Вал Макдърмид
Далечно ехо (15)

13

Нито един от приятелите му не би описал Уиърд като разумен, дори преди внезапното му обръщане към религията. Поведението му винаги се бе отличавало със странна смесица от цинизъм и наивност. За съжаление новите му духовни занимания премахнаха цинизма, но не наляха в главата му и капка здрав разум. Така че когато новопроизведените му братя во Христе решиха, че няма по-подходящо време за евангелизация на населението от вечерта след погребението на Роузи Дъф, Уиърд веднага прие да участва. Убедиха го, че тъкмо на този ден хората ще са се замислили над факта, че са смъртни. Не би могло да има по-подходящ момент да им напомнят, че Исус им предлага пряк път към небесното царство. Само преди няколко седмици мисълта, че би се заел да споделя преживяното с непознати, би го накарала да се превива от смях, но сега това му се стори най-естественото нещо на света.

Събраха се в дома на пастора — енергичен млад уелсец, чийто ентусиазъм беше почти патологичен. Уиърд го намираше за малко краен въпреки вдъхновението, което сам изпитваше от обзелото го наскоро просветление. Лойд беше искрено убеден, че целокупното население на Сейнт Андрюз не е приело все още Христос в сърцата си единствено поради това, че той и паството му не се справяха достатъчно ефикасно със задачата си. Според Уиърд беше очевидно, че не се е запознал още със Зиги — атеистът с главно „А“. Почти винаги, когато всички сядаха заедно на масата във Файф Парк, избухваха ожесточени спорове на верски и религиозни теми. Уиърд вече се чувстваше изтощен от тези разговори. Все още не знаеше как да парира всички аргументи на противниците си, а съзнаваше, че отговори от рода на „Трябва да го приемеш, щом вярваш“ звучат доста неубедително. Беше убеден, че когато се заеме да изучава задълбочено Библията, ще се справя по-добре. А засега се молеше за християнско търпение и достатъчно съобразителност.

Лойд натика в ръцете му цял наръч листовки.

— Това запознава накратко читателя с нашата вяра, има и приложени избрани цитати от Библията — каза той. — Опитвай се да въвличаш хората в разговор, а когато се заговорите, ги питай дали са склонни да отделят няколко минути от времето си, за да се спасят от мъки. После им дай листовката и ги помоли да я прочетат. Кажи им, че ако имат въпроси, могат да дойдат на неделната ни служба — и Лойд разпери ръце в знак, че това е всичко.

— Готово — каза Уиърд и огледа останалите от паството. Бяха само пет-шест души и освен Лойд и него имаше само още един мъж — мъкнеше със себе си китара и явно беше много ентусиазиран. За съжаление талантът му не се равняваше на усърдието. В себе си Уиърд беше убеден, че и когато свири най-зле, може да натика този некадърник в миша дупка — макар да съзнаваше, че няма право да съди за тези неща. За съжаление още не беше научил нито една от песните, така че тази вечер нямаше да свири за Божия слава.

— Започваме да пеем на Норт Стрийт — там винаги има много хора. Останалите ще обиколят кръчмите. Не е необходимо да влизате вътре, просто спирайте хората, които влизат и излизат. А сега да се помолим, преди да се заемем с Божието дело.

Всички се хванаха за ръце и сведоха глави. Уиърд се остави в ръцете на Спасителя и почувства как непознат досега покой обзема душата му.

Странно колко различно изглежда всичко, мислеше си той, докато обикаляше от кръчма на кръчма. Преди не би му минало и през ум да заговаря напълно непознати хора, освен, за да попита за пътя. А сега това дори му доставяше удоволствие. Повечето го подминаваха, но няколко души приеха листовките и той беше уверен, че поне някои от тях ще се появят на службата. Струваше му се, че не е възможно да не доловят спокойствието и радостта, които струят от него.

Беше почти десет вечерта, когато Уиърд мина под масивната каменна арка при Западното пристанище и се упъти към бар „Ламас“. Потресаващо беше да си помислиш колко време бе пропилял на това място през изминалите години. Не се срамуваше от миналото си; Лойд му беше обяснил колко неправилен е такъв подход. Миналото му служеше за отправна точка, когато правеше сравнение с него, можеше да осъзнае колко прекрасен е новият му живот. Съжаляваше единствено, че не е открил по-рано това чувство на сигурност и душевен покой.

Прекоси улицата и застана пред вратата на „Ламас“. Изминаха десетина минути, през които успя да връчи само една листовка на един от редовните клиенти, който го бе изгледал с много странно изражение. Секунди по-късно вратата се отвори рязко. Брайън и Колин Дъф, съпроводени от още няколко млади мъже, излязоха, залитайки на улицата. Всички бяха силно зачервени и явно доста пияни.

— Ти какво търсиш тук? — изрева веднага Брайън, сграбчи Уиърд за якето и го блъсна с все сила в стената.

— Аз само…

— Затваряй си мръсната уста, боклук такъв — извика Колин.

— Днес погребахме сестра ми — това е твоя работа, твоя и на гадните ти приятелчета. И ти имаш наглостта да ми се мотаеш тук и да проповядваш?

— Ще ми се прави на някакъв шибан християнин! Ти уби сестра ми, мръснико — Брайън го раздрусваше и продължаваше да го блъска в стената. Уиърд се опитваше да се освободи, но другият беше много по-силен.

— Не съм я докосвал! — крещеше Уиърд. — Не бяхме ние!

— А кой тогава? Там не е имало друг, освен вас! — продължаваше да беснее Брайън. Пусна якето на Уиърд и вдигна юмрук.

— Я да видим дали това ще ти хареса!

Челюстта на Уиърд поддаде под дясното му кроше, веднага след това левият юмрук на Брайън се стовари върху лицето му. Коленете на Уиърд се подгънаха. Имаше чувството, че долната част на лицето му ще се откъсне и ще падне в протегнатите му напред ръце.

И това беше само началото. Внезапно отвсякъде връхлетяха върху него с юмруци и ритници, които се сипеха жестоко, като градушка върху тялото му. Кръв, сълзи и слуз потекоха по лицето му. Времето се забави и почти спря, думите долитаха деформирани до слуха му, чувстваше неестествено силно и продължително всеки отделен удар. Никога досега не беше попадал в сбиване и това, което го докарваше до ужас, беше зверската жажда за насилие.

— Господи, господи — хлипаше Уиърд.

— Той няма да ти помогне, лайно такова — извика някой наблизо.

После ударите изведнъж спряха и се възцари блажено спокойствие. Едновременно с това настана и пълна тишина.

— Какво става тук? — разнесе се женски глас.

Уиърд, който беше свил тялото си в зародишна поза, вдигна глава. Над него се беше надвесила жена в полицейска униформа. Зад нея стоеше същият полицай, когото Алекс беше довел през онази нощ в снега. Побойниците стояха около него, намръщени, с ръце в джобовете.

— Нищо, само се шегувахме — отвърна Брайън Дъф.

— Лично аз не виждам нищо смешно, Брайън. Имал е късмет, че собственикът на кръчмата е решил да ни се обади — продължи жената, все така наведена, оглеждайки отблизо лицето на Уиърд. Той се надигна, седна, закашля се и започна да плюе кръв и сополи.

— Вие сте Том Маккий, нали? — попита тя. Положението започваше да се изяснява.

— Да — простена Уиърд.

— Ще повикам линейка по радиостанцията — каза жената.

— Не — възрази Уиърд, успя по някакъв начин да стане и остана прав, макар да залиташе. — Всичко е наред. Беше просто шега.

Установи, че успява да говори с голямо усилие. Все едно че му бяха присадили нова челюст, с която не знаеше как да си служи.

— Струва ми се, че носът ти е счупен, синко — намеси се полицаят. Как му беше името — Мортън? Лоутън? Лоусън, да, Лоусън.

— Ще се оправя. Съквартирантът ми е лекар.

— Последния път, когато го видях, все още беше студент по медицина — отбеляза Лоусън.

— Ще ви откараме до вкъщи с патрулната кола — каза жената. — Аз съм полицай Хог, а това е полицай Лоусън. Джими, наглеждай го, моля те. Трябва да поговоря с тези кретени. Колин, Брайън — елате тук. Останалите да изчезват.

Джанис бе достатъчно съобразителна да не се отдалечава много от Лоусън, за да може той да се намеси, ако се наложеше.

С увиснала челюст, мътен поглед и потен от положеното усилие, Брайън се захили пиянски.

— Малко му беше. Нали знаете защо го направихме? Просто вършим вашата работа — защото вие сте просто една сбирщина безполезни идиоти, които не виждат по далече от собствения си нос.

— Млъквай, Брайън — сопна се Колин. Той не беше много по-трезвен от брат си, но винаги бе проявявал по-силен инстинкт за самосъхранение. — Вижте, съжаляваме за случилото се. Нали разбирате, за момент нещата излязоха от контрол.

— И още как — едва не сте го убили.

— Е, за разлика от нас той и приятелчетата му не са си оставили работата недовършена — намеси се Брайън с войнствен тон. Внезапно лицето му се сгърчи и по бузите му рукнаха горещи сълзи. — Роузи! Малката ми сестричка! Хората и на куче не биха причинили онова, което те са сторили с нея!

— Казах ти, че грешиш, Брайън. Те са свидетели, а не заподозрени — поде уморено Джанис. — Казах ти го още в нощта на убийството.

— Само вие, полицаите, си вярвате на тези приказки — възрази Брайън.

— Ще млъкнеш ли? — сопна се Колин. После се обърна към Джанис: — Ще ни арестувате ли?

Джанис въздъхна.

— Знам, че днес погребахте Роузи. Бях на погребението и видях колко са съсипани родителите ви. Заради тях днес ще си затворя очите. Струва ми се, че господин Маккий не иска да повдига обвинение срещу вас — Колин понечи да каже нещо, но тя вдигна предупредително пръст. — Но това важи единствено в случай, че ти и този самозван Касиус Клей занапред внимавате с юмруците. Оставете това на нас, Колин.

Той кимна.

— Добре, Джанис.

Брайън го изгледа удивено.

— От кога започна да й говориш на малко име? Тя не е на наша страна, нали знаеш.

— Млъквай, Брайън, или ще те вземат дяволите — Колин говореше бавно и подчертано. — Извинявам се заради брат си, прекалил е с пиенето.

— Не се безпокой. Знам, че не си глупак, Колин. А ти знаеш, че говоря съвсем сериозно. За вас двамата Маккий и приятелите му са неприкосновени. Ясно ли е?

Брайън се закиска.

— Тая май си пада по теб, Колин.

Идеята попадна на благодатна почва в пиянското съзнание на Колин Дъф.

— Вярно ли е това, а, Джанис? Защо не си кажеш? Да вземем да поизлезем някоя вечер, а? Хубаво ще си изкараме.

Джанис забеляза някакво движение с ъгълчето на окото си и се обърна навреме, за да види как Джими Лоусън вади палката си и се насочва към Колин Дъф. Тя вдигна ръка, за да го спре, но заплашителният жест се оказа достатъчен за Колин, който отстъпи плахо, с широко отворени очи.

— Ей! — опита се да възрази той.

— Иди да си измиеш жълтото около устата, лайно такова — изсъска Лоусън. Лицето му беше разкривено от ярост. — И запомни: никога вече да не си посмял да говориш така на полицейски служител. А сега ми се махай от очите, преди да съм убедил полицай Хог да размисли и да ви прибере и двамата на топло — и то няма да е за ден-два.

Лоусън говореше гневно, съскайки през стиснатите си устни. Джанис се ядоса на свой ред. Винаги се дразнеше, когато колеги мъже решаваха да демонстрират мъжественост и се опитваха да я защитават.

Колин хвана Брайън за ръката.

— Хайде да влезем обратно. Все ще има по някоя пинта за нас — и той отведе брат си, преди да е успял да създаде допълнителни проблеми.

Джанис се обърна към Лоусън.

— Това не беше необходимо, Джими.

— Не било необходимо! Той се опитваше да те сваля, а не е достоен да ти лъска обувките — гласът му беше натегнал от отвращение.

— Но аз съм в състояние да се справям сама в такива случаи, Джими. Справяла съм се с далеч по-тежки случаи от Колин Дъф, когато теб те е нямало, за да изпълниш ролята на рицаря в сияйни доспехи. Хайде, време е да отведем това момче у дома.

С общи усилия успяха да вкарат Уиърд на задната седалка на колата. Когато Лоусън тръгна да заобикаля, за да седне зад волана, Джанис се обади отново:

— И виж какво, Джими… става дума за нашата уговорка. Размислих и ми се струва, че няма да имам време.

Джими я изгледа мрачно.

— Както решиш.

По целия път до Файф Парк мълчаха. Помогнаха на Уиърд да стигне до входната врата и се върнаха обратно в колата.

— Виж какво, Джанис — поде Лоусън. — Съжалявам, ако си приела онова за мъжко перчене, но Дъф наистина прекали. Така не се говори с полицай — настоя той.

Джанис се облегна на покрива на колата.

— Разбира се, че Дъф прекали. Но ти не избухна заради оскърблението към пагона. Взе да размахваш палката, защото някъде в съзнанието ти се е загнездила мисълта, че можеш вече да ме разглеждаш като своя собственост — само защото съм се съгласила да изляза някоя вечер с теб. А той се опитваше да навлезе в твоята територия. Съжалявам, Джими, но тъкмо сега не мога да преглътна това.

— Не е точно така, Джанис — възрази Лоусън.

— Да оставим всичко, както си беше, Джими. Няма да си разваляме отношенията, нали?

Той сви нацупено рамене.

— Ти губиш. Не съм останал без жени — и седна зад волана.

Джанис поклати глава и не съумя да прикрие усмивката си.

Мъжете бяха толкова предсказуеми! При първия намек за феминизъм изчезваха яко дим.

 

 

В студентската квартира във Файф Парк Зиги преглеждаше Уиърд.

— Казах ти, че тази работа ще свърши зле — каза той, докато опипваше полека подутата тъкан около ребрата и корема на приятеля си. — Излизаш на леки занимания по приложна евангелизация, и се прибираш като статист от „Тази прекрасна война“. Напред, Христови войни!

— Това няма нищо общо с евангелизаторската ми работа — възрази Уиърд и се намръщи от положеното усилие. — Налетях на братята на Роузи.

Зиги отпусна ръце.

— Братята на Роузи ли те подредиха така? — попита той и се смръщи угрижено.

— Бях застанал пред „Ламас“. Някой трябва да им е казал, че съм там, те излязоха и се нахвърлиха върху мен.

— Да му се не види — изсъска Зиги и веднага след това извика към горния етаж: — Гили!

Мондо беше излязъл — откакто се върнаха, той рядко се завърташе тук вечер. Понякога се появяваше за закуска, но в повечето случаи го нямаше и тогава.

Алекс слезе тичешком и се закова на прага, когато видя израненото лице на Уиърд.

— Какво, по дяволите, е станало с теб?

— Братята на Роузи — обясни накратко Зиги. Напълни една купа с топла вода и започна да почиства внимателно лицето на Уиърд с намокрени памучни тампони.

— Те са те пребили? — Алекс продължаваше да не разбира.

— Смятат, че ние сме я убили — отвърна Уиърд. — Ох! Не може ли малко по-внимателно?

— Носът ти е счупен. Трябва да отидеш в болницата — каза Зиги.

— Мразя болници. Намести го ти.

Зиги повдигна вежди.

— Не мога да ти гарантирам какво ще излезе. Накрая може да заприличаш на неуспял боксьор.

— Ще рискувам.

— Поне не са ти счупили челюстта — каза Зиги, навеждайки се отново над Уиърд. После стисна с две ръце носа му и го заизвива, като се молеше да не му прилошее от отвратителното пращене на хрущяла. Уиърд започна да пищи, но Зиги продължаваше. Над горната му устна беше избила пот.

— Това е — каза той накрая. — Не мога да направя нищо повече.

— Днес са погребали Роузи — каза Алекс.

— Никой не ни е казал — каза ядосано Зиги. — Това обяснява защо са били толкова разярени.

— Мислиш ли, че ще продължат да ни преследват? — попита Алекс.

— Ченгетата ги предупредиха да не ни закачат — изфъфли Уиърд. Ставаше му все по-трудно да говори. Челюстта му се схващаше.

Зиги огледа внимателно пациента си.

— Уиърд, като гледам как са те подредили, мога само да се моля да вземат присърце предупреждението.