Вал Макдърмид
Далечно ехо (12)

10

1978 година, Къркалди, Шотландия — навечерието на Новата 1979 година

Когато навършиха петнайсет години и получиха за първи път разрешение от родителите си да излизат вечер сами, четиримата си обещаха на всеки 31 декември да се срещат в полунощ на площада в Къркалди, за да посрещат Новата година. Всяка година досега бяха спазвали обещанието си, отиваха на площада, мръзнеха и подскачаха на едно място, докато стрелките на градския часовник пълзяха бавно към дванайсет. Зиги носеше транзистор, за да чуят камбаните, и четиримата си предаваха от ръка на ръка пиенето, което бяха успели да намерят. Първата Нова година посрещнаха с бутилка десертно вино и четири кутии „Карлсберг“. Този път се бяха издигнали до бутилка „Феймъз Грауз“.

На площада нямаше организирани празненства, но напоследък младите хора в града все по-често се събираха тук срещу Нова година. Мястото не беше кой знае колко привлекателно, най-вече защото сградата на градския съвет наподобяваше на някои от най-отблъскващите образци на съветската архитектура, а медният покрив на часовниковата кула беше зеленясал, но това беше единственото открито пространство в центъра, ако изключим паркинга на автогарата, който беше още по-неуютен. Все пак на площада имаше коледна елха и някаква украса, които го правеха малко по-поносим от автогарата.

Тази година Алекс и Зиги пристигнаха заедно. Зиги беше отишъл да вземе Алекс и успя да очарова Мери Гилби до такава степен, че тя им сипа по едно уиски, за да се постоплят. С джобове, пълни с бисквити, сладкиши със стафиди и препечени кифлички, които никой не искаше да яде, те минаха покрай гарата и библиотеката, покрай центъра „Адам Смит“, облепен с плакати за представлението на „Двете сирачета в гората“ с Ръсел Хънтър и братя Патън и мемориалния парк. Чудеха се дали Уиърд ще успее да убеди баща си да го пусне да излезе поне на Хогмани^[1].

— Напоследък се държи много странно — отбеляза Алекс.

— Гили, той си е странен открай време. Нали затова го кръстихме Уиърд.

— Знам, но сега е различен. Забелязах го, нали работим заедно. Струва ми се някак потиснат. Почти не говори.

— Което най-вероятно се дължи на отрязания достъп до алкохол и дрога — отвърна сухо Зиги.

— Но напоследък дори не се заяжда. Там е работата. Познаваш го добре. Веднага щом реши, че някой си придава важност, избухва. А напоследък все си мълчи и не влиза в никакви спорове, дори когато някой от шефовете започне да се заяжда. Просто стои и мълчи, а после отива да изпълни това, което му е наредено. Възможно ли е тази работа с Роузи да го е засегнала толкова, как мислиш?

Зиги сви рамене.

— Не е изключено. Първоначално прие нещата почти на шега, но после като че ли го стегна шапката. Честно казано, почти не съм разговарял с него от деня, когато Макленън беше тук.

— Аз пък го виждам само когато сме на работа. Щом ни свърши смяната, той изчезва. Отказва дори да пие по едно кафе с мен и Мондо.

Зиги направи гримаса.

— Учудвам се само, че Мондо е в състояние да отдели време за кафе.

— Остави го, това си е неговият начин да се справи с положението. Когато чука, поне не мисли за убийството. Вероятно това е причината в момента да се бори за рекорд в дисциплината — допълни Алекс и се ухили.

Пресякоха улицата и тръгнаха надолу по Уемисфийлд, късата уличка, която води право към площада. Вървяха с уверената крачка на хора, които са си у дома, всичко наоколо им беше толкова добре познато, че се чувстваха донякъде като собственици. Когато стигнаха до ниските стъпала, които водеха към широкото павирано пространство пред сградата на съвета, там вече имаше няколко групички, бутилките вървяха от ръка на ръка. Алекс се озърна да види къде са останалите.

— Ето там, при пощата — каза Зиги. — Мондо е домъкнал и последното си завоевание. Виж ти, и Лин е с него — той посочи наляво и двамата тръгнаха натам.

След като си размениха поздрави и всички единодушно изказаха убеждението си, че Уиърд няма да успее да се измъкне, Алекс установи, че стои до Лин. Сега забеляза колко е пораснала — вече не беше дете. С фините си черти и тъмни къдрици Лин беше нещо като женски вариант на Мондо. Странното беше там, че тъкмо чертите, които придаваха на лицето на брат й нещо слабохарактерно, имаха точно обратното въздействие при Лин. У нея нямаше нищо крехко и безпомощно.

— Как си? — попита Алекс.

Не беше кой знае какво начало на разговор, но пък от друга страна не му се искаше хората да кажат, че сваля петнайсетгодишни момиченца.

— Страхотно. Как изкара Коледа?

— Прилично — той се понамръщи. — Опитвах се да не мисля за… нали знаеш, но не беше лесно.

— Знам. И аз все за това мисля. Постоянно се опитвам да си представя как ли се чувстват близките й. Сигурно вече са и били купили подаръци за Коледа. Трябва да е ужасно… като ги видят.

— Предполагам, че почти всичко им напомня за нея е ужасно. Хайде да говорим за нещо друго. Как се справяш в училище?

Лицето й помръкна. Алекс предположи, че й е неприятно напомнянето за разликата във възрастта им.

— Всичко е наред. Догодина ме чакат приемните изпити за колеж. Нямам търпение всичко това да приключи, за да започна да подреждам живота си както искам.

— Решила ли си вече къде ще следваш? — попита Алекс.

— В колежа по изкуствата в Единбург. Искам да се дипломирам в специалност Изобразителни изкуства, а после ще отида в института към галерията „Курто“ в Лондон, да уча реставрация.

Алекс си каза, че самоувереността й е очарователна. Дали някога самият той е бил толкова уверен в себе си? Беше се записал почти случайно да следва история на изкуствата — просто защото не бе достатъчно уверен в творческите си способности. Той подсвирна тихичко.

— Седем години следване? Това е сериозен ангажимент.

— Искам да работя точно това, а тези седем години са необходими за целта.

— Защо държиш толкова да реставрираш картини? — наистина му беше интересно да узнае.

— Тази работа ме привлича неудържимо. Първо проучванията, после анализите, и накрая — скок в тъмното, моментът, когато наистина трябва да се опиташ да почувстваш какво е искал да ни покаже художникът. Вълнуващо е, Алекс.

Преди той да успее да отговори, останалите се развикаха:

— Измъкнал се е!

Алекс се обърна. В далечината фигурата на Уиърд се очертаваше на фона на сивата, масивна постройка на съда, имитираща старинен замък. Той тичаше към тях, размахал ръце като криле на вятърна мелница, което го караше да прилича съвсем на плашило. Когато наближи, Уиърд нададе победоносен вик. Алекс погледна нагоре към часовника. Оставаше само една минута.

Уиърд дотича ухилен и започна да прегръща всички наред.

— Казах си, е това е някаква абсолютна дивотия. Аз съм пълнолетен и баща ми не може да ми забранява да празнувам Хогмани с приятелите си. Що за глупост! — той поклати глава. — Ако все пак ме изхвърли от къщи, ще спя при теб, Алекс. Може ли?

Алекс го тупна по рамото.

— Защо не? И без това съм привикнал на отвратителното ти хъркане.

— Тихо! — Зиги успя да надвика шума от общия разговор. — Камбаните!

Всички млъкнаха, за да чуят камбаните на Биг Бен, чийто звън достигаше до тях с особена тенекиена нотка благодарение на радиопредаването. Когато камбаните забиха, момчетата се спогледаха, вдигнаха едновременно ръце и ги стиснаха точно в мига, когато се чу дванайсетият удар.

— Честита Нова година! — казаха всички в хор. Алекс забеляза, че приятелите му са не по-малко развълнувани от самия него.

После пуснаха ръцете си и мигът отмина. Алекс се обърна към Лин, целуна я леко по устните и каза:

— Честита Нова година!

— Все ми се струва, че може и да е честита — отвърна тя със зачервени бузи.

Зиги отвори уискито и го пусна по веригата. Групичките по площада вече се разпиляваха, непознати си казваха „Да е честита“, навсякъде лъхаше на уиски и се раздаваха щедро прегръдки. Няколко техни бивши съученици дойдоха да изкажат съчувствието си за лошия им късмет да се натъкнат на умиращото момиче в снега. Думите им не бяха злонамерени, но Алекс прочете в очите на приятелите си, че се измъчват от тези разговори не по-малко от самия него. Няколко момичета се бяха хванали за ръце и импровизираха някакво подобие на шотландски танц около коледното дърво. Алекс се озърна. Вълнуваха го противоречиви чувства, повечето от които сам не можеше да определи.

Лин пъхна ръка в неговата.

— За какво мислиш, Алекс?

Той я погледна и се усмихна с усилие, но усмивката му беше уморена.

— Тъкмо си мислех колко хубаво би било, ако времето можеше да спре точно сега. Ако можеше да стане така, че никога вече, до края на живота ми, да не ми се налага да се връщам в Сейнт Андрюз.

— Няма да е толкова лошо, колкото си представяш. И без това ти остават само още шест месеца, и после ще си свободен.

— Може да се връщам тук през уикендите — думите сами се откъснаха от устните му, без да бе имал намерение да ги казва. И двамата знаеха какво означават те.

— Много ще се радвам — отвърна тя. — Само, моля ти се, не казвай нищо на отвратителния ми брат.

Нова Година, ново обещание.

 

 

В полицейския клуб в Сейнт Андрюз алкохолът се лееше в неограничени количества. Едва чуха камбаните от шума, който вдигаха танцуващите. Всички, привикнали към въздържаността, налагана от професията им, този път бяха пратили задръжките по дяволите — с изключение на тези, които бяха дошли със съпруги и съпрузи, приятелки или просто с познати, поканени, за да се пропъди самотата по празниците.

Зачервен от танците, Джими Лоусън беше притиснат от две набити лелки, които работеха като телефонистки в участъка — паднало му се беше да танцува с тях по музиката на „Смелият сержант в бяла униформа“. Хубавата сестра от зъболекарския кабинет, с която беше дошъл, се беше измъкнала нанякъде, отегчена от неизчерпаемия му ентусиазъм по отношение на шотландските народни танци. Беше му все едно; винаги можеше да намери с кого да танцува на Хогмани, а Лоусън обичаше да се весели. Така се разтоварваше от напрежението в работата, защото работеше винаги съсредоточено и с желание.

Барни Макленън се беше облегнал на бара заедно с Иън Шоу и Алан Бърнсайд. Тримата държаха чаши със солидни дози уиски.

— О, божичко, вижте ги само — изпъшка той. — Ако това е „Смелият сержант“, можем да очакваме всеки момент и „Танцът на върбата“!

— В такива вечери е най-добре да си сам — каза Бърнсайд. — Няма кой да те откъсва от чашата и да те влачи на дансинга.

Макленън не отговори. Безброй пъти се бе опитвал да се убеди, че се чувства по-добре без Илейн, но така и не бе успял да задържи това убеждение в продължение на повече от два-три часа. На последния новогодишен празник все още не се бяха разделили — но нещата вече вървяха натам. Опитваха се да останат заедно, също като танцьорите, които се въртяха пред него на дансинга, но със значително по-малко вътрешно убеждение. Само няколко седмици по-късно тя му бе казала, че го напуска. Беше й омръзнало той да поставя работата си на първо място.

Внезапно развеселен, Макленън си спомни един от аргументите й.

— Нямаше да ми е толкова тежко, ако ти възлагаха да разрешаваш някакви наистина тежки престъпления, изнасилвания или убийства — бе казала тя. — А ти не се прибираш по цели нощи, защото се занимаваш с някакви дребни обири и кражби на коли. Знаеш ли колко отвратително ми действа мисълта, че имам за теб по-малко значение от таратайката на някой изкукуригал старец?

Е, сега желанието й би се сбъднало. Една година по-късно в ръцете му бе най-големият случай в цялата му кариера, а той буксуваше в калта и работеше на празни обороти.

Всяка следа го отвеждаше в задънена улица. Не намериха нито един свидетел, който да е забелязал Роузи с някакъв мъж след началото на ноември. Загадъчният й обожател бе извадил късмет — зимата беше тежка и студена, а в такива случаи хората по улицата се интересуват единствено от няколкото квадратни ярда тротоар пред себе си и срещата на някакво момиче с неподходящ човек надали би им направила впечатление. Което беше изгодно за непознатия, но лош късмет за полицията. Бяха успели да открият двама от предишните й приятели — единият я беше зарязал заради новата си приятелка, с която продължаваше да излиза, така че нямаше никакъв повод да таи гняв към момичето от бар „Ламас“. Роузи беше зарязала другия в началото на ноември — и за кратко време момчето им се струваше обещаващо като вероятен извършител. Не бе пожелал да приеме раздялата, беше се явявал в бара няколко пъти след това и беше предизвиквал скандали. За съжаление обаче имаше желязно алиби за нощта на убийството. Цяла вечер беше прекарал на коледното тържество на фирмата, в която работеше, а после се беше прибрал у дома със секретарката на шефа и беше прекарал остатъка от нощта с нея. Призна, че първоначално приел тежко раздялата с Роузи, но допълни, че, честно казано, се чувствал по-добре с жена, която била по-щедра по отношение на секса.

Когато Макленън настоя той да уточни какво има предвид, момчето млъкна от обикновена мъжка гордост. Но когато го притиснаха, призна, че изобщо не е спал с Роузи. Стигали донякъде, Роузи не била чак толкова задръстена, но категорично отказвала да докарат нещата докрай. Момчето замънка нещо за духане и такива неща, но това било всичко.

Така че Брайън бе имал право поне до известна степен, когато настояваше, че сестра му е почтено момиче. Макленън съзнаваше, че според специфичната йерархия на сексуалните отношения Роузи далеч не е била момиче за забавление. Но подробното познаване на интимния й живот не го доведе дори с една крачка по-близо до убиеца. В сърцето си Макленън знаеше, че най-вероятно именно мъжът, с когото се бе срещнала през онази фатална нощ, беше отнел първо девствеността, а после и живота й. Не беше изключено това да е бил Алекс Гилби или някой от приятелите му. Но можеше да е и някой друг.

Колегите му настояваха, че би могло да има съвсем основателни причини, задето човекът, с когото е излизала, не се беше явил досега.

— Може да е бил женен — казваше Бърнсайд.

— А може просто да го е страх, че сме предубедени и ще го арестуваме по късата процедура — допълваше цинично Шоу.

Макленън знаеше, че тези обяснения звучат съвсем убедително, но те не променяха вътрешното му убеждение. Теориите на Джими Лоусън за някакви сатанистки ритуали не го впечатляваха. Нито един от свещениците, с които разговаряха, не бе чувал и дума за такива случаи в околността, а Макленън беше убеден, че слуховете биха стигнали първо именно до тях. Това го зарадва до известна степен — не бяха необходими фалшиви следи. Беше сигурен, че Роузи е познавала своя убиец, и че през онази нощ е тръгнала съвсем доверчиво с него.

Така, както щяха да постъпят тази вечер хиляди други жени из цялата страна. Макленън можеше само да се моли да се приберат живи и здрави по домовете си.

 

 

На три мили оттам, в Страткинес, посрещаха Новата година в съвсем различна атмосфера. Тук нямаше коледна украса, а поздравителните картички се трупаха непрочетени на една лавица. Телевизорът — постоянното присъствие в новогодишната сутрин, стоеше тъмен и мълчалив в ъгъла. Айлийн и Арчи Дъф седяха приведени в креслата си, до тях имаше недокоснати чаши с уиски. Потискащата тишина бе натежала от мъка. В сърцата си майката и бащата знаеха, че занапред не ги очаква нито една щастлива нова година. Празничните дни щяха завинаги да бъдат белязани със спомена за смъртта на дъщеря им. Другите хора щяха да празнуват, но те можеха да мислят само за скръбта си.

В кухнята Брайън и Колин седяха отпуснати на тапицираните с изкуствена материя столове. За разлика от родителите си, те се справяха много добре с пиенето по случай новата година. Още от смъртта на Роузи и двамата се наливаха почти непрекъснато, пиеха, докато можеха да улучат устата си с чашата. Вместо да ги накара да се затворят в себе си, сполетялата ги трагедия изваждаше на показ най-агресивните черти в природата им. Собствениците на заведения в Сейнт Андрюз се бяха примирили с пиянските изстъпления на братята Дъф, за да не влизат в конфликт с избухливите постоянни клиенти, убедени, че Колин и Брайън заслужават единствено и само съчувствие.

Тази вечер бутилката „Белс“ беше вече преполовена.

Колин хвърли поглед към часовника си.

— Пропуснахме да посрещнем новата година.

Брайън вдигна помътен поглед към него.

— Какво ме е грижа? Роузи вече никога няма да я посреща.

— Така е. А някъде наблизо онзи, който я е убил, сигурно се черпи, задето успя да се измъкне.

— Те са били. Сигурен съм, че са те. Видя ли онази снимка? Виждал ли си някога по-гузни изражения?

Колин пресуши чашата си и посегна пак към бутилката, кимвайки в знак на съгласие.

— Наоколо не е имало никой друг. А те твърдят, че тя още дишала. Ако не са били те, къде е изчезнал убиецът? Не се е изпарил, нали?

— Редно е да си обещаем нещо за Новата година.

— Какво? Да не си решил пак да отказваш цигарите?

— Говоря сериозно. Трябва да си дадем тържествено обещание — това е най-малкото, което можем да направим за Роузи.

— Какво искаш да кажеш? Какво тържествено обещание?

— Много просто, Кол — Брайън доля уиски в чашата си. — Ако ченгетата не могат да изтръгнат признание, ще го направим ние.

Колин се замисли за миг. После вдигна чашата си и се чукна с брат си.

— Ако ченгетата не могат да изтръгнат признание, ще го направим ние.