Преди да се залови с каквото и да е друго, господин Блум избръска с ръка полепналите дървени стърготини по шапката на Стивън, подаде му я, както и бастуна, и най-самарянски го подкани да потеглят, нещо, от което той и без това се нуждаеше. Неговият (на Стивън) ум не беше точно занесен, а по-скоро малко неустойчив и разбълникан и след изричното му желание да пийнат нещичко, на господин Блум, предвид късния час и това, че наоколо не се виждаха помпи с вартришка вода^[3] нито за очищение, да не говорим пък за пиене, му хрумна целесъобразната идея и той предложи без всякакво колебание да потърсят подслон във файтонджийската бърлога, както я наричаха, дето се намираше на има-няма един хвърлей разстояние от моста Бът, и където бе напълно възможно да намерят някакво питие под формата на мляко, сода или минерална вода. Но как да стигнат дотам, да, тук бе пречката! Тъй като в дадения случай спътникът му беше много замаян, нему се падаше задължението да предприеме някакви мерки по въпроса, затова той се замисли какви всъщност могат да бъдат най-удачните начини и средства, докато в същото това време Стивън не спираше да се прозява. Доколкото се виждаше, младежът бе доста блед в лицето, затова реши, че е за предпочитане да вземат какво да е превозно средство, което би се отзовало и би подобавало на моментното им положение, тъй като и двамата бяха гроги, най-вече Стивън, като си мислеше, че това няма да е трудна работа. Ето защо, подир едно-две дребни приготовления, въпреки че Стивън бе забравил да вземе обратно носната си доста мръсна и докрай осополивена кърпа, след като я бе предоставил най-навременно да послужи за бърсалка на бръснач, е двамата продължиха да вървят по улица или по-правилно е да се каже, по алейка Бийвър, докато стигнаха до ковачницата на налбантина и до непоносимо зловонната атмосфера на конюшнята за наемни коне на ъгъла на улица Монтгомъри, където свиха наляво и оттам се вляха в улица Еймиънс при заведението на Дан Бърджин. Но, както и очакваше, там нямаше и следа от някой Иуй^[4], който да чака клиенти, и нищо друго не се виждаше наоколо освен една четириколка, вероятно ангажирана от група гуляйджии, тръгнали на нощен запой, които в момента вилнееха вътре, а отвън, пред хотел Полярна звезда стоеше колата им, която въобще не помръдна, когато господин Блум, който не можеше да се нарече професионален подсвирквач, положи огромни усилия да я повика, като сви устни и издуха навън някакво свистене, а с вдигнатите високо над главата ръце си помаха отривисто на два пъти.

Несъмнено се бяха озовали в затруднение, но е помощта на здравия разум се видя, че няма какво друго да правят, освен да посрещнат неволята храбро и да тръгнат да бъхтят пеш, което и направиха. Ето защо, като закриволичиха покрай Милет и Сигнал Хаус, която достигнаха не след дълго, продължиха по необходимост в посока към трамвайното депо на улица Еймиънс и господин Блум, малко притеснен от обстоятелството, че едно от задните копчета на панталона му, в потвърждение на старата поговорка, си бе заминало, дето се вика, по пътя на целия свят или каквато е участта на всичко живо, макар че, ако влезем в духа на шегата, трябва да кажем, че той най-героически, с лекота и пренебрежение бе приел тази злополучна случайност. И тъй като и двамата не бързаха заникъде, пък и температурата на въздуха се освежи след наскорошното посещение на Юпитер Плувиус^[5], двамата се зашляха напред покрай празното превозно средство, което продължаваше да чака без пътници и без кочияш. Така се случи, че точно в този момент една аварийна кола на компанията Обединен дъблински трамваен превоз, която почистваше релсите, направи рязък завой и това даде повод на по-възрастния от двамата да разкаже на спътника си, апропо, за случката, в която на косъм и като по чудо се бе спасил с едничко навременно отскачане назад. Отминаха главния вход на Голямата северна гара, откъдето тръгваха влаковете за Белфаст, и където, разбира се, в този късен час трафикът бе съвсем замрял, а като оставиха зад гърба си и задната порта на моргата (едно недотам привлекателно място, да не кажем направо зловещо, особено нощем), най-накрая се озоваха до пристанищната кръчма, но след малко свиха в улица Стор, прочута с това, че на нея се намираше полицейски подучастък С. Точно тук, между това място и високите, в момента неосветени, складове на площад Бересфорд, Стивън вече знаеше, че когато стигнат до каменоделската работилница Беърд на Толбътска, духът на Ибсен ще прониже мисълта му, докато неговият сподвижник, досущ като един fidus Achates вдишваше с нескривано вътрешно задоволство миризмата, идеща откъм градската фурна за Джеймс Рорк, дето се намираше съвсем наблизо, тоест вкусната и апетитна миризма на хляба наш насъщен, който от всички стоки за обществена консумация е най-важен и основен, тоест от първа необходимост. Хлябът, опората на живота, с пот на лицето ще ядеш хляба си^[6], о, къде се ражда любовта ни^[7]? На Рорк във фурната пече се да ни храни.

По-нататък и за разлика от своя смълчан и, нека не увъртаме, съвсем не съвършено трезв спътник, господин Блум, който във всеки случай владееше докрай всичките си сетива, както никога досега, поради самоналоженото си въздържание намери за уместно да заговори със загриженост и предупредителност относно опасностите, които крият посещенията в Нощния квартал, пълен с леки жени, наконтени сводници и обирджии, които макар и допустими от време на време, в никакъв случай не бива да се превръщат в редовна практика, защото представляват същински смъртоносен капан за млади и неуравновесени същества точно на неговата възраст, особено ако вече са придобили вкус и пристрастеност към пиенето под приятното въздействие на алкохола, освен ако не владеят поне малко жиу-жицу за всеки случай, тъй като е напълно възможно някой най-непредвидено, дори с гръб към теб, да ти светне един, ако не си отваряш очите на четири. Сякаш намеса на провидението била появата на Корни Келъхър на мястото, когато Стивън бил в безсъзнание, тъй като се оказал точно където и когато трябва, точно в дванайсетия час, защото иначе Стивън можел да стане кандидат за спешното отделение на болницата или пък, ако не това, най-малкото за Брайдуел^[8] с неизменното явяване в съда на следващия ден пред господин Тобайъс, или пък той беше окръжният юрисконсулт, е, тогава пред стария Уол, нали така, или пред Махони, който сее съсипия за всекиго, щом за това се разчуе. Причината, поради която спомена този факт, е защото повечето от полицаите, които мразеше от все сърце, са хора по обща преценка безскрупулни, когато трябва да служат на короната и както се изрази самият господин Блум, като си спомни един-два случая в полицейски подучастък А на улица Кланбразил, до един са готови на черното бяло да кажат. Никога няма да ги видиш там, където има нужда от тях, а само в спокойните, тихи квартали на града, като например Пембрук Роуд, виж, там блюстителите на закона са на всяка крачка и това е така, защото им плащат, за да пазят заможната класа. Другото нещо, което се сети да изкоментира, беше въоръжаването на войниците с всевъзможни видове хладно и огнестрелно оръжие, което не знаеш кога може да гръмне, а това е все едно да ги подстрекаваш срещу мирните граждани, ако се случи по някакъв повод или без такъв да излязат от релси. А ти пък, нека ти кажа, си прахосваш времето, много разумно го сгълча той, както и здравето и способностите си, освен това тази модна хайлазомания, плюс жените от демимонда, дето ги сменяш като носни кърпички, ами те искат много средства: лири, шилинги, пенсове. А най-голямата опасност иде от това с кого се събираш и какво пиеш, като по този начин той засегна щекотливия въпрос за стимулантите. Ето, самият той с удоволствие пийвал по чаша хубаво вино от време на време като нещо хем летателно, хем пивко, хем полезно за кръвта, хем със слабителни свойства (например качественото бургундско, на което бил голям почитател), но без да прекалява, тоест слагал точка в един момент, защото отвъд определена граница следвали само неприятности за всички, да не говорим за това, че ставаш лесна плячка и практически зависим от нечие благоволение. После се изказа крайно негативно относно факта, че Стивън е бил изоставен от всичките си кръчмарски confreres^[9] с изключение на един, от всички онези фрапантни, оглушително шумни и вечно буботещи събратя медици, готови да се скатаят всеки миг, когато им скимне, независимо от обстоятелствата.

— И този един беше Юда — рече му Стивън, който до този миг не бе отронил и звук.

Обсъждайки тези и подобни теми, те бързо поеха по най-прекия път прекосиха задния двор на Митницата и минаха под моста Луп Лайн, където един мангал, поставен пред караулна будка или нещо като караулна будка, в който горяха коксови въглища, привлече мудните им, едва влачещи се стъпки. Стивън спря по собствено желание и съвсем безпричинно погледна към голямата купчина каменни павета, а после се взря и в пълния мрак на караулката, в която мъждукаха отблясъците от мангала, затова успя да различи вътре тъмната фигура на пазача, назначен от градската управа. В паметта му изплува спомен, че това вече се е случвало или пък му е било разказвано, че се е случило, преди да успее, полагайки огромни усилия, да разпознае в караулката един от някогашните приятели на баща си, Гъмли. За да избегне срещата с него, той се прилепи до един от стълбовете на железопътния мост.

— Някой те поздравява — каза му господин Блум.

Една средновисока фигура се приближи дебнешком, очевидно изниква изпод сводовете на моста и отново поздрави, като подвикна: ’бървечер! Стивън, разбира се, се сепна като от просъница и спря на място, за да отвърне на поздрава. Господин Блум, който никога не се разделяше със своята съобразителност и вродена деликатност и който твърдо вярваше, че човек не бива да се бърка в чуждите работи, се отдръпна встрани, но все пак остана qui vive^[10], леко обезпокоен, но в никакъв случай изплашен. Макар и това да се случваше рядко в рамките на самия Дъблин, той знаеше много добре, че и тук се навъртат разбойници и главорези, които живеят в пълна мизерия и често причакват мирните пешеходци и ги тероризират, като опират пистолет в главата им в някоя неосветена закътана уличка извън централните части на града, хора, подобни на изгладнелите лондонски безделници и празноскитащи бедняци по бреговете на Темза, които се мотаят уж невинно по крайбрежните насипи и диги, но най-откровено мародерстват, готови да нанесат светкавичния си удар и да офейкат на секундата с докопаната плячка — парите ти, или живота ти, след което те оставят да стоиш със запушени уста или прерязано гърло и да стърчиш като живо предупреждение и поука за останалите.

Стивън, искам да кажа, когато заговорилият го се приближи съвсем до него, макар че самият той не беше много трезв, успя да долови смрадливото ухание на вкиснало царевично уиски в дъха на Корли. Лорд Джон Корли, както някои обичаха да го наричат, защото неговото рождение стана тъй. Той беше най-големият син на инспектор Корли от полицейския отдел G^[11], който бе починал неотдавна и който навремето се бе оженил за някаква Катерин Брофи, дъщеря на фермер от Лаут^[12]. Неговият дядо, Патрик Майкъл Корли от Ню Рос^[13], се бе оженил за вдовицата на местен ханджия и нейното моминско име било Катерин (отново) Талбът. Мълвата твърди, макар и да липсват доказателства за това, че произхождала от рода на Лорд Талбът от Малахайд, в чието имение, без съмнение една неповторима по своята изящност резиденция, която си заслужава да се види, неговата майка, или леля, или друга някаква роднина се радвала на честта да бъде перачка. Именно затова много хора, предимно шегобийци, наричаха този сравнително млад, но вече доста разхайтен мъж, който сега подвикна на Стивън, лорд Джон Корли.

Като придърпа Стивън настрана, той веднага взе да му разправя една от неизчерпаемите си печално-сълзливи истории. Нямал пукнат грош, нямал къде да пренощува. Всичките му приятели го изоставили. И не стига това, ами се скарал с Ленехан, когото нарече пред Стивън гаден и презрян непрокопсаник, после поръси изблика си с още няколко с нищо непредизвикани цветисти ругатни. Нямал никаква работа и затова помоли Стивън да му каже къде, за Бога, може да се хване да върши нещо, каквото и да е. Не, не, май беше дъщерята на майката в пералнята, която била доведена сестра на наследника на имението или пък бяха свързани пак чрез майката, но по някакъв друг начин, така или иначе, и двете се бяха случили по едно и също време, ако разбира се, цялото това нещо не беше пълна измислица от началото до края. Както и да е, работата е, че той го беше закъсал.

— Не бих те молил — продължи той, — ако положението не беше такова. Давам ти честната си дума, Бог ми е свидетел, че съм останал без пукнат грош.

— Ще се отвори една работа още утре или вдругиден — каза му Стивън — в мъжкото училище в Далки за помощник-преподавател. Потърси господин Гарет Дийзи. Опитай. Можеш да използваш името ми.

— О, Божичко — отвърна му Корли, — човече, как ме виждаш да преподавам в училище? Не съм умник като теб — добави и се изсмя сподавено. — Повтарях последния клас на прогимназията, дето беше към Христовите братя.

— Самият аз нямам къде да пренощувам — осведоми го Стивън.

Отпърво Корди реши, че става дума за онова изхвърляне от родната къща, за което бе научил отнякъде, че било предизвикано от факта, че Стивън не се посвенил да вкара в стаята си някаква най-долна улична мръсница. Абе то имало един нощен приют на улица Марлбъро, собственост на госпожа Малоуни, за по шест пенса на вечер, ама там било фрашкано с фиркани отрепки, докато М’Коначи му бе споменал, че можеш да се настаниш доста прилично в хотела Бронзовата глава от другата страна на улица Уайнтевърн (който веднага му напомни за личността, наречена брат Бейкън^[14]) само срещу един шилинг. Освен това беше и зверски изгладнял, но за това и дума не обели.

При него подобни сценки се разиграваха през вечер или почти през вечер, но въпреки това Стивън се разчувства. Той, разбира се, знаеше, че дългата несвързана и сълзлива история на Корли, която по нищо не се различаваше от останалите му измислици, не заслужава никакво внимание, да не говорим за доверие. Но, haud ignarus malorum miseris succurrere disco^[15] и така нататък, както е казал латинският поет, особено пък след като по някаква щастлива случайност му плащаха заплатата ден след средата на всеки месец, тоест на шестнайсето число, което беше всъщност днешната дата, макар че голяма част от нейната наличност бе вече порядъчно бастисана. Но най-смешното в случая беше това, че нищичко не бе в състояние да разубеди Корли, който беше сигурен, че Стивън живее в охолство и поради това негово задължение е да подаде ръка на бедняка — това е то. Той пъхна ръка в джоба си, далеч не с намерението да попадне на храна там, а както възнамеряваше, да му даде нещичко най-много до шилинг, така че хем да се види, че иска да помогне, хем и на него да му остане нещичко за храна. Но резултатът, за негово най-голямо разочарование, беше отрицателен, защото откри, че парите липсват. Напипа само няколко парченца от разтрошена бисквита и с това обследването приключи. Напрегна ум да си спомни дали беше изгубил парите, което не би било никак чудно, или ги бе похарчил, защото в случая това не би било никак приятен изглед, дори всъщност точно обратното. Беше твърде уморен, за да се захване с основно претърсване, но опита да си спомни нещичко, макар и смътно, относно бисквитите. По-точно кой му ги е дал, или къде е станало това, или дали пък сам не ги е купил? В другия джоб обаче допадна на нещо, което в мрака на нощта реши, че са дребни пенита, ала съвсем погрешно, както се оказа след миг.

— Човече, това са две монети по половин крона — коригира го Корли.

В интерес на истината бяха точно това. Стивън му даде едната.

— Мерси, готин! — извика му Корли. — Ти си супер джентълмен. Някой лен ще ти ги върна. Кой е оня с тебе? Мервал съм го на няколко пъти в Кървящия кон на улица Камдън заедно с Бойлан Афишчето. Що не кажеш две добри думи за мен да ме земе на работа при него. Ще ходя като сандвич с реклами, само че девойката в кантората му ми вика, че всички поръчки за през следващите няколко седмици са вече заети. Чуваш ли, човече. Представяш ли си? Трябва предварително да се запишеш и то седмици по-рано, като че ли Карл Роса^[16] ще пристига в града. На мен обаче не ми пука, к’ва да е работа, братче, и конски фъшкии ще мета, ако трябва.

След малко обаче, след като прибра два шилинга и шест пенса, се успокои и езикът му още повече се развърза. Веднага намери за необходимо да разкаже на Стивън за някакъв тип, когото нарече Комиски Гащника, и когото, според него, Стивън добре познавал от Фулъм, защото бил счетоводител на корабния снабдител и често киснел в задната стаичка на Нагъл заедно с О’Мара и едно друго дребно заекващо човече, което се казвало Тай. Както и да е, преди две нощи този същият бил арестуван и трябвало да плати глоба от десет шилинга, тъй като го подвели под отговорност за нарушение на обществения ред в нетрезво състояние, ала оня категорично отказал да се подчини на полицая.

Междувременно господин Блум продължаваше да се мотае наблизо, недалеч от купчината павета и запаления мангал пред караулката на пазача от градската управа, който, не ще и дума, си беше един най-съвестен бачкатор, но само за момента, помисли си Блум, се бе отдал, така да се каже, едва ли не на кратка кротка дрямка с цел лично облагодетелстване, и то само и единствено докато Дъблин още спи. Едновременно с това обаче Блум току хвърляше по едно око към далеч не безупречно облечения събеседник на Стивън, защото имаше усещането, че някъде е виждал този благороден човек, макар че не бе в състояние да каже със сигурност къде, нито пък имаше и най-беглата представа кога. Но тъй като беше уравновесен и здравомислещ мъж, даде му няколко точки в аванс, ала от острия му взор не убегнаха нито овехтялата шапка, нито развлечените и опърпани дрехи върху прегърбените му плещи, които говореха за хронично безпаричие. Виждаше се, че е един от неговите хрантутници, но в интерес на истината това живеене на гърба на ближния се случва навред и в най-голяма, или по-точно, в най-дълбокоджобна степен, но ако така стане, че някой човечец от улицата вземе да ти досажда със същото, той мигом ще се озове на подсъдимата скамейка, ще го осъдят на каторжен труд и да има, и да няма възможност да си плати глобата, ще бъде мигом провъзгласен, видите ли, за много rara avis^[17]. Така или иначе, той би трябвало да разполага със завидно количество невъзмутима самоувереност, щом си позволяваше да спира хората по това време на нощта или по-точно на сутринта. Направо го прекаляваше, това е сигурно.

Двамата се разделиха и Стивън се върна при господин Блум, който с опитното си око веднага установи, че се е подал на коткателствата на паразита Корли. Говорейки за срещата, той, в случая Стивън, каза през смях:

— Здравата го е закъсал, завалията. Помоли ме да те помоля да помолиш някой си Бойлан Афишчето, да му даде работа да обикаля като рекламен сандвич.

При тази информация, към която той привидно почти не прояви интерес, господин Блум зарея отнесен поглед в празното пространство в продължение на горе-долу половин секунда някъде по посока на драгата с кофата, като се зарадва на славното й име Еблана, застанала на котва в пристана на митницата и най-вероятно в пълна неизправност, след което подхвърли уклончиво:

— Всеки с късмета си, нали така. След като го спомена, да ти кажа, че лицето му ми е познато отнякъде. Засега обаче да оставим това настрана. Прощавай за любопитството, но с каква сума се раздели?

— Половин крона — отвърна Стивън. — Трябва да пренощува някъде, нали така?

— Трябва! — възкликна господин Блум, който никак не се изненада от чутото. — Напълно си прав, с просто око се вижда, че трябва. Всекиму според нуждите и всекиму според делата. Но като говорим за живота изобщо, къде възнамеряваш — попита той с усмивка — да спиш ти самият? Да се върнеш в Сандикоув, е немислимо, но дори да предположим, че го направиш, едва ли ще те пуснат вътре след онова, което се случи на станцията Уестланд Роу. Не си струва да биеш път дотам за тоя, дето духа. Нямам никакво намерение да се меся в личния ти живот, но защо напусна дома на родния си баща?

— За да си търся нещастието — беше отговорът на Стивън.

— Неотдавна имах повод да се запозная с твоя уважаван баща — продължи господин Блум дипломатично. — Всъщност това беше днес, или за да съм съвсем точен, вчера. Къде живее в момента? В хода на разговора стана ясно, че се е преместил.

— Предполагам, някъде в Дъблин — нехайно му отвърна Стивън. — Защо питаш?

— Надарен човек — господин Блум побърза да окачестви господин Дедалус старши — в доста отношения и ако някога на тоя свят се е раждал сладкодумен разказвач, то това е той. Много се гордее с теб, и с право. Сигурно не е невъзможно да се върнеш там — осмели се да подхвърли той, защото неприятната сценка на терминала Уестланд Роу беше още прел очите му, пък и се виждаше, че другите двама, тоест Мълиган и онзи негов приятел, английският пътешественик, просто искаха да се отърват от третия в компанията и очевидно се опитваха, сякаш цялата отвратителна станция им принадлежеше, да залъжат Стивън и да се измъкнат в суматохата.

Така подхвърленото му предположение обаче остана без отговор, защото Стивън вече пътуваше мислено към родния си дом, опита се отново да си представи огнището така, както го бе видял за последен път, със сестричката му Дили, приседнала край огъня с безжизнено отпусната коса, чака слабото тринидадско^[18] какао да кипне в очернения от сажди чайник, за да могат двамата да го изпият заедно, разредено с овесена вода вместо мляко, след солената петъчна херинга^[19] от по пени за два броя, с по едно яйце на всеки — на Маги, Буди и Кейти, докато междувременно под пресата за гладене котката поглъща лакомо някаква каша от яйчени черупки, овъглени рибешки глави и кости, поставени върху парче амбалажна хартия, спазвайки третото предписание на църквата за пост и въздържание през дните на тримиренето или нещо подобно.

— Не — повтори господин Блум, — лично аз не бих се доверил на този твой приятел веселяк, на когото не му липсва чувство за хумор, искам да кажа, че ако бях на твое място, не бих взел доктор Мълиган за свой водач, съветник, философ и приятел. Той много добре си знае интереса, макар че по всяка вероятност няма никаква представа какво е това глад. Разбира се, няма как ти да забележиш нещата, които аз виждам отстрани, но никак не бих се учудил, ако разбера, че ти е турил тютюн или някакъв друг наркотик в пиенето с неясна за мен цел.

Той обаче е наясно от всичко чуто до този момент, че доктор Мълиган е човек с всестранни интереси, който не се е вторачил единствено и само в медицината, макар че бързо напредва в своята област и ако приказките излязат верни, нищо чудно да се окаже, че много скоро го очаква бляскаво бъдеще и процъфтяваща практика на моден светски доктор, който ще прибира хубави хонорари за услугите си, а в допълнение на професионалната си кариера ще се радва и на ореола на храбрец, спасил човек от сигурно удавяне с помощта на изкуствено дишане и оказвайки му онова, което сега наричат първа медицинска помощ, някъде в Скерис или май беше Малахайд^[20] и макар че не можеше да не му признае тази изключително самоотвержена постъпка, достойна за най-висока похвала, той наистина недоумяваше какво всъщност го бе подтикнало да извърши този подвиг, освен най-обикновена фукливост и ревност.

— Освен всичко това да опира до едно нещо, на което му викат използвачество. Краде ти ума, Стивън, и ума, и идеите, и познанията — най-сетне се теши той да изплюе камъчето.

Предпазливият поглед, полузагрижен и полулюбопитен, който хвърли към навъсеното за момента лице на Стивън, стопли още повече приятелските му чувства към него, без да хвърля обилна светлина, всъщност никаква светлина, върху въпроса дали той сам се бе оставил да го баламосват, ако се съди по няколкото неволно изпуснати забележки, направени с посърнал вид и паднал дух, или пък точно обратното — вижда много ясно какво става, но по една или друга причина, за която само той си знае, оставя нещата малко или много… Угнетителната бедност му действаше зле и той без съмнение се догаждаше, че макар и високообразован, това никак не му помага да свързва двата края.

В съседство с градския писоар зърна количка за сладолед, около която се бяха скупчили, по всяка вероятност италианци, които се препираха превъзбудено и току изстрелваха речовити залпове на техния си жив и шумен език по един особено екзалтиран начин, като почти не се усещаше разлика между отделните говори.

— Putana madonna, che ci dia I quattrini! Ho ragione? Culo rotto!

— Intendiamoci. Mezzo sovrano piu…

— Dice lui, pero.

— Farabutto! Mortacci sui!^[21]

Господин Блум и Стивън влязоха във файтонджийската бърлога, непретенциозна дървена барака, където преди това той бе идвал много рядко, или може би никога; първият обаче не се стърпя и подшушна на втория отбрани сведения относно собственика й, за когото се говореше, че навремето бил небезизвестният Одери-козата, Фицхарис, непобедимият^[22], макар че не би се заклел, че това са действителните факти, а нищо чудно в тях да няма и следа от истината. След няколко минути нашите двама сомнамбули вече се бяха настанили удобно в едно закътано ъгълче. Двамата бяха посрещнати от облещените погледи на невероятно разнородна сбирщина от безпризорни деца и други невзрачни субекти от вида homo, които изглеждаха страшно заети да ядат и пият, само от време на време си позволяваха кратки, нечленоразделни разговори, които сега си набелязаха двоицата за обект на неутолимото си любопитство.

— Пийни едно кафе — позволи си да предложи господин Блум, колкото да разчупи леда, — а освен това ми се струва, че трябва и да хапнеш нещо под формата на твърда храна, например кифла — каква да е.

И затова първата му работа беше с типичното за него sangfroid^[23] да поръча сдържано споменатите стоки. Простолюдието, състоящо се от кочияши, файтонджии, возачи, пристанищни хамали и какви ли още не, след бегъл първоначален поглед извърна очи, очевидно неудовлетворено от гледката, макар че един червенобрад впиянчен индивид, чиято коса беше частично прошарена, най-вероятно моряк, продължи да ги зяпа още известно време, преди да забие захласнатия си поглед в пода.

Господин Блум, като се възползва от правото си на свободна реч, и тъй като беше почти на вие с езика на долитащия отвън спор, да не говорим за онова voglio, чиито смисъл и произношение продължаваха да го мъчат, подхвърли на своето protege на висок глас, апропо, относно кралската битка отвън на улицата, която продължаваше да се вихри бясно и оглушително:

— Красив език. Особено за пеене. Защо не пишеш поезията си на италиански? Bella Poetria!^[24], толкова е мелодичен и пълнокръвен. Belladonna voglio^[25].

Стивън, който се опитваше с всички сили да разчекне докрай челюсти в мощна прозявка, което се оказа недотам лесно, и който все още страдаше от смъртоносна обща отпадналост, му отговори:

— Да, става да гали слуха на слоници. Ония отвън се караха за пари.

— Така ли? — изненада се господин Блум. — Ама разбира се — додаде бързо, а после си рече мислено, че първо и преди всичко за какво са всички тези езици, които и без това са повече, отколкото е необходимо, — но може би това е част от неговото южняшко очарование.

Но ето че собственикът на бърлогата прекъсна това задушевно тет-а-тет, като тръсна върху масата някакъв врящ на вълнички, специално подбран буламач, който би трябвало да бъде чаша кафе и една корава, неподдаваща се на течно омекотяване кифла, или поне на такава мязаше, след което би отбой и се строи обратно зад тезгяха. Мислено господин Блум си даде дума да го огледа едно хубаво, но не веднага, за да не изглежда, че… а после с поглед подкани Стивън да започва и сам се зае да изпълнява задължението на домакин, като скришом и много внимателно подбутна чашата с това, което поне временно ще смятаме за кафе, по-близо до него.

— Звуковете са нещо измамно — отсече Стивън след продължителна пауза. — Също като имената, Цицерон, Подмор, Наполеон, господин Гудбоди, Иисус, господин Дойл. Шекспир е била толкова популярна фамилия, колкото и Мърфи. Какво е едно име^[26]?

— Да, така е — спонтанно се съгласи господин Блум. — Разбира се. Нашето име също бе променено — додаде и подбутна така наречената кифла към него.

Червенобрадият моряк, който не отлепяше будното си око от новодошлите, взе Стивън на абордаж, беше си го набелязал предварително, и без заобикалки го запита:

— А какво ли може да е твоето име?

В същия тоз критичен момент господин Блум срита спътника си под масата, ала Стивън, без да разбира смисъла на това сполетяло го от неочаквана посока съприкосновение, отвърна:

— Дедалус.

Морякът го изгледа тежко — тежко изпод чифт дремливи очи и торбести подочия, доста подпухнали от прекомерно пиене на, за предпочитане, холандски джин с вода.

— Тогава познаваш ли Саймън Дедалус? — попита го след известно умислено умълчаване.

— Чувал съм за него — рече Стивън.

За миг господин Блум се почувства съвсем объркан, особено като видя, че и другите надават ухо.

— Ирландец — отсече морякът, като продължаваше да гледа по същия начин, само дето този път кимна — до мозъка на костите си.

— Че и отгоре — добави Стивън.

Що се отнася до господин Блум, от цялата тая работа той нищичко не проумяваше и само се чудеше каква би могла да бъде връзката, когато морякът по собствена воля се обърна към другите обитатели на бърлогата и рече:

— Веднъж го видях как гръмна две яйца, закрепени върху две бутилки, от петдесет метра разстояние, през рамо. Страховит стрелец, при това левак.

Макар, че пропелтечваше от време на време и жестикулираше сковано и непохватно, все пак положи максимални усилия да обясни:

— Значи, представете си, бутилките са ей там. На петдесет внимателно измерени метра. Яйцата върху тях. Запъва ударника върху рамото си. Прицелва се.

Той извърна тялото си наполовина, стисна дясното си око, сгърчи лицето си някак странично и заби в нощта кръвнишкия поглед на зловещото си изражение.

— Бум! — избумтя отривисто.

Публиката зачака стаено втората детонация, тъй като оставаше още едно яйце.

— Бум! — изтрещя повторно.

Яйце номер две бе очевидно уцелено, той кимна, намигна и пропя настървено:

Бъфало Бил и когато е пил, патлака държи,

бум между двете очи, дори да мижи.

Последва мълчание, докато най-накрая господин Блум от едната любезност реши да го попита дали това е станало на някакво състезание по точна стрелба като онова ежегодното в Бисли.

— Моля! — отвърна морякът.

— Или е било много отдавна? — продължи господин Блум, без да трепне и на йота.

— Защо питаш? — изрепчи се морякът, после се поуспокои от мисълта за магическата формула какъвто волът, такъв и остенът и рече: — Може да има едно десетина години оттогава. Обикаляше широкия свят с Кралския цирк на Хенглър. Този номер съм го гледал в Стокхолм.

— Странно съвпадение — дискретно подметна господин Блум на Стивън.

— Казвам се Мърфи — продължи морякът, — У.Б. Мърфи от Керигейлоу. Знаеш ли къде се намира това?

— До пристанището на Куинстаун — обади се Стивън.

— Точно така — кимна морякът. — Форт Камдън и форт Карлайл. Оттам съм родом. И моята, и тя е оттам, чака ме. Знам, че ме чака. За Англия, мой свиден дом^[27]. Моята вярна малка женичка, която не съм виждал през всичките тези седем години, откакто плавам по света.

Господин Блум можеше лесно да си представи неговото завръщане у дома — появяването на моряка в малката схлупена крайпътна къщурка, след като е успял да надхитри стария Дейви Джоунс^[28] — в дъждовна и безлунна нощ. Да прекосиш целия свят за една жена. На тая тема истории с кофа да ги ринеш, Алис Бен Болт, и Инок Ардън^[29], и Рип Ван Уинкъл, а тук изобщо някой спомня ли си за слепеца О’Лиъри, много любима и трудна за рецитиране поема, между другото, от бедняка Джон Кейси, която скромно и без претенции, си е чисто бижу на съвършената поезия. И в същото време няма един-единствен ред, който да възпява избягалата жена, която се връща обратно, колкото и да е обичана от изоставения. Лицето на прозореца! Само си представи изумлението му, когато най-накрая скъса с гърди финалната лента и го сполети ужасната истина относно половинката му, разбила всичките му надежди. Изобщо не си ме очаквала, но ето че дойдох, за да остана завинаги и започна отначало. А тя седи, сламена вдовица, до същото онова отдавна познато му огнище. Мислеше си, че съм мъртъв, нали. Че дълбокото дъно ме люлее в своята люлка. А там седи чичко Чъб или Томкин, според случая, ханджията на Корона и котва, разхвърлял се по риза и набива рамстек с лук. Няма стол за таткото. Ффу! Вятърът фучи! Дундурка последното си в скута, детето постмортем. Ой така, ой кога, при момичетата на брега! О! Преглъщаш неизбежното. Усмихваш се и стискаш зъби. Оставам вечно твой любящ съпруг с разбито сърце, У.Б. Мърфи.

Морякът, който не приличаше на дъблинчанин, се обърна към един от файтонджиите със следната молба:

— Дали не ти се намира тютюн за дъвчене в повечко, а?

Така се случи, че файтонджията, към когото се обърна, нямаше, но затова пък собственикът бръкна в джоба на сетрето си, закачено на пирон, и така желаният обект взе да се предава от ръка на ръка.

— Благодаря — рече му морякът.

Пъхна късчето пресован тютюн в плювалника си, задъвчи го и отново запелтечи на пресекулки:

— Пристигнахме тая сутрин в единайсет. Тримачтовата Роузвийн от Бриджуотър, натоварена с тухли. Казах им, че съм дотук. Платиха ми всичко днес следобед. Ето и уволнителното ми. Виждаш ли? У Б. Мърфи, моряк първа категория.

В потвърждение на това той побърза да извади от вътрешния си джоб един доста омацан, сгънат документ и го подаде на съседите си по маса.

— Сигурно си видял бая свят — подхвърли собственикът, като се облакъти на тезгяха.

— Ами — отвърна му морякът, след като се поразмисли — пообиколил съм туй-онуй, откакто за пръв път се качих на палуба. Бил съм в Червено море. Бил съм в Китай, и в Северна Америка, и в Южна Америка. Виждат съм айсберги — и големи, и малки. Бил съм в Стокхолм, и в Черно море, и в Дарданелите заедно с капитан Далтън, най-читавия мъж, който някога е дезертирал от кораб. Виждал съм Русия. Господи помилуй. Така се молят руснаците.

— Излиза, че си се нагледал на какви ли не чудесии — обади се един от файтонджиите.

— Ами — съгласи се морякът, като местеше наполовина сдъвкания тютюн от буза в буза — чудесии колкото щеш по широкия свят. Виждал съм крокодил да отхапва лапата на котва, както аз отхапвам парче тютюн.

Извади от устата си разкашкания тютюн, стисна го между зъбите си и отхапа настървено.

— Хам! Ето така. Освен това в Перу съм виждал човекоядци да ядат трупове, както и черния дроб на конете. Погледнете. Ето ги. Един приятел ми я изпрати.

Измъкна от вътрешния си джоб илюстрована пощенска картичка, която очевидно представляваше безценен екземпляр от неговата съкровищница и я плъзна по масата. Върху нея беше напечатано: Choza de Indos. Beni, Bolivia^[30].

Всички се загледаха в картинката, на която се виждаха група туземки с раирани препаски, едни наклякали, други замижали, трети кърмещи, четвърти смръщени или заспали и всички те сред орляк деца (трябва да имаше няколко дузини) пред примитивни тръстикови колиби.

— По цял ден дъвчат кока — поясни словоохотливият моряк. — Коремите им като плондери. Щом престанат да раждат, им режат циците. Вижте ги, ходят чисто голи и набиват черен дроб от умрял кон.

Цели няколко минути, ако не и повече, пощенската картичка обсеби вниманието на господата наивници.

— А знаете ли с какво можеш винаги да ги държиш на разстояние? — попита той вежливо.

Никой не посмя да рискува с отговор и тогава той им намигна и рече:

— Със стъкло. Това ги шашардисва. Стъкълца, бе.

Господин Блум, без да показва изненада, скришом обърна картичката наопаки и видя частично заличения адрес и пощенско клеймо. То гласеше следното: Tarjeta Postal. Senor A. Boudin, Galeria Becche, Santiago, Chile^[31]. Виждаше се, че няма нищо друго написано, поне това си даде труд да провери. Макар че не вярваше сляпо в сензационни разкази (нито дори в стрелба по яйца, въпреки съществуващите прецеденти като Вилхелм Тел и случаят Лазарио — Дон Чезаре де Базан, описан в Маритана, където куршумът на първия минава през шапката на втория), след като забеляза несъответствието между името (разбира се, ако приемем, че той беше човекът, за когото се представяше, и че не плава под чужд флаг, след като се видя по свидетелството, че си е издържал изпита за пълноправен моряк, изброявайки поред точките на компаса и завъртайки кораба на триста и шейсет градуса в тихо време) и фиктивния адресат на посланието, което събуди известни подозрения у него относно добросъвестността на вашия приятел, въпреки че то по някакъв начин му напомни за отдавна лелеяната мечта, която възнамеряваше да осъществи някоя сряда или събота^[32], като предприеме пътуване до Лондон по море, да не говорим за това, че дългите пътешествия му бяха напълно непознати, но все пак по душа и сърце той си оставаше роден авантюрист, ала по прищявка на съдбата се оказа неосъществен мореплавател с изключение на отиването му до Холихед, което представляваше най-дългото му пътуване. Мартин Кънингам често обещаваше да му издейства чрез Еган един безплатен билет, но вечно изникваше една или друга дяволска спънка, колкото да осуети крайния резултат. Но дори да трябва да плати необходимото от собствения си джоб и да хлътне финансово, то няма да е кой знае колко много, стига кесията да позволява, може би ще трябва да се раздели с няколко гвинеи, като има предвид каква е цената до Мълинджър, където възнамеряваше да отиде, а именно пет шилинга и шест пенса отиване и връщане. Пътуването би имало благотворен ефект върху здравето му, поради освежителния озон, пък и би било приятно във всяко друго отношение, особено за човек, чийто черен дроб не е в ред, да види различните места по маршрута Плимът, Фалмът, Саутхамптън и така нататък, а в края и един образователен тур на забележителностите на майката-метрополия, да разгледа нашия модерен Вавилон, където без съмнение ще може да види големите подобрения на кулата, абатството, богаташката Парк Лейн и отново да си ги припомни^[33]. Ето че му хрумна и друго нещо, което не беше никак лоша идея, но трябва да отиде и на място да провери дали ще бъде възможно да организира едно лятно турне в най-известните им курорти, като Маргейт например, с бани и първокласни минерални извори, Истборн, Скарбъро, Маргейт и така нататък, още красивия Борнмът, островите в Ламанша и други подобни изящни местенца, което може да се окаже доста доходна инициатива. И, разбира се, не с помощта на някоя съмнителна, спешно скалъпена надве-натри фирма, наела местни лелки на работа, като онази на госпожа С. П. Маккой — дай ми назем куфара си, а аз ще ти изпратя билет. Не, трябва да бъде нещо първокласно, турне на ирландските звезди, Гранд операта на Туийди-Флауър със собствената му законна съпруга като главна изпълнителка и нещо като пълната противоположност на компаниите на Елстър Граймс и Муди-Менърс, които си бяха съвсем простичка работа, и може би затова беше напълно уверен в успеха, стига да смогне да осигури шумни реклами в местната преса, и то написани от човек енергичен и безскрупулен, който да успее да задвижи необходимите лостове и така да се получи едно приятно комбиниране на бизнеса с удоволствието. Но кой? Да, тук е пречката^[34]!

Също така, без да е много сигурен, смяташе, че има голямо поле за изява в откриването на нови маршрути, за да бъдеш в крак с времето, между другото, на линията Фишгард — Рослеър, която, както се говори, вече била поставена за разискване в министерството на разтакаването^[35] с необходимото количество канцеларщина и бюрократизъм, с много колебания и времеразапиляване от страна на отдавна безплодни, напълно закостенели мозъци и общо взето тъпанари. Една голяма възможност за полагане на усилия и предприемчивост несъмнено съществува, за да могат да се посрещнат туристическите нужди на широка маса от хора, сиреч на средния човек, ще рече на Браун, Робинсън & Co.

Жалко е наистина и на пръв поглед направо абсурдно, както и срамно за нашето прехвалено общество, че средният човек, чийто организъм се нуждае от тонизиране, и то по възможност само срещу няколко презрени лири е лишен от шанса да види повече от света, в който живее, а вместо това се блъскаме натясно с моичкия, дето ме взе за жена, ама досущ като в консерва, ти казвам. В края на краищата всеки от тях разполага с единайсет и нещо монотонни и убийствени месеца и би оценил всяка радикална промяна на venue след сивото ежедневие в града, стига да може да се озове, за предпочитане през лятото, когато Мадам Природата слага най-пищната си премяна, в нейното лоно, което само по себе си си е едно чисто съживяване и подмладяване. Съществуват също така и отлични възможности за ваканция на нашия роден остров, прекрасни гористи местности за укрепване на здравето, които предлагат пълнокръвни атракции, както и освежителен тонус за организма, и които се намират в близост до Дъблин и неговите живописни околности; нека не забравяме Пулафука, до който пътува и парен трамвай, но е също така далеч от безумната тълпа^[36], още Уиклоу, който с право се нарича градината на Ирландия, идеално място за възрастни велосипедисти, стига да не вали, а също така и дивите хълмове на Донегал, където, ако се вярва на разказа на свидетели, coup d’oeil^[37] е изключително красива, въпреки че току-що споменатата местност е по общо мнение труднодостъпна, така че потокът туристи все още е много далеч от онова, което би могъл да бъде, като се имат предвид безспорните облаги, които могат да се извлекат оттам, докато Хаут с неговите исторически асоциации и други, като Копринения Томас^[38], Грейс О’Мали^[39], Джордж IV^[40], рододендроните, които цъфтят на няколкостотин фута над морското равнище винаги са били любимо и често посещавано място за хора от най-различни прослойки и нагласи, особено през пролетта, когато младите се влюбват презглава^[41], макар че мястото е взело не една и две жертви при падане от скалите, кога нарочно, кога неволно, но винаги някак импулсивно и отведнъж, тъй като е само на четирийсет и пет минути път от колоната^[42]. Но, разбира се, съвременната туристическа индустрия е още в пелените си, така да се каже, а условията за пренощуване и всякакво друго настаняване са такива, че има още много да се желае. Замисли се, защото видите ли, това му се стори много интересно, само от чисто любопитство, разбира се, дали оживеното движение поражда маршрутите, или обратното, или всъщност и двете. Обърна пощенската картичка налице и я подаде на Стивън.

— Веднъж видях китаец — не спираше да разказва Неустрашимият моряк, — който държеше в ръце малки книжни топки, колкото детски лодчици, и като ги пуснеше във вода, те мигом се разтваряха и всяка от тях приемаше различна форма. Едната се оказваше кораб, другата — къща, третата — цвете. Иначе вареше супа от плъхове — додаде и се облиза апетитно, — това е нещо обичайно за китайците.

Околосветският пътешественик вероятно долови някакъв израз на недоверие в лицата на околните, затова побърза смело да продължи с нови приключения.

— Веднъж в Триест видях как един италианец извърши убийство. С нож в гърба. Ей така.

Докато говореше, извади доста страшен сгъваем нож, съвсем съответстващ на вида му и го вдигна във въздуха, все едно замахва да го забие.

— Беше в някакъв бардак, заради измама. Един контрабандист се опитал да преметне друг. Та убиецът се скри зад вратата и му излезе в гръб. Ето така. И му вика: приготви се да посрещнеш Бога твой! Хац! Намушка го в гърба, чак до дръжката.

Тежкият му поглед обходи всички дремливо, сякаш ги предизвикваше да види дали някой ще посмее да му зададе въпрос, дори да му се иска.

— Това е много добро парче стомана — повтори той и погали ужасния стилет.

След дългото и мъчително denouement^[43], достатъчно да уплаши и най-големите храбреци, той сгъна острието с щракване и прибра въпросното оръжие в собствената си съкровищница от ужаси, тоест в джоба си.

— Много ги бива с хладните оръжия — обади се някой, който очевидно нищо не разбираше, колкото да отсрами компанията. — Ето защо значи смятаха, че убийствата в парка, дело на непобедимите, всъщност са били извършени от чужденци, именно заради ножовете^[44].

При тази забележка, подхвърлена очевидно в духа на където невежеството е блаженство^[45], господин Блум и Стивън, всеки посвоему, някак инстинктивно хвърлиха по един многозначителен поглед насред настъпилата църковна тишина от вида на най-строгото между нас да си остане към мястото, където Одери-козата, наричан още собственик на заведението, точеше струйки от помпата за бира. Непроницаемото му лице, което беше същинско произведение на изкуството, съвършено само по себе си и поради това не можеше да се опише с думи, създаваше впечатление, че не е разбрал и йота от онова, което ставаше наоколо. Странно, много странно.

Последва прекалено дълга пауза, по време на която един четеше на пресекулки някакъв оцапан с кафе вечерник, друг гледаше картичката с туземците choza de, трети съзерцаваше моряшкия уволнителен билет. Господин Блум, доколкото това лично го засягаше, седеше потънал в мисли. Така живо си спомняше случката, за която се намекна тук, сякаш бе станала вчера, а не преди няколко десетки години, в дните на размирици заради поземлената реформа, когато целият цивилизован свят бе стъписан, образно казано, а именно някъде в началото на осемдесетте, по-точно през осемдесет и първа, когато току-що бе навършил петнайсет години.

— Ей, шефе — провикна се морякът, — я ми върни документите.

Молбата бе изпълнена и той ги сграбчи в шепата си.

— Ти виждал ли си Гибралтарската скала? — попита господин Блум.

Морякът направи гримаса и продължи да дъвче по начин, който можеше да се изтълкува като да, ами, или не.

— Май и там си бил — подхвърли господин Блум, — на края на Европата — мислейки, че наистина е бил и с надеждата, че е възможно по силата на някакви макар и смътни спомени, но оня не успя да измъти нищо, само изстреля една плюнка в стърготините на пода и поклати глава с нещо като нехайно презрение.

— Коя година ще да е било това? — попита господин Блум. — Можеш ли да си спомниш имената на корабите?

Нашият така наречен моряк обаче продължи да дъвче тегаво и ненаситно известно време, преди да отговори.

— Уморен съм вече от тия морски скали — рече, — от тия кораби и лодки. И през цялото време осолено говеждо.

Очевидно уморен, той млъкна. Неговият разпитвач, като видя, че няма вероятност да изтръгне още нещо от тоя лукав чешит, се отплесна да говори за огромните размери на водните площи по земята. Било достатъчно да се каже, което може да се установи и с един най-бегъл поглед върху картата на земното кълбо, че тя покрива цели три четвърти от него и именно това го карало да проумее най-добре какво означава да владееш вълните. Неведнъж, всъщност поне десетина пъти, беше забелязвал край Норт Бул при Долимаунт^[46] как някой престарял морски вълк, немил и недраг, седи, както обикновено, до не особено благоуханната вода досами дигата и, потънал в забрава, зяпа към морето и то към него, изпълнен с мечти за росни поля и пасбища тучни, както някой някъде бе казал^[47]. И той все се чудеше защо. Вероятно се е мъчел да открие тайната за себе си, докато е кръстосвал моретата от единия край на света до другия, и отгоре и отдолу — е, не чак отдолу, — предизвиквайки съдбата. И резултатът беше двайсет на нула, няма никакво съмнение. Въпреки това, без да изпадаме в дребните детайли на занаята, си остава красноречивият факт, че морето си е налице в цялата си слава и сияйност и си е съвсем естествено някой или друг да плава по него и да се изправи лице в лице срещу провидението, въпреки че това иде да покаже само как хората обикновено успяват да харижат това тежко бреме другиму, което се отнася и за ада, и за лотарията, и за застраховките, задвижени по подобни релси, и най-малкото поради тая понятна причина, ако няма и друга, неделният празник на спасителите^[48] се явява една много похвална инициатива, на която обществото в голямата си част, без значение кои земи обитава — тези във вътрешността или по крайбрежието, — както се случи, след като веднъж им е поднесена на тепсия, трябва да изрази своята благодарност към нея, както и към пристанищните управи и брегови охрани, в чието задължение влиза и това да набират работна ръка за въпросните такелажи и да се борят целогодишно с морските стихии, независимо от сезона, щом дългът ги зове със своето Ирландия очаква, че всеки мъж и така нататък и така нататък, а понякога, особено през зимата, условията са страшни, а да не забравяме и ирландските фарове, Киш и другите, които имат навика да се преобръщат, когато им скимне, и веднъж, точно като минаваха покрай такъв един с дъщеря си, изпитаха на гърба си какво означава силно променливо, да не кажем направо бурно време.

— Имаше един, с когото плавахме заедно на Пиратът, стар морски вълк, самият той пират — продължи морякът. — Като слезе на брега, си намери работа като камериер на един джентълмен за шест лири на месец. Ей това са неговите панталони, дето ги нося, даде ми и моряшката си мушама и тоя сгъваем нож. Какво не бих дал и аз за такава службица. Да бръснеш и да четкаш дрехи. Писнало ми е да се лашкам по вълните. Ей го на и синът ми Дани и той избяга да се хване с морето, а майка му го беше наредила така хубаво да си работи в Корк в един магазин за текстил, където можеше да изкарва лесни пари и да си кара кефа.

— На колко години е той? — попита един от слушателите, който, между другото, погледнат отстрани, приличаше малко на Хенри Камбъл, градския съветник, сякаш измъкнал се от угнетително тежките си служебни задължения, неумит, разбира се, с овехтели дрехи и силна зачервенина на носа и прилежащите му области, която подозрително напомняше за порочен навик.

— Защо питаш? — отвърна му морякът заваляно и озадачено. — Синът ми Дани ли? Сега би трябвало да е на осемнайсет, доколкото мога да изчисля.

При тези думи бащата от Скиберин^[49] разтвори със замах сивата си или май мръсна, както и да е, риза с две ръце и взе да чеше гърдите си, върху които се виждаше образ, татуиран със синьо китайско мастило, който би трябвало да представлява котва.

— В койката ми в Бриджуотър гъмжеше от въшки — подхвърли той. — Няма мърдане. Трябва да се изкъпя утре или вдругиден. Затова съм против тия черните. Ох, как ги мразя, гадините му с гадини. Изсмукват ти кръвчицата, направо те пресушават.

Като забеляза, че всички го зяпат в гърдите, той услужливо се доразгърди и тогава се видя, че върху отколе почитания символ на моряшката надежда и отмора се мъдри числото 16^[50], както и един доста смръщен профил на млад мъж.

— Татуировка — обясни разгърденият. — Направих си я, когато ни хвана безветрие край Одеса в Черно море, тогава плавахме с капитан Далтън. Един, дето се казваше Антонио, ми я направи. Това тук е самият той, грък.

— Болеше ли много? — попита го някой.

Моряшката му особа обаче бе погълната от пъплещите твари. Да ги лови и стиска…

— Глей сега! — каза той и изпъчи Антонио напред. — Ето го значи, тук се сърди на приятеля си. А сегаааа — додаде. И същата рисунка, ама след като подръпна кожата с два пръста, очевидно специален номер, и ето че образът се ухили до уши.

Истината е, че сивкавото лице на младия човек, наричан Антонио, се усмихваше някак зорлем, както и че страхотният номер възбуди безусловните възторзи на всички присъстващи, включително на Одери-козата, който за пръв път си даде труд да се размърда.

— Божке, Божке — завайка се морякът, като сведе поглед към мъжествените си гърди. — А него вече го няма. Изядоха го акулите. Божке, Божке!

Пусна кожата си, така че профилът отново възвърна предишния си смръщен вид.

— Изпипана работа — рече един от докерите.

— А за какво е тоя номер? — попита безделник номер две.

— Викаш, изяден жив, а? — попита трети.

— Божке, Божке — отново запъшка морякът, този път по-развеселено, с нещо като полуусмивка, но само за малко, и то по посока на любопитстващия относно номера. — Беше грък.

И после добави с известна доза черен хумор, като се има предвид злочестият му свършек:

Тоз стар негоудник Антоунио

заряза ме завчас,

нек хак му е тогаз!

Лицето на минувачката, лъснало и изпито под черната сламена шапка, погледна крадешком иззад вратата на бърлогата, очевидно с лична разузнавателна цел, и по-точно да успее да припечели нещичко отгоре. Господин Блум се видя в чудо, просто не знаеше къде да се дене, извърна очи за момент, смутен и объркан, но външно спокоен, след което взе от масата розовите страници на органа от улица Аби, който един от файтонджиите, ако изобщо беше такъв, току-що остави, вдигна ги пред лицето си и се загледа в розовата хартия, макар че защо розова? Причината, поради която постъпи така, бе, че още на секундата разпозна в надничащото иззад вратата лице същото, което бе зърнал мимоходом следобед на пристана Ормонд, онази налудничава женска, по-точно в тъмната пресечка, дето познавала дамата с кафявия костюм, дето беше с теб (тоест госпожа Б.) и го помоли да й даде възможност да му изпере мръсното бельо. И пак: защо мръсното бельо, видя му се нещо май мъгляво.

Мръсното ти бельо. Все пак честността го задължаваше да признае, че той беше прал мръсното бельо на жена си още докато живееха на улица Холс, както правят и жените със съответните мъжки дрехи, белязани с мастилените инициали на Бюи & Дрейпър (нейните поне бяха), искам да кажа, ако истински обичат мъжа. Обичаш ли ме, ще обичаш и мръсните ми дрехи. Но все пак, точно тогава, тъй като седеше на тръни, предпочиташе въпросната жена да я няма, затова си отдъхна с облекчение, когато собственикът й махна грубиянски да се разкара оттам. Иззад страницата на Ивнинг Телеграф улови за миг все още надничащото й лице с налудничаво озъбена усмивка, която показваше, че не беше с всичкия си, и с която, очевидно развеселена, съзерцаваше групата зяпачи, вторачени в мореплавателската гръд на капитан Мърфи, след което лицето й изчезна и повече не се появи.

— Канонерката^[51]! — обяви съдържателят.

— Не мога да проумея — господин Блум сподели със Стивън, — чисто медицински, разбира се, как е възможно една нещастница като нея, току-що излязла от инфекциозната болница Лок, чието тяло гъмжи от всевъзможни болести, да има нахалството да се предлага на мъж или път как някой мъж, стига да е трезв, може толкова да не цени здравето си, че да се възползва от услугите й. Клетото създание! Разбира се, предполагам, че пак някой мъж в крайна сметка е виновен за състоянието й. Няма значение каква е причината от…

Стивън не я беше забелязал, затова сви рамене и просто отвърна:

— В тази страна хората продават много повече неща, отколкото тя има да предложи, и търговията им процъфтява. И не бойте се от ония, дето продават тялото, а душата не могат да купят^[52]. Тя е лоша търговка. Купува скъпо и продава евтино.

Възрастният мъж, макар че в никакъв случай не страдаше от превзети морални скрупули или старомоден манталитет, заяви, че това си е направо един въпиющ скандал, на който трябва мигом да се сложи край, да се каже просто и ясно, че жените от тази категория (без излишна старомоминска гнусливост по въпроса) са необходимо зло, но трябва да бъдат лицензирани и редовно преглеждани от съответните власти, нещо, на което, сега вече можел честно да заяви като глава на семейство, винаги е бил твърд застъпник още от самото начало. И всеки, който се ангажира с провеждането на такава политика, продължи да проповядва той, и я разисква и разяснява в детайли, ще стори голямо благо на всички в това общество.

— Ти, като добър католик — подметна той по повод на тялото и на душата, — вярваш в душата. Или искаш да кажеш в интелекта, силата на ума като такъв, като различен от всеки друг външен обект, например масата или тази тук чаша? Самият аз вярвам в това, защото големите капацитети отдавна са обяснили, че това е свързано с гънките на сивото мозъчно вещество. В противен случай никога нямаше да се радваме на такива открития като рентгеновите лъчи например. Нали така?

Притиснат по този начин, Стивън трябваше да направи свръхчовешко усилие на паметта, да опита да се съсредоточи и да си припомни туй-онуй, преди да успее да каже:

— Получил съм уверения от най-достоверен авторитет^[53], че има и една проста и следователно нетленна материя. Би била и безсмъртна, доколкото разбирам, ако не съществуваше възможността за нейното унищожаване от Първопричинителя, а Той, от всичко, което чувам, е в състояние да прибави и това към останалите Си грубиянски шегички, corruptio per se и corruptio per accidens, като и двата вида са извадени от списъка на дворцовия етикет.

Господин Блум се съгласи мълчаливо по същество и в общи линии с така изложения въпрос, въпреки че мистическият финес на изказа му дойде в повече, защото не беше лъжица за неговата прекалено земна уста, но въпреки това се почувства задължен да възрази срещу думата проста, затова побърза да отвърне:

— Проста ли? Не бих казал, че това е точната дума. Разбира се, признавам, и тук наистина печелиш точка, че от време на време човек среща в живота си и прости души. Но мисълта, на която искам да те наведа, е, че е едно нещо да откриеш лъчение, както е направил Рьонтген, или телескопа като Едисон, въпреки че това май беше преди него, да, искам да кажа Галилей, а съвсем друго — такива фундаментални закони за важни естествени явления с трайни последици за нас, като електричеството например, но това е вече съвсем друга тема от това да кажеш, че вярваш в съществуването на свръхестествен Бог.

— Ооо! — възрази му Стивън. — Това отдавна е потвърдено извън всякакво съмнение в няколко от най-известните абзаци в Светото писание, да не говорим за други косвени свидетелства.

По този доста заплетен въпрос обаче мненията им, които си бяха диаметрално противоположни, било заради образованието им и всичко останало, било заради голямата разлика във възрастта, отново се сблъскаха.

— Потвърдено ли? — възмути се по-опитният от двамата и непоколебимо си остана на старото становище. — Виж, в това не съм много сигурен. Разбира се, всеки има право на мнение и без да нагазваме в сектантската част на въпроса, държа да уточня, че тук съм напълно несъгласен с теб.

Честно казано, аз вярвам, че тези неща са истински фалшификати, до един изфабрикувани най-вероятно от монаси и калугери, та не е ли същото и с големия въпрос за нашия национален поет и с това кой е писал пиесите му, като Хамлет например, той или Бейкън, ти, който познаваш Шекспир несравнимо по-добре от мен, на теб ли да ти обяснявам. Между другото, няма ли да пиеш това кафе? Дай да ти го разбъркам, хапни от кифлата. Нищо че повече мяза на дегизиран вариант на тухлите, дето ги е превозвал нашият шкипер. Но нали никой не може да ти даде нещо, което не притежава. Хайде, опитай.

— Не мога — измъкна се от ситуацията Стивън, чиито мисловни органи, поне за момента, не успяха да му подскажат друга реплика.

Тъй като връзването на кусури и в общи линии маханджийството е нещо крайно нездравословно, господин Блум реши да разбърка, или поне да се опита да го стори, утаилата се на дъното захар и в същото време се размисли с известно количество жлъчно настървение за Двореца на пияниците, станали кафеджии, и неговата въздържателна (и доста доходоносна) политика. Разбира се, че това бе нещо съвършено законно и независимо от всички за и против, вършеше добра работа. Бърлоги като тази тук следваха политиката на въздържание и трезвеност, като същевременно служеха за подслон на празноскитащите нощем, освен това от време на време се организираха и концерти, вечери на театъра и поучителни беседи (вход свободен) с висококвалифицирани лектори и всичко това в услуга и за доброто на нисшите класи. От друга страна обаче, той пазеше отчетлив и бая болезнен спомен, когато платиха на жена му, мадам Мариън Туийди, която по едно време беше свързана с тези инициативи, изключително скромно възнаграждение за изнесения от нея клавирен концерт. Идеята значи, мислеше си той, беше хем да направиш добро, хем да прибереш печалба, тъй като в тая деятелност конкуренция почти нямаше. Ами онази отрова от меден сулфат, SO₄^[54], или нещо подобно, в сушения грах, сети се, че беше чел някъде, която открили в евтина закусвалня, вече не си спомняше нито къде, нито кога. Както и да е, контрол и проверки, включително медицински, на всичко, което се предлага за ядене — тези неща му се струваха повече от наложителни и може би именно редовно извършваните лабораторни анализи обясняваха успеха на какаото Вай на доктор Тибъл.

— Пийни поне малко — престраши се да го подкани, след като разбърка кафето.

След като бе придуман поне да опита, Стивън вдигна тежката чаша от кафеникавата локва — образувала се от последвалото разплискване, — като я хвана за дръжката и отпи една глътка от противната течност.

— Все е нещо, и от кифлата хапни — подкани го неговият ангел-хранител, — лично аз много държа на твърдата храна, като съвсем не ставало дума за някаква лакомия или обикновено плюскане, а за редовно приемане на храна като условие sine qua поп за доброто свършване на всякаква работа, умствена или физическа. — Трябва да ядеш повече твърда храна. Ще се почувстваш друг човек.

— Предпочитам да ям течности — отвърна Стивън. — Би ли ми направил услугата да махнеш оттук този нож. Не мога да гледам острието му. Напомня ми за римската история.

Господин Блум изпълни молбата и скри от погледа му инкриминираната вещ, един най-обикновен тъп нож с кокалена дръжка, в който нямаше нищо римско, нито дори древно, което да ти хване окото, а после си каза мислено, че острието му беше неговата най-неотличителна отличителна черта.

— Историите на нашия общ приятел приличат на него самия — подхвърли господин Блум, независимо от ножовете, ала го сподели sotto voce^[55]. — Как мислиш, истински ли са? Виждам, че, ако го оставиш, може да измисля всякакви небивалици с часове цяла нощ и да лъже на поразия. Погледни го само.

Въпреки че очите му изглеждаха подпухнали от сънливост и морски въздух, всички знаеха, че животът наистина гъмжи от неправдоподобни случки и странни съвпадения от най-ужасно естество и нищо чудно всичките му истории да не бяха пълна измислица, макар че на пръв поглед май нямаше основание да се вярва на лишените му от свързаност и достоверност приказки, които разказваше сякаш колкото да му олекне на душата, а не защото са станали наистина.

Междувременно, откакто го мерна, той не беше спрял да прави инвентаризация на чешита пред себе си и да го оглежда критично ала Шерлок Холмс. Във фасона на мъжа, който изглеждаше добре запазен и як, макар и леко олисял, имаше нещо измамливо, което говореше по-скоро за бивш затворник, пък и не беше нужно човек да насилва въображението си, за да свърже този странен на външен вид екземпляр с братството на разчепкващите кълчища и други монотонно неблагодарни каторжнически занимания. Нищо чудно дори самият той да е убил приятеля си, нищо чудно да разказва собствената си история, както често правят хората, говорейки уж за друг, и по-точно самият той да го е убил и да е излежал полагащите му се четири или пет превъзходни години в мрачна тъмница, да не говорим пък за особата Антонио (едва ли има родствена връзка с драматичния герой със същото име^[56], излязъл изпод перото на нашия национален поет), който изкупил престъпленията си по описания по-горе мелодраматичен начин. От друга страна, нищо чудно просто да блъфира пред будали, разбираема човешка слабост, тоест пред доверчивите дъблинчани като тези тук файтонджии, които жадно поглъщат вести от чужбината и със своята нетърпеливост могат да изкушат всеки стар моряк, който е кръстосвал океанските морета да им разтяга локуми за шхуната Хеспер^[57] например и какво ли още не. А когато всичко приключи, вероятно ще се окаже, че опашатите лъжи, които е надробил за самия себе си, не биха могли да се хванат и на малкия пръст на лъжите, които другите има да разправят за него.

— И обърни внимание, не твърдя, че всичко е чиста измислица — продължи той. — Човек се сблъсква с такива неща, ако не постоянно, то поне от време на време. Може да се случи и великан да зърне, въпреки че това вече е малко прекалено. Или Марчела, кралицата джудже. Сред онези восъчни фигури на улица Хенри самият аз съм виждал едни ацтеки, така им викат, които винаги седят с кръстосани крака. Не могат да си изпънат краката за нищо на света, тъй като ей тези тук мускули, виж — и показа на приятеля си откъде минават въпросните сухожилия, или там както се наричат, зад дясното коляно, — са съвършено атрофирани от това обездвижване и са се схванали завинаги в едно положение, а това е защото ги почитат като богове^[58]. И това е още един пример за прости души.

Както и да е, ами приятелят Синдбад и неговите невероятни приключения (който му напомняше малко за Лудвиг, наричан още Ледуидж^[59], когато превзе сцената на театъра Гейъти по времето, когато Майкъл Гън му беше директор, в Летящият холандец, изумителен успех, и тълпите почитатели, които просто нямаха брой и чет, и всички се изтрепваха да се тълпят около него, въпреки че корабите, призраци или не, винаги изглеждат толкова нелепо на сцената, както, между другото, и влаковете), в които няма нищо толкова невероятно, съгласи се той. Точно обратното, онова намушкване в гърба например е нещо съвсем обичайно за италианците, въпреки че не можеше да не признае, че онези сладоледаджии, и онези дето продават пържена риба, да не говорим за другите, които пържат картофки и така нататък, там в Малка Италия до улица Кум, не са нищо друго освен трезви, трудолюбиви и пестеливи хорица, вярно, склонни от време на време да излизат нощем на лов за безобидните и иначе полезни животни от семейство котки, за да си сготвят от тях вкусна, сочна и месеста манджа с чеснов лук de rigueur^[60] още на следващия ден и — додаде — така гозбата им излиза евтино.

— Испанците например — продължи той — са си страстни натури, буйни и невъздържани като самия дявол и често прибягват до саморазправа, като на бърза ръка те изпращат в отвъдното, без много да му мислят, с помощта на онези остриета на кръста им, без които никъде не мърдат. Това идва от голямата жега, общо взето, дължи се на климата. Моята жена, така да се каже, е испанка, наполовина, разбира се. Всъщност, ако иска, може да претендира за испанско гражданство, след като е родена (формално погледнато) в Испания, тоест в Гибралтар. Прилича на испанка. Доста мургава, истинска брюнетка, смугла. Аз например съм напълно убеден, че климатът влияе на характера. Затова те попитах защо не пишеш поезията си на италиански.

— Онези темпераментните отвън — прекъсна го Стивън — спореха много страстно за десет шилинга. Roberto ruba roba sua^[61].

— Така е — съгласи се господин Блум.

— Освен това — поде Стивън, а погледът му блуждаеше ту навътре в него, ту върху някой неизвестен слушател неизвестно къде — да не забравяме страстната пламенност на Данте и равнобедрения триъгълник, госпожица Портинари^[62], в която се влюбил, както и Леонардо^[63] и сан Томазо Канино^[64].

— Това им е в кръвта — мигом се съгласи господин Блум. — Всички са окъпани в кръвта на слънцето. Какво съвпадение, днес се отбих в музея на улица Килдеър, малко преди срещата ни, ако мога да я нарека така, ей тъй да им разгледам античните статуи вътре. Какви великолепни пропорции на бедра и гърди. Тук просто не се срещат такива жени. Е, може и да има някое изключение тук-таме. Красиви, да, намират се, други са просто хубави — според вкуса на всекиго, но аз ти говоря за друго, за плът, дето е жена и артисва. Освен това нашите никак не умеят да се обличат, или поне повечето от тях, а дрехите много подчертават естествената женска красота, независимо какво смяташ ти. Смъкнати или увиснали на гънки дамски чорапи — може би това по всяка вероятност наистина е само една моя слабост, но аз просто не понасям тази гледка.

Ала всички вече изгубиха интерес към темата и се хванаха да говорят за морски катастрофи, за изгубени в мъглата кораби, за сблъсъци с айсберги и други подобни. Нашият моряк, разбира се, имаше какво да каже по темата. На няколко пъти бе заобикалял Носа^[65], бе преживявал мусони, вид вятър, който често бушува в Китайско море, но през всички тези гибелни опасности, на които е бил изложен насред морската шир, рече той, едно нещо бдяло над него, май така се изрази — един необикновен медальон винаги го спасявал сякаш свише.

И ето че заговориха за корабокрушението при скалата Донт, когато се разби онзи злополучен норвежки тримачтов платноход^[66] — никой не можеше да си спомни името му за момента, докато най-накрая файтонджията, който наистина приличаше на Хенри Камбъл, се сети: Палме, покрай крайбрежието на Бутърстаун, през онази година целият град само за това говореше (Албърт Уилям Куил написа много хубави и силно въздействащи стихове на тази тема в Айриш Таймс), как вълните го заливали до върха, а към брега се стичали разтревожени хора, тълпели се там, настръхнали от ужас. После пък някой подметна нещо за случая с парахода Лейди Кеърнс от Суонсий, който бил връхлетян от плаващия в обратна посока Мона в доста тежко и задушно време и изгубил целия си екипаж. И никой не се притекъл на помощ. Капитанът, на Мона де, заявил, че се страхувал да не би корпусът да се пропука от сблъсъка. По всичко личало обаче, че трюмът му не бил наводнен.

В този момент се случи нещо. Тъй като го напираше отвътре да източи водата, морякът стана от мястото си.

— Чакай, юнга, прибери си предните пачоли — извика към съседа си, който се бе изпънал миролюбиво в спокойна дрямка.

Закрачи тежко и тромаво, с трътлеста походка към вратата, тури крак върху стъпалото навън, излезе от бърлогата и сви вляво. Докато още се оглеждаше да се ориентира, господин Блум, който бе забелязал, че се изправя, за да излезе, както и това, че носи у себе си две плоски шишета, пълни по всяка вероятност с моряшки ром, тъй като се подаваха — по едно от всеки джоб, за лична консумация и за да потушава изгарящата го отвътре жажда, — го видя как извади бутилката, издърпа тапата или пък развинти капачката, после я надигна, опря гърлото й до устните си и отпи една юнашка, превъзходна глътка с клокочещ като при гаргара звук. Неукротимият Блум, който не беше лишен от проницателна подозрителност, таеше съмнението, че старият ветеран е тръгнал на маневри след онзи контрамагнит под формата на жена, който обаче бе изчезнал кажи-речи изцяло и мигновено, и като проточи врат, успя да го види вече освежен и добре подкрепен от рома, загледан в пилоните и трегерите на железницата Луп Лайн, някак доста озадачен и слисан, разбира се, защото мостът под нея беше коренно променен, откакто го бе виждал за последен път, и основно ремонтиран. Някакъв човек или неколцина души, това не се виждаше, го упътиха към мъжкия писоар, издигнат за целта от отдел чистота към кметството, не само един, а много, но след като помисли известно време, през което наоколо се възцари пълна тишина, на моряка очевидно това му се видя далеч, та реши да се облекчи съвсем наблизо и като пусна мръсната си трюмна вода, вдигна такъв шум, че още първото шурване върху земята стресна заспалия на пиацата кон.

Чу се риенето на изплашеното животно, което запристъпва от копито на копито, после издрънча сбруя. Разбуден в своята караулка пред мангала с топлата жарава, пазачът от кметството, който макар и вече доста съсипан, продължаваше да се скапва систематично, а жестоката истина бе, че той бе не друг, а самият преждеспоменат Гъмли, който сега я караше на енорийски помощи по бедност, както и на тази работа, дадена му от Пат Тобин от едната човещина, защото го познаваше отпреди, та пазачът се размърда колкото да се донамести в будката си, да опъне удобно крайници, и отново потъна в обятията на Морфей. Какви наистина тежки беди бяха сполетели този навремето семеен човек, уважаван и с добри връзки в обществото, нелишен от домашен уют, който винаги е бил осигурен със съвсем приличната сума от сто лири годишно в един период, който, не ще и дума, дългоухото магаре бе пропиляло. И ето го сега, на края на силите си, след като години наред беше гулял, докато му присивее пред очите и докато остане без пукнат петак. Пиеше, това е ясно, и нека това негово пиене служи за поука, защото вместо, нещо, което можеше да стане съвсем лесно и естествено, да влезе в големия бизнес — голям ли, малък ли, — той направи всичко възможно да се отърве точно от тази напълно вероятна възможност.

Междувременно всички останали се подсетиха и взеха да се вайкат за състоянието на ирландското корабоплаване в родни и чуждоземни води, което си беше част от едно и също нещо. През тази година на вода бил пуснат един-единствен кораб, в строителницата Александра, направен по поръчка на Палгрейв Мърфи. Истината е, че пристанищата си бяха на мястото, но кораби в тях не влизаха.

Аман от корабокрушения, каза собственикът, който очевидно беше au fait^[67].

С което искаше да обясни защо онзи кораб се бе разбил с гръм и трясък в единствената скала в целия Голуейски залив, и то точно когато се разисква новата схема за развитието на пристанището на Голуей лично от господин Уортингтън или каквото и да е името му там, а? Попитайте капитана, посъветва ги той, точно с колко лири британското правителство му е намазало лапата за направената услуга. Капитан Джон Ливър от параходство Ливър.

— Прав ли съм, шкипер? — обърна се той към моряка, който отново бе цъфнал след частната почерпка и останалите облекчителни изпълнения.

Тази достойна особа, като улови само догарящата угарка от песента и думите, изръмжа нещо музикоподобно, фалцетно и фамозно, някаква всъщност песен в такт вторина или третина. Още преди това вечно наостреният слух на господин Блум бе доловил изхрачване, по всяка вероятност, на тютюневата жвачка (така се и оказа), която сигурно, поне за известно време, трябва да е приютил в шепата си, докато се е занимавал с въпросите на гаврътването и източването, а после, изглежда, тя му се е сторила възкисела след въпросната огнена вода. Както и да е, влезе след успешно приключилата операция по възлияние-cum-възпияние и с появата му соарето доби пиянската атмосфера на шумно и безгрижно надпяване с пълен глас, над което се извисяваше фалшивият му вой, като на истински морски вълк.

Хлябът — твърд и сух, бетер като за скот.

Говеждото — по-солено от дирника солен на булката на Лот.

О, Джони Ливър!

Джони Ливър, О!^[68]

След излиятелния си изблик този опасен екземпляр, появил се на сцената тъкмо навреме, отиде до мястото и седна, или по-скоро се тръсна върху осигурената за целта пейка.

Одери-козата, ако приемем, че това бе той, очевидно преследвайки лични цели, огласи своето негодувание в една неубедително увлекателна филипика относно природните богатства на Ирландия или нещо подобно, която в тоя си тягостно-безкраен вид на трактат описа като най-богатата страна върху лицето на Божията земя, далеч превъзхождаща Англия във всяко отношение, с огромни залежи от въглища, с годишен износ на свинско на стойност шест милиона лири, десет милиона лири пък си поделяха маслото и яйцата, но цялото това богатство се източвало от Англия с помощта на налози и такси, които излизали през носа на бедните хорица скъпо и прескъпо, и клетите едва свързвали двата края, а ония излапвали най-хубавото месо на пазара, и още много-много все в тоя разпален дух. Разговорът им съответно доби по-общ характер и всички се съгласиха, че казаното си е чиста проба факт. Каквото и да боднеш в ирландската земя, всичко пониква, ето, полковник Еверард от Каван отглежда тютюн. Къде ще намерите нещо по-добро от ирландски бекон? Ала знайте, иде денят на разплатата, заяви той с кресливо кресчендо, без да му трепне гласът, и напълно монополизира разговора, това я чака могъщата Англия, нищо, че тъне в пари и богатства, спечелени с престъпления и с нищо, нищо друго освен престъпления. Германците, пък и японците ще й го върнат тъпкано, те вече се ослушват, изрева насреща им назидателно. Бурите — това беше началото на края. Лицемерната Англия вече се срива и нейният окончателен провал ще дойде именно от Ирландия, това е нейната Ахилесова пета, и той побърза да им обясни за уязвимото място на гръцкия герой Ахил, смисъл, който неговите слушатели мигом схванаха, след като той обсеби докрай вниманието им, показвайки им въпросното сухожилие под собствената си обувка. Неговият съвет към всеки ирландец бе следният: останете в родната си страна и работете за Ирландия, и живейте за Ирландия. Ирландия, е казал Парнел, не може да се лиши от нито един от своите синове.

Захлупилата ги тишина отбеляза края на неговия финал. Неотзивчивият мореплавател обаче изслуша огнените слова на тези потресающи новости напълно невъзмутимо.

— Рабута му е майката, шефе, тря’а се размърдате — отсече този твърд елмаз, очевидно нещо вкиснат, в отговор на гореспоменатата и втръснала на всички истина.

При този студен душ относно падението и всичко останало, съдържателят на бърлогата изрази съгласие, но общо взето си остана на своето.

— Кои са най-добрите войници в армията? — разлюти се прошареният ветеран. — И най-добрите скачачи и бегачи? И най-добрите адмирали, и генерали, с които разполагаме? Кажете, де!

— Ирландците са винаги за предпочитане! — обади се файтонджията, дето страшно приличаше на Камбъл, като се изключат, разбира се, петната по лицето.

— Точно така — съгласи се старият моряк. — Ирландският селянин католик. Именно той е гръбнакът на нашата империя. Чували ли сте за Джем Мълинс^[69]?

Като великодушно му даде право на собствено мнение, което се полага на всекиго, съдържателят подхвърли, че не го е еня за никаква империя, наша ли, негова ли, и смята, че всеки ирландец, който струва пет пари, няма никога да й служи. Двамата избухнаха в сприхав спор, който се нажежи още повече, тъй като и двамата, и това е съвсем естествено, гледаха да придърпат повече слушатели към себе си, а те следяха стълкновението с жив интерес, тъй като препирнята все още не беше стигнала фазата на взаимни обвинения и размяна на юмруци.

Имайки предвид една крайно поверителна информация, която се знаеше от години насам, господин Блум бе по-склонен да махне с ръка на направеното изложение като на бошлаф работа и връх на глупостта, защото, в очакване на завършека, който би трябвало да бъде или да не бъде блян за всеки^[70], той много добре си даваше сметка за факта, че техните съседи отвъд морето, освен ако не бяха далеч по-големи глупаци, отколкото ги смяташе, по-скоро прикриват силата си, а не обратното. И това тук можеше да се сравнява само с една идеалистична донкихотщина, вдъхновявана от определени кръгове, че след сто милиона години въглищните пластове на островната ни посестрима ще се изчерпат и ако, с течение на времето това се окаже посоката, накъдето духа вятърът, всичко, което лично той смята по въпроса, е, че това е само поредица от евентуални случайности и непредвидимости, вярно, свързани със същия проблем, които обаче могат да се случат и по-рано, но междувременно е препоръчително и двете страни да се опитат да извлекат максимална полза една от друга, макар че са толкова различни. Друг интересен въпрос, любовните занасяния на курви, слугинчета и момчета за всичко, речено на прост език, му напомни за това, че ирландските войници неведнъж са се сражавали както за Англия, така и против нея, дори второто май повече. И защо? Така че ежбата между двамата, съдържателят на заведението, за когото се твърдеше, че бил от Фицхарисовците, известните непобедими, и другият — очевидно мним моряк, силно му напомняше за това, че тя по нищо не се различава от най-обикновена злоупотреба с доверие и защо да не предположим, че всичко е било предварително нагласено, но май така му се струваше само на него, съзерцателя сърцеведец, а всички останали, както обикновено, май нищичко не забелязваха от истинската игра. А що се отнася до наемателя или съдържателя, който по всяка вероятност изобщо не е онази другата персона, той (Блум) не можеше да се отърве от усещането, и това не е никак чудно, че с такива хора е по-добре да се правиш, че не ги забелязваш и просто да ги подминаваш, освен ако не си напълно безмозъчен идиот, и винаги да отказваш да имаш каквото и да било общо с тях, това да ти е златно правило, както на лична основа, така и с техните престъпления, защото винаги съществува макар и минимална вероятност някой доносник да се изстъпи напред и в името на кралицата — понастоящем на краля — да предаде съучастниците си, както направи Денис или Питър Кеъри^[71], нещо, което той категорично отрича. Но освен всичко това по принцип той просто ненавиждаше попрището на закононарушителя и злосторника. Въпреки че такива престъпни предразположения никога не са му били по душа, по никакъв начин и под никаква форма, той несъмнено чувстваше, и това не можеше да се отрече (без да се промени вътрешно), определено възхищение към този човек, който наистина бе размахвал нож, тоест хладно оръжие, и който бе имал куража да отстоява политическите си убеждения, въпреки че лично той никога не би участват в подобни начинания, защото те по нищо не се различават от онези любовни южняшки вендети — или я имаш, или я заколваш, — когато съпругът много често, след няколко разменени думи по отношение на връзките й с другия нещастник (защото той отдавна ги дебне) й нанася смъртоносна рана, на нея, неговата любима, само заради някаква си алтернативна постбрачна връзка, като забива нож право в сърцето й, и тогава се сети, че този тук Фиц, с прякор Одери-козата, не беше участвал пряко, а само бе карал файтона с действителните извършители на престъплението и следователно не беше, ако сведенията му бяха верни, част от самия заговор и засада, и именно този факт бе използвало в пледоарията си някакво адвокатско светило, за да му спаси кожата. Във всеки случай това беше вече древна история, а що се отнася до нашия приятел, псевдо Одери-и-така нататък, и така нататък, той очевидно отдавна бе надживял дните на своята слава. Трябвало е или да умре от естествена смърт, или на ешафода.

— Ама и той като артистките, които вечно се сбогуват със сцената — този път наистина последно представление, но ето че мине, не мине време пак цъфне да играе, разцъфнала в усмивки. Великодушна до крайност, разбира се, темпераментна, не мисли за икономическия ефект, разбира се, винаги готова да грабне кокала от устата на сянката^[72]. Затова го мъчеше едно много проницателно подозрение, че господин Джони Ливър се е отървал от някакви си там лири, шилинги и пенсове, докато е обикалял нагоре-надолу по доковете, търсейки приятната атмосфера на старата, автентична ирландска кръчма, елате в зеления Ерин и така нататък. А що се отнася до другите, не много отдавна бе чул същите приказки, докато разказваше на Стивън как много простичко, но ефективно бе успял да запуши устата на виновника.

— Обиди се, не знам защо — заяви този често обиждан, но въпреки това много уравновесен човек — и на мен нещо ми стана. Нарече ме евреин, и то някак разпалено, искаше да ме уязви. Тогава аз, без ни най-малко да се отклонявам от очевидните факти, му казах, че неговият Бог, тоест Христос, също е бил евреин, както и цялото му семейство, също като мен, въпреки че всъщност аз не съм. И с това го сразих. Кротък отговор гняв отвръща^[73]. Нищо не можа да ми отвърне и това всички го видяха. Не съм ли прав?

Обърна се и изгледа Стивън с продължителен, и-ти-ли-Бруте поглед, стаил мрачна гордост от неубедителното обвинение, както и молба, защото той май се мъчеше да си изясни нещо, но не знаеше точно как…

— Ex quibus — измънка уклончиво Стивън, докато двете им или четири очи разговаряха, — Christus или май Блум му беше името, или може би в края на краищата и някой друг, secundum carnem^[74].

— Разбира се — продължи да го уговаря господин Блум, — на един въпрос винаги трябва да погледнеш и от двете страни. Трудно е да поставиш твърди и неумолими правила за това кое е правилно и кое не, но винаги има място за нови усъвършенствания, въпреки че всяка страна, нали така казват, включително и нашата изстрадала родина, има правителството, което заслужава^[75]. Но с малко добронамереност от страна на всички. Много е хубаво да се фукаш с взаимно надмощие, но какво да кажем за взаимната равнопоставеност? Мразя насилието, както и проявите на нетърпимост във всичките им форми и изяви. С това нищо не се постига и нищо не може да се спре. Революцията трябва да стане в областта на плащанията и разплащанията. Като погледнеш, има нещо повече от абсурдно в това да мразиш хората само защото живеят на отсрещната страна на улицата или защото говорят на друг диалект, образно казано.

— Паметната битка при Кървавия мост^[76] и седемминутната война — съгласи се Стивън, — станали между улица Скинър и пазара Ормонд.

— Точно така! — кимна господин Блум, който напълно одобряваше уместната му забележка, защото беше поразително точна и защото целият свят бе поразително пълен с подобни поразии.

— Взе ми думите от устата — рече той. — Някаква абракадабра от противоречиви сведения, която, честно казано, изобщо не можеш…

Всички тези жалки препирни, по неговото скромно мнение, които човъркат стари рани — релефът на враждебността или някаква жлеза^[77] погрешно смятани за въпрос на чест и национална гордост, — са до една или поне в голямата си част подбудени от вечния въпрос за парите, който стои в дъното на всичко, както още алчността и завистта, просто хората никога не знаят кога да спрат.

— Все обвиняват — каза той на висок глас. Извърна се встрани от другите, които по всяка вероятност… и му заговори поверително и по-близо до, така че другите да не могат… в случай че…

— Обвиняват евреите — рече тихичко настрана, право в ухото на Стивън, — че били причина за разрухата. В това твърдение няма и следа от истината, послушай ме. Историята — сигурно ще ти прозвучи невероятно — вече го е доказала стопроцентово, че Испания започва да запада, когато Инквизицията тръгва да преследва евреите и по този начин ги изгонва, докато Англия започва да процъфтява, когато Кромуел, един изключително кадърен главорез, който в много други отношения има за какво да отговаря, ги приема в страната си. Защо? Защото те са хора практични и са доказали, че са такива. Не искам да се впускам в разни… защото ти познаваш известните становища по темата, освен това, тъй като си правоверен католик… Но в икономическата сфера, ако оставим настрана религията, знай, свещениците носят само сиромашия. Отново Испания, ти видя какво стана във войната, в сравнение с напористата Америка^[78]. При турците това им е религията. Защото, ако не вярваха, че като умрат^[79], ще отидат право в рая, тогава щяха да се опитат да живеят по-добре — поне така мисля аз. Това са същите хитрини, които използват и енорийските свещеници, като си измислят претекст да събират пари^[80]. Аз съм — драматично натърти той — толкова добър ирландец, колкото и оня грубиян, за когото вече ти разказах и искам да видя как всички хора — заключи той, — независимо от религия и класа pro rata^[81] ще имат приличен доход, но не скъпернически скалъпен, а нещо в рамките на около триста лири на година. Това е жизненоважният и засега поставен на карта въпрос, нещо напълно осъществимо, пък и провокативен повод за приятелски разговор между мъже. Поне такава е моята гледна точка. И наричам това патриотизъм. Ubi patria, колкото и повърхностни да бяха познанията ни в класическите дни на Алма матер, vita bene^[82]. С други думи, където ще можеш да живееш добре, ако работиш.

Преведен над безвкусното подобие на кафе, заслушан във въпросния синопсис за нещата от живота, Стивън седеше загледан в празното пространство. Разбира се, чуваше как всевъзможните думи сменят цвета си досущ като раците край Рингсенд на разсъмване, които бързо се шмугваха в различните видове от един и същ пясък, където домуваха, някъде отдолу или поне така изглеждаше. После вдигна глава и видя очите, които казваха или не казваха думите, които бе чул гласът да произнася — ако работиш.

— Без мен! — събра сили да отвърне. — Имам предвид работата.

При тази забележка другите очи се изненадаха, тъй като той, тоест човекът, който ги притежаваше pro. tem.^[83] отбеляза, или по-скоро гласът му направи това: Всички трябва да работят, трябва, заедно.

— Искам, разбира се, да кажа — побърза да уточни другият, — работа във възможно най-широкия смисъл на думата. Също и литературен труд, който да не е само за едната слава. Писането за пресата, което в момента е един от главните канали. Това също е работа. Важна работа. В края на краищата, от малкото, което съм научил от теб след всичките похарчени за твоето образование пари, имаш право да си възстановиш загубите и сам да си определиш цената. Имаш пълното право да живееш от перото си в търсене на собствената си философия, както и селянинът. Какво? И двамата принадлежите на Ирландия, и мозъкът, и мускулите. Всеки един е еднакво важен.

— Нима смяташ — отвърна му Стивън с насмешка, — че моето значение се свежда до това да съм част от провинцията на свети Патрик, наричана за по-кратко Ирландия?

— Ще отида и по-далеч — подзе господин Блум.

— Лично аз смятам — прекъсна го Стивън, — че Ирландия дължи своята значимост на това, че ми принадлежи.

— Какво принадлежи? — озадачи се господин Блум и се приведе към него с усещането, че е жертва на някакво недоразумение. — Прощавай. За жалост не чух последната ти реплика. Какво ти принадлежало?…

Стивън, очевидно раздразнен, повтори думите си, бутна настрана чашата кафе, или каквото там се наричаше, и додаде с крайно нелюбезен тон:

— Виж какво, страната не можем да сменим. Дай тогава да сменим темата.

При това уместно предложение към господин Блум да смени темата той погледна надолу, без да знае какво да прави, тъй като не можеше да разтълкува съвсем точно това принадлежане, което му изглеждаше доста преувеличено. Упрекът обаче бе значително по-ясен от останалата част. Най-вероятно изпаренията на гнева и озлоблението, следствие на доскорошната оргия, говореха у него с известна суровост и със странно огорчение, които му бяха напълно чужди в трезво състояние. Нищо чудно домашното обкръжение, което господин Блум смяташе за изключително важно, да не му е дало необходимото или пък просто му липсваше общуването с подходящи хора. С известен страх за младия човек до себе си, когото изучаваше крадешком с голяма доза озадачение, си припомни, че той току-що се бе върнал от Париж, а виж ти, в очите колкото много приличаше на баща си и на сестра си, и като не успя да се осветли достатъчно по гнетящия го въпрос, той взе да се сеща за други добре образовани и обещаващи млади хора с блестяща перспектива пред себе си, попарени преждевременно, ставайки жертва на провал, за който сами си бяха виновни. Така например, първо случаят с О’Калахан, вманиачен особняк, момче от добро и уважавано семейство, макар и не много заможно, с непрестанните си ексцентрични приумици и неистови веселяшки изблици, особено след като се случеше да се натряска и тръгне да дразни хората и да им досажда, имаше навика да излиза на показ, облечен в костюм от светлокафява амбалажна хартия (неоспорим факт) и да се перчи с него на публични места. Обичайното denouement след такива оригинални прищевки, когато гневът замени смеха, бе, че се озоваваше на топло и тогава няколкото все още верни приятели, които имаше, трябваше да го отвличат тайно, за да го спасят след поредното предупреждение на Джон Малон от Централното полицейско управление, че следващия път не само ще играе тоягата, но че той лично ще го обвини по параграф втори от постановлението за изменение на Наказателния закон, по силата на който вече били привлечени под отговорност определени имена^[84], макар и да не били разгласени по причина, за която може да се досети всеки с капчица мозък в главата. Накратко казано, ясно като две и две, като шест и шестнайсет^[85], ето защо нарочно си направи оглушки за онзи Антонио и така нататък, файтонджии и естети, и татуировки, които бяха самият фурор през седемдесетте или там някъде^[86], дори в Камарата на лордовете, защото още на младини титулярят на трона, тогава все още само безспорен наследник, както и други членове на аристокрацията и високопоставени персони, които просто обичат да подражават на държавния глава, и пак се замисли за прегрешенията на знаменитостите и коронованите особи, лишени от всякаква нравственост, като например случаят Корнуол^[87] отпреди няколко години, където външното лустро, едва ли дадено му по природа, нещо, което добрата госпожа Грънди^[88] би осъдила, както и самият закон, макар и вероятно не по едни и същи причини, но както и да е, защото жените винаги се занимават с празни работи и се топят една друга, та всичко се свеждало главно до вида на облеклото и свързаното с него. Дамите, които си падат по изискано бельо, както и мъжете, които обичат да се контят, трябва на всяка цена да полагат усилия да изглеждат различно, особено в препокриващите се и за двата пола зони на обличане, защото злонамерените езици това и чакат и бързат с неприкритите си нападки, ама как тя разкопчала неговия и тогава той развързал нейния, внимавай карфицата! — и тем подобни парцали, за които диваците в канибалските острови, да кажем, които живеят на деветдесет градуса на сянка, пет пари не дават. Но да се върнем на първоначалната тема. От друга страна, има младежи, които със собствени усилия са успели да си пробият път от най-ниското до най-високото стъпало на обществената стълбица. По силата единствено на вродените си способности, така е. С ум и разум, сър.

Поради тази, пък и други причини, той сметна, че е въпрос на интерес и дори дълг да изчака и да се възползва от някой непредвиден случай, въпреки че защо, не можеше да обясни, но и без това вече бе хлътнал с няколко шилинга, за което, разбира се, никой не го бе насилвал. Въпреки това, да насърчи запознанството си с човек от такъв необичаен калибър, който можеше да даде храна за мисълта му, би му върнало неколкократно всяка малка… Имаше нужда от интелектуално стимулиране и той го знаеше много добре, от време на време, разбира се, защото то би било първокласен тоник за ума му. Като се прибави към това и случайността на срещата, разговорите, танците, скандалът, старият морски вълк, от ония, дето днес са тук, утре ги няма, празноскитащите нощни птици, цялата галактика от събития, всичко това представляваше нещо като миниатюрна камея на света, в който живеем, и най-вече на живота на декласираните десет^[89], сиреч на миньори, боклукчии, улични метачи и т.н., които напоследък и без това са под микроскопа на общественото мнение. За да обогати смисъла на всеки свой час лъчист^[90], зачуди се той, дали няма да му се падне късметът на господин Филип Бофоа и да вземе да пропише. Например да спазари съчиняването на нещо съвсем необичайно (което той най-сериозно възнамеряваше да направи) при тарифа от една гвинея на колонка, да кажем Моите преживявания, или Във файтонджийската бърлога.

Розовото издание на Телеграф, пълно с телеграфни лъжи, лежеше по някаква случайност до лакътя му и докато още се чудеше в недоумение и неудовлетворение над онова, дето страната му принадлежала и предшестващия го ребус, дето корабът от Бриджуотър, пък и пощенската картичка адресирана до някой си А. Буден, а и да прецени възрастта на капитана, очите му, в безцелното си блуждаене, се спряха върху онези заглавия, които бяха по неговата част, тоест върху вездесъщите и насъщни ежедневници дай ни днес. Първо нещо се стресна, но се оказа, че ставало дума за някой си на име Х. дю Боа, търговец на пишещи машини или нещо от тоя род. Голямата битка, Токио^[91]. Любов по ирландски, щети на стойност двеста лири. Гордън Бенет. Измамени емигранти. Писмо от Негова Светлост Уилям Аскътският Захвърлен напомня Дарби ’92, когато черният кон на капитан Маршал, сър Юго, отвоювал синята лента, и то с голяма преднина. Нюйоркски ад, загиват хиляда. Шап. Погребението на покойния господин Патрик Дигнъм.

За да смени темата, зачете се за Дигнъм, R.I.P.^[92], чието погребение, рече си той, беше всичко друго, но не и весело изпращане.

— Тази сутрин (разбира се, Хайнс го е вкарал) тленните останки на покойния господин Патрик Дигнъм бяха вдигнати от дома му на Нюбридж Авеню №9, Сандимаунт, за погребението в Гласневин. Покойникът беше един от най-популярните, обичани и дружелюбни личности в нашия град и неговата кончина, след кратко боледуване, дойде като тежък удар за всичките му съграждани, които няма скоро да го прежалят. Погребалната церемония, на която присъстваха много приятели на покойника, бе извършена (очевидно Корни го бе накарал да напише това) от господата Х. Дж. О’Нийл & син, Норд Странд Роуд 164. Сред опечалените бяха: Патр. Дигнъм (син), Бърнард Кориган (шурей). Джон Хенри Ментън, адвк., Мартин Кънингам, Джон Пауър еатондф ⅛ адор дорадор дурадора (сигурно се е получило, защото е извикал Мънкс, бащата на дневната смяна, за рекламата на Кийс), Томас Кърнан, Саймън Дедалус, Стивън Дедалус, бакалавър, Едуард Дж. Ламбърт, Корнилиъс Келъхър, Джоузеф М’к. Хайнс, Л. Бум, Ч. П. Маккой, — Макинтош и други.

Малко се ядоса на това Л. Бум (погрешно напечатано), както и от разваления ред по-горе, но затова пък доста се позабавлява с Ч. П. Маккой и Стивън Дедалус, бакалавър, които направиха впечатление, всеки го знае, единствено с пълното си отсъствие (да не говорим пък за Макинтош), каза Л.Бум на приятеля си бакалавър, който в момента се мъчеше да потисне поредната си прозявка, малко поизнервен, но побърза да спомене и за обичайната реколта от глупави грешки при всяко отпечатване, наричани още бисери.

— Това първо послание към Евреите^[93] ли е или що? — попита той, още щом разчекнатата му уста успя да се прибере и намести, — виж какво са написали. Текст: виж му ногата, па му крой устата^[94].

— Така е — рече господин Блум (макар в първия момент да реши, че той говори за архиепископа, докато после добави за ногата, устата и най-вече за шапа, с който той не би могъл да има каквато и да е връзка), възрадван, че най-накрая ще може да се успокои, но и доста изненадан, че Майлс Крофорд в крайна сметка бе успял да вкара дописката.

Докато другият четеше на страница втора, Бум (нека макар и временно да използваме погрешно изписаното му име) прахоса няколко свободни минути, като ту зачиташе, ту извръщаше глава от разни вестникарски репортажи за третото надбягване на състезанията Аскът на страница трета, с награден фонд хиляди лири и още три хиляди в звонк, специално допълнение за всички жребци и кобили, Захвърлен на господин Ф. Александър с надлежно заверено мед. св., Райтауей, на пет год., 130 фунт., Трале (жокей: У. Лейн) 1. Зинфандел на лорд Хауърд де Уолдън (жокей: М. Канън) 2. Скиптър на У. Бас, 3. Залози 5 към 4 за Зинфандел, 20 към 1 за аутсайдера Захвърлен. Захвърлен и Зинфандел с равни шансове. Първоначално нямало сигурен победител, а после обявеният за аутсайдер дръпнал напред, откъснал се на голямо разстояние и така победил дорестия жребец на лорд Хауърд де Уолдън и червеникавокафявата кобилка Скиптър на господин У. Бас там, на пистата от две мили и половина. Треньор на победителя бил Брейн, така че версията на Ленехан за него се оказа пълна безсмислица. Победата била осигурена с голяма преднина. Хиляда златни лири и три хиляди в звонк. В надбягването участвал и конят на Ж. Дьо Бремон (същият онзи френски кон, за който Бантъм Лайънс трескаво разпитваше наляво-надясно, дето още го нямало, но се очаквал всеки миг) Максимум II. Най-различни са пътищата към успеха. Щети на любовта. Въпреки че тоя недодялан Лайънс се отплесна по допирателната в неистовото си желание. Разбира се, подобни състезания просто си плачат за хазарт, защото в тях има риск и това надбягване, като много други, се изметна най-неочаквано и клетият глупак, е той вече нямаше как да се поздрави с избора си, си остана с пръст в уста. В края на краищата всички догадки се свеждат до едното евентуално.

— По всичко личеше, че рано или късно ще си дойдат на думата — рече господин Блум.

— Кой? — попита другият, чиято ръка, между другото, наистина бе наранена.

Една хубава сутрин ще отвориш вестника, увери ги собственикът на бърлогата, и ще прочетеш Завръщането на Парнел. Готов бил да се хване на бас за каквото пожелаят. Войник от Дъблинския стрелкови полк се отбил при него една вечер и като станало дума за Парнел, му казал, че го видял в Южна Африка. Гордостта му го погубила, само и единствено тя. Трябвало или да умре, или да стане по-нисък от тревата след онова заседание в зала номер 15^[95], поне докато мине време и се съвземе, събере сили и възвърне предишното си аз, така че никой да не посмее да го сочи с пръст. Тогава те всички до един щели да дойдат при него, да се влачат по корем, да паднат на колене и да го молят да се върне, само веднъж да се изправи на крака. Но в никакъв случай не е умрял. Просто се укрива някъде Ковчегът, изнесен за поклонение, бил пълен с камъни. Сменил си името на Де Вет, бурския генерал. Сбърка, разбира се, като се опълчи срещу свещениците. И така нататък, и така нататък.

Въпреки всички приказки Блум (това е правилното му име) бе доста озадачен от техните спомени, защото девет души от десет биха го посрещнали с катран и пера и това не прави един и двама, а хиляди, ала всичко отдавна е потънало в пълно забвение, понеже, представете си, са минали цели двайсет години, може би и нещо. Съвсем невероятно е, разбира се, да има и следа от истина в историите, които разправяха, но дори и да предположим, че са верни, неговото завръщане би било крайно непрепоръчително, като се вземат предвид всички обстоятелства. Виждаше се обаче, че има нещо в смъртта му, което ги дразни. Дали защото бе угаснал така кротко и скоропостижно от остра пневмония, и то точно когато разнообразните му и разнопосочни политически ангажименти били на път да се осъществят, или пък защото стана ясно, че смъртта му се дължи до голяма степен на това, че не си дал труд да смени дрехите и обувките си, след като се намокрил до кости^[96], в резултат на което го хванала настинка, после пък отказал всякакви лекари, затворил се в стаята си, докато умрял от тази простуда сред море от несбъднати надежди, преди да изтекат и две седмици, а след това всички установили, че работата май вече не е в техните ръце. Разбира се, дори и преди това никой не бил наясно с местата на неговото придвижване и пребиваване, те били съвсем в стила на песента Алис, къде изчезна ти, и то още преди да започне да се подвизава под няколко измислени имена като Фокс и Стюарт, така че нищо чудно версията на приятеля файтонджия да се вмества в границите на възможното. Разбира се, измъчвало го, така рече, това, че той бил роден лидер, без никакво съмнение, внушителна, вдъхваща уважение фигура, метър и деветдесет или хайде, да е осемдесет и пет по чорапи, докато господата Еди-кой си и Еди-кой си^[97], въпреки че не можеха да се хванат и на малкия му пръст, командваха и управляваха като петел сред кокошки с помощта само на няколко компенсиращи качества. Това със сигурност носи поука относно идола на глинени крака. А после седемдесет и двама от неговите най-верни хора се нахвърлиха срещу него, за да го окалят с взаимни клевети и нападки. Същото става и с убийците. Които винаги се завръщат — нещо необяснимо ги привлича — за да покажат на дубльора си, вече в главната роля, как се прави. Беше го виждал веднъж при много удачен повод, когато разбиха печатарската машина в Непотушимите ли беше или в Юнайтид Айърланд^[98] и страшно се зарадва на привилегията, която се състоеше в това да му подаде цилиндъра, дето в суматохата се бе търкулнал на земята, и тогава той му благодари, прикрил възбудата си под каменно изражение, сякаш вече забравил за малката бран, случила се между риба и тиган. Но това му беше в кръвта. И все пак, що се отнася до всякакви завръщания, трябва да си голям късметлия, за да не насъскат хрътките срещу теб. Защото точно тогава настава часът на най-големите колебания и неразбории. Том е за, Дик и Хари — против. И тогава номер едно се изправя срещу човека, заел неговото място и трябва наново да вади акредитивните си писма, също както ищецът в делото Тъчборн^[99]. Роджър Чарлс Тъчборн, Бела се казваше корабът, доколкото си спомняше, а наследникът потънал заедно с него, и като доказателство представя татуировката си с туш, лорд Белю, така ли беше? И тъй като той много лесно е можел да научи подробности от всеки друг на борда и после се заел да се издокара така, че да съответства на описанията и ето пристига да се представи с Извинете, моето име е Еди-кой си или с друга тривиалност от този род. А къде — къде по-разумно би било, обърна се господин Блум към седналия до него, крайно неизлиятелен в словата си, всъщност доста приличащ на прословутата персона, за която стана дума по-горе, първо да види каква е хавата.

— Тая мръсница, тая английска курва, тя го съсипа — обади се съдържателят на заговорническото заведение. — Тя заби първия пирон в ковчега му.

— Сочно парче въпреки всичко — подхвърли мнимият градски съветник Хенри Кампъл, — има какво да пипнеш, че и да артише. Виждал съм я на снимка в бръснарницата. Мъжът й беше някакъв капитан или офицер.

— Ами — изсмя се Одери-козата, — май повече фукльо.

Този безвъзмезден принос по темата от страна на зевзека даде повод за продължителен смях сред членовете на антуража му. Що се отнася до Блум, той без и следа от усмивка остана загледан по посока на вратата, докато размишляваше върху историческата история, която навремето бе възбудила необикновен интерес, особено след като фактите, които определено влошиха нещата, бяха огласени с обичайните в такива случаи разменени между двамата любовни писма, пълни с бонбонени безсмислици. Отначало всичко било напълно платонично, докато човешката природа не се намесила и тогава между двамата пламнала привързаност, а после, полека-лека, чувствата се разгорели и стигнали кулминационната си точка и тогава вече целият град говорел за връзката и този зашеметяващ удар се оказал добре дошъл за мнозината зле настроени, които веднага се заели да ускорят неговия провал, макар че цялата тая работа отдавна била публично достояние, но не и до такава сензационна степен, до която впоследствие се раздула. Тъй като имената им били свързани и тъй като той бил нейният заявен на всеослушание любимец, нямало никаква належаща необходимост да се казва на сульо и пульо и да се разтръбява наляво и надясно фактът, че той преспива в нейната спалня, което бе огласено от свидетелската ложа под клетва и тогава тръпка прониза претъпканата съдебна зала и буквално всички се наелектризираха, когато свидетелите се заклеха, че са го видели на еди-коя си точно спомената дата да се измъква от един апартамент на горния етаж по външната аварийна стълба по пижама, като преди това бил влязъл по същия начин, факт, който седмичниците, и без това пристрастени към всяка похотливост, подзеха, и от него изсякоха купища пари. Докато простичкият факт в случая се свеждаше чисто и просто до това, че съпругът не бил на нужното равнище, помежду им нямало нищо, което да ги свързва освен името, и точно тогава съвсем ненадейно се появява един истински мъж, на когото силата е слабост, който веднага се поддава на обаятелните й съблазни, омаян от сладкозвучния глас на сирената, и на мига забравя дом и други задължения. Обичайното развитие оттук нататък е да продължат ненаситно да се опиват един от друг. И тогава, нужно ли е да казвам, изникнал извечният въпрос на съпружеския живот. Може ли истинската любов, ако предположим, че се намеси и трети човек, да просъществува между съпрузите? Въпреки че това, изглежда, въобще не ги засягало, стига той да я гледа влюбено, понесен на вълната на глупостта. А той бил наистина великолепен мъжки екземпляр, надарен, без съмнение, в далеч по-висша степен в сравнение с явяващия се като излишен военен, което ще рече (бил от стандартния оперетен тип прощавай, смели капитане, редови член на драгуните от леката кавалерия, по-точно осемнайсети хусарски полк) без съмнение раздразнителен и избухлив (тоест сваленият лидер, а не другият), но той по някакъв си негов начин, чрез жената, бързо надушил, че ще бъде напълно възможно да го използва, за си пробие път към славата^[100], което давало изгледи за напълно възможно, но само до момента, когато свещениците, пасторите и всички останали служители на храма не се намесили, воглаве с доскорошните му привърженици и любимите му обезземлени арендатори, на които оказал навременна и ефикасна помощ във всички селски части на страната, като непоколебимо се изправил в тяхна защита по начин, който надминал и най-оптимистичните им очаквания, на бърза ръка провалил венчалните му въжделения и здравата се заел да струпва жар на главата му, също като онова магаре от баснята^[101]. Обърнал очи назад в нещо като ретроспективен поглед, всичко му се струвало сега като сън. А завръщането е най-лошото нещо, което можеш да направиш, защото, и това се разбира от само себе си, ще се чувстваш не на мястото си, тъй като нещата са се променили, те винаги се променят заедно с времето. Ето, замисли се той, да вземем Айриштаун Странд, където не беше ходил от години, сега видя, че мястото изглежда някак доста по-различно в сравнение с едно време, когато по стечение на обстоятелствата отиде да живее в северната част на града. Но север или юг, пак става дума чисто и просто за горещи страсти, които обръщат колата веднъж завинаги и само потвърждават това, което и той казва, защото тя също е испанка или поне има южняшка кръв, тоест темпераменти, които не вършат нищо наполовина, страстната невъздържаност на юга, която отхвърля с презрение всякакви канони на приличието.

— Това иде да покаже същото, за което говоря и аз — сподели той задушевно със Стивън. — И ако не греша, тя също имаше нещо испанско в кръвта си.

— Дъщерята на краля испански — отвърна му Стивън, като смотолеви нещо смътно за сбогом и довиждане дами испански с глави от луковици царски, нас чака ни пристан Мъртвец, Рамхед и Сицилия на левги безчет…

— Така ли? — възкликна Блум изненадано, без всъщност да е и най-малко удивен. — Тая клюка не ми беше известна. Нищо чудно, особено след като и там е живяла. Така значи, Испания.

Като внимаваше да не издърпа книгата от джоба си, Сладостите на, която мигом му напомни за другата, от библиотеката на улица Кейпъл, която беше пресрочил, той извади портфейла си, бързо прерови съдържанието му и най-накрая…

— Смяташ ли — рече и замислено подбра една овехтяла снимка и я сложи върху масата, — че това може да се нарече испански тип?

Стивън, към когото очевидно бе отправен въпросът, погледна снимката, на която се виждаше едра жена с открито демонстрирани пищни прелести, в разцвета на женствеността си, във вечерна рокля с доста дълбоко деколте, което без предразсъдъци и най-великодушно излагаше на показ пазвата й, давайки повече от бегла представа за гърдите, устните й — леко разтворени, под тях — съвършени зъби, която стоеше в позата на подчертана помпозност до едно пиано, върху чиято стойка се виждаха нотите на В стария Мадрид, балада, неперетенциозна мелодия, която по онова време беше на мода. Нейните (на дамата) очи, тъмни и големи, гледаха Стивън, сякаш а-ха ще се усмихнат на нещо прелестно. Лафайет от улица Уестморланд, най-добрият дъблински фотограф-художник, беше човекът, измайсторил това естетически издържано произведение.

— Госпожа Блум, моята съпруга и примадона, мадам Мариън Туийди — поясни Блум. — Направена е преди няколко години. Някъде около деветдесет и шеста. Много си прилича с тогава.

Седнал до младия мъж, той също сведе поглед към дамата от снимката, сега вече негова законна съпруга, която, подхвърли той, е всъщност даровитата дъщеря на майор Брайън Туийди, която още съвсем малка изявила със забележителна вещина умението си да пее и за пръв път се явила пред публика още когато била на крехката сладуранска възраст от шестнайсет години. Що се отнася до лицето, поразителната прилика се е запазила и до днес, но не било така с фигурата, която навремето обръщала доста мъжки погледи, но точно този тоалет не я показвал в най-добрата й светлина. Тя можела без затруднение, така каза той, да позира в цял ръст, а не да се вижда само пищната закръгленост на… Самият той, тъй като в свободното си време сам си падал малко нещо художник, също обичал да съзерцава общо взето добре развити женски форми, защото, ето например дори този следобед отишъл да види онези гръцки статуи, изящни пропорции, красиво изваяни произведения на изкуството, в Националния музей. Мраморът е в състояние да придаде на оригинала, рамене, гръб, всичко, съвършена симетрия. Всичко останало е, да, пуританщина. Пълновластието на свети Йосиф, нали… докато с една дума, никоя снимка не може да го направи, просто защото не е изкуство.

Какво му се искаше ли, ами по примера на стария морски вълк и той да го остави за малко насаме с поразителната прилика, самичка да му заговори, под предлог, че има нужда… така че да има време на спокойствие да се наслади на красотата, защото съзерцаването на нейното сценично присъствие, съвсем честно, си е само по себе си пир за сетивата, нещо, което фотоапаратът не може да улови. То това едва ли е допустимо от гледна точка на професионалния етикет, но нали това беше една задушевна и топлосърдечна нощ, макар и приятно прохладна за сезона, като се има предвид, че след буря слънцето… А той наистина изпитваше нужда още на секундата да постъпи като другия и да послуша вътрешния си глас, да задоволи тази своя нужда, като се разходи до едното място. Въпреки това продължи да седи като истукан и току поглеждаше към леко зацапаната снимка, с бледи прегъвки по пищните извивки, ала все още неповредена от много показване, после извърна поглед умислено, от страх да не притеснява повече другия, дето преценяваше с присвити очи хармоничната й, изкусителна закръгленост. Всъщност това леко зацапване само придаваше допълнителен чар на снимката, също както и леко зацапаното бельо е за предпочитане пред чисто новото, всъщност дори много по за предпочитане с вече падналата от него апретура. Ами ако я няма, когато се прибере?… В ума му се мерна лампата, с която обеща скитника свой да посрещне в тъма^[102], но само като мимолетна мисъл, защото, и той много бързо си припомни сутринта, разхвърляното легло и така нататък, и книгата за Руби, и онова ментеб-сихоза в нея, която бе паднала достатъчно навътре под леглото и съвсем на място, точно до нощното гърне, за което моите искрени извинения към Линдли Мъри^[103].

Без съмнение близостта на младия мъж до него му доставяше удоволствие, образован, distingue^[104], освен това и импулсивен, далеч, далеч над средното и най-често срещащо се равнище, макар че няма да кажеш на пръв поглед, но… все пак ще кажеш. Освен това кимна, че снимката му харесва, което, каквото и да приказваш, си беше точно така, въпреки че сега тя бе доста по-пълна. И как не? Безброй измислици и преструвки, все свързани с клевети и опетнена репутация, сензационни новини, намеци за вечния трети, за съпружеска изневяра с онзи професионален играч на голф или последната сценична изгора, вместо да бъде прям и честен по въпроса. Как само съдбата ги бе събрала, помежду им пламнала обич, и имената им останали завинаги свързани едно с друго в общественото съзнание, и всичко това бе изнесено в съда с писмата, съдържащи обичайните лигаво сантиментални и компрометиращи ги изрази, без никаква вратичка за измъкване, защото ясно показваха, че дори без да се крият, двамата са се срещали два или три пъти седмично в един известен крайморски хотел и роднините, докато връзката е следвала обичайното си русло, са били съвсем наясно. После обаче, след съдебното решение nisi^[105] и кралският съдебен следовател по бракоразводни дела, който поискал да знае защо, и отмяната на решението отпаднало, тогава nisi влиза в сила безпрекословно. И ето че двамата, нарочно унижени, се затварят един с друг и се забулват в мистериозно мълчание, но едва ли могат да си позволят онова пренебрежение, което имали навика да демонстрират преди да се стигне до адвокат, който на бърза ръка изпратил петиция за обезщетение на засегнатата страна. Той, Блум, се радваше на честта, че макар и веднъж е стоял така близо до некоронования крал на Ерин, че го е виждал на живо, когато се случи онази историческа свада, и падналият лидер, който стоически отстояваше позициите си до последен дъх, дори когато вече му бяха метнати мантията на прелюбодейството и най-верните му хора (на лидера), които наброяваха десетина или може би повече, нахлуха заедно с него в печатницата на Непотушимите или май беше Юнайтид Айърланд (несъмнено, разбира се, много подходящо название) и изпочупиха наборните каси с чукове или нещо друго и всичко това заради някакви си цинични излияния, сътворени от лъжовните пера на журналистчетата на О’Брайън^[106], винаги вещо заети с труда по окалване и оклеветяване на личния морал на вече бившия трибун. Макар и променен до неузнаваемост, той продължаваше да вдъхва респект, въпреки небрежното си както винаги облекло и с онова свое изражение на маниакална целеустременост, което нямаше нищо общо с това на нагаждачите и опортюнистите, когато откриха за свое най-голямо неудоволствие, че идолът им бил на глинени крака, и то след като го бяха поставили на пиедестал, нещо, което тя първа осъзнала. Защото това бяха разбунени времена, навред насилие и хаос, и тогава Блум пострада лекичко от едно остро сръчкване на нечий лакът в тълпата, разбира се, насъбрала се, което попадна точно под лъжичката му, но за щастие не беше много силно и нямаше тежки последици. Някой неволно бе бутнал шапката му (на Парнел) и за да бъдем съвсем стриктни в името на историята, именно Блум бе човекът, който я вдигна от земята насред суматохата, след като забеляза падането й, с намерението да му я върне (и наистина му я върна, и то на мига), а той, задъхан и гологлав, дето в момента изобщо не му беше до шапки, защото беше роден джентълмен, отдаден на проблемите в провинцията, ала и той, и това е самата истина, се бе заловил с този въпрос повече заради славата, отколкото заради нещо друго, но нали кръвта вода не става, тя му бе вродена още от дете, когато майка му го дундуркала в скута си, под формата на някакво знание за това кое е добро, и той веднага излезе от мислите си, обърна се към приносителя на шапката и му благодари с невероятен апломб, като каза: Благодаря ви, сър, и то със съвършено различен тон от онзи, с който принадлежащият към адвокатската професия^[107] му отвърна, когато Блум реши да оправи килналото се покритие на интелекта му по-рано същия ден, което идеше да покаже как историята се повтаря с леки отклонения, след погребението на техния общ приятел, когато го бяха оставили сам-самичък в славата си, изпълнили тъжния си дълг да предадат тленните му останки на гроба.

От друга страна, онова, което силно го жегна отвътре, бяха просташките шегички на файтонджиите и останалите, които гледаха на цялата тая история с насмешка и безсрамно се превиваха от смях и се правеха, че уж разбират всичко, и защо-то, и поради що-то, а всъщност нищичко не схващаха, тъй като това си е един личен въпрос само между тях двамата, освен ако не се окажеше, че законният съпруг също е част от играта, за което се намекваше в някакво анонимно писмо от вечния и неизбежен Джоунс^[108], който, представете си, съвсем случайно попаднал на двамцата в сюблимен момент, слели влюбените си тела и така привлекли вниманието му към извънбрачната си връзка, която впоследствие станала повод за домашни разправии и прегрешилата красавица паднала на колене пред своя господар и повелител да моли за прошка, като му обещала да скъса с другия, да не се вижда повече с него, стига само огорченият съпруг да си затвори очите, да забрави миналото, казала тя със сълзи в очите и най-вероятно с коварство в сърцето, защото по всяка вероятност е имала и други. Лично той, макар и скептик по природа, вярвал, и никак не се притеснявал да го каже, че мъжът, или пък мъжете в множествено число, винаги са се редили на опашка за благоволението на тази дама и дори ако предположим, че тя е най-добрата съпруга в света и че двамата са се разбирали доста добре, заради единия спор нека добавим, че когато се случело да пренебрегне задълженията си, то било в моменти на отегчение от брачния живот, просто ей така, колкото да се впусне в трепетно търсене на тръпката, да поразвратничи най-благоприлично и да привлече вниманието към себе си с двусмислени намеци, в резултат на което обаче чувствата й най-ненадейно се фиксирали върху друг, обект на много връзки сред все още привлекателните омъжени дами, които, то се знае, предпочитат красавци на четирийсет, пък и по-млади млади мъже, за което говорят няколко добре известни случая на безумни женски увлечения и заслепения, доказани извън всякакво съмнение.

Много жалко наистина, че млад човек, благословен с толкова много ум в главата, какъвто без съмнение беше седналият до него, трябва да прахосва безценното си време с покварени жени, които могат да му лепнат такава венерическа доза, че да му държи влажно цял живот. Дано Бог даде да се сдобие с жена, когато един ден госпожица Тя, се появи в живота му, ала междувременно срещите с млади дами са conditio sine qua non^[109], въпреки че той храни известни, при това доста мрачни съмнения, затова и не искаше, не, ни най-малко, да навива Стивън за госпожица Фъргюсън^[110], (по всяка вероятност тя е била онази пътеводна звезда, която го бе довела толкова рано сутринта в Айриштаун), не му се вярваше, че ще открие някакво удоволствие в тривиалната идея да ухажва момиче, да се радва на компанията на подсмихващи се госпожички, без пукнат цент към името им, като при това става дума за един дву– или триседмичен период от време с всички задължителни и предварителни лицемерни любезности, комплименти, разходки, нежни погледи, гальовни ласки, цветя и шоколади. Като си помисли човек, че при наличието на къща живее бездомен и ще отиде да го скубе някоя хазяйка, по-лоша и от мащеха, това наистина беше много лошо на неговата възраст. Чудатите му странности всъщност привличаха по-възрастния мъж, който беше доста по-голям от него и гледаше на него бащински. Но все пак трябваше да се храни по-питателно, било то с разбит жълтък с мляко и мед, и ако не това, поне с по един сварен Хъмпти-Дъмпти на ден.

— Кога си ял последно? — обърна се той към кльощавата фигура и морно, макар и съвсем гладко лице.

— Вчера по някое време — отвърна Стивън.

— Вчера! — възкликна Блум и същевременно си спомни, че вече бе утре, тоест петък. — То вече е след дванайсет!

— Тогава значи онзи ден — поправи се Стивън.

Буквално слисан от тази информация, Блум се размисли. Макар че двамата не споделяха често едно и също мнение, все пак съществуваше някаква аналогичност у тях, сякаш умовете им пътуваха по едни и същи релси, така да се каже, в една и съща посока. На младини, горе-долу на неговата възраст, и той обичаше да политиканства, преди доста години, и бе избран quasi кандидат за парламентарни почести по времето на Форстър Сачмата^[111], спомни си той в ретроспекция (само по себе си това му достави голямо удоволствие), защото някога и той тайно си падаше по същите тези ултра идеи. Така например, когато въпросът за обезземлените селяни^[112], който тогава беше още в зародиш, попадна в центъра на общественото внимание и това естествено не допринесе и на йота за неговата вяра и убеденост в официалните изявления или авторитетни мнения, чиято голословност оглушително дрънкаше на кухо, но той още от самото начало и по принцип при всякакви обстоятелства проявяваше пълна симпатия към селския въпрос като част от модерното мнение, една пристрастеност, от която, след като осъзна грешката си, впоследствие успя отчасти да се излекува, и дори беше упрекван, че е отишъл по-далеч и от Майкъл Давит^[113] в своите предизвикателни възгледи, които по едно време разгласяваше наляво и надясно, като например, че земята трябва да принадлежи на тези, които я обработват, затова и толкова бурно реагира на злонамерените намеци по негов адрес, така безсрамно разпространявани по време на срещите на клановете при Барни Кърнан, че той, макар и често смятан за недоразбран и всъщност съвсем миролюбив човек, нека го повторим тук, се въздържа от обичайната си реакция да му фрасне един (фигуративно казано), въпреки че що се отнася до самата политика, много добре си даваше сметка за неизменните жертви на пропагандата и проявите на взаимна враждебност, и за нещастието и страданията, които водят след себе си, бидейки предрешен въпрос в случая с много прекрасни млади мъже, а именно по силата на естествения подбор на видовете, който, с една дума, се свеждаше до съсипване на способните.

Както и да е, като претегли всички за и против, за да вземе решение, видя, че е крайно време да си вървят. Основната трудност идваше от това, че беше малко рисковано да го заведе вкъщи, защото можеха да възникнат непредвидени евентуалности (понякога я хващаха бесните и не знаеш какво ще й скимне), а това можеше да съсипе приятелството им, също като онази нощ, когато без много да му мисли, донесе вкъщи едно куче (порода помияр), което куцаше с едната лапа, не че случаите бяха идентични или обратното, макар че и той си бе наранил едната ръка, още когато живееха в апартамента на Онтарио Теръс, както много добре си спомняше, защото, тъй да се каже, бе жив свидетел на станалото. От друга страна, беше твърде късно и твърде далеч да тръгва тепърва за Сандимаунт или Сандикоув и той изпадна в пълно недоумение коя от двете алтернативи… Като обмисли въпроса от всички страни, нещо му подсказа, че дългът му повелява да се възползва докрай от появилата се възможност. Първото му впечатление беше, че младият мъж до него е доста студен и надменен, или може би само сдържан, но така или иначе той го харесваше. Сигурно нямаше да плесне с ръце от радост, като чуе предложението, въпреки че повече го тревожеше това, дето не знае как да му го каже, с кои точно думи да се изрази, ами ако поканата не му се понрави, тогава за него би било истинско удоволствие да му разреши поне една малка помощ в рамките на няколко гроша било лично за него, било за опърпания му гардероб, ако намери за по-уместно. Във всеки случай реши да не рискува за момента с дръгливата персона от кожа и кости и да се спре само на чаша какао Епс и легло за пренощуване плюс едно-две одеяла и сгънат надве балтон за възглавница. Поне ще бъде в сигурни ръце и на топло като пет пари в кесия. Не предвиждаше излишна шумотевица, стига да не се стигне до спречкване. Трябваше да се направи нещо, ето и тая стара веселяшка душа отсреща, този сламен вдовец, който стоеше като залепнал за мястото си, май никак не бързаше да поеме обратно към скъпата си съпруга в Куинстаун и нищо чудно да се озове право в бардака на първия изедник, убежище за пенсионирани красавици някъде по улица Шерифска-южна и това би било най-добрият ключ за разгадаване същността на този съмнителен субект и неговото подвизаване през предстоящите няколко дни, където ще терзае чувствата им (на русалките) с горещи анекдоти за патлаци, от които да ти се смръзне кръвта, а в промеждутъците ще се възползва от разширените им прелести с грубиянско густо, ще пада, ще става, ще се премята презглава под акомпанимента на обилната пиячка от алкохолни ментета, докато ги шашка с шашави шашми за себе си, например относно това кой е той всъщност и къде живее, уравнение с две неизвестни, както обичаше да подхвърля господин Алгебра наляво и надясно. В същото време се изсмя вътрешно на собствения си остроумен отговор за кръвта и раните на шампиона, затова че неговият Бог е евреин. Хората могат да преглътнат ухапване от вълк, но се вбесяват на всяко ухапване от овца. Което е и най-уязвимото място на нежния Ахил, твоят Бог е бил евреин, защото май си въобразяват, че той се я появил в Карик-на-Шанън или някое друго забутано място в провинция Слайгоу.

— Предлагам — най-накрая нашият герой се реши да предложи след дълго размишление, докато пъхаше предпазливо снимката й в джоба си, — тъй като тук стана много задушно, ела с мен навън и ще си поговорим. Живея съвсем наблизо. Недей да пиеш тоя бълвоч. Чакай, аз ще платя сметката.

Най-доброто, разбира се, беше да се измъкнат, останалото лесно, затова той кимна, докато пъхаше предпазливо снимката й в джоба си, към собственика на бърлогата, който обаче като че ли…

— Ами да, така е най-добре — увери той Стивън, за когото и хотелът Бронзовата глава, и всяко друго място му идваше малко или много…

Всевъзможни утопически планове проблясваха трескаво в пламналия му (на Блум) ум. Образование (точно това, което ми трябва), литература, журнализъм, художествени конкурси, реклама според съвременните изисквания, балнеосанаториуми, концертни турнета из английските курорти с минерални извори, пълни с театрални зали, хора, готови да плащат, дуети на италиански със съвършено правилно ударение върху думите и какво ли още не, разбира се, не е необходимо да разтръбяваме за това на сульо и пульо, наляво и надясно, трябва ни само малко късмет. Едно добро начало и толкова. Защото Блум беше почти напълно убеден, че той има гласа на баща си, на това се крепяха надеждите му, но то щеше тепърва да се види и в това нямаше нищо лошо просто да насочи разговора в тази посока уж случайно…

Съдържателят прочете от вестника, който държеше, че бившият вицекрал, граф Кадоган, председателствал официалния прием на асоциацията на файтонджиите някъде в Лондон. Тази вълнуваща вест беше посрещната с пълно безмълвие и една-две прозевки. Тогава старият екземпляр от кьошето, у когото, изглежда, все още мъждукаше искрица жизненост, прочете на глас, че сър Антъни Макдонъл заминал от гара Юстън за резиденцията на главния секретар или нещо от тоя род. На тази увлекателна информация ехото откликна със защо.

— Старче, я дай и аз да хвърля едно око на тая литература — обади се старият моряк, проявявайки вроденото си нетърпение.

— Ами заповядай — отвърна му възрастният, към когото бе отправена молбата.

Морякът измъкна от калъфка, която очевидно носеше у себе си, чифт зеленикави очила, които много бавно и методично закрепи на носа и зад двете си уши.

— Недовиждаш ли? — съчувствено го запита оня, дето приличаше на градски съветник.

— Ами — отвърна му мореплавателят с прошарената брада, който очевидно по някакъв си негов начин бе на ти с литературата, ококори се през морскозелените си амбразури, защото само така можеха да се опишат, — използвам очила при четене. Това ми е от пясъка в Червено море. Навремето можех и на тъмно да чета, тъй да се каже. Хиляда и една нощ беше любимата ми книга, както и Розова като роза е тя^[114].

В същия миг сграбчи вестника и зачете Бог знае какво, намерен удавен или подвизите на Крал Върба^[115], Айърмънгър печели сто и нещо точки в мача срещу Нотс^[116], по време на който (съвършено независимо от Айър) вратарят бил изцяло погълнат от това да разхлаби връзките на очевидно новите си или пък втора употреба обувки, които, иска ли питане, страхотно го стягали, като в същото време псувал на поразия там, който му ги бил продал, докато всички наоколо, или поне онези, които били достатъчно будни, а то си личеше по физиономиите им, та те или гледаха тъпо, или мъчително изръсваха по някоя и друга баналност.

Накратко казано, Блум претегли ситуацията с един-единствен поглед, пръв се изправи на крака, разбира се, за да не прекалява с гостоприемството и преди всичко, тъй като държеше на казаната дума, а именно, че в този случай той ще плати сметката, разумно, предпазливо и ненатрапчиво се обърна към съдържателя с едва доловим знак за раздяла, докато останалите гледаха встрани, за да му каже, че е готов да заплати сумата, която дължи и която великодушно бе закръглил на цели четири пенса (въпросното количество пари от ненатрапчиво извадените четири по едно пени, без никакво преувеличение, представляваха неговите ама наистина последни мохикани), тъй като предварително бе погледнал в отсрещния ценоразпис, напечатан така, та който чете, лесно да може да прочете^[117], и безпогрешно бе сметнал числата, кафе два пенса, кифла — също, честно казано заслужаваха си и два пъти по толкова, стига да не прекаляваш с тях, както обичаше да се шегува Уедъръп.

— Хайде! — подкани го той, — приключваме сеанса.

Като видяха, че хитринката работи и че хоризонтът е чист, излязоха заедно от бърлогата или бараката, оставяйки зад гърба си елитното общество от моряци и сие, чието dolce far niente можеше да бъде нарушено единствено и само от силно земетресение. Стивън, който сподели, че все още се чувства отпаднал и направо зле, спря при, за момент… вратата, за да…

— Има нещо, което никога няма да разбера — рече той, като на момента реши да се прави на оригинален, — защо нощем в кафенетата обръщат масите с краката нагоре, искам да кажа, обръщат столовете наопаки върху масите.

На което добре осведоменият Блум му отвърна експромпто, без дори да се замисли, направо изстреля:

— За да им е по-удобно като дойдат на сутринта, да мият пода.

Рече го и чевръсто скокна, като реши, и същевременно се извини, да мине от дясната страна на приятеля си, такъв му бил навикът, така де, нали дясната страна, в стила на класиката, е слабата пета на Ахила. Да вдишаш нощния въздух бе истинско угощение, въпреки че Стивън все още се клатушкаше на клекавците си.

— Ще ти се отрази добре (въздухът) — подкани го Блум, имайки предвид разходката. — Като повървиш малко, ще се почувстваш нов човек. Не е никак далеч. Облегни се на мен.

Съответно с лявата си ръка хвана отдясно Стивън подръка и съответно го поведе.

— Добре — обади се Стивън разсеяно, защото се замисли за странното усещане от допира на чуждата плът на непознатия човек, мека, отпусната и така нататък.

Както и да е, минаха покрай караулката и камъните, мангала и така нататък, където градският временен заместник, бившият Гъмли, продължаваше кажи-речи във всяко отношение да се гуши в обятията на Мърфи^[118], както гласи поговорката, и да мечтае за росни поля и пасбища тучни. Апропо ковчегът с камъни, тази аналогия не е никак случайна, защото истината е, че сякаш с камъни го убиха онези седемдесет и двама от осемдесет и не-знам-колко-си избирателни района, които го предадоха по време на разцеплението, и сред тях най-вече прехвалените селяни, по всяка вероятност същите онези обезземлени хорица, за които той се изтрепа, докато им върне земята.

И така, ето че преминаха на тема музика, онази форма на изкуство, към която Блум, като истински аматьор, питаеше огромна любов, докато прекосяваха, хванати подръка, площад Бересфорд. Музиката на Вагнер, макар и по всеобщо признание внушителна и грандиозна, беше прекалено тежка и неразбираема за Блум, каза, че все не успявал да вникне в нея от първо слушане, докато, виж, Хугеноти на Меркаданте или пък Седемте сетни слова на кръста от Мейербер^[119], или пък Дванайсета меса на Моцарт, направо умираше за тях, а пък според него Глория беше връх от най-висока класа и биеше по точки всичко останало в областта на музиката. Определено предпочиташе свещената музика на католическата църква пред тази, която предлагат другите в същия бранш, като химните на Муди и Санки^[120] или Заповядай ми и ще живея, протестантски химни аз ще пея. Друг един с нищо несравним бисер, на който винаги се възхищават, това е Stabat Mater на Росини, произведение, пълно с безсмъртни мелодии, които жена му, мадам Мариън Туийди, превърнала в шлагер, в същинска сензация, която, няма да е преувеличено да се каже, добави доста към другите й лаври и по този начин напълно засенчи всички останали в църквата на старите бащи-йезуити на улица Гординър Норт, когато святата сграда се оказа тясна, претъпкана до прага, всички надошли само и само да я чуят с нейните виртуозисти или по-скоро май просто виртуози. Всички бяха единодушни, че никой не може да се сравнява с нея и достатъчно е да се каже например, че макар и в свят дом за богослужение и молитва публиката я извикала на бис. Общо взето, макар че предпочиташе леки опери от типа на Дон Жуан и Марта, истински шедьовър в жанра си, увличаше се, макар и познанията му да бяха повърхностни, и по строгата класическа школа с такива представители като Менделсон. В този смисъл, и това се разбираше от само себе си, той знаеше всичко за старите любими парчета и побърза да спомене par excellence арията M’appari на Лионел от Марта, която, колкото и странно да му се струва, чул или по-точно подслушал вчера, привилегия, която ценял високо, от самата уста на многоуважавания баща на Стивън, изпята с несравнимо съвършенство, всъщност проучена в детайли музика, пред която всички други могат само да бледнеят. Стивън, в отговор на любезно зададения въпрос, каза, че слуша с възхищение единствено песните на Шекспир или по-скоро от този и близките му периоди, като Дауланд лютняря, който живял на Фетър Лейн до Джерард билкаря, anno ludendo hausi, Doulandus^[121], това е инструмент, който възнамерявал да си купи от господин Арнолд Долмеч, име, което Блум не можеше да си спомни, въпреки че му звучеше познато, за шейсет и пет гвинеи, както и музиката на Фарнъби & син с техните контрапункти dux и comes^[122], както и на Бърд (Уилям)^[123], който свирел на клавесин, така каза Стивън, в параклиса на кралицата или пък беше някъде другаде, бил ги открил, както и един Томкинс^[124], който пишел както леки, така и много сериозни композиции, и още Джон Бул^[125].

По пътя, към който приближаваха, все още увлечени в разговор, зад провесената като преграда желязна верига, един кон теглеше подире си уличната метачка, вървеше с равна крачка по паважа, забърсвайки кал и тиня, но поради шума, който се вдигаше, Блум не беше напълно сигурен дали бе дочул правилно алюзията за шейсет и пет гвинеи и Джон Бул. Затова попита дали става дума за онази знаменитост Джон Бул, олицетворяваща политическата пасмина, тъй като бил поразен от еднаквите имена, едно наистина поразително съвпадение.

Съвсем до провесената верига конят бавно зави и Блум, тъй като беше нащрек и внимаваше, лекичко подръпна ръкава на другия и подхвърли шеговито:

— Тази вечер навсякъде ни грози опасност. Пази се от парния валяк.

Двамата се заковаха на място. Блум погледна конската глава, абе не можеше да струва чак шейсет и пет гвинеи, която изплува ненадейно и току под носа му в мрака, затова и му се стори някак непозната, сякаш с друга подредба на костите, дори на плътта, виждаше се, че пердаши с който крак му падне, единият бут по-ниско от другия, туткав и патрав, мята опашка, увесил муцуна, тръгва със задния крак напред, докато господарят на неговото сътворение, кацнал на капрата, седеше умислен в мисли. Такъв трогателно мил добитък, и изведнъж съжали, че няма у себе си да му даде захарче, но както дълбокомислено сам отбеляза, човек едва ли може винаги да е готов за всеки непредвиден случай, който може да изникне по пътя му. Беше сприхав кон, същински ахмак, дето си няма друга грижа на света. Но дори и едно куче, продължи да разсъждава той, ето например да вземем песа от кръчмата на Барни Кърнан, или нещо със същите размери, косите да ти настръхнат от такива. Но за това животните нямат вина, просто така си изглеждат, като камилата например, корабът на пустинята, която дестилира гроздовия сок и си го складира в гърбицата. Девет десети от всички тях могат да бъдат дресирани и отглеждани в клетки, нищо не може да се сравнява с изкуството на човека, освен пчелите^[126]; китове със забити в гърба остриета от харпуни, алигатори, погъделичкаш ги в кръста и застиват в усмивка; тебеширен кръг около петела, тигърът и моят поглед орлов^[127]. Такива и подобни, съвсем навременни размишления относно всички добитъци и полски зверове бяха обсебили ума му и той се отплесна встрани от думите на Стивън, докато корабът на улицата маневрираше, а Стивън не спираше да говори за онова страшно интересно старо…

— За какво говорех? О, да! За моята жена — сподели задушевно той, като се хвърли право in media res^[128] — за нея ще бъде огромно удоволствие да се запознае с теб, тъй като тя е страстно влюбена във всички видове музика.

Погледна приятелски настрани към профила на Стивън, одрал е кожата на майка си, много различен от обичайните мъжкари, по които те несъмнено въздишат в безспорен копнеж, но той не беше май така сложен.

И все пак, нека предположим, че има дарбата на баща си, нещо, в което беше почти напълно убеден, защото това откриваше нови простори в ума му, за концерти като онзи, организиран от лейди Фингъл в подкрепа на ирландските занаяти миналия понеделник, и там цялата аристокрация.

В главата му се мержелееха пленителни вариации на тема Младостта тук има край от Ян Питер Свелинк^[129], холандец от Амстердам, откъдето са и всички фриволни фройлайн. Но повече харесваше една стара немска песен от Йоханес Йееп^[130] за красивото море и гласовете на сирените, нежни убийци на мъже, която доста озадачи Блум:

Von der Sirenen Listigkeit

Tun die Poeten dichten.^[131]

Изпя тези няколко начални такта и ги преведе extempore. Блум кимна одобрително, каза, че разбира всичко и настоятелно го помоли да продължи, което той и направи.

Феноменално красив тенор, такава дарба се среща рядко и Блум я оцени на мига, още при първата излязла от устата му нотка; с лекота би могло, под ръководството на някой вещ специалист по пеене като например Бараклъф, а като се прибави и солфежната му грамотност, ще може сам да диктува цената, виж например баритоните как трупат пачки петачки, а в най-близко бъдеще това ще заработи в полза на щастливия притежател на този глас, като му обезпечи достъпа до заможните светски салони в най-скъпите квартали на града, организирани от финансови магнати от големия бизнес или титулувани особи, а той пък има и университетска диплома за бакалавър по изкуствата (която в случая ще бъде нещо като голяма реклама за него) и фини маниери, което много допринася за благоприятното впечатление и с една дума, няма начин да му се размине успехът, а освен това и ум не му липсва, който също може да бъде използван за целта и за други потребности, стига обаче някой да се погрижи за външния му вид, за да се представи добре и да бъде охотно приет в средите на техни светлости по възможно най-впечатляващия начин, защото той, един съвсем млад новак в областта на модните и други изисканости, едва ли ще е в състояние да проумее как нещо толкова дребно може да ти навреди. Всъщност всичко е въпрос на броени месеци и той с удоволствие си го представи как репетира и вече участва в музикални вечери и приеми по време на коледните празници, без съмнение предизвиква трепетно разпърхване в дамските гълъбарници и се радва на повишено внимание от търсачките на силни усещания, о, той знаеше за такива случаи, които не бяха рядкост, да не говорим, че навремето и той, ама хайде да не разтръбяваме за това, стига да искаше, възможности не липсваха и би могъл… Като прибавим към това, разбира се, и паричното възнаграждение, нещо, което не е никак за пренебрегване и което върви ръка за ръка с разноските за обучение. Не че, побърза мислено да вметне той, заради презрените пари и печалби трябва да се врече на пеенето като на единствено и дълготрайно поприще в живота, но това си беше стъпка в правилната посока, извън всякакво съмнение, както от финансова, така и от духовна гледна точка, защото ни най-малко не накърняваше достойнството му, а често е много хубаво да ти връчат един хубав чек, когато си го закъсал до немай-къде и когато и малкото е добре дошло. Освен това и тъй като напоследък вкусът на публиката е доста влошен, музика като неговата, различна от изтъркания масов шаблон, може много бързо да се превърне в модна, тъй като ще представлява голяма новост в дъблинските музикални среди, особено на фона на обичайното суховато еднообразие от популярни солови тенорни изпълнения, които такива като Айвън Сейнт Остел, Хилтън Сейнт Жюс и тем подобни пробутват на доверчивата публика. Да, няма и сянка от съмнение, че той би могъл, тъй като всички козове са в ръцете му, а и му се отваря неповторимата възможност на направи огромен пробив и да си създаде репутация, като спечели уважението на града, а тогава вече ще може и сам да поставя условия, да договаря солидни хонорари, защото представленията му ще бъдат само с предварителни продажби, да участва в галаконцерти в театъра на улица Кинг, стига само да му дадат едно рамо, или ако се намери някой, който да го ритне нагоре по стълбата, образно казано — е, винаги има по едно ако — да му даде тласък и да го изстреля на върха, да премахне всевъзможните и неизбежни спънки, които често спъват принцовете на таланта, млади момчета, които не трябва да се разсейват и на йота от целта си, тъй като са господари сами на себе си, а иначе ще разполага с предостатъчно време да си пише литература е свободните часове, стига да има желание и това да не пречи на вокалната му кариера, и да не води до нещо унизително или уронващо авторитета му, тъй като това си е лично и само негова работа. Всъщност истината е, че топката беше у него, а той самият — в изгодна позиция, и това бе единствената причина поради която другият, който пък притежаваше изключително остър нюх за кяр от всякакъв калибър, се бе лепнал за него.

Точно тогава конят… а и по-късно, при подходяща възможност, той имаше намерение (Блум имаше), без обаче да си завира носа в личния му живот на принципа глупаците прекрачват, където ангелите^[132], ала все пак ще го посъветва да скъса отношенията си с един начеващ медик, който, той бил забелязал, е склонен да го обсъжда с пренебрежителен тон, дори, в известна степен, под смешен претекст и с насмешлив тон в негово отсъствие, да го клевети и осъжда, или каквото искаш го наречи, което, по скромното мнение на Блум, хвърляло лоша допълнителна светлина върху допълнения с лошотия характер на човека — каламбурът неволен.

Конят, вече достигнал края на опънатата верига и на собствените си сили, тъй да се каже, спря, повдигна гордата си переста опашка, и каза тежкото си слово, като изпусна на земята, която четките тъкмо се канеха да изчеткат и излъскат, три димящи фъшкиени кълба. Бавно-бавно, три пъти едно подир друго от заоблената си задница, направи белята. Неговият колар с голяма човещина го изчака в колесницата със сърповидни остриета^[133] най-търпеливо, докато той (или тя) си свърши работата.

Крачейки един до друг, Блум и Стивън, само заради изпречилото им се препятствие, минаха през един отвор във веригата, заобикаляйки от двете страни стърчащия стълб, стъпиха на калния паваж, прекосиха до улица Гардинър Лоуър, като в същото време Стивън допя доста по-бойко, но не и по-силно, започнатата балада:

Und alle Schiffe brücken^[134]

Коларят не каза нито дума — добра, лоша или неутрална. Просто проследи с поглед двете фигури, докато седеше на капрата, и двете в черно — едната пълна, другата слаба — да крачат към железопътния мост, да ги венчае отецът Махър. Докато крачеха, от време на време спираха и пак тръгваха, продължавайки своя разговор тет-а-тет (в който той, разбира се, въобще не участваше) за сирени, противници на човешкия разум, примесен с много други теми от същата категория, за узурпатори и подобни исторически примери, докато човекът от капрата на миялната или по-скоро спалната кола, който, така или иначе, не можеше да чуе нищичко, просто защото те бяха твърде далеч, седеше на мястото си там, в края на улица Гардинър Лоуър с поглед подире им втренчен^[135].

Бележки

[1] Трета част. Завръщане у дома ↑

[2] Евмей

Време на действието: един часът след полунощ. Място: файтонджийската бърлога под моста „Луп“. Орган: нерви. Изкуство: навигация. Цвят: няма. Символ: мореплаватели. Техника: класическо повествование.

Съответствия: Одери-козата, тоест Джеймс Фицхарис — Евмей. Морякът — Одисей. Корли — Мелантий, козарят на Одисей, който след завръщането му застава на страната на женихите. ↑

[3] По името на главния дъблински водопровод, захранван от река Вартри. ↑

[4] Популярен през 1904 г. жаргон за файтонджия или кочияш. Идва от библейския Иуй, Намесиевия син, който кара колата си като луд. Виж Четвърта книга Царства 9:20. ↑

[5] Един от епитетите на Юпитер. В превод означава „изпращащ дъжд или дъждоносен“. ↑

[6] Виж Битие 3:19. ↑

[7] Началото на песента на Порция, докато Басанио разглежда ковчежетата. „Венецианският търговец“, Шекспир. ↑

[8] Името на изправителен дом, но в случая може да бъде и нарицателно за затвор. ↑

[9] Събратя (фр.) ↑

[10] Нащрек (фр.) ↑

[11] Става дума за отдел на Дъблинската столичната полиция, в който работели цивилните полицаи. ↑

[12] Графство по източното крайбрежие на Ирландия, северно от Дъблин. ↑

[13] Град в Уексфорд, югоизточна Ирландия. ↑

[14] Тук Стивън сигурно се сеща за пиесата на Робърт Грийн (1558–1592) „Почтената история на брат Бейкън и брат Бънгей“ (ок. 1589–1592), където брат Бейкън, след седемгодишна работа, успява да измайстори говоряща „бронзова глава“. ↑

[15] „Макар и да не ми е чуждо нещастието, научих се да помагам на нещастните“ (лат.). Тук Стивън цитира доста произволно думите на Дидона от Вергилиевата „Енеида“. „Non ignara mali miseris succurrere disco“ (1:630). ↑

[16] Немският цигулар и композитор Карл Роса, основател на оперен театър през 1873 г., гастролирал на няколко пъти в Дъблин, където се радвал на огромна популярност. ↑

[17] Рядка птица (лат.) ↑

[18] Сорт долнокачествено и евтино какао. ↑

[19] До 1967 г. петъкът е бил задължително безмесен ден за всички ирландски католици. ↑

[20] Прототипът на Мълиган, приятелят на Джойс Оливър Сейнт Джон Гогарти наистина спасява човек, но не в посочените в текста курортни места, а насред Дъблин, от река Лифи, която пресича града. ↑

[21] Курво, Пресвета Дево, той трябваше да ни върне парите! Не съм ли прав? Спукан задник такъв!/ Дайте да си изясним въпроса. Още по половин суверен… / А, значи това казва!/ Отрепка! Да пукнат мръсните му предци! (ит.). ↑

[22] Виж бел.37, гл.V и бел.49, гл.7. ↑

[23] Хладнокръвие, невъзмутимост (фр.) ↑

[24] Правилният израз е Bella Poesia (ит.) ↑

[25] Тук Блум се опитва да каже „искам красива жена“ на италиански, но „беладона“, известна още като старо биле, е отровно растение, което се употребява в медицината. ↑

[26] „Ромео и Жулиета“, второ действие, втора сцена. ↑

[27] Виж бел.16, гл.10. ↑

[28] Виж бел.29, гл.13. ↑

[29] Поема от Алфред Тенисън. ↑

[30] „Индиански колиби“ (исп.). Бени е провинция в североизточна Боливия, но нека припомним, че Боливия няма излаз на море и е малко вероятно моряк да е проникнал в нейната вътрешност в края на XIX в. ↑

[31] Пощенска картичка, г-н А. Буден, галерия Бечи, Сантяго, Чили (исп.), където „boudin“ на френски означава „кървавица“, а „becchi“ или „becchino“ на италиански означава „гробар“. ↑

[32] Това са дните, в които по времето на Джойс са пътували корабите между Дъблин и Лондон. ↑

[33] През 1901 и 1902 големите подобрения на такива известни туристически обекти в Лондон като Тауър, Уестминстърското абатство и Парк Лейн, в сърцето на Мейфеър — тогава, а и сега може би най-светският лондонски квартал, — са били широко рекламирани във връзка с коронацията на Едуард VII. ↑

[34] „Хамлет“, цитат от известния му монолог „Да бъдеш или не?“. ↑

[35] Изразът е заимстван от „Малката Дорит“ на Чарлс Дикенс и е бил много популярен по времето на Джойс. Първото изречение на глава X, „Съдържаща цялата наука на управлението“, гласи: „Министерството на разтакаването (както всички знаят, без да им се казва) е най-важното правителствено ведомство.“ ↑

[36] Цитат от стихотворението на Томас Грей (1716–1771) „Елегия, написана в селското гробище“. По-късно Томас Харди използва израза за заглавие на своя роман „Далеч от безумната тълпа“ (1874). ↑

[37] Гледка, изглед (фр.) ↑

[38] Виж бел.24, гл.10. Хаут е свързан с неговото име, защото той го завзема с надеждата да спре там дебаркирането на английски подкрепления, тъй като Хаут е бил главното дъблинско пристанище. ↑

[39] Легенда за една ирландска девойка, която отвлякла сина на лорд Хаут. ↑

[40] Английският крал Джордж IV (1762–1830) акостира именно в Хаут при посещението си в Ирландия през 1821 г., което се смятало за особено важно, тъй като било първото на английски монарх от повече от един век. ↑

[41] Цитат от стихотворение на Алфред Тенисън. ↑

[42] Става дума за колоната на Нелсън в центъра на Дъблин, откъдето тръгват доста маршрути към Хаут. ↑

[43] Развръзка (фр.) ↑

[44] Веднага след убийствата в парка „Феникс“ на 6 май 1882 г. се понесла мълва, че убийците са чужденци, доведени от Европа или Америка. Причината е не в използването на ножове, а че точно тогава, на 2 май 1882 г., Парнел е бил освободен от затвора и цяла Ирландия била обхваната от оптимизъм за скорошно споразумение между него и Гладстон. ↑

[45] Отново цитат от Томас Грей. Този път от „Ода за един далечен изглед към колежа Итън“. ↑

[46] Норт Бул е пясъчен остров край Долимаунт, североизточно от Дъблин. ↑

[47] Джон Милтън в „Лисид“. ↑

[48] Дъблинската организация на морските спасители се състояла от доброволци и се издържала от частни дарители. Веднъж в годината, обикновено в неделя, правели демонстрация на уменията си с цел набиране на средства. ↑

[49] Името на ирландска балада, в която бащата съветва своя син. ↑

[50] Тук джойсоведите дават различни тълкувания на числото 16. Повечето го свързват с нумерологията, където то означава хомосексуалност. Други го свързват с 16 юни — денят на действието в романа, а трети с това, че разликата във възрастта между Стивън и Блум е 16 години. ↑

[51] Жаргон за проститутка, тъй като проститутките винаги първи посрещали акостиращите военни кораби и канонерки. ↑

[52] Перифраза на Матей 10:28. ↑

[53] Авторитетът е Тома Аквински, който твърди в „Сума на теологията“, че човешката душа е нетленна, защото нещо може да бъде тленно или само по себе си (per se) или по случайност (per accidens), защото тленността съществува там, където има противоречие, а душата е проста материя, без противоречия и следователно нетленна.

Според него в основата на природата лежи Божият разум, създал света от нищо. Материята е само пасивна възможност. Богословската система на Тома Аквински е официалната философия на Ватикан. ↑

[54] Блум, изглежда, не е много наясно с химията, защото формулата на медния сулфат е друга, а именно CuS0₄. ↑

[55] С тих глас (ит.) ↑

[56] Антонио от „Венецианският търговец“. ↑

[57] Шхуната „Хеспер“ от баладата на Хенри Лонгфелоу (1807–1882) „Крушението на Хеспер“. ↑

[58] Тук вероятно има някакво объркване между ацтеки и аскети, или йоги. Текстът като че ли повече говори за аскети, въпреки че кралете на ацтеките наистина са били почитани като богове. ↑

[59] Лудвиг е сценичният псевдоним на Уилям Ледуидж (1847–1923), известен дъблински баритон. ↑

[60] Непременно (фр.) ↑

[61] Роберто открадна нещата му (ит.). ↑

[62] Данте бил влюбен във флорентинката Беатриче Портинари (1266–1290), която обаче се омъжва рано за Симон деи Барди, откъдето и „триъгълникът“, очевидно „равнобедрен“, поради това, че Данте сам се отдалечава в отношенията си с нея, като силно идеализира образа й. ↑

[63] Леонардо също е флорентинец, но тук се намеква затова, че неговата „Мона Лиза“ често се свързва с любимата на Данте Беатриче. ↑

[64] Тоест св. Тома Аквински; Канино — от куче. Виж бел.142, гл.9. Връзката между Данте и св. Тома Аквински се състои в това, че Данте изцяло построява своята „Божествена комедия“ върху неговата философия и теология. ↑

[65] Вероятно става дума за нос Хорн, опасно място за всички мореплаватели. ↑

[66] Става въпрос не за норвежкия платноход „Палме“, който заседнал край брега на Бутърстаун на 24 декември 1895 г. Две ирландски спасителни лодки се опитали да спасят екипажа му, но едната се обърнала и всичките петнайсет души на борда загинали, а другата изобщо не успяла да стигне до платнохода. Екипажът на „Палме“ бил спасен чак на 26 декември. „Бурята на Бъдни вечер 1895“ е стихотворението поместено в „Айриш Таймс“ на 16 януари 1896 г. ↑

[67] Запознат с, наясно с (фр.) ↑

[68] Капитан Джон Ливър наистина е съществувал, притежател на кораби по линията Голуей — Халифакс в средата на XIX в., но тук морякът бърка името му с песента „O, Johnny, leave her, leave her“ тоест „напусни я“, което звучи като „ливър“. ↑

[69] Джем Мълинс (1846–1920) — ирландски патриот и лекар. Израства в крайна бедност, като работи на полето от единайсетгодишен. Самообразова се и през 1881 г. взима диплома за лекар. Парнел го е обичал като приятел и се е възхищавал на силата и упоритостта му. ↑

[70] Тук са смесени два цитата от най-известния монолог на Хамлет: „такъв завършек би трябвало да бъде блян за всеки“ и „да бъдеш или не?“ ↑

[71] Виж бел.38, гл.5. ↑

[72] Намек за баснята на Езоп „Кучето с мръвка“. Като забелязало сянката си във водата, помислило я за друго куче с по-едра мръвка, изпуснало своята и се хвърлило да грабне мръвката на другото куче. ↑

[73] Притчи Соломонови 15:1. ↑

[74] „… техни са и отците, от тях е и Христос по плът“… (лат.). Послание на св.ап. Павел до Римляни 9:5. ↑

[75] Известната мисъл принадлежи на френския философ Жозеф Мариа, граф дьо Местър (1753–1821). ↑

[76] Виж бел.47, гл.10. ↑

[77] Според френолозите изпъкналостите зад ушите на човек определяли неговата враждебност. Освен това се смятало, че хиперактивната щитовидна жлеза води до агресивност у някои хора. ↑

[78] Става въпрос за Испанско-американската война, продължила от 23 април до 12 август 1898 г., когато испанците претърпяват катастрофална загуба. ↑

[79] Блум очевидно смята, че назадничавостта на Отоманската империя, както и лошата турска армия се дължат на мюсюлманското вярване, че който загине в боя, отива направо в рая. ↑

[80] Тоест, че енорийските пастори на римокатолическата църква са събирали пари под лъжливия предлог, че влизането на човека в рая зависи от тяхното „ходатайство“. ↑

[81] „Пропорционално“, но в случая вероятно „вкупом“(лат.) ↑

[82] Тук Блум перифразира латинската поговорка Ubi bene, ibi patria, тоест „където е добре, там е родината“. Девиз на безотечествениците. ↑

[83] За момента (лат.) ↑

[84] Въпросният параграф втори забранява подбуждане на жени към незаконни сексуални деяния. Някои от джойсоведите твърдят, че тук има объркване и че Джойс вероятно има предвид не параграф втори, а единайсети, който е за осъждане на хомосексуалисти, същият, по който е бил осъден и Оскар Уайлд. Дали Джойс е искал да направи връзка между двамата дъблински ексцентрици, остава неясно, тъй като в текста не се споменава в какво се състои ексцентричността на О’Калахан. Други от джойсоведите твърдят, че той просто е объркал две (римско) с единайсет (арабско), които в съдебните документи се изписвали почти еднакво. ↑

[85] Нека припомним, че това е числото, татуирано върху гърдите на моряка. Но според Стюарт Гилбърт, един от тълкувателите на Джойс, проститутките в Италия използвали числата шест и шестнайсет, като кодирани наименования за два различни вида любов, които предлагали на клиентите си. ↑

[86] През XIX в. татуирането е било на мода сред аристокрацията на Европа. Татуировки са носели Едуард VII (когото най-вероятно Блум има предвид), Джордж V, руският цар Николай II, испанският Алфонсо XII, че дори и лейди Рандолф Чърчил, майката на сър Уинстън Чърчил. ↑

[87] Тук отново не става ясно дали Джойс има предвид бракоразводно дело, в което е било замесено името на Едуард VII, тогава херцог Корнуолски, или пък друго дело, в което двама чиновници от Дъблинския замък, единият на име Корнуол, са били въвлечени в общество на хомосексуалисти, свързано с високопоставени личности. ↑

[88] Героиня от пиеса на Томас Мортън (17647–1838), символ на английското разбиране за благоприличие, която изобщо не се появява на сцената, но всички останали персонажи непрестанно се чудят какво ли ще си помисли или каже тя във връзка с действията им. ↑

[89] Този термин е въведен за пръв път в книгата „В най-тъмната Англия и изходът от нея“ (1890) на генерал Уилям Бут, основател и лидер на „Армията на спасението“, в която твърди, че десет процента от населението на Англия тъне в мизерия и дългове, и именно тях той нарича „декласираните десет“. ↑

[90] Фраза от химна „Срещу безделието“ на Исак Уотс (1674–1748). ↑

[91] Очевидно репортаж за Руско-японската война. ↑

[92] Съкращение на „Requiescat in pace“ (лат.), тоест „почивай в мир“ или в случая „мир на праха му“. ↑

[93] Има само едно послание на св.ап. Павел до евреите. ↑

[94] Много стар и отдавна излязъл от употреба израз, който означава да правиш глупави словесни грешки, но тук по-скоро се намеква за болестта шап, която поразява устата и краката на добитъка и за която има репортаж във вестника, който четат, най-вероятно от господин Дийзи. ↑

[95] На 6 декември 1890 г. в зала №15 на английския парламент ирландската парламентарна партия, водена от Тимоти Майкъл Хийли, прави опит да отстрани Парнел от лидерското място, ала той се спасява с помощта на техническа формалност. Хийли и неговите привърженици обаче успяват да разцепят партията с четирийсет и пет гласа срещу двайсет и шест и оттеглянето на въпросните четирийсет и пет души силно подкопава позицията на Парнел.

Този и следващите абзаци изобилстват с факти, както и с измислици, от живота на Парнел. Виж още бел.23, гл.2. ↑

[96] На 27 септември 1891 Парнел говорил на голям митинг в Голуей при проливен дъжд и през следващите няколко часа нямал възможност да се преоблече. След този случай и без това крехкото му здраве се влошава. ↑

[97] Тук Джойс визира лидерите, които идват след падането на Парнел: Тимоти Хийли, Джон Редмънд, Джъстин Макарти и др. ↑

[98] Вестникът „Юнайтид Айърланд“ бил създаден през 1881 г. да прокарва възгледите и политиката на Парнел. По време на кризата през декември 1890 г. главният му редактор Матю Бодкин пръв заема позиция против Парнел. Когато на 10 декември Парнел се връща в Дъблин, той уволнява Бодкин, но още същата вечер, докато Парнел е на някаква среща, антипарнелистите завземат отново редакцията. Парнел и привържениците му нахлуват на следващия ден и си връщат вестника. Тогава антипарнелистите, вече „потушени“ основават друг вестник „Непотушимите“, за да дадат гласност на своето опозиционно мислене. ↑

[99] Известен съдебен случай, когато австралиецът Артър Ортън се представя за изчезналия заедно с кораба „Бела“ Тъчборн, наследник на голямо богатство, чиято майка отказва да повярва, че е мъртъв, и продължава да издирва информация за него. ↑

[100] Капитан О’Шей наистина се опитал да се възползва от връзката на жена си с Парнел, като получи някакво политическо назначение. ↑

[101] Става дума за баснята на Езоп „Магарето, което се преструвало на куцо, и вълкът“. ↑

[102] Цитат от поемата на Томас Мур „Песента на О’Рорк, принц на Брефни“ от цикъла „Ирландски напеви“. ↑

[103] Линдли Мъри (1745–1826) — англо-американски граматик с много трудове. Неговият учебник по граматика се използвал в училищата на Англия и Америка в продължение на петдесет години. ↑

[104] Изискан (фр.) ↑

[105] Решение за развод, което влиза в сила след даден срок, ако не се повдигне допълнително възражение (лат.). ↑

[106] Всъщност Матю Бодкин, който превръща парнелисткия вестник в антипарнелистки, е само изпълняващ длъжността в отсъствието на титуляря Уилям О’Брайън (1852–1929), който в момента на събитието е в Америка за набиране на средства. По-късно О’Брайън става една от най-изявените фигури на антипарнелистката коалиция. ↑

[107] Става дума за Джон Хенри Ментън. ↑

[108] Жаргон за доносник. ↑

[109] Виж бел.179, гл.15. ↑

[110] Условие, без което не може (лат.) ↑

[111] Уилям Е. Форстър (1819–1886) — главен секретар за Ирландия, който дължи прозвището си на факта, че предложил Кралската ирландска жандармерия да стреля по протестиращите тълпи с едри сачми, по хуманни причини, както се изразил. ↑

[112] В периода 1849–1882 г. земята на стотици хиляди ирландски арендатори била насилствено отнета заради тяхната невъзможност или нежелание да си плащат арендата. Тези конфискации съвпадат с период от няколко поредни години на много слаба реколта и настъпилия следствие на това голям глад в Ирландия. Тук Блум намеква за създаването на така наречената Поземлена лига. ↑

[113] Майкъл Давит (1846–1906)-ирландски патриот и политик, който основава Поземлената лига през 1879 г. и помага на Парнел да обедини двата големи политически въпроса, а именно поземлената реформа и самоуправлението на Ирландия. Въпросното обвинение, че „е отишъл по-далеч и от…“ се състои в това, че докато Давит настоява селяните да бъдат оземлени с помощта на обществени фондове, Парнел отива по-далеч, говорейки за аграрен социализъм. ↑

[114] Така Колридж описва булката в първата част на „Поема за стария моряк“. ↑

[115] Тоест играч на крикет, тъй като бухалките в крикета се изработват от върбово дърво. ↑

[116] Съкратено от Нотингам. ↑

[117] Пророк Авакум 2:2. ↑

[118] Тоест Морфей. ↑

[119] Тук Блум обърква Мейербер с Меркаданте (1795–1870), италиански композитор. Става дума за неговата оратория „Седемте сетни слова на нашия спасител на кръста“. ↑

[120] Дуайт Муди (1837–1899) и Айра Санки (1840–1908) — американски проповедници, които се радвали на голяма международна известност; първият изнасял проповедите, а вторият само пеел. ↑

[121] „В свирене прахоса годините си Джон Дауланд“ (лат.). Джон Дауланд (1534–1626) — английски изпълнител на лютня и композитор. ↑

[122] Dux е зададената тема в контрапунктичната музика, а comes — отговорът. ↑

[123] Уилям Бърд (1543–1623) — английски изпълнител на църковна музика. ↑

[124] Томас Томкинс (1572–1656) — автор на мадригали. ↑

[125] Джон Бул (ок. 1562–1628) — английски органист и композитор, професор по музика в Оксфорд. По-долу в текста Блум го обърква с така наречения Джон Бул, тоест типичният англичанин, по името на прост фермер от памфлета на Джон Арбътнот (1667–1735). ↑

[126] Намек за популярното вярване, че колективният живот на пчелите е устроен по по-съвършен начин от този на човека. ↑

[127] Все популярни навремето вярвания, че алигаторът може да бъде укротен, като го погалиш, че петелът може да бъде хипнотизиран, като очертаеш около него тебеширен кръг, че ако гледаш тигър право в очите, ще го усмириш. А уловените китове наистина често са имали по гърба си забити остриета от предишни нападения. ↑

[128] В средата на делото или направо на въпроса (лат.) ↑

[129] Ян Питерсзон Свелинк (1562–1621) — холандски органист и композитор. Заглавието на споменатата тук песен „Животът на мойте млади дни има край“ е преиначено от Стивън. ↑

[130] Йоханес Йееп (ок. 1582–1650) — немски композитор и капелмайстор. Сред творбите му има както псалми, така и светски песни, които са били много популярни през XVII в. ↑

[131] „От коварството на сирените поетите съчиняват поеми“ (нем.). ↑

[132] „… където ангелите не смеят“ е продължението. От „Есе върху критиката“ на Александър Поуп. ↑

[133] Тук четките на миялната кола очевидно са оприличени на косите, които древните келти са прикачвали към колелата на колесниците си. ↑

[134] „И всички кораби са разбити“ мисли си, че пее Стивън, бъркайки немското „brücken“ (мостове) с английското „broken“ (разбит). ↑

[135] И двата курсива са откъси от популярна ирландска балада. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Джойс Одисей (16)

Метаданни

Данни

Одисей

Информация

История

Сваляне / Връзки

III[1]

16.[2]

Джеймс Джойс
Одисей (16)

III^[1]

16.^[2]