Вал Макдърмид
Далечно ехо (22)

20

Декември 2003

Таймер, изтръгнат от видеоплейър; кутия от боя; четвърт литър петрол; няколко парчета кабел. Нищо особено, непотребни вещи, които могат да бъдат открити в повечето мазета и бараки. Напълно безобидни.

Освен в една определена комбинация — тогава могат да се превърнат в нещо много опасно, нямащо нищо общо с домакинството.

Таймерът отчете, че са настанали датата и часът, за които бе настроен; по кабела мина искра и запали петролните изпарения; капакът на кутията отлетя нагоре от експлозията и пламтящият петрол се изсипа върху дървесните отпадъци и разхвърляната наоколо ненужна хартия. Операцията протичаше като по учебник — безукорна и смъртоносна.

Пламъците поглъщаха изрезки от мокет, полупразни кутии с боя, полирания корпус на малка лодка. Фибростъкло и горивото за извънбордовия мотор, градинска мебел и аерозолни опаковки — всичко се превръщаше във факли и огнехвъргачки, докато силата на огъня нарастваше. Наоколо хвърчаха искри като на шоу с фойерверки.

А най-отгоре се виеше димът. Докато пламъците ревяха долу, в тъмнината, димът вече се стелеше из къщата — първо едва забележимо, но ставаше все по-гъст и плътен. Предвестниците му бяха незабележими — тънки струйки, които плъзваха през дъските по пода и се издигаха нагоре, понесени от топлия въздух — от тях спящият мъж можеше само да се разкашля насън, но не и да се събуди. След тях нахлу димът — вече забележим, на призрачни, мъгляви спирали, които се виждаха ясно на лунната светлина, нахлуваща през прозорците без пердета. Миризмата също ставаше все по-остра и би могла да предупреди човек, който бе в състояние да я долови. Но димът вече беше притъпил реакциите на спящия. Ако в този момент някой го разтърсеше за рамото, той би могъл да се събуди, да отиде, залитайки, до прозореца, който обещаваше спасение. Но вече не можеше да си помогне сам. Сънят преминаваше в припадък. А припадъкът скоро щеше да отстъпи място на смъртта.

Огънят пращеше и хвърляше искри, изпращайки алени и златисти комети в небето. Греди скърцаха и падаха с трясък на земята. Трудно би мото да се измисли по-зрелищно и безболезнено убийство.

Алекс Гилби потръпна въпреки контролираната от климатик топлина в офиса си. Сиво небе, сиви покриви, сив камък. Покривите отсреща бяха побелели от скреж, която не се беше стопила през целия ден. Или къщите от другата страна на улицата разполагаха със забележителна изолация, или температурата не се беше качила над нулата през целия ден. Той погледна надолу към Дъндас Стрийт. Изгорели газове от колите се виеха нагоре като призраците на отминали Коледи. Улиците, които водеха към центъра, бяха още по-натоварени от обикновено. Много хора бяха пристигнали в града специално за коледни покупки, без да съзнават, че да намериш място за паркиране в центъра на Единбург, особено през последните седмици преди празниците, е значително по-трудно, отколкото да намериш идеалния подарък за капризен тийнейджър.

Алекс вдигна поглед към оловносивото небе, надвиснало ниско над града — то обещаваше сняг грубо и директно като телевизионна реклама за разпродажба на мебели. Настроението му се влоши още повече. Тази година всичко вървеше доста добре — поне засега. Но ако паднеше сняг, всичките му добри намерения щяха да рухнат и той щеше да изпадне в депресия като всяка година по това време. Точно преди двайсет и пет години се беше натъкнал на нещо, което превърна всяка негова Коледа оттогава насам в лабиринт от мъчителни спомени. Добронамерените усилия на близките му — мъже и жени — не успяваха да изтрият годишнините от смъртта на Роузи Дъф от календара на неговата памет.

Предполагаше, че е единственият производител на поздравителни картички, който ненавижда сезона на коледните празници, който му носеше най-големи печалби. Долу, в офисите, хората от отдел продажби приемаха последните поръчки на търговците на едро и се възползваха от възможността да си осигурят по-големи поръчки за Свети Валентин, Деня на Майката и Великден. Служителите в склада сигурно вече си позволяваха да се поотпуснат, защото знаеха от опит, че най-големият наплив е отминал, и обсъждаха успехите и неуспехите от изминалите седмици. В счетоводството сигурно поне днес бяха усмихнали. Тази година продажбите бяха с осем процента по-високи от миналата, благодарение на една нова поредица картички по авторски проект на самия Алекс. Действително, бяха изминали повече от десет години, откакто вече не си вадеше хляба с рисунките си, но обичаше от време на време да дава и своя принос към производството. Така вдигаше летвата за останалите от екипа.

Но когато направи проекта за тези картички, беше април, и сянката на миналото бе още далеч. Странно наистина, но тази му слабост си остана сезонно обусловена. Минеше ли дванайсетата нощ след Коледа, озовеше ли се коледната украса обратно по кутии и шкафове, сянката на Роузи Дъф избледняваше, мислите му се избистряха, непомрачени от тежкия спомен за нея. Той можеше отново да се наслаждава на живота. А сега просто му се налагаше да издържи до края на празниците.

През изминалите години беше опитвал всякакви стратегии, за да пропъди повтарящия се спомен. На втората годишнина от смъртта на Роузи се напи до безсъзнание. Все още не знаеше кой го бе отвел до апартамента му в Глазгоу, не помнеше дори къде беше пил накрая. Но единственото, което постигна, бе че се събуди потънал в пот след поредица параноични сънища, в които ироничната усмивка на Роузи и смехът й се сменяха като в калейдоскоп.

На следната година отиде на гроба й в западното гробище на Сейнт Андрюз, на самия край на града. Изчака да се смрачи, за да не би някой да го познае. Беше паркирал безличния си форд ескорт колкото бе възможно по-близо до гробищните порти.

Когато излезе, смъкна каскета от туид ниско над очите си, вдигна яката на палтото си и тръгна предпазливо напред в падащия мрак. Проблемът беше там, че нямаше представа къде точно е погребана Роузи. Беше виждал само снимките от погребението, заели цялата първа страница на местния вестник, но единственото, което можеше да прецени от тях, е че гробът трябва да е някъде в задната част на гробището.

Промъкваше се между надгробните плочи, привел глава. Чувстваше се като последен глупак, съжаляваше, че не си е взел фенерче, но съзнаваше, че така би привлякъл внимание. Когато минаваше близо до уличните лампи от другата страна на оградата, те хвърляха достатъчно светлина, за да може да разчита повечето надписи. Тъкмо се канеше да се откаже, когато най-сетне видя гроба — в едно усамотено ъгълче близо до каменната оградна стена.

Беше обикновена плоча от черен гранит. Буквите бяха позлатени и толкова ярки, сякаш бяха гравирани вчера. Като начало Алекс потърси убежище в артистичните си възприятия и се опита да гледа на надгробната плоча от чисто естетическа гледна точка. В този смисъл тя беше напълно задоволителна. Но каквото и да правеше, не бе в състояние да избяга от смисъла на думите, които се опитваше да вижда само като форми, издълбани в камъка.

„Роузмари Маргарет Дъф.

Родена на 25 май 1959 г.

Жестоко изтръгната от живота на 16 декември 1978 г.

Любима дъщеря и сестра, която ни бе завинаги отнета.

Нека почива в мир“.

Алекс си спомни, че плочата беше платена с волни пожертвувания от полицията. „Добри пари трябва да са събрали за надгробен камък с толкова дълъг надпис“, каза си той в последен опит да не се съсредоточава върху мислите, на които го навеждаха тези думи.

Невъзможно беше и да се прави, че не забелязва многото букети, подредени грижливо в долната част на надгробната плоча. Букетите трябва да бяха поне дузина, няколко от тях поставени в квадратните каменни вази, които се продаваха в цветарниците именно с тази цел. Цветята, които не се бяха побрали във вазите, лежаха на тревата и напомняха властно за сърцата, в които Роузи Дъф продължаваше да живее.

Алекс разкопча палтото си и измъкна бялата роза, която беше донесъл. Тъкмо се беше навел, за да я постави до останалите цветя, когато се вцепени от ужас. Нечия ръка легна на рамото му. Мократа трева бе погълнала шума от стъпките, а той бе прекалено погълнат от мислите си, за да усети инстинктивно близостта на друго живо същество.

Алекс се обърна рязко, изплъзна се изпод ръката, положена на рамото му, подхлъзна се на тревата и се просна по гръб. Сцената заприлича ужасяващо на това, което се бе случило през онази декемврийска нощ преди три години. Алекс се сви, очаквайки да завалят ритници и удари, когато другият човек го разпознаеше. Изобщо не очакваше да чуе познат глас, а още по-малко името, с което го наричаха само най-близките му приятели.

— Гили, добре ли си? — Зигмунд Малкиевич протегна ръка, за да му помогне да се изправи. — Не исках да те изплаша.

— Господи, Зиги, а какво друго би могъл да направиш, промъквайки се зад гърба ми по мрак на гробищата? — възрази Алекс, изправяйки се без чужда помощ.

— Съжалявам — Зиги посочи с глава розата. — Хубава идея. Аз все не знам какви цветя биха били подходящи.

— Значи ли това, че си идвал тук и преди? — Алекс изтупа дрехите си и се обърна към най-близкия си приятел. В сумрака Зиги приличаше на призрак — бледото му лице сякаш излъчваше собствена светлина.

Той кимна.

— Само на годишнините от смъртта й. Но явно никога не сме се засичали.

Алекс сви рамене.

— Днес идвам за първи път. Нали знаеш, човек е готов на всичко, само и само да се освободи от спомена.

— Що се отнася до мен, съмнявам се, че някога ще успея.

— Аз също.

Без повече приказки двамата се обърнаха и тръгнаха обратно към входа, всеки потънал в собствените си мъчителни мисли. След като завършиха университета, по негласно споразумение бяха престанали изобщо да споменават събитието, което промени из основи живота на всеки един от тях. Сянката не беше изчезнала, но те не желаеха да признаят присъствието й. Може би именно благодарение на това, че избягваха подобни разговори, приятелството между Алекс и Зиги си остана непроменено. Сега, когато Зиги работеше по убийствено натоварения график на млад лекар в Единбург, вече нямаха възможност да се виждат често, но когато успееха да излязат заедно някоя вечер, предишната близост се възстановяваше без усилие.

Когато стигнаха гробищната порта, Зиги спря и предложи:

— Да изпием по едно, а?

Алекс поклати глава.

— Почна ли сега, няма спиране. А за нас двамата не е никак препоръчително да се натряскаме точно тук. В този град има все още прекалено много хора, които са убедени, че просто ни се е разминало. Не, предпочитам да си замина за Глазгоу колкото е възможно по-бързо.

Зиги го прегърна.

— Тогава ще се видим на Нова година, нали? В полунощ, на градския площад?

— Разбира се. Ще дойдем двамата с Лин.

Зиги кимна в знак, че разбира това, което се криеше зад тези съвсем обикновени думи. Вдигна ръка за поздрав и потъна в мрака.

Оттогава Алекс не беше ходил на онзи гроб. Беше се убедил, че това не помага, а и не искаше да се среща със Зиги на това място. Раната не се беше затворила, надигаха се спомени за неща, които и двамата избягваха, за да не застанат между тях.

Поне на него не му се налагаше да крие терзанията си, така, както предполагаше, че постъпват останалите трима. Лин знаеше всичко, свързано със смъртта на Роузи Дъф, още от самото начало. От онази зима двамата не се бяха разделяли. Той се бе питал понякога дали тъкмо това не беше решителният фактор, който му позволяваше да я обича — фактът, че не трябваше да крие най-голямата тайна в живота си от нея.

Не можеше да не мисли понякога, че случилото се през онази нощ му отне правото на по-различно бъдеще. Събитията си останаха като неизтриваемо петно в съзнанието му. Никой не би пожелал да бъде близък с него, ако знаеше този факт от миналото му. Много хора все още таяха подозрения във връзка с онази нощ. А Лин знаеше всичко и въпреки това го обичаше.

Тя му го беше показвала по толкова различни начини през годините! А скоро щеше да се появи и върховното доказателство за любовта им. Само след два кратки месеца тя щеше да роди детето, за което копнееха толкова отдавна. Навремето двамата решиха да изчакат, докато се утвърдят професионално, преди да създават семейство, а после се оказа, че са чакали прекалено дълго. Опитваха три години и най-накрая, когато вече се бяха записали в клиниката за оплождане „ин витро“, Лин забременя. Алекс имаше чувството, че едва сега, след двайсет и пет години, му се дава възможност да започне всичко наново.

Той се отдръпна от прозореца. Животът му скоро щеше да се промени. И може би, ако положеше необходимите усилия, щеше да успее веднъж завинаги да се освободи от хватката на миналото. Имаше намерение да започне от днес. Щеше да запази маса в ресторанта на последния етаж в Музея на Шотландия. Щеше да изведе Лин на вечеря, вместо да седи у дома и да се отдава на мрачни мисли.

Точно когато посегна към телефона, той започна да звъни. Стреснат, за миг Алекс го загледа глупаво, после вдигна слушалката.

— Алекс Гилби на телефона.

Трябваше му време, за да свърже гласа, който чу от другата страна, с определено лице. Беше познат глас, но и през ум не би му минало, че тъкмо този човек би могъл да го потърси по телефона — нито днес, нито когато и да било.

— Алекс, обажда се Пол. Пол Мартин.

Гласът беше още по-труден за разпознаване, защото човекът, който говореше, явно не беше на себе си.

Пол. Приятелят на Зиги. Специалист по ядрена физика (каквото и да означаваше това) с физика на състезател по американски футбол. Човекът, който през изминалите десет години бе успял да върне усмивката на лицето на Зиги.

— Здравей, Пол. Това наистина е изненада.

— Алекс, не знам как да започна… — гласът на Пол му изневери. — Имам лоши новини.

— Зиги?

— Той е мъртъв, Алекс. Зиги е мъртъв.

Алекс понечи да разтърси телефона — като че ли някакъв дефект на апарата му бе попречил да разбере правилно Пол.

— Не — каза той. — Не, трябва да има някаква грешка.

— Иска ми се да беше така — отвърна Пол. — Но няма грешка, Алекс. Къщата… запалила се снощи. Изгоряла е до основи. Моят Зиги… е мъртъв.

Алекс се беше вторачил в стената с невиждащ поглед. „Зиги свири на китара“, повтаряше си той наум кой знае откъде изникналата безсмислена фраза.

Не, вече не свиреше.