Вал Макдърмид
Далечно ехо (13)

11

Внушителните останки на замъка Рейвънскрейг се издигат на един скалист нос между два залива с пясъчни плажове. От това място се открива прекрасна гледка към устието на река Форт и подстъпите към замъка. На изток дълга каменна стена е защитавала обитателите и от морето, и от нападатели. Стената стига чак до пристанището Дайзърт — някога процъфтяващо, а сега доста западнало. В единия край на залива, над който се издига замъкът, когато мине покрай заслона, където все още живеят гълъби и морски птици, стената се изнася напред в заострен триъгълник, на чийто връх има малка наблюдателница с островръх покрив и тесни бойници вместо прозорци.

Още от ученическите си години момчетата от Къркалди считаха това място за своя собственост. Един от най-сигурните начини да се измъкнат от постоянния надзор на възрастните бе да обявят, че отиват на разходка. Разходките по всеобщо убеждение бяха здравословно занимание, което не би могло да ги тласне по Лош път. Затова, когато обявяха, че щели да обикалят цял ден по крайбрежието и из околните гори, родителите им осигуряваха всичко необходимо за пикник.

Понякога се случваше да тръгнат в обратната посока, покрай Инвъртийл, минаваха край грозните мини Сийфийлд и се упътваха към Кингхорн. Но най-често се озоваваха в Рейвънскрейг, не на последно място защото в близкия парк винаги имаше паркиран фургон, от който продаваха сладолед. Когато беше топло, момчетата лежаха на тревата и се отдаваха на нескончаеми фантазии за бъдещия си живот — представяха си и по-близкото, и по-далечното бъдеще. Разказваха си истории за разни приключения в училище, повтаряха ги и всеки път ги разкрасяваха допълнително, докато преминеха изцяло в сферата на фантазиите. Играеха карти, организираха си цели турнири. Тук изпушиха и първите си цигари — тогава на Зиги му прилоша толкова, че позеленя и повърна позорно в близките храсти.

Понякога се качваха на стената и наблюдаваха движението на кораби в устието, наслаждаваха се на прохладния бриз, който им помагаше да си представят, че са на носа на някой кораб, който скърца и се полюшва под краката им. А когато валеше, се криеха в наблюдателницата. Зиги беше намерил непромокаем брезент, който постилаха на земята. Дори сега, когато се считаха за пораснали, обичаха да слизат по каменните стълби, които водеха от замъка надолу към плажа, да си проправят път между купчините въглищни отпадъци и натрошени миди към наблюдателницата.

Последния ден, преди да отпътуват обратно за Сейнт Андрюз, те се срещнаха в бара на пристанището, за да изпият по една бира. Алекс, Мондо и Уиърд бяха взели заплатите си и бяха готови да продължат след първата пинта, но Зиги ги убеди да излязат. Денят беше свеж и ясен, слабото зимно слънце бе изплувало на бледосиньото небе. Минаха през пристанището, покрай високите силози на мелницата, и се упътиха към западния плаж. Уиърд вървеше малко зад другите трима, приковал очи в далечния хоризонт, като че ли търсеше вдъхновение.

Когато наближиха замъка, Алекс се откъсна от групата и се изкатери на скалистото възвишение, което почти изчезваше при прилив.

— Кажете ми пак, колко са му платили?

Мондо дори не се замисли.

— Дейвид Бойс, майстор зидар, получил по заповед на кралица Мери, вдовица на Джеймс Втори, крал на Шотландия, сумата от шест хиляди шотландски паунда, за да построи замъка Рейвънскрейг. Но не забравяйте, че е трябвало да плаща материалите от тази сума.

— А те не са били евтини. През 1614 година четиринайсет трупи, отсечени по бреговете на река Алан, и откарани до Стърлинг, излизали седем шилинга. Някой си Андрю Балфур получил два паунда и десет шилинга, за да ги нареже на греди, и да докара гредите в Рейвънскрейг — продължи да рецитира Зиги.

— Добре че приех работата в „Сейфуей“ — ухили се Алекс. — Там плащат по-добре — облегна се на скалата зад себе си и погледна назад към замъка. — Струва ми се, че хората от рода Синклеър са го направили много по-красив, отколкото щеше да стане, ако старата кралица не беше ритнала камбаната, преди да бъде завършен.

— Замъците не се строят за красота — намеси се Уиърд, който току-що ги беше настигнал. — Те трябва да служат за защита и да гарантират сигурността на населението.

— Досаден практицизъм — отбеляза Алекс и скочи на пясъка. Другите го последваха, подритвайки боклуците, останали на брега след отлива.

Когато бяха стигнали до средата на плажа, Уиърд отново заговори — никой от приятелите му не го беше виждал толкова сериозен.

— Трябва да ви кажа нещо — поде той.

Алекс се обърна с лице към него и продължи да върви заднешком. Другите също се обърнаха към Уиърд.

— Звучи заплашително — заяви Мондо.

— Знам, че това, което ще ви съобщя, няма да ви хареса, но се надявам да уважите решението ми.

Алекс забеляза подозрението в погледа на Зиги. Но си каза, че приятелят му няма от какво да се страхува. Каквото и да се канеше да им съобщи Уиърд, то произлизаше от съсредоточаване върху собствената личност, а не от желание да прави разкрития за друг човек.

— Хайде, Уиърд, давай — каза Алекс окуражително.

Уиърд пъхна ръце дълбоко в джобовете на джинсите си.

— Станах християнин — заяви той рязко. Алекс го зяпна. Мина му през ума, че не би се изненадал много повече, ако Уиърд беше признал, че е убил Роузи Дъф.

Зиги се разсмя гръмогласно.

— Божичко, Уиърд, очаквах някакво ужасно разкритие. Ти — християнин?

Уиърд издаде упорито брадичка напред.

— Имах прозрение. Приех Исус в живота си, за да бъда спасен. И ще ви бъда много задължен, ако не ми се присмивате.

Зиги вече се превиваше от смях и притискаше корема си с ръка.

— По-смешно нещо не съм чувал от години… Ох, божичко, ще се пръсна — и той се облегна на Мондо, който също се беше ухилил до уши.

— Освен това много моля да не споменавате Божието име напразно — продължи Уиърд.

Зиги отново избухна в смях.

— Ох, не мога. Как беше казано: „… на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници.“ Казвам ти, сигурно в рая танцуват по улиците от радост, че са успели да привлекат за каузата такъв грешник като теб.

Уиърд го изгледа засегнато.

— Не отричам, че съм прегрешавал в миналото. Но обърнах гръб на всичко това. Преродих се, греховете ми са изтрити.

— С голяма гъба са избърсали дъската. И кога стана това? — попита Мондо.

— Отидох на нощното бдение на Бъдни вечер — отвърна Уиърд. — И тогава нещо като че ли прещрака в ума ми. Осъзнах, че искам да се измия с кръвта на Агнеца, пролята за мен. Исках да пречистя душата си.

— Щура работа — заяви Мондо.

— Но ти не каза нищо на Хогмани — намеси се Алекс.

— Исках да съм трезвен, когато ви го съобщя. Това е важна стъпка — да отдадеш живота си на Бога.

— Съжалявам — каза Зиги, който най-сетне се беше успокоил. — Но ти си последният човек на тази земя, от когото съм очаквал подобни изявления.

— Знам — отвърна Уиърд. — Но аз говоря искрено.

— Ние винаги ще си останем твои приятели — заяви Зиги, опитвайки се да скрие напиращата усмивка.

— Стига да не насочваш евангелизаторските си усилия към нас — допълни Мондо. — Искам да кажа, обичам те наистина като брат, но не дотам, че да се откажа от секс и алкохол заради теб.

— Не в това се изразява приемането на Исус, Мондо.

— Хайде — прекъсна ги Зиги. — Премръзнах от студ. Няма смисъл да стърчим тук, да отидем в наблюдателницата.

И той тръгна напред редом с Мондо. Алекс тръгна до Уиърд. Изпитваше странно чувство на съжаление към приятеля си. Трябва да се е чувствал ужасно самотен, за да потърси утеха при онези ухилени сектанти. „Редно беше аз да бъда до него“, упрекна се той. Може би още не беше късно.

 

 

— Трябва да е било странно преживяване — поде той.

Уиърд поклати глава.

— Точно обратното — почувствах се в мир със себе си. Най-сетне престанах да се чувствам не на място, открих истинската си принадлежност. Не мога да ти го опиша по-ясно. Отидох на коледната служба само за да съпроводя майка си. Седях в църквата „Абътсхол“, наоколо трепкаха светлините на свещите, както винаги на нощна служба. Руби Кристи пееше „Тиха нощ, свята нощ“ без акомпанимент. И тогава изведнъж настръхнах целия. Внезапно всичко около мен доби смисъл. Разбрах, че Бог наистина е пожертвал единствения Си Син, за да изкупи греховете на света — а значи и моите. Това означава, че мога да бъда спасен.

— Страхотно — Алекс бе обзет от известно смущение пред такава емоционална откровеност. През дългите години на приятелството им никога не бе водил подобен разговор с Уиърд. Тъкмо Уиърд, чиято единствена цел в живота досега беше да открие и нагълта толкова халюциногенни препарати, колкото е възможно, без да умре.

— И какво направи след това?

Внезапно си представи как Уиърд се изстъпва пред олтара и заявява публично желанието си да се очисти от грях. Каза си, че това би било доста притеснително — от този род случки, които щяха да го карат да се поти от притеснение, когато излезе от религиозната си фаза и поднови нормалния си начин на живот.

— Нищо. Останах до края на службата и си отидох у дома. Предполагах, че е било само моментно състояние, някакво странно мистично преживяване, може би свързано с всички душевни сътресения, предизвикани от убийството на Роузи. Или дори закъснял ефект на някой наркотик. Но когато се събудих на другата сутрин, продължавах да се чувствам по същия начин. Така че прегледах вестника, за да видя в коя църква има служба на първия коледен ден, и се озовах на някакво събиране на евангелисти до игрището за голф.

Само това ни липсваше.

— Щом си отишъл сутринта на Коледа, сигурно е нямало жива душа.

Уиърд се разсмя.

— Занасяш ли се? Залата беше претъпкана. Беше страхотно преживяване. Музиката беше фантастична, а хората се държаха с мен, сякаш ме познаваха от години. След службата отидох да поговоря с пастора — Уиърд приведе глава. — Беше много вълнуващо. Така или иначе, в крайна сметка той ме кръсти миналата седмица. Освен това ми даде адреса на тяхната конгрегация в Сейнт Андрюз — той дари Алекс с блажена усмивка. — Затова исках да ви кажа всичко днес. Защото утре, веднага след като се приберем във Файф Парк, отивам на църква.

 

 

Първата възможност да обсъдят историята на покръстването на Уиърд, достойна за преживяното от свети Павел по пътя за Дамаск, се откри пред приятелите на следващата вечер, след като той нарами калъфа с акустичната си китара и се упъти към пристанището, където се бяха настанили евангелистите.

— Е, това наистина е краят на групата — каза решително Мондо. — Предупреждавам ви, нямам намерение да свиря спиричуъли и разни песнички от рода на „Господ те обича“ заради когото и да било.

— Елвис току-що излезе — съобщи Зиги. — Казвам ви, изгубил е и последната си връзка с действителността.

— Решението му е съвсем сериозно — отбеляза Алекс.

— Да не мислиш, че от това ще ни стане по-леко? Очакват ни тежки времена, момчета — каза Зиги. — Той ще довлече тук брадатите си пророци, твърдо решени да ни спасяват независимо от това дали искаме да бъдем спасени или не. Краят на групата ще бъде най-малкият ни проблем. Няма вече „един за всички, всички за един“.

— По някакъв начин се чувствам виновен заради тази история — каза Алекс.

— Защо? Да не би ти да си го замъкнал на църква да слуша Руби Кристи?

— Нямало е да реагира по този начин, ако не се е чувствал наистина ужасно зле. Знам, че на пръв поглед той най-малко се впечатли от убийството на Роузи, но ми се струва, че дълбоко в себе си го е преживял тежко. А всички ние бяхме толкова погълнати от собствените си преживявания, че не сме забелязали колко е зле.

— Може би има и нещо повече — каза Мондо.

— Какво имаш предвид? — попита Зиги.

Мондо зарита пода с върховете на обувките си.

— Хайде, момчета, нали разбирате, че ние всъщност нямаме представа какво е правил Уиърд през нощта, когато умря Роузи. Чули сме само неговите уверения, че не я е виждал.

Алекс изпита чувството, че пред краката му се е отворила пропаст. От мига, когато намекна за подозренията си пред Зиги, се беше опитвал да пропъжда всякакви подобни предателски мисли. А сега Мондо придаваше ясна форма на немислимото.

— Това, което казваш, е ужасно — каза той на глас.

— Хващам се на бас, че и ти си го помислил — възрази предизвикателно Мондо.

— Не би могъл да вярваш, че Уиърд би изнасилил момиче, камо ли пък да го убие — настоя Алекс.

— През онази нощ той не беше на себе си. Никой не би могъл да каже със сигурност какво би направил и какво — не, когато е в такова състояние — отвърна Мондо.

— Достатъчно — гласът на Зиги разсече като с нож мрежата от смущение и недоверие, която бе започнала да ги оплита. — Ако започнеш да разсъждаваш така, докъде ще я докараме? Аз също излязох през онази нощ. Алекс дори покани Роузи на купона. И ако продължаваме в този дух, ти самият доста се позабави, когато отиде да изпращаш онова момиче до Гардбридж. Какво те задържа толкова? — той изгледа гневно приятеля си. — Така ли искаш да си говорим, Мондо?

— Не съм казвал нищо за вас двамата. Не е необходимо веднага да се нахвърляте върху мен.

— Затова пък е съвсем редно да се опитваш да натопиш Уиърд, докато не е тук, за да се защити, така ли? И ти си един приятел!

— Е, нали сега Исус му е приятел — отбеляза присмехулно Мондо. — Което, ако питате мен, е доста крайна реакция и много напомня на вина.

— Млъкнете и двамата — извика Алекс. — Чуйте се какво говорите. Достатъчно хора ще имат желание да ни настроят един срещу друг. Нямаме друг изход, освен да продължаваме да се поддържаме.

— Алекс е прав — каза уморено Зиги. — Стига взаимни обвинения. Макленън би си умрял от удоволствие, ако успее да ни накара да се топим взаимно. На него му е все едно кого ще арестува по подозрение в убийство, стига да успее да арестува някого. И ние трябва да внимаваме този някой да не е един от нас. Мондо, за в бъдеще запази гадните си предположения за себе си — Зиги се изправи. — Отивам до денонощния магазин да купя мляко и хляб. Няма да е зле да си изпием кафето, преди представителите на британската консервативна партия да са се върнали — от техния английски акцент ми става зле.

— Идвам с теб, трябва да си купя цигари — каза Алекс.

Половин час по-късно, когато се прибраха, беше настанала пълна бъркотия. Полицаите се бяха появили отново, този път в разширен състав, а двамата им английски съквартиранти стояха на прага с багажа си и очевидно не можеха да повярват на очите си.

— Здрасти, Хари, здрасти, Еди — каза любезно Зиги и надникна над раменете им към дневната, където Мондо разговаряше нацупено с някаква полицейска служителка. — Добре, че купих две кутии мляко.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Хенри Кевъндиш. — Само не ми казвай, че са спипали този кретен Маккий с дрога.

— Нищо толкова прозаично — отвърна Зиги. — Явно съобщението за убийството не е стигнало до страниците на „Татлър“, „Хорз енд Хаундс“ и изобщо периодиката за висшата класа.

Кевъндиш изпъшка.

— О, за бога, откажи се от това жалко поведение. Надявах се да си се отказал от тези пози в стил „герой на работническата класа“.

— Внимавай какво говориш, сред нас има вярващ християнин.

— Какви ги разправяш? Убийство? Християни? — намеси се Едуард Грийнхал.

— Уиърд се върна в лоното на църквата — заяви сухо Алекс. — И то не на англиканската църква. Отишъл е при онези, дето дрънкат на китари и пеят песнички, за да славят Бога. Днес-утре ще започне да организира молитвени събрания в кухнята.

Алекс винаги се бе забавлявал да дразни хора, които са прекалено убедени в собствените си привилегии, а в Сейнт Андрюз имаше предостатъчно възможности да го прави.

— И какво общо има всичко това с факта, че къщата гъмжи от разни типове с полицейски униформи? — попита Кевъндиш.

— Ако погледнеш по-внимателно, ще забележиш, че „онзи тип“ в дневната е жена — отбеляза Зиги. — Освен ако полицията на Файф не е започнала да приема на служба особено привлекателни травестити.

Кевъндиш стисна зъби. Ненавиждаше упорството, с което момчетата от Къркалди го третираха като карикатура. Това бе и основната причина да се задържа толкова рядко в общото им жилище.

— Та защо полицията е тук? — настоя той.

Зиги му се усмихна сладко.

— Полицията е тук, защото сме заподозрени в убийство.

— Иска да каже — додаде Алекс припряно, — че ни разпитват като свидетели. Едно момиче, което работеше в „Ламас“, беше убито точно срещу Коледа. И стана така, че ние открихме тялото.

— Това е ужасно — каза Кевъндиш. — Нямах представа. Горките й близки. А и за вас трябва да е било доста гадно.

— Не беше голямо удоволствие — съгласи се Алекс.

Явно смутен, Кевъндиш надникна отново в къщата.

— Вижте какво, явно сте се озовали в неприятно положение. Струва ми се, че за всички ще бъде по-удобно, ако намерим временно някакво друго място за нощуване. Хайде, Ед. Тази нощ ще се сместим някак при Тони и Саймън. А утре ще проверим дали няма свободни места в някоя друга сграда на общежитията — той се накани да тръгне, но се намръщи и попита озадачено: — Къде е лендроувърът?

— Ами… — поде Зиги — историята е малко заплетена. Разбираш ли, ние го взехме назаем и…

— Взели сте го назаем? — повтори възмутено Кевъндиш.

— Съжалявам. Но времето беше ужасно и решихме, че няма да имаш нищо против.

— Добре де, а къде е сега колата?

Зиги отвърна смутено:

— Ще трябва да питаш полицаите. Защото ние взехме назаем колата точно в нощта на убийството.

В тона на Кевъндиш вече не се долавяше и следа от съчувствие.

— Вие сте невъзможни — изръмжа той. — Излиза, че колата ми е задържана като веществено доказателство в следствие по убийство!

— Опасявам се, че е точно така. Съжалявам.

Кевъндиш беше вбесен.

— Ще се разправям с вас допълнително.

Алекс и Зиги проследиха двамата англичани с поглед, докато те вървяха надолу по алеята, залитайки под тежестта на багажа си. Веднага след това вратата се отвори и те трябваше да отстъпят встрани, за да могат да минат полицаите. Бяха четирима униформени и двама цивилни. Не обърнаха никакво внимание на Алекс и Зиги и се упътиха към колите.

— Това пък защо беше? — попита Алекс, когато най-сетне влязоха вътре.

Мондо сви рамене.

— Не казаха нищо. Вземаха проби от стените, тавана и дървенията. Дочух един от тях да говори нещо за някаква жилетка, но не проверяваха нашите дрехи. Иначе се ровиха навсякъде и питаха дали жилището е пребоядисвано наскоро.

Зиги се разсмя.

— Как пък не! А после се чудят защо им излиза име, че са тъпи.

— Това никак не ми харесва — каза Алекс. — Мислех, че са се отказали да се занимават с нас. А ето ги тук, обръщат всичко надолу с главата. Трябва да са намерили някаква нова улика.

— Е, каквото и да е, не виждам защо това трябва да ни безпокои — каза Зиги.

— Щом смяташ — отвърна саркастично Мондо. — Що се отнася до мен, смятам да продължавам да се безпокоя. Както каза и Алекс, бяха ни оставали на мира, а сега отново са тук. Струва ми се, че не можем просто да си затворим очите пред фактите.

— Мондо, ние сме невинни, забрави ли? Именно затова няма защо да се безпокоим.

— Добре де, добре. Какво стана с Хенри и Еди? — попита Мондо.

— Нямат никакво намерение да живеят заедно с луди убийци — подметна Зиги през рамо, докато се отправяше към кухнята.

Алекс го последва.

— Не трябваше да го казваш — каза той.

— Кое, за лудите убийци ли?

— Не. Иска ми се да не беше казал на Хари и Еди, че сме заподозрени в убийство.

Зиги сви рамене.

— Най-обикновена шега. Хари се вълнува много повече от съдбата на безценния си лендроувър, отколкото от въпроса какво сме направили и какво не. Това просто му даде желаното извинение да се изнесе — нещо, което отдавна му се искаше да направи. Освен това ти имаш полза от цялата работа. Имаме две свободни стаи, така че няма да ти се налага да търпиш хъркането на Уиърд.

Алекс взе чайника.

— Въпреки това ми се ще да не го беше казвал. Имам отвратителното предчувствие, че ти току-що пося семето, а последствията ще жънем всички заедно.