Джени Колган
Сватбата на Аманда (1)

1.

Забелязала съм, че повечето оплетени неща в живота нямат точно определено начало — последствията от тях се трупат с течение на времето и изведнъж се стоварват върху теб като лавина (също както ако не почистваш редовно пода на банята, в един прекрасен ден установяваш, че ситуацията е нетърпима).

Това, което се опитвам да кажа, е, че обикновено не усещаш как сам си създаваш един куп проблеми. Едва когато се озовеш в центъра на бъркотията, започваш да си задаваш въпроса: „Как всъщност се стигна дотук?“ В моя случай мисля, че дори знаех отговора. Това обаче не ми помогна особено.

 

 

Слава богу, събудих се в собственото си легло. Следователно бях на своя територия. Този факт ми подейства донякъде окуражително.

Отворих с усилие едното си око и се опитах да го фокусирам, за да установя откъде идва странната миризма. Оказа се, че съм приклещена до стената от нечии внушителни телеса, които така и не можех да обходя с поглед. Откритието окончателно ме събуди.

Подскочих като попарена и разтърках очи. Може би всичко се дължеше на снощното преливане — предметите бяха с размити очертания, затова пък — с неправдоподобни, направо свръхестествени размери. Например ръката, преметната през хълбока ми, сякаш не принадлежеше на представител на човешкия род, а на някой от отдавна изчезналото племе на гигантите. Хмм…

Някаква мисъл започваше да се прокрадва в съзнанието ми. Обзе ме паника. „Божичко… Пак ли?! Само това не!“

Защото проснатото на леглото ми тяло можеше да принадлежи само на Никълъс — факт, от който се срамувах и за който дори снощното пиянство не беше оправдание.

Имах чувството, че всеки миг ще повърна. Изпълзях изпод мечешката лапа на Никълъс и побързах към кухнята. Няколко аспирина и една диетична кола може би щяха да спасят положението. Може би.

В кухнята, както можеше да се очаква, заварих Фран. Тя се чувстваше тук като у дома си и аз я разбирах. Нейното собствено ателие тип „кибритена кутийка“ можеше да причини клаустрофобия у всеки нормален човек. Така че Фран често се отбиваше тук и появата й никога не ме учудваше.

— Добро утро! — лъчезарно се усмихна Фран. Изглеждаше по-свежа отвсякога и очевидно се чувстваше превъзходно, за разлика от мен. Беше облечена само с една от моите тениски. Мина ми през ум, че ако аз си позволя да се появя в такъв вид, ще изглеждам по-скоро смешно, отколкото съблазнително, и тази мисъл съвсем ме вкисна.

Промърморих нещо в отговор и се отправих към хладилника. Диетичната кола беше свършила. Имах чувството, че целият свят беше против мен.

— Главата ли те цепи? — съчувствено попита Фран.

Изпъшках.

— Иде ми да си я блъскам в стената! О, Фран… Как можах?! Как можах?! Как можах?!

— Мел?

— О-о-ох…

— Мел!

— Никълъс…

— Пак ли?! Как можа, Мел?!

Въздъхнах.

— Знам… Знам… Знам, че беше голяма глупост от моя страна — няма смисъл да ми го казваш. Забърках голяма каша и сега ще трябва да си я сърбам. Чудя се дали да не драсна нанякъде?

— По халат?

— Права си… Дрехите ми са в спалнята. Но няма да се върна там за нищо на света! Дали пък… да не направим пожар?

— За да се отървем от него? Не мислиш ли, че е малко… рисковано.

— В най-лошия случай — ще се опече. Тъкмо ще реша проблема си веднъж завинаги.

Фран ме изгледа замислено и ми пъхна в ръцете собствената си чаша чай.

— Я си пийни… Да помислим трезво. Нещата все трябва да имат и добра страна.

— Не се опитвай да ме успокояваш — излишно е. Фактите говорят сами за себе си. В леглото ми хърка някой, който ми е противен, но с когото, неизвестно защо, преспивам вече за втори път, мътните ме взели, а ти ми говориш, че нещата могат да имат и добра страна…

— Хмм… Хубавото на човек като Никълъс е, че можеш да го замениш по всяко време и да си сигурна, че нищо не губиш.

— Благодаря ти. Много ме успокои. Между другото, да си виждала Линда?

Линда беше хазяйката ми, която въпреки внушителните си размери умееше да се промъква безшумно и незабележимо като сянка. Имах чувството, че се крие от мен.

— Мярна се преди двайсетина минути. Имаше доста страдалческо изражение — май снощи сме били по-шумни от обикновено.

Прехапах устни. Фран сякаш прочете мислите ми.

— Всичко стана заради онази фръцла, дяволите да я вземат.

Кимнах яростно. „Онази фръцла“ беше Аманда. Трябваше само да се появи някъде и неприятностите започваха.

 

 

Фран, Аманда и аз бяхме израснали заедно в Уокинг, едно от предградията на Лондон. Не беше нито село като село, нито град като град — само тълпи от хора, чакащи по автобусните спирки с унило, някак разочаровано изражение, като че ли са пропуснали нещо.

За пръв път видях четиригодишната Фран, подгонила по-големия ми брат с бухалка за крикет. От малка си беше безстрашна.

С Аманда живеехме врата до врата и трите ходехме заедно на училище в продължение на години. Аманда вечно се перчеше с най-новата си Барби и с лакомствата, които щедро получаваше. Беше същинско ангелче и продавачът в магазинчето на ъгъла се разтапяше само като я види, но ние с Фран много добре знаехме, че зад русите къдрици, сините очи и розовото, усмихнато личице се крие същински дявол. Аманда можеше да бъде очарователна, коварна и безмилостна, все едно се беше родила в семейството на Борджиите.

Като деца най-голямото ни желание беше един ден да станем известни и да се видим на страниците на списание „Селебрити Скуеърс“. Двайсет години по-късно все още преследвахме тази си мечта. Фран беше завършила театрално училище и сега се мотаеше нагоре-надолу (най-често висеше у дома) в очакване на сериозен ангажимент. Аз самата с течение на времето бях стигнала до извода, че най-сигурният начин е да се омъжиш за някой, който е едновременно и красив, и известен. Ако, разбира се, извадиш късмет. Засега действах в тази насока, като редовно преглеждах списание „Хелоу“ и бях в течение на всички разводи в средите на знаменитостите. Аманда обаче водеше по точки, тъй като бизнесът на баща й изведнъж беше потръгнал и още в последните класове на гимназията тя се издигна в по-горна категория — от обикновено квартално момиче се превърна в дъщеря на новобогаташ.

Двете с Фран отначало не забелязахме промяната. Вярно, че Аманда все въздишаше отегчено и току бърчеше красивото си носле, но това ни се струваше нормално за възрастта, в която бяхме. Едва когато видяхме новата къща с басейн, усетихме, че тук не става въпрос за обичайните момичешки настроения, а за нещо по-сериозно. Междувременно бащата на Аманда беше минал на следващото ниво и в личния си живот. Беше се разделил с майка й и излизаше с момиче на нашите години, което ангажираше цялото му внимание. В резултат Аманда се радваше на почти неограничена свобода и къщата беше изцяло на наше разположение — киснехме с часове в джакузито, организирахме щури купони, пазарувахме като за последно. Изобщо ударихме го на живот. Беше една знаменита година.

След което училището свърши и пътищата ни се разделиха. Фран постъпи в театралния колеж, Аманда кандидатства в университета в Дърам, а аз, тъй като нямах точно определена идея относно бъдещата си кариера, я последвах.

В университета обаче взаимоотношенията ни бяха поставени на коренно различна основа. В първия миг дори не можах да позная Аманда, когато я видях в коридорите на университета. Беше променила не само цвета на косата си, но и произношението си на провинциално момиче. Предложи ми да ме хвърли до вкъщи с новата си открита спортна кола — подарък от татенцето по случай влизането в университета. Шофираше с такова изражение, все едно светът беше неин, а аз — обект на специалното й благоволение.

Но при следващата ни среща окончателно ми даде да разбера, че нещата между нас са се променили. Помаха ми и възкликна, вирнала хубавото си носле: „Радвам се да те видя, скъпа! Но в момента ужасно бързам и не мога да ти обърна внимание… Ще се видим.“ Виждахме се, но тя вече дори не си правеше труда да спре и да размени няколко думи с мен. Имаше си ново обкръжение, в което аз не се вписвах и това ми беше пределно ясно. Въпреки че през месец-два не пропускаше да ми се обади — да изпием по кафе и да ме засипе с пресни новини относно активния си социален живот. Винаги имаше с какво да се похвали, а аз очевидно изпълнявах ролята на публиката, длъжна да й отдаде заслуженото признание. След което, разбира се, продължаваше да не ме забелязва, когато се разминавахме по коридорите на университета, и аз всеки път се заричах, че когато отново ми се обади, ще се държа резервирано и хладно и ще отклоня предложението й за среща „на кафе“ с подобаващо достойнство. Независимо от всичко, нещата се повтаряха. Аманда грееше насреща ми и мъркаше като коте, което току-що е обрало каймака, а аз търпеливо я слушах и си казвах, че ако в живота има поне малко справедливост, нещата рано или късно ще си дойдат на мястото.

В крайна сметка Аманда се дипломира с отличие и се оказа, че в рекламата търсят точно човек с нейния чар и качества. След което прелестната й руса главица започна все по-често да се появява по партита на хайлайфа, в компанията на VIP фигури от света на шоубизнеса.

При мен нещата отново се развиха по коренно различен начин. Дипломата ми не беше блестяща, а нямах и връзки, на които да разчитам. В резултат се озовах зад бюрото в отдел „Деловодство“ на една фирма за канцеларски материали и трябваше по цял ден да прелиствам някакви папки.

Двете с Фран почти всеки ден бяхме заедно, а Аманда не ни беше забравила напълно. От време на време се обаждаше да полеем поредния й успех и великодушно предлагаше да плати сметката. Ето как беше започнало всичко и вчера — с едно телефонно позвъняване.

— Мелани, скъпа, ти ли си? — звънна в слушалката гласът на Аманда.

За нас с Фран тя пазеше специалната интонация за „незначителни познати от доброто старо време“.

— Здрасти, Манди! — възкликнах. Тя мразеше това обръщение.

— Какво ще кажеш довечера да се срещнем за по едно питие? Аз, ти и Франческа?

Довечера? Звучеше така, сякаш беше напълно сигурна, че нямаме никакви други планове за вечерта и сме изцяло на нейно разположение.

— Имам новини за вас…

Как иначе?

— Така ли? И какви са?

— О, не, не — искам да ви ги съобщя с подобаваща тържественост и да отпразнуваме случая.

— Ясно… Фран?

Фран лежеше на диванчето и си рисуваше мустаци. Изглеждаше изцяло погълната от това си занимание.

— Какво ще кажеш да се видим с Аманда довечера и да изпием по чашка?

Фран изпръхтя и разкриви изрисуваното си лице в красноречива гримаса.

— Фран няма нищо против — казах в слушалката. — Ще се радваме да те видим. Къде е срещата?

— В „Атлантик“?

Свърталището на важните клечки? Най-шикарното заведение на снобски Северен Лондон? Нямаше начин. Като се има предвид, че двете с Фран живеехме в един от приветливите, но позападнали райони на Южен Лондон, срещата ни с Аманда щеше да бъде нещо като интергалактически алианс. Трябваше да се намери някакъв компромис. И аз предложих „Кораба“ — прилична кръчма според мен. Но явно не и според Аманда.

— За бога, Мелани! Тогава нека да бъде поне „Озон“?

Бях непреклонна.

— Не слизаме по-далеч от „Пианото и каната“.

Аманда въздъхна така тежко, сякаш беше принудена да наруши жизнените си принципи в името на приятелството.

— Добре, Мелани… Само заради теб.

 

 

— Защо го направи?! — нахвърли се върху мен Фран в мига, в който оставих слушалката. — Какви според теб могат да бъдат новините на Аманда? Че са я повишили или че някой продуцент от Уест Енд я е поканил на среща. Толкова ли държиш да го чуеш?

— Знам ли? — свих рамене. — Току-виж този път наистина е загазила… Представи си, че й се е случило нещо толкова лошо, че може да го сподели само с нас, старите си приятелки…

— И да поплаче на рамото ни? Вятър! Звучеше ли ти безутешно?

— По-скоро тържествуващо — признах.

— Ето, видя ли. Така си и мислех. Ще имаме честта да узнаем, я, че синът на Шон Конъри е безнадеждно влюбен в нея, я нещо от този род. И в продължение на два часа ще се прехласва, докато ни отегчи до смърт. В крайна сметка ще ни остави да си допиваме, обзети от самосъжаление, а тя ще се извини, че е време да тръгва, защото има важна среща или е канена на прием. На всичко отгоре ще е напълно трезва, защото пие само минерална вода… Това ли искаш? Да се презираш със седмици?

Опитах се да звуча бодро.

— Така или иначе ще отидем. Дай да помислим какво ще облечем.

 

 

Аманда беше точна като часовник. Влетя в бара по-оживена отвсякога, а миниатюрното й личице просто сияеше.

— Момичета, толкова се радвам да ви видя!

Това стигна до ушите на всички посетители в бара.

— Какво да поръчам? Бяло вино?

— От специална реколта — кимна Фран. Тя винаги действаше на принципа „като ще е гарга — да е рошава“ и очевидно беше решила да се възползва максимално от ситуацията. — Но не цяла бутилка, моля те. Само по чаша.

— Разбира се, момичета. Както кажете. — Аманда поръча с царствен жест, огледа се дали няма да забележи някой познат и най-после спря поглед на нас с Фран. Усмивката й беше двайсет и два карата.

— Само ако знаехте какво ми се случи…

— Спечели от лотарията? Смени си пола? Бременна си? Изнасилиха те пияни моряци? — изстреля Фран няколко предположения.

Аманда звънливо се засмя.

— Сгодих се.

— Ами! — възкликнахме двете с Фран едновременно и наострихме уши.

— Ти го познаваш, Мел — подхвърли Аманда така, между другото. — Но не знам дали си го спомняш. Фрейзър Макконалд, от университета. Сещаш ли се?

Дали си спомнях Фрейзър? Стиснах зъби. Та аз бях луда по него навремето и Аманда прекрасно го знаеше. Само че да ме убиеш, не можех да намеря нищо общо между симпатичния, небрежен, малко отнесен дългуч Фрейзър и глезлата Аманда. Та тя дори не го забелязваше, докато аз го следвах по петите като вярно куче и умирах за една негова дума или усмивка. Той се отнасяше с мен мило, дружелюбно, но ме възприемаше по-скоро като приятел и сигурно през ум не му минаваше, че въздишам по него.

Фрейзър беше разсеян, мечтателен, вглъбен в себе си. Обичаше да се скита по хълмовете и избягваше шумните компании. С една дума — беше пълен антипод на идеала на Аманда, доколкото я познавах. Опитах се да си ги представя един до друг — него, с разрошените къдри и неизменните износени кецове, и нея — изящна и хладна като порцеланова статуетка. Не се получаваше. Аманда беше притворна, пресметлива кокетка, докато във Фрейзър нямаше нищо престорено. И все пак казват, че противоположностите се привличат. Едва ли е случайно.

— Дявол да го вземе! — възкликнах. — Имам предвид… моите поздравления! Радвам се за вас. Не е ли малко внезапно?

Фрейзър не обичаше да върши нищо прибързано.

— И още как! — звънна отново смехът на Аманда. — Фрейзър се шегува, че съм се появила в живота му като гръм от ясно небе…

Можех да си представя. От една страна, Фрейзър, който не обичаше да върши нищо прибързано, от друга — напористата Аманда, която не мирясваше, докато не постигне своето. Със сигурност го беше помела като ураган. Само че… защо точно Фрейзър? Нито беше пръв красавец (поне според нейните разбирания), нито гонеше многообещаваща кариера. Умът ми не го побираше.

— А, оня Фрейзър ли? — най-после се сети Фран. — Къдрокосият шотландец? Засичали сме се един-два пъти в компания. Че той изобщо не е твой тип!

— И аз така си мислех… — пропя Аманда.

— И как така го погледна с други очи? Доколкото си спомням, навремето изобщо не си падаше по него.

— Всичко стана случайно… Бях с едни високопоставени клиенти на фирмата, шотландци, от Единбург. Искат да издадат пътеводител с природните и историческите забележителности на Шотландия. И докато преглеждахме една брошура за старите замъци, на какво, мислиш, се натъквам?

Погледнахме я очаквателно.

— … На нашия общ стар приятел от студентските години Фрейзър. Реших, че ще е мило да му се обадя. Все пак свързват ни толкова спомени…

— И какво по-точно си спомняш за него? — прекъсна я Фран. — Старите му кецове?

Аманда усмихнато поклати глава.

— Никога не е късно да се поднови едно познанство, Фран. Като си помислиш само, че аз, едно обикновено момиче от Уокинг…

Охо? Виж ти…

— Изплюй камъчето! — нетърпеливо настоя Фран.

— Ами, добре… Момичета, оказа се, че той е… лорд!

— Е, и? — свих рамене.

Двете с Фран едновременно ме изгледаха ококорени.

— Какво, да не би да знаеше?

— Знам само, че чичо му беше лорд. И ако баща му е починал, титлата е преминала…

— Мелани! — укорително възкликна Аманда. — През цялото време си знаела и да не ми кажеш?!

— Не знаех, че се интересуваш от Фрейзър. Дори бях останала с впечатление, че не ти допада особено. Веднъж подхвърли нещо по адрес на кецовете му…

— Така ли? Нямам спомен… Както и да е, тогава сме били още почти деца. Понякога едва впоследствие осъзнаваш достойнствата на някого. Фрейзър е… като чер брилянт.

— Имаш предвид… мръсните му кецове? — невинно подхвърли Фран.

Аманда я стрелна с поглед и гласът й прозвуча по-остро от обикновено.

— Момичета… това е моята голяма новина! Да я полеем!

След малко тържествуващата усмивка се върна на лицето й. Очевидно днес нищо не можеше да помрачи настроението й.

— И така… свързах се по телефона с майка му, а тя ми даде координатите му в Лондон. Разбира се, потърсих го незабавно. Той беше много изненадан да ме види… Така се започна. Имахме толкова да си кажем… Кой би допуснал, че между нас има толкова общи неща?

— Наистина, кой ли? — промърмори Фран.

— Оттук нататък събитията се развиха почти от само себе си — продължи Аманда, без да обърне внимание на забележката. — И съвсем скоро ще бъда многоуважаемата съпруга на лорд Макконалд.

Вдигнахме тост за бъдещата лейди Филипс-Макконалд. По-късно Фран ми каза, че очите ми били станали като понички. Нищо чудно. Освен това окончателно бях изгубила дар слово, затова пък Фран попита:

— Богат ли е?

— Шегуваш ли се?! Дори замъкът е в окаяно състояние… Но това за мен няма абсолютно никакво значение — великодушно махна с ръка Аманда. — Баща ми е достатъчно богат и слава богу, защото замъкът наистина трябва да се постегне. Замислила съм големи преобразувания. Е, разбира се, едно е Лондон, друго е Шотландия — земя на овце и алкохолици, но всяко нещо си има своите плюсове и минуси, не е ли така?

И Аманда се впусна надълго и нашироко да ни разяснява новаторските си идеи за интериора на средновековния замък. Съмнявах се, че изобщо го е виждала — едва ли щеше да звучи толкова въодушевено. Замъкът наистина беше порутен и имаше само две-три обитаеми помещения, отоплявани с калорифер. Но природата наоколо беше приказно красива. Веднъж с цяла компания бяхме гостували на Фрейзър, след като с часове бяхме катерили хълмовете…

Тръснах глава, за да се отърся от спомените. Аманда очакваше от нас някаква ответна реакция и аз, както обикновено, изтърсих първото, което ми дойда на езика.

— Какво щастливо стечение на обстоятелствата — единият получава титла, другият — пари. Наистина чудесно се допълвате като двойка.

Очевидно засегната, Аманда сви устнички.

— Семейство Филипс се гордее с корените си…

— Впити дълбоко в земята на Уокинг — патетично завърши Фран.

— Много смешно! — тросна се Аманда и на свой ред показа жилото си. — А какво ново при теб, Фран? Стига сме говорили за мен… Няма ли и при теб някоя изненада — сериозен приятел, нещо от този род?

Вместо отговор Фран се отправи към бара да поръча още нещо за пиене.

Аманда бързо се овладя и възвърна благоразположението си. Такава изкусна артистка беше, не падаше по-долу от Фран, не можеше да й се отрече. После се наведе към мен и ми смигна дяволито.

— Вие с Фрейзър май бяхте доста близки по едно време?

Явно не й беше убягнало от вниманието и нямаше да пропусне случая да ми натрие носа. Гледаше ме с така добре познатото ми изражение на стаено злорадство и неприкрито тържество. Оставаше само да удари юмручета едно в друго, както когато бяхме петгодишни. „Яд ли те е? Яд ли те е? Пукни се! Пукни се!“

Свих рамене.

— „Близки“ е силно казано.

В общи линии това не беше далеч от истината. Вярно е, че бях влюбена в него, но не може да се каже, че Фрейзър споделяше чувствата ми. Нито дори, че изобщо се досещаше за тях. Той беше прекалено стеснителен, за да допусне, че е обект на нечии романтични копнежи. И въпреки това го чувствах близък, но това не влизаше в работата никому, най-вече на Аманда.

— О, момичета, сватбата ще бъде нещо изключително! Непременно трябва да дойдете! — чуруликаше Аманда. — Баща ми държи да отбележи повода както подобава — все пак съм единствената му дъщеря.

Татенцето на Аманда. Самият той се беше женил поне четири пъти за последните десет години. Друг на негово място би се разорил.

— Разбира се, че ще дойдем… — изведнъж се разчувствах. Все пак Аманда беше стара приятелка, а Фрейзър — най-свестният тип, когото познавах. Току-виж бракът с него й се отразеше благотворно. Току-виж зад повърхностната, лекомислена, пърхаща като птичка Аманда се криеше ранимо, чувствително същество, а другото е било само черупка. Трябваше ли да й завиждам за това, че щастието й се е усмихнало? В края на краищата сама си бях виновна, че не успях да задържа Алекс… При мисълта за него сякаш някаква хладна ръка стисна сърцето ми.

— А, между другото, съжалявам, че не мога да ви поканя за шаферки, но съм обещала надве много близки приятелки от университета, нали знаеш как е…

Как да не знам. Щяхме да преглътнем и това. Дори в приятелството имаше йерархия.

— Мелани, скъпа, какво си увесила нос? И ти ще срещнеш някое свястно момче, убедена съм. За всеки влак си има пътници. Знам, че сигурно още не си прежалила Алекс, разбираемо е. Той беше много чаровен, плюс това… се движеше в добра среда.

В прав текст това би трябвало да означава, че според Аманда той изобщо не беше лъжица за моята уста. Рязко оставих чашата си на масата.

— Алекс е вече минало. Дори не желая да си спомням за него.

— Естествено… — съчувствено ме погледна Аманда. Снизходителното й отношение ме вбесяваше. И като си помисля, че само преди броени минути бях настроена толкова доброжелателно… Като че ли не познавах Аманда. Някои хора никога не се променят. Как можех да бъда толкова наивна? Фран с право ме упрекваше, че съм мекушава.

Аманда изведнъж се разбърза и заяви, че закъснява за важен прием. Нищо ново под слънцето. След малко манекенското й задниче, обуто в тесни кожени панталони, изчезна от погледите ни.

— Да върви по дяволите! — възкликна Фран и ме изтръгна от вцепенението ми. Надигнахме чашите. Малко по-късно съдбата на бъдещата лейди Аманда и нейния прекрасен принц ми беше почти напълно безразлична. Почти.

 

 

А още по-късно вече си бъбрехме оживено, припомняйки си последния тип, на когото Фран беше била шута не само в преносен, но и в буквален смисъл (тя не си поплюваше и съвсем не беше безопасно да си имаш работа с нея). И както се заливахме от смях, мярнах край една от масите позната физиономия. Това можеше да бъде само Никълъс — най-дългият (и най-скучният) счетоводител на света.

Дръпнах ръкава на Фран.

— Я виж кой е там!

— Пак ли оня мухльо?! — презрително изсумтя тя. — Зарежи го!

Ако Фран не лепваше етикета „мухльо“ на всеки втори мъж, изпречил се на пътя ни, може би щях да я послушам и щях да си спестя тазсутрешните главоболия. Но в безметежното настроение, в което бях, не виждах в компанията на Никълъс абсолютно никаква заплаха. Помахах му, за да привлека вниманието му, и той доприпка, ухилен до ушите.

— Мелани, радвам се да те видя! — той ме млясна по бузата. — Купонясвахме си тук с момчетата…

Ако имаше предвид другите счетоводители от отдела, компанията явно беше доста забавна, не ще и дума.

— Черпи по едно, Никълъс! Покажи, че си кавалер…

— Разбира се, сладурчета! — И той се заклатушка към бара. Имаше излъчването на мъж, убеден в неустоимия си чар, напук на всяка логика.

При нормални обстоятелства бих стояла по-далеч от него. Дори и фактът, че беше по-висок от повечето мъже, които познавах, а аз имам слабост към високите мъже, нямаше да ме умилостиви. Това, че преспах веднъж с него, беше чиста случайност, грешка, която не биваше да повтарям, а аз, вместо да се вслушам в собствения си здрав разум и в предупрежденията на Фран, отново проявих малодушие. Може би ако не бях толкова разбита след разговора с Аманда, ако не бях закопняла така отчаяно за нечие внимание, ако Никълъс не беше толкова напорист, ако… Сбор от прекалено много злощастни случайности и резултатът беше, че Никълъс отново се озова в леглото ми. А сега трябваше да измисля как да се отърва от него, защото ми лазеше по нервите.

 

 

— О, Фран, кажи ми какво да правя! В леглото ми хърка един смрадлив плужек, а най-ужасното е, че сама си го натресох и нямам достатъчно смелост да го изритам… Моля те, кажи му да си върви!

— Аз?! — възмути се Фран с пълно право. — От къде на къде? Плюс това, най-вероятно е гол…

— Притеснява ли те това?

— В определени случаи… Съществува сериозна опасност да си изповръщам червата, а току-що закусих.

И тогава звънна звънецът на входната врата, който можеше да събуди и умрелите. Двете с Фран подскочихме. Звънът не спираше. Побързах да отворя и… в коридора се сблъсках с двуметров гигант, гол, както майка го е родила, който се озърташе като подплашен заек.

— П-п-пожар ли има?

В този миг сякаш майка ми изведнъж се всели в мен, защото се чух да крещя:

— Не, Никълъс! Марш веднага в стаята! И се облечи!

Той примигна, завъртя се кръгом и послушно тръгна обратно към спалнята, но изведнъж реши да хлътне в тоалетната. В този момент съжалих, че вратата й се заключва отвътре, а не отвън.

Когато най-после отворих входната врата, на прага стоеше дебелият пощальон.

— Колет. Разпишете.

Грабнах огромния пакет от ръцете му. Дали пък не беше от някой таен обожател?

Фран цъфна зад гърба ми.

— О? Я виж ти! За теб ли е?

Погледнах надписа и отвърнах:

— Не. За Линда.

Опитвах се да не звуча много разочаровано. Фран се втренчи в колета невярващо.

— Велики боже, какво ли може да е това? Тежи ли?

— Доста…

— Да не би да са книги? Линда обича ли да чете?

— Ако са книги, по-вероятно ги изяжда с кориците. Не й ли личи?

— Личи едно — че не я харесваш особено.

Наведох засрамено глава.

— Права си… Както и да е.

— Наистина съм любопитна какво може да има вътре. Дали пък да не го отворим?

— В никакъв случай.

— Защо? Тя едва ли ще го направи на въпрос.

— Възможно е. Но няма да й е особено приятно, затова по-добре се откажи от тази идея.

Фран сви рамене.

— Както кажеш.

Линда беше странна, саможива особа, за която, честно казано, не знаех почти нищо, освен че работи в някаква банка и че този доста обширен апартамент й е оставен в наследство от баба й. Най-дългият разговор, който бяхме провели, беше при запознаването ни, когато се опитах да се представя във възможно най-добра светлина, в противен случай рискувах да остана без покрив над главата.

По онова време имах сериозни проблеми със съквартирантите си, чийто психически тормоз не бях в състояние да издържам повече. И до ден-днешен, като си спомня за оня период, се събуждам посред нощ, обляна в пот. Слава богу, с Линда нямах подобни проблеми. С нея почти не се засичахме — тя сякаш правеше всичко възможно, за да ме избягва. Аз от своя страна също не правех опити за сближаване, но вечно имах чувството, че вездесъщият призрак на Линда ме дебне иззад ъгъла или слухти, долепил ухо до ключалката. Ето и сега, сякаш в отговор на мрачните ми опасения, Линда изникна като изпод земята. Нисичка, закръглена и мустаката, тя рядко гледаше човек в очите. Взе колета от ръцете ми, без да обели и дума, и зашляпа обратно към спалнята си. Двете с Фран се спогледахме многозначително.

Някой се покашля в банята. Прозвуча почти като изстрел.

— Кхм… кхм… момичета, удобно ли е вече да изляза?

— Какво чакаш, скъпи? — изчурулика Фран. — Целите сме в трепетно очакване.

Прихнах, очевидно започвайки да възприемам ситуацията откъм смешната й страна.

— Добре тогава… — прокашля се отново Никълъс и се появи в цялото си великолепие, прикрил мъжествеността си със значително количество тоалетна хартия поради липса на смокиново листо.

— Добро утро, дами! Изкарахме бурна нощ, а? — смигна той, ни лук ял, ни лук мирисал. — Какво ще има за закуска?

— За теб не е предвидена закуска — отсече неумолимо Фран. — Побързай, че ще изпуснеш автобуса.

— Хо-хо-хо! — разкикоти се Никълъс. — Някой май е станал с дупето нагоре…

Проследихме пръста на Фран, който очевидно сочеше към вратата, и тогава забелязах на пода нещо, което в първия момент беше убягнало от вниманието ми.

— Фра-ан — промълвих, — има и някаква картичка.

Вдигнах я от пода с треперещи пръсти и затаих дъх.

„Скъпа, гласеше картичката, прости ми. Връщам се при тебе. Алекс.“

Краката ми се подкосиха. Стоях насред стаята, изгубила ума и дума, и в този момент Никълъс се появи отново, обут в някакви невъобразими лилави панталони. Господи! Как не ги бях забелязала снощи?

— Момичета! — възбудено заяви той, — какво ще кажете за препечени филийки?

Фран го изгледа изпод вежди.

— Намери си нещо за ядене, Никълъс, и престани да досаждаш.

Той сякаш само това и чакаше. След малко се завърна откъм кухнята, триумфално понесъл кутия с шоколадови рулца.

Аз още стоях като ударена от гръм, прекалено развълнувана, за да сложа нещо в устата си, и въртях в ръце картичката на Алекс. Може и да беше „най-гадното копеле“ според Фран и според всички останали, но сърцето ми още се разтуптяваше само при мисълта за него.

 

 

Беше любов от пръв поглед или поне — неудържимо желание. В мига, в който го видях, си помислих, че за този мъж съм готова на всичко. Явно и на него му беше минало през ум нещо подобно — прочетох го в погледа му. Знаех си, че един ден ще бъда възмездена за всички тягостни купони в Западен Лондон, на които се мъкнех с очакването да се случи нещо. И ето че се случи.

Усилено ровех в хладилника на домакините с надеждата да напипам някоя изстудена бира, когато чух зад гърба си разтърсващия глас:

— Защо всички на тоя шибан купон изглеждат така, все едно са глътнали бастун? Не се ли забавляват?

— Намираме се в Западен Лондон — напомних му, като сдържах ликуващата си усмивка. — В добро общество крайностите се смятат за неуместни.

— Значи е крайно време да се омитам от тук, преди да съм извършил нещо недопустимо.

Изгледах го втренчено. Този мъж беше висок, беше тъмнокос и говореше онова, което мисли. Сродна душа?

Осемнайсет часа по-късно се събудих в непозната стая, сред изпомачкани чаршафи — потна, разрошена, прегладняла и… с чувство на неизказано блаженство. Надвесен над мен, някой лекичко ме гъделичкаше по корема и ми се усмихваше.

Така се започна. Измина една шеметна, безпаметна година, през която не съжалих нито за миг, че съдбата ме е събрала с Алекс. Той се опитваше да пробие в музикалния бизнес и приятелите, с които се движеше, бяха малко вятърничави, затова пък — страхотни купонджии. Щурите дни се редуваха с още по-щури нощи. Някой подрънкваше на китара, друг повръщаше в ъгъла, а аз, Мелани Пепър, се чувствах избраница на съдбата. Бях на двайсет и шест, но сякаш едва сега започвах да живея истински. Алекс може и да не беше най-романтичният тип на света, затова пък беше успял да ме измъкне от черупката ми и да превърне съществуванието ми в един безкраен празник. Какво повече му трябваше на човек?

С всеки изминал ден все повече се привързвах към Алекс. Обожавах кафявите му очи, косите му, артистично падащи на раменете, широката му усмивка. Следвах го навсякъде, като вярна сянка, и какво ли не правех, за да привлека вниманието му. Бях благодарна дори и само да съм в компанията му, въпреки че на моменти явно ме пренебрегваше с други жени. Но аз преглъщах сълзите и в мига, в който обгърнеше с ръка раменете ми, бях готова всичко да му простя. С други думи — бях забравила едно от основните правила на играта — „забавлявай се, но не си позволявай да хлътнеш“.

Освен това понякога в погледа му, отправен към мен, се четеше нежност. Или пък се случваше да ми позвъни просто ей така, за да ме чуе. Колкото и редки да бяха тези мигове, те все пак съществуваха и аз градях приказните кули на щастието си върху тях. Чувствата му бяха искрени, не се заблуждавах. Беше готов дори да изтича до аптеката, за да ми купи превръзки. Не доказваше ли това сериозните му намерения?

И точно когато започнах да си мечтая, че ще бъдем щастливи само двамата, без да се налага да се съобразяваме с хазяйката ми, нито с разписанието на автобусите за някое уютно гнезденце, където ще можем да бъдем щастливи двамата, Алекс изчезна от живота ми. Като че в земята потъна. Отначало предположих, че му се е случило нещо, измислях му оправдания и търпеливо чаках да ми се обади. Най-после, след като така и не се появи, позвъних на съквартиранта му, Чарли, който живееше и гледаше от високо на нас, простосмъртните. Чарли ме уведоми със зле прикрита досада, че Алекс е заминал за Щатите в търсене на собствената си идентичност и ме моли да му простя, но не е искал да ми причини повече болка, като ми го съобщи лично.

Това беше. В продължение на седмици се чувствах опустошена, като че ли някой беше остъргал вътрешностите ми с хирургически инструмент. Нямах сили дори да плача.

Едничката ми утеха беше Фран. Тя беше плътно до мен и неуморно сипеше най-цветисти ругатни по адрес на „оня скапан мухльо“. Тя бълваше огън и жупел, а аз мълчах, захлупена по очи на леглото или загледана в една точка. Струваше ми неимоверно усилие дори да се среша и да си измия зъбите сутрин, а отиването до магазина беше мъчително преживяване, тъй като трябваше да покажа пред света съсипаното си самочувствие. Болката беше почти физическа — не помнех да съм изпитвала някога такава.

Месеци наред близах раните си и болката се притъпи, но онази празнота вътре в мен си остана и имах чувството, че вече нищо не можеше да я запълни, въпреки че от време на време правех жалки опити като снощния. Никълъс, живото потвърждение на това, се облизваше насреща ми и лакомо нагъваше шоколадови рулца направо от кутията.

 

 

— Знаеш ли какво — заяви Фран, — накъсай картичката на оня боклук на малки парченца и забрави за нея! Или по-добре дай на мен.

Изтръгнах картичката от ръцете й.

— Хайде, Мел, опомни се! Не се хващай отново на въдицата му — той това и чака.

— За какво става въпрос? — изломоти Никълъс с пълна уста. — А, момичета?

Не можех повече да го гледам как се тъпче. Изобщо не можех да го гледам.

— Слушай, Никълъс, двете с Фран искаме да проведем един важен разговор. На четири очи!

— Спешно е! — изсъска Фран. — Не търпи отлагане. Така че, приятелче, чупката. Да ти видим гърба.

— Добре де, не се горещи толкова. Само да се разбера с Мел. Какво ще кажеш да мина да те взема довечера, бебчо? Някъде към седем. Каня те на вечеря. Разноските са на сметката на един клиент. Хо-хо-хо!

— За съжаление, довечера няма да стане — отвърна вместо мен неумолимата Фран. — Мел е заета. Някой друг път.

Аз кимнах в потвърждение на думите й.

— Окей… — въздъхна Никълъс. — Ще ти звънна, бебчо. Довиждане, дами!

Той се ухили широко и тръгна към вратата. Отдъхнах си едва когато чухме стъпките му надолу по стълбите.

Проблемът „Никълъс“ отпадаше. Оставаше проблемът „Алекс“.

Тръшнах се на диванчето до Фран и отпуснах глава на рамото й. Все още стисках картичката като удавник, вкопчен за сламка.

— Мел, обещай ми, че, каквото и да се случи, няма пак да довлечеш тук този Никълъс… Защото той не е решение на проблема ти, а същинска напаст!

— Обещавам. Няма да припарвам до Никълъс. И все пак ти се оправи с него доста добре… — Не можах да не се усмихна, като си спомних как само го гледаше Фран — като боа, която се готви да го погълне.

— Не е смешно — стрелна ме с поглед тя. — Няма пак да те спасявам.

Картичката с изглед от Ню Йорк отново прикова погледа ми. Въздъхнах.

— Мислех, че съм го преболедувала. Но истината е, че през цялото това време ми е липсвал…

— Знам… — тихо каза Фран, но след миг продължи с обичайния си настъпателен тон: — … но все пак не бива да забравяш, че е гадно копеле. След всичко, което ти причини, не заслужава и плюнката ти.

— Мъжете са… странни.

— Факт. Но освен това някои са симпатяги, а други — гадняри. Алекс е… същият като Аманда. Ще те купи и ще те продаде, без да му мигне окото.

— Аманда държи на нас… посвоему.

— Само когато онези надути крави от голямото добрутро не са наоколо. Тогава ще те подмине като пътен знак.

— Какво общо има Алекс с това?

— Много общо. Защото, ако си мислиш, че си за него нещо повече от резервна гума, жестоко се лъжеш.

Лицето ми явно беше добило упорито изражение, защото Фран изведнъж прекъсна тирадата си и ядосано махна с ръка.

— Защо ли ти говоря всичко това?! Та ти изобщо нямаш намерение да ме чуеш!

Въздъхнах.

Фран поклати глава. Случаят беше безнадежден.

— Е, аз бях дотук със съветите. Дали случайно не са останали от шоколадовите рулца?

Никълъс се беше погрижил да не останат.

— Това приятелче ме плаши… — промърмори Фран.

А на мен изведнъж ми беше минала през ум една доста стряскаща мисъл.

— Фран! Смяташ ли, че Аманда би могла да се омъжи за Фрейзър само за да ми направи мръсно?

— Като нищо. От нея всичко може да се очаква. Но ти не се притеснявай — щом Алекс се връща, току-виж, решила да се омъжи за него.

Много успокоително, няма що.