Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Кто?, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kpuc85 (2014 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- Mandor (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Ripcho (2014)
Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 8,9,10,11,12,13,14,15/1970 г.
История
- — Добавяне
Традиционно начало
— Телефонът! — Линда буташе спящия си мъж. — Чуваш ли?
— Ммм — Фред се обърна на другата страна.
— Аз ли да се обадя?
Той се повдигна на лакти и щракна със запалката.
— Сега, отивам — после спусна краката си на пода и затърси с тях пантофите. — Моите клиенти няма закъде да бързат.
Когато се върна, Линда попита:
— Е?
— Убит е някакъв професор… Сам шефът ми позвъни. Дявол да го вземе, да те будят посред нощ.
Навън валеше. Беше тъмно и влажно. Фред Честър вдигна яката на палтото си и потръпна. Помисли си: престъпниците никога не се грижат за репортьорите — посред нощ и в такова време…
Изскърцаха спирачки и от тъмнината, като вдигна цял облак пръски, неочаквано изскочи познат автомобил. Фред едва успя да се отдръпне.
— Привет, старче — поздрави го фоторепортьорът Мелани, постоянният му партньор в подобни пътувалия.
Настанявайки се в колата, Честър със завист изгледа спътника си. Винаги бодър — нощ, ден — за него е все едно. А Фред още не можеше да се разсъни и за да се ободри, запали цигара.
При портата, която водеше към института, дълго и старателно проверяваха документите им. Най-сетне ги пуснаха. Из двора сновяха хора, някои бяха във военна униформа. Святкаха джобни фенерчета. Други кореспонденти Фред не видя. Когато се изкачваха по стълбището, насреща им се зададе Гард. Дейвид Гард, старши инспектор от криминалната полиция, беше стар познат на Фред Честър. Поздравиха се.
— Слушай, Дейви, що дирят тук униформените?
— Штт! — Гард сложи пръста на устата си. — Сериозна история. Професорът е работел за военните. Изглежда, е открил нещо важно.
Като опитен вестникар на Фред веднага му замириса на сензация и ревниво се озърна встрани.
— А къде са „братята по перо“?
— Репортьорите ли? — Гард се усмихна. — Други няма да има.
Фред признателно му стисна ръката. Колко е вярна пословицата, че „Добрите приятели струват повече от пари“.
Тръгнаха по дълъг коридор. От двете страни — врати на лаборатории. На метални табелки бяха гравирани имената на известни учени. Инспекторът отвори една от вратите. Преди да влезе, Фред успя да прочете табелката: „Професор Едуард Милър“. В стаята имаше шкафове, бюро и на него пишеща машина.
Блесна светкавица. Мелани бързо щракна с апарата.
— Елате — подкани ги Гард. — Убийството е извършено в кабинета.
Влязоха. Големият кабинет на професор Милър напомняше мравуняк. Из помещението сновяха хора, измерваха, фотографираха. Обикновена картина. Професор Милър лежеше на пода на едната си страна с лице към вратата. Кръв почти нямаше. Гард се наведе над трупа и внимателно обърна главата.
— Прострелян е в гърдите. Куршумът е минал малко под сърцето. Аутопсията ще покаже… Ето вижте — инспекторът посочи малка, идеално кръгла дупка в стената.
Мелани я фотографира.
— С него ли е стреляно? — Фред кимна към пистолета, който се търкаляше на пода до трупа.
— Стреляли са двама. Вероятно професорът се е защищавал. Във всеки случай ето вижте — Гард заведе репортьорите при отсрещната стена.
Между двете лавици с книги чернееше втора дупка. Мелани я фотографира отначало в едър план, а после, като се поотдалечи и смени обектива, направи няколко снимки едновременно и на двете стени.
— А не е ли възможно в професора да е изстреляно два пъти? — попита Фред. — Нали помниш делото Мортън?
— Не — Гард поклати глава. — В пистолета липсва само един патрон. Вторият куршум е изстрелян от друг пистолет.
Честър погледна часовника си.
— Сега е три и десет. Кога точно е станало? И как е могъл убиецът да се скрие, щом зданието се охранява?
— Това и аз бих искал да знам — каза Гард. — Елате, ще разпитаме дежурния.
Излязоха в първата стая. Дежурният, малко пълно човече с посивяла коса, седеше на бюрото, закрил лице. От време на време тялото му потрепваше.
— Успокойте се — каза Гард. — Помъчете се да ни разкажете всичко подред.
Дежурният вдигна глава. На Честър се стори, че лицето му е по-бледо от лицето на убития. Всички мълчаливо чакаха.
— То… то… беше към полунощ — промълви дежурният. По лицето му пробягваха нервни спазми.
— По-точно — настоя Гард.
Дежурният се замисли.
— Малко след полунощ… Часовникът удари и… Сигналната лампичка светна…
— Каква сигнална лампичка? — попита Гард.
— Пред дежурния има табло със сигнални лампички, инспекторе — поясни един от агентите. — Ако някой натисне бутона в лабораторията, на таблото светва лампичка.
— Добре, продължавайте.
— Светна двадесет и седми номер — каза дежурният. — Лабораторията на Милър… Помислих: „Кой може да е там по това време?“ Вдигнах слушалката… набрах номера… Никой не отговори. Докато звънях, сигналът угасна… Успокоих се. Реших, че сигнализацията не е в ред. Но в същия миг сигналът пак светна. Тогава се качих горе… вървях по коридора… Четях табелките… Никога не съм влизал в тая лаборатория… Не знаех къде е… И тогава — гласът на дежурния изведнъж стана глух, — и тогава го срещнах.
— Кого?
Дежурният кимна мълчаливо към кабинета на убития.
— Милър ли?
— Той вървеше бързо насреща ми по коридора. „Вие ли сигнализирахте?“ — попитах. Но той не отговори. Мина край мен. Не знам защо, господин инспекторе, но почувствувах, че нещо не е в ред. И си помислих: „Длъжен си все пак да видиш какво се е случило!“ Бях толкова развълнуван, че стигнах до края на коридора, без да намеря вратата. Двадесет и седми номер… навярно го бях отминал… Тогава тръгнах обратно и видях вратата. Не беше заключена. Влязох в кабинета. Лампата светеше, а на пода лежеше… той! Вдигнах тревога.
— Чухте ли изстрелите? — бързо запита Гард.
— Не.
— Уверен ли сте, че в коридора сте срещнали именно професор Милър?
— Да. Същия сив кариран костюм… черна коса… очите… Не, не съм забелязал… не-не, не знам… Повече нищо не знам… казах всичко.
— Какво е мнението ти? — попита Честър, когато репортьорите останаха насаме с Гард.
— Не е обикновено убийство — бавно каза инспекторът. — По всичко личи, че професорът е бил премахнат.
Очите на Фред светнаха.
— Това се казва сензация!… Отдавна чакам такъв случай.
Гард веднага охлади жарта му.
— Това, което казах, не е за печата. Боя се, че и този път ще трябва да се ограничиш само с криминалната страна…
… По пътя към редакцията Честър обмисляше статията си. Жалко, разбира се, че не бива да пише с какво се е занимавал Милър. И все пак ще бъде истинска сензация!
В къщи Фред се върна призори. Въпреки безсънната нощ изпитваше приятно удовлетворение от извършената работа. Материалът бе продиктуван, редактиран, набран. Честър сам проследи как е разположен на първа страница. Наистина не дочака снимките, но Мелани няма да го подведе. Той снизходително целуна спящата Линда, изпи на един дъх чаша студено мляко и като се съблече, бързо се мушна под юргана.
Събуди се към десет. Слънчевите лъчи проникваха през спуснатите щори и нищо не напомняше за мрачните събития през изтеклата нощ.
Когато се озова на улицата, Фред с наслаждение задиша свежия есенен въздух. Повика едно вестникарче и с нетърпение разгъна още миришещия на мастило вестник. На първата страница материалът го нямаше. Нито на втора, на трета, на четвърта… Очите му пробягваха по заглавията. Репортажът бе изчезнал.
Среща
Фред отново прегледа вестника. Но нали сам бе видял как набираха материала му на първа страница? Не вярвайки на очите си, той за трети път бавно прелисти двадесетте и четири страници на вестника.
В редакцията никой нищо не знаеше. Нареждането за сваляне на материала получили в последната минута. Наредил самият Хейз. Наложило се отново да набират първата страница. Броят закъснял с час и половина.
— Толкова разчитах… — призна Фред на началника на отдела Мартенс. — Какво все пак означава това?
Мрачният, страдащ от задух Мартенс съчувствено кимна.
— Но нищо не можех да сторя, нали разбирате? Шефът!
— Добре, тогава ще попитам шефа! — не издържа Фред.
— Не ви съветвам… — Мартенс сложи ръка на рамото му.
Но Честър хукна към стълбите. Насреща му се зададе Мелани. Винаги усмихнатият италианец също бе разстроен.
— Защо свалиха материала? — спря го Фред.
Фоторепортьорът съкрушено поклати глава:
— Не знам…
Фред изруга ядосан и затича нагоре по стълбите.
— Може би аз съм виновен — завика подире му Мелани, — лентата била осветена.
Но Честър бе вече завил в коридора. Когато стигна до приемната на Хейз, той рязко спря. „Всъщност какво съм се разтичал? Нима ще постигна нещо? — помисли си той. — Та Хейз няма да почне да дава обяснения за постъпките си на всеки репортьор от криминалната хроника.“ И тъкмо мислеше как да се измъкне незабелязано, в този миг го забеляза мис Хорн, секретарката на Хейз.
— Добре че идвате, мистър Честър — усмихнато зачурулика тя. — Шефът току-що нареди да ви повикаме. — И тя любезно отвори пред Фред вратата на кабинета.
Хейз говореше по един от многобройните си телефони. Ако се съдеше по лицето му, разговорът не бе от приятните. Той дори отдръпна слушалката от ухото си — изглежда, събеседникът му крещеше. И наистина Фред дочу думите:
— … Или ще пратя по дяволите цялата ви кантора!
„Аха, значи и на теб понякога ти се карат“ — помисли със злорадство Фред. Но в следващия миг шефът забеляза влезлия в кабинета Честър, хвърли му враждебен поглед и като долепи слушалката до ухото си, бързо приключи разговора с думите: „Добре… Да… Можете да бъдете спокоен, господин Дорон“.
Фред мълчаливо чакаше неизбежното избухване на Хейз.
— Защо стоите, Честър? — неочаквано любезно заговори Хейз, като се надигна от бюрото си. — Моля, седнете.
„Сега ще почне“ — с тъга си помисли Фред, отпускайки се в креслото.
— Винаги съм бил доволен от вас, Честър — продължи шефът, като крачеше из кабинета. — Особено напоследък. Вие май втора година не сте взимал отпуска? Трябва да си починете. Непременно. Незабавно. По лицето ви личи колко сте уморен.
Сърцето на Фред се сви: нима край?
— Извинете, сър — промълви той, като се стараеше да не издава вълнението си, — но аз се чувствувам отлично. Не съм уморен. И мога…
— Не, не — прекъсна го Хейз. — Никакви възражения. Взимайте жена си и заминете на море за две седмици. За днешния материал ще получите двоен хонорар. Освен това наредих да ви броят още двеста и петдесет кларка.
И Хейз седна на бюрото си, като даваше да се разбере, че разговорът е приключен. Фред бавно заотстъпва към вратата. „Да попитам или не? — трескаво мислеше той, като гледаше към шефа. — Ех, да става каквото ще!“
— Извинете, сър — промърмори той, — защо моят материал… Бих искал да знам.
И в същия миг съжали, че запита. На всички сътрудници беше добре известно, че шефът не може да търпи подчинените да му задават въпроси. Но този път в сивите хлътнали очи на Хейз, за удивление на Фред, се мерна нещо като съчувствие.
— Не бива да съжалявате за това, Честър — каза той кротко. — Един материал повече, един по-малко — какво значение има. Бъдещето е пред вас. Послушайте съвета ми — в гласа на Хейз пак зазвучаха остри нотки. — Идете да си починете и се постарайте да забравите цялата тая история.
Фред дойде на себе си едва на стълбището. „В края на краищата всичко мина много добре. Но защо все пак са свалили материала ми? И от къде на къде шефът изведнъж се заинтересува за моето здраве? Подозирам, че просто искат да ме разкарат оттук за известно време. Интересно дали и Мелани е получил подобно предложение?“
Мъничкия фоторепортьор той намери в стаичката зад бюфета, където обикновено Мелани се занимаваше със своите ленти. Италианецът се бе навел над бюрото си. Многобройните ванички биха отместени встрани, а на свободното пространство бяха наредени пачки банкноти. Италианецът плюнчеше пръста си и ги броеше най-старателно.
— Пасианс ли нареждаш? — осведоми се Фред. — Двеста и петдесет?
— Отде знаеш? — погледна го удивен Мелани.
— И отпуска за две седмици?
Италианецът мълчаливо кимна. Честър приседна на свободния стол и каза, като гледаше фоторепортьора право в очите:
— Виж какво, Чезаре. Цялата тая история не ми харесва… Аз трябва да си изясня какво се е случило. Къде е лентата?
— Нали ти казах, че е била осветена.
— Осветена?! Не е остроумно. Измисли нещо друго. Сам ли я прояви?
— Не, взеха лентата в централната лаборатория.
— А кога стана ясно, че е осветена?
— Скоро след като ти си тръгна.
— Лентата у теб ли е?
— Не, не ми я дадоха.
— Така. — Фред стана. — Ето какво, Чезаре. Да вървим. Там, където бяхме през нощта.
— Че кой ще ни пусне? — възрази Мелани.
— Добре, както искаш. Ще отида сам.
Мелани скочи.
— Слушай, Фред! Не се забърквай в тая история. Теб какво те засяга? Нали си получи хонорара?
— Знаеш ли какво не ми харесва? — усмихна се Фред, — че е прекалено голям.
В института го пуснаха веднага, щом показа пропуска, който му бяха издали снощи. Фред прекоси хола, бързо се покачи на втория етаж и намери познатата врата. И тук, пред вратата, преди да я отвори, изведнъж интуитивно почувствува, че ей сега ще се случи нещо невероятно. Студени тръпки полазиха по гърба му. И дори не се удиви, когато, влизайки в кабинета, видя как насреща му се надига от бюрото си професор Милър.
— Гард, обясни ми в края на краищата какво се е случило?
Инспекторът погледна журналиста.
— Успокой се, Фредерик! Не заслужава толкова да се вълнуваш.
Фред кипна:
— Десет минути стоях като глупак пред Милър, без да знам какво да му кажа. Пред същия този Милър, чийто труп снощи видях със собствените си очи. А ти казваш: „Успокой се!“ Какво означава всичко това?
— Просто нищо — Гард се усмихна. — Не бива винаги да вярваш на очите си. Не е имало никакво убийство. Присънило ти се е.
Фред рязко стана и като се наведе към невъзмутимото лице на Гард, каза бавно:
— Ти за идиот ли ме мислиш? Преди час видях отново двете дупки от куршумите на стената в кабинета на Милър. Имало е убийство!
Инспекторът недоволно се намръщи.
— Не крещи — рече той. — Имаш болно въображение. Трябва да си починеш. Прекалено много работиш.
Честър взе цигара от бюрото, запали я и отиде до прозореца. Дълго гледа мигащата реклама за бира.
— Говориш също като Хейз — поуспокоил се, каза той. — А с теб сме приятели, познаваме се от десет години.
— Фред, нали искаш главата ти да остане на раменете? — запита Гард.
— Покажи ми протокола от следствието — неочаквано го прекъсна Честър.
— Няма никакъв протокол. — Гард се засмя, приближи се до Фред и приятелски го прегърна. — Привързан съм към теб, приятели сме. Затова те моля, забрави всичко. Представи си, че е било обикновена тренировка. Още една проверка към многото други… нали знаеш, често ги правят.
Иззвъня телефонът. Гард вдигна слушалката.
— Да… да… Веднага потеглям.
— Какво има? — трепна Фред.
— На „Селинджър авеню“ сбиване, двама откарани в болницата, един убит. Ще дойдеш ли?
— Не, аз съм в отпуска.
… Валеше ситен неприятен дъжд. Фред вдигна яката на шлифера си. „По дяволите тоя Милър!“ — помисли си той. Неочаквано някой го потупа по рамото. Обърна се и видя разцъфналото в усмивка лице на Конда. От него винаги миришеше на евтино вино.
— Здравей, Честър! Защо си тъжен? Да отидем нейде да си оправиш настроението.
— Не, не искам. Пък и на теб за днес ти стига.
— Ами — запротестира Конда, — изпил съм само една чашка! А при моята работа това е нищо!
Конда работеше в моргата на полицейския участък и убеждаваше всички, че покойниците не понасят трезвениците. Те обичат жизнерадостните хора, а не мухльовците, които гнусливо ги захвърлят по пейките и бързат да се изпарят от моргата. А Конда обича да си приказва с тях, е, разбира се, след като гаврътне една-две чашки.
— Да се отбием за минутка — Конда хвана Фред за ръкава и го задърпа към съседната кръчма. — Не се опъвай де, скоро ще трябва да вървя на работа, а не съм още във форма.
Фред поръча вино.
— Предай на приятеля си фотографа — задърдори Конда, — че порядъчните хора не постъпват така. Публикува снимката, а къде са обещаните десет кларка? Аз тогава всичко подредих, покрих питомците си с чаршафи и лампа му донесох, а той никакъв не се обади. Пък и портрета ми не струва, можеше повече да се постарае твоят фотограф, не е хубаво…
— Ето вземи — Фред подаде на Конда десеткларкова банкнота. — Мелани ме помоли да ти ги предам — излъга той.
— Това е друга работа — Конда грабна парите и бързо ги скри. — Вие журналистите сте прилични хора.
— Ако ми направиш една услуга — каза Фред, — ще получиш двойно повече.
— Казвай?
— Покажи ми списъка на твоите покойници, които бяха докарани вчера.
— Давай двайсетачката!
Фред извади портфейла си.
— Не е нужно да ти показвам списъка — Конда се захили, — защото вчера имаше само два трупа: бабичка, прегазена от автомобил, и самоубила се жена. Това е. Адресите им…
— А мъже нямаше ли?
— Докараха и един дядка, но него не го аутопсираха. Шефът каза да го пратим веднага на Бирг… Това не е стока за теб… Скучна работа.
— Някакъв бедняк ли?
— Разбира се, затова и не го аутопсираха… Хайде да поръчаме още?
— Стига! — Честър стана. — Трябва да вървя. Жена ми ме чака.
Конда със съжаление тръгна към вратата подир журналиста. На улицата те се сбогуваха и се разделиха.
„Спи спокойно, приятелю!“
Собственикът на фирмата „Спи спокойно, приятелю!“ се ползуваше с всеобщо уважение. Миналата година Бирг бе напечатил в един от големите сутрешни вестници шест статии под заглавието „Защо погребваме привечер?“. Бирг доказваше, че погребенията с факли най-добре отговарят на извършваното тайнство, когато индивидът преминава от единия свят в другия. Статиите повдигнаха спорове и фирмата на Бирг процъфтя. Честър няколко пъти се бе срещал с Бирг. Писал бе репортажи за неговите гробища, които бяха напечатани на първата страница с великолепни снимки от Мелани. Дали го помни Бирг?
Бирг никога нищо не забравяше. Фред се убеди в това, когато, набрал телефонния номер, чу гласа на секретарката на Бирг: „Шефът ще ви приеме по всяко време, когато на вас ви е удобно. За такъв известен репортьор от криминалната хроника той никога не е зает.“
Кантората се намираше до входа на гробището: малък изящен котедж от стъкло и алуминий на фона на черните корони на дърветата.
— Моля, седнете — Бирг посочи на Фред кресло. — Валери — обърна се той към секретарката си, — моля донесете вино и коняк.
Фред се огледа. В средата на кабинета имаше маса и четири стола. Масата бе покрита с черно кадифе. „За заседания“ — реши Честър. На стената срещу него бяха окачени няколко фотографии, сред тях и ония, които бе правил Мелани. В ъгъла на кабинета бюро, пред него две кресла. В едно от тях седна и Фред. Бирг се разположи в отсрещното.
— Отдавна не сме се виждали — каза той. — Вашият вестник съвсем ме забрави. И аз естествено много се радвам, че ви виждам у нас.
— Дошъл съм по съвсем лична работа — мрачно забеляза Фред, — не се отнася до вестника.
— Боже мой, няма никакво значение! — Бирг широко се усмихна. — Толкова много направихте за моята фирма, че съм готов да ви окажа всякаква услуга.
На вратата се почука. Влезе Валери и внесе поднос с две чаши, бутилка „Наполеон“ и бутилка „Фраскати“.
— Шефе — рече тя, — позвъни мисис Бирг, моли да й се обадите.
— Разрешавате ли? — запита Бирг Фред.
Журналистът мълчаливо кимна, като с целия си вид искаше да покаже, че работата, по която е дошъл, не е бърза.
Бирг вдигна слушалката.
— Скъпа, днес ще се позабавя. Сложи децата да спят и отивай на опера. Аз ще мога да дойда едва към третото действие, трябва и да се преоблека.
Докато гледаше собственика на фирмата, Фред започна да се нервира. Безукорно светските му маниери (Бирг бе приет във висшето общество), елегантният черен костюм, френска кройка, и най-сетне грижливо поддържаните бели ръце, сливащи се с колосаната бяла риза, го дразнеха. Изведнъж му се прииска да стане и да си отиде. Но Бирг, след като поприказва с жена си, седна отново срещу него и на лицето му се разля такава добродушна усмивка, че Фред не посмя да помръдне и събрал всички сили, каза, колкото се може по-равнодушно:
— Касае се за нещо съвсем дребно. Нужно ми е да хвърля поглед на стареца, когото сте погребали вчера.
— Една минута — Бирг вдигна слушалката и извика по селектора управителя на седми участък. — Донесете ми документите на вчерашния клиент. Да, да, анкетата и резултатите от обработката. — После остави слушалката и се обърна към Фред: — Опитайте „Наполеона“. Аз лично го предпочитам пред другите коняци.
На селектора светна червена лампичка.
— Извинете. — Бирг премести микрофона по-близо до себе си: — Слушам.
— Шефе, при клиент номер 4725 — чу Фред — е дошла вдовицата му, а високоговорителят не работи. Извикахме радиотехника, но той ще пристигне след половин час. Какво да правим?
— Кой обслужил клиента?
— Лерман.
— Глобете го с десет кларка. Ако се повтори подобно нещо, да се уволни. Пред вдовицата на клиента се извинете и пуснете музика от съседния участък, но така, че тя да я чува.
— Още един въпрос, шефе. Клиентът е обичал Моцарт и Щраус. Какво да пуснем?
— Днес времето е облачно. Пуснете Моцарт.
Лампичката угасна.
— Бирг — каза Честър, — харесва ли ви да работите тук?
— Безспорно! Правя добър бизнес и освен това нима може да се намери по-спокойно място? Преди десет години, когато свърших Кембридж, две години работих в една от най-големите клиники на Лондон, но там беше много неспокойно. А нашите клиенти са тихи, благоразумни.
— Да, прав сте.
Появи се Валери и постави на бюрото на шефа черна папка. Фред прочете: „Клиент №24657. Докаран на 24 септември 1985 година. Участък №7.“
Бирг разтвори папката и набързо прелисти анкетата.
— Скъпоценности няма, златни зъби също — каза той на Фред. — Какво точно ви интересува?
— Искам просто да го видя.
— Странно — Бирг загледа втренчено Фред. — Много странно… Все пак, скъпи Фред, аз дадох вече нареждане да разкопаят гроба. Но това е противозаконно, защото само полицията има право да безпокои нашите клиенти…
— Разрешавате ли да отида? — нетърпеливо рече Фред.
— Една малка формалност — каза собственикът на фирмата. — В коя банка да представим сметката?
— Предпочитам да платя в брой.
— За нас е все едно. И така, за самото разкопаване — шест кларка и двадесет и пет лема, за риска — както ви е известно, сред деловите хора рискът се заплаща — сто и петдесет кларка. И тъй, всичко сто петдесет и шест кларка и двадесет и пет лема.
„Бандит“ — изруга мислено Фред, но бързо извади парите и ги остави на бюрото.
Когато отидоха с Бирг до седми участък, работниците вече привършваха работата си. Бирг освети с фенер гроба, после ковчега, покрит с влажни буци глина.
— Отворете капака — заповяда той.
Един от работниците слезе и отвори капака.
Фред залитна — видя лицето на професор Милър.
Гард оправи възглавницата на седалката, дръпна панталоните си, за да не се разгладят ръбовете им, седна и тъкмо мислеше спокойно да се заеме с текущите криминални дела, на вратата се почука.
Преди още да види човека, Гард по характера на чукането определи, че посетителят е нервиран и че го очакват неприятни минути. Затова лицето му веднага прие любезно-съсредоточено изражение.
— Влезте!
Влезе Фред Честър. Не се бяха виждали от три седмици. От лицето на Гард изчезна притворното любезно изражение. Той посочи на Фред стола. Разделяше ги масивното канцеларско бюро, чиито чекмеджета, натъпкани с книжа, пазеха номерирани и прошнуровани съдбите на много хора и историите на много трагедии.
— Гард — тихо каза журналистът, — защо беше нужно да ме лъжеш?
Фред бе поразително променен. Приличаше на човек, изхвърлен от релсите на живота. Гард забеляза, че ръцете му треперят.
— Днес денят е прекрасен — рече Гард. — Но вестниците пишат, че в Австралия имало ураган. Гледай какви работи.
— Гард! — гласът на журналиста трепна. — Утре този ураган може да дойде и тука!
— Възможно е. И какво от това? Нали днес небето е безоблачно?
— Остави! Аз узнах всичко по делото… Милър.
Изкуството на детектива зависи много от умението му да слуша: колкото повече знаеш, толкова си по-силен.
— Слушам те — рече Гард.
Честър измъкна от джоба си бележник.
— Протоколи нямам — каза той. — Не съм провеждал и следствие. Работата не е във фактите — те често лъжат. Работата е в хората, които стоят зад тези факти. Затова не се учудвай, много неща ще ти се сторят непривични и странни.
— Слушам те — повтори Гард.
Пред вземане на решение
Милър стоеше до отворения прозорец и гледаше потока минувачи. Всеки бързаше по своите дела. Той затвори прозореца. Великолепието на есента го нервираше като измама. Огледа кабинета си. Всичко си стоеше на мястото, но Милър изпитваше чувството на човек, видял как къщата му изведнъж пламва от четирите ъгъла.
Само преди няколко дена той бе изживял най-щастливия миг в живота си, когато внезапно, в някакво истинско озарение, откри онова, което бе търсил дълги години. Като на филмова лента Милър видя целия си творчески път до самия му край. Започваше, колкото и да е странно, от най-мъглявия участък на физиката, в който отдавна никой не бе надзъртал, защото вратите за там бяха заключени с аксиоми. Натам го бе тласнало отчаянието — вярно е, че мисълта му вече беше готова да разбива всякакви заключени врати.
Какво означаваше откритието му за самия него, за хората — той не разбра веднага. Изтича при Дорон да му докладва, но нещо го спря да му разкрие всичко. Сблъскал се с възгледите на този военен в цивилно облекло, Милър замърмори за някакви дреболии. Дорон естествено остана много недоволен.
„Главното е да живееш в мир със самия себе си, със съвестта си“ — бе казал някой мъдрец. Но у самия Милър оттогава започна мъчителна вътрешна борба. Онова, което днес му се струваше подлост, на другия ден му изглеждаше добродетел. Неговото откритие би могло — наистина би могло! — да избави света от страшната заплаха на ядреното самоунищожение. Атомни бомби, които не експлодират! Водородни заряди на ракети, които не могат да убият дори и врабче! „Хора, това е възможно, възможно!“ — искаше му се да извика. Но хората биваха различни. „О, да — би казал Дорон, — това е великолепно. Бомбите на противника не експлодират. Милър, вие сте велик патриот. Вие сте герой!“
Ще каже така, без дори да се усмихне.
Когато Милър разбра това, стана му страшно. Разбира се, въпреки забраната за разгласяване на военни тайни, той може да изпрати статии с описание на „ефекта на Милър“ и схемата на апаратурата във всички по-важни списания на света. Несравнимо по-лесно бе да се направи тази апаратура, отколкото да се създаде атомна бомба. Това би било достъпно дори за Никарагуа. Тогава ще спаси човечеството от заплахата на ядрената война. Но в очите на дороновци той ще бъде държавен престъпник и го очаква бърза и „случайна смърт“, защото дороновци не прощават.
Слава или гибел? Какво да избере? Благополучието на човечеството или собственото си благополучие? Вестниците твърдят, че мъничкият човек днес е само едно винтче в свръхсложната машина на съвременността… И Милър смяташе, че е така. Но в наше време малкият човек може неочаквано да се озове до копчето, командуващо силите на ада. И изведнъж грижите за бъдещето на целия свят да се стоварят върху плещите на тоя мъничък човек!
Ето и днес, както често напоследък, той стоеше в кабинета си с угаснала цигара в ръка. По циферблата на стенния часовник бързаше секундната стрелка. Секунди, минути, часове. Рано или късно той е длъжен да вземе някакво решение. Някой друг можеше да дойде до неговото откритие. Това е неизбежно. И тогава отговорността за цялото човечество ще легне на плещите на този друг, но кой знае какво решение щеше да вземе той?
Телефонът иззвъня, сигурно се обажда Ирен… Милър си представяше света без себе си, но не можеше да си представи живота си без Ирен.
Вдигна слушалката.
— Да…
— Реши ли?
Милър за малко не изстена. Вчера в минута на слабост той малодушно се опита да прехвърли тежестта на решението върху нея. Не каза на Ирен нищо за същността на откритието си — просто й даде да разбере, че е на границата на някакво решение, от което зависи или тяхното щастие, или щастието на цялото човечество. Ирен тогава му отвърна: „Аз искам да бъда с теб. Като всяка жена искам да имам дом, деца и чисто небе над главата си. Аз лесно бих могла да взема решението, но длъжен си сам да решиш. Защото, ако го сторя аз, ти няма да ми простиш“. Тя е права.
— Чуваш ли ме? — каза Ирен. — Още ли не си решил?
— Утре сутринта, Ирен! Ще те чакам… И прости ми!
Остави слушалката, после тръгна към вратата. В него заговори вече не разумът, а желанието да намери някой по-силен, по-умен, комуто би могъл да се оплаче, както в детинството си се оплакваше на баща си.
Милър не разбра как се озова пред вратата на професор Чвиз. Това бе единственият човек — добрият стар учител, — при когото още можеше да отиде. Не да му разкаже — за това и дума не можеше да става! А просто да послуша спокойния му глас.
На вратата на лабораторията светеше надпис: „Не влизайте! Опит!“ Но Милър не го забеляза. Натисна бравата, вратата не се отвори. „Старецът пак се е заключил, за да не му пречат“ — помисли си Милър и натисна копчето, което освобождаваше блокировката. Вратата се отвори и той влезе в лабиринта от апарати.
Вървеше край електронните машини и си мислеше за своето откритие. Лицето му се отрази върху екрана на телевизора. „Не, не — мислеше си той. — Напразно се страхувам. Нима някой прокълна после създателите на атомната бомба?“ Вървеше край колоните на Графтен, зад които минаваха електрически кабели с милиони волта напрежение, край пултовете на електронните микроскопи. „… Добро е това, което е разумно. Защо трябва да мисля за всички, щом дороновци ще ме пречукат и мен няма да ме има?“ Вървеше край сферите на хиперрегулатора — гордостта на стария Чвиз. „Живот, богатство, Ирен, деца, власт, слава… струва ли си да се отказва от всичко това заради идиотската политика?“
Нещо блесна пред очите на Милър. Някаква пелена обви отворите на хиперрегулатора. Милър вдигна ръка пред очите си. Бодна го нещо студено. Светкавицата изчезна. Милър се опомни. Бе сбъркал посоката… Трябваше да завие наляво.
— Милър, пак ли сте тук? — завика Чвиз, като го видя. — Нали вече ви помолих…
— Мен? Но това беше вчера, скъпи учителю. Вчера вие изгонихте от лабораторията любимия си ученик.
— Вървете си в къщи, Милър, лицето ви е съвсем разстроено.
— Дреболия… Нерви…
— Но в апарата напрежението спадна до нула! Милър, вие да не сте случайно минали…
— Извинете, Чвиз. Възможно е. Бях се замислил. Да не би да провеждате опит?
Брадата на Чвиз щръкна.
— Бяхте ли в камерата?!
— Опасно ли е? — запита Милър равнодушно.
— За щастие, не. Така ме изплашихте.
— Извинете, че попречих на опита ви.
— Нищо страшно, Милър. Но вие трябва да си починете. Чакайте, ще ви изпратя.
… Тая нощ Милър не можа да заспи. От тъмнината го гледаха лица даже когато силно стискаше очите си. Лица. Млади, стари, красиви, уродливи — на тълпи минаваха през съзнанието му и го гледаха, гледаха. Погледите им бяха непоносими. Така навярно са гледали онези, които нацистите са водили към газовите камери.
Недоспал, с натежала глава, Милър отиде в банята да вземе душ и да прогони виденията. В тази минута той чу, че в ключалката на входната врата се пъха ключ. Милър затаи дъх. Ключът се превъртя. Някой бавно натисна дръжката. Но секретът отвътре бе спуснат. „Що за глупости! — помисли си Милър. — Кому съм притрябвал, щом на никого още не съм издавал тайната си?“
Той решително се запъти към вратата и рязко я отвори. На площадката нямаше никой, но по стълбището се чуха отдалечаващи се стъпки.
Вратовръзката от Монако
На другата сутрин, както обикновено, точно в 9.00 Милър беше в института. Когато стигна пред вратата на кабинета си, видя, че е отключена. „Странно“ — помисли си Милър и влезе в кабинета. Шумът от отварянето на вратата накара стоящия с гръб към Милър човек, който ровеше документите на бюрото му, да се обърне.
— Извинете, но не мога да разбера… — почна Милър, като едва сдържаше раздразнението си от безцеремонността на посетителя. — Това е моят кабинет и…
— Ваш? — искрено се учуди човекът до бюрото и едва сега Милър забеляза, че удивително прилича на него.
Милър хвърли чантата си в креслото и се приближи, като гледаше втренчено стоящия насреща му човек. Като че ли виждаше себе си! Преди час, когато се бръснеше, той виждаше в огледалото същата физиономия. Огледало? Дали не е някаква шега на Раут от оптическата лаборатория? Намигна, но изображението продължаваше да го гледа сериозно и разбра, че е реално.
Човекът до бюрото се засмя нервно.
— Забавно, много забавно — промърмори той, като разглеждаше Милър.
Тогава физикът забеляза, че и дрехите на непознатия бяха точно копие на неговите. Същите сиви панталони, карирано сако, бяла риза, черни обувки и дори същата вратовръзка с малкия герб на Монако, която бе купил миналата година по време на отпуската си в Ривиерата. Чак пък и връзката — вече е прекалено… Той се приближи и запита:
— Извинете, откъде имате тази вратовръзка?
— Купих я в Монако — отвърна непознатият.
— Миналата година ли?
— Миналата година.
— През август?
— През август.
Тогава у Милър се мерна мисълта, че всичко това е халюцинация, болезнена реакция на мозъка му, преуморен от безсънните нощи през последните седмици. Как го наричат психиатрите? Май раздвояване на съзнанието. Нима се е разболял? И то сега, в навечерието на такива решителни действия? Ужасно… Отпусна се в креслото и закри лицето си, като притисна до болка очите си. Погледна пак. Ето го, стои.
— Това е рядък феномен — каза непознатият и се засмя нервно. — Доколкото ми е известно, майка ми не е имала близнаци. Вероятността за такова съвпадение практически е равна на нула. И все пак… — той отново се засмя — щом сте дошли при мен, да се запознаем.
— Аз да съм дошъл при вас? — попита Милър.
— Не разбирам — непознатият сви рамене. — Нима отричате, че преди минута прекрачихте прага на кабинета ми?
— Но това е моят кабинет! — Милър стана от креслото.
— По дяволите кабинета. Няма да спорим за дреболии. И тъй, позволете ми да ви се представя. — Непознатият протегна ръка: — Професор Едуард Милър, доктор по физика.
— … Роден в Женева на 9 март 1927 година — продължи Милър, — завършил Мичиганския университет през 1950 година…
— Абсолютно вярно! — удиви се непознатият.
— Остава и да не е вярно! — рече Милър. — Нали Едуард Милър, професорът по физика съм аз!
На Милър му мина през ума, че присъствува на грандиозна мистификация на великолепен илюзионистичен сеанс, и се възхити на гения на неизвестния фокусник.
— Какво искате да кажете с това „Аз съм Милър“? — запита непознатият.
— Аз — значи аз — каза весело Милър. — Едуард Милър, доктор по физика съм аз.
— Таака… — непознатият извади от джоба си пакет цигари.
„Пуши същите цигари“ — помисли си Милър и взе предложената му цигара. Две запалки щракнаха едновременно. Две еднакви запалки. Забелязаха го и двамата.
— И тъй, вие твърдите, че също сте професор Милър.
— Аз все пак имам някакви основания — не без ирония каза Милър.
— Добре. Да предположим, че е така. И тъй, вие сте мой двойник.
— Извинете, но вие сте моят двойник.
— Не разбирам.
— Прочетете „Началата“ на Евклид, там той пише за принципа на подобието — посъветва го Милър.
— Впрочем аз съм чел Евклид.
— В трети курс. За да направите впечатление на Лера Уудуърд, рижавата тенисистка от Химическия факултет?
— И това ли знаете? — удиви се непознатият.
— Знам го, защото се отнася за мен.
— Слушайте — рече непознатият, — но това е много по-сериозно, отколкото си представяте. Напразно се шегувате.
— Единственото средство, за да не полудее човек.
— Да, нервите са се изопнали над червената линия. Отгоре на всичко и тая безсънна нощ! Не съм свикнал да нощувам в хотел.
— В кой хотел сте отседнали? — с весела любезност запита Милър.
— От къде на къде в хотел. Аз живея на „Грей авеню“…
— Номер 37, апартамент 14.
— Точно така! Но снощи се прибрах късно и не можах да си отключа — нещо заяде ключалката. А да викам посред нощ майстор да разбива ключалката — дълга работа и реших да пренощувам отсреща в „Скарабей-палас“.
— Значи вие снощи се мъчехте да отключите вратата, докато бях в банята?
— В каква баня?
— В моята баня, в моя апартамент, на улица „Грей авеню“.
— Тааака…
— Прав сте — замислено продължи Милър, — положението е настина извънредно сериозно.
Замълчаха.
— Изслушайте ме спокойно, всичко ми стана ясно — каза най-сетне Милър. — И така, аз съм истинският Милър, а вие сте мой двойник, случайно синтезиран вчера в лабораторията на Чвиз. Старецът постигна своето! Неведнъж ми е разправял теорията си за матричната стереорегулация. Човекът е система от живи клетки, организирани по особен начин. Никаква душа и прочие там мистика. Физика и химия. Нищо друго. Живото става живо, защото количествените съотношения в органичните молекули преминават в ново качество. Организмът на Чвиз е матрица. Той го раздробява на молекули в полето на своя хиперрегулатор и го отпечатва отново.
… Пълно копие, абсолютно копие чак до напрежението на неутроните… И вчера аз случайно се озовах в полето на неговата апаратура. Вчера сутринта вас още не ви е имало. Вие сте мой двойник, създаден в оня миг, когато съм минавал край неговия биохологенератор.
— Слушайте, вие не сте много скромен — рече Двойникът. — Защо аз да съм вашият двойник? А не е ли обратното? Как може да съм се родил вчера, когато се помня от десетки години? Всичко помня — каза той замислено. — Мога да ви покажа гроба на баща си или двата бора, на които завързваха люлката ми, или фотографиите от детинството ми… малко момче с моряшка блузка на велосипедче…
— Но това са моите фотографии!
— Не, моите фотографии са. И ония пейка в парка на смеха, където за първи път видях Ирен…
— Ирен! — извика Милър. — Познавате и Ирен?
— Извинете, но тя е моя годеница — спокойно отвърна Двойникът.
— Но това е чудовищно!
— Успокойте се. Нека обсъдим всички събития. Щом твърдите, че съм бил създаден вчера, и то поради вашата непредпазливост в лабораторията на стария Чвиз, тогава, доколкото знам теорията на Чвиз, ние трябва да бъдем абсолютно еднакви физиологически, а характерът и емоциите на единия от нас трябва да се определят от характера и емоциите на другия в момента на синтезата. Какъв сте били в оная секунда, когато Чвиз е включвал полето? Не помните? Естествено човек не може да контролира и запомня всяка секунда всичките си емоции. А тогава отговорете ми на въпроса, как можете да докажете, че вие сте истинският Милър, а аз синтезираният?
Милър мълчеше.
— Значи няма критерий — продължи Двойникът. — Кълна ви се, не съм присвоил името ви. Повярвайте ми, убеден съм, че синтезираният двойник сте вие.
— Слушайте — каза Милър, — но аз много добре помня как стана всичко. След разговора с Чвиз взех такси и си отидох в къщи, а на сутринта…
— А аз след разговора тръгнах да скитам из града и позакъснях. Вие бяхте заключили вратата.
— Но аз помня всичко и преди разговора с Чвиз. През цялото време обмислях нещо.
— И аз помня много добре, че мислех за апаратурата си на неутронното забавяне.
— Как ще е ваша апаратурата?
— А чия е?
— Но това е вече много сериозно! Сега сме двама. Нашата апаратура… — той неволно се запъна, така безумно прозвучаха думите „нашата апаратура“! — Двамата трябва да решим най-после…
— За вас не знам, но аз вече съм решил — отвърна Двойникът. — Цялата нощ в хотела се въртях, мислих, мислих…
В този момент на вратата се почука.
— Това е Ирен! — каза Милър.
— Да, Ирен е, нали вчера я помолих да намине в кабинета ми — потвърди Двойникът.
— Тя не бива да ни види двамата! — зашепна Милър. — Трябва да се махнете!
— Аз?
На вратата пак се почука.
— Махайте се! — завика Милър.
— Слушайте — глухо каза Двойникът, — тази жена е единственото, което имам на този свят, единственият човек, на когото вярвам. — Той рязко блъсна Милър към стенния шкаф и тръгна към вратата.
Веруюто
Милър едва успя да затвори вратичката на стенния шкаф и в същия миг влезе Ирен.
Всичко, което се случи по-нататък, беше като във филмите. Не, като в романите. Или по-точно като в сънищата. Милър седеше в шкафа, наблюдаваше през дупката на ключалката не просто сцена на среща между познат или непознат мъж с позната или непозната жена, което вече е достатъчно пикантно и необичайно за учен с такова име като него — той наблюдаваше самия себе си, при това всичко виждаше съвсем иначе, не така, както понякога следим крадешком собственото си отражение в огледалото. В случая той имаше възможност да се наблюдава целия: и в гръб, и във фас, и встрани, като едновременно с това разбираше, че неговото отражение може да действува напълно независимо от оригинала.
Милър, затаил дъх, гледаше през дупката на ключалката.
Милър-втори отиде до Ирен и я целуна по челото, както правеше винаги Милър-първи. После поразмисли и я целуна по устата — нещо, което Милър-първи правеше извънредно рядко.
„Сега — помисли си Милър — време е вече да предложи на Ирен креслото до прозореца, нейното любимо ниско кресло, пред което имаше ниска масичка, после да отвори барчето, да извади наченатата бутилка «Калвадос» или «Стерфорд»… в зависимост от настроението на Ирен.“
Подчинявайки се сякаш на заповедта на Милър-първи, Двойникът придружи Ирен до любимото й кресло, после безпомощно се огледа. („Наистина — помисли си Милър-първи, — къде сложих вчера ключа от барчето“), после решително протегна ръка към лавицата с книги, където стоеше недочетеното томче на Волтер („Той се сети по-бързо от мен!“ — с интерес забеляза Милър-първи), извади ключа и отвори барчето.
— Ирен, искам днес да бъдеш сериозна.
И тъй, значи няма да има „Калвадос“. Ирен погледна внимателно Милър-втори и подаде чашата си. Забълбука стерфордът.
— Ти си уморен, Дюк.
Сърцето на Милър заби силно. Точно в този момент той разбра какво най-много го е вълнувало преди секунда — ще познае ли Ирен, че пред нея не е истинският Милър?
Не, не позна. Тя бе казала „Дюк“, а не обикновеното „Едуард“ и това бе малката й благодарност за целувката, за предстоящия сериозен разговор.
— Ти си уморен, Дюк? — Нито една излишна дума. Признателността не винаги е многословна.
— Благодаря ти, скъпа… Лошо спах тази нощ.
— Сърцето ли?
— Не. Мислех. Искам да ти кажа…
През дупката на ключалката Милър не виждаше лицето й, но цялата й поза говореше, че се вълнува.
— Какво искаш да ми кажеш? — запита Ирен. — Взе ли решение? Или нещо се е случило?
„Охо! — помисли си Милър-първи и с благодарност погледна Ирен. — Умница, все пак е почувствувала нещо…“
— Да — каза Милър-втори, — взех решение…
Позвъни телефонът. Двойникът се извини на Ирен и спокойно вдигна слушалката:
— Слушам ви, мисис Слоу. Дорон ли? Добре, свържете ме. И кажете на Кербър да дойде при мен… след десет минути.
„Дорон? Сега ли намери да се обади?“ — помисли си Милър-първи и от вълнение дори се приповдигна.
— Дорон? — каза Двойникът. — Тъкмо исках да ви се обадя… Да, генерале, готов съм да взема участие в изпитанията… Нещичко вече е готово, ще го изпробваме. Благодаря ви, шефе, но поздравления приемам след изпитанията. Кога? Още днес? Добре, нямам възражения. Тогава в четири. Ще се видим на полигона.
С невероятно усилие на волята Милър-първи остана в шкафа. Ето какво било решението му! Минутен разговор с Дорон, десетина елементарни думи и край — край на безсънните нощи, на хамлетовското колебание. Колко било просто: за една минута да решиш собствената си съдба, съдбата на Ирен, съдбата на целия свят! И чудно — наоколо нищо не се промени. Нейде по коридора спокойно крачи Кербър. Автомобили се движат по улиците, нейде танцуват двойки, работят хора, в някоя част на земното кълбо шият детско палтенце и не се знае сега ще успее ли то да го облече. Не, ръката на Милър-втори не трепери; спокойно налива стерфорда в чашата на Ирен.
— Благодаря, Едуард, повече не искам.
Той взе ръката й и притисна дланта й към страната си.
— Сега всичко ще имаш, Ирен — каза той. — Вили, яхти, коли, покой, щастие…
На вратата се почука. Влезе помощникът на Милър Кербър. Той застана на прага, поклони се на Ирен и както винаги, след като свали очилата си, мълчаливо обърна очи към шефа.
— Кербър — каза Милър-втори, — сега с вас ще прегледаме апаратурата. Към четири трябва да бъде закарана на полигона. Ирен, ще се забавя не повече от десетина минути. Извинявай, ще трябва да ме почакаш.
Те излязоха.
Ирен извади от чантичката си пудриерата и обърна лице към прозореца. Без да се колебае, Милър-първи отвори вратичката и безшумно излезе от шкафа. Когато вече, без да се крие, направи няколко крачки, Ирен запита с удивление:
— Толкова бързо?
— Да. Трябва да позвъня.
— Изцапал си целия си костюм — каза Ирен.
Милър вдигна слушалката.
— Мисис Слоу, свържете ме веднага с Дорон.
Измина дълга минута, преди Милър да чуе:
— Съжалявам, шефе, Дорон не отговаря.
Милър с трясък остави слушалката.
— Едуард — попита Ирен, — случило ли се е нещо?
— Ти няма да имаш нито яхти, нито вили, Ирен. Ще бъдеш бедна като мен.
— Какво значи това, Едуард?
— Не мога да ти обясня. По-скоро да се махаме оттук. Приеми, че съм искал да те изпитам, Ирен, да те проверя.
— И Дорон ли искаше да провериш? И Кербър?
— Да вървим, Ирен, всичко е много сложно.
— Главата ми се замая…
Тя не довърши. Милър изведнъж видя в очите й ужас. После тя безпомощно протегна ръка, сякаш искаше да се залови за нещо, и рухна на пода. Той бързо се извърна.
На вратата стоеше Милър-втори.
На Двойника очевидно не му липсваше нахалство. Той заблъска Милър към шкафа.
— Влизайте вътре, после ще говорим.
Милър се задъха от яд. Всичко в него се бунтуваше, но разбираше, че е безсмислено сега да спори: всяка минута Ирен може да дойде на себе си и тогава кой знае какво щеше да се случи! Влезе в шкафа.
През същата ключалка Милър видя как Двойникът намокри носната си кърпа и я сложи на челото на Ирен. Тя пое дълбоко въздух и отвори очи. Погледът й зашари боязливо из кабинета.
— Дюк, трябва да съм болна?
— Успокой се, Ирен — кротко каза Двойникът, — не бива да се вълнуваш.
Той я вдигна и настани в креслото.
— Едуард, стори ми се, че ти… Видях двама…
— Тоест как двама? Кого?
— Страхувам се, Дюк.
— Успокой се, Ирен — повтори той. — Уморена си. Случва се. Когато работя много, и с мен се случва подобно нещо. Не си болна. Нали си чувала за миражи в пустинята, лъжливи слънца… Сигурно си била разтревожена?
— Да. Чаках какво решение ще вземеш и…
— Да не говорим сега за това. — Двойникът прегърна Ирен. — Пред нас е цяла вечност.
— Да, да, Дюк, прав си.
Милър се учуди как ловко Двойникът се измъкна от трудното положение, колко лесно успокои Ирен. „Аз навярно не бих могъл така убедително да го направя.“
— Ще те придружа — чу Милър гласа на Двойника.
— Не е нужно, Дюк. Искам да остана сама.
Ирен тръгна към вратата. На прага тя се спря за миг и погледът й пак зашари из кабинета.
Милър седеше неподвижен в шкафа, закрил лице с ръце. Двойникът отвори вратичката.
— Излизайте — каза той. — Сами сме.
Милър седна в креслото, в което преди минутка седеше Ирен. Гърлото му бе пресъхнало. Грабна чашата, на един дъх изпи виното и се закашля. Двойникът с укор го погледна.
— Не съм мислил — ехидно забеляза той, — че сте склонен към алкохолизъм.
— Не е известно — избухна Милър — какви пороци биха се появили и във вашия характер, ако седяхте в този шкаф, а аз през това време си позволявах нежности с вашата годеница.
— Да оставим това — прекъсна го Двойникът. — По-добре да обсъдим положението — той погледна часовника си. — До изпитанията остава малко време, трябва да се подготвя.
— Че вие каква работа имате на изпитанията? Ако някой трябва да присъствува, това съм аз! А вие останете тук или идете на кино.
— Не обичам киното. Много добре го знаете. Изпитанията ми са нужни, за мен те прекалено много значат, затова аз трябва да бъда на полигона.
— В такъв случай ей-сега ще позвъня на Дорон и ще му кажа, че ще отиде само Кербър. — В гласа на Милър прозвучаха метални нотки. Той решително се отправи към телефона.
— Не бързайте — спря го Двойникът. — След вашето позвъняване аз веднага ще отида при Дорон и ще му кажа, че ще присъствувам на изпитанията! Разберете, и аз като вас съм учен. И за мен, както и за вас, преди всичко е важно да се убедя, че апаратурата действува.
— Това безспорно е много важно — усмихна се Милър, разбирайки, че първият им рунд бе завършил наравно. — Тогава нека обединим усилията си поне в този етап.
— Вие… впрочем мога и аз… накъсо казано, един от нас трябва да отиде по-рано на полигона — неочаквано предложи Двойникът. — Там ще се срещнем.
— Но какво ще правим с Кербър? Той винаги е идвал с мен на полигона…
— И с мен… Този път ще минем без Кербър — отсече Двойникът.
… Както се уговориха, Милър пристигна на полигона по-рано, а Двойникът трябваше да дойде с Дорон. Показа на часовия пропуска си и влезе в своя бункер. Вратата бе отворена. Пред пулта за управление двама механици оправяха нещо. Те доложиха, че апаратурата е готова за опита. Милър ги отпрати.
Останал сам, той бе изцяло завладян от мисълта за предстоящия експеримент. Нейде дълбоко под земята трябваше да експлодира атомната бомба. Милър, който се намираше на два километра от този ад, щеше да се опита да забави взрива поне за пет секунди, за десет. Това щеше да е достатъчно, за да разберат, че апаратурата работи! Тя е монтирана там, над черния отвор на шахтата, водеща дълбоко под земята. И ако натиснеше ей това червено бутонче, суперполето щеше да задържи атомния огън в обятията си. Това поле можеше да го задържи не само за секунди, а и завинаги. Но можеше и да го освободи и тогава бетонът, земята, всичко щеше да се превърне в облак плазма…
Милър предчувствуваше, че експериментът ще мине успешно. Неочаквано той чу гласа на Дорон.
— Професоре, какво ни обещавате за днес?
Милър трепна изплашен, но като разбра, се засмя. В командния пункт бяха включили транслацията, гласът на Дорон идваше от високоговорителя.
— Науката не търпи прибързаните работи — чу Милър, смаян, собствения си глас. „Значи, те са вече там. Дано само Двойникът не каже нещо излишно.“ — От отделните репетиции ще стигнем и до премиерата, генерале.
— Вие сте театрал, професоре — отвърна Дорон с раздразнение, — но все пак това не е спектакъл! Ще ми разправите ли най-сетне по-подробно докъде сте стигнали в откритието си?
— Но, генерале, понякога и репетицията може да достави удоволствие — измъкна се от прекия отговор Двойникът.
„Той се държи предпазливо. Или не е уверен в изхода на експеримента — помисли си Милър, — или…“ — И тогава неочаквано му мина мисълта: „… или освен за самата апаратура той нищо повече не знае!“
Когато Двойникът най-после се яви в бункера, той завари Милър усмихнат и почти щастлив.
— И така, колега, днес се решава нашата съдба — каза Двойникът. — Ако апаратурата заработи, както предполагам, светът скоро ще узнае за новото откритие.
— Не бива да бързаме — намръщи се Милър.
— Представям си — продължи Двойникът — как ще почнем да пускаме серийно апаратурата. Всеки завод може да усвои производството й за два месеца.
— Стига сте дърдорили — злобно забеляза Милър. — Време е да пристъпим към работа.
Те старателно провериха показанията на всички уреди.
— Безпокои ме само една подробност — Милър изпитателно погледна Двойника. — Ще може ли свръхполето да пробие такъв дебел пласт земя? Това май не съм взел предвид.
— А ако… ако — Двойникът се запъна — увеличим напрежението?
Милър за секунда се замисли.
— Не бива! Няма да се справят блоковете за фокусировката на полето. Освен това първият бункер ще попадне в зоната на действието на апаратурата. Там има хора…
— Глупости! Уверен съм, че нищо няма да им се случи!
— Хората могат да пострадат! — рязко каза Милър.
— Вие сте мухльо, професоре!
Милър нищо не отвърна. Бе му хрумнала интересна мисъл: „Ако включат двата генератора на свръхполето последователно, щеше да бъде достатъчно…“
— Слушайте, аз настоявам! — упорито повтори Двойникът.
— Нямаме време за промени. Ще включим последователно генераторите на полето.
— Защо? — не разбра Двойникът.
Милър, без да скрива превъзходството си, му обясни идеята си. След няколко минути апаратурата беше готова. Милър тържествуваше. „Двойникът не съобразява бързо. Впрочем това е естествено, той вече втори ден живее отделен от мен… Вероятно в лабораторията на Чвиз далеч не всичко е било възпроизведено… Може би Двойникът дори не подозира за някои тънкости в теорията на неутронното забавяне… Тогава… ако апаратурата изчезне, Двойникът едва ли би могъл отново да я създаде!“
По високоговорителя се зачу гласът на началника на полигона:
— Зоната е освободена. Пригответе се, след пет минути взрив.
— Сядайте на пулта — каза Милър на Двойника. — А аз ще записвам показанията на уредите.
От командния пункт се чу монотонният глас на началника на полигона.
— До взрива тридесет секунди… десет… пет… три…
Двойникът включи апаратурата.
— Две… една… взрив!
Тишина. Минаха пет секунди, десет… Взрив нямаше.
— Изключете! — спокойно каза Милър.
Двойникът дори не помръдна. В командния пункт започна паника.
— Изключвайте! — каза Милър.
— Още няколко секунди — отвърна Двойникът.
— Изключвайте!
— Как не разбирате — избухна Двойникът, — че всяка секунда в повече са още хиляда кларка!
Милър се вкамени от изумление.
Паниката обхвана пелия полигон.
— Незабавно проверете енергетиката — ревеше в микрофона Дорон. — Началникът на трети участък при мен!
— Изключвайте — завика Милър и се спусна към пулта.
Билет за Аржентина
Щом Милър натисна червеното копче, трептящата синкава линия на екрана на неутронния брояч рязко се изви нагоре: бомбата в шахтата бе експлодирала.
Милър уморено се отпусна в креслото, затвори очи. Двойникът отиде при контролния секундомер.
— Шест минути, седемнадесет цяло и три десети от секундата — каза той. — Боже мой, какъв идиот сте! Просто не ми се вярва, че сте мой двойник.
— Вие сте идиот — уморено каза Милър. — Опивахте се от властта си над неутроните като хлапе, на което са подарили барабан.
— Да! Опивах се! — завика Двойникът. — Защото на нас и след секунда ни стана всичко ясно, а за Дорон и за господата от Министерството на отбраната секундите не са достатъчни! На тях им е нужен ефектен и достатъчно дълъг фокус, за да разберат. Трябва да умееш да продаваш. Няма значение с какво търгуваш: с бира или апаратури за неутронно забавяне. Ако занесете на Дорон лист с формули, ще ви брои хиляда кларка, а ако му поднесете секундомер — можете да отмъкнете и милион.
— Тъй, тъй! — рече Милър. — Браво! Досега мислех, че има физици-теоретици и физици-експериментатори. Излиза, че имало и физици-бакали.
— Защо друг да определя колко струва моят мозък?
— Вашият мозък?
— Добре де, нашият.
— Извинете, с моя мозък аз сам се разпореждам.
— Можете да не се вълнувате: аз съм джентълмен. Парите ще делим поравно. И слушайте, хайде още сега да се уговорим. Ще ви купя билет за Аржентина или за Австралия, въобще закъдето искате, и заминете. Трудно ще ни бъде двамата.
— Интересно — каза Милър. — Аз заминавам, а вие? Какво ще правите вие?
— Ще отида при Дорон, ще му разправя за генератора, как работи, и ще му предложа да го купи… например за милиард кларка.
— Защо ви са толкова пари?
— Не съм алчен, но милиард звучи по-солидно. На нас двамата ни стигат и десет милиона. После ще им дам апаратурата си, ще я разглобят, ще я проучат…
— Но те не ще разберат принципа за генериране и ориентация на полето.
— Че защо трябва да разберат? Кой разбира какво е ентропия? Кой може да си представи безкрайността на пространството? Така дори е по-удобно: аз ще им дам апаратурата, а те на мен — чек. И довиждане. Ще се заселим с Ирен нейде…
— Но нали Ирен ще бъде с мен в Аржентина?…
— Вие да, но не и Ирен.
Разговорът им бе прекъснат от гласа на Дорон.
— Професор Милър! Професор Милър!
Двойникът бързо отиде до микрофона и натисна копчето за включване.
— Милър е на микрофона.
— Досега не можем да разберем коя е причината за задържането на взрива — рече Дорон. — Възможно ли е опитите ви да са повлияли на нашия експеримент?
— Хм… Трудно е да се каже… — предпазливо започна Двойникът.
— Бихте ли могли да дойдете при мен? — запита Дорон.
— Добре — рече Двойникът и изключи микрофона. — Ще трябва все пак да отида.
— Слушайте, омръзна ми — избухна Милър. — Разпореждате се в кабинета ми, а аз седя в шкафа; взехте колата ми, а аз вървя пеш. Стига вече: сутринта вие говорихте с Дорон, сега е моят ред.
— Разбрах — засмя се Двойникът. — Боите се да не ви измамя. — После изведнъж стана сериозен: — Давам ви дума — днес няма да има пазарлък. Работата е прекалено сериозна и трябва да се подготвя. Нещо повече дори, ще се постарая да убедя Дорон, че нашите опити може би нямат никакво отношение към забавянето. Ако сега узнае за опита, ние вече няма да сме му нужни: нали апаратурата е в ръцете му. И тъй, сега е 15.30, в 17.00 ще се срещнем в къщи и ще обмислим всичко.
Двойникът излезе. Известно време Милър седя неподвижно в креслото. Значи Двойникът щеше да продаде апаратурата — въпрос само на време. Трябва да му попреча. Как? Как? Как?
Седя дълго. Изведнъж си спомни думите му: „Кой разбира какво е ентропия? Кой може да си представи безкрайността на пространството?“ Милър бързо стана.
„Може би не е най-доброто решение, но все пак е някакво решение.“
„Мерцедесът“ на професор Милър се приближи до бункера, където бе монтирана апаратурата. Той се усмихна на часовия; тук всички го познаваха. Отиде при апаратурата, бави се дълго, докато изключи жиците, които водеха до блоковете за ориентацията на полето. В тях бе най-важното. Милър ги отнесе в колата си. След десет минути, когато вече беше на петнадесетина мили от полигона, „Мерцедесът“ спря пред моста на реката, Милър излезе, извади блоковете, сложи ги под предните колела. После седна на кормилото и подкара автомобила. Зачу се леко хрущене. Милър спря колата и излезе. Старателно събра във вестник смачканите метални пластинки, магнитчета, парченца стъкло, разкъсаните жички. Уви ги и хвърли пакета в реката.
Подкара отново автомобила. Премина моста. Острият завой на шосето беше ограден с бели бетонни стълбчета, наредени като войници. Милър провери каишите на предпазния шофьорски колан. „Жалко все пак за колата…“ — това бе последната му мисъл. „Мерцедесът“ се удари с дясната си страна о стълбчетата и отлетя наляво. Малка тънка струйка потече по насипа. Навярно беше вода. Може би бензин, а може би кръв?
… 17.30. Милър още го няма. Задушно е. Двойникът отиде до прозореца, разтвори двете крила и в същия миг чу гласа на едно вестникарче: „Извънреден брой!“, „Новият подземен взрив!“, „Мисис Лейли Кичк роди двадесет и шестото си дете!“, „Известният физик професор Милър — жертва на автомобилна катастрофа!“ Двойникът трепна. Изскочи на улицата, грабна вестника и веднага видя на първата страница своя изпомачкан „Мерцедес“ и фотографията на Милър — главата отметната назад, очите затворени. Прочете набързо съобщението: „… Откаран в болницата «Св. Тома»…“ Къде ли се намира тоя светец?
Първото, което Милър каза на лекаря, когато отвори очи в болницата, бе:
— Моля ви позвънете на господин Дорон… телефон РС–15–875 и му разправете…
— Непременно, непременно — ласкаво отговори лекарят и веднага набра номера.
„Така — мислеше си Милър, — а апаратурата вече я няма. Дорон знае, че съм в болницата. Днес всички вестници ще пишат за катастрофата — едва се сдържа да не се изсмее от радост. — Главното е сега да измамя лекарите. Какви бяха признаците на мозъчно сътресение? Повръщане. Друго? Май сътресението не може да се провери с електрониката… И тъй, моето положение най-сетне е легализирано. Да го видя сега какво ще прави оня!“
— Ако дойде брат ми, ще го познаете, той много прилича на мен, пуснете го, моля ви се — каза той.
Двойникът дойде още същата вечер и за малко не се завариха с Ирен. Милър се усмихна, като видя изкуствените му мустаци.
— Не бодат ли? — попита той шепнешком. — Може би сега аз ще трябва да ви купя билет за Аржентина?
— На какво собствено се радвате? Нима не сте разбрали досега, че на Дорон му е все едно кой от нас е истинският Милър. Добре, нека бъдете вие. А аз ей сега ще отида и ще му предложа апаратурата. И той, според вас, няма да я купи само защото тъй нареченият истински Милър лежи в болницата. Глупости!
— Правилно — весело каза Милър. — Но работата е там, че сега вие няма какво да предложите на Дорон.
Очакваше да види на лицето на Двойника удивление или възмущение. Двойникът само уморено махна с ръка.
— Знам всичко. Бях на полигона. Взели сте блоковете за ориентация на полето и сте ги хвърлили нейде. Но аз няма да ги търся. Не са ми нужни. Те са тук — той почука челото си.
И Двойникът с увлечение взе да описва частите на откритието. Така се увлече, че извади молив и взе температурния лист, за да напише основното уравнение.
Това вече беше прекалено. Пред Милър седеше неговото второ „аз“, не само физическото, но и интелектуалното. Седеше ученият, на когото формулите доставяха чиста естетическа наслада.
— Стига — каза Милър.
Моливът на Двойника спря.
— Добре, колега. Но съгласете се, че ние с вас имаме чудесна професия. Наистина жал ми е, че ще ви лиша от удоволствието да бъдете учен.
— Как така ще ме лишите? И защо мен?
Въпросът беше глупав и излишен, но Милър нарочно го зададе, за да спечели време.
— В наши дни, когато Дороновци са всесилни, животът на учения е труден. Аз съм по-приспособен, защото за щастие нямам вашия комплекс за малоценност.
— Съвест — поправи го Милър.
— А! — Двойникът се усмихна. — Какво е това съвест? В каква координатна система да я търсим? И с какво да я измерим?
— Май сте прав — забеляза Милър, — вие гледате по-просто на живота.
— Не бих казал. По дяволите, кой от нас повече се грижи за другия?
— Ако имате предвид варианта за Аржентина…
— Защо? Заминаването за Аржентина съвсем не е задължително. Можете да останете и тук като мой брат, документи ще купим. После вила на Кораловите острови… Не е лошо, а? Но без Ирен — каза Двойникът. — Ирен е моя. Е, да обсъдим ли този вариант?
Милър не умееше да се преструва. Освен това го заболя главата.
— Не сега — Милър затвори очи. — Утре. Вие ми се свят.
— Виждам, побледнял сте. Май наистина имате сътресение на мозъка. Бедни ми братко… — Двойникът нежно погали Милър по рамото.
„А той изглежда не се преструва — помисли си Милър. — Наистина ме съжалява, защото ме смята за победен. Опиянен е от превъзходството си!“ — И изведнъж като нож го резна мисълта: „Двойникът преди не съществуваше и не бива повече да съществува! Боже, колко било просто!“
— Утре — каза Милър, без да отваря очи. — Всичко ще решим утре. Помислете за… вариантите. И аз ще помисля.
— И тъй, до утре. Вие сте болният, затова кажете кога ще се видим.
— Ще изляза оттук в девет вечерта. Ще се отбия в къщи да се преоблека — скъсано ми е сакото. Да се срещнем в единадесет в… института. Там никой няма да ни пречи.
— В къщи ще бъде по-спокойно.
— Не, не, само не в къщи!
— Разбирам. Ирен може да дойде! Прав сте. Тогава в института.
Двойникът излезе. Още една минута и Милър нямаше да издържи. Щеше да се развика, да го наругае и всичко да провали. И тъй, Милър срещу Милър. Колко странно! Впрочем дали е странно? Нима през последните месеци не водеше борба със самия себе си? Нищо не се бе променило, само че неговото второ лошо „аз“ се бе отделило и заживяло самостоятелен живот. Утре тази борба най-после щеше да свърши. Ще му стигнат ли силите?
… На сутринта Милър се събуди бодър и изпълнен с решителност, както отдавна не му се бе случвало. Не беше особено мъчно да уговори лекарите да го изпишат. По-трудното бе да изчака до вечерта.
Отби се в къщи, преоблече се набързо, отвори чекмеджето на бюрото си и без да се поколебае, пъхна пистолета в джоба си. После излезе на улицата, спря такси.
— „Уелкъм-скуър“ 18 — викна на шофьора.
Ирен, както и очакваше, си бе в къщи. Откакто Милър лежеше в болницата, тя не излизаше нито за секунда. Милър можеше да й се обади всеки момент.
Когато Милър влезе, тя стана мълчаливо насреща му и очите й говореха повече от всякакви думи.
— Ирен — рече той, — помогни ми да бъда силен.
— Люк, много лошо ли ни очаква?
— Да, Ирен, най-вероятно. Взех решението и след два часа…
— Но вече е късно — рече тя.
— След два часа ще извърша най-важната и трудна крачка за осъществяването му. Сега отивам до…
— Не е нужно — прекъсна го Ирен. — Както и да постъпиш, ще съм съгласна. Само да не бъдеш такъв…
— Какъв?
— Такъв… различен… измъчен. Уморих се от твоите колебания.
— Ирен, трябва да вървя.
Тя му подаде челото си. В очите й блеснаха сълзи.
— После всичко ще ми обясниш. Чакам те, Дюк.
Милър я погледна с благодарност и излезе.
Ирен постоя около минута до вратата. Бавно огледа стаята, после изтри сълзите си и отиде в спалнята. Когато на вратата се почука, тя беше вече по халат.
— Лили, ти ли си? — попита тя, помислила, че е малката Лили от долния етаж.
Вратата се отвори.
— Дюк?! — извика Ирен, удивена от внезапното връщане на Милър.
— Разстроена ли си нещо? А аз имам добри новини. Ти ще бъдеш жена на най-богатия и знаменит мъж. След седмица, Ирен, ще заминем за Кораловите острови… Какво ти е, скъпа?
Ирен притисна устни, за да не изкрещи.
— Ирен! — той посегна да я прегърне, но тя се дръпна към стената.
— Не се приближавай… — прошепна тя. — Това не си ти!
Със страшно усилие на волята Двойникът се въздържа да не изругае.
— Ирен, слушай…
Но Ирен не го слушаше — притиснала се към стената, тя бавно клатеше глава. После се отпусна, погледът й потъмня.
— Отивай си — глухо каза тя. — И не се появявай, докато не те повикам. Искам да си помисля.
— Но аз всичко ще ти обясня.
— Преди десет минути не поисках да ми обясниш — тя дрезгаво се засмя. — Ти си хамелеон. Щом не си способен да решиш, сега ще решавам аз. Иди си.
… Двойникът бързо вървеше по тъмния коридор на института. Ако пред него сега се изпречеше стена, той не би я заобиколил, а би я пробил, така бе изпълнен с ярост. Но при вратата на кабинета забави крачка, извади пистолет и като се поколеба за секунда, освободи предпазителя.
Развръзка без край
— Какво е станало после? — бързо запита Гард.
Фред затвори бележника си, обърна се към прозореца и с тъга загледа улицата.
— Прекалено присърце вземаш всичко — рече Гард.
— Какво е станало после ли? — бавно заговори репортьорът. — Убийство, Гард, и ти много добре го знаеш.
— Но юридически…
— Да, юридически не е имало убийство, щом Милър е жив, а съществуването на Двойника никъде не е отбелязано.
— Точно това ми казаха тогава — рече Гард.
— Дорон, нали? — спокойно добави Честър.
— Но той нищо не ми разправи за Двойника…
— А ти попита ли го? Да, Дорон е свикнал да има работа само с безсловесни твари…
— Фредерик!
— Какво е станало после ли? Дежурният каза, че е било около дванадесет. Но те са се срещнали по-рано. Цял час са седели в креслата един срещу друг, пили са вино, стискали са в джобовете пистолетите. Всъщност, Гард, те не са били врагове, защото човек не може да е враг на себе си. Непримирими са били само плановете им. Еднакво минало и взаимно изключващо се бъдеще! Трагедия, Гард, трагедията на нашия век. Идиотски живот, щом може до такава степен да изкълчи психиката на човека, че понякога дори и без двойници сами не можем да се познаем.
Всеки от тях е мислел, че само той е решил да убие другия, и че жертвата нищо не подозира. Ето защо, Гард, те, без да се наговарят, са стреляли едновременно — стреляли са, веднага щом са разбрали, че и двамата са дошли с намерение да убият.
А отначало… отначало всеки от тях наивно е търсил повод да извади другия от кабинета, от института — нейде на улицата, в тъмнината, за да може да хвърли трупа му в канавката или в реката. Знаеш ли кое им е попречило? Повикването на дежурния. Ако Милър не е бил натиснал звънеца, нищо нямаше да узнаем за случилото се. Нито ние, нито светът…
— И ти мислиш — рече Гард, — че светът ще узнае? От теб ли?
— Да, от мен. Каквото и да ми струва. И то много скоро.
— А защо смяташ, че именно Милър е повикал дежурния? И защо?
— Защо Милър ли? Не ти ли направи впечатление, Гард, че Милър почти във всички случаи е бил по-нерешителният. Той, а не Двойникът, е стоял в шкафа; той се е криел на полигона; той не е вземал решителни мерки. Не знам защо е било така. Може би защото хората, които правят зло, са винаги по-решителни от хората, които правят добро. Злото е по-праволинейно, по-грубо, по-целеустремено…
— Но доброто все пак е по-силно, Фред.
— Само накрая. И то не винаги. И тъй, Дейвид, дежурният е бил извикан от онзи, на когото нервите не са издържали. Милър с незабележимо движение с облегалото на креслото е натиснал звънеца. Смятал е, когато се чуят стъпки по коридора, да каже на Двойника: „Някои идва! Скрий се в шкафа.“ — и навярно е щял да настоява с цялата липсваща му дотогава решителност. Той още не е знаел, че и Двойникът е дошъл с намерение да убива. Той е искал не просто да се подиграе с Двойника, а да получи поне малко потвърждение на собствената си решителност и воля, без което пръстът не би могъл да натисне спусъка. Но дежурният не се появил! А повторното вече повикване не минало незабелязано. И тогава в разстояние на някакви си секунди са се разиграли трагичните събития.
Двойникът приел предизвикателството. Двамата са разбрали всичко. Те вече не са седели, а са стояли един срещу друг, гледали са се в очите, но са следели какво правят ръцете им.
Двата изстрела са се слели в един.
Останалото знаеш, с изключение на някои подробности. Убиецът е излязъл от кабинета и почти пред самата врата се е сблъскал с дежурния. На въпроса му не е отговорил нищо, бил е развълнуван. Пък и не е имал време.
След седем минути колата му спряла пред дома на Дорон. Трябвало е да говори незабавно с Дорон, и то не по телефона — в кабинета е лежал трупът, трябвало е да се вземат бързи мерки. След десет минути Дорон пристигнал в института.
— Какво, според теб, е казал на Дорон?
— Припомнил му е за опитите на Чвиз, казал му е за появяването на Двойника, за Ирен. И нищо друго. За откритието и апаратурата не е казал нищо. Поне тогава…
После са повикали теб и Чвиз. Старецът е бил вдигнат от леглото и Дорон го е приел в кабинета си. Той е разбирал отлично колко е голямо откритието на Чвиз — ако би било възможно да се повторят условията, при които се е получил Двойникът. Вероятно във въображението си Дорон вече е виждал някакви кретени, чиято физическа сила би компенсирала, според него, липсата на мозък. Такива кретени би могло да се фабрикуват с хиляди и милиони: те биха били отлични войници, полицаи, евтина работна ръка — дявол знае какви още перспективи е откривала за Дорон тая възможност! Бедният Чвиз! Сега Дорон оказва върху него такъв натиск, какъвто не е упражнявал дори върху Милър. Не знам, ще успее ли Чвиз да възпроизведе експеримента, който е довел до появяването на Двойника, но че той самият ще стигне до раздвояване на личността, не се съмнявам. Това ще бъде битка не по-малко трагична и не по-малко кървава от битката между двамата Милъровци.
Какво е казал на теб Дорон, няма да повтарям. Разбира се, той е позвънил веднага на Хейз и вестникът на другия ден излезе без моя репортаж. Трупа отначало са откарали в моргата, като са казали на пияницата Конда, че е някакъв бедняк. После са погребали убития в гробището на Бирг. Погребали са го рано сутринта, въпреки че Бирг вече от шест години погребва само привечер, при светлината на факли.
На сутринта професорът си е седял в кабинета, като че ли нищо не се е случило…
— А Ирен? — запита Гард.
— Тя нищо не знае за убийството и времето ще разпръсне всичките й подозрения и тревоги.
— Фред, ти си гениален детектив! — не без завист каза Гард. — Как узна всичко? С хората ли приказва? Очевидци ли намери?
— Сега това не е важно. Трябва да ми помогнеш! Дай ми поне съвет. Не знам какво да правя… Трябва или незабавно да предупредя света за случилото се, или… Какво да правя, Дейвид? Трябва да побързам, докато още не е късно, докато още може да се предотврати катастрофата!
— За какво говориш, Фред?
— Ах, Дейвид, нима не разбираш колко ужасно е положението! Да, аз знам всичко за двамата Милър. Но не знам главното: кой от тях е останал жив!