Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (1953 г.)

1

Наричаха я Красивата долина.

Всъщност истинското й име беше съвсем друго, но това название най-точно характеризираше онова отдалечено кътче на чешката земя.

— Наистина е прекрасна!

— Казахте ли нещо, другарю лейтенант?

— Не, нищо! Спри!

Зеленият служебен автомобил, тип седан, намали хода си при кръстовището, „На височините“ и леко и безшумно спря встрани от пътя. Лейтенант Земан, малко смутен от това, че бе размишлявал на глас, нетърпеливо отвори вратата и излезе навън.

— Оттук мога да стигна и пеша.

— Да ви чакам ли тук?

— Не. Иди в Тржемошице, изпий там едно кафе в управлението, а после ми докарай тук в съвета участъковия старшина.

— Слушам — усмихна се от прозорчето момчешката физиономия на шофьора и колата отново потегли по неравния асфалт на междуградския път. Лейтенант Земан я проследи с поглед, докато тя се изкачи до най-високата точка на шосето и изчезна зад най-близкия завой. После направи няколко крачки, прескочи канавката и се облегна върху грапавата кора на едно старо сливово дърво. Около него надлъж и нашир се простираше голяма пшеничена нива. Нейните кафеникави, узрели и натежали от зърно класове се полюляваха от лекия ветрец.

Беше задушно, напеченият блок излъчваше жега, а лятното небе го покриваше с белезникав воал като завивка. Земан се загледа в долината и сякаш не му се искаше да продължи пътя си. Какъв прекрасен чешки пейзаж. Като плод на въображението. Като картина.

Долу се влачеше реката в своето лъкатушещо корито сред обрасли с растителност брегове и слънцето се отразяваше като в сребърни огледалца на местата, където водната повърхност леко се къдреше. На срещуположната страна зад реката се извисяваха гористи хълмове и въздухът беше така чист и прозрачен, че дори и от това разстояние можеха да се различат обсипаните с шишарки върхове на старите смърчове, прошарени тук-таме от все още свежата зеленина на брезите.

Сред тази тиха долина се бе разположило селцето, състоящо се от тридесетина къщички с блестящи варосани фасади, малка църквичка с луковицообразна камбанария, обкръжена от короните на мощни липови дървета, а прилепналата до нея сграда с покрив в стил барок не можеше да бъде нищо друго, освен свещеническия дом с неговите пчелици и побелялата глава на стария свещеник с винаги сияещо от любезност и всеопрощаваща доброта лице. А над всичко това — над белите воали на маранята — чисто небе, пълно с невинна синева и едно облаче, което току-що се бе появило иззад отсрещните хълмове.

Лейтенант Земан не пожела да се върне на шосето, а откри вляво един коларски път, водещ към селото, и тръгна по него. Чувствуваше се добре. Бе наметнал върху раменете си сакото на своя летен светлосив костюм, крачеше пъргаво, радостно възбуден като момче, дори си откъсна една тревичка. Всичко това подхождаше на ролята на безгрижен скитник, какъвто толкова много му се искаше да бъде в този момент. Та нали имаше и такава песничка? Той пъхна тревичката между устните си, задъвка горчивото й стъбло, а с ъгълчето на устата си започна да си подсвирква същата песничка. Неочаквано обаче мелодията й се изгуби.

— Сега, когато имаме това, което искахме,

на работа, да се трудим истински…

… загърмя високоговорителят, прикрепен върху една от първите селски къщи. Изведнъж спокойствието бе нарушено, бяха подплашени смирените приспивни песни на щурците и жуженето на пчелите. Веднага след това обаче кресливият бригадирски марш бе прекъснат, разнесоха се само някакви гърмящи звуци, ала след малко отново избухна като снаряд, чието пронизително пищене подплаши гъските, разлая кучетата и привлече първите любопитни да излязат на праговете на къщите си.

Когато лейтенант Земан излезе от гъсталаците на дивата свирчовина в края на селото, видя един човек, изкачил се на висока стълба, да монтира това дяволско изобретение.

— Господин директоре… Чувате ли? Навсякъде ли се чува? — викаше този мъж някъде надолу.

Земан спря почти до самата стълба и рече през смях:

— Не бой се, това и глухият ще го чуе!

Мъжът върху стълбата се обърна, загледа го, втрещен от изненада, а после възкликна:

— Господи, Хонза, какво правиш тук?

И веднага слезе от стълбата, без да се интересува повече как това чудо на модерната селска съобщителна техника продължава да бърбори и хърка без негова помощ горе на фасадата.

Двамата мъже се ръкуваха, прегърнаха се, а после изведнъж се разсмяха, кой знае защо, може би от внезапно смущение, а може би от изненада.

— Никога не съм се надявал, Карел, че точно теб първо ще срещна тук.

— И аз не се надявах. Ела, ще те заведа у нас. Бланка ще пощурее от радост, когато те види. Тази среща след толкова години трябва непременно да се отпразнува, — бързо сипеше думи Карел.

После хвана Земан подръка и го повлече със себе си, а десетките любопитни очи ги съпровождаха по прашния селски мегдан.

 

 

На прозорците бяха наредени саксии с цъфнало мушкато, белоснежните перденца светеха точно както трябваше да бъде. Пречупените лъчи на слънцето бавно се плъзгаха по пода, а на стъклата няколко мухи тревожно бръмчаха и напразно се мъчеха да излязат навън.

Това беше една хубава и уютна селска къща. Вече бяха го развели да види и цялото им малко стопанство. Трябваше да разгледа оборчетата, зайчарника и новото им розово прасенце Лойза. Отнякъде изпълзя и Мушка, едно пълно с бълхи проскубано селско куче от неизвестна порода, помиярче, както му казваха тук. То така се търкаше в панталоните на Земан, съвсем пощуряло от радост, че бе невъзможно да не го погали.

— Тези прозорчета тук ще ги зазидам и ще направя един голям трикрилен прозорец — взе да обяснява Карел.

— Защо? — учуди се Земан. — На мен точно така ми харесва. С един модерен прозорец ще развалиш хубавата фасада на къщата.

— Стига, моля те. Ти би ли живял в такава къщичка? Тук вече всички си направиха големи прозорци като в града. Обещах на Бланка да й пристроя една веранда. Това сега е на мода. Но кога да намеря време? До два часа съм във фабриката, а следобед не знам какво по-напред. Съвещания в съвета, бригади, помощ на стопанството, партийна работа. Бланка все се мръщи, че непрекъснато съм на събрания. Нали знаещ, тук сме шепа хора, за всяко нещо трябва да убеждаваш всеки поотделно и накрая работата пак остава за нас, неколцината глупави работяги.

— Не се оплаквай, ти обичаш да се занимаваш с такава работа, нали те познавам. А верандата все ще я направиш някога, ако искаш да си запазиш добрите отношения с Бланка — засмя се Земан.

Бяха седнали в гостната да отпразнуват срещата си след петгодишна раздяла — той, старият му приятел Карел Мутъл, жена му Бланка, която някога за негово най-голямо съжаление бе отхвърлила предложението му, и нейният баща, бившият фрезист от фабриката на Чадек, а сега вече излязъл в пенсия Йосиф Свобода.

Бланка сервира на масата всичко, което с трескавата бързина на изненадана гостоприемна домакиня бе успяла да намери вкъщи. Отвори и буркан консервирано свинско месо от миналогодишната Коледа, а и хлябът тук беше по-вкусен, отколкото в града. Карел извади бутилка истинска моравска сливова — също домашна, както обясни, — а дядо Свобода измъкна от своя сандък цяла чиния великденски сладкиши. Стана истинско угощение. Земан действително не бе очаквал такова нещо.

— Толкова години, Хонзик, толкова години изминаха, откакто не сме се виждали — за кой ли път повтаряше все същото старият Свобода, като същевременно галеше в дланите си чашката с недопита ракия.

— Знаеш ли, аз и досега не мога да забравя как се стреснах, когато ми рече тогава пред фабриката: „Дайте ми пушката“. Нима можех да зная, че само искаше да провериш дали е добре заредена?

— Стига с тези стари истории, дядо — нетърпеливо го прекъсна Карел, — сега времената са съвсем други. По-добре му разкажете как успяхте да ме домъкнете тук и да ме превърнете в един селски глупак.

— Случи се така — обърна се Свобода към Земан, — че тази къщичка беше собственост на нашата баба — всъщност на старата леля на жена ми, която отгледа Бланка по време на войната. А после завеща целия си имот на Бланка.

— Дяволска работа — мрачно подхвърли Карел.

Земан не знаеше какво да отвърне. Усещаше някакво напрежение във въздуха, но не можеше да разбере на какво се дължи то. Да получиш в наследство такава къщичка, никак не е за изхвърляне. Изглеждаше солидна, хигиенична, със здрав покрив и керемиди. Защо ли тогава Карел не е доволен?

Изглежда, че на Бланка тази тема също не й бе приятна. Тя веднага започна да разтребва масата, като най-вече се стремеше да отдалечи бутилката с недопита сливовица от ръцете на двамата й близки мъже.

— Разкажи ни нещо за себе си, Хонза, къде работиш сега? — понечи да промени темата на разговора тя. — И къде всъщност живееш сега?

— В Прага.

— Все още ли си в милицията?

— Все още. В криминалния отдел. С чин лейтенант.

Бланка се изчерви, сякаш изведнъж се разхубави и подмлади. Само Карел, непонятно защо, се намръщи, отново взе бутилката и си наля порядъчно количество в чашата.

Старият Свобода се възползува от случая, отне бутилката от ръцете му и рече:

— Дявол да го вземе, това е голяма работа. Трябва да се чукнем по този случай!

Напълни чашката си, вдигна я до устните и наведнъж изля съдържанието и в гърлото си.

— Слушай, ти би могъл вече и да се ожениш.

— Представете си, че и на мен ми хрумна тази мисъл — засмя се Земан и отново седна срещу стареца. Забеляза, че ръцете му трепереха. Старее, помисли си той. Или пък прекалява с пиенето.

Бланка плахо приседна.

— Ти да не би да си се оженил вече, Хонза?

— Нали знаеш — пошегува се Земан. — Какво можех да направя, след като ти не ме хареса. Известно време потъгувах, а после срещнах в Прага Лида — едно много добро и хубаво момиче. Учителка. Чакай, ще ти я покажа на снимка…

Той извади портфейла си, порови в него и после постави пред Бланка една снимка.

— Ето това е тя. Хубава е, нали? — малко нетактично попита той.

Бланка не отвърна, само мълчаливо разглеждаше снимката, усмивката изведнъж бе изчезнала от лицето й.

Земан постави пред нея следващата снимка.

— А от миналата година вече станахме трима. Имаме си едно хубаво момиченце. Виж…

Старият Свобода отново посегна към бутилката, а Карел бе свел поглед и мълчеше.

— А вие с какво ще се похвалите? — попита Земан.

Бланка постави снимките върху масата, очите й се бяха изпълнили със сълзи. Неочаквано тя се обърна и бързо излезе от стаята.

Земан разбра, че бе засегнал въпрос, по който не се говореше в тази къща. Смутено прибра снимките в портфейла си и се обърна към Карел:

— Всъщност аз тук съм по служба, Карел. Ще ме заведеш ли до народния съвет?

Карел стана и мълчаливо се запъти към вратата. Земан го последва.

— Но довечера пак ще дойдеш тук, нали? — плахо го попита старият Свобода. — Ще останеш да спиш у нас!

Земан само кимна, но когато се извърна на прага към него, забеляза как тежко отпусна побелялата са глава върху облакътените на масата ръце. Може би беше от сливовата…

Когато излязоха на нажежения безлюден площад, една лека сянка падна върху слънцето…

2

Бурни бяха времената тогава, през петдесетте години. Подобни на впряг от две нееднородни животни — на буен, млад и чистокръвен кон, стремящ се да литне напред, и на ленив катър, който повече стои на място, колебае се и се дърпа назад, отколкото върви напред. И затова колата, на която бяхме потеглили към социализма, се държеше като побъркана — на моменти се втурваше весело и безразсъдно напред, подскачайки по неравностите, камъните и препятствията на този труден път, а на моменти тъпчеше на едно място, пукнатините й пращяха, ставите й стенеха, страшно се напрягаше, за да не се пръсне и разпадне на части, докато по-силният от тази двойка не победеше и отново не увлечеше впряга напред.

Да, по онова време в градовете, във фабриките, в мините, в учрежденията, на театралните сцени и киноекраните, по страниците на книгите и вестниците цареше оптимистично настроение, всичко беше просто и ясно. Беше времето на голямото възторжено строителство, на сините комсомолски блузи, на пеещите бригадири и първомайски паради, които напомняха повече на южняшки карнавали, отколкото на сериозни политически мероприятия и манифестации, беше времето на веселите червени знамена и флагчета.

Но беше също и времето, когато селата все още не бяха напълно спечелени и убедени, вървяха нерешително, упорито и унило като стара жена с почернели от пръстта длани, бяха невъзприемчиви и недоверчиви към онова оптимистично весело настроение навсякъде около тях, продължаваха да бъдат облечени в старата закърпена дреха на частните разпокъсани ниви и с глави, пълни със селски инат, стари собственически предразсъдъци и надута гордост.

Това беше времето на остри класови стълкновения и посред песните за социалистическото строителство от време на време дисхармонично прозвучаваха изстрели, проливаше се кръв. Това беше времето на агентите убийци, на тайните агенти, на онези хазартни играчи, които нощем прелитаха границата като прилепи и идваха при нас с фантазьорската, авантюристична мечта — да заложат на по-слабия от този впряг, на нерешителния упорит катър, да обърнат колата назад и да спечелят.

Ето какви бяха времената, когато лейтенант Ян Земан пристигна в Планице, за да се срещне с хората от тукашния народен съвет. Той се запозна с всички присъствуващи членове, които се мъчеха чинно да се вместят в тесните училищни скамейки на почти новото училище, което със своята строга конфекционна архитектура никак не подхождаше на островърхите селски покриви на планицките къщи и на няколкото чифликчийски домове със сводести покриви, гледащи към площада. На срещата присъствуваха Йосеф Бабицки, около четиридесет и пет годишен работник от железопътното управление на Тржемошице с огромни мъжки ръце, привикнал по-скоро да набива чакъла под траверсите, отколкото да говори, Карел Мутъл и старшина Матис от управлението на МВР в Тржемошице, Очакваха още да дойдат председателят на кооперативното стопанство Вчелак и някоя си Ана Шандова. Бяха отишли да ги извикат направо от полето.

Председателят на тукашния народен съвет другарят Томан, когото всички продължаваха по навик да наричат господин директор, беше типичен чешки селски учител с бяла, артистично падаща като грива коса и кротко лице на местен интелигент, възторжен патриот и просветител. Той бе седнал на катедрата и по навик гледаше строго отгоре своята скромна аудитория.

Въпреки че учениците бяха във ваканция и в училището отдавна вече не отекваха шумните детски гласчета, все още се бе запазил познатият дъх на всички класни стаи — смесица от потта на малките, изцапани с мастило и разтреперани от сложните училищни задачи и въпроси длани, миризмата на закуските и изпаренията на влажните детски дрехи.

Земан бе седнал встрани, върху горния плот на първия чин, украсен с йероглифи, плод на детската фантазия, на онези мечтатели резбари, които с ножчетата си от векове изобразяват своите представи за света по училищните скамейки. Те бяха същите, както и по време на Земановото детство, само картинките по стените сега бяха други.

Земан мълчеше и гледаше през отворения прозорец към градината на свещеническия дом, който беше в съседство. Сред градината бяха подредени пчелни кошери и лехи с рози, за които явно се грижеше един педантичен, чувствителен и кротък човек — такъв уют и дисциплина се излъчваше от тях…

Най-после на вратата се появи висока кокалеста жена, която все още завързваше забрадката си върху потните коси, придружена от набит човек е кадифени панталони, които отдавна бяха загубили първоначалния си цвят — това бяха председателят на кооперативното стопанство Вчелак и кооператорката Ана Шандова.

Господин директорът Томан по стар навик ги изгледа с упрек, сякаш бяха закъснели ученици, и зачука с молив по катедрата.

— Вече всички се събрахме, другарю лейтенант. Тук е целият състав на нашия местен народен съвет заедно с другаря старшина. И да не ми пушите тук — добави той строго, когато забеляза, че мъжете започнаха да палят цигари. — Това е училище, а не кръчма. Кой ще чисти пепелта и фасовете след вас?

После се обърна към Земан и го подкани:

— Можете да започнете!

Земан леко се смути. Неочаквано у него се появи чувството, че е извикан на дъската, за да го изпитват както през онези отдавна отминали детски години. Ала успя да преодолее този внезапен свян и се качи на прословутия подиум на ужасите.

— Аз съм лейтенант Земан, другари — представи се той, — и ме изпраща при вас другарят Калина от Министерството на вътрешните работи, за да разследвам тук… една жалба…

Той замълча, започна да рови нервно из джобовете си, извади оттам някакво писмо и надзърна в него. Всички, които бяха седнали долу на чиновете, през цялото време любопитно и напрегнато го следяха с поглед.

— Някой си Вацлав Босак — продължи той, — изпълняващ длъжността горски във вашето селище, е подал жалба до министерството, че народният съвет и местните органи не обръщат достатъчно внимание на въпросите за безопасността на гражданите и дори прикриват някои престъпления. Като доказателство сочи честите и неразследвани пожари в областта и… и…

Потърси точния израз в писмото на Босак:

— … кражбата с взлом в лесничейския дом, при която няколко маскирани мъже ограбили всички провизии, дрехи и консерви. Тази кражба, казва, въпреки неговите многократни предупреждения и протести не била разследвана и не били направени съответните изводи…

Не успя да се доизкаже — в класната стая сякаш бе избухнала бомба със закъснител. Всички наскачаха и се развикаха един през друг.

— Какво свинство!

— Та това е мръсотия, Хонза — гневно запротестира Мутъл.

— Плюя на всичко това — намеси се и Вчелак, — да изпрати донос чак в Прага. — Възползува се от суматохата и си запали цигара. — Трябва да си запаля, господин директоре — замънка оправдания към Томан, — аз като се ядосам, трябва да си дръпна от цигарата и да си пийна, за да се успокоя, затова прощавайте.

Той извади от джоба си отворена бутилка бира и отпи една голяма глътка от нея.

— Аз разследвах този случай, другарю лейтенант — заоправдава се старшина Матис. — Обаче нищо не можах да установя. Никакви следи… Сам си е измислил тази кражба. Инсценирал я е.

Но Шандова успя да надвика разгневените гласове на всички други:

— Как не ви е срам, другарю, така да тормозите честните хора. Ние тук не знаем къде да се денем от работа, а вие идвате да ни губите времето с глупости. Повече вярвате на един негодник или на честните представители на народната власт? Такъв ли е въоръженият юмрук на работническата класа. Да вземе човек да ви…

— Замълчете, Шандова — смъмри я Томан, комуто също не се нравеше голямата уста на тази жена. — Вие не сте член на съвета!

Бабицки се обърна към Земан, извинявайки се, и му поясни:

— Тя ходи при него — посочи той Вчелак, — в стопанството, за да го убеди да не гласува за всяка глупост.

— Въобще тя е много мила и грижовна жена — иронично се обади Вчелак, — само че да не беше толкова устата.

И отново извади бутилката и пийна от нея.

Като че ли не познаваха Анка. Тя скочи от чина, изкачи се на катедрата, та Земан се видя принуден да отстъпи назад, сложи ръце на кръста си и започна да му крещи в лицето:

— Нека чуе това, което ще му кажа, и съм сигурна, че никак няма да му е приятно. Ние тук като луди агитираме хората да образуват кооперативна кравеферма, но сградата й още не е завършена, защото няма материали и достатъчно работна ръка. За това би трябвало да се погрижат хората в Прага. Получаваме по три крони на трудоден, кооперативът ни се разпада, защото сегашният председател, този тук — посочи тя Вчелак, — така е объркал всичко, което е могъл, че сега пие от мъка. А единственият човек, който може да го спаси, защото се ползува с авторитет, и освен това е секретар ма партийната организация, имам предвид Карел Мутъл, не желае да стане председател, защото не обичал селскостопанския труд. Ние тук се побъркваме от грижи и работа, а на вас в Прага това ви е безразлично. Вие, видите ли, навярно вече сте в комунизма!

Вчелак успя да издърпа Анка от подиума.

— Затваряй си устата, Анка, защото заради тези приказки може и да те затворят!

Земан развеселено гледаше сцената, която бе предизвикал със своето изказване. Не се намесваше, мълчеше, оставяше ги да се изприказват и изчакваше. Най-после можа да продължи. Заговори спокойно, без да се вълнува. Познаваше хората, по време на своята седемгодишна практика се беше научил да ги разбира. Различаваше дребнавите и великодушните характери, разпалените ентусиасти и празните дърдорковци, скромните, усърдни трудови хора, самохвалковците, измамниците, лъжците и беззащитните, честни хора.

— Аз приех с радост тази задача, другари. От една страна, установих, че тук живее един мой стар приятел — Карел Мутъл, а от друга — случаят с Босак лично ме интересува. Пък и в края на краищата тук действително има пожари!

Изведнъж тишината отново бе възстановена, само старшина Матис обидено се обади:

— Но не и в моя район. Тук цари ред и спокойствие!

Земан посегна към чантата си, извади от нея една карта и я разгърна върху първия чин. Всички присъствуващи го наобиколиха, а и господин директорът слезе от катедрата, за да погледне.

— Вижте — посочи Земан. — Навсякъде наоколо има пожари. Тук… тук… тук… хамбари, плевници, селскостопански постройки и складове за машини и сечива. Цял месец вече пожарите се ширят край вашето село. И все обикалят в кръг. Обърнете внимание на този факт. Знаете ли какво означава той? Това е една спирала, която рано или късно ще свърши тук. Защото непрекъснато се върти и излиза, че подпалвачът е оттук. Ето какво знаем ние в Прага, другарко — обърна се той към Шандова, която сега заедно с всички други смаяно гледаше картата.

— А също така знаем, че борбата за укрепването на социализма е много по-трудна и безпощадна, отколкото можете да си представите. Затова и дойдох тук!

Първи се опомни директорът Томан.

— Подпалвач? Сред нас? Това е много грозно подозрение, другарю лейтенант. Нашето село е спокойно и миролюбиво. Може от време на време да се появят дребни недоразумения за някоя ограда или синор, но нищо по-сериозно не се е случвало. Тук хората са добри и честни, мога да гарантирам за тях. И по време на окупацията се държаха солидарно, като един човек, нито един подлец не се намери сред тях. Не, не вярвам. Никой тук не би направил нищо лошо!

— Освен Еман — неочаквано се намеси Карел Мутъл.

Тези думи привлякоха вниманието на Земан.

— Кой е той?

— Еман Захрадник, бивш кулак, син на чифликчия, един разпуснат човек, побойник, пияница и лентяй!

— Точно преди един месец ми се наложи да го арестувам за нарушаване на обществения ред — намеси се и старшината. — Но от околийското ми го върнаха поради липса на доказателства по обвинението. Нали знаете вечния ни проблем с прокуратурата, другарю лейтенант. А аз още тогава знаех, че ще си имам главоболия с него.

 

 

Когато влязоха в селската кръчма, врявата в нея изведнъж утихна, спорещите над чашка бира насочиха погледите си към тях. Всички тук се познаваха и затова чуждият човек, който придружаваше Карел Мутъл, подразни любопитството им.

Помещението зад малкия тезгях не беше голямо, стените му бяха посивели от облаците дим, който евтините цигари и пури „Виржиния“ бълваха тук всяка вечер, постепенно заличавайки някога зелените шарки на мазилката. По масите без покривки, както и по пода бе разпиляна цигарена пепел, а халбите с прекалено голяма яка от бирена пяна, които сервираше гостилничарят, не бяха съвсем чисти.

В центъра на единствената по-дълга маса, край която явно се събираше елитът на любителите на бира и на картоиграчите, бе седнал мъж с акордеон, който първи се опомни след неочакваната поява на чужденеца, и засвири, за да го приветствува, една песничка:

Сега, когато имаме това, което искахме,

на работа, да се трудим истински…

Той беше мършав, вече немного млад човек с некрасиво, но изразително лице и присмехулни очи. Кривеше лицето си, докато си акомпанираше на акордеона, и пееше с писклив, пресекващ глас. Всички в кръчмата чудесно се забавляваха. Наблюдаваха Земан и Мутъл и чакаха да видят какво ще се случи.

— Това е той, онзи Захрадник. Иска да ни провокира, подлецът — мрачно рече Мутъл на Земан, докато сядаха на една малка масичка в ъгъла. Но изведнъж нервите му не издържаха и той се разкрещя:

— Престани, защото ще ти ударя един!

Еман Захрадник моментално престана да пее и с явно престорена наивност попита:

— Какво, нима не обичаш тези прогресивни песни? Аз пък си мислех, че ще те зарадвам!

Хората в кръчмата злорадо се закискаха, виж ти, какъв майтап, той се осмели да се заяжда и със самия секретар на партията, а ние можем безнаказано да се забавляваме, щом като друг бърка в огъня вместо нас. Еман, поласкан от своя успех пред компанията, веднага запя друга песничка:

— Ай, гъски, ай,

в кооперативния рай…

Този път цялата кръчма подхвана песента заедно с него. Изглежда, тук се бяха събрали всички веселяци на селото. Но явно кръчмарят се страхуваше и затова им развали веселбата. Той хвана Еман за рамото и го избута навън от кръчмата.

— Махай се, негоднико, няма да се оставя заради теб да ми затворят заведението!

И веднага пусна по радиото една скучна и обработена за духов оркестър мелодия, като настрои копчето така силно, че да заглуши опасното буйно веселие в кръчмата.

Без да попита Земан, Карел Мутъл поръча две водки и две бири. Намираше това за естествено. Земан едва-едва пийна от учтивост, ала Карел глътна наведнъж водката и бирата, а после с кимване си поръча още по една. Земан безмълвно го наблюдаваше. Какво ли става с този човек? Той не беше такъв. И защо всъщност го доведе тук? За да опознае хората ли? Да, наистина не е зле да ги опознае така отблизо, когато се забавляват без задръжки. Навярно това е единственото им развлечение в това затънтено село. Да си починат тук след тежката полска работа, да си изплакнат гърлата с немного добрата, полуизветряла бира, да побъбрят, да попеят и да вдигнат врява. Но на Карел това не му е необходимо. Пък и Бланка го очаква вкъщи… И въобще щастливи ли са двамата заедно? — внезапно се запита Земан.

Карел поглъщаше бира след бира.

— Виждаш ли ги — неочаквано рече той с натежал език, като в думите му вече се усещаше пиянско сантименталното самосъжаление, и му посочи съседната маса, където явно се забавляваха за тяхна сметка.

— Заради тях ли трябваше да напусна фабриката? Професията си, която толкова много обичах, и работническия колектив, където добрата дума все още си е добра дума, а плесницата — плесница? Да дойда тук, при тези тъпи селяни, които не искат да помръднат от своето парче земя и признават само една философия: Което си е било, ще бъде. Къде ти! Никога нямаше да ми хрумне подобно нещо! Две водки и две бири, господин гостилничар — поръча той.

— А ти забрави ли вече с какъв ентусиазъм четяхме някога „Разораната целина“, Карел? Не би ли искал да бъдеш един тукашен Давидов, който ръководи… — Земан потърси думи, които да не прозвучат като изтъркана фраза, но нищо подходящо не му дойде на ума… — селските маси и ги учи на работническа правда?

Карел Мутъл погълна водката, после изпи и бирата и гневно чукна с чашите по масата, за да му донесе кръчмарят още по една.

— Не! Не бих искал. Ти не можеш да си представиш колко нещастен се чувствувам тук… — внезапно се пречупи гласът му.

— Не трябваше да се заселваме тук. Тази колиба, която наследихме, ни тежи като камък на душата. Нима някога съм държал да имам имоти? Целият ми живот пропадна, ти вече си в Прага, лейтенант от криминалния отдел, животът и кариерата са пред теб… аз също исках да уча, да следвам поне задочно, да постигна нещо. А нищо не се получи. Сега на големите строежи се хвърлят всички сили, мъжете получават ордени, а аз се мотая тук на двора сред кокошките и се чудя откъде да се снабдя с малко цимент, за да ремонтирам обора на козите. А и Бланка се промени, отчужди се, сякаш селският недоимък и на нея й гложди душата. Ходи да прислужва в дома на свещеника, представи си, тя, жената на комунист и секретар на партийната организация… А какво девойче беше някога, спомняш ли си, тогава, през февруари? Смела! Силна! Комсомолска! И ти ми завиждаше заради нея, да, признай си, че ми завиждаше… Всички ми завиждаха… А тук сякаш нещо се пречупи в нея…

Така, на пресекулки, Карел изливаше мъката си и пиеше, пиеше, сякаш искаше да удави насъбраното огорчение в дъното на изпитите, малко мръсни чаши.

Земан слушаше и мълчеше, тъжно гледаше отсъствуващите очи на Карел, които все повече се затваряха в себе си, гаснеха и някаква тъмна, мътна сянка плуваше в тях… Изгаряше го едно голямо разочарование… Когато сутринта бе гледал тази райска идилия, потънала в зеленината на прекрасните гористи хълмове, галена от благоуханията на билки, река, ливади и ниви, представяше си, че тук трябва да живеят само щастливи и уравновесени хора. Но не беше така, за съжаление и тук ги нямаше.

И изведнъж страшно му домъчня за нещо…

 

 

Когато Земан и Карел с клатушкане се добраха до вкъщи, бе станало вече доста късно.

— Не се сърди, Блани — извини й се Земан. — Малко си пийнахме, след като толкова дълго време не бяхме се виждали. Сложи го да легне, след като се наспи, ще му мине.

Обаче Карел Мутъл се запъна на рамката на вратата и не искаше да влезе. Бланка не помръдна от мястото си, за да му помогне, само се изчерви от срам. Тогава старият Свобода стана, хвана Карел под мишниците и го отдели от рамката на вратата.

— Хайде ела, Карлик. Аз ще ти постеля леглото…

Карел злобно се изтръгна от него, сърдито погледна Бланка и изръмжа:

— Оставете ме всички на мира. Мога и сам.

И се заклатушка като потъващ кораб към стаичката в дъното. Свобода тръгна за всеки случай след него.

Земан и Бланка останаха сами в стаята. Чак сега, на вечерното осветление, Земан забеляза каква нелепа смесица от градски мебели и провинциална безвкусица цареше в обзавеждането. Върху кафяво боядисания дъсчен под бе постлан, нов килим, имаше библиотека, модерен диван, зад него на стената грозно ковьорче с елен и луна, на креслото — възглавница с избродирани червени макове, на масичката — ваза с изкуствени цветя, а в овална рамка — две притиснати една към друга, глави, сякаш фотографът в пристъп на лудост им беше счупил вратовете — сватбена снимка.

Бланка седна под снимката на дивана, тъжно отпусна ръце в скута си и засрамено, без да погледне Земан, рече:

— Това днес не му е за първи път, Хонза. Напоследък все по-често взе да пие…

Земан седна до нея, тихо и съчувствено я попита:

— Не мога да разбера, Блани… Какво се е случило между вас?

— И аз не знам — заоплаква се Бланка. — Нещо се промени. Както когато някаква пружинка се разхлаби в часовник. Сякаш изведнъж всичко между нас свърши. Но вината е негова — гневно избухна тя.

Земан не можа да се сдържи да не попита:

— А свещеникът?

Бланка раздразнено рече:

— Оплака ли ти се?

— Винаги съм мислил, че не вярваш в бога!

— Не става въпрос дали вярвам или не — оправда се Бланка. — Проблемът съвсем не се състои в това. Аз съм си такава, каквато бях и преди. Обаче на този свещеник аз отдавна съм му задължена — още от времето на окупацията. Когато гестапо арестува родителите ми, всички в селото се отчуждиха от нас, страхуваха се. Само той не се уплаши, продължи да идва при мен и леля ми. Помагаше ни, съветваше ни, носеше ми храна и играчки. А сега вече е стар и живее сам. Затова понякога ходя при него и му помагам в разтребването на къщата. Има ли нещо лошо в това? Поне от време на време мога да си поговоря с един умен човек. Той е добър човек, Хонза. Любезен. По-добър от който и да е в селото.

— Ти най-добре знаеш това — рече Земан, — вярвам ти.

И съчувствено помилва ръката на Бланка.

 

 

Двамата седяха на дървената пейка пред къщата и мълчаливо съзерцаваха тъмносинята шир на нощния небосвод, осеян с многобройни звездици, подобни на разпръснато маково семе. Точно срещу тях блестеше Голямата мечка, а другите звезди се извисяваха над главите им като украшения на новогодишна елха, стига само да протегнеш ръка, малко да се повдигнеш на пръсти, и ще докоснеш това сияещо вълшебство, ще го погалиш с длан и ще го откъснеш. А някои от тях трептяха в безкрайната далечина и сякаш се смаляваха, а после внезапно се откъсваха и падаха, падаха, падаха, докато съвсем не угаснеха. Разтапяха се като снежинки.

Казват, че когато паднела звезда, щели да се изпълнят всички тайни желания на влюбените!

— Като малко момиче аз винаги си представях, че това съзвездие е кралска корона — неочаквано прошепна Бланка, — не знам защо, но никой друг не я виждаше така.

— А на мен пък — посочи Земан нагоре — тези четири звезди с опашка ми приличаха на хартиено хвърчило. Така и не разбрах как се наричат в действителност.

Беше грях да идат да спят в такава нощ, настъпила под знака на Млечния път. Цареше топла, лятна, сънлива тишина, само тук-таме някоя птица изпищяваше насън и нейде излайваше куче. Откъм кръчмата отново се дочу свирещият акордеон на Еман, веселата песен и глъчката от гласовете и смехът на пийналите мъже. Но те бяха далеч, като че ли зад някаква стена.

Седяха един до друг и Земан с известно притеснение си помисли, че представляват една банална картина, както обикновено изобразяваха „верните влюбени“. И двамата изведнъж се почувствуваха неловко и някак странно, неуверено търсеха думи, за да продължат разговора. И отново падна звезда…

— Понякога ми е много тежко — тихичко призна Бланка. — Но сега… днес ми е леко…

Земан помълча малко, а после също така тихо каза:

— Аз също се радвам, че отново съм с теб… — и веднага се поправи… — с вас двамата. Та нали вие сте част от младостта ми.

Бланка въздъхна:

— Ах, ако знаех къде мога да намеря поне частица от онова отдавнашно, отминало щастие!

И отново замлъкна.

Земан почувствува, че се поддава на магията на тази нощ, усещаше близостта на тялото й и плахо положи дланта си до нея върху грапавата дъска на пейката, а после пръстите му като магнит бяха привлечени от нейните, докато накрая се сляха…

В този момент вратата зад тях изскърца и на пруста се появи старият Свобода.

— Иди при него, Блани, нещо не се чувствува добре.

Изведнъж двамата се опомниха.

Бланка бързо тръгна. На нейното място до Земан седна баща й. Той сякаш се бе досетил за какво си говореха тук преди малко и рече:

— Те все още се обичат, Хонзик. До полуда! Само че не умеят вече да си го кажат. Откакто им се случи онова нещастие, сякаш престанаха да говорят на общ език.

Земан изостри вниманието си.

— Кое нещастие?

— Откакто загубиха детенцето си.

Земан започна да разбира всичко.

— Аз бях останал сам вкъщи, когато това се случи. Карел беше отишъл на събрание, както всяка друга вечер. Изтичах до училището, за да повикам по телефона медицинска помощ, но нали знаеш, лекарите са далече оттук. Докато се върна, детето вече се бе родило. Мъртво. Беше момче. Изглежда, глътнало от околоплодната вода и се задушило, както ни обясниха по-късно.

— Значи е било момче?

— Момче. Ти не знаеш какъв удар е това за една жена. Половин година след нещастието крееше, сякаш я бяха напуснали всички жизнени сили. Просълзяваше се, когато видеше някоя детска количка. Карел стана капризен, почна да пие и намрази всичко тук. Непрекъснато искаше да замине, да се махне. А пък селото ни е толкова красиво, кажи, не е ли така… А при това толкова малко им трябва — да я вземе той в прегръдките си, да я притисне силно, та чак дъхът й да секне, и да й каже: Аз все още много те обичам, Блани, ела и всичко ще бъде наред… Тя очаква това, Хонзик, би била благодарна на всеки, който го стори… На всеки… Може би и на теб… — предпазливо добави той и изпитателно погледна Земан. Обаче не можа да види лицето му в тъмнината.

Земан бързо отвърна:

— Не се притеснявайте, аз утре си тръгвам. Трябва на всяка цена да бъда в окръжния център. Тук ще остана само едва нощ.

— И сполучи, че дойде именно сега — с нескрито облекчение продължи Свобода. — Това е най-прекрасната и уханна юлска нощ. По-добре би било да седиш тук с някое младо девойче, отколкото с такъв мухлясал дядо като мен. Виж само как изгрява луната зад онези хълмове. След малко ще се извиси там като голяма медена питка…

Земан вече бе забелязал необикновеното сияние над хоризонта и при тези думи на стария Свобода отново се загледа към гората.

Обаче внезапно изостри вниманието си и развълнувано стана от пейката.

— Не, това не е луната, дядо! Там нейде е избухнал пожар!

В този момент над селото тревожно заби камбана и дълбоката тишина на лятната нощ бе пронизана от воя на пожарникарска сирена.

3

Новата постройка на кооперативния краварник в Планице горя през цялата нощ.

Три пожарни команди от Планице и близките селища напразно се бореха да потушат огъня, чиито дълги алени езици унищожаваха като призраци още недовършената сграда. По всичко личеше, че пожарът бе предизвикан на няколко места едновременно с помощта на някаква запалителна течност, пък и оборите вече бяха застлани със слама, за да приемат кооперативния добитък — така че новата постройка бе пламнала като факел в тъмнината и излъчваше такава жар, че хората се страхуваха да се приближат до нея. Накрая те съсредоточиха силите си единствено в локализирането на пожара, обливайки с вода околните къщи и плевници, за да предотвратят разпространяването на огъня из цялото село.

Колко много се бяха мъчили, за да построят тази сграда, колко усилия и жертви им бе струвала тя — препирни с учрежденията, търсене на материали, доброволен труд. Преди три години неколцина бедни селяни, по-скоро безимотни, отколкото истински, селски стопани, бяха основали кооперативното стопанство на селото. Всички други им се присмиваха, наричайки ги безпочвени фантазьори, когато те започнаха заедно да обработват малките си нивички, разпокъсани от обширните имоти на заможните селяни. Но скоро настъпи окрупняване на кооперативното стопанство, което се настани върху един голям парцел земя отнета от имотите точно на онези, които най-злобно се присмиваха. После се появи първият трактор, а държавата национализира и предостави на тези бедняци цялата селскостопанска техника — резачките на слама, вършачките, веялките и жетварските машини — и подигравките на хората секнаха. Измежду средните селяни дори се намериха някои умни глави, които навреме се осъзнаха, решиха се и доброволно постъпиха в кооператива. И накрая дойде страшният удар срещу най-отявлените противници. Един ден милицията проведе внезапен обиск в дома на най-богатия стопанин в селото Вацлав Захрадник и откри укрити в двора му големи запаси от зърно, брашно, кожи, текстилни и промишлени стоки. Щяха да го разкулачват и изправят пред съда, но преди да се осъществи това, старият Захрадник се обеси заедно с жена си в плевника. И тъй от този стар селски род остана само синът им Еман, който с лека ръка и без да се съпротивлява, предаде на стопанството целия си бащин имот. И без това нямаше никакво желание да го стопанисва, излезе неспособен като кукувиче пиле в Захрадниковия род, повече обичаше да гуляе с приятели в кръчмите и да свири на акордеона си, отколкото да се труди, предпочиташе да харчи парите, а не да ги трупа.

Хората в селото се изплашиха от тази операция на милицията, престанаха да упорствуват и почти всички, без да възразяват повече, влязоха в кооперативното стопанство. Всъщност всеки по-заможен селянин имаше от какво да се бои, пазеше си своето тайно скривалище вкъщи с укрити запаси от храни или инструменти в него, както и скътани в гредите пари, така че се страхуваше от обиските както дяволът от тамяна.

Броят на кооператорите изведнъж нарасна, но иначе работите в стопанството едва кретаха. Неговият председател, работникът от селски произход Йожка Вчелак, беше нерешителен човек, лош и слабохарактерен ръководител, а освен това и немного опитен и добър като стопанин. Неговите познания бяха достатъчни за парчето земя, което притежаваше по-рано, но сега, когато трябваше да се грижи за просторните кооперативни блокове, цялата селскостопанска техника и многото хора, се чувствуваше безпомощен. А и селяните не му помагаха, в нищо не го съветваха, само го гледаха присмехулно със скръстени ръце и казваха: Хайде казвай, какво трябва да правим, нареждай, решавай, щом като си комунист и ни принуди да влезем в кооперативното стопанство. Отначало той се опитваше с добро да се разбере с тях, молеше ги, а после ругаеше и сълзи от безсилие се появяваха в очите му, но не можеше да ги трогне и да предизвика съжаление и съчувствие у тях, само дето почнаха присмехулно да го наричат Ревльото. И скришом от него си шепнеха с омраза — не се знае кой беше пуснал този слух, — че той бил издал стария Захрадник на милицията и затова сега на съвестта му тежат два човешки живота. Ревльото Вчелак узна това и вместо решително да отрече тази клевета, той още повече падна духом и започна да пие.

Явно беше, че веднага трябва да се предприеме нещо, в противен случай кооперативът щеше да се разпадне. Необходимо беше да се намери и назначи нов председател, за да се предотврати жалкият му крах. И в това можеше да им помогне само животновъдната продукция, кооперирането на добитъка и производството на едро на мляко, говеждо и свинско месо. Затова и се заеха да построят кравефермата — в нея беше единствената им надежда!

Но тогава пък дойде тази огнена стихия и от кравефермата остана само една димяща развалина. Четири опушени стени с напукани прозорци и пропаднал покрив.

Тези, които цяла нощ напразно се бориха с опустошителната стихия, капнали за сън, мръсни и умърлушени, се заеха да навиват маркучите и да разчистват пожарището. Внезапно ги бе обзела апатия и желание да оставят всичко, както е, да забравят случилото се, да затворят очи и да заспят.

На мястото на пожара се бяха събрали почти всички, които имаха здрави ръце и крака, и онези селяни, които досега само се инатяха и присмиваха, също бяха дошли. В селото съществуваше неписаният закон по време на пожар да се забравят всички стари спорове и вражди и цялото село да се включи в борбата срещу огъня. Земан и старшина Матис също бяха тук, цяла нощ гасиха огъня, сякаш бяха жители на същото село.

Госпожа директоршата Томанова тихичко убеждаваме мъжа си:

— Остави вече тази работа, татко. Иди поне малко да подремнеш. В осем часа сутринта трябва да бъдеш в училището.

Обаче господин директорът не помръдваше от мястото си и въпреки че отдавна вече нямаше какво повече да се прави, продължаваше отчаяно да седи върху една обгоряла греда.

— Какво ще кажа сега на децата — вайкаше се той, — как ще ги погледна в очите и как ще им обясня, че и сред нас, сред родителите и познатите им, се е намерил враг на републиката, подпалвач!

— Видяхте ли, господин директоре, а вие не ми вярвахте — меко му напомни Земан.

— Само да можех да пипна в ръцете си този злодей — гневно процеди през зъби Бабицки, чиито огромни ръце на железничарски работник всяваха ужас в околните, — само да разбера кой го е направил!

— Кой ли? — измърмори все още не напълно изтрезнелият Карел Мутъл. — Еман Захрадник, кой може да е друг? Искал е да си отмъсти! Само той има причина да го стори. И единствено той не беше с нас, когато гасяхме пожара. Не е ли така?

— Не бой се — увери го Матис, — ние ще го заловим. Къде може да се скрие? Единствено в гората. Ако е бил той, няма да ни избяга много надалече.

В този момент пред пепелището рязко спря една кола, марка „Татраплан“, и от нея слязоха двама мъже. Анка Шандова се завтече към единия от тях, бурно го прегърна и се разхлипа на рамото му:

— Павле… това е краят… Не знам какво ще правим по-нататък…

Набитият възрастен мъж с енергичен израз на лицето побърза да се освободи от прегръдките й и строго я смъмри:

— За какъв край говориш? Те биха искали това. Обаче са забравили, че партията не се предава толкова лесно.

После той се ръкува и с останалите.

— Е, какво, другари? Как е? Горе главите! А ти не реви! — отново се обърна той към Шандова. — Не всявай паника! Ти моя сестра ли си? Приспособете старата пивоварна като временен обор за кравите. Това може да направите, нали? А в неделя свикайте общо събрание за членовете на партията и кооператорите. И аз ще присъствувам на него. От утре ще ви изпратим в помощ бригади от фабриките. След три седмици кравефермата ще бъде възстановена. Доволни ли сте от този срок? Щом като искат да воюват с пас, ще им покажем с каква сила си имат работа.

Този човек излъчваше голяма сила и авторитет, но Земан повече се заинтересува от неговия спътник. Шанда обаче му подаде ръка и се представи:

— Павел Шанда, секретар на околийския комитет на партията.

— Лейтенант Земан.

— Слушали сме за вас, другарю лейтенант. Е, и какво установихте?

— Пожарът е бил предизвикан умишлено. В едно от огнищата намерихме обгорял бидон от нафта. Но иначе нищо друго не открихме — уморено присви рамене той. — Следите са били унищожени от огъня, водата и хората, които са се притекли да потушат пожара.

— Няма значение. Ние ще ги заловим — самоуверено заяви Шанда, а после му представи другия мъж. — Лейтенант Житни от нашето управление. Началник на околийската дирекция на МВР.

Житни леко се усмихна:

— Ние се познаваме със Земан. Още от времето, когато се водеха престрелки. Но беше на друго място и при други обстоятелства. Сега вече положението е по-сложно. Това не е случаен пожар. Вижте каква работа са свършили едновременно с това из околията…

Той извади от чантата си сноп изпоцапани позиви и ги подаде на Земан. Да, това беше той, онзи тайнствен непознат от събитията през февруари, със своята вечно иронична усмивка на неподвижното и мълчаливо като маска лице.

— Значи все пак накрая спиралата откри своята отвратителна змийска глава — тихо рече Земан. — Очаквах го.

А после се обърна към останалите:

— Трябва да намерим Еман. Да претърсим гората. Бих искал да се запозная и с вашия горски. Кой от вас ще ни придружи, другари?

Неочаквано хората се смутиха, никой не се решаваше да тръгне. Смъртта на двамата души след обиска на милицията в стопанството на Захрадник все още тежеше на съвестта на хората в селото. Не искаха да имат нищо общо с тези неща. Мълчаха.

Накрая от името на всички се обади Бабицки:

— Цяла нощ гасихме пожара. А сега трябва да идем на работа. Мисля, че това вече си е ваша работа, на органите на милицията!

И бавно си тръгна, а останалите един след друг го последваха.

Само Карел Мутъл остана при тях и решително заяви:

— Аз ще ви придружа!

 

 

Те вървяха през вековната борова гора, газейки папрата и боровинките, и тайно си мечтаеха да открият нейде измежду златистите дънери малко горско езерце. Да приклекнат край него и да наплискат изпотените си лица, върху които яростно налитаха надигащите се на цели рояци мушици от треволяка и храсталаците, през които се промъкваха. Но вместо крякане на жаби се чуваше само режещият звук на трионите, които там нейде пред тях се врязваха в стройните стволове на високите борове.

Дърварите спряха работата си, за да си отдъхнат и да изтрият потта от челата си, когато пред тях на поляната се появи групата милиционери, предвождани от Земан и Житни. За тях това беше повод да си починат и да пийнат бира от бутилките, които грижливо бяха скътали на сянка под дърветата.

Групата горски работници начело със строгия мустакат горски Босак любопитно зачака да види какво ще стане по-нататък.

Карел Мутъл посочи един дангалак измежду тях и рече:

— Ето го. Така си и мислех!

А старшина Матис, който не знаеше, че Земан вече познава този човек, важно добави:

— Това е Еман Захрадник, другарю лейтенант!

Еман разбра, че вниманието на неканените гости е насочено към него. Бавно заби секирата си в дънера на един отсечен бор и попита:

— Какво искате от мен?

— Къде беше тази нощ?

— Хърках — ухили се Еман.

— Но не вкъщи!

— В една купа сено!

— А защо?

— Така ми се прииска. Нощта беше прекрасна. Аз винаги спя в купа сено, когато нощта е такава. Само че в своята — предизвикателно рече Еман.

Земан мълчаливо го изучаваше с поглед. Той се беше облегнал върху грапавата кора на едно дърво и бавно дъвчеше стъблото на откъсната тревичка, оставяйки засега разпитът да бъде воден от старшината.

— А защо се укриваш тук? — изглежда, че старшината искаше да покаже пред пражкия криминалист своята изкусна система да води разследване.

— Не се крия. Работя тук.

— От кога?

— От днес. Все някак трябва да си изкарвам прехраната, след като ми отнехте земята.

— Защо не идеш да работиш във фабриката? Или в кооперативното стопанство?

— Никъде не ме приемат на работа, откакто бях при вас в дранголника. Всички смятат, че съм само един негодник, криминален престъпник — изкриви лице Еман.

Той нарочно говореше бавно, разтегляйки думите си, и беше явно, че си играе с тях, прави ги на луди.

— Какво знаеш за пожара?

Лицето на Еман се разтегна в гримаса на иронично удивление:

— Какъв пожар? Пак ли нещо се е подпалило, другари?

Тези палячовщини ядосаха Карел Мутъл. Той не можа да се сдържи да не изкрещи на Еман.

— Не си прави майтапи! Кой подпали кравефермата? Казвай!

Еман не се остави да го извадят от релсите. Също така бавно и присмехулно, както говореше и на старшината, му отвърна:

— Откъде да знам? На мен никой не ми се изповядва. Ти по-добре от мен би могъл да знаеш. Жена ти е по-близо до изповедалнята, след като ходи в дома на свещеника…

Карел Мутъл гневно се нахвърли срещу него:

— Мерзавец!

Тогава се намеси и горският Босак:

— Хайде стига. Няма да се биете тук!

Той ги разтърва и сгълча Еман:

— Обирай си крушите и се махай оттук! Може да се оставиш да те арестуват и на друго място!

Житни, който до този момент не се намесваше в разпита, се приближи до тях:

— Защо го пъдите, господин горски? Та ние нямаме никакви доказателства срещу него, само го разпитваме.

— Не желая криминални престъпници тук. А също и антидържавни елементи — заоправдава се Босак. — Това е едно порядъчно горско стопанство и няма да допусна никакви хулигани да скитат из него!

Земан изпитателно го изгледа.

— Радвам се, че сте толкова принципен, господин горски.

— Сигурен ли сте, че във вашата гора действително няма хулигани? — попита Житни.

— Няма, мога да гарантирам за това — решително заяви Босак. — Познавам всяко кътче в нея и съм я пребродил надлъж и нашир. Тук е само тази група и аз. А освен това и синът ми. Дойде си във ваканция от Прага, където следва.

— А може би окончателно, господин горски? — подигравателно го засече Мутъл. — Изгонили са го, защото откраднал някакви пари във факултета… Получихме съобщение за това в съвета.

— Не биваше да го припомняте, господин Мутъл. Вече всичко се изясни. А Ярда възстанови сумата.

Междувременно Еман Захрадник бавно измъкна секирата от дънера и пъхна закуската и бутилката бира в джоба си. После се порови из гъсталака, извади оттам акордеона си и го преметна през рамо. Тръгна си бавно и лениво, сякаш всичко това не го засягаше, само когато минаваше край Карел Мутъл, неочаквано злобно процеди през зъби:

— Все някога ще те пречукам, ченге!

4

Нощният ветрец поохлади нагорещения прах по пътищата и довея в отворените прозорци на районното управление на МВР в Тржемошице приятна прохлада, примесена с уханията на лятото и далечното любовно крякане на жабите.

Те седяха на кушетката с разкопчани ризи и разхлабени вратовръзки и бавно пиеха от чашките кафето, с което ги бе почерпил старшина Матис. Земан мълчаливо наблюдаваше Житни и си мислеше как странно се бяха развили техните съдби. Само преди няколко години, по време на Февруарските събития, Житни беше началник на Земан, поучаваше го и го напътствуваше като още глупавичък, посредствен, новак, а сега служи в тази отдалечена, незначителна околия, докато Земан вече е — със същия чин като него — в Прага. Но може би това нищо не значи, навярно сега е тук само защото е по-необходим.

На Земан просто му бе провървяло. В неговия район близо край границата трябваше да се разследва случаят — днес вече станал прословут — с престъпника, който след Февруарските събития си предлагаше услугите на представителите на сразената буржоазия да ги преведе през границата, а после по пътя ги ограбваше и убиваше в граничните мочурища и гори.

Земан взе участие в издирването на този човек звяр и успя да се отличи така, че бе забелязан от началника на пражкия криминален отдел Павласек, който го изтегли на работа при себе си в Прага. За това бе помогнал и Калина, старият приятел на Земан от концлагера, а сега висш служител в Държавна сигурност към Министерството на вътрешните работи.

— Не успяхме да открием нищо по-съществено, другари — уморено каза Житни, — доста зле сме.

Земан доуточни:

— Всъщност нямаме почти нищо.

— Обаче сме сигурни поне в едно — продължи Житни. — Не се касае за обикновен рецидивист психопат или за човек, който си отмъщава. Действувала е група диверсанти с ясна антидържавна цел. Но дали са от местен произход или ръководени от чужбина, все още не знаем. Както и с кого са във връзка и кой ги укрива.

— Еман Захрадник сигурно знае нещо по този въпрос — избухна Матис, който, както и Мутъл, изглежда, имаше зъб на Еман. — Или навярно е един от тях. Нали го чухте как се заканваше.

— Именно защото се заканваше — започна да размишлява на глас Житни. — Според мен той е твърде прозрачен, за да се занимава с диверсия.

— А на мен все не ми излиза от главата горският — неочаквано подхвърли Земан.

— Защо? — реагира на думите му Житни. — Подозираш ли го в нещо? Смяташ ли, че всичко това има някаква връзка със сина му?

Земан поклати отрицателно глава.

— Не, не… Може въобще да няма връзка с този случай. Знаете ли всъщност защо ме изпрати тук Калина? По време на войната бяхме заедно с него в концлагера. В нашата барака имаше един Марек, нейде чак от Щрамберк. Добър младеж от провинцията… Истински другар. И знаете ли за какво го бяха пратили там? Защото укривал вещите на чичо си, който бил комунист. Все ни повтаряше: Запомнете, момчета, ако не се завърна от концлагера, мен ме предаде един нашенец, горският Босак. И не се завърна. Умря от тиф, бедничкият. И сега майор Калина получи жалба, донос от някой си горски Босак. Странно съвпадение, нали? Който някога е правил доноси, има желание да продължава да го върши. Така че Калина ме извика и ми каза: Може и да се окаже безсмислица, Хонза, но иди да провериш кой е този Босак…

Житни го слушаше заинтригувано:

— Мислиш ли, че действително може да се окаже същият?

— Не знам. По-скоро не. Проверих досието му — след войната той се преселил тук. Но откъде — не знаем. Тогава времената: бяха мътни. Името Босак е доста разпространено, а пък онзи от Щрамберк е изчезнал безследно. Дори не се занимавахме много с него. Нямахме достатъчно основания за това. Заедно с Калина прегледахме цялата картотека на гестапо, но името на Босак не фигурираше там като доносник.

— А в документацията на финансовия отдел не потърсихте ли?

— Защо?

— Известно време се занимавах със секретната документация, така че доста добре съм запознат с тези неща. Доносите за укрито имущество са се изпращали на финансовите служби. А името на довереното лице се е поставяло винаги отдолу, под сгънатия, залепен ъгъл. Обаче поради липса на време финансовите архиви все още не са обработени.

— Благодаря ти за идеята.

Земан погледна през прозореца тъмносиния небосвод, върху който също както и предишната вечер се извисяваше Млечният път и трептяха милиони звезди.

— Аз ще се заема с този въпрос — усмихна се Житни.

— Само че това няма да помогне за решаването на нашия проблем, другари — нетърпеливо се намеси Матис, опасявайки се да не забравят за него и за планицкия случай.

— Така ли мислиш? — обърна се към старшината Житни със своята загадъчна усмивка. — А какво предлагаш ти?

— Да поискаме подкрепление. Ние сме малко, а околията ни е голяма. Може да са се скрили някъде и иди търси тогава игла в купа сено. Ако разгърнем една голяма операция и претърсим цялата област, ще можем да открием поне някаква следа.

— Грешка — смъмри го Житни, — никакви големи операции. Не бива да ги изплашим. Точно обратното. Нека си мислят, че сме безсилни и съвсем лесно са успели да осъществят плановете си. Това ще ги окуражи отново да предприемат нещо. И много скоро, днес или утре, ще почнат да надигат глави и да излизат от скривалищата си…

Още много звезди паднаха, а патокът в реката многократно изкряка насън, докато светлините в прозорците на управлението на МВР в Тржемошице изгаснат и тримата приключат разговора по проблема, който трябваше да решат през този работен ден.

 

 

Когато Карел Мутъл се приближи до входа на дома си, от пруста се отлепи някаква сянка. Старият Свобода, който го чакаше там, го хвана за ръкава.

— Лоша работа, Карлик — шепнешком го предупреди той. — Чуваш ли как тряска съдовете. Намерила е нещо в джоба ти — добави, като се мъчеше да отклони Карел от вратата.

Обаче Карел се изтръгна от ръцете му и влезе в коридора. Действително откъм кухнята се носеше яростно тракане на чинни, които Бланка миеше в умивалника. Карел не се смути.

— Какво може да е намерила — подхвърли през рамо на тъста си. После рязко натисна бравата на вратата и влезе в кухнята. Съблече палтото си, прехвърли го през облегалката на един стол и седна до масата. Намръщи се и дори не поздрави жена си.

— Дай ми нещо да ям — раздразнено нареди той.

— Иди да ядеш там, където се готвиш да живееш — отсече Бланка.

Карел малко се посмути:

— Къде се готвя да живея?

Бланка се пресегна да вземе някакво писмо от бюфета и го постави пред него на масата.

— Там!

Карел вече се досети накъде бие. Хвърли един поглед на писмото и реши да отвърне гордо и надменно:

— Е, и какво?

— Значи не заслужавам да споделиш с мен намерението си да се местиш?

— Нали и двамата имахме такова намерение?

— Аз не съм сигурна дали все още имаш предвид и мен!

През това време старият Свобода, който незабелязано се бе приближил до вратата на кухнята, нерешително застана там. Боязливо гледаше ту единия, ту другия и не знаеше как да предотврати бурята, която очевидно се надигаше.

— Деца, моля ви, бъдете разумни — взе да ги моли той, но никой не му обърна внимание. Вените на челото на Карел се бяха издули до пръсване.

— Пак ли започваш? — изкрещя той на Бланка.

— След като си скрил от мен, че от фабриката вече са ти дали жилище в новите блокове в града, навярно си премълчал и за жената, която искаш да отведеш там със себе си.

— Ти съвсем си се побъркала!

— Може би ще бъдеш по-щастлив с нея — изхлипа Бланка, — ще те разбира по-добре и ще ти роди… здрави деца…

— Пак ли стигнахте дотам, побъркани хора. Но аз няма да присъствувам на разправиите ви — отчаяно извика Свобода, грабна шапката си и избяга.

— Всичко това са глупости — опита се да успокои жена си Карел. — Аз искам само едно — да започнем отново. Чуваш ли? Да започнем всичко от началото, и то по-добре. Да се махна от тази затънтена дупка, докато не съм полудял!

— Заминавай тогава!

— Но нали и ти ще дойдеш с мен?

— Нима!

— Бланка!

— Не. Нещата трябва да се оправят там, където са се развалили!

— Предупреждавам те — отново се разкрещя Карел, — че повече не мога да живея тук. Ако не ме последваш, ще замина сам.

Сега вече се разкрещя и Бланка:

— Заминавай! Още сега!

Тя бързо излезе от стаята, но след малко пак се появи, носейки завивки в ръце. Хвърли ги в скута на Карел и извън себе си от гняв, изкрещя в лицето му:

— Махай се! Но си вземи и завивките от леглото ми!

Карел стана, пребледнял като платно, взе юргана, мина в съседната стая и затръшна вратата след себе си. След като той излезе, Бланка се отпусна на един стол и се разрида.

Неочаквано зад нея изскърца вратата на антрето. Бланка не се обърна, само бързо преглътна сълзите си, изтри с ръка зачервеното си лице и попита с все още стегнато от плача гърло:

— Вие ли сте, дядо? Върнахте ли се? Ако ви трябват пари за бира, вземете си от бюфета.

Обаче никой не се обади, тишината зад гърба й беше толкова странна, че накара Бланка да извърне подпухналото си от плач лице.

Замря от ужас, нямаше сили дори да извика.

До вратата стояха двама непознати, облечени в тъмни гумирани мушами и черни чорапи на главите. В ръцете си държаха пистолети. Единият от тях глухо я попита:

— Къде е мъжът ти? По-бързо!

Бланка стана и тревожно прикри с тялото си вратата към съседното помещение, където преди малко бе влязъл Карел.

— Какво искате от него? — промълви ужасено тя. — Не знам…

Единият от мъжете разбра защо тя бе отишла до вратата и я бе скрила от тях със собственото си тяло. Прицели пистолета си в нея и заповяда:

— Лъжеш. Отстрани се!

Бланка зарида:

— Той е добър човек. Какво лошо ви е сторил?

Мъжете се нахвърлиха върху нея и започнаха да я дърпат, за да я отстранят от вратата. Бланка отчаяно се съпротивляваше.

— Няма го вкъщи, нали ви казах, че го няма… Няма го… За бога… Бягай, Карел — внезапно извика тя.

Обаче вратата зад нея се открехна, тъй като Карел я бе отворил отвътре. Той влезе в кухнята, като държеше ловджийската си пушка в ръце и я целеше в двамата неканени нощни гости:

— Елате да ви видя, щом сте дошли при мен…

И стреля.

Единият от мъжете изстена, изглежда, че куршумът го бе улучил в рамото, и побягна. Другият стреля напосоки два пъти, но също с един скок се намери до вратата. Известно време навън все още се чуваха стъпките на бясно бягащите мъже, а после настъпи тишина.

Няколко мига Бланка и Карел останаха вцепенени по местата си.

Случилото се беше толкова невероятно, че сега им се струваше, сякаш бяха сънували.

После Карел се втурна към Бланка, взе я в прегръдките си и я притисна така силно, че усети как бие изплашеното й сърчице.

— Да не си пострадала нещо, Бланичка? — разтревожено я заразпитва той и извърна към себе си лицето й, чиито очи все още бяха пълни с ужас. — За бога, кажи нещо. Нали нищо не ти сториха?

Бланка се отпусна в прегръдките му като бездушна кукла, нямаше сили да говори, само поклати отрицателно глава. Но все пак започна да усеща, че й става страшно хубаво в неговите силни мъжки ръце…

5

Плакицкият свещеник и господин директорът Томан бяха много добри приятели. И никак не им пречеше, че изповядват различна вяра, господин свещеникът — своята пророческа, а Томан работническата, болшевишката. Наистина понякога се случваше да се посчепкат заради възгледите си, но тези спорове никога не прерастваха в неразрешим конфликт, който да не допуска компромиси. С годините свещеникът бе помъдрял и станал по-толерантен. Отдавна вече не беше онзи пламенен млад проповедник, който заплашваше от амвона хората с вечното проклятие и втълпяваше в главите им своите божи правди. Дългите години служба в тази провинциална енория го бяха научили да бъде благосклонен към човешките слабости и да разбере, че светът е справедлив, прекрасен и божествен точно такъв, какъвто е създаден — с неговите страсти, прегрешения, недостатъци и заблуждения. Така че в отговор на научните, аргументи на Томан само казваше, усмихвайки се ласкаво и мъдро: Не се искат много знания, за да отречеш бога. Много повече са необходими, за да го разбереш. Когато успеете да разцепите ядрото на атома на най-малките му частици и да посетите с ракетите си всички звезди, за да докажете, че нийде над тях няма небе, когато си въобразите, че сте открили всичко неоткриваемо, тогава ще разберете колко необясним е този свят без бог. И сред излишъка от натрупани знания дъхът ви ще секне, когато изведнъж осъзнаете колко много неща още не знаете, и с уважение ще преклоните глава пред този, който е сътворил божия ред и който със своята божествена мъдрост винаги ще знае повече от вас…

Тогава Томан винаги предпочиташе да каже, че уважава религиозните убеждения на свещеника и затова няма да спори с него. А всъщност не му достигаха аргументи, за да обори това твърдение, понякога — макар и неохотно — вътрешно признаваше, че свещеникът е по-образован от него и затова е по-изкусен в софистичните спорове. Пък и разполагаше с повече време за това.

Задълженията му на свещеник не го обременяваха много и затова по цял ден можеше да се занимава с нещата, които страстно обичаше — с градината си и книгите, докато директорът посвещаваше дните си, а и вечерите, на училището, децата, подготовката на уроците, на самодейния ансамбъл и на партийната работа. Завиждаше на свещеника и заради богатата му библиотека, в която бяха събрани всички по-значителни произведения на чешката и словашката литература — не само те, но и основните философски съчинения и енциклопедически речници, в които можеше да се намери почти всичко из различните области на човешките познания. Понякога заемаше книги от него, но с чувство на неудовлетворение трябваше да ги връща недочетени, защото не можеше да преодолее умората си и да се съсредоточи в четене на такива произведения, като например „Доктор Фауст“ от Т. Ман, за който свещеникът така разпалено му говореше. Обаче свещеникът внимаваше да не се охладят приятелските им отношения и никога не изтъкваше, че е по-образован, напротив, когато по време на спор усетеше празнота в познанията на учителя, моментално променяше темата на разговора и много тактично и внимателно го насочваше към предмет, добре познат на Томан, да речем, към старата, чешка литература, която и двамата толкова много обичаха. Всъщност те бяха единствените образовани хора в селото и по тази причина не можеха да не се чувствуват близки. Бяха си необходими един на друг. Така че Томан се съобразяваше да организира събранията, политическите мероприятия и бригадите в дните, в които няма да попречат на религиозните обреди, празници и задължения на свещеника, а от своя страна последният толерираше тези акции и в проповедите си не забраняваше на вярващите да участвуват в тях, дори отронваше по някоя доброжелателна дума в тяхна полза.

Бяха свикнали да се срещат привечер в градините си, които бяха една до друга, и през оградата да си разменят растения, да се похвалят един на друг с някое разцъфнало луковично цвете, кукуряк и минзухари през пролетта, с полиандрия в разгара на лятото или със звездообразни астри през есента. Споделяха опита си в резитбата на ябълковите дървета и розовите храсти. Томан с радост очакваше тези срещи, на които можеше да си отдъхне след напрегнатия работен ден, да възвърне спокойствието и равновесието на душата си, затова се чувствуваше разочарован, ако не видеше белокосата глава на свещеника да се мярка зад оградата и не чуеше тихия му, придружен с усмивка, поздрав: Господ да ви поживи, господин директоре, ето че пак е вечер, а ние сме с един божи ден по-близо до гроба.

Тази вечер отдавна вече си бяха разменили обичайните фрази и господин директорът Томан се бе задълбочил в кабинета си над новата учебна програма и училищни инструкции, докато свещеникът бе седнал до масата в стаята си и под светлината на красивата настолна лампа четеше Библията. Странно, но колкото повече остаряваше, толкова по-силно съзнаваше красотата и мъдростта на тази книга, която знаеше почти наизуст. Така че отново и отново се връщаше към нея с нестихващ читателски интерес вече не само заради религиозното й съдържание, а за да открива с все по-голяма търсаческа страст третия или четвъртия смисъл на всяко нейно изречение и да се наслаждава на богатството на поетичния й, образен език. Все повече се убеждаваше, че тя по-скоро е велико произведение на литературата, отколкото обикновено вероучение.

И в този момент се бе замислил над текста на една от главите на „Откровение на Свети Йоана Богослова“^[1], където пишеше:

„… и седемте Ангели, които държаха седемте тръби, се приготвиха да затръбят.

Първият Ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята; и третята част от дърветата изгоре, и всичката зелена трева изгоре.

Затръби и вторият Ангел, и като че голяма планина, пламнала в огън, се срина в морето; и третята част от морето стана на кръв, и умря третята част от морските твари, които имаха душа; и третята част от корабите загина.

Затръби и третият Ангел, и от небето падна голяма звезда, горяща като светило, и падна върху третята част на реките и върху водните извори;

и името на тая звезда е пелин; и третята част от водите стана на пелин, и много човеци умряха от водите, понеже се бяха вгорчили.

Затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третята част от слънцето, третята част от месечината и третята част от звездите, за да потъмнее третята им част, та третята част на деня, както и на нощта, да не свети.

И видях и чух един Ангел да хвърка посред небето и да вика с висок глас: Горко, горко, горко на живеещите по земята от останалите тръбни гласове на тримата Ангели, които ще тръбят…“

Тези думи бяха така пророчески и силни, че свещеникът потрепери. Боже мой, та всъщност това е описанието на атомната гибел на света, това е предупредително вдигнат пръст към всички онези, които се готвят да разпалят нова война.

Свещеникът четеше вестници всеки ден и беше много добре информиран какво става по света. И трябва да се признае, че никога не пожелаваше да има нова война, па макар и тя да донесеше най-голямата победа на неговата църква. Напротив, само като си припомняше ужасите на отминалата война, обземаше го непонятен страх, затваряше се в себе си и приветливата усмивка изчезваше от очите му, които потъваха в мъглата на печалните спомени. После с часове шепнеше молитви и не беше способен да се съсредоточи в нищо друго.

Внезапно неговите размисли бяха прекъснати от едно тихо, но доста настойчиво почукване на прозореца. Той вдигна глава изненадан, че някой може да го търси в този късен нощен час. Но въпреки това стана и се затътри към прозореца — в селото живееха само добри хора, които го обичаха, и затова нямаше причини да се страхува.

— Кой е? — попита той.

Отвън се обади приглушен мъжки глас:

— Приятел. Отворете! По-бързо, моля ви!

Свещеникът по-скоро усети, отколкото видя онзи, който забързано бе изрекъл тези думи. В тъмнината зад стъклото и завесата силуетът на някаква мъжка фигура почти се сливаше с нощта. Дори не се досети да попита защо този приятел не се представи с името си и защо не чука на вратата, както е редно.

Той отвори прозореца, в стаята нахлу горещият въздух на лятната нощ и завесите се разлюляха от душния вятър, предвещаващ надигащата се буря, предшествувана от светкавиците на хоризонта.

— Какво има? Да не би някой да предава богу дух? — съчувствено попита свещеникът.

— Не! — рече непознатият и ловко се прехвърли през перваза на прозореца. — Дойдох да ви посетя. Сам ли сте вкъщи?

Човекът беше много странен, облечен бе с черна гумирана мушама, с брадясало лице и пронизващ ироничен поглед.

Свещеникът се поизплаши, когато непознатият скочи в стаята му.

— Кой сте вие? И какво искате от мен? Как така — да ме посетите. Та аз никого не съм канил и не очаквам да дойде!

— Всичко ще ви обясня. Хубаво е, че сте сам вкъщи. По-добре е да разговаряме на четири очи.

Мъжът внимателно затвори прозореца и се изви.ни.

— Прощавайте, че влизам по такъв необикновен начин, но вратата на дома ви се вижда много добре от площада.

Той бързо претърси стаята, като внимателно и професионално надникна във всички шкафове и ъгълчета.

Свещеникът се разгневи:

— Как смеете?… Веднага напуснете дома ми! На ви познавам!

Мъжът спокойно се усмихна:

— Виждате ли — а пък аз от един месец вече живея в това село.

— При кого?

— Няма значение… По-важно е, че повече не мога да остана там. И искам да се настаня у вас.

Свещеникът почна да трепери от възмущение. Съзнаваше, че поради напредналата си възраст не е достатъчно силен, за да изхвърли този натрапник от къщата си.

— Как така?… Не разбирам… Нямам нищо общо с вас… Идете си… моля ви… С какво право…

— Може би искам да се позова на вашата християнска любов към хората — ухили се непознатият.

— Аз съм възрастен човек и ми е нужно спокойствие!

Свещеникът си възвърна енергията, освободи се от вцепенението на първоначалната уплаха, която бе вдървила краката му, и с един скок се намери до прозореца, който широко отвори. Знаеше, че е достатъчно да извика само веднъж, за да се събудят всички в селото и да вдигнат тревога в задушната бурна нощ.

— Идете си!… Веднага излезте… или ще викам за помощ!

Обаче непознатият не помръдна от мястото си, само тихо, подигравателно попита:

— Кого? Може би отец Лоренц?

Свещеникът се сепна, забрави справедливото си възмущение и устните му пребледняха от страх. Взе да се предава бавно, сякаш с колебание, затвори прозореца и прошепна:

— Но той… Какво знаете за него? Та той отдавна вече не живее тук…

Непознатият се усмихна, разбра, че точно на място бе споменал това име, което разстрои свещеника.

— Да, не живее тук. Сега е в Мюнхен. И често си спомня за вас. С добро, разбира се. И ми показа много интересни писма от вас от старите времена. И от войната.

На свещеника му прилоша. Само успя да промълви:

— За бога… Кой сте вие всъщност?

Непознатият знаеше, че вече е сразил упорството му. И затова му отвърна спокойно, с нотка на превъзходство, по-скоро като заповед, отколкото като молба:

— За вас аз съм… да речем, един щабен капитан. Засега това ви стига. Покажете ми леглото! Умирам за сън.

Както казват, случайността е божа работа.

Човекът, когото търсеха Земан и Житни в това село и който сега се настани в свещеническия дом, беше щабният капитан Кристек от техния лов на лисици по време на Февруарските събития.

6

Къщата беше пълна с хора. Те фотографираха, взимаха отпечатъци от пръсти, определяха траекторията на патроните, измерваха ъгъла на изстрелите и търсеха празни куршуми и гилзи.

Зад оградата напираше групата зяпачи, смаяни от събитието, което силно бе разтревожило цялото село, тъй като и най-старите му жители не помнеха подобно нещо. Вярно, че някога тук бяха убили един свещеник, но това вече се бе превърнало по-скоро в легенда, отколкото в действителна случка. Беше се разиграла преди повече от век и някои твърдяха, че го сторили братята на свещеника, а други — неговият извънбрачен, непризнат син. Много вода бе изтекла оттогава, така че днес хората не съвсем уверено сочеха на гробището един прекатурен кръст и разядена от ръжда оградка. Надписът беше съвсем нечетлив, бяха го изтрили многобройните дъждове и изневеряващата човешка памет — господ знае кого всъщност бяха погребали в този изоставен, пропаднал гроб.

И ето че сега в това мирно селце, където познаваха всеки човек от прохождането и първата му поява на прашния площад, където се знаеше в кой дом какво се готви в момента за обяд, в коя къща мъжът е посегнал да удари жена си и кой в кого се е влюбил, без малко пак да стане убийство! Невероятно!

Те търпеливо стояха пред къщата на Мутъл, надзъртаха в нея през прозорците и открехнатата врата, коментираха всяко действие на криминалистите и с неотслабващ интерес слушаха думите на стария Свобода, който се чувствуваше герой на деня и на всеки по-късно дошъл посетител разказваше за случилото се, като го допълваше с нови подробности.

— … голям късмет имаше Карел, че държеше в стаята своята стара ловна карабина и патроните. Но ако аз си бях вкъщи — важно изгледа той наобиколилите го хора, — нещата щяха да се развият по-иначе. Щях да грабна секирата или ножа и да застанем двамата срещу тях…

— Какъв ужас — уплашено рече една от надничащите жени. — Човек да не може да се чувствува сигурен в собствения си дом!

— А казват, че така щели да постъпят с всеки, който помага на комунистите — тихичко добави друга и смутено се огледа. — Казват, че така пишело в позивите.

Групата зяпачи и любопитни коментатори отвън дразнеше Матис. От една страна, му се струваше, че тяхното любопитство пречи на експертите да се съсредоточат в работата си, а, от друга, се опасяваше двамата му началници — Житни и Земан — да не си помислят, че не се ползува с достатъчно авторитет и не може да въведе ред в района си. Затова излезе на прага и се развика:

— На какво прилича това? Разпръснете се, тук не е театър!

Тълпата любопитни се подчини на строгата му заповед и на авторитета на униформата му, отстъпи на почтително разстояние, но не се разпръсна, а още повече се сплоти. Никой не беше в състояние да ги пропъди оттам, дори и да ги обливат с маркучи вода.

Обаче Земан и Житни не им обръщаха внимание. В своята професия бяха свикнали да срещат любопитството на жадната за сензация тълпа при такива случаи. Те седяха заедно с Карел Мутъл край масата в къщата и спокойно чакаха резултатите от работата на оперативната група.

— Най-после се осмелиха да си подадат главите от дупката и дори ти успя да видиш двама от тях — замислено каза Житни на Мутъл. — Сега поне не са за нас само химери, а хора от плът и кръв, с определен ръст, психология, страх — и отпечатъци от пръсти.

— Само че засега тези глави са без лица — възрази Земан. — И ние сме длъжни колкото се може по-скоро да открием кои са, защото представляват голяма опасност, особено за него — кимна той към Карел.

В този момент отвън някой се провикна с прегракнал и малко пиянски, но затова пък още по-безстрашен и пронизителен глас:

— Я гледай ти, какво става тук? Тъпкано е с полицаи.

Това беше Еман Захрадник, който току-що бе довтасал с акордеона, с който никога не се разделяше и галено наричаше „моят ревльо“. Той си пробиваше път сред тълпата зяпачи, за да види любопитното зрелище в дома на Мутъл, и без да подозира какво всъщност се бе случило, весело се провикваше:

— Дали не са дошли да приберат Мутълчето направо от дома му? Би било чудесно… Да, навярно е така — уверяваше сам себе си с повишеното настроение на пийнал човек. — Падна в капала. Най-после… Видяха му сметката…

И тъй като беше свикнал да разиграва сцени пред всички и му правеше голямо удоволствие, когато хората се смееха на неговите палячовщини, бабаитски се разкрачи, разтегна докрай своя „ревльо“ и запя:

— Е, видя ли, Кайо,

че накрая те пипнаха.

Това, мили Кайо,

не биваше да правиш,

сега тепърва ще опознаеш

твоите братя ченгета,

като те, Кайо, направят на парчета…

Този път обаче никой не се засмя на шегата му. Хората бяха твърде разтревожени от случилото се, така че неговата язвителна пиянска песничка остана мъчително да виси във въздуха като удивителна. Тази провокация беше толкова груба и прозрачна, че Матис взе да заеква от възмущение:

— Още ли ще го търпим, другари?

И Земан също като него кипна, още повече, че ставаше въпрос за Карел. Неочаквано строго той заповяда на Матис:

— Знаеш ли какво? Арестувай го! Все пак ми се струва, че трябва да го поразпитаме.

Това негово решение беше толкова рязко и прибързано, че Житни изненадано погледна Земан. После само леко присви рамене и се обърна към групата експерти, за да ги попита готови ли са резултатите.

Хората на площада се смутиха и почнаха бавно да се разотиват.

Разбраха, че действието беше свършило.

С първия арестуван.

 

 

Беше неделна утрин.

От всички високоговорители, окачени по плевниците и къщите на селото, загърмяха песни за социалистическото строителство. Ехото многократно ги повтаряше. Върху фасадата на кръчмата бе прикрепен голям плакат. Той подканяше всички граждани да се явят на общо събрание в отговор на опитите на класовия враг да попречи на изграждането на социалистическото село. Така хубаво го бе съчинил и написал Карел Мутъл.

Но това не беше всичко.

Над вратата бе окачен още един лозунг с набързо и неумело изписани букви:

Кооперативната кравеферма — още един удар срещу подпалвачите на война.

Нова крачка напред към щастливото бъдеще на селото!

Но площадът беше безлюден, сякаш всички в селото бяха измрели. Само няколко безпризорни кокошки се ровеха из прахоляка на пътя, пред входа на кръчмата се бе събрала групичката комунисти — Карел Мутъл, Бабицки, Ана Шандова и нейният брат, секретарят на ОК на ЧКП^[2] Павел Шанда, който бе изпълнил обещанието си и бе дошъл да присъствува на събранието. Сега нетърпеливо поглеждаше часовника си:

— Как мислите, другари, ще дойдат ли още хора?

Карел Мутъл нервно пушеше, палейки цигара от цигара.

— Ще дойдат — упорито твърдеше той, може би за да убеди и самия себе си. — Сигурен съм, че ще дойдат — винаги са идвали. А сега още повече ни уважават, след като стреляха по нас — пошегува се той с горчива ирония и понечи да ги оправдае пред Шанда: — Нали знаеш, на село всичко става много бавно. Докато си навлекат черните официални костюми — това са родилни мъки… Свикнали са да ходят в удобното си работно облекло или в монтьорски комбинезони…

Шанда отправи към него поглед, пълен със съмнение:

— Какво направихте, за да осигурите присъствието им?

— Съобщихме им по радиоточката и лично на всеки един. Вчера ходихме да ги агитираме по къщите. Окачихме обявления по всички ъгли, както навярно си забелязал. А сега пак пратихме Йожка Вчелак да ги вика и да ги накара да побързат.

Музиката от високоговорителите замлъкна, разнесе се някакво хриптене. Карел Мутъл с надежда извърна глава към фасадата на кръчмата.

— Чуйте — привлече той вниманието и на останалите. Неволно всички послушно вдигнаха глави към небето, откъдето като божие послание се разнесе неестествено тържественият глас на Томан:

— Отново напомняме на всички граждани да побързат да се явят на общото събрание на ЧКП, ОНС и ТКЗС, което ще се проведе в присъствието на секретаря на ОК на ЧКП в местната гостилница. Край на съобщението!

После по високоговорителя се разнесе бодра маршова песен, която след малко отново бе прекъсната от същото съобщение. Радостно приповдигнатото настроение на този енергичен марш звучеше някак чуждо и нелепо сред угнетителната тишина на празния площад.

— Е, какво? Има ли резултат? — отдалече се провикна господин директорът Томан, който задъхано притича от училището.

Никой не му отговори. А и не бе необходимо, тъй като след малко господин директорът сам се убеди, че селото си остана мъртво, изпокрито зад пердетата и мушкатата на прозорците, които като слепи, безжизнени очи гледаха към площада. Само две облечени в черно бабички с молитвеници в ръце скришом се промъкнаха покрай зида, за да идат на черква, тъй като все пак беше неделен ден.

Томан само въздъхна. Засрамено наведе глава пред Шанда.

Обаче Анка Шандова не можа да издържи. Беше свикнала да действува, непрекъснато искаше нещо да организира, да предприема, да тича ту тук, ту там, да бъде навсякъде. Това безпомощно чакане я изнервяше, не можеше да понася да стоят тук като стълбове.

— Ще ида да видя дали има достатъчно столове — неочаквано рече тя. — И ще поръчам бира за председателската маса. Какво ще желаеш, Павле? Лимонада, бира или кафе?

Павел Шанда не отвърна, беше му ясно, че в този момент въпросът е излишен и че Анка не очаква да получи отговор. Само иронично погледна сестра си, която бързо изчезна в кръчмата.

Карел Мутъл изгуби търпение. Хвърли цигарата, изтича насред площада, обърна се с лице към белите, недостъпни и безмълвни къщи и изкрещя с прескачащ от гняв глас:

— Какво става с вас, хора? По дяволите, искате да тръгнем да ви молим ли?

Тишина.

Само тук-таме няколко перденца зад гъстата редица от саксии с бегонии, мушкато и традесканции леко трепнаха, бързо пуснати от онези, които допреди малко любопитно надничаха зад тях.

Единственият човек, който се появи на площада, беше председателят на стопанството Вчелак. Той умърлушено се приближи до Карел и уморено му рече:

— Защо крещиш? Излишно е. Никой няма да дойде.

— Как така? — не можеше да повярва Мутъл.

— Страхуват се!

— Но от какво?

— От всичко. От пожара в кравефермата, от това, че стреляха по теб и че вчера арестуваха Еман. От всичко. Прекалено много е за това село.

Мутъл безпомощно стисна юмруци:

— Дръвници! Наплашени, страхливи говеда!

Вчелак го сгълча:

— Не ги ругай! Защо се възмущаваш? Та ти също се боиш!

— Кой? Аз ли? — конвулсивно се разсмя Мутъл.

— Викаш ги на събрания, а ти самият искаш да бягаш оттук!

— Аз ли?

— На всички вече е известно, че искаш да се преселиш в града. Но никой не те упреква, не те ругае и не ти се сърди. Напротив, казват, че постъпваш разумно. Сега тук…

Мутъл беше потресен от спокойните думи на Вчелак и неуверено почна да се защитава:

— Но това не е истина… Аз…

Обаче енергичният глас на Шанда го прекъсна:

— Не се карайте! Няма смисъл, другари! Положението тук е по-сериозно, отколкото си мислех. Трябва да го обсъдим в околийския комитет.

Той се сбогува, като се ръкува с всеки от тях, и забърза, към татраплана, който го чакаше на сянка зад кръчмата.

Автомобилът замина, но по високоговорителите продължаваха да гърмят песни за социалистическото строителство. Изведнъж се почувствуваха страшно потиснати и тъжни. Известно време Карел упорито мълчеше, а после се обърна към господин директора:

— Довечера ще свикаме извънредно съвещание на партийния комитет при вас в училището, господин директоре. Съгласен ли сте? Моля ви.

И без да чака отговор, мина покрай широко отворената, напразно очакваща посетители в неделния ден, кръчма и замислен, с наведена глава си тръгна, към къщи.

В този момент най-после нечия милосърдна ръка изключи местната радиоуредба и сложи край на нейния престорен оптимизъм и весело настроение, прекъсвайки по средата вече неколкократно повтаряната строфа…

7

До този момент старшина Матис се бе радвал на лек и приятен живот. Роден в семейството на селски обущар от Тржемошице, той бе изучил железарския занаят в близкото градче, но по време на редовната си военна служба така се привърза към униформата, че след като се уволни, подаде молба да го приемат в НМ. След кратко обучение и някой и друг курс го назначиха в управлението на НМ в селищния център, който беше неговото родно място. Службата му не беше тежка. От време на време се случваха дребни кражби, сбивания на танцови забави или пък да катастрофира някой от онези буйни селски младежи, които като луди караха мотоциклетите си. Така че имаше достатъчно свободно време и всеки ден — от ранна пролет до късна есен — можеше да се занимава със своята голяма страст — риболова. По време на служебните си обиколки винаги носеше със себе си сгъваема, въдица и при всеки удобен случай сядаше край брега, хвърляте кордата във водата, наблюдаваше поплавъка и чакаше. Не че толкова държеше на уловената риба, всичко, което хванеше, го раздаваше по пътя из селата, повече го привличаше онова спокойствие и блаженство, което изпитваше, съзерцавайки водната повърхност на някоя река или езеро.

Всички местни хора го познаваха, приятелски го поздравяваха и му казваха галено Вашек. В негово лице те виждаха по-скоро човека от тяхната среда, селянина, отколкото милиционера, но все пак — с известен респект към униформата, която носеше — не забравяха да му предложат месо от закланото прасе, когато минаваше край къщата им, или да го почерпят с бира или чашка ракия в местната кръчма, когато притвореше очи и оставеше някоя компания да си доиграе на карти след края на работното време.

Не постъпваше точно според наредбите, но Матис беше достатъчно умен да разбере, че ще постигне много повече в селата, ако прояви разбиране към хората, отколкото ако се отнася строго и студено към тях. А те пък от своя страна му казваха всичко без задръжки, не прекъсваха разговорите си, когато се случваше да влезе в някоя кръчма, или да се качи в автобус, така че той беше много добре информиран за всичко, което ставаше в неговия район. Познаваше отблизо всеки човек и веднага можеше да различи чужденците, които преминаваха през родния му край. Често му се случваше да предотврати някое закононарушение, преди то да бъде извършено, просто защото в близките си контакти с него хората забравяха, че всъщност работи в милицията, и издрънкваха всичко. Така че беше много доволен от службата си — от беден и пренебрегван обущарски син се бе превърнал в авторитетна личност, уважавана наравно с местните величия — председателите на народните съвети, на кооперативните стопанства и партийните секретари — и по време на различните празненства и гощавки сядаше до тях на трапезата. Само едно нещо все още му пречеше да бъде напълно щастлив — не беше женен. Но някак се стесняваше, когато беше в униформа, да бъбри лекомислено и да се шегува с девойките — а явно без това не вървеше. Но се надяваше, че все някога — рано или късно — ще срещне своята избраница, с която ще се събере и без тези неща.

Сега обаче бе свършено с идилията в живота му. Събитията в Планице внезапно му отнеха увереността и спокойствието — разбра, че се бе заблуждавал, че не знае всичко за своя район и хората, които живеят в него.

Всичко това го караше да се чувствува нещастен. Струваше му се, че са извършили предателство спрямо него, че са отвърнали с черна неблагодарност на приятелството и доверието, с които се отнасяше към всички. Неговият малък, грижливо изграден, свят на рибар изведнъж рухна заедно с изстрелите в Планице. Как ще продължи да живее по-нататък тук? Хората почнаха да свеждат поглед и страхливо да го избягват, когато понечеше да спре да си поприказва с тях. Вече не го наричаха „нашият Вашек“, а тржемошицкия милиционер, който разследва нападението в Планице, като че ли той имаше вина за случилото се, сякаш и върху него се бе лепнало някакво петно от позора в това село. Затова страстно желаеше да приключи колкото може по-скоро този случай, да залови престъпниците и да ги ликвидира подобно на цирей от здравото тяло на своя район и да почне да се чувствува както преди. През тези дни той напълно се отказа от риболова, не се прибираше вкъщи, денем и нощем стоеше в управлението, не спеше, многократно и щателно разпитваше Еман Захрадник, преброди надлъж и нашир своя район, посети всички свои хора, които му даваха информация — но всичко беше напразно. На сутринта след онази фатална нощ се изви буря и най-после заваля дъжд, който бе освежил въздуха и напуканата земя, но бе заличил всички миризми и следи от стъпки.

Изморен и отпаднал, с посърнало, недоспало лице, огорчен от неуспеха, той дремеше на бюрото си, когато Земан влезе в неговия скромен, просто обзаведен, кабинет.

— Житни още ли не се е обадил? — нетърпеливо попита той.

Матис бързо скочи от стола, разтърка очи, за да се съвземе, и отрицателно поклати глава.

Земан, който изглеждаше също толкова изморен и недоспал като старшината, отиде до умивалника и започна да плиска лицето си с хладка вода.

Матис лекичко се протегна, прозя се, после отново седна до масата и запали — коя ли вече поред — цигара. С пресипнал глас зададе на Земан въпроса, който най-много го тревожеше в този момент:

— А подкреплението? Ще ни изпратят ли някого?

— Идвам направо от околийския комитет… От понеделник сутринта ще се въведе непрекъснат милиционерски караул… Ще ни помогнат да претърсим целия район…

— Слава богу! — облекчено въздъхна Матис. — Най-после! — И откровено сподели: — Има моменти, другарю лейтенант, когато ми идва да се откажа от този занаят!… Чувствувам се безпомощен, самотен селски старшина, който, когато се случи нещо по-сериозно, е безсилен да помогне на хората си…

Земан започна да изтрива с пешкир лицето си и да го утешава:

— Не се отчайвай, момче. Веднага щом открием и най-малката следа, така ще се развихри, че ще видиш. Докъде стигна с Еман?

Матис се намръщи:

— Изморих се до смърт с този човек… И нищо не можах да изкопча от него… Само си прави майтапи!

Земан се усмихна, като си представи картинката, която представляват двамата по време на разпит.

— Къде е той сега? Доведи ми го тук!

Матис тръгна към вратата на съседното помещение, в което бе задържан Еман Захрадник, отключи я и строго рече:

— Еман!

От вратата бавно и лениво, с ръце в джобовете, излезе Еман Захрадник. Той беше брадясал и с изпомачкани от търкалянето по нара дрехи. Като забеляза Земан, той шутовски му се поклони:

— Добър вечер, ваша милост… Пак ли разпит? Не е ли по-добре да идем да изпием една бира?

Матис отчаяно рече:

— Виждате ли го? — А после се разкрещя на Еман: — Тези твои Швейкови номера ми дойдоха до гуша. Застани мирно!

Еман шутовски застана в стойка мирно:

— Щом като сте ме надробили, сега ме изяжте, рекъл Яношик^[3], когато го обесили за ребрата.

Матис отново се разгневи:

— Тебе трябва да те обесят за…

Но не успя да довърши, Земан рязко го прекъсна:

— Е, кажете? Как всъщност стоят нещата с вас?

— Много просто. Съставете някакъв протокол, аз ще го подпиша — и после може да ме пъхнете в затвора. Друг изход не може да има…

— Защо?

— Защото имам лош класов произход. За вас аз съм кулак — значи работата е ясна, нали така?

Земан започна да проявява интерес към този човек. Той му посочи кушетката.

— Седнете. И ми кажете какво ви е накарало да се превърнете в такъв…

Еман се засмя:

— Хулиган ли? Вие сте първият, който ми задава такъв въпрос. Всички останали считат, че е съвсем естествено да съм хулиган.

— Но защо?

Еман кръстоса крак върху крак, сякаш си беше вкъщи или в кръчмата:

— Още като бях малък, нашият господин директор ми предсказа това. Винаги ме предупреждаваше: Еман, ти ще свършиш на бесилката. Но въпреки това той беше добър към мен. Галеше ме по главата и ми даваше по някоя ябълка от градината си. Вкъщи никога не ми даваха, всичко трябваше да се продаде, за да се трупа още повече имот. Баща ми ме караше да работя от сутрин до вечер, за да увеличим имота си. И затова почнах да го мразя — този имот! Да, и знаете ли защо не ме обичат планицките селяни? Не защото съм кулашко синче, а защото никога не съм се отнасял с уважение към имота. Такова богатство, казват, и не могат да разберат, че… аз всъщност съм ви благодарен, че ми го отнехте. Сега съм свободен като птица. Дори не беше необходимо да бързате толкова, след време аз щях да пропия земята…

Матис гневно избухна:

— Престани! Заради тези негови провокационни приказки бих го държал в затвора, докато пукне, другарю лейтенант.

Еман спокойно му отвърна:

— Знам, Матис, и очаквам да го направите, та нали в това се състои вашата класова борба. Нали ви казах: съставете протокола, изпратете някого да донесе бира и аз ще го подпиша. Нека не се мъчим дълго в тази жега.

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Търсят ви от Прага, другарю лейтенант.

В слушалката се чу далечният развълнуван глас на лейтенант Житни:

— Ти беше прав, Хонза, намерих досието му в Рузинския архив. Горският Босак е идентичен с лицето, което е помагало на гестапо. Може би има връзка с вашия случай. Може накрая да се окаже, че това е следата, която търсим. Който веднъж е бил предател… Веднага се връщам, след три часа съм при вас. През това време приготви патрулната кола и като дойда, ще тръгнем!

И постави слушалката върху вилката.

Господи, помисли си Земан, колко прав се оказа Калина в своите предчувствия!

И отново пред погледа му премина онова странно, недействително видение, което понякога тревожеше съня му. Огради от телена мрежа и глад… Нощ и мъгла… Безкрайна кал и димящи комини на хоризонта… Крясъците на охраната и бясното, ожесточено виене на кучетата… Вечният страх от проверките и селекциите, при които животът на всеки от тях висеше на косъм в зависимост от моментното настроение на зверовете в есесовски униформи… И омразата… Ненавистта към онези, които бяха причината да попаднат в този ад… Омразата към хората хиени, към онези техни съотечественици колаборанти, които не се гнусяха да изпращат на смърт други човешки същества, за да спечелят благоразположението на онези, които тогава бяха неканени, омразни господари на тяхната земя…

А сега бяха открили една от тези хиени. И това беше хиена, която сега искаше да продължава да хапе и убива…

С трепереща ръка Земан постави слушалката върху вилката, напълно погълнат от това неочаквано съобщение, съзнаваше, че е от голямо значение и че ледовете почват да се раздвижват. После си даде сметка, че Еман Захрадник все още се намира в кабинета, и заповяда:

— Освободете този дърдорко, старшина!

Старшина Матис недоумяваше и понечи да възрази:

— Другарю лейтенант…

Но Земан рязко го прекъсна:

— Без възражения! Казах — освободете го!

Матис ядосано отвори шкафа и хвърли върху скута на слисания Еман акордеона, връзките на обувките му, колана и няколкото други вещи, които му бяха отнети при арестуването.

— Хайде, измъквай се, Швейк!

Хвана го за лакътя, вдигна го и го заблъска към вратата. Обаче Еман не пропусна да подхвърли на Земан:

— После да си нямате неприятности за това, господин лейтенант. По политическа линия!

И излезе. Чак тогава Земан — обзет от трескава енергия, обясни на Матис какво го бе накарало да вземе това решение:

— Поне той няма да ни пречи тук. Веднага ме свържи с околийския следователски отдел! Тази вечер… ще нанесем решителния удар! Ще унищожим гнездото на осите!

8

Беше приятна лятна привечер, тиха и спокойна, както обикновено се случва в неделя. По земята нямаше и следа от влагата на дъжда, който бе паднал по време на завчерашната буря. Отново излъчваше само суша и горещина, които през целия ден проникваха в нея заедно с тежкия дъх на съхнещи треви, от който и хората, и пчелите се чувствуваха като пияни.

Бланка бе отворила широко входната врата, за да може в къщата да навлезе свеж въздух. Опряна на рамката й, тя машинално наблюдаваше стария Свобода, който хранеше със сочна трева зайците в дъното на двора. Но в мислите си беше съвсем другаде, събираше сили, за да се осмели най-после да се обърне към стаята и да попита:

— Много ли те измъчва това?

Карел се бе излегнал на дивана веднага след като се върна от онова злополучно събрание. Стана само за да обядва, но това не го ободри, яде набързо, без желание. После отново си легна, но не заспа, само мрачно гледаше тавана и размишляваше. Бланка търпя това през целия ден, но накрая не издържа.

— Кое?

— Че хората не дойдоха на събранието.

— Не. Защо мислиш, че ме измъчва?

— Така. Цял ден лежиш и дума не проронваш.

— Размишлявам!

— За какво?

— За какво ли не. Понякога е необходимо човек да подреди мислите си.

— А за нас двамата мислиш ли?

Тя изрече боязливо този въпрос. Това беше, което най-много я тревожеше и за което мислеше през цялото време. Напрегнато впери поглед в него, но вече бе почнало да се свечерява и не можеше да види лицето му.

Карел помълча известно време, а после потвърди:

— Също и за нас!

Бланка се притисна до вратата като пружина, изопната като тетива на лък от някакво вътрешно напрежение, от някаква трескава решителност.

— Тази вечер ще останеш ли при мен вкъщи?

— Защо?

— Искам да ти кажа нещо, Карел!

— Тогава кажи го.

Тя си пое дъх и изрече това, което цял ден бе обмисляла:

— Ти беше прав!

— В какво?

— Че трябва да се махнем оттук. Още утре, в другиден… Защото иначе ще те загубя… А аз не искам да те загубя… Не бива!

Карел пак помълча известно време, навярно изненадан от думите й. После тихо рече:

— И аз искам да ти кажа нещо!

— Какво?

— Че никак не бях прав.

— Как така? Не те разбирам!

— После ще ти обясня.

— А защо не веднага?

— Защото ми е необходимо повече време, а сега трябва да вървя в училището, където комитетът ще се събере на съвещание. Бих искал да бъдеш близо до мен, когато ще ти го кажа… Да ти обясня бавно, без да бързам… Да те помилвам… или да те целуна… когато, да речем, не разбереш нещо.

От тези негови думи на Бланка й секна дъхът. Не можеше да повярва на ушите си, в главата й настъпи хаос. Втурна се към Карел, приклекна пред него до дивана и трескаво го запита:

— Господи, Карел, ти пак ли ме обичаш?

Карел нежно я помилва по главата:

— Не пак. Аз все така продължавам страшно много да те обичам. Само че не умея да ти го кажа, както по-рано.

Тя се притисна в него, до болка зарови пръстите си в черните му къдрици и бързо почна да целува челото, лицето и устните му.

— А аз, глупачката, си мислех… Измъчвах се като луда… Само едно нещо има смисъл в живота… че се обичаме, че сме живи, че съществуваме. Всичко останало е глупост, безсмислица. Бях неразумна и се срамувам от това. Искам да бъда с теб, чуваш ли? Искам да имам само теб, в противен случай не искам да живея. И ще те последвам навсякъде, където пожелаеш да идеш…

Карел внимателно се освободи от прегръдките й, стана и си облече палтото. Загадъчно се усмихна:

— Може би няма да ти се наложи да идеш толкова далече…

Бланка го прегърна и взе да го моли:

— Остани тази вечер при мен, Карел, моля те! Имам толкова много неща да ти кажа.

— Трябва да ида. Самият аз свиках съвещанието на комитета… А ние двамата ще имаме на разположение цялата нощ, за да си поговорим — прошепна в ухото й той, преди да тръгне. На вратата се сблъска със стария Свобода, който изтълкува излизането му по съвсем различен начин и огорчено подхвърли:

— Пак ли? Боже, деца, що за живот е вашият?

Карел нищо не отвърна, само мълчаливо излезе от къщи.

Обаче Бланка прегърна Свобода през раменете и се разтанцува с него из стаята.

— Какъв живот ли? Прекрасен! Чудесен! Страшен! Толкова съм щастлива, татко!

 

 

Господин свещеникът се бе вглъбил в една книга, или поне се преструваше, че чете. До масата щабният капитан Кристек сръчно пълнеше пистолетите си и английския stengun, с които беше въоръжен. Това занимание изглеждаше твърде странно за обстановката в стаята с разпятието на Христос върху бялата варосана стена и алената капчица вечна светлина под него. Но Кристек вършеше всичко това така естествено, сякаш чистеше леща, и свещеникът дори не съзнаваше целия ужас на неговите действия. И двамата мълчаха, потънали в размисъл и лични спомени. През главата на Кристек преминаваха като на ускорена филмова лента спомените от последните пет години от живота му. Сега те му се струваха по-скоро като някакъв кошмар, а не като изживяна действителност. След неуспешния опит за бягство през февруари четиридесет и осма година бе принуден да излежи една година в килията за криминални. После го освободиха, но, естествено, не можеше да се върне вече в армията, бяха го изхвърлили окончателно от там. Не успя да се примири, така че с чувство на несправедлива обида и горчива омраза постъпи на работа в горското стопанство. Половин година издържа на този тежък и унизителен труд в Шумава, а после намери човек, който успешно го преведе през границата. Най-после мечтата му бе осъществена. Беше извън страната. Но не успя дълго да се наслаждава на прословутата свобода на западния свят. Първо го пратиха в лагер за бежанци, после в тренировъчен лагер и накрая отново тук със смъртен страх, лазейки по корем под бодливата тел като вълк единак. Но поне му възвърна чувството, че още не се е предал, че отново е мъж и воин и че се бори. Обаче спомените за преживяното не бяха твърде приятни и затова той предпочете да наруши мълчанието през тази спокойна вечер:

— Какво четете, господин свещеник?

— Житието на светците.

— Религията е хубаво нещо. Завиждам ви.

— А вие не вярвате ли?

Кристек само направи кисела гримаса и отрицателно поклати глава.

— Не.

— В нищо?

— Не.

— А в това, което вършите?

Щабният капитан се усмихна:

— Вие сте интелигентен човек, господин свещеник. Затова няма да ви лъжа. Ще ви кажа: За да може да вярва човек в нещо, трябва да не го познава много добре.

— Аз пък твърдя точно обратното — възрази свещеникът, — колкото по-добре и по-задълбочено познаваш нещата, толкова по-силно ще вярваш.

— Да, и затова може да се вярна само в бога!

— Тогава защо вършите това?

— Защото съм изпълнен с омраза.

— Към режима ли?

— Не. Към себе си.

— Не ви разбирам.

Щабният капитан Кристек беше в настроение да води разговор и затова попита:

— Знаете ли какво значи халбменш?

И без да дочака отговор, започна да се изповядва, да излива огорчението и омразата, натрупани в него:

— Хайде, кажете… Не се страхувайте… Непълноценен човек! Една глупава ругатня, която много често съм слушал. И знаете ли къде? В тренировъчния лагер от устата на онзи смрадлив луничав Венцел, американски фелдфебел от СС, който ни учеше на всичко възможно, но най-вече как да презираме сами себе си. И знаете ли, че онзи Венцел беше прав? Защото всъщност аз проиграх всичко в живота си, не успях да доведа нищо докрай — любовта, учението, кариерата, съществуването си, — всичко изоставих по средата и станах за смях на хората — непълноценен човек, халбменш, разбирате ли? Господи, как се отнасяше с мен в Бавария онзи Венцел! „Вие ли, казваше, твърдите, че сте бивш щабен капитан от чехословашката армия? Вие? Който сте само един халбменш?“ Той, който служеше в интендантството и се занимаваше с незаконна търговия на дъвки и бракувани войнишки парцали… Знаете ли на какво е собственик сега? На най-скъпия офицерски бар в Мюнхен. Но дълго няма да бъде сам, повярвайте…

Свещеникът седеше прегърбен в креслото си, истеричното избухване на Кристек го беше стреснало. Изплашено прошепна:

— Защо ми говорите всичко това?

— Защото отдавна искахте да ви се изповядам… Знам това много добре… Усещам го… Вие горите от любопитство да узнаете за какво всъщност воювам. Ще задоволя любопитството ви — не заради бога, както правите вие, нито пък заради някакви глупави идеали като комунистите… а за да мога поне веднъж да извърша нещо голямо, значително, толкова значително, че когато се върна там, да ударя по масата и да им докажа, че те… те са непълноценни хора, защото сред тях няма такъв воин като мен — че съществуват още по-големи подвизи от техните.

Свещеникът страхливо изохка:

— Господи… а какво ще стане с нас тука?

Кристек, който се бе обърнал с гръб към масата, все още развълнуван от своята изповед, бавно се извърна. Без да щади свещеника, студено му рече право в лицето:

— Вие вече си имате своите подвизи тук… Някои от тях още от времето на окупацията, нали? Тогава продължавайте да се борите… Заедно с нас.

В този момент някой настойчиво почука на входната врата. Кристек светкавично скокна, зареди пистолета си и изсъска:

— Кой идва?

Свещеникът вцепенено седеше в креслото си, сякаш се бе парализирал. Прошепна ужасен:

— Не знам. Не очаквам никого.

И заеквайки от страх, изрече най-голямото си опасение:

— Може би милицията?

Кристек енергично възрази:

— Глупости!

— Какво да правя?

— Идете да отворите — заповяда Кристек — и вижте кой е! Но през цялото време си мислете, че се целя в гърба ви.

Той се скри в ъгъла зад един голям шкаф с освободен предпазител на пистолета.

Разтрепераният свещеник стана и се затътри по коридора към външната врата. После със свито от страх гърло попита:

— Кой чука?

Отвън се разнесе звънкият глас на Бланка:

— Аз съм, господин свещеник. Бланка. Отворете!

Ключалката изщрака, свещеникът отвори вратата, но остана да стои на прага. Не покани Бланка, да влезе вътре.

— Защо идваш? Нали днес е неделя? Никога по-рано не си идвала в неделните дни, защото той си е вкъщи.

— Само че днес го няма.

Свещеникът изтълкува думите й погрешно:

— Дотам ли стигнахте? Напусна ли те?

Бланка се засмя:

— Не. Само отиде на съвещание в училището. Ще се върне най-малко след два часа. През това време аз ще ви поразтребя къщата.

Тя понечи да влезе, но свещеникът разтревожено й препречи пътя и я хвана за ръката:

— Не… Не бива да влизаш вътре.

Тя се озадачи, не можеше да проумее на какво се дължи тревогата, изписана върху лицето му.

— Защо? Какво става днес с вас, господин свещеник?

Свещеникът беше натясно, затова бързо и неубедително взе да й обяснява постъпката си:

— Аз вече не желая… да ми помагаш… скришом от мъжа си. Знам, че не е съгласен, а ти трябва да му се подчиняваш, както повелява светата църква. Заповядвам ти… в името на светостта на брака… върви си… върви… Моля те…

Бланка не можеше да проумее на какво се дължи неговата паника. После си помисли — той е възрастен човек, редно е понякога да проявява капризи. А може и да го мъчи нещо в момента, някаква старческа болест или нещо такова, и затова иска да остане сам. Затова му се усмихна и примирено отстъпи:

— Както обичате, достопочтени отче!

Вратата след нея отново хлопна, свещеникът млъкна и облекчено въздъхна.

Щабният капитан Кристек излезе от скривалището си, затвори предпазителя на оръжието и го пъхна в кобура под мишницата си.

— Приятно момиче — рече той. — Има огън в нея.

Свещеникът уморено седна в креслото и изтри с носна кърпа изпотеното си чело.

— Винаги съм я обичал. Още когато беше дете…

Кристек някак особено се усмихна:

— Знам.

— Какво знаете?

— Някои неща. Но във всеки случай знам повече от нея.

Свещеникът още повече се разтревожи, започна да трепери като лист.

— А какво не знае тя?

— Кой предаде родителите й на гестапо по време на войната.

Свещеникът се свлече в креслото, като че ли някой го бе ударил по главата, мъчеше се да си поеме дъх и изглеждаше сякаш всеки момент можеше да издъхне. Събра длани, започна да се моли, а после пресипнало изрече:

— Но те бяха… врагове на църквата… Безбожници… Комунисти…

Кристек се усмихна студено:

— Знам. Това ви прави по-благороден, но… не ви оправдава.

Той измъкна от чекмеджето следващото оръжие и пълнителите, които бе прибрал там. Започна да го зарежда и междувременно да нарежда студено и заповеднически на свещеника:

— Иначе тя дойде точно навреме. Уведоми ни за съвещанието в училището. Така че вече реших коя ще бъде последната ми голяма акция. Бързо повикайте тук цялата група. Ако успеем да извършим това, което съм замислил, ще си замина и вие ще се отървете от мен.

Свещеникът само го гледаше ужасено, молеше се и трескаво шепнеше:

„… и видях и чух един ангел да хвърка посред небето и да вика с висок глас: «Горко, горко, горко на живеещите по земята», от останалите тръбни гласове на тримата ангели, които ще тръбят…“^[4]

Кристек безцеремонно го вдигна от креслото, побутна го към вратата и рязко му заповяда:

— Хайде тръгвайте, господин свещеник. Вървете!

И свещеникът тръгна.

9

Околийската оперативна група обкръжи планицкото лесничейство към седем часа вечерта. Служителите на НМ образуваха около горската полянка, където бе разположена сградата, такъв солиден кръг, че и птичка не можеше да прехвръкне. Тогава Земан и Житни се отправиха към старинната дъбова врата на входа.

Обаче вътре нямаше никой.

Земан изпита разочарование. Въпреки че знаеше, че рано или късно горският ще се върне и във всички случаи ще го заловят, съжаляваше, че не могат да го сторят в момента. Подсъзнателно усещаше, че лесничейството представлява ключ към разкриване на престъплението, че тази работа е спешна и че ги застрашава голяма опасност, ако се проточи. Това беше едно странно предчувствие, обземащо човека, когато усети смъртта да витае край него.

Заедно с Житни тръгнаха да обикалят сградата, за да видят дали не може да се проникне в нея, без да се разбива вратата. Не подозираха, че в този момент от плевника трескаво ги наблюдаваха чифт до смърт изплашени очи, по-скоро като на див горски звяр, отколкото на човешко същество.

Обаче тези очи бяха на човек.

Внезапно той скочи като животно на четири крака върху купчинката сено под плевника точно в момента, когато Земан и Житни минаха зад къщата и не можеха да го видят, и бясно затича през полянката към горските гъсталаци.

Но не успя да избяга далече.

Почти едновременно от всички страни се разнесоха гласове:

— Стой! В името на закона!

Човекът се втурна да бяга на зигзаг като изплашен заек, понечи да се върне, но старшина Матис се хвърли върху него и го повали на земята.

Оказа се, че това бе синът на лесничея — Ярда Босак — с превързано рамо и разширени от ужас очи. Матис подигравателно му рече:

— Къде си хукнал, Ярда? Къде е баща ти?

Тогава Ярослав Босак сякаш рухна, разтрепери се и се разплака, защото си помисли, че те вече знаят всичко и са дошли да го арестуват.

— В дома на свещеника… Всички са там… Но аз вече нямам нищо общо с тях… Аз и в Мутъл не съм стрелял, кълна ви се…

 

 

Седяха отново, напъхани в ученическите чинове, и изглеждаха малко комично с мъжките си фигури, които не можеха да се сместят в тези детски реквизити. Тук бяха и четиримата — Карел Мутъл, железничарят Йозеф Бабицки, Йожка Вчелак и господин директорът Томан зад катедрата. Само Анка Шандова не беше дошла, кой знае защо, навярно трябваше да свърши някоя по-специална работа вкъщи или в стопанството. Но в края на краищата тя не беше член нито на съвета, нито на комитета.

Не запалиха лампите, беше им някак по-лесно да разговарят откровено в полумрака.

Най-много говореше Карел. Откриваше пред тях душата си бавно, трудно намирайки думи:

— … аз много обичам професията си и за нищо в света не бих се отказал от нея… Но днес разбрах… че сега тук е фронтът… Случи се нещо, което никога вече не бива да се повтаря… Хората почнаха да се съмняват кой е истинският господар тук… Дали народът, кооператорите, ние, комунистите, или неколцината негодници, които взеха да се появяват нощем… и да стрелят. Така че реших — още утре ще си уредя въпроса с фабриката, ще се сбогувам с хората и ще им върна заповедта за квартирата… Ще остана при вас. И ще поема поста на Йожка в кооперативното стопанство!

Трогнатият Вчелак му стисна ръката:

— Господ ще ти се отплати, Карел, че най-после се вразуми. Та на този пост аз от мъка щях да се пропия. Никога няма да забравя добрината, ти… И ти обещавам от името на всички…

В този момент от вратата на класната стая се разнесе рязък глас:

— Горе ръцете!

Изненадани, членовете на комитета извърнаха глави и ги видяха.

Бяха наистина трима, но не бяха ангели. По-скоро изглеждаха, сякаш бяха дошли направо от ада. Облечени с черни гумирани мушами, с тъмни чорапи на лицата, те държаха в ръцете си пистолети и автомати и се целеха в тях. Появата им беше така неочаквана и страшна, че четиримата мъже дори не успяха да се изплашат. Бавно и учудено вдигнаха ръце над главите си. Господин директорът Томан развълнувано попита:

— Какво… искате от нас?

Един от чернодрешковците изкрещя:

— Казах — горе ръцете! Не дрънкайте, а застанете до стената!

— Кой от вас е секретар на партийната организация?

— Аз — рече Карел Мутъл.

— Познавам те. Застани до стената, ръцете горе, краката разтворени! Кой е председател на народния съвет?

— Аз — каза Томан.

— До стената! А председател на кооперативното стопанство?

—Аз — промълви Вчелак.

— До стената! А този кой е? — попита облеченият в черно убиец и посочи Бабицки.

— Също комунист! Член на доброволните червени отряди — побърза да го издаде един от спътниците му.

— Значи тук са се събрали всички, които ни трябват — доволно рече първият. И с истеричен патос, сякаш се мъчеше да преодолее страха от това, което предстоеше да извършат, изкрещя с пресипнал, пресекващ глас:

— В името на свободата и демокрацията, в името на нашата велика национална съпротива…

Карел Мутъл не можа да издържи повече, рязко се извърна от стената:

— Каква съпротива, негодници!

Вторият от черните ангели изрева:

— Тихо!

Обаче Карел не се остави да го сплашат. Той така кипеше от гняв и справедливо възмущение, че бе престанал да се бои.

— Вие сте обикновени скитници и убийци, а не съпротива! Срамувате се да дойдете тук без черни кърпи на муцуните, срамувате се да си покажете лицата, за да не ви гледаме в очите… Но аз те познах, Еман!

Тогава горският Босак ядосано махна черния чорап от лицето си, а и другите двама направиха същото.

— Ето, гледай кой е дошъл да си разчисти сметките с теб, ченге! Виж, преди да си пукнал!

И Карел позна Босак, кръчмаря Бенеш, а лицето на третия смътно му напомняше за бившия щабен капитан Кристек от пограничния район. Еман Захрадник не беше сред тях!

 

 

Бланка изтича, както и жителите на цялото село, пред църквата и дома на свещеника. Бяха чули пристигането на колите и мотоциклетите, гласовете на мъжете, чукането по вратата на свещеника и призивите „В името на закона!“ Всички бяха слисани, недоумяваха как е възможно. Защо са дошли да арестуват свещеника? Този тих, добър човек. Старец с единия крак в гроба.

Хората образуваха полукръг под старата липа пред къщата на свещеника и безмълвно и неодобряващо наблюдаваха как вътре служителите на НМ обръщат всичко нагоре с краката и арестуват свещеника. Струваше им се невероятно, абсурдно представление това, което виждаха да става през отворените, силно осветени прозорци и врати на свещеническия дом, откъдето към тях в тъмнината струеше жълтеникавото сияние на полилеите, подобно на някаква нимба.

След това входът към свещеническия дом бе затъмнен от човешки фигури. Земан и Житни извеждаха свещеника в белезници и ядно го разпитваха по пътя към милиционерската кола:

— Къде са останалите, кажете!

— Няма смисъл да отричате, ние знаем всичко, говорете!

— За последен път ви подканваме да ни помогнете при издирването, говорете!

— Това е единствената ви възможност да облекчите вината си, говорете!

Обаче свещеникът мълчеше и се оставяше апатично да го водят, беше сякаш без живот, посърнал и вцепенен като кукла. Само устните му издаваха някакви признаци на живот, можеше да се види как упорито и много съсредоточено шепне молитви.

Земан не успя да овладее нервите си, хвана го за лакътя и така грубо го разтресе, че свещеникът се заклати.

— Къде са? Хайде, кажете, по дяволите! С това може да предотвратите още по-голямо нещастие. Говорете!

Тогава Бланка се промъкна през мълчаливата тълпа от любопитни, нахвърли се срещу него и с младежко негодувание понечи да изтръгне свещеника от ръцете му, като същевременно извика право в лицето му:

— Какво правиш, Хонза? Та той е възрастен човек! Как се отнасяш с него? Стига вече с тази ваша класова борба!

В този момент откъм училището се разнесоха изстрели.

 

 

Картината, която се появи пред очите на онези, които изтичаха в училището веднага след изстрелите, действително беше апокалиптична.

На пода край пробитата от куршуми и опръскана с кръв стена на класната стая, украсена с детски рисунки, лежаха телата на трима убити и един, който береше душа. Над мъртвите, подобно на статуя, се бе изправила госпожа директоршата с букет рози в ръка. Преди малко ги бе получила от свещеника като знак на внимание към годишнината от сватбата й, за която и собственият й съпруг бе забравил. Тя ги носеше, да му ги покаже с лек упрек, но бе дошла твърде късно.

На вратата се тълпяха Земан, Житни, Матис, следователите и хората от селото, стояха вцепенени, невярващи на очите си, неспособни да се помръднат от мястото си, да продумат, да извикат от ужас, да направят каквото и да било.

Бланка последна дотича дотук.

Тя се запромъква сред хората, а те мълчаливо й сториха път, пуснаха я да мине, никой не я спря.

Забеляза го до стената, проснат върху изтърканите, намазани с подово масло дъски, сред локва кръв, която изтичаше, и заедно с нея животът неудържимо напускаше тялото му.

Тя не извика, дори не се разплака, само остана да го гледа безмълвна и неподвижна. Може би още не можеше да повярва.

После тръгна бавно, с усилие, сякаш нозете и бяха от олово, и крачка по крачка се приближи до него. Това бяха пет страшни крачки между живота и смъртта, между, лятната вечер и вечността.

Коленичи до мъжа си, положи кървящата му глава в скута си, приглади с безсмислено старание вечно разрешените му коси и целуна вледеняващите се устни.

Едва когато го докосна с устните си, изглежда, че разбра всичко.

Обърна се към Земан и с ужас и изненада прошепна:

— Нима са го убили, Хонза?…

10

Беше прекрасна лятна утрин, когато Еман Захрадник се събуди. Край него шумяха и се люлееха на вълни житните класове на голяма нива, над хоризонта бе изскочило огромното, нажежено до червено, кълбо на слънцето и в близката дъбрава весело чуруликаха птиците, сипката спореше за нещо, а косът гордо извисяваше своите трели…

Еман бавно се надигна от топлото си гнезденце в старата купа сено, протегна се, прозина се и с удоволствие вдъхна все още свежия, овлажнял през нощта, въздух. После изчисти косата си от полепналите сламки и остана известно време така, наслаждавайки се с поглед на прекрасния божи ден, който се раждаше около него. С изключение на това, че в устата му горчеше от цигарите, халбите бира и чашките силен алкохол, които бе изпил вчера, за да отпразнува освобождаването си от ареста, той се чувствуваше превъзходно. Изрови нейде от сламата под себе си акордеона, метна го на гърба си и тъй като бе решил колкото може по-скоро да намери някое изворче, за да приклекне край него и да изплакне горчивината от устата си, слезе, смъквайки се по задник, от купата сено.

В този момент той ги забеляза.

Страхливо се гушеха там, а очите им бяха пълни с ужас. Горският Босак, кръчмарят Бенеш и някакъв непознат. Страхотно се изплашиха, когато Еман се спусна отгоре като някакъв ангел от небето. Кристек бързо вдигна стенгана си, за да му разбие главата. Обаче Бенеш скочи към него и го спря:

— Оставете го, няма да ни издаде… И той като нас им има зъб…

И с плачлив глас, с треперещи устни, сякаш беше болен от треска, започна да се моли на Еман.

— Отклони ги по някакъв начин оттук, Еман. Спаси ни, моля те… Привлечи вниманието им към себе си… Спомни си, че понякога съм ти давал да пиеш на вересия, когато си оставал без пари… Много ти се моля, Еман…

Еман Захрадник само пулеше очи и нищо не разбираше.

— Да не си се побъркал, кръчмарю?… Кого да отклоня?

После забеляза оръжията в ръцете им.

— Но какво правите тук, хора? Толкова рано ли сте тръгнали на лов?

— Съд господен, Емане — промърмори, заеквайки Бенеш. — Съд господен!

Повече не можа да каже, защото двамата му другари забелязаха нещо обезпокояващо зад пшеничената нива, хукнаха да бягат и той ги последва. Затичаха напосоки из нивата, падаха, ставаха, обезумели от страх, лазеха на четири крака или се влачеха по корем ту като невестулки, ту като порове.

Еман весело гледаше как си играят на криеница из житото. После се обърна и всичко разбра.

На прашния полски път край нивата бе спряла върволица камиони, от които под командата на Павел Шанда изскачаха с пушки в ръцете мъже с изцапани работни комбинезони и прости кадифени панталони. Те бързо допълваха кордона на служителите от МВР, който вече се бе оформил на това място.

Доброволните отряди на милицията.

Те бяха дошли направо от нощната смяна, така както си бяха край машините. Когато Шанда им разказа за случилото се, никой от тях не се поколеба. Това вече е много, рекоха, грабнаха пушките и тръгнаха.

Кордонът се сформира, обкръжи пшеничената нива и тръгна към дъбравата. На централно място вървяха Житни, Земан, Шанда и Матис като командуващи.

Еман никога не бе обичал твърде много полицаите, а що се отнася до червената милиция — никак. Затова нямаше нищо против да им изиграе някой номер, да ги заблуди и да ги отклони от следите, както го помоли Бенеш, и да ги отпрати в друга посока. А вечерта в кръчмата да се похвали колко мъже бе накарал да тичат напразно из нивите и подигравателно да казва, че сега комунистите вършеят, тъпчейки житото, също като конете.

Така че се запъти към тях и скоро те го забелязаха да крачи волно и безгрижно сред житните класове на нивата. Над главата му пееха чучулигите, грееше утринното слънце, а той от радост свиреше на акордеона си и пееше:

— Ще ти направя, мила моя, писана стомна,

заедно с мен руйно вино от нея да пиеш,

насред полето ще ти издигна къща огромна,

заедно с мен цял живот в нея да живееш…

Матис изруга и му извика:

— Изчезвай, Еман! Тук не се шегуваме. Ще се стреля.

По навик Еман реши да се позабавлява и се разсмя:

— Не думайте, момчета. Къде сте се наканили да вървите в този кордон? На поклонение на някое свято място или на процесия в чест на тржемошицката Богородица?

Обаче този път старшина Матис не се ядоса от неговата присмехулна заядливост, нито пък се усмихна. Сериозно и строго му рече:

— Случи се нещо ужасно, Еман. Тази нощ убиха Карел Мутъл, Бабицки, Вчелак и господин директора Томан.

Като чу това, Еман веднага загуби чувството си за хумор. Той остана да ги гледа известно време недоумяващо, с треперещи устни.

— Какво, и нашия господин директор ли? Нима са убили господин директора?!

Господ знае какво ставаше с него в този момент. Изведнъж усети, че устата му пресъхна, сякаш беше пълна с пясък, почувствува се ограбен от най-хубавото, което все още пазеше в своята изпомачкана, пиянска, закоравяла душа, от детството. В него се надигна страшен гняв, чувство на огромна обида, ненавист.

Неочаквано започна да крещи с пресипнал глас:

— Свини! Нима са убили и господин директора? Тук са. Крият се в житата и ужасно се страхуват от вас. Елате, ще ви заведа…

И като застана начело на кордона, той затича навътре в пшеничената нива към купата сено.

Откъм нивата се чу глас:

— Ах, ти жалък негодник, предател!

И гръмна изстрел.

Еман Захрадник разпери ръце, така че акордеонът му падна и жално изстена върху буците пръст, а после и самият той се строполи в праха на полския път и зарови лице в земята, ухаеща на лято, любов, жито и безгрижен, скитнически живот, който толкова много обичаше!

И в този тъжен момент, в който трябваше да умре, в ушите му прозвуча като тържествена музика, като хорал, мощната стрелба и силното „ура“ на служителите на Народната милиция и доброволните отряди, които се втурнаха в атака.

11

Селото отново се успокои и притихна сред заобикалящите го хълмове, които се къдреха като агнешки кожухчета в пладнешката жега.

Още предобед хората в селото се затвориха в себе си, в своите грижи и тръгнаха да си вършат работата, така че никой не обърна внимание на престъпниците, когато ги качиха в милиционерската кола с белезници на ръцете. Само Анка Шандова, която с присъщата й енергичност пое ръководството на кооперативното стопанство, възмутено плю и рече с отвращение:

— Тези ли искаха да ни освободят? Тези!

И подкани останалите:

— Да вървим, хора!

И селото безмълвно я последва, без възражения и излишни приказки поведе добитъка си към кооперативния обор.

Успяха да заловят всички — Босак и сина му, свещеника и кръчмаря Бенеш. Наложи се да убият само щабния капитан Кристек. Не искаше да се предаде, тичаше на зигзаг из житото и стреляше на всички страни като побъркан. Това не беше проява на храброст, а истеричност на непълноценен човек, който трябваше да умре също тъй безсмислено, както беше и живял. Накрая, както бягаше, един куршум случайно го улучи в гърба, защото се бе навел точно в момента, в който се целеха в краката му.

Земан бавно тръгна нагоре през нивите към пътя над селото, където го очакваше служебната му кола.

Долу под него лениво се влачеше реката в своето лъкатушещо корито сред обрасли с растителност брегове. Слънцето се отразяваше като в сребърни огледалца на местата, където водната повърхност леко се къдреше. На срещуположната страна зад реката се извисяваха хълмовете и въздухът над тях беше така чист и прозрачен, че дори и от това разстояние можеха да се различат обсипаните с шишарки върхове на старите смърчове, прошарени тук-таме от все още свежата зеленина на брезите.

Господи, нима бяха изминали само няколко дни, откакто бе минал оттук и за първи път бе видял това село, тридесетината къщички с блестящи варосани фасади, гушещи се в прегръдката на тази красива долина, малката църквичка с луковицообразна камбанария, обкръжена от короните на мощни липови дървета, и покрива в стил барок на свещеническия дом под синьото лятно небе. Тук за първи път бе вдъхнал наситения с благоуханието на хиляди билки и мед въздух, тук си бе помислил с възхищение и лека завист, че навярно няма на света друго място, където да цари такова блажено спокойствие.

А междувременно…

Той се обърна към лейтенант Житни и Павел Шанда, които го съпровождаха, и тихо ги помоли:

— Помогнете на Бланка Мутлова — поне в най-тежките моменти в началото, бъдете до нея и вместо мен!

Кимнаха, това беше нещо съвсем естествено.

Житни, все още под впечатлението на това, което бяха преживели, рече замислено:

— Трудна ще бъде битката ни, Хонза, за щастлив и спокоен живот в тази прекрасна земя!

Земан седна до шофьора, сбогува се с кимване, колата потегли и бързо изчезна зад близкия завой.

Започваше поредният делничен ден от голямата битка!