Вал Макдърмид
Далечно ехо (24)

22

Алекс се взираше във входа на собствената си къща и алеята зад него, сякаш ги виждаше за първи път. Нямаше никакъв спомен как бе напуснал Единбург, нито пък от прекосяването на моста над Форт и влизането в Норт Куийнсфери. Все така зашеметен, той паркира колата в далечния край на калдъръмената алея — така, че да може Лин да паркира по-близо до къщата.

Солидната каменна къща се извисяваше на една скала, близо до масивните пилони на висящия мост, по който минаваше железопътната линия. Толкова близо до морето не можеше да се задържи сняг. Земята беше хлъзгава от киша и Алекс залитна на няколко пъти, докато стигне от колата до входната врата. Първото нещо, което направи, когато влезе, беше да избере мобилния телефон на Лин, за да я предупреди да стъпва внимателно, когато се прибере.

Прекоси широкото фоайе, палейки лампите, покрай които минаваше, и погледна масивния часовник, изправен в ъгъла. Рядко се случваше да се прибере през седмицата у дома по време, когато поне на теория е все още ден — но днес небето беше толкова мрачно, че сякаш беше по-късно. Лин щеше да се прибере след не по-малко от час. Имаше нужда от компания, но явно дотогава щеше да се задоволи с компанията на бутилката.

Отиде в трапезарията и си сипа бренди. Напомни си да не прекалява. Ако се напиеше, всичко щеше да изглежда още по-зле. Взе чашата и тръгна към голямата остъклена зимна градина, откъдето се разкриваше прекрасен изглед към устието на Форт. Седна и остана така в сивия полумрак, без да забелязва примигващите светлинки на корабите, които се плъзгаха по водата. Още не беше в състояние да преработи новината.

Човек не може да стигне до четиридесет и шестгодишна възраст, без да загуби някой близък. Но досега той бе имал късмет. Наистина, когато навърши двайсет, му се наложи да присъства на четири погребения едно след друго — изпрати двамата си дядовци и двете си баби. Но това не е нещо неочаквано, когато става дума за седемдесет — осемдесетгодишни хора, а и опечалените бяха единодушни, че и четиримата се бяха „отървали от мъките“. Неговите родители и родителите на жена му бяха живи и здрави. До днес същото се отнасяше и до близките му приятели. Последният му сблъсък със смъртта на близък човек беше преди две години, когато началникът на печатарския цех във фирмата му загина при катастрофа. Алекс се натъжи от загубата, защото го харесваше и като човек, и като професионалист, но не можеше да симулира дълбока скръб, каквато не изпитваше.

Това беше съвсем различно. Зиги беше част от живота му в продължение на повече от тридесет години. Зиги беше до него при всеки преход от една възраст в друга; спомените им бяха общи. Без Зиги Алекс се чувстваше изгубен в собственото си минало. Припомни си последната им среща. Двамата с Лин бяха прекарали две седмици в Калифорния в края на лятото. Зиги и Пол тръгнаха с тях на тридневен преход в Йосемитите. Небето беше яркосиньо, фантастичният планински релеф се открояваше рязко на слънчевата светлина — всяка подробност бе ясно очертана като на гравьорска плака. Последната вечер, която щяха да прекарат заедно, отидоха с колата до брега и се настаниха в един хотел, построен на някакъв нос над Тихия океан. След вечеря Алекс и Зиги се оттеглиха с шест бири от местното производство и се заеха да оценяват досегашния си живот, решавайки със задоволство, че за тях нещата са се наредили добре. Говориха и за бременността на Лин, и Алекс установи със задоволство, че Зиги искрено се радва на новината.

— Ще ме приемете ли за кръстник? — попита той и чукна кехлибарената си бутилка бира в неговата.

— Не съм убеден, че ще кръщаваме детето — отвърна Алекс. — Но ако родителите ни настояват, не бихме поканили друг, освен теб.

— Няма да съжалявате — отбеляза Зиги.

Алекс беше убеден в това — нямаше да съжалява, че Зиги е кръстник на детето му, нито за миг.

Но това беше вече невъзможно.

На следната утрин Зиги и Пол си тръгнаха много рано, защото ги очакваше дълъг път обратно до Сиатъл. Прегърнаха се за сбогом, облени от седефеносивата утринна светлина. Това също нямаше да се повтори никога.

Какво му беше подвикнал накрая Зиги, когато колата вече потегляше? Нещо в смисъл, че сега трябвало да угажда на Лин във всичко, защото така щял да се подготви за бащинството. Алекс вече не помнеше точните думи, не помнеше и какво му беше извикал в отговор. Колко типично за Зиги — последните думи, които размениха, бяха свързани с грижа за някой друг. Защото Зиги винаги се бе грижил за всички.

Във всяка естествено възникнала група винаги се намира един човек, който се превръща в опора за останалите, осигурява закрилата, която позволява на по-слабите да развият на спокойствие способностите си. За момчетата от Къркалди опората беше Зиги. И то не защото беше авторитарен или имаше мания за незаменимост. Той просто навлезе естествено в тази роля, а останалите трима постоянно се възползваха от способността на Зиги да урежда всичко. Дори когато станаха зрели хора, Алекс винаги се беше обръщал към Зиги, когато му трябваше сигурен човек, пред когото да изложи идеите си. Когато обмисляше големия скок — да се откаже от положението си на добре платен изпълнител и да се опита да основе собствена фирма, двамата прекараха един уикенд в Ню Йорк, прехвърляйки положителните и отрицателните страни на такава стъпка, и Алекс съзнаваше, че именно увереността на Зиги в неговите способности наклони везните в полза на промяната, дори повече от убеждението на Лин, че той ще се справи.

Ето още нещо, което никога вече нямаше да се повтори.

— Алекс?

Гласът на жена му го изтръгна от мъчителния унес. Беше така потънал в мислите си, че не разбра кога бе пристигнала, не чу шума от колата й, нито пък стъпките й. Извърна се, долавяйки лекия полъх на парфюма й.

— Защо седиш сам в тъмното? И защо изобщо си се прибрал толкова рано?

В тона й нямаше упрек, само загриженост.

Алекс само поклати глава. Не искаше да й казва.

— Нещо не е наред — настоя Лин, прекоси бързо стаята и седна на стола до него. Постави ръка върху неговата и попита:

— Алекс, какво се е случило?

Когато долови тревогата в гласа й, обезболяващото действие на шока се изпари за секунди. Проряза го болка, толкова остра, че за миг дъхът му спря. Срещна уплашените очи на Лин и трепна. Протегна безмълвно ръка и я постави внимателно върху издутия й корем.

Лин постави ръка върху неговата.

— Алекс… кажи ми какво е станало.

Когато най-сетне проговори, той не можа да познае собствения си глас — далечно, измъчено подобие на звука, към който бе привикнал.

— Зиги — успя да произнесе той най-сетне. — Зиги е мъртъв.

Лин зяпна и се смръщи невярващо.

— Зиги?

Алекс се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Истина е — каза той. — Запалила се къщата. През нощта.

Лин потръпна.

— Не, не е възможно да е Зиги. Трябва да има някаква грешка.

— Няма грешка, Лин. Пол се обади да ми съобщи.

— Но как е възможно? Нали двамата със Зиги спяха в едно легло? Как може Зиги да е мъртъв, а Пол да е жив и здрав?

Лин повиши глас, думите, изразяващи съмнението й, отекнаха в зимната градина.

— Пол не е бил у дома. Бил поканен да чете лекция в Станфорд — Алекс притвори очи при мисълта за това, което се беше случило. — Върнал се със самолета на другата сутрин. Прибрал се направо от летището — и намерил пожарникарите и полицаите, които ровели из останките на къщата.

По миглите на Лин заблестяха сълзи.

— Трябва да е било… О, божичко, не мога да повярвам.

Алекс скръсти ръце пред гърдите си.

— Човек никога не се замисля за преходността на хората, които обича. Днес ги има, а утре ги няма.

— Имат ли някаква представа какво се е случило?

— Казали на Пол, че е прекалено рано за хипотези. Но според него са го подложили на доста сериозен разпит. Предполага, че отсъствието му в нощта на пожара им се е сторило подозрително.

— Господи, горкият Пол — Лин закърши пръсти в скута си. — Достатъчно страшно е това, че е загубил Зиги. А сега и полицията го тормози с подозренията си… горкият.

— Помоли ме да съобщя на Уиърд и Мондо — Алекс поклати глава. — Още не съм го направил.

— Аз ще се обадя на Мондо — каза Лин. — Но малко по-късно. И без това няма опасност да го научи от някой друг.

— Не, редно е да се обадя аз. Обещах на Пол…

— Той ми е брат, познавам го най-добре и знам как да му го съобщя. Но ще ти се наложи да се заемеш с Уиърд. Струва ми се, че точно сега няма да понеса уверенията му, че Исус ме обича.

— Знам, но все пак трябва да го уведомим — Алекс се усмихна с горчивина. — Вероятно ще настоява да чете проповед на погребението.

Лин го изгледа ужасено.

— О, не! Не можеш да допуснеш такова нещо!

— Знам — Алекс се приведе напред, взе чашата си и допи последните капки бренди. — А ти знаеш ли коя дата сме днес?

Лин се закова на място.

— Боже мили!

 

 

Преподобният Том Маккий остави слушалката на мястото й и плъзна пръсти по позлатения сребърен кръст, който висеше върху тъмнолилавото му расо. Паството му, състоящо се от американци, много се радваше на британския произход на своя пастор, и тъй като не бяха в състояние да направят разлика между шотландец и англичанин, той задоволяваше нуждата им от външни ефекти, обличайки най-пищните одежди, характерни всъщност за свещениците от англиканската църква. Признаваше си, че това е суета, но прегрешението беше безобидно.

Секретарката му си беше си тръгнала и той беше сам в офиса си. Това му позволи да се справи на спокойствие с емоционалното сътресение, което предизвика у него шокиращата новина за смъртта на Зиги Малкиевич, без да се насилва да запазва привидно спокойствие. Макар Уиърд да не се отказваше от някои манипулации в ежедневната си работа като свещеник, вярата, укрепваща го в ежедневието му на евангелизатор, беше дълбока и искрена. В сърцето си той знаеше, че Зиги е грешник, непоправимо опетнен от непростимия грях на хомосексуалността. В света на Уиърд нямаше място за съмнения. Забраната и заклеймяването на този грях в Библията бяха недвусмислени. Зиги трудно би получил опрощение, дори ако се бе разкаял искрено, но доколкото Уиърд знаеше, приятелят му беше умрял така, както бе и живял, наслаждавайки се на греха си. Несъмнено начинът, по който бе загинал, имаше някаква връзка с порочния му начин на живот. Би било по-очевидно, разбира се, ако Бог го бе наказал със СПИН — съвременната чума. Но Уиърд вече бе успял да изгради сценарий, съгласно който причината за смъртта на Зиги се криеше в риска, който сам бе поел, тръгвайки по пътя на греха.

Несъмнено някой случаен любовник бе изчакал Зиги да заспи, за да го обере, а после бе запалил къщата, за да прикрие престъплението си. Може дори да са пушили марихуана, и някоя недобре загасена цигара да е станала причина за пожара.

Но каквато и да бе причината за смъртта на Зиги, тя въпреки това изправяше Уиърд пред факта, че човек може да ненавижда греха, но да обича грешника. Той не беше в състояние да отрече силата на приятелството, което му помагаше през юношеските години, когато собственият му неспокоен дух му пречеше да види светлината, когато наистина заслужаваше прякора „Уиърд“. Ако не беше Зиги, той никога не би преживял тези бурни години, без да си докара сериозни неприятности. Или дори нещо по-лошо.

Паметта услужливо го върна в зимата на 1972 година. Тогава учеха за приемните изпити в гимназията. Алекс току-що бе открил таланта си да отваря коли, без да чупи ключалките — постигаше го с гъвкава метална лента и забележителна ловкост. Това им създаде възможността да се правят на анархисти, без всъщност да вършат престъпления. Програмата им беше съвсем обикновена. Пиеха по две бири в бара на пристанището, после потегляха из нощния град. Отваряха по няколко произволно подбрани коли в отсечката между кръчмата и автогарата. Алекс мушваше металната лента в ключалката и отваряше колата. После Зиги или Уиърд влизаха вътре и драскаха посланията си върху предното стъкло — за предпочитане с яркочервено червило, крадено от „Буутс“ — защото се чистеше много трудно. Обикновено изписваха припева от „Смеещият се гном“ на Боуи. Това винаги ги караше да се смеят до припадък.

После си тръгваха, залитайки, кикотеха се идиотски, но внимаваха да заключат колата след себе си. Играта беше едновременно хитро измислена и крайно тъпа.

Една вечер Уиърд седна зад волана на някакъв форд ескорт. Докато Зиги драскаше по стъклото, той отвори пепелника на вратата и изпадна във възторг, когато видя, че там е оставен резервен ключ. Тъй като знаеше отлично, че кражбата не влизаше в програмата и че Зиги ще съумее да му попречи да се позабавлява, Уиърд изчака приятелят му да слезе от колата и пъхна неумело ключа в стартера. Запали мотора и фаровете, които осветиха слисаните лица на другите трима. Първоначалната му идея беше просто да ги стресне. Но когато осъзна възможността да направи далеч по-голяма беля, не можа да устои на изкушението. Никога досега не беше шофирал, но имаше някаква теоретична представа какво да прави и беше наблюдавал достатъчно често баща си, затова беше сигурен, че ще се справи. Включи на скорост, освободи ръчната спирачка, колата се разтърси и потегли напред.

Излезе на скокове от паркинга и се упъти към изхода, откъдето щеше да се озове на крайбрежната алея, която се виеше в продължение на две мили край стената, издигната по продължение на брега. Виждаше уличните лампи като оранжеви петна, алените букви на предното стъкло изглеждаха черни, докато колата продължаваше напред, занасяйки ту наляво, ту надясно, а той сменяше хаотично скоростите. Смееше се като луд, та едва успяваше да задържи волана прав.

Не можеше да повярва, че стигна толкова бързо до края на алеята. Изви волана рязко надясно и по някакъв начин успя да овладее колата, завивайки покрай автобусното депо. За щастие срещна малко коли, през тази мразовита февруарска нощ повечето хора бяха предпочели да си останат у дома. Натисна педала на газта и полетя по Инвъртийл Роуд, под моста, по който минаваше железопътната линия, покрай Джоубейнс Роуд.

Превишената скорост беше в основата на злополуката. Пътят се заизкачва нагоре, предстоеше ляв завой, когато Уиърд мина през една замръзнала локва и колата се подхлъзна. Времето като че ли забави ход. Колата се завъртя като в бавен валс на триста и шейсет градуса. Той завъртя отчаяно волана, но това влоши нещата допълнително. Изведнъж видя тревистия склон в предното стъкло, после колата се килна рязко настрани и той падна върху вратата, дръжката за отваряне на прозореца се заби в ребрата му.

Нямаше представа колко дълго е лежал така, замаян и измъчван от болки, заслушан в тракането на работещия двигател, който постепенно се охлаждаше от нощния въздух. След време видя как вратата над главата му изчезва и на нейно място се появяват уплашените лица на Алекс и Зиги, които гледаха надолу към него.

— Шибан тъпанар! — разкрещя се Зиги в момента, в който се успокои, че Уиърд не е получил тежки наранявания.

По някакъв начин той успя да се изкатери нагоре, докато приятелите му го дърпаха за ръцете, а той крещеше от болка заради счупените ребра. Отпусна се задъхан на покритата със скреж трева. При всяко вдишване имаше чувството, че в ребрата му се забива нож. Едва след малко осъзна, че на пътя край смачкания форд ескорт беше паркиран един остин алегро — фаровете му прерязваха мрака и хвърляха наоколо странни сенки.

Зиги го изправи на крака и го повлече към пътя.

— Шибан идиот — повтаряше той, докато го настаняваше на задната седалка на колата.

Зашеметен от болка, Уиърд се заслуша в последвалия разговор.

— Какво ще правим сега? — попита Мондо.

— Алекс ще ви откара с колата обратно до крайбрежната алея, и ще оставите тази кола там, откъдето я взехме. После всички се прибирате. Ясно ли е?

— Но Уиърд е ранен — възрази Мондо. — Трябва да го откараме в болницата.

— Как пък не — та всички да разберат, че е пострадал при катастрофа.

Зиги се приведе навътре в колата и вдигна два пръста пред очите на Уиърд.

— Колко пръста са това, глупако?

Уиърд фокусира с усилие погледа си и изпъшка:

— Два.

— Видяхте ли, дори няма сътресение. Да се чуди човек. Винаги съм знаел, че има чугунена глава. Има само счупени ребра, Мондо. В болницата няма да направят нищо, само ще му дадат обезболяващи.

— Но него го боли ужасно. Какво ще каже, когато се прибере?

— Негова работа. Ако иска, да каже, че е паднал по стълби.

Зиги отново пъхна глава в колата.

— Ще ти се наложи да понесеш страданията с усмивка, глупако.

Уиърд се стегна и се поизправи на седалката.

— Ще се оправя някак.

— А ти какво ще правиш? — попита Алекс, докато сядаше зад волана на остина.

— Ще изчакам пет минути, за да съм сигурен, че ще сте достатъчно далече. После ще запаля форда.

Сега, трийсет години по-късно, Уиърд си спомняше съвсем ясно потресеното изражение на Алекс.

— Какво?!

Зиги потърка лицето си с ръка.

— Колата е покрита с отпечатъци от пръстите ни, а на всичкото отгоре сме оставили и запазената си марка на предното стъкло. Докато само драскахме по стъклата, нямаше опасност полицията да се заинтересува от нас. Но това тук е открадната и блъсната кола. Да не мислите, че ще приемат това на майтап? Колата трябва да бъде изгорена. И без това вече е за боклука.

Не бяха в състояние да възразят. Алекс подкара колата и се озова без проблеми на шосето, озъртайки се за някое отклонение.

Дни по-късно Уиърд се сети да го попита:

— Кога си се учил да шофираш?

— Миналото лято. На плажа на бара. Братовчед ми ме научи.

— А как подкара остина без ключове?

— Не го ли позна?

Уиърд поклати глава.

— Това е колата на Сами Сийл.

— Този, който ни преподаваше металообработване по трудово?

— Именно.

Уиърд се ухили. Първото нещо, което направиха в часа по обработка на метали, беше магнитна кутия за резервни ключове, която се прикрепя към шасито на колата.

— Щур късмет.

— Особено за теб, тъпанар такъв. Добре, че Зиги я видя.

Колко по-различно можеше да свърши всичко, каза си Уиърд. Ако го нямаше Зиги, за да го отърве, нищо чудно да го бяха арестували, а после, с досие в полицията, целият му живот щеше да се обърка. Вместо да го остави да сърба попарата, която си беше надробил, Зиги успя да намери начин да го спаси, при това излагайки себе си на опасност. Подпалването на чужда кола не беше шега работа за едно почтено и амбициозно момче. Но Зиги не се поколеба.

Уиърд трябваше да му благодари не само за това, а и за много други случаи, когато му беше помагал. Затова беше редно да държи проповед на погребението, да говори за прошката и покаянието. За Зиги вече беше много късно, но с Божия помощ можеше да спаси някоя друга заблудена душа.