Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (10)

8.

Теремон беше в клуба „Шест слънца“ малко след девет. Навярно щеше да е хубаво да даде на Бийни един добър старт, например да започнат с едно-две бързи питиета, просто ей така, за да смаже малко мозъка си. Когато му се обади по телефона, астрономът звучеше ужасно — сякаш с огромно усилие възпираше някакъв хистеричен пристъп. Теремон не можеше да си представи какво толкова ужасно му се е случило в уединението и покоя на Обсерваторията, че да се превърне в такава развалина за толкова кратко време. Но беше ясно като бял ден, че Бийни е в голяма беда, и очевидно щеше да се нуждае от висококвалифицираната помощ на Теремон.

— Един коктейл Тано’, моля — каза Теремон на сервитьора. — Не, почакайте… нека бъде двоен. Един Тано Сита, става ли?

— Двоен лек бял — рече сервитьорът. — След миг ще бъде тук.

Вечерта беше приятна. Теремон, който беше редовен гост тук, радващ се на особено внимание, както обичайно бе настанен на закътаната си маса на терасата с изглед към града. Светлините на търговската част на Саро сити проблясваха весело. Онос беше залязъл преди около час-два и сега на източното небе грееха само Трей и Патру, които хвърляха остри двойни сенки, докато се спускаха към утринта.

Загледан в тях, Теремон се чудеше кои ли слънца ще сияят утре на небето. Винаги беше различно, бляскаво и вечно променящо се зрелище. Да, Онос — човек винаги можеше да бъде сигурен, че Онос ще грее поне през една част от деня през цялата година, но макар и да знаеше тази подробност — какво от това? Ами Довим, Тано, Сита, дали пък утре нямаше да има четири слънца? Не знаеше със сигурност. Може би утре щяха да се появят единствено Тано и Сита, а Онос щеше да се вижда само няколко часа по обед. Денят би бил мрачен в този случай. Но след втората глътка той си спомни, че сега беше сезонът на кратките изгреви на Онос. Затова най-вероятно утре щеше да има три слънца, в случай че не си останеха само с Онос и Довим.

Толкова трудно беше да се ориентираш точно във всички тези неща…

Е, ако наистина го беше грижа, можеше да помоли да му донесат един алманах. Някои хора, изглежда, винаги знаеха кои слънца ще светят на другия ден — Бийни беше един от тях, но това си беше в реда на нещата — а самият Теремон гледаше по-безгрижно на всичко това. Стига да имаше там някакво слънце, той не навлизаше в подробности и не се интересуваше точно кое ще бъде то. Всъщност винаги имаше едно… две, три, а понякога бяха и четири. Човек можеше да разчита на това. От време на време бяха дори пет.

Питието му пристигна. Той отпи една голяма глътка и издиша въздуха от дробовете си с удоволствие. Какво възхитително нещо беше коктейлът Тано! Добрият силен бял ром от Велкаринските острови, смесени с онзи чист ароматен и още по-силен продукт, който дестилират по бреговете на Багилар, а само малко сок от сгарино за омекотяване… ах, великолепно! Теремон не пиеше особено много и определено не толкова колкото разказваха легендите за журналистите, но той считаше за злополучен всеки ден, в който не намереше време да пийне един-два Тано коктейла през тези тихи здрачни часове след залеза на Онос.

— Имаш вид на доволен човек, Теремон — чу той зад себе си глас.

— Бийни! Подранил си!

— С десет минути. Какво пиеш?

— Както обикновено — коктейл Тано.

— Хубаво. Мисля, че и аз ще взема един.

— Ти? — Теремон се втренчи в приятеля си. Доколкото знаеше, Бийни качваше настроението си само с плодов сок. Не си спомняше астрономът някога да си беше поръчвал нещо по-силно.

Но тази вечер Бийни изглеждаше особено — измъчен, отпаднал и изтощен. В очите му имаше почти трескав блясък.

— Келнер! — извика Теремон.

Начинът, по който Бийни гълташе коктейла си, беше обезпокоителен. След този първи набег той се задъха, сякаш въздействието на алкохола беше много по-силно, отколкото бе очаквал, но след това без забавяне Бийни отпи здраво за втори път, а после и за трети.

— По-полека — настоя Теремон. — Главата ти ще се завърти само след пет минути.

— Тя вече се върти.

— Пил ли си нещо преди да дойдеш тук?

— Не, нищо не съм пил — отвърна Бийни. — Шок. Потрес. — Той остави чашата си и се загледа съкрушително в светлините на града. След миг я вдигна отново, почти разсеяно, и я пресуши до дъно. — … Не трябва да си поръчвам втори коктейл толкова скоро, ти как мислиш, Теремон?

— Съмнявам се дали трябва. — Теремон се присегна и сложи леко ръката си върху китката на астронома. — Какво става, приятелю. Разкажи ми.

— Трудно е… да се обясни.

— Хайде, опитай. Имам известен опит в тези работи, нали разбираш. Ти и Раиста…

— Не! И преди ти казах, това няма нищо общо с нея. Абсолютно нищо.

— Добре. Вярвам ти.

— Може би трябва да пийна още един коктейл.

— Малко по-късно. Хайде, Бийни. За какво става дума?

Бийни въздъхна.

— Ти знаеш какво представлява Теорията за всеобщото привличане, нали Теремон?

— Разбира се, че знам. Всъщност не бих могъл да кажа точно какво означава — на Калгаш има само дузина хора, които наистина я разбират, нали така? — но определено мога да кажа за какво става дума… повече или по-малко.

— Значи и ти си се хванал на тия глупости — каза Бийни с дрезгав смях. — За това, че само дузина души могат да разберат математическия аспект на Теорията за гравитацията.

— Открай време все това чувам.

— Онова, което чуваш открай време, са невежествени народни мъдрости — рече Бийни. — Мога да ти дам същността на математическите отношения в едно изречение и навярно ще разбереш за какво става дума.

— Наистина ли? И смяташ, че ще разбера?

— Несъмнено. Виж, Теремон, Законът за всеобщата гравитация — искам да кажа Теорията за всеобщата гравитация — твърди, че между всички тела във вселената съществува сила на притегляне, като размерът на тази сила между всеки две тела е пропорционален на сбора на техните маси, разделен на разстоянието между тях на квадрат. Достатъчно просто ли беше?

— И това ли е всичко?

— Това е достатъчно! Четиристотин години са били необходими, за да се стигне до това откритие.

— Защо толкова много? Както го представи ти, изглежда доста просто.

— Защото великите научни закони не се раждат от някакви проблясъци на въображението, както ви се иска на вас вестникарите. Обикновено са необходими обединените усилия на учените от целия свят в продължение на векове. Още откакто Дженови 41 откри, че Калгаш се върти около слънцето, а не обратното — това беше преди четири века — астрономите работят над проблема защо шестте слънца се появяват и изчезват на небето по този определен начин. Сложните движения на слънцата били записвани, анализирани и проучвани. Теориите били предлагани една след друга, после били оборвани, защитавани, модифицирани, изоставяни, възкресявани и преобразувани в нещо друго. Било е къртовска работа.

Теремон кимна замислено и довърши коктейла си. Той даде знак на сервитьора да донесе още два. „Бийни изглежда доста спокоен, докато говори за наука“, помисли си журналистът.

— Преди около тридесет години — продължи астрономът — Астор 77 доведе всичко това до съвършенство, доказвайки, че Теорията за всеобщата гравитация обяснява точно орбиталните движения на Шестте слънца. Това беше удивително постижение. Едно от най-големите завоевания на чистата логика в историята на науката.

— Зная колко голямо е уважението ти към този човек — рече Теремон. — Но какво общо има всичко това с…

— Приближавам се към същността на проблема. — Бийни стана и отиде до края на терасата с втория си коктейл в ръка. Той остана известно време там, мълчалив и загледан в далечните Трей и Патру. Теремон реши, че Бийни отново започва да се вълнува. Но журналистът не каза нищо. След малко Бийни отпи една голяма глътка от питието си. Стоейки все още с гръб към приятеля си, той най-сетне каза: — Проблемът е следният. Преди няколко месеца аз започнах да преизчислявам движението на Калгаш около Онос, използвайки големия нов университетски компютър. Вкарах в компютъра данните от последните шест седмици за действителната орбита на Калгаш и му наредих да изчисли орбиталните движения на планетата през останалата част на годината. Не очаквах никакви изненади. Чисто и просто ми трябваше някакво извинение, за да си поиграя с компютъра, така поне си мисля. Естествено в основата на моите изчисления бяха гравитационните закони. — Той рязко се завъртя. Мрачното лице, което журналистът видя, сякаш беше на човек, обсебен от духове. — Теремон, аз не получих очакваните резултати.

— Не те разбирам.

— Орбитата, която компютърът ми даде, не съвпадна с хипотетичната орбита, която очаквах да получа. Не искам да кажа, че съм работил единствено върху системата Калгаш-Онос. Взех под внимание всички смущения, които можеха да бъдат предизвикани от другите слънца. И онова, което получих — онова, което компютърът твърдеше, че е истинската орбита на Калгаш — беше нещо съвсем различно от орбитата, посочена в гравитационната теория на Атор.

— Но ти каза, че при залагането на данните си използвал гравитационните закони на Атор — рече Теремон, озадачен.

— Да, казах.

— Тогава как… — Изведнъж очите на Теремон светнаха. — Боже, човече! Ама че история! Да не би да искаш да кажеш, че чисто новият суперкомпютър в университета Саро, който струва Бог знае колко милиона кредити, работи неточно? Че скандално много пари, дошли от джобовете на данъкоплатците, са били пропилени? Че…?

— Нищо му няма на компютъра, Теремон. Повярвай ми.

— Можеш ли да бъдеш сигурен в това?

— Определено.

— Тогава… какво…

— Възможно е да подавам на компютъра погрешни данни, може би. Компютърът е страхотен, но той не може да получи верния отговор, ако изходните данни са неверни.

— Значи затова си толкова разстроен, Бийни! Слушай какво ще ти кажа, човешко е от време на време да се греши. Не трябва да бъдеш толкова строг към себе си. Ти…

— Най-напред трябваше да бъда напълно сигурен, че съм подал верните числа, и също, че съм заложил правилните теоретически постулати за обработката на тези числа — каза Бийни, стискайки чашата си толкова силно, че ръката му се разтрепери. Теремон забеляза, че коктейлът беше пресушен. — Както каза, човешко е от време на време да се греши. Затова аз повиках двама млади и нахакани студенти и ги накарах да се заемат с проблема. Днес те ми дадоха резултатите си. Това беше важната среща, поради която ти казах, че не можем да се срещнем. Теремон, те потвърдиха моето откритие. Те получиха същото отклонение в орбитата, каквото получих и аз.

— Но ако компютърът не е допуснал грешка, тогава… тогава… — Теремон поклати глава. — Тогава какво? Теорията за всеобщата гравитация ли не е вярна? Това ли искаш да ми кажеш?

— Да.

Начинът, по който Бийни беше произнесъл думата, говореше, че това му бе коствало страшно усилие. Той изглеждаше потресен, замаян и опустошен.

Теремон изучаваше приятеля си. Без съмнение астрономът бе объркан и навярно много смутен. Но Теремон все още не можеше да разбере защо това бе оказало толкова силно въздействие върху него.

Изведнъж всичко му стана ясно.

— Причината е в Атор! Ти се страхуваш да не нараниш Атор, нали?

— Точно така — рече Бийни, хвърляйки на Теремон поглед, в който имаше почти затрогваща благодарност, затова че е прозрял истинската ситуация. Той се отпусна тежко на стола си, прегърбен и с наведена глава. Когато заговори, гласът му звучеше приглушено: — Старецът няма да го преживее, ако разбере, че някой е подкопал великолепната му теория. И че от всички възможни хора, това направих именно аз. Той ми беше като втори баща, Теремон. Той ме насърчаваше и напътстваше във всичко, което постигнах през последните десет години, с… с, е добре, с обичта си, така да се каже. И сега му се отплащам по този начин. Аз няма просто да унищожа делото на целия му живот… това ще бъде нож в гърба, Теремон, и то спрямо него.

— Обмислял ли си възможността просто да потулиш откритието си?

Бийни го погледна изумен.

— Знаеш, че не бих могъл да направя това!

— Да, да зная. Но исках да разбера дали си обмислял тази възможност.

— Дали съм обмислял немислимото? Не, разбира се, че не. И през ум не ми е минавало. Но какво да правя сега, Теремон?… Допускам, че бих могъл да захвърля всички тия бумаги и да се престоря, че никога не съм се занимавал с този проблем. Но това би било чудовищно. В крайна сметка нещата се свеждат до следната дилема: или трябва да опетня научната си съвест, или да съсипя Атор. Да съсипя човека, когото считам не само за корифей в моята професия, но и за мой личен философски наставник.

— В такъв случай той не може да бъде такъв голям наставник.

Очите на астронома се разшириха от изумление и ярост.

— Какво говориш, Теремон.

— Спокойно. Спокойно. — Теремон разпери широко ръце в знак на примирение. — Струва ми се, че си ужасно снизходителен към него, Бийни. Ако Атор наистина е толкова велик човек, за какъвто го мислиш, той няма да постави собствената си репутация над научната истина. Разбираш ли какво имам предвид? Теорията на Атор не е непоклатима. Никоя теория не е, и винаги съществува възможност за промени. Не е ли така? Преди много време ти ми каза, че науката е низ от грешки, които постепенно се доближават до истината, и аз никога не забравих тези твои думи. Е, добре, това означава, че всички теории подлежат на постоянни промени и проверки, не е ли така? И ако накрая се окаже, че не са достатъчно близо до истината, те трябва да бъдат заместени от нещо друго, което е по-близо. Нали така, Бийни? Прав ли съм?

Бийни трепереше. Изглеждаше много блед.

— Можеш ли да ми поръчаш още един коктейл, Теремон?

— Не. Изслушай ме: има и още нещо. Ти казваш, че се безпокоиш за Атор — той е стар; предполагам, че здравето му е толкова крехко, че нямаш сърце да му кажеш, че си открил пукнатина в теорията му. Добре. В позицията ти има доброта и обич. Но виж какво ще ти кажа — ако изчисляването на орбитата на Калгаш е от такова голямо значение, някой друг рано или късно ще се натъкне на същия този дефект в теорията на Атор, като тебе. Възможно е дори той да е негов професионален опонент, негов открит враг… всички учени си имат врагове, толкова пъти си ми казвал това. Няма ли да бъде по-добре да отидеш при Атор и да му разкажеш внимателно и кротко за онова, което си открил, вместо той да го види някоя сутрин на страниците на „Кроникъл“?

— Да — прошепна Бийни. — Ти си съвършено прав.

— Значи ще отидеш при него?

— Да, да. Мисля, че се налага. — Бийни прехапа устни. — Това ме кара да се чувствам отвратително, Теремон. Като убиец.

— Зная. Но ти няма да убиваш Атор, а погрешната теория. Погрешните теории никога не трябва да остават в сила за дълго. Ти дължиш това на Атор и на себе си и трябва да направиш така, че истината да излезе наяве. — Теремон се поколеба. Изведнъж му хрумна една нова, изумителна идея. — Разбира се, съществува и една друга вероятност… Не е ли възможно Теорията за гравитацията въпреки всичко да си е вярна, както и цифрите на компютъра за орбитата на Калгаш, и причината за несъответствието в твоя резултат да се дължи на някакъв съвсем друг и съвършено неизвестен фактор?

— Допускам, че това е възможно — рече Бийни глухо и обезсърчено. — Но ако човек започне да се занимава с непознатите мистериозни фактори, той вече е попаднал в царството на фантастиката… Ще ти дам един пример. Да речем, че съществува някакво седмо невидимо слънце — то има маса и гравитационна сила, но ние просто не го виждаме. Ние не знаем, че е там, и поради тази причина не го вземаме под внимание в нашите гравитационни изчисления. По този начин се стига до несъответствие в цифрите. Това ли имаш предвид?

— Ами, защо не?

— А защо тогава да не бъдат пет невидими слънца? Или пък петдесет? А защо пък да няма някакъв невидим гигант, който тласка планетите наляво и надясно според прищевките си? А какво ще кажеш за един огромен дракон, чието дихание отклонява Калгаш от орбитата му? Не можем да оборим тези възможности, нали? Виж, Теремон, когато започнем да задаваме въпроса защо не, всичко става възможно и вече нищо няма смисъл. Поне за мен е така. Аз мога да работя само с реални неща. Може би си прав, че има някакъв неизвестен фактор, благодарение на който гравитационните закони престават да бъдат в сила. Наистина се надявам да е така. Но аз не мога да се заема със сериозна работа на тази основа. Мога само да отида при Атор, и ще го направя, обещавам ти, и да му кажа какви резултати съм получил от компютъра. Няма да посмея да му намекна — нито пък на някой друг — че приписвам цялата тази бъркотия на някакъв неоткрит досега „неизвестен фактор“. Ако го направя, ще звуча точно толкова налудничаво, колкото и Апостолите на Пламъка, които твърдят, че са запознати с какви ли не мистични откровения… Теремон, сега наистина искам още един коктейл.

— Да. Добре. И като заговори за Апостолите на Пламъка…

— Ти искаше да направя някакво изявление, спомням си. — Бийни махна уморено с ръка пред лицето си. — Да, да. Няма да те разочаровам. Ти ми оказа огромна помощ тази вечер. А сега да се върнем на Апостолите — какво точно бяха казали те? Забравих.

— Изявлението беше на Мондиор 71 — рече Теремон. — Великият Идол, в цялото му величие. Той каза — чакай да помисля — каза, че е съвсем близо времето, когато боговете възнамеряват да пречистят света от греховете, че може да изчисли точния ден, и дори точния час, когато ще настъпи Страшният съд.

Бийни изпъшка.

— И какво ново има в това? Не повтарят ли същите тези неща от години?

— Да, но сега кървавите подробности за края започнаха да стават повече. Знаеш, че според Апостолите това няма да бъде първият път, когато светът е унищожен. Те учат, че боговете умишлено са създали хората несъвършени, за да ги изпитат, и че са ни дали една-единствена година — една от техните божествени години, а не като нашите на Калгаш — за да се поправим. Тя се нарича Година на Светостта и се равнява точно на две хиляди и четиридесет и девет от нашите години. Всеки път, когато Годината на Светостта изтече и боговете открият, че ние все още сме зли и грешни, те унищожават света, изпращайки небесни огньове от някакви свети места на небето, известни под името Звезди. Във всеки случай така казват Апостолите.

— Звезди? — рече Бийни. — Слънцата ли имат предвид?

— Не, Звезди. Мондиор каза, че Звездите са съвсем различни от шестте слънца… Никога ли не си обръщал внимание на тези приказки, Бийни?

— Не. И защо, по дяволите, да го правя?

— Е добре, така или иначе, когато Годината на Светостта изтече и се окаже, че нищо на Калгаш не се е променило в морален план, тези Звезди запращат върху нас някакви свещени огньове и ни изгарят. Мондиор казва, че това се е случвало многократно. Но всеки път боговете проявявали милост — или поне една част от тях. След всяко поредно унищожаване на света по-добрите богове спечелват надмощие над по-суровите и дават на човечеството още един шанс. Най-светите сред оцелелите биват спасени от гибел и с това е положено началото на новия фатален срок: човечеството получава нови две хиляди и четиридесет и девет години, за да се откаже от греховете си. Мондиор казва, че времето почти е дошло. Сега изтича две хиляди четиридесет и осмата година от последния катаклизъм. След около четиринадесет месеца всичките шест слънца ще изчезнат и тези негови ужасни Звезди ще започнат да сипят пламъци от черното небе и ще изтрият грешните от лицето на Калгаш. И, по-точно казано, това ще стане идната година на деветнадесети тептар.

— Четиринадесет месеца — каза Бийни замислено. — Деветнадесети тептар. Доста е точен, а? Предполагам, че знае и в колко часа ще стане.

— Да, така казва. Поради тази причина се нуждая от изявлението на някой от Обсерваторията и предпочитаният човек си ти. В последното си изказване Мондиор заяви, че точният момент на катастрофата може да бъде изчислен по научен път… че не става просто дума за някаква догма от Книгата на откровенията — времето на катаклизма можело да бъде определено със същите математически методи, каквито астрономите използвали, когато… когато…

Теремон се поколеба и замлъкна.

— Когато изчисляваме орбитите на Калгаш и на слънцата? — попита саркастично Бийни.

— Ами, да — отвърна сконфузеният Теремон.

— Тогава в края на краищата може да има някаква надежда за света, щом Апостолите не могат да се справят по-добре от нас.

— Нуждая се от изявление, Бийни.

— Да. Разбрах това. — Следващата двойка коктейли пристигнаха и Бийни обхвана чашата си с ръка. — Опитай това — рече той след малко. — „Главната задача на науката е да отдели истината от неистината с надеждата по този начин да бъдат открити истинските закони на вселената. Поставянето на истината в услуга на неистината според нас, хората от университета, няма нищо общо с научния подход. Да, ние можем да предскажем движението на слънцата в небето, но дори да използваме и най-добрия си компютър, това ни най-малко няма да ни помогне, за да предскажем каква е волята на боговете. Също така допускам, че никога няма да сме в състояние да направим това.“ Как ти се струва?

— Съвършено — каза Теремон. — Чакай да видим дали успях да запиша всичко. „Главната задача на науката е да отдели истината от неистината с надеждата по този начин… да…“. Как беше после, Бийни?

Астрономът повтори всичко дума по дума, сякаш го бе запаметил часове преди това.

Сетне пресуши третия си коктейл на един дъх, който трая изумително дълго.

После се изправи, усмихна се за първи път през тази вечер и се просна напред по очи.