгна обратно към колата, затваряйки с трясък вратата, за да се изолира от тирадата, която Уиърд отправяше към облаците. Почувства се изкушен да потегли и да остави свещеника на волята на природните сили. Но Зиги никога не изоставяше Уиърд — не го бяха изоставяли и останалите. А точно сега единственото, което можеше да направи Алекс, бе да се държи така, както би искал от него Зиги. Затова си остана на мястото.

Поредица образи се нижеха като живи пред очите му. Виждаше Зиги, дълбоко заспал в леглото си; внезапно избухналия огън; огнените езици, ближещи дървото; дима, който се стелеше из добре познатата му стая; Зиги, който се размърдва насън, когато изпаренията започваха полека да проникват в дихателните му пътища; размазаните очертания на къщата, трептящи в горещия въздух, замъглени от дима. Това беше нетърпимо, трябваше да се опита да пропъди някак тези образи от съзнанието си. Опита се да си представи лицето на Лин, но не успя. Искаше само едно — да се махне колкото е възможно по-скоро оттук, да вижда пред себе си нещо друго.

След десетина минути Уиърд се върна в колата. Когато отвори вратата, заедно с него вътре нахлу леден въздух.

— Брр — каза той. — Никога не съм бил убеден, че в ада е горещо. Ако питат мен, там би трябвало да е по-студено, отколкото във фризер.

— Сигурен съм, че ще поговориш по въпроса с Господ, когато отидеш на небето. А сега може ли да тръгваме към мотела?

Пътуването от летището явно бе изчерпало нуждата на Уиърд от компанията на Алекс. Веднага щом се настани в мотела, той поръча такси за центъра. Обясни, че искал да се види с някакъв свой колега. Уговориха се да се видят на другата сутрин, за да може Алекс да го закара на погребението. Изглеждаше някак странно потиснат. Въпреки това Алекс се безпокоеше ужасно — не знаеше какво може да му хрумне по време на ритуала.

Последните тактове от музиката на Брамс заглъхнаха и на катедрата застана Пол.

— Всички сме дошли тук, защото Зиги имаше изключително значение за всеки един от нас — започна той. Явно се владееше с усилие. — Дори да говоря цял ден, няма да мога да ви обясня какво означаваше той за мен. Затова няма и да опитам. Но ако някой от вас има желание да говори, да сподели с нас някой спомен за Зиги, който е съхранил, съм убеден, че всички ще се радват да го чуят.

Още преди да спре да говори, от предната редица столове стана един възрастен мъж, излезе напред и се обърна с лице към присъстващите. Едва сега Алекс осъзна какво е причинило на Карел Малкиевич съзнанието, че погребва сина си. Той сякаш се беше смалил, широките му рамене се бяха привели напред, тъмните му очи бяха хлътнали в орбитите си. Не беше виждал овдовелия баща на Зиги от две години, но промяната беше наистина потискаща.

— Не мога да се примиря със загубата на сина си — каза той. Едва доловимият полски акцент все така се примесваше с шотландското му произношение. — През целия си живот той ми даваше само поводи да се гордея с него. Още от дете се грижеше за хората около себе си. Винаги е бил амбициозен, но целта му не беше да постигне слава. Той искаше да бъде най-добрият в професията си, защото това означаваше, че може да направи възможно най-доброто за хората. Зиги никога не се притесняваше особено от мнението на другите за него. Винаги казваше, че ще го съдят по това, което е сторил, а не по мнението на другите хора. Радвам се, че виждам днес толкова хора, защото това означава, че всички вие сте разбрали това — старият човек отпи глътка вода от чашата, поставена пред него. — Обичах сина си. Може би не съм му го казвал достатъчно често. Но се надявам, че е умрял уверен в моята обич.

Той сведе отново глава и се върна на мястото си.

Алекс стисна с два пръста основата на носа си, опитвайки се да спре напиращите сълзи. Отпред заставаха един след друг приятели и колеги на Зиги. Всички те казваха едно — колко много са го обичали и колко ще им липсва. Някои разказваха личните си спомени, свързани с него, някои от тях забавни, но всички разказани с топло чувство. Алекс искаше също да каже нещо, но се опасяваше, че гласът ще му изневери. Тогава настана моментът, от който се боеше. Почувства как Уиърд, който седеше до него, се размърдва и се изправя. Алекс изпъшка едва чуто.

Докато проследяваше с поглед Уиърд, който вървеше към подиума, той се зачуди как приятелят му бе успял да се изгради като така силно въздействащо присъствие през годините. Навремето Зиги беше харизматичната личност, докато Уиърд беше най-тромав и неуверен в себе си от четиримата — от него винаги можеше да се очаква да каже нещо неподходящо, да обърка нещо, да не улучи верния тон на разговора. Но явно си беше научил добре урока. Когато Уиърд най-сетне заговори, в залата цареше такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе.

— Зиги беше най-старият ми приятел — поде той. — Бях убеден, че не избра верния път в живота си. От своя страна той ме имаше, направо казано, за дръвник — няма по-подходяща дума в нашия език. Може би дори за шарлатанин. Но това нямаше значение. Връзката между нас беше достатъчно силна, за да издържи на всякакво натоварване. А това беше така, защото годините, които прекарахме заедно, са най-трудните години в живота на всеки човек — годините, когато загърбваш детството и заставаш лице в лице със зрелостта. Всички ние се борим със себе си през тези години, опитваме се да разберем кои сме всъщност и какво можем да дадем на този свят. Някои от нас имат голямото щастие да срещнат приятел като Зиги, който винаги ще им подаде ръка, когато се заблудят.

Алекс слушаше и не вярваше на ушите си. Беше очаквал обичайните заплахи с адски огън и вечно проклятие, а вместо това чуваше недвусмислени думи на обич. Установи, че ни в клин, ни в ръкав беше започнал да се усмихва.

— Ние бяхме четирима — продължаваше Уиърд. — Бяхме се нарекли „момчетата от Къркалди“. Срещнахме се още през първия учебен ден в гимназията и тогава се случи нещо вълшебно. Станахме приятели. Споделяхме най-скритите си страхове и най-бурните си възторзи. В продължение на години бяхме същинска напаст, но какво от това? Във всяка група приятели ролите се разпределят. Аз бях глупакът — онзи, който никога не знаеше кога е прекалил и трябва да спре — Уиърд сви леко рамене. — Сигурно ще се намерят хора да кажат, че и досега съм си такъв. Зиги беше човекът, който ме спасяваше от мен самия. Зиги беше този, който не допускаше да си навредя. Той ме опази от най-тежките крайности, докато открих един по-велик Спасител. Но дори тогава Зиги не ме напусна.

През последните години се виждахме рядко. Всеки от нас беше зает със своето настояще. Но това не означава, че бяхме загърбили миналото. За мен в много отношения Зиги си оставаше пробен камък. Няма да се преструвам, че съм одобрявал всеки негов избор. Ако го сторя, с право можете да ме заклеймите като лицемер. Но тук, в този ден, всичко това няма значение. Има значение само едно — че приятелят ми е мъртъв, и че с неговата смърт една светлина в живота ми угасна. Никой от нас не може да живее без светлина. Затова днес аз скърбя, защото ни напусна човекът, който ми помогна да стъпя на пътя към спасението. Единственото, което бих могъл да направя в памет на Зиги, е да се старая да протягам ръка на всеки, който застане на пътя ми и е в нужда, също както правеше той. Ако мога да помогна днес на някой от вас, не се колебайте да се обърнете към мен. Заради Зиги — Уиърд огледа залата с лъчезарна усмивка. — Благодаря на Бога, задето ме дари с приятелството на Зигмунд Малкиевич. Амин.

Разбира се, не изневери на себе си, помисли си Алекс. Но днес Уиърд наистина бе постъпил така, че Зиги би се гордял с него. Когато приятелят му се върна на мястото си, Алекс се пресегна и стисна ръката му. Уиърд не отдръпна своята.

После всички тръгнаха да излизат един по един, изреждаха се да поднесат съболезнованията си на Карел Малкиевич и на Пол. Излязоха навън, под бледата слънчева светлина, и се оставиха тълпата да ги понесе покрай натрупаните отпред цветя. Въпреки молбата на Пол никой, освен роднините да не изпраща цветя, имаше няколко дузини венци и букети.

— Той успяваше да накара всеки да се чувства негов близък — каза Алекс почти на себе си.

— Ние бяхме по-близки от братя — допълни тихо Уиърд.

— Това, което ти каза там, вътре, беше много хубаво.

Уиърд се усмихна.

— Не очакваше такова нещо от мен, нали? По лицето ти личеше.

Алекс не отговори. Беше се навел над цветята, за да прочете една картичка.

„Скъпи Зиги, светът е прекалено пуст без теб. С обич от всички твои приятели от клиниката“.

Усещането му беше познато. Той продължи да чете останалите картички, докато стигна до последния венец. Беше съвсем малък и дискретен, от бели рози, преплетени с клонки розмарин. Алекс прочете картичката и се намръщи.

„Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“.

— Видя ли това? — обърна се той към Уиърд.

— Много стилно — отбеляза одобрително приятелят му.

— А не ти ли се струва някак… и аз не знам… не смяташ ли, че навява неприятни асоциации?

Уиърд се намръщи.

— Привиждат ти се призраци. Според мен няма нищо обезпокояващо — съвсем подходящ текст за надгробен венец.

— Уиърд, той загина точно в деня, когато се навършиха двайсет и пет години от смъртта на Роузи Дъф. Тази картичка не е подписана. Съвпаденията не ти ли се струват множко?

— Алекс, това са отдавна минали неща — Уиърд разпери ръце в жест, обхващащ всички опечалени. — Наистина ли вярваш, че тук би могло да има дори един човек, който е чувал името Роузи Дъф? Просто малко по-театрален жест, в което няма нищо изненадващо — сред присъстващите има доста артистични личности.

— Дали са отново ход на следствието, знаеш ли — когато решеше, Алекс можеше да бъде не по-малко упорит от Зиги.

Уиърд го изгледа удивено.

— Не, нямах представа.

— Научих от вестниците. Започнали са преразглеждане на неразрешени случаи в светлината на новите технологии — нали знаеш, ДНК-анализи и тъй нататък.

Уиърд посегна към кръста на гърдите си.

— Да благодарим на Бога.

Алекс попита озадачено:

— Не се ли безпокоиш, че пак ще започнат да спрягат старите лъжи?

— Защо да се безпокоя? Ние няма от какво да се страхуваме. Най-сетне имената ни ще бъдат очистени от тежестта на съмненията.

Алекс каза угрижено:

— Де да можех да повярвам, че това наистина би станало толкова лесно.

 

 

Дейвид Кър възкликна раздразнено и бутна лаптопа си настрани. От един час се опитваше да изчисти първоначалния вариант на една своя статия върху съвременната френска поезия, но колкото повече се взираше в екрана, толкова по-малко успяваше да намери някакъв смисъл в думите пред себе си. Свали очилата си и потърка очи. Опитваше се да убеди сам себе си, че разсеяността му се дължи на преумората в края на семестъра. Но съзнаваше, че се самозалъгва.

Колкото и да се стараеше да пропъди мисълта от съзнанието си, не можеше да забрави, че докато седеше тук и коригираше писанията си, близки и приятели се прощаваха за последен път със Зиги. Не съжаляваше, че не отиде на погребението — Зиги бе част от едно минало, толкова далечно, че на моменти му се струваше като някакъв предишен живот. Беше уверен, че каквото и да дължи на приятеля си, то не може да оправдае неприятностите и тревогите, свързани с едно пътуване до Сиатъл за погребението му. Но новината за смъртта на Зиги събуди спомени, които Дейвид Кър се бе постарал да отпрати толкова надълбоко в съзнанието си, че те се появяваха наистина много рядко. Не бяха спомени, които пораждат приятни чувства.

Въпреки това, когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката без следа от лошо предчувствие.

— Доктор Кър? — гласът отсреща беше непознат.

— На телефона. С кого разговарям?

— Инспектор Робин Макленън от следствения отдел на полицията във Файф — мъжът говореше бавно и отчетливо, като човек, който съзнава, че е пил малко повечко от допустимото.

Дейвид потръпна неволно. Изведнъж изпита такъв студ, като че ли отново се беше озовал във вълните на Северно море.

— И защо ми се обаждате? — попита той с войнствен тон.

— Аз съм един от следователите, които се занимават с възобновените следствия. Може би сте чели за това във вестниците.

— Това не е отговор на въпроса ми — сопна се Дейвид.

— Исках да поговоря с вас за някои обстоятелства, свързани със смъртта на брат ми, инспектор Барни Макленън.

Дейвид се стресна. Не знаеше как да реагира при такъв директен подход. Винаги се беше боял, че този момент ще настъпи, но през изминалите двайсет и пет години бе съумял да се убеди, че това може да му се размине.

— Още ли сте там? — попита Робин. — Казах, че искам да поговоря с вас…

— Чух ви — отвърна рязко Дейвид. — Нямам какво да ви кажа. Нито сега, нито когато и да било, дори да решите да ме арестувате. Вашите колеги успяха веднъж да съсипят живота ми. Няма да ви дам възможност да направите още веднъж същото — и той затвори рязко телефона. Беше се задъхал, ръцете му трепереха. Кръстоса ги пред гърдите си, като че ли прегръщаше сам себе си. Какво ставаше всъщност? Нямаше представа, че Барни Макленън е имал брат. Освен това защо му е трябвало на този брат да чака толкова дълго, за да почне да го разпитва едва сега за събитията през онзи ужасен следобед? Когато Макленън спомена преразглеждането на студените досиета, Дейвид беше сигурен, че ще иска да говорят за Роузи Дъф, което само по себе си би било достатъчно неприятно. Но Барни Макленън?

Възможно ли бе след двайсет и пет години полицията да реши да разгледа случая като убийство?

Той потръпна отново, загледан в нощта навън. Блещукащите светлинки на коледните елхи по прозорците на къщите му заприличаха на хиляди очи, вперени в него. Той скочи на крака и дръпна рязко завесите. После се облегна на стената с притворени очи. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Дейвид Кър бе направил всичко, което бе по силите му, за да погребе миналото. Беше положил много усилия, за да бъде сигурен, че то никога няма да се върне. Но се оказваше, че усилията му са били недостатъчни. Оставаше само един изход. Въпросът беше ще има ли смелост да го избере.