Иржи Прохазка
Краят на самотния стрелец (1956 г.)

1

Онази късна есенна вечер имаше дъх на карамфилови сънища. Беше приятно да седиш на границата между светлината и тъмнината, да грееш в дланта си чашката с хубав френски коняк, да слушаш по магнетофона тъжния, малко суров, но страстно обичащ живота глас на Едит Пиаф и да гледаш сенките на капещите листа на дърветата в старата градина.

Арнолд Хакл, търговски представител на голямата британска фирма „Бенсън и Бенсън“, облечен в изряден вечерен костюм, бе седнал заедно с малка компания на терасата на разкошната къща, която бе наел в квартал Бржевнов. Но навярно до съзнанието му изобщо не достигаха заучените искрящи смехове и мелодичното бъбрене на трите очарователни млади дами и двамата бонвивани.

Целият бе погълнат от спокойствието на своя душевен мир, мълчеше и кротко се усмихваше в себе си, а те, увлечени в техните светски проблеми и клюки, тактично го оставяха на мира. Господи, колко красив е този град и колко добре се чувствувам в него — мислеше си той. Беше посетил Рио де Жанейро, Ню Йорк, Лондон, Осака, Париж, Стокхолм, Атина, Бейрут, Рангун, Кайро и Рим, но никой от тези градове не можеше да се сравнява с Прага. Може би защото в тези световни метрополии му се бе налагало да работи усилено, за да осигури съществуването си и в трудната борба да оцелее не му бе оставало много време да се наслаждава на прелестите им, а едва в Прага за първи път бе успял да постигне това, за което бе мечтал цял живот — спокойно и сигурно съществование, висок стандарт на живота и онова блажено състояние, което те обзема, когато не трябва да мислиш за утрешния ден, а можеш всеки ден да си обличаш различни, идеално ушити костюми, да имаш винаги чисти ризи и ръце, да ходиш по меки, чисти килими и да те заобикалят само чисти, красиви вещи и още по-чисти жени. Хакл бе влюбен в чистотата, не можеше да понася изпотяването и затова не обичаше южните, тропически градове, усещането за пот и мръсна яка го дразнеше и нервираше, изпитваше страстно желание да се изкъпе и преоблече, в такива моменти намразваше хората, ставаше груб, жесток и зъл с тях и ги прогонваше — понякога дори и с юмруци — от себе си дотогава, докато не застанеше под душа. А на такава идеална чистота можеше да се наслаждава едва тук, в Прага. И освен това тук имаше и нещо друго, което го радваше — нейният барок, носталгичните й дворци и градини, средновековни улички, златисти керемидени покриви, кули и куполи, живописно пръснати край меандрите на реката, по зелените планински склонове и хълмове — и всичко това така хармонираше с мъдрата уравновесеност на неговите петдесет години, че го караше чак болезнено да усеща колко дълбоко се е сраснал с този град и как той, вечният скитник без дом и родина, не би могъл да живее без него. След всяка своя командировка до Лондон или Ню Йорк изпитваше страстното желание да се върне в Прага и като дете се радваше на къщата си в Бржевнов, която бе успял да наеме след редица сложни ходове и с цената на много пари.

Само преди няколко дни се бе завърнал от тези задължителни пътешествия при английските си шефове и затова сега, когато си беше вече вкъщи, особено силно се радваше на щастието си и вътрешно се усмихваше.

Обаче внезапно усмивката замръзна на устните му.

В дъното на градината зад оградата забеляза някаква сянка с две пламтящи, трескави точки в нея, които настойчиво го наблюдаваха.

Това бяха човешки очи.

Той се разтревожи.

Още веднъж се увери, че това не е някаква халюцинация или случайна зрителна измама, остави чашата си на масата, стана и рече с финеса на добре възпитан домакин: — I’m sorry. Just a moment, please.^[1]

Обаче никой не му обърна внимание. Той влезе в хола през широката врата на терасата, отвори едно от чекмеджетата на скрина, извади малък броунинг и излезе, давайки си вид, че иска да подиша чист въздух в градината.

Не беше сгрешил.

Сянката зад оградата прие конкретна форма на човек и дори конкретен човешки глас. Тихо възкликна:

— Най-после, Арни… Слава богу! Вече половин час те гледам… и се моля на всички светии… да ме забележиш…

Хакл разбра, че нямаше да се наложи да използува броунинга, но въпреки това положението беше по-лошо, отколкото предполагаше. Видът на този изпомачкан нещастник накара дъхът му да секне и му отне самообладанието. Гневно изръмжа:

— Ти си полудял! Какво търсиш тук?

— Загазих, Арни… Пусни ме да вляза… През задния вход… Никой няма да ме усети, кълна ти се…

Тогава Хакл го заведе в една от стаите, запали само настолната лампа и дори не му предложи стол да седне. Загледа с леко отвращение съсипания и не съвсем чист човек пред себе си и нетърпеливо го попита:

— Е, казвай, какво искаш? Бързо! Имам гости, не ги ли чуваш? Не бива да ги оставям дълго да ме чакат!

Обаче Блаха не схвана тона на Хакл, нито пък враждебната атмосфера, която го обкръжаваше. С непринудеността на човек, който се чувствува тук като у дома си, той блажено се изтегна в едно от креслата и почти любовно погали с длан мекия му плюш:

— Три нощи не съм спал като хората, Арни. Само дремвах по малко в студените чакални на гарите, все нащрек и все с ръка върху пистолета под палтото. Дори да се измия не можех както трябва… набързо се наплисквах с вода в някоя тоалетна… Сигурно мириша на пот… и умора… Студено ми е, гладен съм, жаден съм, останах без пари… а навярно имам и температура. Не можеш да си представиш как очаквах този момент, Арни!

Ала Арнолд Хакл не се трогна от мъките му, а студено го смъмри:

— И заради това си разрешаваш да нарушиш всички принципи на конспирацията? Искаш и мене ли да провалиш? Да ми навлечеш неприятности?

Блаха се засегна от неговата словесна атака и започна да се оправдава:

— В момент на най-голяма нужда…

— Не признавам такъв момент — сухо го прекъсна Хакл — за добрия агент.

Това беше удар под кръста, който накара Блаха да се изправи веднага на крака. Той стана от креслото и ядосано се зае да се защити:

— Но нали аз направих всичко, което искахте от мен! Обиколих цяла Чехия и Моравия, рискувах живота си, осъществих контакт с хората, активизирах мрежата, организирах…

— Но после всичко се провали — отново го прекъсна немилосърдно Хакл. — Навсякъде, където се появи ти, мрежата ни бе прекъсната. По твоя вина разбиха цялата ни група, която толкова много години и с такъв труд бяхме изграждали. Какво искаш още?

Блаха остана потресен от тези обвинения, разбра, че вече са го отписали, че е на дъното.

Рече с пресипнал глас:

— Искам да си отмъстя!

— На кого?

— На човека, който ме провали. Живее в Прага!

— Това е безсмислено. Пък и нямаш време. Трябва колкото може по-скоро да изчезнеш от страната, докато не са те заловили!

Обаче Блаха се възпротиви с трескава омраза:

— Не! Той ме унищожи! Трябва да го убия!

— Това е единственото нещо, на което си способен — отвърна Хакл с гримаса на студено презрение, — но ерата на отмъстителите отмина, особено сега, след събитията в Унгария. Центърът е изготвил нов план, по-дългосрочен и по-хитър. Американците го наричат Лиоте, а нашите Уайт Лайнс. Ще влезем под кожите им по друг начин, ще им въздействуваме идеологически. Накратко, сега ще ни бъдат необходими мозъци, а не пистолети. А ти, както виждам, нямаш такъв! Нищо не си разбрал. Върви си и повече не се мяркай тук! Вече сме те бракували като старо желязо.

Блаха с мъка си поемаше дъх, струваше му се, че сънува, и не можеше да повярва, че са способни да постъпят така с него след всичко, което бе направил за тях:

— Пъдиш ли ме?

— Какво искаш още от мен?

— Да се измия… да си почина, да се подслоня… поне за три дни… — Започна да губи увереност и да става по-скромен, виждайки хладния, отблъскващ поглед на Хакл. — Или само за тази нощ!

Ала Хакл му отказа:

— Не! Не мога да рискувам!

— Тогава мангизи. Останал съм без грош!

— Не! Дадохме ти достатъчно!

— Телефон… Едно обаждане само!

— На кого?

— На нея… На Джейн… Вече й се обадих от гарата… Тя е по-добра от теб… Покани ме в дома си… Трябва да я чакам тази вечер пред квартирата й. Искам само да проверя…

— Не, нея остави на мира, тя е почтена девойка. Не мога да излагам на опасност нито себе си, нито нея. Сигурно са се включили в телефона ми, подслушват ме. За теб сега остава само един изход — свободният канал през Циновец към Берлин.

— Можеш да бъде сигурен, че аз… — продължи да го моли Блаха.

— Не — за последен път и окончателно отказа Хакл, — ти сега ще се прехвърлиш през оградата в задната част на градината, ще прекосиш два други двора и ще стигнеш до един изоставен парцел. Там има една солидна барака със здрави капаци на прозорците, които не бива да отваряш. Вътре ще намериш одеяла, газов котлон, хранителни припаси и всичко необходимо, за да прекараш няколко дни в нея. Ето ти ключа. И след една седмица, точно в един часа между вторник и сряда, при първия виадукт на шосето за Дечин ще те вземе камион на фирмата „Кифер“ с датски номер. Шофьорът се казва Сьоренсон и отговаря на паролата Уайт лайнс. Ясно ли е? Ще го запомниш ли?

Блаха известно време го гледаше мълчаливо и с омраза. После рече:

— Много си жесток, Арни… Ще ти го върна, тъпкало… Ще ти докажа, че ерата на самотните стрелци още не е свършила… — И помоли с пресипнал глас: — Няма ли да ми дадеш поне чаша вода?

Арнолд Хакл безмълвно взе от масата сифона, напълни чаша с вода и я сложи пред него. Блаха жадно я изпи. Тогава Хакл студено, с отвращение му каза: — А сега изчезвай!

2

Агентът Павел Блаха, бивш старши лейтенант от МВР, избягал от страната ни при драматични обстоятелства през февруари четиридесет и осма година, се бе завърнал отново на наша територия през ранната пролет на 1956 година, укрит в трюма на един буксир, който първи доплува от Хамбург в Прага след тежката, продължителна, зима. Не изпитваше никакъв страх, че се завръща. Бе преминал обучението на командосите по време на войната, както и неколкогодишна подготовка в лагера за агенти и шпиони на една тайна служба в Бавария. Той беше превъзходен стрелец, бегач на дълги разстояния, мускулест спортист, професионалист по карате и джудо, накратко — хладнокръвен, интелигентен убиец с всеки сантиметър, с всеки нерв на едрото си мъжко тяло. Обичаше авантюрите и не се боеше от смъртта — а такива хора си остават бойци за цял живот и когато няма сражения по фронтовете, те се превръщат в агенти — убийци, наемници или престъпници. Той бе преминал чехословашката граница — този път в обратна посока — снабден с цял списък имена и адреси, евентуални скривалища и нелегални квартири. Обаче най-много разчиташе на един свой личен адрес.

Чадекови живееха сега в една стара жилищна кооперация в квартал Жижков на улица „Йесениова“. Чадек бе станал общ работник в една пражка фабрика, а госпожа Инка, огорчена и повехнала, със съвсем слаби следи от онази ослепителна красота, която я поставяше на първо място сред дамите на всички балове и обществени забави в пограничното градче, сега работеше като продавачка в една сладкарница на площад „Ухелни тръх“.

През онази мартенска вечер тя се връщаше вкъщи, уморена след дългия работен ден. Със своята делничност и стереотипност това беше за нея ходене по мъките. След сивия и скучен работен ден тя машинално мина по също така сивия пасаж и с препълнена пазарска чанта се заизкачва по изхабените стълби към своето жилище.

Не очакваше нищо по-различно от мръсните, олющени стени на коридорите, черния кръст на разпятието с вечната червена светлинка под него на стълбищната площадка, както и крясъците на съпружеските скандали зад чуждите стени, от които лъхаше на зеле, свинско месо и евтини гулаши.

Но изведнъж студени тръпки минаха през цялото й тяло, втресе я. Тази мелодия, господи, тази мелодия… Прощалният валс! Не й достигаше смелост, за да продължи, спря се и зачака, готова всеки момент да се обърне и да побегне.

Ала вече беше късно!

Някаква сянка се отдели от останалите сенки на стълбището и възприе конкретен мъжки образ. Жената по-скоро въздъхна, отколкото рече и това прозвуча, сякаш се бе прекръстила:

— Господи…

Тя го гледаше с разширени от уплаха очи, неспособна да помръдне от мястото си и да направи каквото и да е. Имаше чувството, че самата смърт посяга към нея, че мъжът, който така неочаквано застана пред нея, е пратеник от задгробния свят, който трябва да реши съдбата й. И както безмълвно го гледаше, в ушите й отново прозвучаха мелодията на онзи валс, шумът в залата и думите, които си бяха разменили при първата си среща:

— Знаете ли как се чувствувам сега?

— Както и аз! Чудесно!

— Не, тъжно ми е!

— Защо? Не ви ли е добре с мен?

— Обзеха ме спомени.

— За някого ли?

— По-скоро за нещо…

Но изведнъж магията изчезна, те стояха на стълбището в квартал Жижков. Тя притеснено възкликна:

— Вие се… върнахте?

— Да, върнах се. Трябваше още веднъж да ви видя!

— Навярно представлявам тъжна гледка — горчиво рече Инка, срамувайки се от вида си.

— Защо? — меко рече Блаха. — И двамата сме поостарели малко през тези десет години. Но аз сигурно много повече.

Беше й приятно да го чуе, но знаеше, че лъже. Въпреки че беше неизбръснат, малко мръсен и изморен, той все още беше хубав мъж. А тя?

Той машинално я привлече към себе си:

— Ти си все още привлекателна… възбуждаща… необикновена…

Но Инка усети обиграността на този комплимент, затова попита делово:

— Какво искате от мен?

Малко обидена и отвратена, тя побърза да се освободи от прегръдката му:

— Пуснете ме… Не правете глупости… Някой може да ни види тук. А Риша още не се е върнал вкъщи…

Той я пусна и направи иронична гримаса:

— Може и да се зарадва, като ме види отново. Няма ли да ме поканиш вътре?

И тя, явно за да се избави по-скоро от неудобното положение в коридора, побърза да го покани:

— Влезте!

След малко той вече седеше в апартамента им и лакомо пиеше кафето, което бе сервирала Инка. От време на време хрипливо кашляше, след което трудно си поемаше дъх. Инка тревожно погледна мъжа си, който бе седнал срещу тях, и съчувствено докосна ръката на Блаха.

— Навярно сте настинал, Павле!

Той се засмя:

— А вие си мислите, че това беше една обикновена разходка ли? Откъм вашата страна след Дечин беше пълно с милиционери и войници. След като слязох от кораба, цял ден лежах в мочурищата, докато се свечери и стане възможно да продължа.

Инженер Чадек не съвсем дружелюбно го засече:

— Тогава защо дойдохте? Струваше ли си труда?

— Войникът не може да избира къде да иде или да не отиде, скъпи… А пък аз наистина исках пак да ви видя. Тогава на летището, през четиридесет и осма година, не ни остана време дори да се сбогуваме както трябва. И да се разберем какво ще предприемем по-нататък!

Не беше много уместно сега да им припомня онези горчиви моменти от живота им. Инка и Чадек се спогледаха, а после Инка се осмели да продума:

— Ние сега живеем съвсем иначе, Павле.

— Как?

— Тихо… Спокойно… Риша излежа три години в затвора… аз го дочаках да излезе… и оттогава…

Блаха усети тяхното безпокойство и с присмехулна ирония им рече право в лицето:

— Предадохте ли се?

Инка побърза да коригира думите му:

— Не, не… само се примирихме!

А инженер Чадек добави с враждебно възмущение:

— Ние не сме в същото положение, както сте вие, Павле! Ние трябва да живеем в тази страна! И да оцелеем!

Блаха направи гримаса:

— С какво се примирихте? С това, че унищожиха демокрацията ли? Искате да надживеете самите себе си ли? Боже мой, какво стана с този народ през последните десет години? Поляците и унгарците не се предадоха, организират се, готвят се за борба. Ще се бият до последна капка кръв за свободата си. А чехите се примириха. Разправят си вицове по кръчмите, дрънкат глупости и се наливат с бира. Искат само да имат спокойствие и да преживяват с пълни кореми. Пфу!

Инка и Чадек го гледаха потресени и ужасени от гневното му избухване. После Инка тихичко рече:

— Вие сте несправедлив към пас, Павле. Не знаете какво преживяхме тук… тогава, след като… така страхливо ни изоставихте!

Блаха сякаш изтрезня и вече без всякакъв патос рече по същество:

— През четиридесет и осма година играта беше загубена. Но си взехме поука и сега ще започнем отново. Но по друг начин, по-хитро. Затова съм дошъл тук!

— И какво искате от нас? — враждебно го попита Чадек.

— Да ме подслоните поне през първите няколко дни. Вие сте най-близките хора, които ми останаха в Прага. Трябва да си почина, да оправя външния си вид и да установя нови контакти. После ще си ида! Може ли да разчитам на вас?

— Ако става въпрос само за това — облекчено въздъхна Чадек, — можеш да разчиташ напълно!

Два часа по-късно инженер Чадек вече се намираше в криминалния отдел на ул. „Конвиктска“. Срещу него бяха седнали Ян Земан и старши лейтенант Храдец от Държавна сигурност, когото Земан бе повикал спешно по телефона. Разстроен, нервен и изпотен от напрежение, инженерът отговаряше на въпросите им под силната светлина на настолната лампа:

— Как излязохте от къщи?

— Казах му истината, че съм на работа нощна смяна. И че ще събудя подозрения, ако не се явя във фабриката без извинителна причина.

— И той ви пусна, така ли?

— Пусна ме, има ми доверие. Но жена ми остана при него като заложник.

— А вие?

— Два часа обикалях из улиците.

— Защо?

— Размишлявах… събирах кураж… за да дойда тук.

— Вие много не ни обичате, нали?

— Аз искам да ме оставят на спокойствие, господин старши лейтенант… И не искам пак да влизам в затвора… — Неочаквано избухна: — Но и да умирам не искам!

— Страхувате ли се от него?

— Той е убиец!

— Никога няма да узнае, че сте били тук — успокои го Храдец. — Разчитайте на нас! — Той натисна копчето на масата. На вратата се появи дежурният милиционер. Храдец му нареди:

— Тръгваме! Колата! След пет минути слизам!

После се обърна към Чадек:

— Благодарим ви, господин инженер. Свободен сте! Ние ще извиним закъснението ви във фабриката.

Обаче Чадек не помръдваше от мястото си:

— Страхувам се господин старши лейтенант.

— От какво?

— Вкъщи с него е жена ми… Да не би при арестуването…

Земан ободрително му се усмихна:

— Бъдете спокоен. Ние си имаме чалъми в този занаят!

Той извади от чекмеджето на бюрото пистолета си и го пъхна в кобура под мишницата. Тръгнаха.

Ала когато след няколко минути влязоха заедно с Храдец в апартамента на Чадек, Блаха вече не беше там. Двата часа, през които Чадек се бе колебал, бяха достатъчни агентът да промени намерението си, да изчезне и да отведе със себе си и госпожа Инка!

След три месеца я намериха удавена във водите на река Охрже край Карлови Вари без следи от насилие по тялото.

3

Всичко това се случи половин година преди повторното появяване на Блаха в Прага и посещението му в дома на Арнолд Хакл и преди тримата мъже да се съберат на съвещание в управлението на Държавна сигурност, за да решат по-нататъшната му съдба. Тези трима мъже бяха началникът на управлението подполковник Калина, капитан Житни, който след разследването в Планице бе станал най-близкият му сътрудник, и пражкият шеф на Земан, началникът на криминалния отдел Павласек.

В този момент Житни докладваше на Калина:

— … от телефонната будка пред Централна гара Блаха се обадил на номер двадесет и седем, петдесет и седем, осемдесет и две на някоя си Джейн. Тя го поканила, у тях… Уговорили се да я чака през нощта пред жилището й…

— Отлично — усмихна се Калина. — Радвам се, че точно на нея се е обадил.

Житни отвори бележника си и зачете в записките си:

— Тази Джейн се казва Ханка Бизова, другарю подполковник, и живее в панелен блок в квартал Панкрац, ул. „Стрма“ 23 — работи като манекен във фирмата „Елегант“ и често прави компания, а може би е и любовница на Арнолд Хакл. Още от първото обаждане на Блаха Ирка Храдец държи под наблюдение жилището й.

— Правилно — одобри тези мерки Калина.

— От гарата отишъл с такси в квартал Бржевнов и влязъл в къщата на Арнолд Хакл. Тя се охранява от друга група. Засега не е излизал оттам. Но щом се появи на улицата, нашите хора вече няма да го изпуснат от очи. Освен това с помощта на майор Павласек снабдихме всички постове със снимката на Блаха и предупредихме портиерите на нощните заведения и администраторите в хотелите, туристическите спални и подслоните, където нощем се събират съмнителните типове и престъпниците в Прага. Заповядано им е да не го арестуват, а само да ни известят за местопребиваването му. Но никъде няма да го приемат да нощува, нито да яде, нито да пие, нищо.

Калина си запали цигара и с удоволствие вдъхна дима:

— Значи е съвсем на дъното!

— Да, другарю началник. Обръчът се затвори.

Калина доволно се усмихна:

— Да речем, притвори. Ще го затворим окончателно, когато пожелаем. Но сега краищата му са така близо един до друг, че няма да може да ни се изплъзне.

Въпреки многогодишната си практика в криминалния отдел, по време на която бе преживял какво ли не, майор Павласек се развълнува от тази игра на информация, която се развиваше пред него. Напрегнато попита:

— А Арнолд Хакл?

— Отдавна знаем за него, че е един от техните главни ръководители у нас — обясни Житни. — Известни са ни и неговите партньори в чужбина. — После се обърна към Калина: — Разрешаваш ли, другарю началник?

Калина кимна одобрително.

Капитан Житни изгаси настолната лампа върху бюрото на Калина и включи приготвения прожекционен апарат. Върху белия екран на стената се появиха кадри от булевард „Маршалковски“ във Варшава. Камерата улови измежду тълпата някакъв възрастен, не биещ на очи човек със семпъл елегантен костюм, който не се отличаваше от другите минувачи. Житни коментира:

— Това е неговият партньор в Полша. Скандинавски дипломат.

Върху бялата стена се появиха кадри от безчинствата на контрареволюционните банди в Унгария. Някакъв друг човек наблюдаваше как тълпата беси с краката нагоре един мъж върху фенера на една будапещенска улица.

— А това е унгарският резидент. Неговата акция сполучи. За съжаление — рече Житни, изключи прожекционния апарат и запали осветлението.

Калина си запали още една цигара и поиска думата, за да разкрие на Павласек всички факти и взаимовръзки:

— Този техен ход беше дълго подготвян. След двадесетия конгрес те постепенно организираха силите си у нас, в Унгария и в Полша, а настоящата петдесет и шеста година според тях трябваше да бъде превратна година за Европа. Едновременно в тези три наши страни се стремяха да създадат вълнения, хаос и контра революционни метежи, за да се разпадне държавният апарат и да могат да ни откъснат от социалистическия лагер… Но ние успяхме да провалим плановете им!

Житни иронично допълни:

— Благодарение на техния агент Блаха!

Обаче Калина го поправи:

— Благодарение на това, че имахме кураж и достатъчно здрави нерви да не го арестуваме веднага.

— И сега вече е настъпил този момент, така ли? — попита Павласек.

— Още не е — усмихна се Калина. — Ще го оставим на свобода още няколко дни.

— Защо?

— За да направи и последната си фатална грешка.

— Каква?

— Силите му са вече на привършване, няма къде да се подслони, а страда от висока температура, всички са го изоставили, дори и онзи, на когото най-много разчита — тукашният резидент. Върти се като подплашен звяр в кръг, който все повече се стеснява около него. И ако сега в този кръг почне да му се мярка едно лице, което той добре познава, това още повече ще разстрои нервите му. Лице, което само с присъствието си ще го накара трескаво да бърза и да върши произтичащите от това грешки. А ако в резултат на тези негови грешки успеем да изкараме от релсите и Хакл и да го принудим при известни обстоятелства да напусне страната, ще се осъществи точно това, което ние желаем!

— Кое е лицето, което може да предизвика това? — попита Павласек.

— Хонза Земан. Той е служил с него на границата през четиридесет и осма година, Блаха го познава много добре и му е известно, че работи при нас, в милицията. Затова те извикахме като негов началник. Ще го освободиш ли, за да участвува в тази операция?

— Разбира се — отвърна Павласек.

Калина доволно се усмихна, очакваше такъв отговор. Вдигна телефонната слушалка:

— Свържете ме с „Конвиктска“. Да, криминалния отдел. Искам да говоря със старши лейтенант Земан!

 

 

Земан обичаше искрено Калина. Уважаваше го не само защото беше един от ръководните кадри в Държавна сигурност, който навремето го бе посъветвал да постъпи на работа в милицията и оттогава непрекъснато го закриляше, но най-вече защото беше честен човек, другар, който не се огъва и в най-трудните моменти — какъвто Земан го познаваше още от концлагера, — истински комунист, от онези, които бяха преминали през огъня на Испанската гражданска война, през нелегалния живот и окупацията и не предадоха делото, въпреки че винаги си навличаха само неприятности и рискуваха живота си заради това, че носеха до сърцето си партийния билет и партийната значка.

Сега той пътуваше в неговата „Шкода Октавия“ по улиците на нощна Прага и слушаше мъдрите му, спокойни думи:

— … Помниш ли, Хонза, как започнахме някога? Идвахме направо от фабриките, както ти, или направо от концлагерите, както аз, от партийните организации, от фронта и от другаде, без опит, без елементарна техника… А срещу нас беше разработеният апарат на световните центрове, обезпечен с огромни средства, компютри, оръжие и най-модерна шпионска техника. Учехме се как да се борим срещу тях по време на поход, по време на бой, често губехме, но се бранехме, както можем, и накрая отстояхме… А сега вече е настъпил моментът, когато имаме достатъчно опит и сили, за да преминем от отбрана към офанзива. За тази цел малко може да ни помогне и Блаха. Разбираш ли, Хонза?

— Разбирам!

Калина му зададе директно въпроса:

— Всъщност това е работа само на органите на Държавна сигурност, но по известни причини ти си ни необходим. Съгласен ли си за няколко дни да окачиш криминалистиката на пирона и да се впуснеш заедно с нас в тази операция? Имаш право да откажеш — няма да ти се разсърдя!

Земан първо попита:

— А Павласек?

— Съгласен е!

— Тогава какво има да решавам, Вашек?

— Блаха е убиец. Ще бъде опасно!

Земан се усмихна:

— Не си спомням да си ми възлагал винаги само безопасни задачи!

Калина прие думите му като съгласие и го предупреди:

— Всичко, което ти казах досега, разбира се, е строго секретно. Не бива да споделяш това с никого, нито с майка си, нито с Лида!

— Моля те — възмутено го прекъсна Земан, — аз не съм от вчера в този занаят…

После се сепна:

— Чакай, ти каза — досега? Значи още не си ми казал всичко?

Калина съсредоточено наблюдаваше пътното платно пред волана и без да го погледне, тихо отвърна:

— Понякога не бива да се казва всичко и на най-близките и верни другари, Хонза! Това не е недоверие, а необходимост, трябва да го разбереш!

Земан решително рече:

— Разбирам. Спри!

Калина изненадано го погледна, но натисна спирачките. Помисли си, че Земан може да се е обидил. Внимателно го попита:

— Защо? Какво искаш да правиш?

— Да започна!

— Но нали ти свърши работният ден — меко и облекчено рече Калина — и искаше да се прибереш вкъщи?

— Да, но ти ми възложи задача!

— Тя може да почака до сутринта. Нищо няма да се случи. В операцията вече е задействувана групата на Иржи Храдец.

Земан слезе от колата. По тротоарите бързаха минувачи, върху фасадите на магазините, хотелите и баровете мигаха червените и сините светлини на рекламите със смешно объркани надписи, тъй като вечно някоя буква не светеше, от винарните се разнасяше цвиленето на саксофони и вряскането на джазови тромпети, с една дума — започваше нощният живот на Прага през една обикновена делнична вечер, сякаш нищо особено не беше се случило и двамата мъже, единият вече на тротоара, а другият в колата, не бяха решавали проблем, който можеше да завърши със смърт. Земан се наведе към Калина в колата и му каза:

— И аз вече съм в операцията заедно с него… от момента, в който ми каза за нея. Мислиш ли, че бих могъл спокойно да заспя, след като знам, че Блаха се разхожда нейде из улиците на Прага?

Калина му се усмихна, разбираше го, и той беше като него.

— С теб на Лида няма да й бъде много лесно в живота.

— Свикнала е — отвърна Земан и затвори вратичката на колата.

Калина му извика от прозорчето:

— Къде отиваш?

— Ще ида да видя онази манекенка. Лека нощ, Вашек — сбогува се той и тръгна по нощната улица.

4

Лида Земанова имаше щастлив брак. Със Земан се бяха запознали съвсем случайно, както обикновено се случва. Тогава той беше току-що постъпил новак в пражкия криминален отдел и му бяха възложили да разследва първото по-голямо престъпление — фалшификация на купони за хранителни продукти. Дълго време излизаше, че Лида е единственият възможен извършител на злодеянието. Беше се отчаял, защото тя много му харесваше, непреодолимо го привличаше и той трябваше да полага големи усилия, за да се владее. В нейно присъствие губеше самообладание, изчервяваше се до уши, не успяваше да й зададе нито един свързан въпрос, запъваше се, когато говореше, правеше и казваше страшни глупости и напразно се бореше със себе си, за да бъде по време на разследването отмерен и официално строг, както беше редно. После се оказа, че бе сгрешил, откри истинския престъпник и това го накара да се зарадва така, както никога не беше се радвал в живота си. За да й се извини и да й обясни всичко, той я покани в една кафе-сладкарница, но тъй като се оказа, че нейните очи се изпълват с някакво странно, сладостно смущение, когато се срещнеха с неговите, продължи да я кани и да й се извинява в продължение на много вечери, докато накрая се ожениха.

Тяхната любов беше много нежна и крехка, тъй като у Лида имаше нещо от крехкостта на пеперудите, и понякога Земан се страхуваше да я стисне по-силно в прегръдките си, за да не я нарани. Когато бяха сами, Земан нежно я наричаше Русокоската ми или Моето русо жребче заради светлите й коси, които обкръжаваха като ореол вечно момичешкото й лице. Навярно звучеше малко комично в устата на този мъж, който винаги трябваше да бъде сериозен и строг, тъй като в своята професия ежедневно се срещаше със смъртта и престъпленията, но в личния си живот той беше съвсем различен от следователя, какъвто го познаваха в криминалния отдел или в средите на пражкия престъпен свят. В него имаше нещо толкова момчешко, че понякога Лида се шегуваше, казвайки: „връщам се от училище и вместо да си почина, трябва да възпитавам още един уличник“. А понякога, когато я прегръщаше и милваше, той й казваше Маргаритке, тъй като тя му бе разказала съдържанието на Гьотевия „Фауст“ и му бе признала, че в началото — преди да го опознае по-добре — й приличал на Мефистофел. Въобще тя се стремеше да го образова и използуваше всяка свободна минута да му говори за своите любими произведения из областта на литературата, музиката и изобразителното изкуство, защото като учителка, естествено, тя беше по-начетена и по-образована от него. Но Земан разполагаше със съвсем малко свободно време, може да се каже дори никакво, и това беше причина да изостава донякъде в сравнение с разностранните културни интереси и познания на Лида. Ала това не й пречеше, тъй като много уважаваше неговата природна интелигентност, бързата му логическа мисъл, способността му вярно да реагира на всяка житейска ситуация и настойчивостта, с която се заемаше да изследва всяка страна на човешкото поведение, когато това му бе необходимо, за да разреши някой проблем в следователската работа. Пред очите й той израстваше като личност и имаше такива успехи в практиката си на криминалист, че началникът му, майор Павласек, се бе заел да го подготви като свой заместник. От друга страна, вкъщи той се отнасяше винаги много внимателно към нея и беше толкова красив и интересен мъж, че другите жени й завиждаха, а самата тя понякога се чудеше, че бе избрал именно нея. Дори сега, когато вече бе попрехвърлила тридесетте, това голямо възхищение от мъжа й, й създаваше скрити мъки и притеснения. Скришом наблюдаваше в огледалото как се увеличават бръчките й и изпадаше в ужас, когато забележеше тъмни кръгове под очите си, които се появяваха, когато не успяваше да се наспи добре или когато децата в училище прекалено много я изморяваха. Струваше й се, че е твърде наедряла в ханша, макар че беше стройна като тръстика, и се опасяваше, че един ден може да стане стара и непривлекателна за Земан, който все още й изглеждаше момчешки свеж и млад. Ще бъде свършено с мен — мислеше си тя понякога нощем, когато гледаше как спокойно диша и спи до нея, — ще умра, ако го загубя.

Опасенията й бяха съвсем неоснователни. Земан се отнасяше със същата любов към нея, а откакто му бе родила Лидушка, още повече я обичаше, защото му бе дала детето, което обожаваше. Лида знаеше това, но не можеше да се избави от страховете си, които може би се дължаха на нейната прекрасна чувствителност.

През таза ноемврийска вечер Лида още по-силно усещаше страха, че може да загуби мъжа си. Обикновено се случваше Земан да се прибира късно вкъщи — професията му беше такава, че не можеше да се побере в рамките на определен брой работни часове. Но днес Лида го очакваше с особено нетърпение, не можеше да откъсне очи от часовника и всяка минута, която отбиваше след седем часа — времето, когато Земан най-късно се прибираше от работа, — избухваше като граната в нея. Днес беше годишнината от сватбата им и тъй като наскоро се бяха настанили в нов апартамент и вече го бяха обзавели с модерни мебели по неин вкус, Лида бе решила да ознаменува тези две събития с една тържествена вечеря в красива обстановка заедно с майката на Земан, която също бе поканена.

Трапезата беше празнично подредена. Върху бялата покривка бяха сложени красиви чинии, чаши за вино, прибори и кристална ваза, която блестеше под светлините на полилея със своите синкави и златисти отражения подобно на скъпоценен камък. Обаче вазата имаше тъжен и самотен вид в напразното очакване на цветята, които, както Лида се надяваше, Земан трябваше да донесе, както и тъжна и самотна изглеждаше масата в напразното очакване на хората, които трябваше да седнат край нея.

Трите същества от женски пол — Лида, петгодишната й дъщеря Лидушка и майката на Земан — се бяха сгушили в ъгъла на стаята, сякаш се страхуваха от осиротялата маса. Майката на Земан за кой ли път вече нервно бършеше една чаша и тревожно поглеждаше през прозореца. Тя се разбираше много добре с Лида, между двете жени винаги бяха царили добри отношения, дори тогава, когато все още живееха заедно в старото тясно жилище в квартал Жижков. За този период от време майката сега си припомни:

— … Казах му веднъж — ти точно тогава беше в родилния дом с Лидушка, — на мен и на Лида не ни е лесно… Вечно те няма вкъщи… за собствените грижи никога не можеш да отделиш време!

Лида машинално прелистваше страниците на една книжка с приказки в картинки, за да забавлява Лидушка. Но колкото повече време минаваше в напразно очакване, толкова по-тъжно й ставаше. Неочаквано рече със свито от мъка гърло:

— Обаче оттогава положението още повече се влоши, майко!

Майката на Земан отлично я разбираше, тя също не се чувствуваше добре заради отсъствието на сина си и се опасяваше, че може да е забравил за годишнината от сватбата, но после я озаряваше надеждата, че може би нещо в службата го е задържало и всеки момент ще се появи със своя звънлив момчешки смях и с букет от най-красивите рози или хризантеми в ръка.

— Такива са те, Земановите — помъчи се тя да успокои Лида, — не умеят да правят нищо само до половината. Мислиш, че с неговия баща ми беше по-лесно ли? Колко пъти съм плакала заради него. Все беше по събрания, стачки, митинги… И как съм се страхувала за живота му, момиче, защото знаех, че винаги накрая се връща с рани по главата от палките… Колко съм го молила, приказвала съм му… А той само се смее и отвръща: „Ти нямаше да ме обичаш, ако бях друг…“ — Неочаквано очите й се изпълниха със сълзи, — но един ден не се завърна… — Веднага се изплаши, че бе рекла нещо, което не биваше да казва, и се опита да заглади думите си:

— Но ти не бива да се страхуваш поне от това. Сега времената са други… Само трябва да се примириш със Земановата природа… Такава е женската ни съдба — все да чакаме и да чакаме…

Обаче Лида с печално упорство стана, беше решила:

— Не! Аз съм от друго поколение, мамо!

Тя отиде до масата и енергично почна да раздига четвъртата чиния и приборите за хранене, като междувременно нареди на дъщеря си:

— Лидушка, иди в банята! Измий си ръцете! Ще вечеряме!

Майката на Земан се ужаси:

— Как, без него ли?

Лида, пренареждайки масата, вече по-спокойно и твърдо отвърна:

— Какво да се прави — без него!

Тогава майката на Земан се зае да помогне на детето да се измие в банята. През отворената врата тя помоли Лида:

— Няма ли да почакаме? Поне още малко?

— Не! Вече цял час го чакаме!

— Може да е зает с някоя неотложна работа.

— Преди два часа му е свършило работното време.

— Може да се е случило нещо извънредно.

— Трябваше да ни предупреди по телефона — упорито възрази Лида.

Майката на Земан заведе Лидушка при масата. Лида я настани на един стол, като подложи възглавничка под дупето й, за да може да стигне чинията си, и донесе супника.

— Не, мамо — рече тя с глас, който се мъчеше да бъде твърд, но в който се усещаха сълзите, — аз трябва да се примиря с едно нещо — че Хонза, за разлика от вас тази година за първи път забрави, че имаме годишнина от сватбата. — Тя сипа супата в чиниите. — Това, разбира се, не е голяма трагедия… — седна тя до тях, помилва Лидушка по косата и се принуди да я подкани с по-ласкав глас: — Яж, Лидушка…

Обаче самата тя само държеше пълната лъжица в ръка, изведнъж почувствувала, че няма сили да преглътне нито залък. После тихичко призна:

— Знам, мамо, че имам хубаво, здраво дете, прекрасен, интересен мъж, за който всички ми завиждат, достатъчно пари и сносен живот… но не знам… дали наистина съм щастлива.

5

Старши лейтенант Ян Земан влезе в изложбената зала на завод „Елегант“, където, както бе установил, тази вечер щеше да се проведе модно ревю, и донякъде се посмути.

Лъхна го интимната, приглушена танцова музика, светлините на цветните рефлектори в сладникавия интериор в стил рококо — и най-главното — в него се вторачиха погледите на десетина жени, подобно на неприятна лепкава захарна пяна. Любопитно е как и най-самоувереният мъж, най-големият грубиян, най-гордият салонен лъв губи веднага блясъка си, как внезапно почва да се чувствува като ученик, като смутен хлапак, дошъл за първи път на танцова забава, като лисица, подгонена от глутница кучки. С една, най-много две жени можеш да се справиш и доколкото те самите рафинирано ти го разрешат, да се представяш за „господар на всички живи създания“. Но десет-двадесет жени — това е краят, катастрофата, в този момент на отчаяние съзнаваш, че ставаш „малък, още по-малък и накрая най-мъничкият на света“. И точно такъв беше случаят със старши лейтенант Земан.

В този момент той беше единственият мъж в този необикновен свят на модни волани, дантели, набрани силони и фишута, което до такава степен го стресна, че съвсем не по милиционерски се изплаши. Веднага потърси най-близкия празен стол, поне да не стърчи пред очите им. Седна до някаква светска дама — интелектуалка с очила. Забеляза, че тя и всички останали жени разлистват модни журнали, взе и той едно списание от масичката, отвори го на случайно попаднала страница и притеснен да не привлече вниманието на всички, полугласно попита:

— Докъде стигна?

Дамата с очилата очевидно бе поласкана, че именно на него — единствения представител на мъжкия пол — може да даде информация и това я издига пред останалите жени. Затова беше много по-подробна от него:

— До средата. Изпуснахте най-хубавата колекция от вечерни тоалети. Сега има антракт. Вие специалист ли сте?

Земан се изплаши, още повече се смути и безпомощно измънка:

— Какво?… Да!

И това беше достатъчно за дамата с очилата да отприщи водопада от думи, който изкуствено е задържан във всяка жена:

— Тогава можете ли да ми кажете мнението си, какво ще бъде на мода през това лято? Пак ли силонът?… Или коприната?… Или пък може би ленените материи с народни синьо-бели мотиви? Аз съм за ленените тъкани. В горещите дни са по-приятни за носене, по-прохладни са — пък и жената в тях изглежда по-млада, по-свежа и с по-здравословен вид, подобно на селските жени. Какво мислите вие по този въпрос?

„Господи, в каква каша се забърках“, помисли си Земан, и като се потеше и безсмислено разлистваше модния журнал, неопределено измънка:

— Да… разбира се…

Обаче дамата с очилата нямаше намерение да го остави на мира, докато не задоволи любопитството си:

— Вие от „Подолска“ ли сте?

— Откъде?

— Искам да кажа, от конкуренцията ли сте? Или може би шиете в „Стил“? Я кажете, да не би случайно да сте моделиер?

Земан се предаде в ръцете на съдбата и потвърдя:

— Да… Моделиер съм…

Дамата с очилата се възхити от собствената си досетливост:

— Да, значи правилно съм отгатнала. Вие се представяте тук с ваш модел, нали? Кой е той?

За щастие в този момент прозвучаха фанфари и иззад кулисите почнаха да излизат с танцова стъпка група манекенки. Земан с облекчение рече:

— Не е ли по-добре да погледаме?

След манекенките на подиума се появи с микрофон в ръка майсторката на салона Здена Валкова. Тя се стори позната на Земан, но в своята практика той беше срещал много хора и толкова подобни човешки типове, че предпочете да не размишлява по този въпрос. Манекенките започнаха — засега все още групово — да позират в такт с музиката, докато Валкова коментираше:

— Втората част на нашето ревю ще открием с преглед на зимната мода. Отново се връщаме към класическия костюм. Постепенно ще ви покажем цялата колекция модели, приготвени от нашите моделиери за тазгодишния салон във Франкфурт.

Земан щеше да си остави очите върху очарователните манекенки, но причината беше по-различна от тази, която си представи дамата с очилата. Той се наведе към нея и тихичко я попита:

— Моля ви… може ли да ми кажете… коя от тях е… Ханка Бизова?

Дамата с очилата повдигна вежди:

— Искате да кажете — Джейн?

Земан потвърди:

— Да. Джейн!

— Крайната вдясно. Онази, която според моя вкус има прекалено дълги крака — отвърна жената с известно пренебрежение.

В този момент конферансието забеляза Земан измежду жените. И тя, изглежда, го познаваше отнякъде. Но това не я накара да излезе от релсите, самоуверено продължи ролята си на веща тълкувателка на модата, само лицето й се удължи от учудване. Земан си даде сметка за това, стана му неприятно и побърза да попита дамата с очилата:

— Откъде мога да мина зад кулисите?

Тя го изгледа презрително, а после студено рече:

— Третата врата зад подиума вляво.

Леко изпотеният старши лейтенант Земан стана:

— Много ви благодаря. Бяхте много любезна.

А дамата с обида и присмехулна ирония приключи диалога:

— Виждам, че сте истински… специалист!

Обаче Земан нямаше нито време, нито желание да обръща внимание на нейната елегантна язвителност. Запромъква се с молещ за извинение поглед между дамите в посока към мястото, където точно в този момент излизаха манекенките. На подиума остана само една от тях, която Здена Валкова се зае да представи:

— Костюмът, който сега виждате, уважаеми дами, е ушит от сребристосив туид, с шал яка, класическа кройка, с елегантна плисирана пола…

По-нататък Земан не чу, защото изчезна зад кулисите.

Попадна в едно не много дълго коридорче с облепени с тапети стени и много врати и не знаеше какво да прави по-нататък. Нерешително тъпчеше от една врата до друга, докато накрая се спря обнадежден пред един вход. Върху него имаше прикрепен с топлийка надпис с една-единствена, но многообещаваща дума: „Манекенки“. Плахо почука, но не се чу никакъв отговор. Почука по-силно. Пак тишина. Тогава се опита да отвори… и веднага се разнесе такъв пронизителен женски писък, че Земан се изплаши. Пред огледалото в съблекалнята стоеше разсъблечената само по сутиен и пликчета Ханка Бизова и с трескава бързина се преобличаше в нов тоалет. Земан успя само слисано да каже: „Пардон…“ — и бързо затвори вратата. Трябваше да се опре на стената, да извади носната си кърпа и да изтрие изпотеното си от уплахата чело. Той изруга:

— По дяволите… Какъв проклет ден е днешният…

Ханка умееше да се облича светкавично бързо. Тя излезе веднага от съблекалнята с вид на самото накърнено женско достойнство. Щеше да го отмине като някакъв пън, ако той не бе препречил пътя й и не бе започнал смутено да й се извинява:

— Извинете… аз без да искам… — мъчеше се той да заглади неудобното положение. — Кълна ви се, че нищо не видях. Пък и не ме интересува, сега в главата си имам други проблеми, много по-важни.

Ала се изплаши, когато видя, че Ханка реагира още по-обидено:

— Тогава вие сте истински простак!

Нещастният Земан не си беше дал сметка, че да видиш почти гола една красива жена и да й кажеш, че всъщност нищо не си забелязал, е още по-голяма обида за нея, отколкото това, което бе направил преди малко. Той така излезе от релсите, че извади служебната си карта и се зае да защити достойнството си със строг служебен тон:

— Аз съм старши лейтенант Земан и трябва да поговоря с вас. Само служебно, нека сме наясно. Ще ви чакам след тази… продукция… в съседната кафе-сладкарница, разбрахме ли се?

Обаче тя не му отвърна и достойно, с плавната крачка на тигрица, съзнаваща превъзходството си, го отмина.

Наложи се Земан отново да изтрие изпотеното си чело.

 

 

Кафе-сладкарницата, в която старши лейтенант Земан бе поканил Ханка Бизова, съвсем не беше подходяща за срещи с такива изключително красиви жени. Тя представляваше един сънен, не много уютен, полупразен хамбар с множество студени, неудобни мраморни масички, подредени край големите прозорци, гледащи към булевард „Национал“ и крайбрежната улица. Беше свърталище на бъбриви клюкарки пенсионерки и бивши бонвивани, които над чашка изветряло кафе си спомняха за също така изветрелия си живот и любовни истории, както и на група прекалено шумни студентки и студенти от съседната Художествена академия, които прекарваха тук свободните часове между лекциите, тъй като средствата не им позволяваха да посещават по-скъпи заведения. Но през онази късна вечер нямаше представители нито от едните, нито от другите, бяха останали само неколцина самотни клиенти, които безкрайно бавно пиеха бяло или червено вино от стограмови чашки, за да прогонят носталгията и скуката си. Така че кафенето, в което Ханка Бизова седна срещу Земан, изглеждаше още по-мрачно и неуютно в този час. Земан поръча кафе и два коняка, но напрежението между тях още не беше се стопило, само малко бе попреместило центъра на тежестта си.

В собствените си дрехи Ханка Бизова беше още по-очарователна, отколкото в салона на „Елегант“. Тя беше девойка с такава блестяща красота, самоуверена и горда, свикнала да приема и отблъсква ухажванията на мъжете с лека ирония и да владее до съвършенство играта с дългите си мигли, привлекателните, чувствени устни и хитрите, лукави очи, че караше дъхът му да секне, с една дума, беше от онзи тип жени, от които Земан доста се страхуваше и донякъде се чувствуваше безпомощен пред тях. Затова с отмерено, хладно държане постави снимката на Блаха пред нея и строго попита:

— Познавате ли го?

Ханка спокойно и весело потвърди:

— Ами да… Това е Павел… — после се сепна: — Какво става с него? Да не е пострадал нещо?

Земан не отвърна, вместо това зададе следващия директен въпрос:

— Откъде го познавате?

Ханка пак спокойно и без задръжки отвърна:

— От Франкфурт. Там с него ме запозна Арни Хакл. И после той много ми помогна.

— Кой е този Хакл?

— Че него всички от бранша го познават. Търговски представител е на английската текстилна фирма „Бенсън и Бенсън“ в Прага. Купува километри от нашите платове. Той е, както се казва, много изгоден партньор на национализираната ни промишленост.

— И по какъв начин ви помогна този… Павел?

— Когато бях миналата година във Франкфурт, ми се случи голяма неприятност. Откраднаха ми портмонето с всичките пари в универсалния магазин, представете си. Той се погрижи за мен, услужи ми с пари, помогна ми да накупя подаръците, а после ме покани на една фантастична вечеря. С една дума — истински джентълмен.

Провокиращата естественост, с която Ханка си признаваше всичко това пред Земан, го шокираше. Почти възмутено я попита:

— И заради това вие му дадохте адреса си? И телефонния си номер?

— Да, защо не? — спокойно кимна Ханка. — Казах му да ми се обади, когато дойде в Прага. Нали трябва да се реванширам с нещо. Какво чудно има в това?

Сега вече Земан не можа да се сдържи и я атакува остро и направо:

— А вас не ви ли смущава, това, че взимате пари назаем от един емигрант?

Но и това не можа да накара Ханка да излезе от релсите:

— Но моля ви, какъв емигрант?

— Вие не знаете ли кой е този Павел?

— Закупчик в една наша фирма, нали?

Тогава Земан напълно откри картите си, без да я щади:

— Не. Той е агент. Отличен стрелец. Убиец!

Настъпи тишина. Най-после за радост на Земан и Ханка беше шокирана, бе изгубила очарователното си самообладание. Само възкликна ужасено:

— Господи!

Но след малко съвсем делово и с разбиране попита:

— И сега вие искате да ме арестувате, така ли?

Земан разбра, че бе спечелил по точки и имаше надмощие. Затова си разреши да бъде великодушен:

— Защо? Още нищо не сте извършили.

Ханка въздъхна, сякаш камък бе паднал от сърцето й. Но въпреки това имаше още нещо, което я тревожеше. Тя плахо попита:

— Тогава какво искате от мен?

— Той обади ли ви се по телефона?

— Да… Тази вечер…

— Какво искаше?

— Да ме види… Каза, че ще ме чака тази нощ пред жилището ми.

— А вие?

— Казах му — да!… Разбира се… Поканих го вкъщи…

— А сега?

— Не знам… Може би не трябва да се прибирам вкъщи… Посъветвайте ме какво да направя!

— Във Франкфурт можахте да се оправите и сама.

Ханка изведнъж се превърна в едно обикновено много нещастно младо момиче:

— Каква наивна гъска съм… Наистина, аз съвсем несъзнателно съм се забъркала във всичко това, другарю старши лейтенант, повярвайте ми… — удари го тя на молби. — Помогнете ми по някакъв начин… Баща ми много ме обича… Но сигурно ще ме пребие, ако узнае в какво съм се забъркала…

— Знам — спокойно рече Земан. — Той е партиен член. И майка ви също.

— Вие и това ли знаете?

— Проверили сме всичко, преди да дойда при вас. И затова сега така откровено разговарям.

Ханка се изплаши:

— Нима вече сте го казали на родителите ми?

Нейните опасения накараха Земан да се усмихне.

— Не. Така не се постъпва.

— Благодаря! — още един камък падна от сърцето на Ханка. — И какво ще се случи с мен по-нататък?

— Нищо. Освен ако… се съгласите да ни помогнете с нещо.

— А вие… ще ми имате ли доверие… след всичко това?

Вместо отговор Земан пак я попита:

— Е, какво? Съгласна ли сте?

— Съгласна съм.

Земан извади от джоба си бележник, откъсна едно листче, написа няколко цифри на него и й го подаде:

— Ако пак ви се обади, телефонирайте ми. Това е директният ми телефон. Всяка сутрин ще се срещаме за малко в тази кафе-сладкарница, за да знам, че с вас всичко е наред. Съгласна ли сте?

— Да… Разбира се… — въздъхна Ханка, която отдавна вече се бе превърнала от тигрица в една добра, гальовна домашна котка.

Земан стана, кимна към сервитьора, че иска да му плати, и добави с усмивка:

— А сега спокойно си идете вкъщи. Не се страхувайте от нищо. Още от първия момент жилището ви е под наблюдение!

 

 

Тя отключи и боязливо влезе вкъщи, без да подозира, че Земан я беше следил през цялото време. После той остана на безлюдната, мокра от дъжда нощна улица и тръгна покрай редицата паркирани коли.

Старши лейтенантът спря до една от колите, опита да отвори вратата й, тя се поддаде и той бързо се пъхна вътре.

В колата беше тъмно, осветяваше се само от уличните лампи и пламъчетата на запалените цигари на Ирка Храдец и двамата му сътрудници от Държавна сигурност. Земан тихичко попита:

— Е, какво?

— Нищо — присви рамене Храдец.

— Не се ли е появил досега?

— Не. Само тя се прибра. И аз му завидях. Наистина е страшно хубава жена.

— Знам. Говорих с нея.

— Мошеник — облекчи се Храдец. — На теб винаги ти се пада по-приятната част от работата.

Земан се засмя:

— Само че сега и двамата сме в еднакво положение.

— Защо?

— Тя си спи на топличко вкъщи, а ние трябва да мръзнем на улицата. Поне него да бяхме заловили.

— Значи не ни остава нищо друго, освен това, което според нашия класик Калина е в основата на всяка успешна операция на Държавна сигурност — да чакаме, да чакаме — и как е третото?

Двамата се засмяха и изрекоха едновременно:

— … И пак да чакаме!

Земан нарочно подразни Храдец:

— Дано обаче от това чакане не се превърнем в паметници. Може да е променил намерението си и да е отишъл на друго място.

Храдец искрено се разтревожи:

— Не ме плаши!

Обаче Земан веднага рече, за да успокои и него, и себе си:

— Само че за щастие той няма къде да иде. В хотел не смее да се покаже, на гарата вече се страхува да спи, никого другиго няма в Прага — а навън през нощта е студено. Рано или късно ще дойде тук. Така че наистина трябва да се въоръжим с търпение и ще го дочакаме да се появи. Дай ми една цигара.

И така зад блуждаещите светлинки на цигарите вече четирима мъже зачакаха Блаха.

6

Човекът, който беше причината за всички тези вълнения, през това време вървеше, залитайки, по Карловия мост в посока към квартал Мала страна. В бараката, където го бе пратил Хакл, той бе успял да издържи само няколко часа, а после възнегодува срещу оскърбителната му заповед. Там беше много студено и две одеяла не можеха да го стоплят, температурата му все повече се покачваше и в резултат на това го обливаха студени вълни и го тресеше. Затова накрая тръгна като Ахасфер^[2] на това малко отчаяно поклонение в пражката ноемврийска нощ.

Беше влажно и студено есенно време, ръмеше ситен дъждец, тъжните, самотни улици сурово блестяха със сребърните си и златни отблясъци там, където се разсейваха конусообразните светлини на лампите на моста, долу, в тъмната пропаст, с ленив шум се носеха водите на студената река, а Блаха едва се влачеше, напрягайки последните си сили.

Той спря до една от статуите на моста, опря се на парапета и извърна лицето си към дъжда, за да се посъвземе. Започна да гълта дъждовните капки с вкоравени устни, като дишаше тежко и хрипливо. После си даде сметка, че някакъв случаен минувач го гледа изненадан и отвратен, тъй като го бе сметнал за самотен алкохолик. Отново се отдели от парапета и с голямо усилие на волята, упорито стискайки зъби с побелели устни, продължи залитайки пътя си.

Най-после успя да стигне до тясната уличка на Мала страна, намираща се близо до моста.

Опрял гръб на портала на старата къща, той се сви в нейната сянка и зачака. Щастието му се усмихна — не мина много време и в края на уличката се разнесе тракане на дамски токчета, които отекваха върху паважа сред гробната тишина на нощта като изстрели. Все още не виждаше лицето на жената, но с чувство на облекчение се досещаше коя може да бъде. Тя беше със стройна фигура и със също такъв шушляк, какъвто бе купил на Ханка Бизова във Франкфурт. Тя вървеше към него по дъждовната, безлюдна улица, но все още не го забелязваше. Чак когато спря пред портата и бръкна в чантата си, за да извади ключа, Блаха се приближи до нея и се обади с пресипнал глас:

— Джейн…

Тя изплашено се извърна — и вместо очарователната манекенка Блаха видя строгото, малко сухо лице на невзрачна, некрасива жена с чиновнически очила. Тя ту заекваше и с мъка си поемаше дъх от уплахата, че я бе заговорил непознат мъж, ту се стремеше да се овладее и да говори грубо и рязко, за да покаже, че не се страхува от него.

— Вие навярно търсите Ханка Бизова?

— Да… Извинете…

— Вие неин… приятел ли сте?

Блаха искаше веднага да си тръгне и да приключи този неудобен разговор, но не му достигаха силите. Уморено се опита да й обясни:

— Роднина… Идвам чак от Морава… Намирам се в окаяно положение… Тя ми беше обещала, че… поне в началото… ще ми помогне…

Жената направи презрителна гримаса:

— Така ли? И вие й повярвахте? На колко такива като вас е обещавала!

Без да му обръща повече внимание, жената най-после извади ключа от чантата си. Блаха се обнадежди:

— Ще ми отворите ли поне вратата на къщата? Отдавна я чакам тук, целият съм премръзнал. Мислите ли, че може да си е вкъщи?

Обаче жената отсече:

— Не. Тя вече не живее тук. Премести се.

Това беше голям удар за него. Знаеше, че няма да има сили отново да прекоси Прага и да се върне в онази барака. Троснато попита:

— Къде?

Жената вече отваряше входната врата.

— Не знам. Не се разделихме с нея като приятелки. Не се интересувам от нея.

— Това е лошо — завайка се Блаха.

— Защо?

Блаха трескаво се мъчеше да измисли нещо, но това сега му се отдаваше доста трудно:

— Жена ми ме напусна… Доведе друг вкъщи… Не мога да се върна при нея… Мислех, че тук ще започна отново… Джейн беше последната ми надежда… Сега нямам къде да ида… А вече е нощ…

Жената изслуша тъжната му изповед, без да се трогне. Студено му рече:

— Съжалявам, не биваше да се оставяте така глупаво да ви излъже. Лека нощ!

— Сбогом — рече тогава Блаха и понечи да тръгне отново, но когато се отдели от вратата, на която се подпираше, краката му се подкосиха и ако жената не беше го прихванала под мишниците, щеше да се строполи на паважа. Тя изплашено възкликна:

— Какво ви става, човече?

 

 

Лекарят, когото Иржина Кралова, така се наричаше самотната жена, бе повикала, за да прегледа Блаха, каза със загрижен израз на лицето:

— Остро възпаление на дробовете.

Блаха бе легнал на кушетката в една от стаите на по женски уютния апартамент в старата къща в квартал „Мала страна“, дишаше хрипливо и навярно не съзнаваше какво става край него. Докторът седна до масата, извади кочан с рецепти и една писалка:

— Има и висока температура… Ще ви предпиша таблетки пеницилин, който бързо ще му свали температурата… Имате ли неговия паспорт?

Иржина му подаде паспорта на Блаха:

— Ето го… Беше в джоба на палтото му.

— Павел Кулханек, счетоводител — взе да преписва данните от паспорта докторът върху рецептата — Я виж ти, та той е чак от Морава… Роднина ли ви е? Какво ще го правите?

— Не. Не го познавам. Защо?

— В това състояние не може да го оставите на улицата.

Иржина Кралова се поколеба за миг, а после решително рече:

— Ще го оставя вкъщи до сутринта… Паспортът му е редовен, пък и — добави тя с известна ирония — той е познат на моята бивша приятелка. Е, а на сутринта ще видим.

— Вие сте човечна и храбра жена — с възхищение й каза лекарят, когато тя го изпращаше в антрето.

Иржина се върна при болния, който тежко дишаше върху кушетката на нейната мансарда. Даде си сметка колко непривлекателна като жена и недодялана е, когато се наведе над него и плахо взе да го буди:

— Съвземете се… Чуйте ме… Изпийте това… То ще ви помогне… Трябва… На всеки четири часа… Послушайте ме… Така… Аз ви мисля доброто…

Тя му подаде чашата с горещия чай, който междувременно бе сварила, и пъхна в устата му таблетка пеницилин.

И когато Блаха бавно отвори очи и се вгледа в нейния малък и сив чиновнически свят, забеляза, че некрасивата жена, която се бе навела над него, неизвестно как се бе разхубавила.

За първи път в живота си тя бе намерила някого, който да се нуждае от нейните грижи.

7

Казват, че утрото винаги е по-мъдро от вечерта, помисли си Лида Земанова, когато на другата сутрин излезе от къщи и я посрещна по-веселият, леко мъглив и огрян от слънцето ден, в който бързо съхнеха сълзите и локвите. Преди това тя се беше сбогувала с Лидушка и с майката на Земан, която трябваше да заведе детето в детската градина. През нощта Лида се беше поуспокоила. От една страна, след като се наспа, огорченията и опасенията й за Земан минаха, а от друга — той все пак й се беше обадил по телефона късно през нощта. Беше й обяснил, че му се е случило нещо извънредно и му се налага да остане на служба. Тя го разбра и нищо не попита — знаеше, че все едно, нищо повече нямаше да й каже. Дори вътрешно му се извини заради истерията си през нощта, заради недоверието и безсмисленото раздразнение, с което бе постъпила несправедливо към него. — Ще компенсирам всичко това — рече си тя, — когато се прибере вкъщи, сигурно ще бъде много изморен, ще си легне веднага и може би няма да иска да яде, както обикновено, очите му ще се затварят, а аз ще полегна до него и ще го милвам, докато заспи. Той ще се усмихва щастливо и ще ми шепне както винаги: боже, колко ми е хубаво с теб, Русокоске. А аз тихичко ще му кажа в ухото, когато вече няма да знае дали сънува, или ме чува в действителност… — Аз съм ужасна, ужасна жена, Хонзик. Остарявам вече и това ме кара да върша глупости… А той ще ме целуне по лицето, по шията или по гърдите, там където му е най-лесно да стигне, без да се надига, и в просъница ще ми прошепне: Ти си глупаво, мое жребче… За мен все още си най-хубавото, най-младото и най-сладкото момиче, което познавам…

Чак очите й се просълзиха, когато си представи приятния момент, който я очакваше. После се засрами, преглътна сълзите и се упрекна: — Започваш да ставаш сантиментална, момиче. — И затича надолу по късата стръмна уличка на жилищния комплекс към трамвайната спирка.

Там вече чакаше групичка жени, също така забързани рано сутрин като Лида. Всички се познаваха много добре от този ежедневен съвместен старт към работните места. Една от тях, моделиерката Здена Валкова, която със своята пазарска чанта бе изгубила светския си вид и изглеждаше съвсем обикновено, като всички други жени, веднага заговори приятелски на Лида:

— Здравей, Лида. Какъв ден ни очаква пак, нали? Жената си е роб и това е.

Лида й се усмихна, беше свикнала с този техен ежедневен диалог:

— Добро утро, Зденка.

— Още като се събудя сутринта, почвам да се ядосвам — продължи играта Валкова. — Като си помисля за работата, която ме очаква…

Лида весело й подсказа:

— … да събудя децата…

— … да приготвя закуската…

— … да изпратя децата на училище…

— … да разтребя, да избърша прахта, да напазарувам…

— … а мъжът ми през това време се излежава в леглото и се оплаква от тежкия си живот!

И двете жени се разсмяха, след като произнесоха този познат диалог. Обаче Валкова неочаквано замлъкна посред смеха:

— Снощи го видях твоя.

Лида се сепна, но се овладя и привидно незаинтересувано я попита:

— Хонза ли? И къде?

Валкова извади коза си:

— В нашия салон, представи си. На модно ревю.

Това вече беше много за Лида, тя забрави своето престорено спокойствие и безразличие и ядосано възкликна:

— Как така? Нали той ми каза, че останал на извънредно дежурство.

Здена Валкова се усмихна на наивността й с вид на опитна, вряла и кипяла в тези неща жена.

Обаче като видя как Лида пребледня, как се разтрепериха устните й и колко навътре взема всичко това, тя се помъчи да заглади нещата, защото не беше нито злобна, нито злорада жена:

— Аз само тъй ти го рекох, Лида, да се намираме на приказки. Може да е дошъл в салона, за да ти избере подарък за Коледа, за именния ти ден… или за годишнината от сватбата ви… мисля, че е през тези дни, нали? Може би ще ти купи някоя много луксозна рокля, представи си, момиче…

Но на Лида гърлото й се беше свило от мъка, струваше й се, че ще се задуши и трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее и бързо да отвърне:

— Да, Хонза е много добър…

И веднага се завтече да се качи на пристигналия в този момент трамвай, за да скрие от Валкова сълзите, които изпълниха очите й.

 

 

През това време старши лейтенант Земан беше седнал като единствен посетител в сънената, безлюдна кафе-сладкарница и уморено прелистваше вестниците. Навън, зад големите прозорци—витрини беше есенно, мъгливо време, но след дъждовната нощ денят обещаваше да бъде хубав. По пътечките на Жофин и Острова на стрелците, които можеха да се видят оттук, тихо капеха златисти и кафеникави листа, а на Земан страшно много му се спеше.

Той се посъвзе едва когато на вратата на кафе-сладкарницата се появи елегантно облечената Ханка със сияеща усмивка на уста и вече, без да се страхува от нищо, му рече:

— Добър ден, другарю старши лейтенант.

Тя приседна до него, обкръжена от облак скъп френски парфюм, и сякаш това беше малък обред на елегантността и добрия тон. Отдалече, през погледа на възрастния, прозяващ се сервитьор, който с лениви движения постилаше покривките върху мраморните масички и изтриваше столовете, двамата имаха вид, сякаш бяха дошли на тайна утринна среща.

Обаче отблизо Земан заговори с чисто служебен тон:

— Е, какво?

— Нищо.

— Как спахте?

— Сама и добре — малко разпуснато отвърна Ханка.

— Той не се ли обади?

— Не!

— Нито по телефона, нито по друг начин?

— Не.

Земан нервно изруга:

— По дяволите! Това беше единствената ни надежда. Къде ли може да бъде?

— А на мене това ми е все едно — рече с очарователно нехайство Ханка, — аз много се зарадвах.

— Защо?

— Че ще се срещна с вас.

— Как така?

— Ами аз много обичам криминалните романи. А все още не съм имала възможност да се запозная с един наш, чешки комисар Мегре. Знаете ли, че сте доста интересен като мъж? Само че снощи изглеждахте по-добре.

— Но аз не съм спал цяла нощ, мила моя. И заради вас. Може би трябва да изпия едно кафе… — Извика: — Господин оберкелнер!

И изведнъж се разсмя на очарователната девойка до себе си, защото забеляза пламъчетата в очите й. Господи, държа се като глупак — помисли си той, — хванах се на въдичката й, глътнах я заедно с поплавъка. Възможно ли е да стана на толкова години и все още да не съм проумял хитрата котешка тактика на жените! Обаче рече на глас:

— Радвам се, че имате чувство за хумор. Но ние сме се срещнали тук заради нещо съвсем друго.

Но Ханка докосна с длан ръката на Земан и съвсем лекичко я помилва, което го накара да се вцепени от изненада, а после тихичко рече:

— Не, аз съвсем сериозно ви го казах. Вие наистина сте чудесен мъж!

И го каза по такъв начин, че на Земан дъхът му секна. Но веднага след това с ужас забеляза през прозореца на кафе-сладкарницата, че от спрелия на кръстопътя трамвай учудено гледа Лида. В смущението си той грабна вестника и скри лице зад него, та ако Лида случайно го е зърнала, да не може да бъде съвсем сигурна, че е видяла именно него.

Ханка разбра всичко, тя беше много умно момиче, и затова с явно превъзходство, весело се разсмя:

— Слушайте, не е ли по-добре да се срещаме в моята гарсониера? Тук сме като на витрина. Не бих искала да си навлечете някоя неприятност заради мен.

 

 

Лида прекара деня като на сън, всичко й се изплъзваше от ръцете, не чуваше какво й говорят децата, съвсем машинално ги изпитваше и им възлагаше задачи. И само защото децата истински я обичаха, в класа не настъпи пълен хаос и безредие, от което навярно щеше да избяга разплакана и съвсем безпомощна.

Когато след училище тя се върна вкъщи, завари Земан да се бръсне пред едно огледалце, което бе подпрял на масата, да си води записки в бележника и да посръбва кафе от чашата пред себе си.

Лида усети, че нервите му са напрегнати, и затова само тихичко кръжеше край него и му носеше на масата нещата, които знаеше, че са му необходими — бельо, носна кърпа, чисти чорапи. Осмели се само да го попита:

— Не искаш ли поне да се нахраниш както трябва?

Земан раздразнено отвърна:

— Не, нямам време. Дойдох само да се преоблека. Донеси ми ризата. И вратовръзката. Онази, сивата.

Тя се завтече към гардероба, за да изпълни желанието му, и горчиво си помисли: Никаква Русокоска, никакво жребче, никаква щастлива усмивка, ласки и утеха. Всичко е съвсем различно, даде си тя сметка, съвсем различно.

— Пак ли няма да бъдеш цяла нощ вкъщи? — тихичко го попита тя, когато му донесе нещата.

— Не!

— А утре?

— Не знам.

— На какво ще заприличаш, ако само пушиш и пиеш кафе? Поне се нахрани!

Тя сложи пред него чиния със супа. Земан отстрани чинията и избухна:

— Остави ме, моля те… Разбери, че сега не мога и да си помисля за ядене… След един час ще започне съвещанието при Калина, а аз нямам нищо, разбираш ли, нищо! С една дума, ще си имам неприятности, разбери това…

Без да продума, Лида отнесе чинията в кухнята и тихичко, по-скоро със съжаление, отколкото с упрек го попита:

— Не ти ли се струва, че тези извънредни дежурства станаха, прекалено много напоследък, Хонзик?

На Земан главата му се беше запалила от грижи и този диалог, който му се струваше дребнав и неуместен, съвсем го ядоса:

— А какво да направя според теб?

— Да помислиш поне малко за мен и за Лидушка. Та ние съвсем се забравихме. Да не съжаляваш някой ден, че не си имал достатъчно време за нас…

Земан приключи с бръсненето, стана и почна да си връзва вратовръзката. В тази работа не беше много сръчен, знаеше, че първо ще направи някакъв нескопосан, крив възел, който после два пъти ще развали, докато накрая успее да се справи. Затова раздразнено помоли:

— Моля те, Лида… замълчи… остави ме… — И вътрешно си помисли: Колко странно, че и най-симпатичните, най-милите жени притежават необикновения талант да подхващат спорове в най-неподходящия момент за „най-важните и най-принципни женски проблеми“. Господи, нима не може да разбере, че страшно много я обичам, но сега главата ми се е запалила от съвсем други проблеми, и дори не мога да вникна, в това, което ми говори?

Обаче Лида бе решила този път да не отстъпва:

— Трябва сега да ти кажа всичко, след като толкова рядко те виждам вкъщи. Ти имаш интересна работа и винаги си сред хората — а аз съм все сама, чуваш ли, съвсем сама, без приятели, без близък човек, с когото да си поприказвам вечер, да се посъветвам…

Земан най-после успя да се справи с възела на вратовръзката, облече се, среса се и бързо взе да прибира бележника и останалите неща в чантата си.

— Трябваше да се омъжиш за някой чиновник или твой колега учител. Само те могат да кажат следобед в четири часа или още по пладне — край на работното време, и да се приберат вкъщи. Но може би щеше да ти бъде скучно с тях.

Тогава вече и Лида загуби ангелското си търпение. Тя престана да изглежда като сияен образ от картина на Ботичели и се нахвърли върху него като съвсем обикновена ядосана жена:

— Затова пък с теб е много интересно да се живее. Или те няма вкъщи, или си идваш само за малко, но си мислиш за твоите работи… — И неочаквано го атакува направо: — Надявам се, че поне в модните салони и в кафенетата си по-интересен събеседник.

В настъпилата за миг тишина Земан се почувствува неуверен в себе си:

— Да не би да си ме видяла някъде?

Лида усети смущението му и с чисто женска хитрина реши да бъде великодушна и да не разкрива докрай картите си:

— А ти посещаваш ли такива места?

Тя очакваше, че той ще бъде откровен и ще си признае — господи, колко хубаво би било да му прости, да приеме неговите смирени извинения, да се сдобрят — или да чуе поне някакво обяснение. Обаче на Земан веднага му олекна и той самоуверено приключи този въпрос:

— Да, понякога. Когато влиза в служебните ми задължения.

Лида се натъжи, но потисна огорчението си. Само тихичко рече, като наблягаше на думите си:

— Аз ти вярвам, Хонза. Знам, че си мъж с характер.

Обаче Земан се отнесе нехайно към думите й.

— Всичко е наред, Лидушка. Защо да не ми вярваш?

— Защото навлизаш в такава възраст, в която мъжете почват да се побъркват по младите момичета — тъжно рече Лида, като междувременно раздигаше дрехите, която Земан бе съблякъл.

А Земан раздразнено се засмя:

— Значи така? Това те тревожи теб?… Аз, мила Лидо…

Ала Лида го прекъсна, трябваше да каже всичко, което й тежеше на сърцето:

— Аз нищо не искам от теб, Хонзик… Нищо… Само понякога да чувствувам, че все още съм ти нужна, чуваш ли, че поне малко се нуждаеш и от мен…

Тези нейни думи накараха Земан да се трогне и да я погали по главата:

— Но ти си ми нужна… Винаги… и страшно много…

Обаче Лида развали всичко с думите:

— Да, знам, че съм ти нужна като някаква мебел, с която си свикнал и държиш вкъщи, за да не ти пречи!

Това вече беше много за нервната напрегнатост, в която се намираше Земан. Той грабна чантата си и бързо тръгна към вратата. Лида се изплаши, че бе попрекалила, и го помоли:

— Няма ли да ме целунеш поне?

Земан се отдръпна:

— След всичко, което ми каза ли? Не!

Той намръщено излезе, като на вратата едва не се сблъска с майка си, която влизаше заедно с Лидушка. Той така се беше ядосал от тази първа семейна разправия, че не поздрави майка си, и може би дори не я видя.

— За бога… Какво се е случило между вас, Лида? — разтревожено попита тя снаха си.

Лида само изхлипа:

— Хонза навярно си има… друга жена… мамо…

Отпусна се на един стол и сърцераздирателно се разплака.

8

Тази сутрин Иржина Кралова за първи път в живота си не се чувствуваше самотна. Влезе в апартамента си, изпълнена е чувство на кротко щастие и желание да домакинствува. Извади от пазарската си чанта хлебчета, шунка, сирене, масло, кифлички и една бутилка червено вино. С бързи и нервни движения и с малко недодялан вкус тя подреди всичко това върху поднос, като същевременно очите й се усмихваха, защото тя се радваше вътрешно и може би щеше да запее, ако не се стесняваше. Взе подноса, отиде до вратата на другата стая и почука на нея.

Никой не се обади.

Тя се поколеба за миг, а после леко натисна бравата и влезе тихичко, за да не събуди госта си. Но в същия момент тя се стъписа и усмивката изчезна от лицето й.

Кушетката, на която допреди малко лежеше Блаха, сега беше празна. Бяха останали само изпомачканите, разхвърляни завивки и празната чаена чаша върху стола, опрян до нея. Иржина се отпусна върху кушетката и остана да седи на нея, като държеше в ръце чашата, която бе взела от стола и сега машинално прокарваше пръст по ръба й, сякаш я милваше. Внезапно си даде сметка, че всъщност бе очаквала това. Целият й живот беше една верига от такива разочарования, вече беше закоравяла и изсъхнала като дърво, което толкова дълго напразно се бе опитвало да разцъфне, че накрая се бе примирило само уморено да шумоли със своите пооредели, прошарени с жълти жилчици, зелени листа над стъблото, което можеше да се развие снажно и красиво, но сега за нищо не служеше и никому не беше потребно.

Единствената си голяма любов тя беше преживяла в края на войната и малко след нея. Беше се влюбила в един студент — партизанин от същия отряд в Бърди, на който тя беше ятачка, носеше храна и служеше за свръзка. Нейната любов беше сериозна, нежна и свенлива, точно такава, каквато беше и тя самата. Тя беше от онзи тип жени, които, за да се сближат с някой мъж, трябва да преодолеят огромния си свян и са готови изплашено да избягат при всяка по-смела милувка, прегръдка или целувка. Студентът се съобразяваше с тази нейна плахост, тя беше единствената по-хубава и по-млада жена, която можеше да срещне в гората, сред ужасите на войната, мръсотията в землянката, острата миризма на барут, кожа и потни мъжки тела. Иржина му изглеждаше като някакво чудо и затова беше съгласен нежно и търпеливо, сантиметър по сантиметър да превзема привидно недосегаемия връх на нейното целомъдрие. И заради това тя го обичаше с цялото си сърце, с цялата си душа, и самата тя се мъчеше да се пребори със своя безсмислен страх от това, което щеше да се случи. После изведнъж войната свърши, отмина като краставо куче, партизаните излязоха от горите, настъпи краят на голямото братоубийство и започна хубавият живот, навсякъде беше по майски весело, навсякъде лекомислено пиеха, танцуваха и още по-лекомислено се любеха. Тогава Иржина разбра, че ще загуби своя студент, ако продължава все така да се изчервява от срам и да бяга от прегръдките му — навсякъде имаше много такива, които не бяха толкова въздържани като нея и бяха съгласни да легнат в зелената трева с всеки, който също като тях беше така млад и така опиянен от тази първа мирна пролет.

Тя дълго се подготвя за това, много вечери и нощи, през които не можеше да заспи, тя се мъчеше със силата на волята си да се убеди колко глупав е нейният ужас от това, че трябва да се съблече и да се покаже гола пред някого, да открие и най-интимните части от тялото си за неговите очи, устни и ръце. Най-после една вечер тя се реши, облече най-финото бельо и най-хубавата си рокля и със сърце, което туптеше като подплашено птиче чак в гърлото й, се запъти към неговия градски апартамент. Той й се присмя — грубо и жестоко. Тя отдавна вече не беше толкова красива за него, защото не беше единствената, имаше си други планове и други любими.

Тя си тръгна като попарена, залитайки, сърцето й се бе превърнало в пепел от големия огън на срама, който бе преживяла. И никога вече не пожела да се сближи с мъж. На няколко пъти родителите й, докато бяха още живи, както и приятелките й се опитваха да я запознаят с някой младеж, но винаги в критичния момент тя побягваше, страхувайки се, че ще чуе пак онзи ужасен, унизителен смях, който за цял живот я бе белязал с чувството за малоценност в любовта като недостатъчно красива и женствена. Започна да бъде прекалено прецизна и всеотдайна в работата си, както е присъщо на старите моми, и да се отнася с пуританско възмущение към всички жени, които не приемаха живота и любовта с един мъж като голямо щастие, отредено им от благосклонната съдба. Затова тя накрая се раздели и с Ханка Бизова, предпочете да остане съвсем сама в своята мансарда, да се затвори в строгото въздържание, в тихия, самотен живот, с който беше свикнала и от който, както си мислеше, нищо не беше в състояние да я изтръгне. И тогава неочаквано се появи Блаха. За щастие той само се мярна, заблестя за миг, а после бързо залезе, изчезна, без дори да успее да я нарани, рече си тя твърдо, за да се избави от безсмисленото чувство на празнота и съжаление в този момент. Тя постави чашата до себе си на кушетката и понечи да стане. Но тогава вратата откъм банята се отвори и се случи чудото, което не беше очаквала.

В стаята влезе Блаха. Той беше облечен само с нейния халат, който изглеждаше кукленски малък върху мускулестото му, мъжко тяло. И двамата се смутиха от това, че така неочаквано се видяха на дневна светлина. Иржина Кралова, заеквайки, промълви:

— Мислех си… че сте си отишли…

Блаха с мъка търсеше думи, беше излязъл от релсите, защото беше гол:

— Прощавайте… Не знаех, че ще се върнете пак вкъщи… Видях, че тук има баня… и така ми се поиска да се изкъпя… да полегна поне за малко във вана с топла вода…

Тя го попита:

— По-добре ли се чувствувате?

— Вече съм съвсем добре, нямам температура… Само чувствувам малко слабост в краката, но това е нищо… Ще мога да ви поблагодаря за грижите… и да си ида.

Иржина рязко реагира:

— Не, не трябва. Защо?

Блаха учудено я погледна.

— Нямам право да ви безпокоя повече. А освен това трябва да ида на гарата. Там, в гардероба, съм си оставил багажа, всичките си вещи…

Иржина забързано скочи, изпълнена с енергия:

— Няма смисъл да ходите там, аз ще ви донеса куфара. Не бива да излизате, защото взимате пеницилин и трябва да лежите… Поне още няколко дни… — Тя оправи възглавницата, изпъна чаршафите. — На мен не ми пречите, тази стая, в която по-рано живееше Ханка Бизова, сега е свободна… — Тя го хвана подръка, заведе го до кушетката и го накара да седне на нея. — А сега се нахранете, донесох ви някои дребни неща, направете ми това удоволствие…

Блаха се остави да го водят и да се отнасят с него като с малко болно момче, чувствуваше се безкрайно добре в тази роля. Тихичко й поблагодари:

— Вие сте толкова добра… необикновена… внимателна… При вас се чувствувам, сякаш отново съм намерил дома си, щастието, което загубих в Морава, сигурността в живота… Струва ми се, че съм ви познавал хиляда години… А когато ме докосвате с ръцете си…

Той понечи да хване пръстите й. Обаче Иржина се дръпна изплашено, сякаш се бе опарила. А Блаха, вече сигурен в себе си, с дързостта на опитен в любовните авантюри мъж, й каза:

— Ще разрешите ли?

Той свали грозните чиновнически очила от лицето на внезапно почувствувалата се слаба и безпомощна жена. Вгледа се с учудване в нея, а после прихвана талията й с две ръце и бавно почна да я привлича към себе си:

— Боже… та ти си била хубава… Как всъщност се казваш?

А Иржина Кралова, съвсем останала без сили и воля и потресена, че така лесно му се подчинява, промълви:

— Иржка…

 

 

Когато по-късно тя се съвзе от безкрайното блаженство, заля я вълна от горчив срам именно от това, че бе загубила всичкия си свян. Боже, какво стана с мен, уплаши се тя, та аз се държах безсрамно и похотливо като най-разпуснатото момиче от улицата… какво направих? И какво разреших да правят с мен? Ще умра… ще умра от срам… И после светкавично й мина през ума: той не ми се присмя… видя ме такава, каквато съм, и не ми се подигра, той ме любеше страстно, ожесточено, яростно, до болка, но тази болка беше толкова хубава и сладостна, сякаш бе паднала гореща лятна нощ… Тя бе открила в тялото си, което мислеше, че много добре познава, защото стотици, хиляди пъти го бе мила с безразличие, някакъв непознат континент с горещи приливи и отливи на подивялата кръв, с толкова много хълмчета и долинки като сътворени за различен вид милувки, с равнини и заоблености, по които неговите устни и пръсти можеха да препускат в бесен, страстен галоп като кобили с развети гриви. И разбра, че наистина ще умре, но не от срам, а от желание, ще умре, ако това чудно блаженство никога повече не се повтори.

Поизвърна се към него и видя, че лежи до нея на кушетката под одеялото също така гол, както и тя. На стола до тях стоеше недоизпитата бутилка вино, която бе донесла преди това, две чаши, а на пода грамофонът за кой ли път вече свиреше любимата й плоча „Звезден прах“. Тя положи глава върху широката му гръд и щастливо прошепна:

— Не знам какво става с мен, Павле… Цялото ми тяло гори… И все ми се иска… да заплача…

Блаха нежно я погали и меко й се усмихна:

— Това е любовта, Иржка!

Изведнъж й се поиска да говори, да излее душата си пред него:

— Може би се дължи на тази песен… Аз страшно много я обичам, Павле… За първи път я слушах тайно по време на войната, от Лондон или от Америка… Лежах на пода с ухо, долепено до радиоапарата, в нея имаше толкова много тъга и надежда… И после, когато над главите ни трещяха самолетите на съюзниците…

— Да, Stardust, Звезден прах — рече Блаха. — И аз летях в тези самолети.

Иржина още повече се възхити от него:

— Ти летец ли си?

— Бях летец навигатор по време на войната.

— Аз също воювах…

— Ти ли? — не можеше да повярва Блаха.

А Иржина честно си призна:

— Не си мисли, че съм толкова млада…

Блаха се засмя:

— Не забелязах това.

— Толкова много се срамувам, Павле… — Иржина зарови лице въз възглавницата. Думите на Блаха твърде силно й припомниха случилото се, а тя не беше свикнала с такива комплименти.

Блаха чувствуваше превъзходството си над нея и се забавляваше със смущението й, в края на краищата той беше само един опитен, професионален любовник.

— От какво? От това, че се любихме ли?

— На мен никога не ми се беше случвало, повярвай ми… Ти си първият, с когото…

Блаха й отвърна, милвайки я по ханша:

— Знам.

Кралова го прегърна, притисна голите си гърди и бедра до тялото му и за да му се хареса, започна да му шепне баналните неща, които бе чела в евтините любовни романи и бе мечтала да ги каже някому.

— Ще си лежим така цял ден и цяла нощ — и аз ще забравя всичко — задълженията си, хората, предишния си живот, ще мисля само за теб и ще искам само теб — всичко друго ще ми бъде безразлично, чуваш ли, ще се откажа от всичко, само и само да не те загубя… Аз съм като пияна… целият свят, вселената, всички звезди сме само ние двамата, Павле…

Блаха почувствува колко комично звучат тези възторжени любовни обяснения в устата на една застаряваща жена, но не се засмя, сега за него по-важно беше да я запази, тя му беше необходима. Затова хладнокръвно и с професионална самоувереност се приспособи към нейния тон:

— И аз съм като пиян. Ти си като виното, което леко се плъзга по гърлото, а после избухва в мен като вулкан и възпламенява всеки нерв, всяка частица на тялото…

Междувременно мелодията на грамофона беше свършила и игличката се въртеше в края на плочата. Блаха изпразни бутилката с вино в чашата си, но не можа да се сдържи повече, засмя се, а после добави съвсем сериозно:

— Ти си като това вино, което вече свърши.

Иржина веднага стана и почна да се облича.

— Ще ти донеса.

— Няма нужда. Не ходи никъде — опита се да я разубеди Блаха.

Иржина спря грамофона и сякаш внезапно бе изтрезняла, каза му и тя вече със съвсем нормален и делови тон:

— Налага се. Нямаме вече нищо за ядене, а аз съм гладна. Трябва да се обадя и в службата, досега никога не се е случвало да не се явя на работа. Ще започнат да се безпокоят за мен.

— Къде работиш всъщност?

— В народния съвет… В счетоводството…

Блаха започна тихичко да се смее. Иржина се засегна:

— Защо се смееш? Това пречи ли ти нещо?

Блаха веднага се опомни, овладя се.

— Не, съвсем не… Само изведнъж почувствувах луда радост, че ме предпочиташ пред това учреждение — именно мен. — Внезапно му хрумна нещо. — Слушай, не би ли ми направила една услуга?

— Всичко бих направила за теб, Павле — пламенно го увери тя.

Блаха очакваше такъв отговор, взе бележник и писалка, написа нещо, откъсна листа и й го подаде:

— Когато идеш да телефонираш, обади се и на този номер. Ще търсиш инженер Чадек. Не казвай коя си, откъде се обаждаш, нито къде се намирам сега, не бих желал да те компрометирам. Само му кажи, че Павел е заръчал инженер Чадек да го чака утре в шест часа под Карловия мост, откъм ул. „На Кампе“. Ще го направиш ли?

— Кой е този Чадек?

— Един мой много добър познат, който може да ми намери работа в Прага… — и тържествено заяви: — Защото аз реших да остана при теб, Иржка. Завинаги…

Иржина не можеше да повярва на ушите си, от радост очите й се изпълниха със сълзи, тя отново го прегърна и с кучешка преданост му прошепна:

— Павле… Аз съм толкова щастлива… Павле…

9

Земан развълнувано скочи от стола, втурна се към вратата на съседния кабинет и извика:

— Ирка, ела тук. Издаде се. Осмели се да си подаде главата от своята дупка. Засякохме го. Най-после!

Старши лейтенант Храдец влезе, също така развълнуван като него. След нервното напрежение по време на съвещанието при подполковник Калина, когато им се наложи да признаят, че бяха изгубили следите на Блаха, и след една още по-напрегната нощ, през която неуморно правеха нови комбинации, размишляваха къде може да са допуснали грешка в разсъжденията си и светкавично се втурваха към телефона при всяко негово позвъняване в кабинета на Земан, най-после проблесна някаква надежда.

В помещението имаше посетител. Той беше възрастен човек с черен костюм, посърнало, безизразно лице и блуждаещ поглед, необикновено печален и сякаш пречупен отвън и отвътре. Земан го представи на Храдец:

— Това е инженер Чадек, спомняш ли си? Беше дошъл да ни даде сведения за Блаха.

И Ирка Храдец, макар и да знаеше, че Земан сигурно го е сторил преди него (виждаше се по лицето му, усмихваше се, ала му беше приятно, че може отново да чуе отговорите), започна да му задава въпросите си:

— Знаете ли къде се намира той?

Чадек отговори с тих, монотонен глас на човек, на който всичко му е безразлично:

— Не.

— Говорихте ли с него?

— Не. Обади ми се от негово име някаква жена.

— Името й?

— Не го знам. Не ми се представи.

— Откъде се обади?

— Не знам.

— Какво ви каза?

— Определи ми среща от негово име.

— Кога?

— Утре в шест часа вечерта Блаха ще ме чака на ул. „На Кампе“ под моста.

Земан, който през това време с напрегната възбуда сверяваше практически същия резултат от диалога, проведен при разпита на Чадек и записан на магнитофона, изключи апарата и тържествуващо рече:

— Е, какво, Ирка? Доволен ли си?

Обаче Храдец още не беше приключил:

— Почакай… Значи вие дойдохте да ни го кажете, така ли, господин инженер?

— Да.

— И го правите за втори път?! — изпитателно рече Храдец. — Тогава имахте причина — страхувахте се за жена си. А сега защо?

Чадек го погледна, усещаше, че с този въпрос Храдец проявява недоверие към него, помълча малко, а после, без да бърза и да се вълнува, му обясни:

— Да речем, защото някога старши лейтенант Земан ми помогна да си намеря работа в Прага, след като повече не можех да остана в пограничния район.

— Само затова ли?

Чадек иронично се усмихна:

— Знам, че не го направи само от християнска любов и съвсем безкористно. Искаше да ме държи под око. Надяваше се, че все някога ще го насоча към следите на Блаха. И така аз изпълних това негово желание.

Тогава се намеси и Земан, който бе разбрал недоверието на Храдец.

— Значи вие, Чадек, знаехте, че ви следим — и затова дойдохте да ни уведомите. За да се подсигурите.

Чадек пак помълча, а после тихо, без всякакви емоции, рече:

— Не, господин старши лейтенант. Само защото мразя повече него, отколкото вас.

Това признание беше шокиращо със своята откровеност.

— Защо?

— Вие ми отнехте фабриката, имотите и работата, която обичах. А той ми взе и последното, което имах. Жена ми. Това е още по-голяма жестокост. Да окрадеш един просяк е най-жестокото нещо.

Той стана и се приготви да си тръгва.

— Сбогом, господа. Аз изпълних дълга си. Оставалото е ваша работа.

Обаче Земан го спря.

— Не, Чадек. Още в едно нещо ще ни сътрудничите. Трябва да идете на срещата.

Чадек остана на мястото си. Мълчеше.

— Блаха е много хитър противник. Преди да се покаже, непременно половин час ще ви наблюдава отнякъде, дали сте дошли и дали действително сте сам.

Чадек апатично го слушаше, без да реагира.

— Ние, разбира се, ще бъдем там, но той няма да разбере това. Ще ви охраняваме на всяка крачка, и когато се появи, веднага ще го арестуваме. Разчитайте на нас, нищо лошо няма да ви се случи.

А Чадек с горчива, малко високомерна ирония отвърна:

— Не се страхувам. Аз отдавна вече не се боя от нищо, господа. Нямам какво да загубя!

 

 

През това време Лида Земанова ронеше едри като грах сълзи и не можеше да овладее нервите си. Отчаяно ридаеше:

— Какво да правя, Здена?

Тя стоеше в златно-синята напомадена атмосфера на салона в стил сецесион на завода за модна конфекция „Елегант“. Днес тук цареше съвсем обикновено, делнично оживление, в кабините отзад дамите пробваха моделите. Здена Валкова клечеше на пода и прикрепваше с карфички някакъв плат върху стойката манекен, оглеждаше го с пълна уста с карфички — измисляше нов модел. Край нея всички шиеха. Тя процеди през зъби:

— Първо — престани да ревеш… Виж се на какво си заприличала. И после недей да му се чудиш… Трябва да почнеш да се обличаш по-прилично… Кога за последен път си си купувала нови дрехи? — Тя взе една рокля, заведе Лида пред огледалото и постави роклята пред нея. — Я да те видя? Как ще ти отива това? Чудесно!… Какво пък… Издокарай се — и му го върни!

Лида уплашено запротестира:

— Не, не мога да направя това…

— Какво? Да си купиш роклята ли? Глупости. Аз ще ти услужа с пари!

— Да му го върна. Просто не мога по същия начин… — Тя изхълца. — Аз все още страшно много го обичам, Зденичка. А освен това всъщност не съм сигурна…

Валкова я прекъсна:

— Аха, пак тази мъчителна несигурност. Откога не се е прибирал вкъщи?

— От една седмица.

Валкова подсвирна многозначително:

— Значи нещата са зле, момиче… Ако мъжът поне веднъж седмично не потърси жената в леглото, всичко е ясно, намерил си е нещо по-добро…

Лида отново се разрида:

— Тогава какво да правя?

Валкова енергично я бутна в кабинката и й подхвърли роклята модел:

— Преоблечи се… По-бързо… — Сега тя говореше към завесата, закриваща кабинката, в която Лида се преобличаше. — А после ги издебни, когато са двамата заедно, и им зашлеви по една плесница. Плесницата е най-доброто средство…

В този момент Лида излезе от кабината и от изненада Валкова замлъкна. Лида изведнъж се бе превърнала в истинска красавица. Валкова й рече с възхищение:

— А знаеш ли, че може и да не се наложи? Само като те види с тази рокля, ще разбере колко глупав е бил, ще се засрами и ще се завърне при теб вкъщи с молба да му простиш.

А Лида, която сама виждаше промяната в огледалото и усещаше, че Здена е права, засия с надежда:

— Мислиш ли?

Тя се въртеше пред огледалото, преценяваше как изглежда отстрани и отзад. Обаче в този момент забеляза в огледалото зад себе си Ханка Бизова и радостта й мигновено помръкна. Позна я. И също така разбра, че младежката, предизвикателно елегантна и малко агресивна красота на Ханка напълно засенчва нейния нежен чар. Ханка бе дошла с молба при Здена Валкова.

— Госпожа Валкова, ще ми разрешите ли утре да ползувам почивен ден?

— Защо?

— Имам една среща.

Валкова приятелски се засмя.

— Пак ли? Лудетина такава! На кого пак си завъртяла главата? — Тя се обърна към Лида: — Да ви представя ли?

Обаче Лида отново през сълзи рече:

— Не трябва…

И избяга.

 

 

Бавно се свечеряваше, всеки момент се очакваше да светнат уличните фенери. Инженер Чадек нервно се разхождаше край парапета над ул. „Чертовка“ и колкото повече се увеличаваха сенките под моста заедно с падащия здрач, толкова по-бързо и по-нервно крачеше, сякаш упорито размишляваше над нещо. А може би се страхуваше от тези сенки.

Напразно!

От всички скрити кътчета, от прозорците на съседните къщи и от небиещите на очи частни автомобили, паркирани наоколо, го наблюдаваха Земан, Храдец и другите служители на милицията.

Обаче Блаха не идваше.

Часовникът на кулата отби седем часа, фенерите светнаха.

В този момент Чадек вече окончателно изгуби търпение, приближи се до Земан, който се криеше в нишата под свода на моста, и шепнешком го повика:

— Господин старши лейтенант…

Земан изруга:

— Вие сте се побъркали, Чадек. Защо идвате при мен?

— Искам само да ви попитам дали трябва да чакам още?

Земан прибра пистолета си в кобура под мишницата и ядосан излезе на светло:

— Вече не. Провалихте всичко. Много добре знаете това, Чадек. Достатъчно сте интелигентен, за да не се досещате, че с това ни издавате на Блаха.

Храдец, който също напусна укритието си, се приближи до тях и остро добави:

— Играете двойна игра. Внимавайте, Чадек!

Обаче Чадек с леден, презрително спокоен израз на лицето им отвърна:

— Направих всичко, което пожелахте. Какво още искате от мен, господа?

Отвратен, Земан му обърна гръб:

— Вече нищо. Идете си вкъщи.

 

 

Все пак Чадек трескаво се радваше, че след всичко това може да се прибере вкъщи. Той мина тичешком през пасажа на дома си и бързо се заизкачва по изтритите стъпала към площадката с черния кръст и вечната червена електрическа светлинка под него. Но изведнъж се вцепени — а може би в този фатален миг и сърцето му спря за секунда. От площадката се отдели някаква сянка, която присмехулно му прошепна:

— Добър вечер, Чадек.

Чадек застана неподвижно, помълча, за да се съвземе от първоначалната уплаха, и сетне си възвърна ироничната, печална примиреност и непоклатимо спокойствие. Блаха му изсъска с омраза:

— Знаеш ли кой съм?

Чадек спокойно отвърна:

— Досещам се. Ти си смъртта. Лицето ти е странно, криеш се в тъмното, но те познавам по гласа. Очаквах те да дойдеш след това, което ми стори. Цяла вечност вече те чакам.

Блаха дишаше с трескава ненавист:

— Ето че ме дочака. Дойдох. И искам да ти кажа, че си един гаден плъх, че знам кой ме провали и кой ме предаде през пролетта на милицията.

Чадек не се разтревожи от тези обвинения. Неговото спокойствие провокираше Блаха, като против волята му го караше да изпада в истерия. Почти му изкрещя:

— И днес се уверих в това. Ти работиш, за тях. Видях те със Земан.

За негова изненада Чадек съвсем спокойно потвърди:

— Да. Исках да го видиш.

Блаха гневно избухна:

— Ще те убия!

Чадек с иронично смирение и с покорно скръстени на гърдите ръце се поклони:

— А аз ще ти бъда благодарен за това. Нищо друго не очаквам от теб. Само ще ми помогнеш да стане това, което сам нямам кураж да сторя. А ще погубиш и себе си. Хайде, направи го!

Хладнокръвното държане на Чадек съвсем разстрои нервите на Блаха. Той му заговори пресипнало, сякаш искаше да убеди повече себе си, а не него:

— Лъжеш. Страхуваш се. Всеки се бои от смъртта. Ти не вярваш, че наистина ще го сторя. Но като се прицеля с пистолета и видиш срещу себе си черната дупка на дулото му, страхливо ще паднеш на колене и ще почнеш да ме молиш…

Но Чадек не рухна, а напротив, усмихна се спокойно и с чувство на превъзходство рече:

— Не, ти ме погледни. Погледни ме в очите. Техните тъмни дупки са още по-страшни. Знаеш ли кой те гледа сега от тях. Инка! Мъртвата! Когато тя умря, и аз умрях заедно с нея. Какво още искаш сега да убиеш в мен? Погледни тези очи, това са нейните мъртви очи… Те ще те накарат да се вцепениш от страх, ако не ги затвориш по-бързо. Затова стреляй, чуваш ли, стреляй, докато не си се уплашил…

И изведнъж Блаха наистина изпита това чувство, затова веднага щеше да стреля, ако долу в пасажа не бяха изскърцали рязко спирачки и ако под тях на стълбището не беше се разнесъл тропот на множество мъжки стъпки, последвани от глас, който му заповяда:

— Горе ръцете! Хвърлете оръжието! Обкръжен сте! Предайте се!

Блаха рязко се извърна и без да се прицели, стреля в посока към гласа. Беше отличен стрелец и успя да улучи. Младият милиционер, който първи се приближаваше към него с автомат в ръце, се строполи на стълбището. Блаха беше също и отличен, много опитен агент. Предварително беше обмислил и подготвил пътя си за отстъпление. С едно движение блъсна открехнатия прозорец на стълбището, светкавично скочи долу в дворчето, с превъзходен парашутистки скок се прехвърли през зида му и изчезна в лабиринта на задните дворчета, градинки и бараки. Макар че не бяха подготвени за това, те веднага се втурнаха след него. Започна голямото преследване.

Когато най-после успя за момент да ги заблуди и през тези няколко скъпоценни секунди да се измъкне от преследвачите си, той влезе в телефонната будка на една тъмна странична уличка. Пот се лееше от челото му, дишаше учестено и беше съвсем изтощен от продължителното бягане. Беше обзет от страх, за първи път изпитваше истински страх. Не от смъртта, а от това, че може да го заловят!

Той погледна през стъклото на будката към тъмните улици, в които допреди малко все още стреляха по него, а сега в далечината се разнасяха само смутени гласове, викове и смразяващ вой на милиционерски коли. Трескаво взе да набира номера по телефона. Когато се свърза, бързо изрече:

— Арни, аз съм… Пречуках го…

— Кого? — сухо попита Хакл от другата страна на жицата.

— Един милиционер… Исках да убия онзи плъх… нали знаеш, казах ти за него…

— Идиот! Какво ме интересува това?!

— Не знам какво ще стане сега с мен. Ще вдигнат в тревога цяла Прага.

— Това е твоя грижа.

— За по-сигурно се приготви… за да можеш навреме да избягаш… Вземи и нея… Кажи й паролата за Франкфурт… ако теб те арестуват…

— Добре. Разбрах. Край.

Блаха отчаяно го помоли:

— Арни, почакай…

Обаче от другия край на жицата Хакл сухо приключи разговора:

— Не ми се обаждай повече. Окончателно прекъсваме връзката. Сега си сам, разбираш ли? Сам! — И положи слушалката върху вилката.

И върху измъченото, пребледняло лице на Блаха се изписа колко добре съзнава този страшен факт!

10

От този момент нататък събитията почнаха да се развиват стремително, подобно на буйните, неудържими води на пролетно придошла река, а съдбите на героите в тази история фактически вече бяха решени. Странно е, но дори Създателят, независимо дали се казва Зевс, Юпитер, Бог, Йехова, Аллах, Буда или Великата Природа, не е в състояние да промени хода на нещата, след като им е вдъхнал живот. Той може само да наблюдава отстрани как хората се любят или ненавиждат, убиват се и се нараняват, как воюват помежду си и правят безсмислени, фатални грешки, подобно на партия шах, която за свое забавление много добре е обмислил и разиграл с тях, но която внезапно му се изплъзва от ръцете и се устремява упорито и своенравно към собствената си развръзка. Така че той симулира — само глупците вярват в това, — че всичко се развива според волята му, за да не разберат хората колко е безпомощен. Затова простете и на автора, който, разбира се, е много по-слаб и безсилен и ще успее само да отбележи как след изстрела на Блаха тази история подобно на автомат се разтресе и издрънча и как монетите на заключителните събития се изсипват от него без установен ред и наведнъж.

Първата звънлива монета, която падна в блюдото на другата сутрин, беше лудешкият смях на Ханка Бизова.

— Не, аз съвсем не мисля да умирам все още, другарю старши лейтенант — рече тя на ненаспалия се и задъхан от нервното бързане Земан. И веднага кокетно добави: — Но въпреки това ми е много приятно, че така се тревожите за живота ми.

Тя беше облечена в разкошен розов найлонов пеньоар, толкова прозрачен, че повече откриваше, отколкото закриваше, от нея лъхаше на здраве и младост, на самоуверено, почти животинско очарование от красивото й, гъвкаво тяло и на някакъв превъзходен френски парфюм чак до умопомрачение, накратко, тя беше и в домашна обстановка такова момиче, от което дъхът ти да секне и което можеше да накара всеки мъж от петнадесет до шестдесетгодишна възраст да вдигне температура и да се разболее от треска. Модерно обзаведената й гарсониера беше по младежки, артистично разхвърляна, усещаше се, че нейната притежателка току-що бе станала от леглото и още не е успяла, или пък не е пожелала да я разтреби. Земан, който беше малко притеснен от всичко това, както и от стремежа си тактично да се преструва, че не вижда тънкото като паяжина дамско бельо, чиито части бяха нехайно разхвърляни навсякъде по столовете и килима, смутено се мъчеше да оправдае неочакваното си посещение:

— Вчера той започна да убива. Цяла нощ го преследвахме из улиците. Но на сутринта си помислих, че сега вие сте на ред… Не… всъщност това е глупост… Защо пък? Извинете, че така ненадейно нахлух у вас…

— Но защо? — мило му възрази Ханка, като вдигна сутиена и пликчетата си от един стол, за да може Земан да седне. — Вашето посещение ми е много приятно. Дори четвърт час преди това вие успяхте да ме предупредите по телефона. Така че можах да отложа срещата си с един много приятен възрастен господин. Ала не успях да се облека и да си оправя леглото. Надявам се, че това не ви пречи, нали?

Земан галантно запротестира:

— Не, съвсем не…

Ханка се разсмя, но този смях не прозвуча предизвикателно, нито вулгарно. С една дума тя беше едно модерно, експанзивно момиче.

— Вие щяхте да сте първият мъж, на когото това би пречило.

Тя извади от бюфета бутилка френски коняк и две чашки.

— Няма ли да пийнем?

— Не, благодаря — побърза да откаже Земан, — аз съм на служба.

— Не бъдете толкова отчайващо официален, другарю старши лейтенант — лекомислено се опитваше да го придума Ханка.

На Земан му стана горещо, стремеше се да се държи служебно и да й обясни, че посещението му има съвсем друг характер. Вече не се страхуваше, че Блаха може да им се изплъзне. След като бе стрелял и тежко ранил младия сержант, баща на две деца, цяла Прага беше вдигната на крак. Всички служители на МВР, дори и тези, които нямаха дежурство, бяха излезли на улиците, из всички кътчета на Прага, както и на изходните магистрали — и ожесточеното преследване на този безогледен убиец не можеше да свърши по друг начин, освен да бъде заловен най-късно в срок от четиридесет и осем часа. Обаче Земан се боеше, че във всеки един от тези четиридесет и осем часа Блаха може все още да убива и да си отмъщава — затова искаше на всяка цена да му попречи в това и да съкрати до минимум времето, което му беше определено. Затова сега се намираше тук.

— Разберете, че става въпрос за нещо много сериозно, другарко Бизова — рече той, — аз трябваше…

Тя го прекъсна, не искаше да се приспособи към неговия сериозен тон:

— И на мен също ми беше мъчно за вас.

И го каза така пламенно и кокетно, че Земан отново излезе от релсите.

— Какво казахте, моля?

— Няколко пъти посягах към телефона, за да ви се обадя на номера, който ми дадохте. Но все се опасявах, че ще се разсърдите.

Земан трябваше да пийне от коняка, за да навлажни пресъхналото си гърло и да може да я попита недоумяващо:

— Защо ще ви се разсърдя?

— Че искам да ви видя… а нямам сериозна причина…

Земан още повече се смути и обърка. Започна прекалено силно да съзнава, че е дошъл в апартамента на млада, красива и много привлекателна жена, че се намират сами в интимна обстановка и че тя си го обяснява по съвсем различен начин. Затова побърза да потърси почвата, където се чувствуваше силен — отново си надяна маската на следовател:

— А Блаха наистина ли не ви се е обаждал нито веднъж?

— Не.

И тогава Земан внезапно, против волята си и за голяма своя изненада, смело рече:

— Чудя му се.

— Защо?

— Защото… — запъвайки се, си призна Земан, — на такова хубаво момиче аз бих се обаждал всеки час… Ако, разбира се, можех.

— А не можете ли?

— Вече не.

— Женен ли сте?

— Да.

— Щастлив ли сте в брака?

— Да.

— Жалко — с кокетно разочарование рече Ханка. И после лудешки се разсмя: — А какво ще каже жена ви, ако сега ни види така двамата заедно?

— Нищо.

— Как така, нищо? Не ви ли обича?

— О, не. Лида е много добър човек. Тя ми вярва.

Ханка отбеляза с чувство за хумор:

— Значи е светица. Монахиня. Но какво друго й остава!

— Защо?

— Такъв интересен и красив мъж не може да се опази дори ако е светец и ако човек го държи вкъщи под похлупак… Харесва ли ви гарсониерата ми?

— Много.

Ханка тръгна да го развежда из жилището си.

— Все още не съм я обзавела, както искам. Постепенно ще си набавя стилни старинни мебели, като този скрин например. Секцията ми е ужасна. А когато ида на следващото ни представяне на салона във Франкфурт, ще си донеса от там тапети… Но все пак е цяло чудо, че най-после успях да се сдобия с тази гарсониера и само за няколко месеца да я подредя така… Елате, искате ли да ви покажа и банята?

Обаче Земан внезапно си даде сметка за нещо, което проблесна като светкавица в съзнанието му. Рязко и делово я попита:

— Само за няколко месеца ли казахте? Почакайте, откога всъщност живеете тук?

— От половин година.

— А преди това?

— Живеех под наем в един апартамент в квартал „Мала страна“ на улица „Цисаржска“ 7. Собственичката се казваше Иржина Кралова. Но навярно вече сте установили това…

Ала Земан развълнувано я прекъсна:

— Телефона! Бързо!

И когато Ханка му подаде слушалката и приближи до него телефонния апарат, Земан с трескава бързина извъртя един четирицифрен номер.

— Ирка, аз съм, Хонза. Докладвай светкавично на Калина и поискай съгласието му за следната операция. Запиши си…

 

 

Старши лейтенантът от Държавна сигурност Иржи Храдец, който по нареждане на Калина беше партньор на Земан в тази операция и сега по изключение седеше в кабинета му в криминалния отдел, се намираше в доста сложна ситуация. От една страна, приемаше рапорта на Земан, повтаряше за проверка думите му и си ги записваше в бележника, а от друга — срещу него беше бледото разплакано лице на Лида Земанова.

— Да, записвам си… Иржина Кралова… „Цисаржска“ седем… Да, ще съобщя на Калина… Разбира се, ще ти изпратя подкрепление…

Погледът му попадна върху Лида и той не се сдържа да не каже на Земан, вече съвсем не служебно:

— Слушай, Хонза, тук е Лида… Не искаш ли да говориш с нея? Не? Да. Ще й обясня… Да, ще я отпратя… Добре… — И той положи слушалката върху вилката.

Лида избухна:

— Къде е той?

Храдец присви рамене:

— Съжалявам. Нали знаеш. Служебна тайна.

После пак вдигна слушалката, набра някакъв номер и започна да изпълнява нарежданията на Земан:

— Тревога… Незабавно се явете… Пригответе подкрепленията… След пет минути слизам…

Обаче думите му не стигаха до съзнанието на Лида. Тя така бе погълната от своите тревоги, огорчения и нервна треска, че брадичката й трепереше от с мъка сдържания плач и тя машинално и упорито, повече на себе си, отколкото на него, казваше:

— Значи Иржина се казва тази… негова нова служебна тайна…

Храдец извади от бюрото си пистолета и започна да проверява патроните в пълнителя. Междувременно се зае да успокоява, макар и малко нетърпеливо, жената:

— Лида, не говори глупости…

Обаче Лида не искаше да го чуе. Раздразнено се нахвърли върху него:

— Вече сте ми ясни. Всички вие.

Храдец започна да се нервира:

— Трябва да разбереш. Имаме много важна работа… Моля те, върви си, толкова много неща трябва да свърша сега.

Обаче Лида не помръдна от мястото си. Вече не крещеше, само скръбно продума:

— Всички сте еднакви. Прикривате се един друг… — И неочаквано го удари на молби: — Кажи ми истината, Ирка. Къде е той? Къде се намира сега, след като не е с теб в службата, както ми каза…?

Тогава вече Храдец съвсем престана да се владее и се разкрещя:

— По дяволите! Върви си вече… Нямам време сега да се занимавам с глупости… Ти си съпруга на лейтенант и би трябвало да разбереш… На двамата ни е възложено да ръководим операция… Всяка секунда ни е скъпа… Върви си!

Сега вече Лида наистина заотстъпва към вратата, изплашена от заповедническия му тон. Тръгна си разплакана, като тихичко шепнеше:

— Не ти вярвам… Не ти вярвам… Но все едно, аз ще го намеря…

 

 

Подполковник Калина прие рапорта на Храдец със задоволство:

— Добре, съгласен съм. Сега вече може да го арестувате. Преди малко Арнолд Хакл получи точно навреме необходимото предупреждение. Стяга си куфарите, за да бяга зад граница… — Той се обърна към Житни, който беше при него в кабинета му: — Другарю капитан!

Житни стана:

— Да, другарю началник!

— Иди с тях. Поеми командуването. На старши лейтенант Храдец ще му възложа друга… — усмихна се Калина, — надявам се, за него по-интересна задача… Пък и Блаха още от февруари четиридесет и осма година е твой!

— Слушам, другарю началник!

— Но внимавайте, момчета… Бъдете предпазливи… Не бързайте… По-спокойно… Не бива да ни коства нито един човешки живот повече…

— Разчитай на мен, другарю началник — рече Житни.

Калина започна замислено и малко нервно да се разхожда из кабинета.

— И сега, когато акцията Павел Блаха приключва…

— Остава ни най-трудното, Вашек — припомни му Житни. — Да вземем решение и да подпишем.

Калина знаеше това, именно по този въпрос мислеше сега и се колебаеше какво решение да вземе.

— Тук ли е тя?

— Да. Чака в съседното помещение.

— Не се ли е отказала?

— Не. Храбра е. Вече две години я подготвяме.

На Калина му беше трудно да реши:

— А разбира ли напълно какво я очаква там? Там не ще можем да й помогнем, ще бъде съвсем сама. Ако я разкрият, може да я убият или да я пъхнат в затвора до края на живота й…

— Да, има предвид това — отвърна Житни.

— Тогава я покани да влезе — най-после нареди Калина и замислено добави: — Добре, че тук е и Ирка Храдец. Ще я знае коя е и ще станем поне трима, посветени в нейната тайна, ако случайно се случи нещо с някой от нас.

Капитан Житни отиде при страничната врата, отвори я и рече:

— Влезте, другарко!

И за своя най-голяма изненада старши лейтенант Храдец видя едно лице, което съвсем не бе очаквал да срещне тук…

11

Най-после в мансардата на Иржина Кралова Блаха се почувствува в безопасност. Цяла нощ беше бягал от преследвачите си, десетки, стотици пъти му се бе струвало, че положението му е неспасяемо и непременно ще го хванат, но накрая все пак успя да им се изплъзне и да ги накара да загубят следите му, а после със сложни заобикаляния из улиците, за да не издаде случайно скривалището си, се добра до това жилище, което сега беше единственото му убежище и надежда.

Той излезе от банята, където дълго и блажено се бе изтягал във ваната с гореща вода, избръсна се, облече си сакото и почна да си връзва вратовръзката пред огледалото. Искаше му се да се излегне на кушетката, но трябваше за всеки случай да бъде нащрек и готов да бяга. Пък и не се чувствуваше изморен, беше като бегач, успял вече да си отдъхне, и затова се усмихваше на себе си в огледалото, като си мислеше: все още съм във форма, способен съм да измамя такава голяма глутница, да ги накарам объркано да се въртят в кръг и да се хапят един друг, докато аз от моето спокойно и безопасно кътче се присмивам на тяхната тъпа свирепост. Къде ще намерят там, зад границата, такъв мъж като мен? Как ще се справят без мен? Кой смее да твърди, че времето на добрите стрелци вече е свършило?

Същевременно си подсвиркваше „Звезден прах“ — мелодията, която му се беше втълпила в главата като неотделима част от този апартамент с неговата тиха лавандулова атмосфера. Обаче внезапно мелодията замръзна на устните му. Той рязко се извърна и се увери, че огледалото не беше го излъгало, това, което се бе появило на него, не беше привидение.

Видя черното дуло на пистолет, който нечия ръка бе насочила право срещу гърдите му. Ала не беше ръката на Ян Земан, нито на Житни — беше женска ръка… на Иржина Кралова. Това го накара да се съвземе от първоначалната си уплаха и дори се опита да се усмихне. Вдигна високо ръце над главата си, за да й покаже шеговито, че действително се предава, но нейният пръст така конвулсивно притисна спусъка, че той замря и усмивката изчезна от лицето му. Бавно се обърна към стената, както Кралова му заповяда. Тя опря дулото на пистолета в гърба му, а с другата ръка ловко претърси тялото и джобовете му — и го обезоръжи.

За него това обезоръжаване беше така срамно, че той го почувствува почти като дефлорация, като най-горчивото унижение в живота си и затова гневно извика:

— Не прави глупости!

Най-сетне Иржина Кралова проговори, но това вече не беше гласът, който тръпнеше от любов, желание и блаженство.

— Свали си долу ръцете. И седни!

Той седна срещу нея подобно на звяр, дебнеш първия удобен случай да се нахвърли върху нея. Обаче тя очакваше това и го предупреди:

— Никакви глупости! По време на войната бях свръзка на партизаните. И умея много добре да си служа с това нещо.

Той разбра, че тя не се шегува, и затова я попита:

— Откъде взе този пистолет?

— От куфара ти.

— Значи си претърсвала багажа ми?

— Да — и знам, че това не е хубаво. Но ти ми стори нещо много по-лошо.

— Какво?

— Погуби живота ми!

Той попита с престорено тъжен глас:

— С какво? С това, че те любих ли?

— Не… Защото скри от мен… че си агент. Измами ме…

— Защо си толкова сигурна… Може и да съм от милицията!

Обаче Иржина рече:

— Трима от тях днес разговаряха с мен.

Блаха се изплаши:

— Кои? От криминалната ли?

— Не, от Държавна сигурност. Питаха ме за теб.

— А ти?

— Отрекох, че те познавам.

Той веднага си даде сметка, че не го грози непосредствена опасност:

— Знаех си. Вярвах в теб. Ти си чудесна, Иржка! — рече той, този път с искрена, гореща благодарност.

— Но въпреки това те ще дойдат. Познавам ги. Това е само въпрос на време кога ще решат да дойдат…

Нейното спокойствие го плашеше:

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Има само един изход. Обмислих всичко, докато се връщах вкъщи, тук, при теб, където три дни ми беше толкова приятно да си мисля, че най-после и аз… съм намерила щастието си…

— Кажи какъв е изходът!

— С моя живот вече е свършено. Тук не мога повече да живея нито с теб, нито без теб. Така че след малко ще те застрелям, Павле… Не се страхувай, ще се целя точно и няма много да те заболи… А после ще убия и себе си…

Той усещаше, че тази сантиментална, истерична жена не се шегува. Пот изби по челото му, докато трескаво се мъчеше да намери изход.

— Тук наблизо… в съседната уличка… съм паркирал колата си, Иржка. Тази вечер се сдобих с нея и бързах да се върна при теб… Не е ли по-добре да…

Обаче Иржина го прекъсна:

— Не. Аз вече всичко реших.

Тогава той опита последното, което му оставаше — да подействува на чувствата й:

— Добре тогава — ще умра… Но те моля само за едно… пусни грамофона… искам за последен път… преди да умра… да чуя мелодията… при която бяхме толкова щастливи… И когато ни стане най-хубаво… стреляй!

Това беше толкова банално, че наистина успя да трогне застаряващата жена. Тя бавно се приближи до грамофона и постави игличката върху плочата.

А Блаха това и чакаше.

С едната си ръка той й отне пистолета, а с другата я удари силно по лицето и я събори на пода. Падайки, жената катурна грамофона и плочата с мелодията на нейната мимолетна любов се счупи. Блаха я изгледа студено и подигравателно:

— Е, какво, партизанке?

Тя бавно повдигна от пода некрасивото си лице с късогледи очи и струйка кръв, която течеше от устата й.

— Последния път… така ме… биха… в гестапото!

А Блаха, вече без всякаква сантименталност, й рече:

— Поне знаеш много добре какво те очаква, ако ми създаваш неприятности. — И грубо заповяда: — Стани!

Тя стана от пода и с кротка тъга прошепна:

— Сбогом, Павле… Въпреки всичко те ще те заловят… Няма да им се изплъзнеш… И това ще бъде ужасно… По-добре щеше да бъде, ако беше умрял тук…

Блаха грубо я блъсна да седне на стола, с професионална ловкост изви назад ръцете й и ги завърза. Нервно изсъска:

— Млъкни или ще те убия!

В този момент откъм улицата се разнесе воят на сирената на милиционерска кола. Спокойно, почти с библейско пророчество Иржина Кралова се усмихна и успя да каже, преди Блаха да й запуши с кърпа устата.

— Видя ли, вече дойдоха… Свършено е с теб, Павле… Край… няма да им се изплъзнеш!

Блаха знаеше, че положението му наистина е безизходно, но вече не се страхуваше. След вчерашната поука служителите на НМ бяха обкръжили плътно неговото малостранско скривалище, като окупираха всички съседни и странични улички, дворчета, тавани и мазета, за да не оставят на Блаха никакъв път за отстъпление. Те предупредиха обитателите на съседните къщи да не излизат и да не отварят прозорците, заеха позиция, плътно прилепени до стените и нишите, така че да подсигуряват и прикриват един друг и с оръжие, готово за стрелба, зачакаха. Блаха ги виждаше, но те още не бяха го забелязали. Той стоеше в дъното на тъмния пасаж на къщата и решаваше какво да прави. Можеше дори да чуе как Житни тихо дава последните си разпореждания:

— Не стреляйте, преди той да започне. Целете се в краката му, трябва да го заловим жив. Действувайте спокойно и предпазливо, без никаква паника. Необходими са ми трима доброволци, които да дойдат с мен. Останалите ще ни прикриват под командуването на старши лейтенант Земан…

Трима млади униформени служители на НМ с автомати в ръце излязоха напред и се присъединиха към Житни, който стоеше насред тясната малостранска уличка, при други обстоятелства толкова тиха и очарователна. Житни извади пистолета си и каза:

— Хайде, отиваме да го арестуваме!

В този момент Блаха се обади от тъмния коридор. Подигравателно им извика:

— Внимавайте, момчета! По-добре се отстранете от пътя ми. Защото аз съм отличен стрелец, нали знаете? И ръката ми е малко нервна…

Щом чуха неговия малко пресипнал, ироничен глас, тримата милиционери и капитан Житни бързо отскочиха от средата на улицата и се прилепиха към стената на къщата. Знаеха, че са много добра мишена за Блаха, ако той вече се намира долу в пасажа, а те са насред осветената улица и могат само да се догаждат къде точно се крие в тъмнината и да стрелят по гласа му. Блаха се усмихна. Гледай ги ти, как се страхуват, бягат пред него като зайци! Не си правеше илюзии обаче, че ще може да избяга невредим, ако почнат да стрелят. Бяха твърде много. Но все още не се страхуваше от смъртта, в него кипеше такава животинска, хищна сила, че представата за края на всичко това, че ще умре, ще загине и ще престане да съществува, му изглеждаше абсурдна. По време на войната беше прелетял Северно море в обхванат от пламъци самолет — и се спаси. Беше се приземил с откъсната колеска на самолета — и се спаси. Беше попадал в кръстосан огън над Берлин — и се спаси. Уловил се за крилото на излитащ самолет, бяха стреляли по него — и пак се спаси. Защо тогава да не се спаси и сега? Само че навярно щеше да бъде малко по-трудно. Трябваше му само едно добро хрумване — и точно в този момент то проблесна в главата му. Ако шансът му на добър стрелец не му изневери, той ще стреля, ще убие някого и за няколко секунди ще предизвика паника. Някои ще се втурнат към падналия, други за миг ще се ужасят, че може и тях да убие, и в първия момент няма да намерят сили да излязат от укритията си и да се прицелят точно. И може би тези няколко секунди ще му бъдат достатъчни да избяга през уличката и да излезе от обкръжението им. А после ще види. В това време отвън го призоваха с гърмящ металически, сякаш нечовешки глас, който, усилен и изопачен от мегафона, прозвуча призрачно в напрегнатата тишина:

— Павел Блаха, предайте се! Хвърлете оръжието и излезте! Всяка съпротива е излишна! Вие сте обкръжен! Павел Блаха, предайте се!

Той се засмя и отвърна:

— Добре. Ще се предам, но само на човека, когото добре познавам. Искам да излезе старши лейтенант Земан.

Настъпи тишина.

Той им се присмя:

— Не се страхувайте толкова много. Ще изляза веднага, щом той се покаже. Ще ме държите на мушка. А аз поне ще знам, че се предавам като мъж на някого, който е смел и си заслужава.

С ироничния си, самоуверен тон Блаха провокираше Земан. С цялото си същество той пожела противникът му да престане да бъде вече само един глас, призрак, фантом, който толкова дълго му се изплъзваше, а отново да го види като конкретен човек от плът и кръв, в чиито очи може да се прочете страх, малодушие, тревога или пък самохвалство, дребнава фукливост, позьорство и стремеж да демонстрира геройство, накратко — онези човешки качества, които да го превърнат от понятие, каквото все още беше в очите на младите служители на НМ, в обикновен престъпник, който както всички други трябва да се арестува и осъди. Затова той бързо се разбра с поглед с Житни и излезе насред улицата с пистолет в ръка. Даваше си сметка, че това може да бъде само една уловка, но не се страхуваше, защото в този момент другарите му го пазеха с оръжията си и защото стреляше също така добре, както и Блаха.

— Ето ме, Павел Блаха — рече той.

— Ето ме и мен — пресипнало се засмя Блаха, — виж ме добре, Земан!

Той излезе от тъмния пасаж с бавна, люлееща се походка, в очите му блестеше студена ирония, а едната си ръка бе пъхнал по наполеоновски зад ревера на разкопчаното сако. Не, той не беше обикновен престъпник като десетките други, а беше Личност от мрака, Голям играч, Убиец и Противник, който си струва труда. Плячка, от която на младите преследвачи им секваше дъхът, а на по-старите пръстите им трепереха от вълнение, защото знаеха, че ако успеят да я заловят, дълги години ще се говори за това.

— Виж ме добре — повтори Блаха, — защото може би ме гледаш за последен път.

Не се побоя да каже това, защото знаеше, че никой от служителите на милицията няма да стреля, преди той да е започнал. Но и Земан не се уплаши, без да го изпуска от очи, бавно тръгна срещу него.

— Не прави глупости, Блаха. Къде е оръжието ти? Предай ми го! — Земан знаеше от опит, че този спокоен тон е най-ефикасният и че само благоразумното, неприбързано и самоуверено държане без признаци на нервност може да подействува на престъпника и да го накара да се предаде. Обаче Блаха не помръдваше.

— Не знаеш ли къде е? — присмя му се той. — Тук, под мишницата ми, близо до сърцето, толкова близо, че е топло и живо като него и понякога само изскача, толкова живо е, че си има собствена воля и разум…

В неговия неочаквано тих, ироничен глас имаше такова напрежение и смъртна закана, че Земан спря и съсредоточено стисна оръжието, усещайки всеки нерв на тялото си. Разбра, че Блаха никога няма да се предаде, а има намерение да убива.

В този момент в тихата уличка на квартал Мала страна се появи Лида. Тя ужасно се изплаши, когато видя мъжа си, изправен срещу Блаха и останалите служители на милицията, наредени покрай стените с оръжие в ръка. Земан също се уплаши, загуби присъствие на духа и извика:

— Бягай, Лида… За бога… — Но вече беше късно, пък и Лида не искаше да избяга. Макар и да не разбираше много добре какво става, тя подсъзнателно, с инстинктивен страх усети опасността, която застрашаваше Земан, и се хвърли пред него, за да го предпази, или да умре заедно с него. Това беше онази съдбовна стотна от секундата, която Блаха, все пак нервиран от неочакваната промяна на ситуацията, използува, за да извади светкавично изпод мишницата пистолета и да стреля.

12

За Арнолд Хакл този ден вече съвсем нямаше дъх на блажено спокойствие и карамфилови сънища. Още снощното обаждане на Блаха го накара да бъде нащрек, тъй като го предупреждаваше за сериозна опасност. А когато на сутринта му се обади и Ханка, доверявайки му, че с фаталната си грешка е издала мястото, където може би се крие Блаха, вече не се съмняваше, че с неговия „сладък живот“ в Прага вече е свършено. Така че сега за последен път минаваше през тази прекрасна земя в посока към нейната западна граница, като се стремеше да постигне максимална скорост на своята мощна кола, тъй като знаеше, че всяка секунда му е скъпа, защото може да му струва свободата, голото съществувание, а дори и живота. Изпитваше мъчителна носталгия по това, което оставяше, но същевременно тихо се радваше на това, което отвеждаше със себе си.

Това беше Ханка Бизова.

Когато сутринта стягаше с трескава бързина куфарите си, внезапно с болка си даде сметка, че всъщност най-силното звено, което го свързваше с Прага, беше тя. През своя дълъг живот той бе любил десетки жени, които му отвръщаха с обожание, тъй като беше интересен, изтънчен, романтичен и мъжествен любовник, който умееше лесно да ги спечели и очарова — и със същия чар и изтънченост да ги изостави. Обичаше този красив край, когато жената, която усещаше, че я напуска и си отива завинаги, оставаше да лежи в леглото в хотелската стая или сред красивия сценарий на природата блажено уморена и с чувството, че точно в този момент тяхната любов е достигнала върха си, че не може да живее без него и ще го очаква цял живот и че неговото внезапно заминаване е само един от романтичните му жестове, внезапни импулси и хрумвания, любовното чувство между тях да се увеличи още повече, тъй като трябва да продължи цял живот. И можеше по всяко време да се върне при коя да е от тях, тъй като те непрекъснато го очакваха със страст и копнеж — и макар и малко да му се сърдеха, че с години не се появява и се пилее нейде по света, достатъчно беше само да ги прегърне, да ги целуне, да им прошепне с жар: „Аз се завърнах при теб, любима…“, и да им се усмихне със същата усмивка, съхранила се сякаш от вчера, когато са били на върха на любовното си щастие, за да му се отдадат и всичко да продължи отново. Просто той винаги удържаше връх над тях — и това беше до такава степен стереотипно, че бе почнало да го отегчава и изморява.

С Ханка за първи път нещата бяха съвсем други. Тя беше толкова своенравна, оригинална и капризна, че го караше да се побърква. В началото, когато се запознаха на едно модно ревю, той се отнасяше към нея като към една от многото красиви жени, които беше срещнал в живота си, флиртуваше с нея и си мислеше, че би било приятно да я има в леглото си, но много не се интересуваше от нея. Обаче постепенно тя го примами в своята котешка игра, омота го с ловко изтъканата паяжина на своя блестящ интелект, ирония и непостоянство, така че успя да му внуши, че в крайна сметка е недостижима и неуловима. Той прегръщаше в нея една жена, но внезапно си даваше сметка, че държи в обятията си съвсем друга, с друго красиво лице и със съвсем друго настроение, променяше се като мартенско небе, на моменти беше предизвикателна, агресивна, чувствена, а веднага след това сдържана, целомъдрена и така недостъпна, че го довеждаше до отчаяние. Постепенно заради нея заряза всички други, купуваше й най-скъпите и ненужни подаръци и не можеше да мине ден, без да й се обади по телефона, да чуе гласа й, въпреки че имаше достатъчно опит, за да си каже: Глупчо, глупчо, потъваш като кораб с пробит кил и точно затова ще я загубиш. Когато разбере, че не можеш без нея, че си готов да паднеш на колене и че е по-силна от теб, ще престанеш да бъдеш интересен за нея. И въпреки това всяка сутрин като пиян отново посягаше към телефона и смутено шепнеше: „Аз съм, мила… Ще имаш ли днес малко време за мен?“

И ето че днес тя се реши да тръгне с него, след като я бе помолил да заминат заедно за онзи огромен, благоденствуващ, свободен консуматорски свят, към който отдавна принадлежеше със своята необикновена красота, елегантност и обществено положение. Знаеше, че там тя ще бъде блестящо украшение на всеки западен салон, докато тук се губеше в сивия поток на обикновените, средно заможни хорица. Сега вече се боеше само от едно: дали ще успеят да минат безпрепятствено през границата. И той, и Ханка имаха редовни паспорти, Ханка дори имаше изходна виза, тъй като след няколко седмици й предстоеше да замине за Франкфурт, където да се представи в зимния салон. Обаче ако вече бяха заловили Блаха и той беше проговорил, редовните паспорти нямаше да им помогнат и щяха да ги арестуват на границата. Колкото повече я наближаваха, след като минаха Пилзен, толкова по-нервен ставаше. Не се безпокоеше за себе си. Страхуваше се за Ханка. Знаеше, че след време ще го освободят или пък ще го заменят за някой техен ас, който е закъсал от другата страна. Но щеше да я загуби, и тази мисъл го докарваше до отчаяние, замъгляваше мозъка му и му пречеше да разсъждава хладнокръвно и благоразумно, както друг път. А всъщност той беше много по-опасен играч от Блаха, защото не действуваше толкова инстинктивно, също толкова смел, но разумно смел, готов да рискува, но само в подходящ момент, трезво и обмислено, бе способен също като него да убива, но елегантно. Обаче присъствието на Ханка, обезпокояващата близост на тялото й и покорността, с която бе поверила живота си в неговите ръце, го смущаваха и противно на волята му пръстите му трепереха и в главата му настъпваше хаос точно когато му бе най-необходимо да се успокои и да се съсредоточи.

Затова, когато стигна до първия граничен контролен пункт, нервите му не издържаха и той направи нещо съвсем необяснимо. Младият граничар, който беше там на пост, успя да го забележи в последния момент. Колата летеше към него с бясна скорост, но той знаеше от ежедневната си практика, че се срещат и такива шофьори, които карат безразсъдно бързо, но също така бързо умеят да спират. Затова с невъзмутимо спокойствие вдигна дискчето си и застана на пътя на мерцедеса.

Обаче Хакл, вместо да спре виртуозно, се опита да го прегази — и ако момчето не бе отскочило в последния момент, навярно щеше да остане да лежи насред горския път. Обаче не изгуби нито секунда, залегна по корем, опря лакти в бордюра на пътното платно и започна да стреля. За да вдигне тревога — но и за да ги улучи! От контролните пунктове покрай шосето светкавично наизскачаха и другите граничари. Под техния барабанен огън колата караше на зигзаг, танцуваше сред вихрушка прах, която дъждът от куршуми вдигаше по пътя. Мерцедесът отмина и последния завой… и Хакл тържествуваше. Желязната бариера на границата беше вдигната, точно в този момент минаваше върволица от камиони. Откъм неговата страна, където можеше да рискува да се промъкне само на сантиметри от тези пъхтящи гиганти по пътищата, имаше само една лека дървена бариера. Тя обаче не успя да го спре. Колата с пълна скорост връхлетя върху нея, счупи я и макар и да беше доста повредена и изпомачкана, успя да измине спасителните няколко метра, а после се преобърна в канавката.

Двамата души, които като по чудо изскочиха невредими от нея и затичаха към слисаните западногермански гранични полицаи, бяха Арнолд Хакл и Ханка Бизова.

В този момент на нашата страна на границата излезе от прикритието си старши лейтенант Храдец и трогнат, с малко особена тъга, която грижливо се мъчеше да скрие, стисна ръката на командира на поделението на Граничните войски:

— Благодаря ви, другарю капитан, на вас и на всички ваши момчета за отлично изпълнената задача. Успяхме много ефектно, а най-важното — живи и здрави да ги прекараме през границата!

Те се усмихнаха един на друг и със същата доволна усмивка погледнаха към онези двамата, които там, зад границата между двата свята, се отправяха към прословутата „западна свобода“…

 

 

В това време Лида Земанова умираше върху паважа на улица „Цисаржска“. Господи, как тези мили, познати, грапави павета изведнъж бяха станали чужди, студени и пусти, когато върху тях лежеше толкова близък човек, а Земан напразно се мъчеше да го вдигне от каменната настилка и да го върне към живота като ранена птица. Той бе коленичил, без да възприема нищо друго, държеше главата й в скута си и с посинели от ужас устни я молеше, целуваше я и настойчиво, разтреперано й шепнеше в ухото:

— Съвземи се… Това не е възможно… Съвземи се…

И с безпомощно отчаяние той извика към онези, които се насъбраха около него:

— Линейката, момчета… За бога, моля ви… Линейката… По-бързо!…

Тогава тя неочаквано извърна към него очи, които, изпълнени със сълзи — не знаеше дали от болка или скръб, — засияха като звезди и промълви:

— Прости ми… Хонзик!…

А Земан тогава още не знаеше, че това са последните думи, които ще чуе от нея и че сетне ще последва само пътуването с бясна скорост из улиците на Прага, безкрайните кошмарни минути пред операционната зала, пребледнелият, потресен Калина, който непрекъснато повтаряше като повреден автомат: Защо й трябваше да ходи там, тази нещастна жена… Защо й трябваше да попада в тази касапница… За бога, защо? И накрая страшните, невероятни думи на хирурга: — Отведете го! Нищо не можеше да се направи! Exitus!^[3]

А междувременно бе настъпила голяма паника — и това беше благоприятният случай, който очакваше Блаха. Като някакъв тигър той хукна да бяга с бясна скорост по тясната малостранска уличка към оживената пресечка, която за него означаваше надежда и свобода, и може би в суматохата щеше да избяга, ако капитан Житни не бе изтръгнал от ръцете на един млад милиционер автомата му и не бе изстрелял бързо, но точно серия патрони.

И тогава за своя най-голяма изненада Блаха усети как нещо го парна в гърба, а краката му почват странно да омекват и слабеят, как съвършената машина, която винаги така безотказно му бе служила в неговото мускулесто, жилаво тяло, изведнъж почва да му изневерява и да спира, как животът го напуска и все по-бавно тупти в него, като го притегля повече към земята, отколкото към волното небе и есенното слънце.

И докато пропадаше в дълбокия кладенец, от който можеше да види по-скоро звездите и тъмната нощ, отколкото белия ден, последното, което проблесна в мозъка му, беше тъжната, но съвсем ясна мисъл, че времето на самотните стрелци действително вече е свършило!