Вал Макдърмид
Далечно ехо (14)

12

Предсказанието на Алекс се сбъдна много по-скоро, отколкото бе очаквал той самият. Два дни по-късно той вървеше по Норт Стрийт към факултета по история на изкуствата, когато видя срещу себе си Хенри Кевъндиш и няколко от неговите приятелчета. Перчеха се в червените вълнени студентски мантии със самочувствието на господари на града. Забеляза как Кевъндиш смушка един от приятелите си и му прошепна нещо. Когато застанаха един срещу друг, Алекс за миг се видя заобиколен от ухилени млади мъже в стандартните като униформа сака от туид и панталони от фин вълнен плат.

— Чудя се как имаш наглостта да се появяваш тук, Гилби — каза Кевъндиш с присмех.

— Струва ми се, че имам по-голямо право от теб и твоите приятели да вървя по тези улици — отвърна спокойно Алекс. — Това е моята страна, не твоята.

— Хубава страна, в която се крадат коли безнаказано. Не разбирам защо още не са ви осъдили — продължи Кевъндиш. — А ако сте използвали колата ми, за да прикриете убийство, ще си имате работа не само с полицията.

Алекс се опита да си проправи път, но беше притиснат от всички страни. Блъскаха го с лакти и юмруци.

— Разкарайте се, Хенри. Нямаме нищо общо с убийството на Роузи Дъф — само дето се опитахме да й помогнем и да й спасим живота.

— А полицията ви вярва, така ли? — отвърна Кевъндиш. — Значи са още по-тъпи, отколкото мислех.

Нечий юмрук улучи Алекс под ребрата.

— Решихте да ми откраднете колата, а?

— Не знаех, че можеш и да мислиш — изпъшка Алекс. Не можа да устои на изкушението да ги подразни още малко.

— Възмутително е, че още не са те изхвърлили от университета — извика друг и мушна Алекс с пръст в гърдите. — В най-добрия случай ти си жалък крадец!

— Господи, защо не се погледнете на какво приличате? Това напомня на сцена от тъпа комедия! — Алекс най-сетне се вбеси. Приведе глава напред и ги разблъска. Тялото му реагира инстинктивно като в немалкото сложни положения, в които се бе озовавал на игрището за ръгби. — Махнете се от пътя ми! — извика той, изтръгна се задъхан от групата и се обърна, озъби им се и изръмжа: — Бързам за лекция.

Стреснати от избухването му, те го оставиха да продължи. Докато той се оттегляше, вирнал глава, Кевъндиш подвикна подир него:

— Мислех, че вместо на лекция ще отидеш на погребението. Нали така постъпват убийците?

Алекс се обърна рязко.

— Какво?

— Не знаеш ли? Днес погребват Роузи Дъф.

Алекс продължи припряно нагоре по улицата, разтреперан от ярост. Призна пред себе си, че се беше поуплашил. Макар и за миг, но беше изпитал страх. Още не можеше да повярва, че Кевъндиш бе имал наглостта да говори по този начин с него за погребението на Роузи. А и не можеше да повярва, че никой не им е съобщил за него. Не че би решил да отиде. Но би било редно поне да ги предупредят.

Попита се какво ли става с другите трима и за пореден път му се поиска Зиги да не беше толкова устат.

 

 

Когато Зиги влезе в часа по анатомия, незабавно се разнесоха викове:

— Пристига крадецът на трупове!

Той вдигна ръце, сякаш приемаше приветствия, влизайки в тон с добронамерените закачки на колегите си. Единствено студентите по медицина бяха в състояние да коментират смъртта на Роузи с черен хумор.

— Какво им е лошото на труповете, които ни дават за дисекция? — подвикна някой.

— Явно са прекалено стари и грозни за нашия Зиги — отвърна друг. — Решил е да намери нещо по-качествено за лична употреба.

— Хайде, стига — прекъсна ги Зиги. — Просто ми завиждате за възможността да упражня познанията си на практика.

Няколко души го наобиколиха.

— Как беше всъщност, Зиги? Разбрахме, че е била още жива, когато сте я намерили. Ти уплаши ли се?

— Да, уплаших се. Но когато разбрах, че няма да успея да спася живота й, изпаднах в безсилен гняв, който ме накара да забравя уплахата.

— Стига де, нали си направил всичко, което е било по силите ти — опита се да го успокои един от колегите му.

— Което не беше кой знае какво. Тъпчат ни тук главите с теория, а когато застанем лице в лице с нещо истинско, не знаем откъде да започнем. Предполагам, че някой шофьор на линейка би се справил по-добре — Зиги свали палтото си и го метна на облегалката на близкия стол. — Чувствах се безполезен. Тогава осъзнах, че едва когато напуснем университета, започваме да се учим истински как да бъдем лекари и да лекуваме живи пациенти, същества от плът и кръв.

Зад тях се разнесе глас:

— Виждам, че сте научили нещо наистина много ценно, господин Малкиевич — преподавателят беше влязъл незабелязано в залата. — Знам, че това надали ще ви успокои, но съдебният лекар ме увери, че по времето, когато вие сте открили умиращата, е било изключено тя да бъде спасена. Била е загубила прекалено много кръв — той потупа Зиги по рамото. — Съжалявам, но трябва да приемете факта, че ние не сме способни да вършим чудеса. А сега, дами и господа, заемайте местата си. През този семестър ни предстои сериозна работа.

Зиги седна на мястото си, но мислите му се рееха другаде. Още чувстваше дланите си хлъзгави от кръвта на умиращото момиче, долавяше слабия, неравен пулс, усещаше досега на изстиващата й плът. Чуваше накъсаното й дишане, в устата му се връщаше горчивият вкус от онази нощ. Питаше се дали някога ще надмогне преживяното. Съмняваше се дори, че ще има вътрешното убеждение да работи като лекар — с потискащото съзнание, че всички усилия на хората от тази професия са обречени рано или късно на провал.

 

 

На няколко мили от тук близките на Роузи се готвеха да отдадат последна почит на покойната. От полицията им позволиха най-сетне да вземат трупа, и семейство Дъф се канеха да направят първата ритуална крачка по дългия път на скръбта. Айлийн нагласи шапката си пред огледалото, без да погледне втори път измъченото си, изпито лице. Напоследък изобщо не се гримираше. Какъв смисъл имаше да го прави? Очите й бяха мътни, с подпухнали клепачи. Хапчетата, предписани от лекаря, не й отнемаха мъката; само притъпяваха болката, превръщаха я в нещо, което тя по-скоро съзерцаваше, отколкото да преживява.

Арчи стоеше край прозореца. Чакаше катафалката. Църквата на Страткинес бе само на няколкостотин ярда от дома им. Семейството щеше да върви след катафалката, така бяха решили да съпроводят Роузи по последния й път. Широките му рамене бяха приведени. През изминалите няколко седмици Арчи беше грохнал, беше се превърнал в старец, загубил воля да се бори с живота.

Брайън и Колин, облечени официално като никога досега, седяха в кухнята и събираха кураж за предстоящото изпитание с помощта на уискито.

— Надявам се, че онези четиримата ще проявят достатъчно разум и няма да се появят на погребението — каза Колин.

— Нека дойдат. Добре ще ги посрещнем — отвърна твърдо Брайън. Постоянното мрачно изражение разкривяваше хубавите черти на лицето му.

— Но не и днес. По дяволите, Брайън, прояви някакво приличие — Колин пресуши чашата си на един дъх и я остави рязко на плота на умивалника.

— Пристигнаха — чу се гласът на баща им.

Колин и Брайън се спогледаха — сякаш си даваха мълчаливо обещание през този ден да не сторят нищо, с което биха посрамили себе си или опетнили паметта на сестра си. Изправиха рамене и тръгнаха към дневната.

Катафалката бе спряла точно пред къщата. Семейство Дъф тръгна по алеята към изхода. Всички вървяха със сведени глави, Айлийн се облягаше тежко на ръката на съпруга си.

Заеха местата си зад ковчега. Зад тях се тълпяха близки и приятели със скръбни изражения на лицата. Най-отзад вървяха представителите на полицията, начело с Макленън, особено доволен от колегите си, които бяха дошли на погребението в свободното си време. Като никога пресата проявяваше дискретност и разбиране — журналистите се бяха споразумели да ползват официалната информация.

Жителите на селото стояха от двете страни на улицата, която водеше към църквата. Много от тях тръгваха след погребалното шествие и продължаваха нагоре към сивата каменна сграда на хълма, откъдето в далечината се виждаше Сейнт Андрюз. Когато всички пристигнаха, се оказа, че малката църква е претъпкана. Наложи се много от присъстващите да стоят по страничните пътеки и зад пейките.

Службата беше кратка, без прочувствени речи. Айлийн не беше събрала сили да обмисля подробности, а Арчи беше настоял пред свещеника да се ограничи само с най-необходимото.

— Надяваме се само всичко да свърши по-бързо — бе обяснил той. — Не искаме точно това да е последният ни спомен от Роузи.

Според Макленън тъкмо простичките думи на свещеника звучаха особено мъчително. Редно бе тези думи да се изричат при изпращането на хора, изживели докрай живота си, не над тялото на една млада жена, която дори още не бе стъпила истински на житейския път. Той сведе глава в молитва, съзнавайки, че тази служба няма да донесе мир в душите на хората, познавали Роузи. Никой от близките й нямаше да намери покой, ако Макленън не си свършеше работата както трябва.

А напоследък му се струваше все по-невероятно, че някога ще успее да оправдае очакванията им. Следствието буксуваше на едно място. Единственият нов доказателствен материал осигуриха лабораторните анализи на жилетката. По нея бяха открили следи от боя, но те не отговаряха на нито една от пробите, взети от стените на студентското жилище във Файф Парк. От централното управление изпратиха един главен инспектор да прегледа резултатите от работата на Макленън и екипа му — това беше явен намек, че не са се справили с възложения случай. Но човекът бе принуден да признае, че Макленън беше работил безукорно; не можа да даде никаква нова идея, която би дала друга насока на следствието.

А Макленън имаше чувството, че се върти в кръг, и се връщаше отново и отново към четиримата студенти. Алибитата им бяха толкова несигурни, че все едно не съществуваха. Гилби и Кър бяха харесвали момичето. Дороти, която беше работила заедно с Роузи в бара, бе подчертала това няколко пъти в показанията си.

— Онзи, големият, дето прилича на Райън О’Нийл, само че е чернокос, си падаше страхотно по Роузи — бе казала тя. Макленън си каза, че самият той не би описал така Гилби, но думите й бяха повече от ясни.

— А и другият, слабичкият, който прилича на единия от „Т. Рекс“ — продължи Дороти, — и той постоянно се увърташе около нея. Но пък тя хич не му цепеше басма — все казваше, че е прекалено влюбен в собствената си персона. Виж, за онзи, високия, разправяше, че не би се отказала да излезе с него, ако беше пет години по-голям.

Значи все пак съществуваше някакъв мотив, макар и доста неубедителен. Освен това те бяха разполагали с идеалната възможност да пренесат тялото на умиращото момиче. Това, че в лабораторията не бяха открити никакви следи. Не изключваше напълно възможността те да са ползвали лендроувъра тъкмо с тази цел. Ако са ползвали брезентово платнище или дори голямо парче плътен найлон, бе напълно възможно отникъде да не е изтекла кръв. А човекът, който бе убил Роузи, несъмнено бе разполагал с кола.

В противен случай трябваше да я е убил някой от почтените собственици на къщи на „Тринити Плейс“. Но за съжаление всички лица от мъжки пол на възраст от четиринайсет до седемдесет години, които живееха там, можеха да дадат съвсем точни описания на начина, по който бяха прекарали нощта на убийството. Били са или далеч от дома си, или са спали в леглата си, и в двата случая всички имаха непоклатими алибита. Позанимаха се по-подробно с двама ученици, но не откриха нищо, което да ги свързва с Роузи или с престъплението.

Това, което правеше Гилби по-малко съмнителен, бяха резултатите от лабораторните анализи. Спермата, която бяха открили по дрехите на Роузи, беше на човек, чиято кръвна група можеше да се открие и чрез анализ на другите телесни течности. Човекът, който бе изнасилил, а най-вероятно и убил момичето, имаше кръвна група 0. Кръвната група на Алекс Гилби беше АВ, следователно той не беше насилвал Роузи, освен ако не беше използвал презерватив. Затова пък Малкиевич, Кър и Маккий бяха с нулева кръвна група. Което означаваше, че поне на теория един от тях би могъл да бъде виновникът.

Всъщност Макленън не вярваше, че Кър би имал смелостта да извърши подобно нещо. Но за Маккий съвсем не беше изключено. Макленън беше чул за внезапното обръщане на младия човек към християнството. Според него това много напомняше на отчаяна постъпка, породена от чувство за вина. Случаят с Малкиевич беше по-различен. Макленън се натъкна на истината за сексуалната му ориентация съвсем случайно, но тъй като момчето беше очевидно влюбено в Гилби, може да е искало да се отърве от конкуренцията. Такава възможност също не можеше да се изключи.

Беше се замислил така дълбоко, че се стресна, когато осъзна, че службата е приключила и че хората вече са наставали. Изнасяха ковчега по централната пътека, предната му част беше на раменете на Колин и Брайън. Лицето на Брайън беше набраздено от сълзи, а Колин очевидно се въздържаше с последни усилия да не заплаче.

Макленън се озърна и кимна на колегите си в знак, че ще се срещнат отвън. Семейството на убитата щеше да потегли с кола към Западното гробище. Външни лица нямаше да присъстват на полагането на ковчега в гроба. Той се измъкна бързо, застана встрани и започна да оглежда хората, които излизаха от църквата и постепенно се разпръсваха. Не му се вярваше убиецът да е присъствал на погребението; това предположение беше прекалено банално, за да разчита на него. Колегите му от следствения отдел го наобиколиха, разговаряйки тихо.

Скрита зад ъгъла на църквата, Джанис Хог запали цигара. В края на краищата, днес беше почивният й ден, а имаше нужда от доза никотин след това мъчително преживяване. Беше дръпнала само няколко пъти от цигарата, когато се появи Джими Лоусън.

— Замириса ми на цигара — каза той. — Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Той запали и се облегна на стената. Косата му падаше ниско над очите. Джанис си каза, че напоследък е отслабнал, но това му отиваше — хлътналите бузи подчертаваха скулите и линията на челюстта.

— Надявам се да не ми се наложи да преживея скоро още нещо подобно — каза Джими.

— Аз също. Имах чувството, че всички присъстващи ни гледат и чакат да им кажем нещо, което и ние не знаем.

— А няма и никакви изгледи да го узнаем. Следствието така и не можа да се добере до истински заподозрян — каза Лоусън. Тонът му беше остър като мразовития вятър, който отвяваше дима от цигарите им.

— Е, не е като в „Старски и Хъч“, нали?

— И слава богу. Така де, само като си помисля за онези жилетки — ти би ли носила такова нещо?

Джанис неволно се изкиска.

— Така погледнато.

Лоусън си пое дълбоко дъх.

— Джанис… би ли дошла някой път с мен да пием по едно?

Джанис го изгледа учудено. Според нея Джими Лоусън изобщо не забелязваше, че е жена — освен когато трябваше да се прави чай и да се съобщават лоши вести.

— Каниш ме да излезем, така ли?

— По всичко личи. Е, какво ще кажеш?

— Не знам, Джими. Не съм убедена, че е препоръчително да излизаш с колега.

— При нашата професия няма къде да се запознаеш с някого, ако не броим хората, които арестуваме. Хайде, Джанис. Само по едно питие, ще поприказваме и ще видим дали си допадаме — усмивката му придаваше чар, който тя не бе забелязала досега.

Джанис го изгледа замислено. Не беше чак мечтата на всяка жена, но изглеждаше прилично. Носеше му се славата, че бил женкар, и че обикновено постигал целта си без особени усилия. Но с нея винаги се беше държал любезно, за разлика от доста други колеги, които трудно прикриваха презрителното си отношение към жена полицай. Освен това вече не помнеше кога за последен път беше излизала с интересен мъж.

— Добре — каза тя най-сетне.

— Довечера, когато отида на работа, ще прегледам графика, за да видя кога почивките ни съвпадат — той хвърли цигарата си и я стъпка. Джанис го проследи с поглед, докато завиваше край стената на църквата, за да отиде при другите. Имаше уговорена среща — най-малко това бе очаквала от погребението на Роузи Дъф. Може би свещеникът беше прав. Имаше си време за всичко — време да погледнеш назад, но и време да гледаш напред.