Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ulysses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2013-2014)
Корекция и форматиране
NomaD (2014)

Издание:

Джеймс Джойс. Одисей

Ирландска. Първо издание

ИК „ФАМА“, София, 2004

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 954-597-184-3

 

Превод от английски и бележки © Иглика Василева

Художествено оформление © Сотир Лазарков

 

James Joyce

Ulysses

Oxford University Press, 1993

© Estate of James Joyce

 

Формат 70/100/16, печ. коли 52,5

Печат „Унискорп“ ООД

 

На корицата:

Джеймс Джойс и Силвия Бийч пред входа на „Шекспир и Co“ на улица „Одеон“ в Париж, 1920 г.

История

  1. — Добавяне

II[1]

4.[2]

 

Господин Леополд Блум ядеше с удоволствие вътрешните органи на зверове и птици. Обичаше гъста супа от пилешки дреболии, воденички с вкус на орех, пълнени печени сърца, дроб на филии, изпържен с галета, пържен хайвер от треска. Но най-много обичаше овнешки бъбречета на скара, които гъделичкаха небцето му с острата миризма на урина.

Именно за бъбречета си мислеше, докато обикаляше тихичко кухнята и подреждаше нещата за нейната закуска върху претрупания поднос. Леденостудена светлина и въздух изпълваха кухнята, но навън сияеше нежна лятна утрин. От това му пристърга още повече.

Въглените аленееха.

Още една филия хляб с масло; три, четири: стига. Тя не обича чинията й да е препълнена. Нали така. Отдалечи се от подноса, вдигна чайника от подставката в огнището и го сложи встрани от огъня. И той приклекна на място, тумбест и тъповат, с щръкнал напред чучур. Чаят идва. Добре. Тази пресъхнала уста. Котката се заумилква сковано около крака на масата с вдигната нагоре опашка.

— Мкгняу!

— О, ето те и теб — рече господин Блум и се обърна към нея.

Котката му измяука в отговор и продължи да се отърква сковано в краката на масата и да мяука. Ето я, още малко и върху писалището ми ще тръгне да се разхожда. П-ъ-ъ-р. Почеши ме зад ушите. Пъ-ъ-р.

Господин Блум изгледа с любопитство и умиление гъвкавото й черно тяло. Радост за окото: блясъкът на лъскавата й, пригладена козина, бялото кръгло топче в основата на опашката й, зелените блещукащи очи. Наведе се над нея с опрени върху коленете ръце.

— Млекце за мацанката — рече.

— Мркгняу! — отвърна му котката.

Глупави били. Много добре разбират какво им казваме, по-добре, отколкото ние ги разбираме. Тя знае какво иска. Освен това е отмъстителна. Как ли изглеждам в нейните очи. Като висока кула. Едва ли, винаги може да скочи отгоре ми.

— Ама я е страх от пилетата — рече й подигравателно. — Страхува се от клъвклъв, а? Язък, такава страхлива писана!

Жестока. Такава й е природата. Странно, че мишките никога не цвърчат насреща й. Май я харесват.

— Мркргняу! — обади се котката заповеднически.

Вдигна глава и хищните й очи замигаха безсрамно, мяукаше жаловито и протяжно, оголвайки млечнобелите си зъби. Той се загледа в тъмните й очни прорези, които се бяха стеснили от лакомия, очите — зелени камъчета. Отиде до кухненския бюфет, извади каната, която млекарят на Ханлън бе току-що напълнил догоре, изля от още топлото, покрито с мехурчета мляко в една чинийка и бавно я постави на пода.

— Хъррр! — изхърхори тя и се спусна да лочи.

Той се загледа в мустачките, които блестяха като телчета в сумрачната светлина, докато тя топна муцунката си три пъти и продължи да лочи с лекота и без да бърза. Дали е вярно, че ако човек им ги кръцне, няма да могат да подушват мишки? И защо? Или им светят в тъмното, може би, помагат им. Сигурно нещо като антени в тъмното.

Заслуша се в лоченето. Шунка с яйца, не. В тази засуха не излизат хубави яйца. Трябва им чиста прясна вода. Четвъртък: не е ден за овнешки бъбречета от Бъкли, тогава просто не струват. Изпържени с масълце и само щипка пипер. По-добре свински бъбреци от Длугач[3]. Докато чайникът кипне. Вече лочеше по-бавно, накрая излиза чинийката до блясък. Защо са им толкова грапави езичетата? За да лочат по-добре ли, целите на шупли. Дали има какво да й дам да хапне? Огледа се. Не.

С приглушено поскърцващи обувки пое нагоре по стълбите към коридора и спря пред вратата на спалнята. Сигурно ще иска нещо вкусно. Сутрин предпочита тънка филийка с масълце. Въпреки това: от време на време.

Обади се тихичко в голия коридор.

— Ще отскоча до ъгъла. Връщам се след минутка.

След като изслуша гласа си докрай, додаде:

— Искаш ли нещо за закуска?

Отвърна му слабо сънливо изсумтяване:

— Мнн.

Не. Не, нищо не искаше. После долови топлата й дълбока въздишка, мека и пухкава, когато тя се обърна в леглото си, а халтавите месингови обръчи на креватната табла издрънчаха. Трябва да ги стегне, наистина. Жалко. Идват чак от Гибралтар. Забравила е и малкото испански, дето го знаеше. Колко ли е платил баща й за кревата. Стилен и старомоден. Е, че как иначе. От губернаторския търг. По приятелска линия, преустановили наддаването в негова полза. Стане ли дума за пари, старият Туийди е твърд като камък. Да, сър. При Плевна, да[4]. От редник съм се издигнал, сър, от редник и се гордея с това. Но все пак му е стигнал акълът да се запаси и с ценни марки. Много далновидно.

Протегнатата му ръка взе от закачалката шапката, която стоеше точно над тежкия му балтон с монограм и мушамената пелерина — изгубени вещи, втора употреба[5]. Марки: картинки с лепливи гърбове. Сигурно доста офицери са били в играта. И как не. Потъмнелият от пот фирмен надпис в дъното на шапката му твърдеше скромно: екстра качество от Пласто, бре! Надникна бързешком под кожената лента. Бял къс хартия. Стои си. В пълна безопасност.

На прага опипа джобовете за ключовете си. Няма ги. Останали са в другите панталони. Да не забравя да ги взема оттам. Картофът[6], той поне е тук. Гардеробът много скърца. Да не я безпокоя. По това време се излежава, още е сънена. Задържа вратата след себе си много внимателно, още малко, докато опре в дървения праг, стар и изтъркан. Май се затвори. Добре, ще изтрае, докато се върна.

Премина на слънчевата страна, избягвайки несигурния люк на мазето от номер седемдесет и пет. Слънцето пълзеше към камбанарията на Сейнт Джордж. Май се очертава топъл ден. В тези черни дрехи — още по-топъл. Черното е проводник на топлинните лъчи, или ги отразяваше (или май ги пречупваше?). Но нямаше как да изляза със светлия костюм. Да не отивам на пикник, я. Клепките му примижаваха блажено, докато вървеше, обвит в топла нега. Фургонът на Боуланд разнася в тави насъщния ни хляб, но тя предпочита баятите вчерашни франзели със затоплена хрускава коричка. Усещането, че си млад. Някъде из Изтока; ранно утро; поемаш призори, все пред слънцето крачиш, изпреварваш го, деня му открадваш. И ако така я караш, формално погледнато, няма и с ден да остарееш. Крачиш по пясъка, странни земи, приближаваш градска порта, отпред стърчи стража, издигнал се от редник, големите мустаци на стария Туийди, облегнат на дълго копие. Шляя се по улици, заслонени със сенници. Край мен затюрбанени глави. Тъмните пещери на килимарски магазини, едър мъжага, Страшният турчин, седи по турски, пуши наргиле. Улични търговци се провикват, крещят. Подправена с копър вода за пиене, шербет. Цял ден нагоре-надолу. Навъртат се наоколо джебчии. И какво от това, и те са хора. Продължавам по пътя на залеза. Сенки на джамии върху стройни колони: свещеник със свитък с ръка. Дърветата трепетликат, донасят вечерния бриз. Продължавам. Златист заник. Майка стои и гледа от прага на къщата си. Извиква на децата да се прибират, на нейния си сумрачен език. Висок дувар: зад него струни ридаят. Нощ, небе, луна, виолетово — също като новите жартиери на Моли. Струни. Чуй. Момиче свири на един от онези инструменти, как им викаха: цимбали. Отминавам.

В действителност едва ли така изглеждат нещата. Всичко е от книгите: по следите на слънцето. Слънце с много лъчи върху титулната страница. Той се усмихна, доволен от себе си. Какво беше казал Артър Грифит[7] за заставката над редакционните материали във Фриман: слънцето на самоуправлението изгрява на северозапад от уличката зад Ирландската банка. Задържа самодоволната си усмивка. Хитро: слънцето на самоуправлението изгрява от северозапад.

Стигна до магазина на Лари О’Рорк. Откъм решетката на избата му струеше слаба миризма на черна бира. А откъм отворената врата на бара полъхваше на джинджифил, чай и бисквити. Иначе харно местенце: в края на градската гмеж. Например М’Олис, дето е по-надолу, никакво го няма като място. Разбира се, ако пуснат трамвая по Северния обиколен път от пазара за добитък до пристанището, тогава продажбите и там ще скочат до небето.

Плешива глава върху транспаранта. Хитро старче. Няма к’во толкоз да го агитираш за реклама. Знае си бизнеса, изтънко го владее. Ето го, естествено, това е храбрецът Лари, облегнал се на сандъка за захар, стои по риза и гледа строго запрестилчения чирак, дето е хванал да мие пода с парцал и кофа. Саймън Дедалус го пронизва със смръщения си поглед. Знаеш ли какво ще ти кажа аз на тебе? Какво то, господин О’Рорк? Знаеш ли какво? Руснаците не могат да им се опрат, японците ще ги схрускат като едното нищо[8].

Спри и кажи две думи: нещо за погребението например. Колко тъжно е, че клетият Дигнъм ни напусна, нали господин О’Рорк.

После сви по Дорсетска и бодро се провикна през отворената врата:

— Добър ден, господин О’Рорк.

— Добър и на теб.

— Прекрасно време, нали, сър?

— Точно така.

Откъде толкова пари у тях? Идват, значи, тия ми ти рижокоси чак от Лийтрим[9], плакнат тук празните чаши, допиват остатъците. И един ден, не щеш ли, гледаш разбогатели като Адам Файндлейтърс[10] или Дан Талънс[11], бизнесът им процъфтява. Ами конкуренцията, питам аз? Поголовна жажда, ще речеш. Така излиза, ето ти една загадка за разгадаване: можеш ли да прекосиш Дъблин така, че по пътя си да не срещнеш нито една кръчма? Да е от спестяване — не е. От пияниците си го избиват. Сипе му три питиета, пише — пет. Но и това колко е? Тук шилинг, там шилинг, едва капе, църцори, дребняк пари са това. Сигурно играят с търговците на едро. Май с тях въртят голямата далавера. Надуват цените, пробутват на шефа к’вото там и останалото си го делят, чат ли си?

Колко ли прави това, да вземем само от черната бира за един месец? Да кажем, че се изпиват десет варела. И че той взима десет процента. О, трябва да е повечко. Десет. Петнайсет. Мина покрай училището Сейнт Джоузеф. Тупурдия голяма. Прозорците отворени. Свежият въздух опреснява паметта. Или врявата. Ейбиси дииефджи каелемен оупикю арестиюви дабъл ю. Май са само момчета? Да. Иништърк. Инишарк. Инишбофин[12]. Урок по зубрография. Моята Слив Блум[13]. Спря пред витрината на Длугач, загледа се в навързаните наденички, всевъзможни салами, и бели, и черни. Умножено по петдесет. Още непресметнати, цифрите избледняха в ума му: ядоса се и ги остави съвсем да изфирясат. Лъсналите чревца, натъпкани с пикантно кълцано месо, напълниха очите му и той с удоволствие вдиша хладния лъх на примесената с подправки варена свинска кръв.

Върху гравираната с плачущи върби тава се мъдреше един-единствен бъбрек, потопен в съсиреци от кръв: последният. Нареди се на опашка след момичето от съседната къща. Дали пък тя няма да го посочи, докато изчиташе списъка на покупките от едно листче в ръката си. Напукана: от сода за пране. Фунт и половина от наденичките на Дени. Очите му се втренчиха в масивния й ханш. Май той се казваше Удс. Жена му не е първа младост. Докато тая тук млада кръв. Други прислужници не ще. Един чифт ръце, ама яки. Тупа килима на простора отвън, ще го скъса. Как го пердаши само. И току подмята усуканата си пола при всеки замах.

Свинскопродавецът с очи на пор уви наденичките, които бе откъснал, пръстите му розови като салам, ръката му — на старчески петна. Здраво, напращяло месо, като на охранена в обор юница.

Дръпна един лист от купчината нарязани вестници. Образцова ферма в Хинерет, на брега на Тибериадското езеро. Може да стане чуден санаториум за през зимата. Мойсей Монтефиоре. Май че така се казваше човекът. Плантация, отвсякъде затворена с ограда, и размити очертания на пасящ добитък. Задържа страницата за себе си. Интересно, приближи я до очите си, пак размити очертания на пасящ добитък, листът прошумоля. Млада бяла юница. Онези сутрини, пазарът за добитък, животните мучат в кошарите, жигосани овце, току нещо пльокне, цоп-цап, фъшкии всякакви, скотовъдите с подковани ботуши обикалят стоката и пошляпват угоените задници, екстра качество, стискат необелени шибалки в ръце. Отдръпна страницата встрани, стисна чувства и ищах, мекият му прималял поглед полегна върху усуканата пола. Как ли се врътка с тупалката: бух насам, бух натам.

Свинскопродавецът щипна два листа от купчината, уви й първокачествените наденички и направи червендалеста гримаса.

— Ето, госпожичке, заповядайте — рече.

Тя му подаде монета, усмихна се дръзко с протегнатата си напред дебела ръка.

— Благодаря ви, госпожице. Ето и рестото: един шилинг и три пенса. За вас, господине?

Господин Блум побърза да му посочи. Искаше да я настигне и да повърви подире й, бавно-бавно, от кълка на кълка, да се порадва на сочните й бутове. Е, това е то гледка, с която да ти започне денят. Побързай, да те вземат дяволите! Желязото се кове, докато е горещо. Тя застана на слънце пред магазина, после пое лениво надясно. Изсумтя шумно през носа си, ама те не разбират — ни от дума, ни от сумтене. Напукани от сода ръце. И груби, удебелени нокти на краката. Дрипав кафяв скапуларий[14], да я пази и от двете страни. Жегна се от нейното равнодушие, ала обидата бързо изтля в гърдите му до немощна наслада. Има си друг: един полицай, дето не е ли на смяна, тича да я натиска някъде из Екълс Лейн. Предпочитат ги едрички[15]. Първокачествено месо. О, моля ви, господин, господин полицай, изгубих се сама в гората[16].

— Три пенса, моля.

Ръката му пое влажната кашава жлеза и я пъхна в страничния джоб. После измъкна три монети от джоба на панталоните си и ги тури върху грапавата гумена подложка. Осиротяха за миг, после бързо бяха разпознати и светкавично пъхнати в чекмеджето на касата — диск по диск.

— Благодаря, сър. И пак заповядайте.

В лисичите му очи, докато благодаряха, блесна ищах за припознаване. Не, по-добре не: друг път.

— Довиждане — рече и си тръгна.

— Довиждане, сър.

Няма и следа. Изчезнала е. Е, и какво?

Сви обратно по Дорсетска, като четеше съсредоточено. Агендат Нетаим[17]: сдружение на плантатори. Да се изкупят огромни пясъчни площи от турското правителство[18] и да се засадят с евкалиптови дървета. Отлични за сянка, освен това за гориво и строителен материал. Портокалови горички и огромни динени бостани северно от Яфа. Плащаш осемдесет марки и ти засаждат цял дунам[19] земя с маслини, портокали, бадеми или лимони. Маслините са евтина стока: портокалите пък искат изкуствено напояване. Всяка година ти удържат от реколтата. Името ти се вписва в регистрите на сдружението като собственик. Плащаш десет процента в брой, после караш на годишни вноски, докато му теглиш чертата. Блайбтройщрасе 34, Берлин, W. 15.

Нищо работа. Ама има някакъв смисъл.

Пак погледна добитъка с размити от сребристата жега очертания. Маслинови дръвчета със сребрист прашец по тях. Дълги безпаметни дни: просто подкастряш, плодовете сами зреят. Маслините се консервират в буркани, нали така? Имам един-два, останали от Андрюс. Моли ги плюеше. После взеха да й харесват. Портокали, завити в тънка хартия, пакетирани в щайги. Цитроните също. Дали клетникът Цитрон от улица Сейнт Кевин Парейд е още жив? Ами Мастиански със старата цитра? О, какви вечери прекарвахме навремето заедно. Моли в плетеното кресло на Цитрон. Приятен на пипане, хладен, гладък плод, държиш го в ръката, поднасяш го към носа си и вдишваш аромата. Такъв — тежък, сладък, екзотичен мирис. Все един и същ, година след година. И добри пари взимат, така твърди Мойсел. Площад Арбътъс, улица Плезан, приятни стари времена. Каза, че трябва да е чист и гладък, без нито един недостатък, тъй рече. Хем откъде идва чак: Испания, Гибралтар, Средиземноморието, Леванта. Щайги, наредени по протежение на цялото пристанище в Яфа, някакъв ги отмята в дебел тефтер, черноработници в омазнени комбинезони от док. Ей го, каксеказваше, ей там? Как си? Не ме вижда. И без това познатите по кимване са страшна досада. Гърбът му като на норвежкия капитан[20]. Дали ще го видя днес? Водоноската. Белким донесе дъжд. Нека, както на земята, тъй и на небето.

Облак взе да затуля слънцето плътно, полека и плътно. Сивота. Надалеч.

Не, не е така. Безплодна земя, гола пустош. Вулканично езеро, мъртво море: ни риба, ни водорасли, хлътнала в земята дълбока дупка. Ни ветрец лъхва да вдигне вълни, сивеещ метал, отровни мъгливи води. Огън и жупел, казват, се посипали от небето; градовете в равнината; Содом, Гомора, Едом[21]. Все погребани имена. Мъртво море в мъртва земя, посивяла и престаряла. Древна. Родила е най-стария, първия народ. Прегърбена старица прекоси улицата откъм пивопродавницата на Касиди, стиснала за гърлото малко шише. Най-древният народ. Вечните чергари, разпилени по земята, робство след робство, размножават се, умират, раждат се навред. Сега ялова им лежи земята. Не може вече да ражда. Празна и престаряла: сивата спаружена утроба на света.

Пустош.

Сив ужас опърли плътта му. Сгъна страницата и я пъхна в джоба си, сви по улица Екълс, забърза към къщи. Мазно миро помаза вените му, смрази кръвта му: възрастта го скова в солен стълб. Е, сега съм вече тук. Утрото ми по-умислено от нощта. Значи съм станал с гъза нагоре. Трябва отново да започна упражненията на Сандау. Лицеви опори. Къщи, тухлите им кафяви старчески петна. Номер осемдесет е още празен, няма кой да го наеме. Защо така? Оценката му е само двайсет и осем. Тауърс, Батърсби, Норт, Макартър[22]: прозорците облепени с афиши. Превръзки върху болно око. Да те лъхне топлият аромат на чая, тиганът на огъня, цвъртящото масълце. Близо до обилната й, пухенотопла плът. Да, да.

Бързи, жарки слънчеви лъчи подрипват откъм улица Бъркли, скачат тънките сандалки по блесналия път-пътека. Тича, тя тича да ме срещне, момичето с литнала на вятъра коса-сърма.

Две писма и една картичка лежат на пода в антрето. Спря да ги вземе. Госпожа Мариън Блум. Сърцето му замря. Нахакан почерк. Госпожа Мариън[23].

— Полди!

Влезе в стаята й, притвори очи и закрачи в топлия жълтеникав сумрак към разрошената й глава.

— За кого са писмата?

Той ги погледна. Мълинджър. Мили.

— Едното е за мен от Мили — каза бавно — и една картичка за теб. И писмо за теб.

Сложи писмото и картичката върху диагоналната сплитка на кувертюрата, близо до свивката на коленете й.

— Да вдигна ли щорите?

С леко подръпване вдигна щорите, а наполовина обърнатият му назад взор я видя как поглежда към писмото и го пъхва под възглавницата.

— Така добре ли е? — попита и се обърна с лице към нея.

Тя четеше картичката, подпряна на лакът.

— Получила е нещата — рече.

Изчака я, докато остави настрана картичката, отново се закъта уютно в леглото си и въздъхна сънливо.

— Побързай с този чай — каза. — Пресъхнала съм.

— Водата ври — отвърна й.

Но се затутка, докато опразни стола: фустата й на райета, захвърлено мръсно бельо; вдигна ги, събра ги накуп и ги остави в края на леглото й.

Докато слизаше надолу по стълбите, тя се провикна:

— Полди!

— Какво?

— Не забравяй да попариш чайника.

Да, разбира се, че вреше: перце от пара съскаше от чучура. Попари порцелановия чайник, изплакна го и сложи вътре четири пълни лъжици чай, после ги заля с гореща вода и го отдръпна настрана да се запари хубаво. Махна металния чайник, шляпна тигана направо върху живите въглени и се загледа в бучката масло, която се хлъзна по дъното му, после се стопи. Докато разопаковаше бъбрека, котката се размяука скандалджийски от глад. Даваш ли й месо, после няма да лови мишки. Разправят, че не ядели свинско. Само кашерно. На ти. Остави оцапаната с кръв хартия да падне на земята и пусна бъбрека в цвъртящото масълце. Сега пипер. Поръси го, като щипваше от нащърбената чашка за яйце и въртеше пръстите си кръгообразно над тигана.

После отвори писмото си, плъзна бърз поглед по цялата страница. Благодаря; нова барета; господин Коглън; пикник край езерото Оуъл; млад студент; морските момичета на Блейзис Бойлан.

Чаят се запари. Напълни догоре собствената си чаша за мустаци, имитация на порцелана Краун-Дарби, и се усмихна. Подарък за рождения ден от Мили-Пили. Тогава беше само на пет годинки. Не, чакай: на четири. Подарих й герданче уж от кехлибар, което скъса. Пусках сгънати листчета в пощенската кутия — писма до нея. Той пак се усмихна, докато наливаше.

Мили Блум обичам страстно аз,

във очите й оглеждам се в захлас.

И без пукната пара ще взема нея,

вместо зестрата и задника на Кати Кея.

Клетият стар професор Гудуин. Той е по-специален случай. И все пак мило, любезно старче. И как старомодно се покланя на Моли, дори и извън сцената. А малкото огледалце, което носи в цилиндъра си. Нощта, когато Мили го донесе вкъщи. Погледни какво намерих в шапката на професор Гудуин! Какъв смях падна. Още тогава си личеше женичката в нея. Пишкин момиче!

Бодна бъбрека с вилица и го обърна: после нагласи порцелановия чайник върху подноса. Докато го вдигаше, капакът му се разклати и издрънча. Всичко ли е сложил? Четири филии, масло, захар, лъжичка, сметана. Да. Понесе го нагоре, свил палец около дръжката на чайника.

Подбутна вратата с коляно, внесе подноса и го остави върху стола до главата й.

— Какво толкова се забави? — попита тя.

Надигна се енергично, като подпря лакът върху възглавницата и месинговите обръчи на кревата отново издрънчаха. Той изгледа спокойно масивната й плът, плъзна поглед между големите й меки гърди, увиснали в нощницата й като виме на коза. Откъм свитото й тяло лъхна топлина и се разнесе във въздуха, смеси се с аромата на чая, който вече си сипваше.

Лентичка от скъсан плик надничаше изпод вдлъбнатата й възглавница. Преди да си тръгне, се наведе да опъне завивката й.

— От кого е писмото? — попита той.

Нахакан почерк. Мариън.

— О, от Бойлан — рече. — С програмата.

— Какво ще пееш?

— La ci darem[24] заедно с Дж. С. Дойл — отвърна му, — и Вечната стара песен за любовта.

Пълните й устни, отпивайки от чая, се усмихнаха. Застоялият аромат, който тамянът оставя след себе си и на следващия ден. И тежките цветни аромати.

— Да ти открехна ли прозореца?

Тя прегъна една филийка надве и я пъхна в устата си, като попита:

— Кога е погребението?

— Май беше в единайсет — отвърна. — Но не съм проверявал във вестника.

По заповед на сочещия й пръст вдигна от леглото крачола на мръсните й долни гащи. Не? После един усукан сив жартиер, впримчил дълъг чорап със смачкана, лъснала от носене пета.

— Не! Книгата.

Напипа и втория чорап. Фустата.

— Сигурно е паднала на земята — рече тя.

Заопипва насам-натам. Voglio e non vorrei[25]. Дали въобще го произнася правилно това: voglio. Няма я в кревата. Сигурно е паднала. Наведе се и отметна воланите на кувертюрата. Книгата, тупнала долу, стоеше разтворена срещу изпъкналата част на нощното й гърне с гръцки геометрични орнаменти.

— Чакай да ти покажа — каза тя. — Бях си го отбелязала. Абе, една дума, исках да те питам какво значи.

Отпи глътка чай от чашата си, която държеше, ала не за дръжката, и след като набързо си обърса пръстите в завивката, затърси мястото в текста с помощта на фиба за коса, докато най-накрая попадна на въпросната дума.

— Ментеб-сихоза ли каза? — попита той.

— Ето тук — посочи му тя. — Не мога да я произнеса. Какво означава?

Той се наведе и прочете думата до лакирания й палец.

— А, метемпсихоза.

— Да. Искам да знам всъщност на кого се прави вкъщи?

— Метемпсихоза — започна той и смръщи чело. — Това е гръцка дума: още от древните гърци. Означава преселение на душите.

— О, стига, моля ти се! — прекъсна го тя. — Кажи го с прости думи.

Той се усмихна, хвърли кос поглед към закачливите й очи. Същите младежки очи. Първата нощ след шарадата. В Долфинс Барн[26]. Обърна да види овехтялата корица. Руби: гордостта на цирка. О-хо! А илюстрацията. Свиреп италианец с камшик в ръка. Голото момиче в краката му е сигурно самата Руби, гордостта на. Оскъдно покрита с парче плат. Злодеят Мафей спря за миг и захвърли жертвата си надалеч с проклятие на уста. Голяма жестокост се крие зад всичко това. Упоявани животни. Акробатите на трапец в цирка на Хенглър. Не издържа, трябваше да извърне очи. А тълпата жадно зяпа. Ти си пръсни черепа, а ние ще се пръснем от смях. При това цели семейства. Тренирайте ги от деца, за да могат душите им да се преселят. Да си поживеят след смъртта. Нашите души. Душата ни, когато човекът умре. Душата на Дигнъм…

— Изчела ли си я докрай? — попита.

— Да — отвърна му тя. — Няма нищо нецензурно. Тя през цялото време в онзи първия ли е влюбена?

— Не съм я чел. Искаш ли друга книга?

— Да. Вземи ми някоя от Пол дьо Кок. Името[27] си го бива, нали?

Той й наля още чай, загледан в църкащата настрани струйка.

Трябва да презапиша книгата от библиотеката на улица Кейпъл, защото иначе ще се обадят на Кърни, моят поръчител. Прераждане: това е думата.

— Някои хора вярват — започна той, — че след смъртта ние продължаваме да живеем в друго тяло, не в това, в което сме живели преди. Казват му прераждане. Дори смятат, че ние всички сме живели преди хиляди години на земята или на някоя друга планета. Но нищо не помним от предишния си живот. Някои твърдят, че помнят.

Сметаната в чая й се завъртя на ленива спирала като пресечено мляко. Ще й припомня думата: метемпсихоза. С пример ще стане по-ясно. Значи, например.

Къпещата се нимфа над леглото. Която дойде като безплатно приложение към великденския брой на списание Фотообрази: истински шедьовър на художествената фотография. Цвят: чай, преди да му капнеш мляко. Малко прилича на нея, когато е със спусната коса, но иначе е по-слаба. Сума ти пари дадох за рамка. Каза, че мястото й е над леглото. Голи нимфи; Гърция; и всички, които са живели тогава.

Пак обърна на страницата.

— Метемпсихоза — продължи, — така са казвали древните гърци. Вярвали са, че в следващия си живот можеш да се превърнеш в животно или, да речем, в дърво. Както нимфите например.

Но ето че лъжичката й спря да бърка захарта. Забоде поглед право пред себе си и вдиша през разширените си като ветрило ноздри.

— Мирише ми на загоряло — каза. — Да не си оставил нещо на огъня?

— Бъбрекът! — сети се той и извика.

Напъха книгата във вътрешния си джоб, посмачка я, спъна се в потрошения комод, затича се към миризмата, заподрипва върху щъркеловите си крака от стъпало на стъпало, объркан и тревожен. Лютив дим свистеше сърдито от едната страна на тигана. Пъхна зъба на вилицата под бъбрека, отлепи го от дъното и го обърна по гръб. Едва-едва прегорял. Подхвърли го от тигана върху една чиния и остави кафявия сос на месото да се изкапе върху него.

Сега чаша чай. Седна, отряза си филия хляб и я намаза с масло. Изряза изгорялото и го хвърли на котката. Набоде мръвка с вилицата и я пъхна в устата, после взе да дъвче апетитното еластично месо със съсредоточеното изражение на познавач дегустатор. Изпържено точно колкото трябва. Глътка чай. Наряза си хляб на кубчета, потопи ги в соса и ги излапа. Какво беше това за някакъв млад студент и пикник? Изглади гънките на писмото, което стоеше от едната му страна и започна бавно да го изчита, докато дъвчеше, натопи си още едно хлебно кубче в соса и го вдигна към устата си.

Най-скъпо татенце,

Благодаря ти за прекрасния подарък за рождения ден. Стои ми прекрасно. Всички казват, че изглеждам страхотно с новата шотландска барета. Получих и красивите кремове от мама, затова пиша. Много са хубави. Вече съм почти на ти с фотографския бизнес. Господин Коглън ме снима и госпожата ще ги изпрати да ги проявят. Вчера свършихме хубава работа. Беше панаирен ден и бяха наизлезли всевъзможни лелки, краката им като диреци. В понеделник ще ходим до езерото Оуел с приятели на нещо като пикник. Предай поздрави на мама, а на теб — една голяма целувка и много благодарности. Чувам ги от долния етаж как дрънкат на пианото. В събота ще има концерт в Гревил Армс. Има и един млад студент, който идва тук понякога вечер, казва се Банън, братовчедите му или там някакви роднини били големи клечки и той пее песента на Бойлан (за малко да напиша песента на Блейзис Бойлан), онази за плажните момичета. Кажи му, че Мили-Пили го поздравява. Трябва да свършвам с най-гореща любов.

Твоя любяща дъщеря МИЛИ.

 

П.С. Прощавай за грозното писане, ама много бързам. Чаочао. М.

Вчера навърши петнайсет. Странно, на петнайсети навършваш петнайсет. Първият й рожден ден далеч от къщи. Раздяла. Спомням си лятната утрин, когато се роди и как тичах да думкам по вратата на госпожа Торнтън от улица Дензил. Страхотна старица. Що бебета е извадила на белия свят. От първия миг разбра, че малкия Руди няма да го бъде. Бог е добър, сър. Веднага разбра. Сега щеше да бъде на единайсет, ако беше оживял.

Празното му лице се загледа тъжно в послеписа. Прощавай за грозното писане. Бързам. Пианото от долния етаж. Вече изпълзява от черупката си. Как се скарахме в кафенето XL за една гривничка. Отказа да си изяде сладкиша, думичка не обели, заби поглед в земята и не го вдигна. Упорито, бе. Натопи си още залчета в соса и продължи да яде бъбрека мръвка по мръвка. Двайсет шилинга и шест пенса на седмица. Не е много. Можеше да бъде и по-зле. На сцената в някое вариете. Млад студент. Изпи глътка от вече изстиналия чай, колкото да прокара хапката си. После пак изчете писмото: за втори път.

О, Боже: тя знае как да се грижи за себе си. Ами ако не знае? Не, още нищо не се е случило. Разбира се, че е възможно да се случи. По-добре да изчакаме, пък тогава ще му мислим. Вироглава е. Слабите й стройни крака, които тичат нагоре по стълбите. Съдба. Сега съзрява. Суетна ли? Истинска кокетка.

Усмихна се с тревожна любов към прозореца на кухнята. Ами когато я пипнах един ден на улицата да си щипе бузите, за да й изглеждат по-червени. Малко е анемична. Май прекалихме с млякото[28]. Ами като пътувахме с Краля на Ерин край плаващия фар на Киш. С това проклето старо корито. Окото й не мигна, никак не се уплаши. Бледосиньото й шалче се ветрееше ведно с косата.

Трапчинки и къдрици

омайват ми главата.

Красавици на плажа. Скъсан плик. С ръце, пъхнати в джобовете на панталона, с файтон, нает за цял ден, неспирни песни. Приятел на семейството. Омайват ми децата. Кей за разходки, шпалир от лампи, лятна вечер, оркестърът.

Красавици, красавици

на плажа край водата.

И Мили. Млади целувки: първата. Отдавна отминала. Госпожа Мариън. В леглото чете, брои кичурите на косата си, усмихва се, гиздавокосата.

Плах пристъп на тъга плъзна по гърба му, набъбна, удвои се. Ще се случи, да. Да го предотвратя. Безполезно: няма как. Сладките въздушни устни на момиче. И това ще се случи. Усети как плахият пристъп го заля, задави го. Няма смисъл да тръгвам сега. Устни целувани, целуващи, целувани. Пълните лепливи устни на жена.

По-добре там да си стои: надалеч. Нещо да я занимава. Искаше куче, за да не скучае. Дали да не тръгне за натам. През август, дългият уикенд за празника на банките, само два шилинга и шест пенса отиване и връщане. Цели шест седмици далеч от къщи. Може пък да получи журналистически пропуск. Или чрез Маккой.

Котката, след като старателно си излиза кожухчето, се върна към оцапаната с кръв хартия, подуши я оттук-оттам и продължи гордо към вратата. Обърна глава назад към него и измяука. Иска да излезе. Изчакай пред вратата, все някога някой ще я отвори. Нека чака. Неспокойна е. Наелектризирана. Витае като мълния във въздуха. Взе да се чеше зад ухото с гръб към печката.

Почувства се натежал, преял: тихо изпусна лек мирис. Изправи се и разкопча колана на панталоните си. Котката измяука насреща му.

— Мяу-у-у! — отвърна й той. — Изчакай малко, де!

Тежест: пък и горещ ден се задава. Не ми се драпа нагоре по стълбите до площадката.

Вестник. Обичаше да чете в клозета. Дано докато съм вътре, не цъфне някой тъпанар да ми чука по вратата.

В чекмеджето на масата откри стар брой на Извадки[29]. Пъхна го подмишница, отиде до вратата и я отвори. Котката излезе на пухкави подскоци. А, значи си искала горе да се качиш, да се свиеш на кравай върху леглото.

Наостри слух и чу гласа й:

— Ела, маци, ела насам. Ела.

Излезе в градината от задната врата, закова се на място, заслуша се към съседната градина. Ни звук. Може би проснатото пране е изплющяло. Слугинчето беше в градината. Прекрасна утрин.

Наведе се да разгледа рехавата леха градинска мента покрай оградата. Щеше да прави лятна беседка тук. Увивни алени ластари. Пълзящи диви рози. Тор трябва, почвата е постна. Трябва й един плътен пласт отгоре. Такава земя без оборски тор не може. Само с домашни лайна не става. Глинеста е, затова. Кокошките от съседния двор; курешките им ще нахвърлям отгоре. Въпреки че на добитъка торът е по-добър, особено като са го угоявали с онези там пресовани семена[30]. Слама и тор. И ръкавици от шевро се чистят с него. Мръсното, дето чисти. Както и пепелта. Да се разработи това място. Пък да посадим грах в онзи край. Марули. Винаги да си имаме пресни зеленчуци. То градините си имат и своите недостатъци. Пчели и мухи да ти жужат в ушите по големите празници след Петдесетница.

Продължи да върви. Между другото, къде си оставих шапката? Трябва да е на закачалката. Или пък съм я запокитил на пода. Как така изобщо не си спомням. Закачалката беше претрупана. Четири чадъра, нейният дъждобран. Наведох се да взема писмата. Звънчето от бръснарницата на Драго издрънча. Странно, помислих си тогава. Кестенява, лъснала от брилянтин коса над яката му. Измиване и сресване. Дали ще имам време за една баня тая сутрин. На улица Тара. Разправят, че онзи на гишето за билети изгонил Джеймс Стивънс. О’Брайън.

Дълбок глас има този Длугач. Какъв е дневният ред? Какво обичате, госпожице? Голям ентусиаст[31]. Ритна паянтовата врата на клозета. Само да не си изцапам панталоните точно преди погребението. Влезе, наведе глава да не се чукне в ниската напречна греда. Остави вратата леко открехната и сред смрад от плесенясала бадана и провиснали паяжини си свали тирантите. Преди да седне, надникна през една пролука към прозореца на съседната къща. Кралят вкъщи си стои и парите си брои. Няма никой.

Възседна стола на позора[32], разтвори вестника и взе да го прелиства върху голите си колене. Нещо ново и леко. Сега не бързам. Задръж! Нашата награда. На Мачъм майсторлъка. От господин Филип Бофоа, от Лондонския клуб на любителите на театъра. Сумата, по курс гвинея за колонка, е вече изплатена на автора. Три и половина. Три по три. Три лири, тринайсет шилинга и шест пенса.

Продължи тихичко да си чете, като още се стискаше, първата колона, после се отпусна, но не докрай, и започна втората. По средата спря удържането и остави червата да се изпразнят плъзгаво, докато си четеше, все още погълнат, значи съм се отървал от вчерашния нещо като запек. Дано отново не е много тлъст кравай, навит на купчина с камбанария. Не, в рамките на нормалното. Така. При запек една таблетка свещена кора[33]. Животът може и да е такъв. Не се развълнува, нито зарадва, работата приключи бързо и естествено. Сега печатат каквото им скимне. Тъпоглави времена. Продължи да чете, спокойно настанен над собствените си лъхащи изотдолу смрадища. Съвсем естествени, естествено. Мачъм често си мислеше за майсторския си ход, чрез който бе покорил смеещата се кокетка, която сега. И започва, и свършва с поука. Ръка за ръка. Хитро. Погледна отново изчетените колони, докато водата му се източи безшумно, обзе го благородна завист към господин Бофоа, който бе написал този шедьовър и бе получил цели три лири, тринайсет шилинга и шест пенса.

Защо и той да не може? От господин и госпожа Л. М. Блум. Да измисли една историйка с подобаваща поука. Навремето как обичах да записвам върху маншетите си всичко, което казваше, докато се облича. Мразеше да се обличат заедно. Бръснене, порязване. Прехапа долната си устна, закачи шлица на полата си. Засичах й времето. 9.15. Робъртс плати ли ти вече? 9.20. С какво беше облечена Грета Конрой? 9.23. Какво ме накара да купя този гребен? 9.24. Подух се от това зеле. Малка прашинка върху лачената кожа на обувката й.

Елегантно потърка горницата на всяка обувка в обутия си с чорап прасец. На сутринта след благотворителната забава, когато оркестърът на Мей свиреше танца на часовете от Понкиели. Обясняваше й сутрешните часове, обедните, после настъпващата вечер и накрая часовете на нощта. Тя си миеше зъбите. Това беше първата нощ. Главата й се въртеше. Ветрилото потракваше. Този Бойлан дали е състоятелен? Май не му липсват пари. Как разбра? Докато танцувахме, усетих приятния дъх на устата му. Тогава да не мрънка. Намекни му. Странна музика свириха снощи. Огледалото беше в сянка. Тя енергично потърка собственото си малко огледалце във вълнената дреха върху едрата си неспокойна гръд. Огледа се. Бръчки край очите. Едва ли нещо ще излезе.

Вечерни часове, момичета в газени воали. Нощни часове с черни маски и ками. Романтиката на розовото, после златистото, после сивото, после черното. При това реалистично възпроизведени. Ден, после нощта.

Скъса надве наградения разказ със замах и се избърса с него. После вдигна панталоните, после тирантите си и се закопча. Дръпна да отвори черната паянтова врата на нужника и излезе напред от сумрака на светлина.

На ярката светлина, олекнал и с поизстинали крайници, той огледа най-внимателно панталоните си, маншетите, коленете, отзад прасците. В колко часа е погребението? Трябва да погледна във вестника.

Някъде отдалеч във въздуха проехтяха проскърцване и глух звън. Камбаните на църквата Сейнт Джордж. Отмерваха времето: гръмко черно желязо.

Хей-ей! Хей-ей!

Хей-ей! Хей-ей!

Хей-ей! Хей-ей!

Без четвърт. Ето отново: обертоновете се разлетяха във въздуха за трети път.

Клетият Дигнъм!

Бележки

[1] Втора част. Странстванията на Одисей

[2] Калипсо

Време на действието: осем сутринта на 16 юни 1904 г., четвъртък. Място: къщата на Леополд Блум на улица „Екълс“ №7, Дъблин. През 1904 този жилищен квартал на Дъблин е бил доста по-заможен, отколкото е сега. Орган: бъбреци. Изкуство: икономика в смисъл на икономисване в домакинството. Цвят: оранжев. Символ: нимфа, още вагина, семейство, изгнаничество. Техника: повествователна.

Съответствия: Нимфата над леглото — Калипсо; Длугач — Вестителят Хермес, изпратен да призове обратно Одисей: „Да се върне героят сърцат у дома си.“; Цион — Итака.

[3] Джойс използва това полско-еврейско име с ироничен подтекст, тъй като евреите не ядат свинско. Името е на Мойсей Длугач (1884–1943), еврейски интелектуалец и ревностен ционист, с когото Джойс се запознава в Триест.

[4] Очевидно авторът е запознат със събитията от Руско-турската война и обсадата на Плевен. Не е възможно Туийди да е бил повишен след битката „при Плевна“, но тук явно се е намесила всесилната ръка на творческото въображение.

[5] Навремето железниците периодично са организирали разпродажби на непотърсените предмети от своите бюра „Изгубени вещи“.

[6] Често са го носели като талисман. Картофът е еврейски символ на продължаващия живот и основно ядене след погребение; освен това е и основна храна на ирландския селянин.

[7] Виж бел.38, гл.3.

[8] Става дума за Руско-японската война (1904–1905).

[9] Графство в северно-централна Ирландия. В очите на дъблинчани — селскостопански, много отдалечен район. Презрително са наричали населението му тъпи тикви.

[10] Преуспял бизнесмен с големи политически амбиции.

[11] Преуспял собственик на кръчма, който през 1899 и 1900 е кмет на Дъблин.

[12] Имената на три малки острова в Атлантическия океан, близо до западното крайбрежие на Централна Ирландия.

[13] Планина в Централна Ирландия.

[14] Женска католическа дреха, носена от момичета и млади жени, посветили се на света Дева Мария. Така наречените скапуларии или презраменници са нещо като амулети, които пазят тяхната девственост.

[15] През 1904 г. изискванията на дъблинската столична полиция са били височина от минимум 175 см., което е било доста над средния ръст на дъблинчани.

[16] Рефрен от известна по онова време вариететна песен.

[17] „Съдружие на плантатори“ (ивр.). Всъщност реклама за създаването на ционистка колония в Палестина през 1905 г.

[18] От 1516 г. до края на Първата световна война Палестина е част от Отоманската империя. В края на XIX в. ционисткото движение започва да закупува земи и да създава еврейски колонии в Палестина, нещо на което турското правителство очевидно е гледало благосклонно. Въпреки това обаче този проект за политическо и правно установяване на евреите в Палестина остава не само недовършен, но и съзнателно застопорен.

[19] Четвърт акър или хиляда квадратни метра. Мярката се използва предимно в Израел.

[20] Най-изчерпателният биограф на Джойс Ричард Елман разказва една история за гърбавия норвежки капитан, който си поръчал да му ушият костюм в Дъблин. И вероятно именно за него намеква тук.

[21] Тук Джойс бърка, тъй като градовете в равнината са Содом, Гомор, Адма, Цевоим и Вала или Сигор (Битие 14:2). Но пак в Битие (25:30) братът на Иаков Исав сменя името си на Едом.

[22] Имена на дъблински агенти на недвижимо имущество, чиито съобщения сигурно са били залепели по стените на празната къща, която предлагат.

[23] Доброто възпитание изисква да се напише „госпожа Леополд Блум“, а не „госпожа Мариън Блум“.

[24] „Вървим ръка за ръка“ (ит.). Дует от първо действие на операта „Дон Жуан“ от Моцарт.

[25] „Искам и не бих искала“ (ит.). Тук Блум нарочно цитира с леко изменение репликата на Церлина от дуета в първо действие, „Дон Жуан“, където тя е деликатно двусмислена.

[26] Район в покрайнините на Дъблин, където Моли живее с баща си, когато се запознава с Блум.

[27] „Кок“ на английски означава и пенис.

[28] Старо поверие, че анемията е резултат от продължително пиене на мляко, вместо бебетата да бъдат отрано захранвани с твърди храни и по-специално месо.

[29] „Извадки“ от всички най-интересни книги, седмичници и ежедневници в света. Така се е наричало седмично списание от 16 страници, чийто първи брой излиза през 1881 г.

[30] Пресовани семена, след като от тях е извлечено маслото. Използват се за угояване на добитък или за наторяване.

[31] Намек за ревностния ционизъм на Длугач, който работи за установяването на „политически и юридически осигурен дом на еврейския народ в Палестина“.

[32] Става въпрос за стар начин, по който били наказвани нечестните търговци и други измамници. Завързвали мошеника за стол пред вратата на собствената му къща, за да могат всички, които минават, да го освиркват и охулват.

[33] Кора от зърнастец.