Вал Макдърмид
Далечно ехо (10)

8

Макленън затвори вратата зад себе си. Сега, когато двамата с Джанис Хог се озоваха в стаята с ниския полегат таван, помещението му се стори потискащо. Каза си, че това е най-мъчителната страна на внезапната смърт — хората нямат възможност да подредят всичко, което ще оставят след себе си, да представят пред хората избраната от тях картина. Нещата оставаха такива, каквито са били, когато са затворили вратата след себе си за последен път. Макленън бе виждал немалко тъжни сцени, но мусеше трудно да си представи по-трогателна от тази.

Личеше опитът да се придаде на стаята ведър и жизнерадостен изглед, въпреки че през тясното прозорче, което гледаше към селската улица, влизаше малко светлина. В далечината се виждаше Сейнт Андрюз — градът изглеждаше все така бял от навалялия снощи сняг, но Макленън знаеше, че в действителност нещата стоят по-различно. По тротоарите снегът вече се беше превърнал в мръсна киша, пътищата — в хлъзгаво тресавище, каша от сняг и пясък. Отвъд града морето се виждаше като сивкаво петно, преливащо почти незабележимо в сивотата на небето. Той си каза, че гледката сигурно е красива в слънчев ден. Обърна се гърбом към прозореца, към леглото, боядисано в бледорозово, с бяла памучна покривка, все още посмачкана там, където Роузи бе седяла за последен път. На стената имаше само един плакат, на някаква група, наречена „Блонди“ — певицата имаше внушителен бюст и невероятно къса пола. Макленън се зачуди дали Роузи е мечтала за такава слава.

— От къде да започна, сър? — попита Джанис, оглеждайки гардероба и тоалетната масичка, произведени очевидно през петдесетте години, боядисани в бяло в опит да изглеждат малко по-съвременни. До самото легло имаше малка масичка с едно чекмедже. Единствените други места, където можеше да се скрие нещо, бяха плетеният кош за пране зад вратата, и едно метално кошче за отпадъци.

— Заеми се с тоалетната масичка — каза той. Така поне нямаше да му се наложи да прехвърля гримове, които никога вече нямаше да бъдат ползвани, стари сутиени и пликчета, натъпкани в дъното на чекмеджето за в краен случай. Макленън познаваше слабите си места и предпочиташе да не ги излага на показ, когато беше възможно.

Джанис седна на ръба на леглото — на същото място сигурно беше седяла Роузи и се беше взирала в огледалото, докато се е гримирала. Макленън отвори чекмеджето на малката масичка. Вътре имаше дебела книга, озаглавена „Далечни шатри“ — тя напомняше на книгите, които жена му навремето използваше, за да го държи на разстояние в леглото. „Не виждаш ли, че чета, Барни!“ казваше тя с измъчен тон и размахваше под носа му някаква тухла. Какво им ставаше на жените с тези книги? Той повдигна тухлата, опитвайки се да не обръща внимание на Джанис, която ровеше систематично из чекмеджетата на тоалетната масичка. Отдолу имаше дневник. Без да си позволява пристъпи на излишен оптимизъм, Макленън го взе и го разлисти.

Ако се беше надявал на изповеди, щеше да бъде горчиво разочарован. Роузи Дъф не беше споделяла с дневника сърдечните си трепети. Беше записвала смените си в „Ламас“, рождени дни на роднини и приятели, дати на празненства и уговорки от рода на „купон у Боб“, „пазар с Джули“. Срещите с мъже бяха маркирани с час и дата, към това тя бе допълвала само „С него“, както и пореден номер. През изминалата година беше излизала с номер 14,15 и 16; като очевидно номер 16 беше най-новото й завоевание. Той се появяваше за първи път в началото на ноември и от там нататък фигурираше редовно в дневника — два-три пъти седмично. Излизала е с него винаги след работа, каза си Макленън. Трябваше да отскочи пак до „Ламас“ и да попита дали някой не е виждал някакъв мъж да чака Роузи, когато й е свършвала смяната. Чудно наистина, защо са се срещали по такова време, а не когато Роузи е била свободна вечер, или в почивните й дни. Явно единият от двамата е имал основание да се крие.

Той хвърли поглед към Джанет.

— Откри ли нещо?

— Нищо необичайно. Все неща, които една жена си купува сама. Бельото не е от гадния вид, който мъжете обикновено купуват за подарък.

— Гадно, така ли?

— За съжаление е така, сър — дантелата драска, а в найлоново бельо човек се поти. Става дума за такова бельо, каквото мъжете биха искали да носят жените, а не такова, каквото жените биха избрали сами.

— Ето значи къде ми е била грешката. Трябвало е да купувам гащи с крачоли от „Маркс енд Спенсър“.

Джанис се засмя.

— Благодарността също може да прерасне в любов, сър.

— Има ли някакви признаци, че е вземала противозачатъчни?

— Засега нищо. Може би Брайън е бил прав, когато каза, че е била почтено момиче.

— Не до там все пак. Според заключението от аутопсията не е била девствена преди изнасилването.

— Може да е загубила девствеността си при всякакви обстоятелства, сър — подчерта Джанис, въздържайки се да коментира по-остро заключенията на съдебния лекар, за когото бе всеизвестно, че се интересува много повече от пиене и от скорошното си пенсиониране, отколкото от труповете, които аутопсираше.

— Така е. А хапчетата може да са били в чантата й, която все още не сме открили — Макленън въздъхна, прибра обратно в чекмеджето книгата и дневника, и го затвори. — Ще погледна и в гардероба.

След половин час му се наложи да признае, че Роузи Дъф не е имала склонност да трупа вещи. В гардероба й имаше само съвсем нови и модерни дрехи и обувки. В един ъгъл имаше купчина евтини романи — все дебели и лъскави, чиито корици обещаваха на читателя любов, богатство и блясък.

— Губим си времето тук — каза той.

— Остава ми само още едно чекмедже. Защо не прегледате кутията за бижута?

Джанис му подаде кутията, оформена като ковчеже за скъпоценности и облицована с бяла изкуствена кожа. Той щракна малката месингова ключалка и вдигна капака. Най-отгоре бяха подредени всевъзможни пъстри обици — ефектни, но евтини. Отдолу имаше детски часовник, няколко евтини сребърни верижки и няколко модерни брошки — едната наподобяваше плетиво със забити в него куки за плетене, втората — муха, а третата представляваше нещо като извънземна котка. Нямаше нищо показателно в съдържанието на кутията.

— Имала е слабост към обици — заключи Макленън, затваряйки капака. — Мъжът, с когото се е виждала, явно не е имал обичая да купува скъпи бижута.

Джанис бръкна по-надълбоко в последното чекмедже и извади купчина снимки. По всичко личеше, че Роузи е преровила семейните албуми и си е направила личен подбор. Бяха обичайните семейни снимки — от сватбата на родителите й, снимки на Роузи и братята й на различни възрасти, различни семейни събирания през изминалите три десетилетия, няколко снимки на Роузи като бебе и други със съучениците й — децата гримасничеха пред обектива, облечени в училищните си униформи. Нямаше моментални снимки с момчета — всъщност изобщо нямаше никакви нейни снимки с мъже. Макленън прехвърли набързо купчината и прибра снимките обратно в плика.

— Хайде, Джанис, да се опитаме да открием някакво по-плодотворно занимание.

Огледа за последен път стаята, която му бе разкрила много по-малко истини за личността на Роузи Дъф, отколкото бе очаквал. Момиче, което е мечтало за по-хубав и вълнуващ живот. Доста потайно момиче, отнесло своите тайни със себе си в гроба — вероятно прикривайки успешно убиеца си.

Докато пътуваха обратно към Сейнт Андрюз, радиостанцията на Макленън започна да пука. Той се зае да върти копчетата в опит да получи по-чист сигнал. Секунди по-късно чуха високо и ясно гласа на Бърнсайд. По всичко личеше, че е развълнуван.

— Сър? Струва ми се, че открих нещо.

 

 

Алекс, Мондо и Уиърд тъкмо бяха приключили с подреждането на рафтовете в „Сейфуей“. Държаха се настрани и се надяваха, че никой няма да ги разпознае по снимката на първата страница на „Дейли Рекърд“. Купиха цял наръч вестници и тръгнаха по главната улица към кафенето, където обикновено се събираха като ученици.

— Известно ли ви е, че всеки втори човек в Шотландия чете „Дейли Рекърд?“ — попита мрачно Алекс.

— Защото останалите не могат да четат — допълни Уиърд, взирайки се в снимката, направена, когато фотографите ги изненадаха на прага. — Боже мили, вижте как изглеждаме! Отдолу спокойно би могло да пише: „Съмнителни типове, заподозрени в изнасилване и убийство“. Мислите ли, че ще се намери поне един човек, който да повярва, че не сме го сторили, след като види тази снимка?

— Не е от снимките, които ме представят в най-добра светлина — съгласи се Алекс.

— Ти си добре, поне си отзад и лицето ти почти не се вижда, а Зиги се е извърнал настрани. Затова пък ние двамата с Уиърд сме в грос и анфас — каза нацупено Мондо. — Я да видим какво има в останалите вестници.

Подобни снимки имаше и в „Скотсмън“, „Глазгоу Хералд“ и „Куриър“, за щастие поне не на първа страница. Затова пък съобщението за убийството беше на първа страница навсякъде освен в „Куриър“. Такова незначително нещо като убийство не би могло да измести борсовите курсове и малките обяви от тяхната първа страница.

Седяха, пиеха кафе и разучаваха мълчаливо статиите.

— Предполагам, че би могло да бъде и по-зле — каза Алекс.

Уиърд го изгледа невярващо.

— В какъв смисъл?

— Поне не са ни сбъркали имената. Дори фамилията на Зиги е написана правилно.

— Голям повод за радост, няма що. Е, поне не са ни нарекли директно „заподозрени“ — но това е единственото нещо в наша полза. В тези статии сме представени извънредно зле, Алекс. Сам виждаш.

— Всички наши познати вече са ги видели — поде Мондо. — Сега всички ще ни накачулят да ни разпитват. Ако това е славата, която ми е съдена, отказвам се веднага от нея.

— Всички щяха да разберат и без вестниците — подчерта Алекс. — Знаеш много добре какво представлява Къркалди. Селска психика. Хората нямат какво да им ангажира съзнанието и клюкарстват за съседите си. Точно тук новините се разпространяват и без вестник. Хубавото е, че половината ни колеги в университета живеят в Англия, така че изобщо няма да чуят за тази история. А когато се върнем след новогодишните празници, всичко вече ще се е разнесло.

— Така ли мислиш? — Уиърд затвори „Скотсмън“ с категоричен жест. — Аз пък трябва да ти кажа, че ще е най-добре всички да се молим Макленън да открие и арестува убиеца.

— Защо? — попита Мондо.

— Защото ако не успее, до края на живота си ще останем „убийците, които останаха на свобода“.

Мондо го изгледа като човек, на когото току-що са съобщили, че е болен от рак.

— Ти шегуваш ли се?

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен — отвърна Уиърд. — Ако не арестуват никого във връзка с убийството на Роузи, хората ще помнят едно — че ние сме тези, които прекараха една нощ в участъка. Очевидно е, човече. Ще бъде произнесена присъда без процес — „недоказана вина“. „Знаем, че те са го направили, но полицията не можа да намери доказателства“ — започна той, имитирайки женски глас. — Това е положението, Мондо, занапред няма да има кого да чукаш — и той се ухили злобно, съзнавайки, че е засегнал слабото място на приятеля си.

— Я млъквай. Поне ще имам спомените си — озъби се Мондо.

Преди някой от тях да каже каквото и да било, в кафенето влезе Зиги, отръсквайки дъждовни капки от косата си.

— Предположих, че ще ви намеря тук — каза той.

— Зиги, Уиърд твърди… — започна Мондо.

— Остави това. Макленън е тук и иска отново да говори с всички нас.

Алекс повдигна вежди.

— Смята да ни замъкне обратно в Сейнт Андрюз, така ли?

Зиги поклати глава.

— Не, пристигнал е тук, в Къркалди. Иска да се явим в участъка.

— Дявол да го вземе — каза Уиърд. — Старият съвсем ще се побърка. От мен се очаква да не излизам от къщи. Ще реши, че му обявявам война. Трудно ще ми е да обясня, че съм бил при ченгетата.

— Трябва да сте благодарни на баща ми, че не се налага да се върнем в Сейнт Андрюз — отбеляза Зиги. — Когато Макленън се появи в нашето жилище, той пощръкля. Чете му лекция за правата на човека и го обвини, че се отнася с нас като с престъпници, въпреки че сме направили всичко по силите си, за да спасим Роузи. По едно време имах чувството, че ще го запердаши с вестника по главата — той се ухили. — Честно казано, гордеех се с него.

— Браво на баща ти — каза Алекс. — А къде е Макленън?

— Отвън, в колата. Баща ми е паркирал точно до него — Зиги се закиска беззвучно. — Съмнявам се Макленън някога да е налитал на такова чудо като моя старец.

— Значи трябва веднага да тръгваме към участъка? — попита Алекс.

Зиги кимна.

— Макленън чака. Съгласи се баща ми да ни откара до участъка, но не е в настроение да го разиграваме.

Десет минути по-късно Зиги седеше сам в една стая за разпити. Когато четиримата пристигнаха в участъка, ги разделиха в отделни стаи. С всеки тръгна по един униформен полицай. Обезпокоеният Карел Малкиевич беше оставен безцеремонно в преддверието. Макленън му обяви без много увъртания, че ще му се наложи да чака там. И Зиги изчезна заедно с Макленън и Бърнсайд, които го оставиха да виси в тази стая.

Той си каза със съжаление, че следователите си разбират от работата. Като го оставяха така, да седи и чака съвсем сам, те спазваха сигурната рецепта как да бъде смутен задържаният. И рецептата се оказа ефикасна. Въпреки че не даваше външни признаци, Зиги беше напрегнат като струна, целият вибрираше от безпокойство. Най-дългите пет минути в живота му приключиха с влизането на двамата следователи, които се разположиха срещу него.

Очите на Макленън сякаш го пронизваха, слабото му лице беше изопнато от някакво скрито вълнение.

— Даването на лъжливи показания пред полицията е сериозно провинение — започна той без всякакви встъпления. Говореше сухо и отривисто. — И не става дума само за това провинение — лъжата ни кара да се замислим какво криете. Имахте една нощ, през която сте могли да обмислите всичко. Ще промените ли първоначалните си показания?

Леден страх сви сърцето на Зиги. Научили бяха нещо, това беше ясно, но какво? Той замълча в очакване на следващия ход на Макленън.

Инспекторът отвори папката пред себе си и извади листа с отпечатъците, които Зиги бе дал предната нощ.

— Това вашите отпечатъци ли са?

Зиги кимна. Вече му беше ясно какво следва.

— Можете ли да обясните как са се озовали на волана и лоста за скорости на един лендроувър, регистриран на името на някой си Хенри Кевъндиш, открит тази сутрин в Сейнт Андрюз, на паркинга в индустриалната зона край Ларго Роуд?

Зиги притвори за миг очи.

— Да, мога — той замълча, опитвайки се да събере мислите си. Същата сутрин, в леглото, бе преговарял какво да каже в такава ситуация, но когато застана лице в лице със суровата действителност, всички заучени реплики излетяха от ума му.

— Чакам, господин Малкиевич — каза Макленън.

— Лендроувърът е собственост на един от другите студенти, с които делим жилището. Снощи го заехме, за да отидем с него на купона.

— Заехте го, така ли? Искате да кажете, че господин Кевъндиш е дал съгласието си да карате колата му? — намеси се веднага Макленън, за да не позволи на Зиги да набере скорост.

— Не точно, не — Зиги отклони поглед встрани — не беше в състояние да срещне погледа на Макленън. — Вижте, знаем много добре, че не беше редно да вземаме колата, но не се е случило кой знае какво — още докато произнасяше тези думи, Зиги разбра, че е направил грешка.

— Това е углавно престъпление, нещо, което сигурно ви е било известно. Значи така, вие откраднахте лендроувъра и отидохте с него на купон. Това обаче не обяснява защо в крайна сметка колата се е озовала там, където я намерихме.

Дъхът на Зиги излизаше на пресекулки.

— Аз я преместих там за по-сигурно. Вече бяхме пили и не ми се искаше някой да се изкуши да я подкара пиян.

— Кога преместихте колата?

— Не помня точно. Вероятно някъде между един и два часа сутринта.

— Дотогава самият вие сигурно сте били доста пиян — Макленън вече атакуваше, привел напред рамене.

— Сигурно съм бил изпил повече от допустимия минимум. Но…

— Още едно нарушение на закона. Значи сте лъгали, когато твърдяхте, че не сте напускали купона? — погледът на Макленън пронизваше като хирургическа сонда.

— Отсъствах точно колкото е необходимо да откарам лендроувъра до онова място и да се върна пеш — около двайсет минути.

— Това твърдите вие. Междувременна разговаряхме с някои от гостите, и много малко от тях твърдят, че са ви видели. Мисля, че сте отсъствали доста по-дълго. Мисля, че сте видели по пътя Роузи Дъф и че сте й предложили да я откарате.

— Не!

Макленън продължи неумолимо.

— После се случва нещо, което ви изважда от равновесие, вие я изнасилвате, а после осъзнавате, че тя може да ви съсипе живота, ако се оплаче в полицията. Изпадате в паника и я убивате. Знаели сте, че трябва да откарате тялото някъде, разполагали сте с лендроувъра, така че това не е представлявало проблем. После сте се почистили и сте се върнали на купона. Така ли се развиха нещата?

Зиги поклати глава.

— Не, грешите напълно. Не съм я виждал, и с пръст не съм я докосвал. Просто реших да се отърва от лендроувъра, преди да е станала злополука.

— Това, което се е случило с Роузи Дъф, не е било злополука. И сте го извършили вие.

Със зачервено от страх лице Зиги прокара пръсти през косата си.

— Не. Трябва да ми повярвате. Нямам нищо общо с нейната смърт.

— Защо да ви вярвам?

— Защото ви казвам истината.

— Не. Това, което ми казвате, е нова версия, която се покрива с нещата, които според вас са ми известни. Не мисля, че това е цялата истина.

Настана дълго мълчание. Зиги стисна здраво зъби и почувства как челюстните му мускули изпъкват.

Накрая проговори Макленън. Този път с по-мек тон.

— Ние ще разберем какво точно се е случило, надявам се, че ви е ясно. В момента цял екип от лабораторията преглежда лендроувъра инч по инч. Ако намерим само една капчица кръв, един косъм от косата на Роузи Дъф, една нишка от дрехите й, ще мине много време, преди да спите отново в собственото си легло. Бихте могли да спестите на себе си и на баща си доста неприятности, ако ни кажете истината още сега.

Зиги едва се удържа да не се разсмее. Ходът беше прозрачен. Макленън разкриваше слабостта на позициите си.

— Нямам какво повече да кажа.

— Ваша воля, моето момче. А сега ви арестувам за ползване на превозно средство без съгласието на собственика. Можете да излезете под гаранция — в такъв случай ще трябва да се явите отново в участъка след една седмица — Макленън бутна стола си и стана. — Съветвам ви да си намерите адвокат, господин Малкиевич.

 

 

Разбира се, следващият поред беше Уиърд. Докато двамата с охраняващия полицай седяха мълчаливо в стаята за разпити, той реши, че сигурно са открили лендроувъра. Така да е, каза си Уиърд. Щеше да поеме вината — нямаше намерение да остави другите да операт пешкира заради собствената му глупост. За такова нещо нямаше да го пратят в затвора. Сигурно щеше да се наложи да плаща обезщетение, но с това все някак щеше да се справи. Щеше да намери работа на половин ден. Кариерата на един математик не се проваляше от досие в полицията.

Седеше отпуснато в стола срещу Макленън и Бърнсайд и се опитваше да си придаде нехаен вид. От ъгълчето на устата му висеше цигара.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Като начало бихте могли да ни кажете истината — отвърна Макленън. — Очевидно по някакъв начин сте забравили, че сте се разкарвали насам-натам в лендроувър по същото време, когато твърдите, че сте били на купон.

Уиърд разпери ръце.

— Хванахте ме. Обикновена младежта лудория, господин инспектор.

Макленън удари с разперена длан по масата.

— Това не е игра, синко. Става дума за убийство, така че край на номерата.

— Но нещата наистина стоят така. Вижте, времето беше отвратително. Другите тръгнаха преди мен към „Ламас“, аз останах да измия чиниите. Стоях си в кухнята и гледах лендроувъра отпред и по едно време си казах: „защо не?“ Хенри си беше заминал за Англия, така че никой нямаше да разбере, ако вземехме колата за няколко часа. Така че отидох с нея до кръчмата. Останалите трима вкиснаха, като ме видяха с нея, но после, като видяха как вали, решиха, че идеята ми не е чак толкова лоша. И отидохме с колата на купона. По-късно Зиги я е преместил, за да не направя някоя истинска беля — и това е всичко — той сви рамене. — Наистина не ви го казахме, защото не искахме да си губите времето с неверни следи.

Макленън го изгледа ядосано.

— Точно сега ми губите времето — той отвори папката пред себе си. — Тук имаме показанията на някоя си Хелън Уокър, която разказа, че сте я убедили да я повозите в колата. Според нея сте я опипвали, докато сте карали, докато накрая колата започнала да се движи толкова несигурно, че се хлъзнала и спряла в някакъв бордюр. Момичето скочило от колата и се върнало обратно на купона. В показанията си тя казва, цитирам „Той беше изгубил контрол над себе си“.

Някакво мускулче трепна по лицето на Уиърд и тръсна неволно пепел върху пуловера си.

— Глупаво хлапе — каза той, но гласът му не беше уверен като думите му.

— Та до каква степен бяхте изгубил контрол над себе си?

Уиърд съумя да се засмее, макар и малко треперливо.

— Хайде, пак подвеждащ въпрос. Добре де, наистина не бях съвсем на себе си. Но между това да се повеселиш с взета назаем кола и да убиеш човек има голяма разлика.

Макленън го изгледа презрително.

— Така ли се веселите вие? Да досаждаш на жена и да я уплашиш дотам, че да я накараш да хукне по улиците посред нощ по време на виелица, само и само за да не седи в колата с вас? — Уиърд погледна настрани и въздъхна. — Да, сигурно сте били ядосан. Успявате да накарате момичето да се качи в откраднатия лендроувър, въобразявате си, че сте я впечатлили и ще постигнете целта си, а вместо това тя избягва. Какво става след това? Забелязвате Роузи Дъф, която върви в снега, и решавате, че тя ще свърши работа? Само че тя не ще и да знае за вас, отблъсва ви, но вие успявате да я надвиете и я изнасилвате. А после откачате напълно, защото разбирате, че тя може да ви съсипе живота.

Уиърд скочи.

— Не съм длъжен да седя тук и да слушам всичко това. Вие сте пълен некадърник, нямате никакви улики против мен и го знаете.

Бърнсайд скочи, за да попречи на Уиърд да излезе, а Макленън само се облегна на стола си.

— Не бързайте толкова. Вие сте арестуван.

 

 

Мондо присви рамене така, че те почти опряха ушите му — слаба защита срещу това, което го очакваше. Макленън го загледа студено и упорито.

— Отпечатъци — поде той. — Отпечатъци от пръстите ви са открити по волана на един откраднат лендроувър. Как ще коментирате този факт?

— Колата не беше открадната. Само я взехме назаем. Човек краде, когато няма намерение да връща взетото, нали? — отвърна нацупено Мондо.

— Чакам — настоя Макленън, без изобщо да обръща внимание на думите му.

— Изпратих едно момиче до дома му, това е всичко.

— Какво момиче?

— Ами едно от тези, които бяха на купона. Тя трябваше да се прибере в Гардбридж и аз й предложих да я откарам — Мондо бръкна в джоба си и извади някакво листче. Докато чакаше, беше записал там името и адреса на момичето, защото беше очаквал този момент. Имаше чувството, че като не произнася името й на глас, това, което прави, си остава някак недействително. Междувременно беше преценил, че ако представи случилото се както трябва, ще успее да се оправдае поне донякъде. Това, че щеше да натопи момичето пред родителите му, не го вълнуваше никак.

— Ето името и адреса й. Можете да я попитате, тя ще потвърди.

— По кое време стана това?

Той сви рамене.

— Не помня. Струва ми се, че беше към два.

Макленън сведе поглед към името и адреса. Не му бяха познати.

— Какво се случи?

Мондо се захили самодоволно, заговорнически вид — един опитен мъж разговаряше с друг.

— Ами откарах я до дома й, чукахме се и после си казахме „лека нощ“. Така че сам виждате, инспекторе, нямах никакъв повод да проявя интерес към Роузи Дъф, дори да я бях срещнал. Но не стана нищо подобно. Просто чуках онова момиче и в интерес на истината бях доста доволен от себе си.

— Казахте, че сте имали сексуален контакт с това момиче. Къде стана това?

— На задната седалка на колата.

— Използвахте ли презерватив?

— Никога не вярвам на жени, които твърдят, че вземат хапчета — а вие? Разбира се, че ползвах презерватив — сега вече Мондо говореше доста по-спокойно. За него това беше позната територия, територия, на която мъжете са съучастници и се разбират взаимно.

— Какво направихте после с презерватива?

— Изхвърлих го през прозореца. Нямаше как да го оставя в колата, Хенри щеше да се досети, че сме я вземали — беше му ясно, че Макленън се опитва да намери вярната посока за следващия си въпрос. Преценката му се оказа точна. Признанието обърка първоначалната схема на разпита. Явно не беше карал произволно из виелицата, ядосан и страдащ от неудовлетворени сексуални желания. Каква причина би могъл да има тогава да изнасилва Роузи Дъф и да я убива?

Макленън се усмихна мрачно, без да възприема заговорническия тон на Мондо.

— Ще проверим доколко разказът ви отговаря на истината, господин Кър. Да видим дали младата жена ще подкрепи твърденията ви. Защото ако отрече, картината ще се промени рязко, нали?