Вал Макдърмид
Далечно ехо (19)

17

Макленън излезе от болницата вбесен. Когато стигна до колата, удари с юмрук по покрива. Този случай беше истински кошмар. Още от нощта, когато бе убита Роузи Дъф, всичко вървеше наопаки. Сега на всичкото отгоре човекът, станал жертва на отвличане и побой, и оставен впоследствие на място, където можеше и да умре, отказваше да издаде виновниците. Зиги твърдеше, че бил нападнат от трима мъже. Било тъмно и той не могъл да ги види. Гласовете му били непознати, тримата нападатели не споменали имената си, когато разговаряли помежду си. После, по напълно неразбираеми причини, го хвърлили в Тясната тъмница. Макленън беше заплашил, че ще го арестува за възпрепятстване на следствието, но Зиги, блед и изтощен, го погледна право в очите и заяви:

— Не съм повдигал обвинение срещу никого, така че няма следствие, което бих могъл да възпрепятствам. Бяха обикновени хулигани, които накрая прехвърлиха мярката — и толкова.

Макленън дръпна рязко вратата и се отпусна на седалката до шофьора. Джанис Хог, която седеше на шофьорското място, го погледна въпросително.

— Казва, че били хулигани, които прехвърлили мярката. Не иска да повдига обвинение, няма представа кои са били.

— Брайън Дъф — каза категорично Джанис.

— Какво ви кара да мислите така?

— Докато бяхте вътре и чакахте да приключи прегледът на Малкиевич, аз поразпитах тук-там. Снощи Дъф и двамата му сърдечни приятели пиели в кръчмата на пристанището, малко по-нататък от замъка. Тръгнали си към девет и половина и според собственика на кръчмата явно замисляли нещо.

— Добра работа, Джанис. Но като доказателство е слабичко.

— Как мислите, защо Малкиевич не иска да даде показания? Страх го е от последствията?

Макленън въздъхна.

— Страх го е, да, но не от такива последствия, за каквито мислите вие. Мисля, че е отишъл до „Сейнт Мери“, където се срещат хомосексуалистите. Надявал се е да забърше нещо — а сега се страхува, че ако се стигне до процес, Дъф и приятелите му ще заявят публично в съда, че Зиги Малкиевич е педал. Момчето иска да стане лекар и няма намерение да рискува кариерата си. Господи, колко ненавиждам този случай! Накъдето и да тръгна, се озовавам в задънена улица.

— Опитайте да принудите Дъф да си признае.

— И какво да му кажа?

— И аз не знам, сър. Но ако го посплашите, поне ще ви олекне.

Макленън изгледа учудено Джанис. После се ухили.

— Права си, Джанис. Малкиевич може все още да е заподозрян, но дали някой ще го бие или не решаваме ние. Тръгваме към Гардбридж. Отдавна не съм посещавал хартиена фабрика.

 

 

Брайън Дъф влезе в кабинета на директора с наперената походка на човек, който е убеден, че светът е в краката му. Облегна се на стената, изгледа нагло Макленън и заяви:

— Не обичам да ме прекъсват по време на работа.

— Затваряй си плювалника, Брайън — каза презрително Макленън.

— Нямате право да разговаряте така с почтените граждани, инспекторе.

— Аз не разговарям с почтен гражданин, а с най-обикновено лайно. Знам много добре каква сте я свършили с тъпите ти приятелчета снощи. Знам също така, че се надяваш да ти се размине заради това, което си научил за Зиги Малкиевич. Затова съм тук — за да ти обясня, че нещата стоят по съвсем различен начин — той пристъпи към Дъф и застана съвсем близо до него. — От сега нататък, Брайън, двамата с брат ти сте белязани. Превишиш ли с една миля допустимата скорост, те прибираме. Прекалиш ли с пиенето, те чака същото. Само да припариш до някое от онези момчета и си в ареста. А като знам какво ти е досието, това означава, че се връщаш в затвора — и този път за доста повече от три месеца.

Макленън спря, за да си поеме дъх.

— Това е полицейски тормоз — заяви Брайън. Самоувереността му все още не бе достатъчно разклатена.

— Нищо подобно. За полицейски тормоз можеш да говориш, ако случайно паднеш по стълбите, когато се прибираш в килията. Или ако се спънеш и си счупиш носа, удряйки се в стената — със светкавично движение ръката на Макленън се стрелна между краката на Дъф, стисна и заизвива с всичка сила.

Дъф изпищя. Цялата кръв се отдръпна от лицето му. Макленън го пусна и ловко отстъпи. Брайън Дъф се преви, ругаейки.

— Ето, това е полицейски тормоз, Брайън. Добре ще е да започнеш да привикваш от сега — Макленън отвори рязко вратата и се обърна към стреснатата секретарка в приемната: — Брайън се спъна и се удари в бюрото. Неприятна работа.

Усмихна се, мина покрай нея и излезе навън, в студената светлина на зимния ден. Седна в колата и се обърна широко усмихнат към Джанис.

— Ти беше права, Джанис. Сега се чувствам значително по-добре.

 

 

През този ден в студентското жилище във Файф Парк никой не вършеше нищо. Мондо и Уиърд се мъчеха в импровизираното студио, но от една китара и барабани не може да излезе кой знае какво, а Алекс очевидно не възнамеряваше да отиде при тях. Той лежеше в стаята си и се опитваше да си изясни какво се бе случило с всички тях. Винаги се беше чудил защо Зиги не иска да сподели тайната си с другите им двама приятели. За себе си Алекс беше убеден, че те ще приемат нещата спокойно, защото познаваха достатъчно добре Зиги. Но беше подценил силата на инстинктивната предубеденост. Не му се нравеше това, което разкриваха реакциите на приятелите му. А това поставяше под въпрос собствената му преценка. Защо му беше да отделя толкова време и внимание на хора, които в крайна сметка се оказваха тесногръди идиоти, не по-добри от Брайън Дъф? По пътя към линейката Зиги му разказа шепнешком и набързо какво се беше случило. Мисълта, че приятелите му страдат от същите предразсъдъци, плашеше Алекс.

Вярно, Уиърд и Мондо нямаше да тръгнат да бият хомосексуалисти от скука. Но и всички жители на Берлин не са вземали пряко участие в Кристалната нощ. А последиците са известни. Споделяйки същите позиции на нетърпимост, човек дава мълчаливата си подкрепа на екстремистите. Алекс си спомни какво бе казал някой — за да възтържествува злото е достатъчно добрите хора само да бездействат.

Почти можеше да разбере Уиърд. Той беше намерил подслон при онези фундаменталисти, а те настояваха да гълташ всичко наред, без да задаваш въпроси и да коментираш нещата, които не ти се нравят.

Но за Мондо нямаше никакво извинение. Алекс имаше чувството, че занапред дори не би седнал на една и съща маса с него.

Всичко се разпадаше, а той не знаеше как да предотврати този процес.

Когато чу шума от отварянето на входната врата, скочи и след секунди вече тичаше надолу по стълбите. Долу Зиги се беше облегнал на стената. На устните му трептеше неуверена усмивка.

— Ти не трябваше ли да си още болницата? — попита Алекс.

— Искаха да остана там, за да бъда под наблюдение. Но аз им казах, че мога да си се наблюдавам сам. Няма нужда само да заемам легло.

Алекс му помогна да влезе в кухнята и включи чайника.

— Но нали си бил изпаднал в хипотермия?

— За много кратко време. Не се е стигнало до истинско измръзване или нещо подобно. Възстановиха нормалната ми телесна температура и сега всичко е наред. Нямам нищо счупено, само натъртвания. Не пикая кръв, бъбреците ми са наред. Предпочитам да страдам в собственото ми легло, вместо разни лекари и сестри да се заяждат с мен и да пускат тъпи шегички за медици, които не могат да се лекуват сами.

По стълбите се чуха стъпки. На прага застанаха Уиърд и Мондо с доста смутени физиономии.

— Хубаво е, че си отново тук — каза Уиърд.

— Така е — додаде Мондо. — Какво се случи всъщност?

— Те знаят, Зиги — намеси се Алекс.

— Ти ли им каза? — попита обвинително Зиги, но тонът му беше по-скоро уморен, отколкото гневен.

— Макленън ни каза — каза рязко Мондо. — Алекс просто потвърди.

— Е, добре — поде Зиги. — Не мисля, че Дъф и другите неандерталци са търсили точно мен. Предполагам, че са решили да поотупат някой и друг педал и просто се натъкнаха на мен при „Сейнт Мери“.

— Чукал си се в църква? — Уиърд беше явно ужасен.

— Това са руини на църква — уточни Алекс. — Не може да се каже, че е осветена земя.

Уиърд понечи да каже още нещо, но изражението на Алекс го накара да размисли.

— Чукал си се с някакъв непознат на открито, в този студ? — въпросът на Мондо беше пропит с отвращение и презрение.

Зиги го изгледа внимателно.

— Би ли предпочел да го доведа тук?

Мондо не отговори.

— Така и предполагах. Което не важи за постоянния поток от непознати жени, които водиш тук, без да се интересуваш от нашето мнение.

— Не е същото — каза Мондо и запристъпва от крак на крак.

— Защо?

— Ами като начало не е противозаконно.

— Благодаря за проявеното разбиране, Мондо — Зиги се изправи бавно и неуверено, като стар човек. — Отивам да си легна.

— Все още не си ни разказал какво се случи — обади се Уиърд, който винаги проявяваше усет за промените в атмосферата.

— Когато ме разпознаха, Дъф реши да ме накара да призная, че аз съм извършил убийството. Когато отказах, ме вързаха и ме спуснаха в Тясната тъмница. Нощта, която прекарах там, не беше една от най-приятните в живота ми. А сега моля да ме извините.

Мондо и Уиърд отстъпиха встрани и той мина покрай тях. Стълбите не бяха достатъчно широки, за да могат двама души да се изкачват редом, и Алекс не предложи да му помогне. Предполагаше, че така или иначе Зиги не би приел помощ, дори от него.

— Най-добре ще бъде вие двамата да си потърсите място при хора, чието присъствие не ви притеснява — каза Алекс и взе чантата и палтото си. — Отивам в библиотеката. Ще бъде много мило от ваша страна, ако сте се разкарали, когато се върна.

 

 

Две седмици изминаха в нещо като несигурно примирие. Уиърд прекарваше по-голямата част от времето в библиотеката или при евангелистите. С възстановяването на физическото си здраве Зиги си възвръщаше и обичайното хладнокръвие, но Алекс беше забелязал, че въпреки всичко приятелят му избягва да излиза след мръкване. Самият Алекс се беше съсредоточил върху учебните си занимания, но правеше всичко възможно да отделя време за Зиги, когато преценеше, че той се нуждае от компания. Отиде до Къркалди за един уикенд и заведе Лин в Единбург. Обядваха в един приятен малък италиански ресторант и после отидоха на кино. Когато се върнаха, тръгнаха от гарата на Къркалди пеш към дома й — пътят дотам беше не по-малко от три мили. Когато тръгнаха напряко през горичката, която отделяше имението Дъникиър от главния път, тя го дръпна в сенките и започна да го целува като за последен път. Когато тръгна обратно към къщи, Алекс си пееше на глас.

Колкото и да бе странно, човекът, който се оказа най-засегнат от последните събития, бе Мондо. Историята за преживелиците на Зиги се разпространи из университета със скоростта на светлината. Официалната версия пропускаше първата част на историята, така че поне никой не коментираше личния му живот. Но повечето студенти говореха за тях като за заподозрени в убийството, като че ли това, което бяха сторили със Зиги, бе до известна степен оправдано. Четиримата приятели бяха отхвърлени от обществото.

Приятелката на Мондо го напусна най-безцеремонно с обяснението, че държала на доброто си име. Оказа се доста трудно да й намери заместница. Момичетата избягваха погледа му, а ако заговореше някоя в кръчма или дискотека, тя обикновено бързаше да се измъкне.

Колегите му от курса по френски също му показаха недвусмислено, че е нежелан. Мондо се оказа далеч по-изолиран от останалите си приятели. Уиърд си имаше евангелистите; колегите на Зиги от медицинския факултет бяха твърдо на негова страна; от своя страна Алекс въобще не се интересуваше от мнението на хората — за него беше важно, че Зиги е спасен, а освен това си имаше и Лин — нещо, което не бе известно на Мондо.

Мондо се питаше дали все пак не разполага с един последен коз, но се притесняваше да разкрие картите си, защото не беше уверен в истинската им стойност. Като начало не беше лесно да установи контакт с човека, който му трябваше, и засега всички негови опити в това отношение бяха завършили с провал. Дори не бе успял да разработи добре теорията си за взаимния интерес — защото той бе съумял да се убеди, че намеренията му имат такава цел. Не ставаше дума за изнудване, а за обикновено търсене на взаимна изгода. Но не успяваше да се добере до крайната цел. Каквото и да измислеше, то завършваше с неуспех.

До този момент беше вярвал също като Александър Велики, че светът е стрида, която ще разтвори с меча си. Сега обаче в устата му бе останал само пясък. Открай време бе най-нестабилният в емоционално отношение от четиримата и сега, лишен от тяхната подкрепа, той рухна. Депресията го задушаваше, затискаше го като тежка пелена, замъгляваше заобикалящия го свят. Дори походката му се промени — той се движеше, като че ли носеше на гърба си тежък товар. Не можеше да учи, не можеше и да спи. Престана да се къпе и да се бръсне, само от време на време сменяше дрехите си. Лежеше в леглото си по цели дни, вперил поглед в тавана, и слушаше „Пинк Флойд“. Когато решеше да излезе, подбираше кръчми, където нямаше опасност да срещне познати, пиеше мрачно, а после си тръгваше и се луташе из града почти до зори.

Зиги се опита да поговори с него, но Мондо не прояви желание да го изслуша. Дълбоко в себе си обвиняваше Зиги, Уиърд и Алекс за това, което го бе сполетяло, и нямаше нужда от тяхното съчувствие — за него това би било върхът на унижението. Имаше нужда от истински приятели, които да го ценят, а не от хора, които го съжаляват. Трябваха му приятелите, на които да има доверие, вместо да се тревожи от последиците, до които би довела близостта му с тях.

Един следобед, след като беше обиколил вече няколко кръчми, се озова в един малък хотел близо до старото игрище за голф. Затътри се до бара и поръча бира, фъфлейки. Барманът го изгледа със зле прикрито отвращение и заяви:

— Съжалявам, синко, но не мога да ти сервирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е прилично заведение, а ти имаш вид на скитник. Имам право да не сервирам на хора, чийто външен вид не ми се нрави — и той посочи в подкрепа на думите си бележката, окачена над тезгяха. — Заминавай.

Мондо го изгледа невярващо. Озърна се, търсейки подкрепа у останалите посетители, но всички старателно избягваха погледа му.

— Майната ти! — заяви той, блъсна един пепелник, който падна на пода, и излезе.

Междувременно дъждът най-сетне бе рукнал от тежките облаци, които бяха надвиснали над града още от сутринта. Пороят плющеше по улиците, влачен от силния източен вятър. Мондо избърса дъждовните капки от лицето си и тогава разбра, че плаче. Всичко му беше дошло до гуша. Нямаше сили да понесе дори още един мъчителен и безсмислен ден. Нямаше приятели, жените го презираха и знаеше отлично, че ще се провали на изпитите, защото изобщо не беше учил. Никой не го беше грижа за него, никой не го разбираше.

Пиян и потиснат, той продължи да се клатушка по игрището в посока към замъка. Край на всичко. Сега вече щеше да натрие носа на всички и да ги накара да му обърнат внимание. Прехвърли се през оградата на крайбрежната пътека и застана, залитайки, на скалистия бряг. Долу, в ниското, морето ревеше гневно и се блъскаше в скалите, вдигайки високи фонтани от пяна. Мондо вдиша соления въздух, загледан в бушуващите води, и усети, че го обзема странно спокойствие. Разпери ръце, изложил лице на дъждовните струи и закрещя, отпращайки мъката си към небесата.