Едмънд Хамилтън
Мъртвата планета

Планетата изглеждаше тъмна, студена и безжизнена, но ние не мислехме за това. Единственият въпрос, който ни интересуваше, беше дали ще умрем, когато нашият кораб се разбие върху нея.

На пулта беше Търн. Ние и тримата бяхме облекли скафандрите с надежда, че те могат да ни спасят при удара. В тези скафандри изглеждахме като трима странни дебели робота.

— Защо именно тук трябва да се разбием? Това е най-непознатата част от Галактиката! — каза Дрил.

— Трябва да сме щастливи, че бяхме близо до някакви планети, когато се повредиха генераторите — отговорих.

— Щастливи ли, Орок? — попита Дрил. — Щастливи, че ще живеем само още няколко дни?

Той, разбира се, беше прав. Планетата беше мъртва. Тя беше в края на Галактиката и се въртеше около червено, много старо и умиращо слънце. Около него обикаляха шест планети. Ние бяхме избрали шестата, защото ни изглеждаше обитаема. Но сега виждахме, че върху нея няма живот. Тя беше покрита със сняг и лед, атмосфера нямаше.

Но другите пет планети бяха даже по-лоши.

Смъртта беше наблизо и ние знаехме това, но все още запазвахме хладнокръвие. Не че бяхме герои. Бяхме само членове на Звездната служба, а нейните членове винаги работеха под сянката на смъртта.

Чухме гласа на Търн:

— Скоро ще стигнем планетата. Ще се опитам да забавя скоростта, но… бъдете готови за всичко.

— Както се вижда, по някои места има дълбок сняг — каза Дрил. — Там ще бъде по-меко за кацане.

— Ще кацнем върху леда — спокойно отговори Търн. — Върху леда, даже ако се разбием, ще се вижда отдалеч. Когато дойде друг кораб, ще ни намерят и нашите таблици и карти няма да пропаднат.

Приближавахме планетата с колосална скорост. В последния момент Търн включи двата генератора и успя да обърне падащия кораб с дюзите напред, за да използува изхвърляните газове за забавяне на скоростта.

Ние имахме щастие. Корабът кацна, чу се трясък и после тишина.

Корабът лежеше на една страна върху леда. Бронята беше разкъсана и въздухът излизаше през нея, но това нямаше значение за нас, понеже бяхме облечени в скафандри.

— Генераторите изгоряха — каза Търн. — Нямаме достатъчно проводници, за да навием нови бобини. С базата не можем да се свържем — много сме далече. Единственото нещо, което може да ни спаси, е да намерим тук достатъчно тербий, тантал и други метали, за да направим необходимата сплав и навием нови бобини. Дрил, извади радиосондата.

Радиосондата беше уред за откриване на метални залежи. Тя излъчваше високочестотни трептения, с които можеха да се търсят всякакви химически елементи.

Дрил донесе сондата от кораба и я настрои на металите, които ни трябваха.

— Имаме късмет — каза най-после той. — Сондата показва тербий, тантал и всички други метали в голямо количество. Те са под леда, не много далеч оттук.

— Странно — казах аз. — Тези елементи никога не се намират заедно.

Търн помълча за момент.

— Да опитаме — предложи той. — Ще направим шейна за генератора и за лъчевата дрелка. С тях ще пробием леда.

Много скоро всичко беше готово и ние тръгнахме по леда. Накрая, след няколко часа напрегната работа, той погали уреда и каза:

— Тук е. На около 400 метра дълбочина се намират всички нужни метали.

Това беше странно, много странно! Как можеха тези елементи да бъдат толкова близо!

С дрелката работеше Търн и скоро проби три метрова шахта в леда. Съвсем леко, като нож през масло, дрелката стигна на около 40 метра дълбочина. Но изведнъж тя се натъкна на нещо и започнаха да изскачат искри и пламъци. Търн веднага изключи двигателя.

— Изглежда, сме стигнали до нашите метали — каза Търн.

— Невъзможно — отговори Дрил. — Радиосондата показва, че металите са на четиристотин метра дълбочина.

— Да слезем и да видим.

Ние инсталирахме лебедката при шахтата и след петнайсет минути бяхме готови за спускане.

— Страхуваме се да стоим в тъмнината. Повече прилича на деца, отколкото на звездни изследователи — усмихна се Търн.

— Взехте ли си лъчевите пистолети? — изведнъж попита Дрил.

Всички носехме пистолетите.

— Всичко е наред. Да слизаме. Орок, включи двигателя! — заповяда Търн.

Аз включих двигателя и клетката заслиза надолу през ледената шахта.

Изминахме около 40 метра и изведнъж извикахме от изненада. Сега можахме да разберем защо от дрелката изскочиха искри. Тук, под леда, имаше дебел пласт от някакъв прозрачен метал и дрелката беше направила отвор през него.

Търн насочи лампата и ние видяхме… град. Тук, под леда, имаше град. Грамаден град, с големи сгради и широки улици и булеварди. Целият град беше покрит с огромен купол от прозрачния метал.

— Мъртъв град, покрит от лед и прозрачен метал — бавно каза Търн. Мъртъв град? Беше ли наистина мъртъв? Не виждахме движение по улиците: те бяха тъмни, тихи и празни. Тук нямаше въздух и затова не можеше да има и живи същества.

Излязохме от клетката.

Изведнъж стана нещо невероятно: появи се светлина. Отначало тя беше слаба, след това стана все по-силна и по-силна и заля целия град.

— Това място не може да бъде мъртво. Тази светлина…

— Светлината може да бъде включена автоматично — каза Търн. — Тези хора са имали достатъчно напреднала наука.

— Не ми харесва това — прошепна Дрил. — Имам чувството, че тук има някой.

Аз имах същото чувство. Обикновено не съм нервна личност: нервните не могат да работят в Звездната служба. Обаче имах усещането за нещо ужасно, което се крие по тези улици.

— Дойдохме тук за метали — напомни Търн. — Ние трябва да ги намерим.

Дрил извади радиосондата от клетката и я настрои.

— Този град е много стар — каза Търн. — Сградите имат покриви. Това означава, че са построени, когато…

— Търн! Орок! — извика Дрил.

В този момент ние го видяхме. То бягаше към нас от улицата, която току-що бяхме изминали.

Не мога да го опиша. То не приличаше на нормалните живи същества. Беше някакво колосално черно чудовище, което се менеше от една ужасна форма в друга, тъй като то се разливаше към нас.

Стреляхме в него с лъчевите пистолети. Чудовището се понесе обратно и за миг изчезна между две сгради. Изтичахме след него, но вече го нямаше.

— Какво беше това? — попитах шепнешком.

Търн помълча за момент и отговори:

— Не зная. Това беше живо същество. Нали видяхте. Неговите действия, когато стреляхме, показват интелект.

— Никакви живи същества не могат да живеят в този вакуум — започнах аз…

— Може би съществуват форми на живот, които не познаваме — отвърна ми Търн.

— Но аз не разбирам как такива същества са могли да построят такъв град.

— Ето още едно — изкрещях.

Второто чудовище плуваше към нас като грамадна жълта спирала. Ние стреляхме и то изчезна.

— Трябва да продължим — предложи Търн и аз виждах, че той също е изнервен. — Металите са в онази голяма бяла сграда или някъде наблизо. И ние трябва, трябва да ги намерим или просто да умрем горе, върху леда.

— Има по-страшни неща от смърт върху лед — прошепна Дрил. Но продължи с нас.

С всяка наша стъпка напред се увеличаваше ужасът ни. Обкръжаваха ни черни и жълти чудовища. Ние стреляхме по тях. После се отказахме да стреляме, тъй като не можехме да убием нито едно. Чудовищата не ни нападаха. Те само ни следваха и ни наблюдаваха. Колкото приближавахме голямото здание, броят им все повече нарастваше. Но по-ужасно от чудовищата беше страшното предчувствие, което имахме, откакто влязохме в града. То се усилваше с всяка минута.

— Мисля, че сме подложени на психологическа атака — каза Търн. — Тя се засилва с нашето приближаване към сградата.

Най-после стигнахме до сградата. Грамадните врати бавно се отвориха и навън излезе някакво същество, чийто вид смрази кръвта ни.

— Това не би могло да дойде от никоя част на нашата галактика — изкрещя Дрил.

То беше черно и грамадно колкото двуетажна къща. Приличаше на жаба. Обаче формата му се изменяше постоянно. То имаше три очи и техните студени зелени пламъци ни фиксираха с хипнотична сила.

Стреляхме, но без резултат. Съществото продължаваше да слиза по стълбите.

Дрил извика, обърна се да побегне. В този момент Търн извика:

— Чакайте! Погледнете, то диша!

За момент не можахме да разберем. И тогава аз разбрах: чудовището дишаше.

Търн изведнъж се устреми срещу него. Това беше най-смелото нещо, извършено някога от член на Звездната служба. Когато го доближи, чудовището изчезна. И в същия момент изчезнаха всички чудовища в града.

— Те са били нереални — тихо промълви Дрил.

— Това беше възпроизведена хипноилюзия — каза спокойно Търн. — Фактът, че съществото диша тук, където няма въздух, ми помогна да разбера, че то е нереално.

— Но тогава — бавно казах аз — съществата, които провеждат тази хипнотична атака, са вътре в сградата.

— Може би, но вътре са и металите, които ни трябват — забеляза Търн. — Ние ще влезем вътре.

Ние тръгнахме по стълбите и ужасното предчувствие се увеличаваше с всяка наша крачка. Чувствувах, че ще полудея от страх.

Но още щом влязохме вътре, всички страхове изчезнаха. Това можеше да се сравни с чувството, което човек изпитва, влизайки от тъмно място в добре осветена стая.

— Слушайте — промълви Търн, — чувам…

Аз също чувах. Това беше музика. Отначало нежна и далечна, след това все по-силна и по-силна, симфония от пеещи инструменти и гласове.

Музиката беше чужда, непозната. Никога преди не бяхме чували такава музика. Обаче ние я разбирахме. Това беше симфония на битки и надежди, на отчаяния и победи. Ние стояхме и я слушахме.

— Те идват — прошепна Търн.

Аз също ги видях. Не се страхувах, макар че това беше най-странното нещо, което бях виждал някога. Дълга процесия от фигури вървеше към нас. Хора от мъртвата планета, хора от миналото. Те бяха двукраки и по конструкция приличаха на нас. Но в същото време бяха чужди и странни.

Музиката заглъхна. Фигурите спряха недалеч от нас и ни загледаха. Тогава един от тях заговори. Езикът бе непознат, но телепатически го възприемахме.

— Вие, които дойдохте тук, няма от какво да се страхувате — каза той. — Няма живот в този град. Всички същества, които видяхте, всички чудовища, които ви преследваха, и дори самите ние, които ви говорим, са зрителни образи от телепатични записи. Ние сме хора, умрели отдавна. Ние сме родени на тази планета. Отначало живеехме на малки групи, които наричахме племена. Тези племена воюваха едно с друго. После те се обединиха в по-големи групи — нации. Но и между тях нямаше мир. Накрая ние разбрахме, че няма разлика между нациите. Това ни донесе сила и слава. Ние достигнахме до други планети и звезди и ги завладяхме. Времето минаваше. Мина много, много време. Нашата планетна система умираше и ние знаехме, че трябва да умрем заедно с нея. Но знаехме също, че някога трябва да възникнат нови цивилизации в други части на Галактиката и някой ден изследователи от далечни звезди ще дойдат тук. За тези бъдещи галактични цивилизации ние направихме този град и в него събрахме всички наши научни и технически знания. Вие сега сте тук и ние знаем, че сте достатъчно интелигентни, за да използувате разумно нашите постижения. Проверката на вашия интелект показа, че вие намерихте сили да преодолеете внушените хипноилюзии. Вие, които ме слушате! Всичко в този град е ваше! Вземете го и го използувайте мъдро за благото на Галактиката и нейната цивилизация. А сега ние, хората от миналото, пожелаваме на вас, хората от бъдещето, всичко най-хубаво!

Фигурите пред нас изчезнаха. Ние тримата останахме сами сред мълчащата бяла сграда.

— Каква раса са били те! — възкликна Търн. — Умирали са и все пак са мислели за бъдещите галактични цивилизации.

— Да вървим да намерим металите — каза Дрил. — Единственото нещо, което бих искал сега, е да се върна обратно на кораба да си пийна чаша хубаво вино.

Ние намерихме много повече, отколкото ни трябваше. Намерихме цели вълнови генератори, които бяха даже по-добри от нашите. Няма да ви разказвам какви други неща открихме. Звездната служба вече внимателно изследва всичко и скоро резултатите ще бъдат съобщени на цялата Галактика.

Най-после корабът беше ремонтиран и ние бяхме готови да напуснем мъртвата планета. Влязохме в кабината и свалихме скафандрите. Чудесно е да си без скафандър!

Дрил извади бутилка от нашето най-добро вино и напълни чашите. Ние стояхме и гледахме мъртвата планета. Търн вдигна чашата си:

— Да пием за великата изчезнала цивилизация на тази мъртва планета — каза той. — Да пием за всички галактични цивилизации — изчезнали, настоящи и бъдещи!