Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ulysses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2013-2014)
Корекция и форматиране
NomaD (2014)

Издание:

Джеймс Джойс. Одисей

Ирландска. Първо издание

ИК „ФАМА“, София, 2004

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 954-597-184-3

 

Превод от английски и бележки © Иглика Василева

Художествено оформление © Сотир Лазарков

 

James Joyce

Ulysses

Oxford University Press, 1993

© Estate of James Joyce

 

Формат 70/100/16, печ. коли 52,5

Печат „Унискорп“ ООД

 

На корицата:

Джеймс Джойс и Силвия Бийч пред входа на „Шекспир и Co“ на улица „Одеон“ в Париж, 1920 г.

История

  1. — Добавяне

13.[1]

 

Лятната вечер бе започнала да се раздипля над света и да го обгръща в тайнствените си обятия. Далеч на запад слънцето захождаше и последните зари на бързо гаснещия ден се помайваха гальовно върху морето и крайбрежието, върху гордо вдигнатия нос Хаут, който бдеше като строг страж над водите на залива, върху обраслите с бурени скали по целия Сандимаунтски бряг и, най-накрая, но не и на последно място, върху притихналата църква, откъдето току долиташе молитвен вопъл и прокъсваше тишината, зовейки онази, която в своята чистота и бляскаво сияние бе като маяк за вечно блъсканото от бури човешко сърце, Лева Мария, звезда на морето.

Трите приятелки бяха седнали върху скалите и се любуваха на припадащия здрач; вечерният въздух бе свеж, но не хладен. Те много често обичаха да идват тук, в любимото си кътче, за да си приказват тайни неща край блесналите талази, да обсъждат женски въпроси, Сиси Кафри и Еди Бордман с бебето в количката, и Томи и Джаки Кафри, две ситни къдравокоси хлапета, облечени в моряшки костюмчета и съответно с капитански шапки, върху които бе изписано името на кораба Белайл. Томи и Джаки бяха близнаци, навършили има-няма четири годинки, понякога много палави и разглезени близнаци, но общо взето, мили малчугани с грейнали смешни личица и много сладки муцунки. Играеха си в пясъка с кофички и лопатки, строяха замъци, както обичат да правят децата, или пък ритаха голямата си цветна топка, истински щастливи земни твари. Еди Бордман буташе напред-назад количката с бузестото бебе, а младият джентълмен вътре гукаше от удоволствие. Той беше само на единайсет месеца и девет дни и макар че още не бе проходил, вече се мъчеше да избърборва първите си, съвсем неразбираеми бебешки думи. Сиси Кафри се наведе над него да пощипне дебелите му бузички и малката трапчина на брадичката му.

— Хайде, бебчо — рече му Сиси Кафри. — Кажи, ама силно и ясно: дайте ми водичка.

И бебето изпапагалства след нея:

— Айте ичка.

Сиси Кафри гушна малкото бебе, притисна го до себе си, защото тя много обичаше деца и проявяваше голямо търпение към тях. Например никой не бе в състояние да склони Томи Кафри да си вземе рициновото масло, той позволяваше само на Сиси Кафри да щипне нослето му, докато гълта, защото тя му обещаваше след това хрупкав крайшник от черен хляб, топнат в златист сироп. Как само умееше да убеждава това момиче! А бебчето сега беше по-сладко и от ангелче, истинска картинка, особено с новото си бродирано лигавниче. Сиси Кафри нямаше нищо общо с такива разглезени красавици като Флора Макфлимзи, ама нищо! По-сърдечно момиче не се е раждало на земята, черните й като на циганче очи винаги сияеха лъчезарно, а червените й като зрели череши устни бяха винаги готови с някоя игрива закачка, по-гальовно и засмяно създание тук не бяха виждали. Еди Бродман също се изсмя на бебешкото бръщолевене на своето братче.

Но точно в този миг възникна едно малко спречкване между младия господар Томи и младия господар Джаки. Момчетата са си момчета и нашите близнаци не правеха изключение от това златно правило. Ябълката на раздора се оказа пясъчен замък, който младият господар Джаки беше построил, а младият господар Томи искаше да доусъвършенства архитектурно, като му сложи голяма порта отпред по подобие на онази, която имаше кулата Мартело. Но ако младият господар Томи беше напорист и вироглав, то и младият господар Джаки не му отстъпваше по своенравие, верен на максимата, че домът на всеки малък ирландец е неговата крепост, затова без много да му мисли, се нахвърли срещу омразния си съперник и не без успех, защото настървеният нападател си изпати едно хубаво, а за съжаление и заветният замък покрай него. Излишно е да пояснявам, че виковете на ядосания господар Томи проглушиха ушите на двете момичета.

— Томи, ела тук веднага! — изкомандва го сестра му. — Вед-на-га! А ти, Джаки, засрами се! Защо бутна клетия Томи в мръсния пясък? Чакай да те хвана и тогава ще видиш ти!

Младият господар Томи, с очи замъглени от преглътнатите сълзи, се подчини на заповедта й, защото думата на голямата им сестра беше закон за близнаците. Освен това се чувстваше силно уязвен от сполетелия го неуспех. Малката му моряшка шапка, както и долните му гащи бяха пълен с пясък, но Сиси беше изключително веща в изкуството да премахва дребните несгоди в живота и много скоро в елегантното му, спретнато костюмче не бе останала и една песъчинка. Въпреки това сините очи продължаваха да блестят от парещите сълзи, които а-ха да бликнат, ала тя отми с целувка огорчението му и в същия миг се закани с пръст на провинилия се господар Джаки и му каза, че само да го пипне, ще види той тогава и допълнително го смъмри с поглед.

— Лошо момче! Лош Джаки! — извика му тя.

После прегърна малкия моряк и взе да го залъгва ласкаво:

— Щастие си ти за мен, ти си роза, ти си крем.

— Кажи ми сладък, коя е твоята любима? — попита го Еди Бродман. — Сиси ли е твоята любима?

— Неее — възнегодува Томи през сълзи.

— Еди Бродман ли е твоята любима? — попита го Сиси.

— Неее — отвърна й Томи.

— Аз знам — обади се тогава Еди Бродман уж не много дружелюбно и метна дяволит поглед с късогледите си очи. — Аз знам коя е любимата на Томи, Гърти е любимата на Томи.

— Неее — провикна се Томи и а-ха да се разплаче.

Майчинското чувства на Сиси обаче веднага й подсказа защо е толкова кисел и тя пошушна на Еди Бродман да го заведе ей там, зад бебешката количка, където няма да е на открито и да внимава да не си намокри новите светлокафяви обувки.

Но коя бе тази Гърти?

Гърти Макдауъл, която седеше недалеч от приятелките си, потънала в размисъл, бе зареяла поглед надалеч пред себе си в празното пространство, и действително, човек рядко можеше да види по-красива представителка на чаровните ирландски девойчета. Всички, които я познаваха, бяха единодушни, че е истинска чаровница, и както често повтаряха, беше взета повече от рода Гилтрап отколкото от Макдауъл. Имаше тънка грациозна фигурка, дори прекалено крехка на външен вид, ала онези желирани бонбони с желязо, които взимаше редовно напоследък, й се бяха отразили много по-добре отколкото женските хапчета на вдовицата Уелч, и имаше голямо подобрение както с теченията, така и с онова чувство на отпадналост, което непрекъснато я мъчеше. Восъчната бледност правеше чистото й девическо лице да изглежда по-одухотворено, въпреки че устните й, като розова пъпка, имаха формата на Купидонов лък и затова беше някак то гръцки съвършена. Алабастровата белота на ръцете й бе прорязана от тънки вени, а пръстите й бяха изострени отпред: толкова бели, колкото само лимоновият сок и кралицата на помадите можеха да ги направят, и никак не е вярно това, че носела ръкавици от шевро дори когато спи, нито пък, че киснела краката си в мляко. Бърта Съпъл го бе подшушнала веднъж на Еди Бродман, но това си беше предумишлена лъжа, изречена когато й била сърдита, направо бясна, пък и двете с Гърти били на нож (приятелките, разбира се, се посдърпваха от време на време, както правят всички простосмъртни) и тогава я заклела да не казва на никого, иначе повече нямало да й проговори. Не. Честната дума си е честна дума. У Гърти обаче имаше някаква вродена изтънченост и небрежно кралско високомерие, което без следа от съмнение се доказваше от фините й ръце и високия свод на стъпалата. Ако снизходителната съдба бе пожелала тя да се роди по право благородна лейди от най-аристократичен род или пък дори само да се възползва от предимствата на едно добро възпитание, тогава нито една дама по нашите земи нямаше да може да се мери с Гърти Макдауъл, тя просто щеше да сияе с най-изискани тоалети и скъпоценни камъни на челото, а върволицата знатни ухажори по петите й, които щяха да се надпреварват кой пръв да й поднесе почитанията си, нямаше да има край. И може би това бе причината, неслучилата се любов, която понякога придаваше на миловидното й лице израз, напрегнат от неизказани размишления, а в красивите й очи заблестяваше странен копнеж и такова магическо очарование, на което малцина биха могли да устоят. Защо женските очи са така омагьосващи? Очите на Гърти имаха цвета на истинското ирландско синьо, а в добавка лъчисти клепки и тъмни изразителни вежди. Преди време тези вежди не са били така подкупващо прелъстителни. Но благодарение на мадам Вера Верити, отговаряща за страницата Красива жена в модното списание Принцеса, която първа я посъветва от своите колонки да опита молив за вежди, тя успя да придаде онзи вглъбен израз на очите си, който бе вечно модерен, и никога не съжали, че я е послушала. От нея научи, че има и начин изчервяването да се прикрие с лабораторно разработени помади, както и други съвети, като например как да изглеждаш по-висока, как да увеличиш ръста си, а когато имаш красиво лице, но носът? А, това би свършило работа на госпожа Дигнъм, защото нейният нос бе като топче. Но най-голямата гордост на Гърти бе гъстата й корона от красива коса. Беше тъмнокестенява, естествено чуплива и падаше на едри вълни. Точно тази сутрин обаче я бе подрязала заради новолунието и сега тя покриваше изваяния й череп с бухнали лъскави кичури; освен това си бе изрязала и ноктите, защото беше четвъртък, значи да й върви на богатство. А сега, при думите на Еди, когато по нежните й бузи издайнически плъзна руменина, по-скоро най-бледа розовина, тя така се разкраси в своята трогателна моминска свенливост, че без никакво съмнение в цялата благословена от Господа ирландска земя не би могло да се намери равна на нея по красота.

За миг остана смълчана с тъжните си сведени очи. Канеше се да й отвърне, но нещо спря думите й още преди да ги е изрекла. Женската й природа я подтикна да отговори, ала вроденото й достойнството й подсказа да замълчи. Красивите устни се понацупиха, но тя отметна глава назад и се разсмя весело, смях, който проехтя с цялата свежест на ранна майска утрин. Знаеше много добре, по-добре от всеки друг, какво бе накарало късогледата, вечно примижаваща Еди да намекне, че той бил охладнял в чувствата си, когато ставаше въпрос само за едно най-обикновено скарване между влюбени. Както често се случва, и сега нечий нос се бе сбърчил от завист заради момчето, което не спираше да се разхожда с колелото си нагоре-надолу под нейния прозорец. Само дето сега баща му не му разрешаваше да излиза вечер, за да може да учи за матурата, тъй като от изпитите зависеше дали ще вземе стипендия, за да отиде след гимназията да се учи за доктор в колежа Света Троица, също като брат си У.Е. Уайли, който участваше там в университетските колоездачни състезания. Е, сигурно малко нехаеше или не се досещаше какво точно чувства тя, онази тъпа болезнена празнота, онова изтръпване на сърцето, което понякога я пронизваше така мъчително. Но той бе все още много млад и може би с течение на времето щеше да се научи да я обича. В неговото семейство всички бяха протестанти, но от друга страна, разбира се, Гърти много добре знаеше Кой е пръв, а подире Му Пресветата дева, а после и свети Йосиф. Но той бе безспорно красив, с изящен нос и представляваше точно това, на което и приличаше: джентълмен до мозъка на костите си. Формата на главата му, особено отзад, когато беше без шапка, показваше, че не е обикновен човек, както и начинът, по който завиваше с колелото си покрай уличната лампа, без да държи кормилото с ръце, както и прекрасното ухание на скъпите му цигари, а освен това и двете бяха на една възраст, затова Еди Бродман я смяташе за толкова умна, защото той не отиваше да върти колелото си пред нейната малка, нищо и никаква градинка.

Гърти бе облечена най-обикновено, но без да загърбва вродения си вкус на жрица в храма на Нейно величество Модата, защото едно „може би“ вътре в нея й подсказваше, че е възможно да го срещне. Носеше спретната блузка в синьо електрик, която бе боядисала сама с помощта на пакетче домашна боя (защото според Илюстрован седмичник за дами, това щял да бъде модерният цвят за сезона), с красиво остро, дълбоко деколте и джобче за кърпичка (в което обикновено слагаше сгънат лигнин, напоен с любимия й парфюм, за да не увисва джоба от по-тежката кърпичка), както и моряшкосиня три четвърти пола, скроена според разкрача й, която перфектно подчертаваше тънката й изящна фигура. На главата си носеше малка кокетна сламена шапчица от тъмен широколистен камъш, обрамчена за контраст със син плюш, а от едната страна и брошка-панделка в същия цвят. Миналия четвъртък цял следобед бе обикаляла магазините да търси плюш в съответния цвят и най-накрая наистина успя да го намери на лятната разпродажба в Клари, точно това, което търсеше, малко позацапан, дето се бе въргалял по рафтовете, но почти не се забелязваше, трябваше й дължина от седем пръста за два шилинга и едно пени. Уши си го самичка и каква само радост изпита, когато изпробва новоукрасената шапка и направо засия пред прекрасния си образ, който огледалцето от стената й показа! Щом я сложи върху каната за вода, за да не се развали формата й, вече знаеше, че когато някои нейни познати я видят с нея, усмивката направо ще застине по лицата им. Обувките й представляваха последен крясък на модата (Еди Бродман много се гордееше, че е миньонче, но нямаше крак като на Гърти Макдауъл, която бе заковала идеалния номер пети и толкоз), с лачени бомбета отпред и една много дискретна катарамка точно върху високо извития й свод. Под полата се подаваше изящният й глезен със своите съвършени пропорции, както и част от добре оформените й крака — точно толкова, колкото трябваше, и нито инч повече — обути във фини копринени чорапи с по-гъста плетка на петата и широк ластик в горната част, където се хващаха за жартиера. Що се отнася до пликчетата на Гърти, те бяха обект на нейното най-грижливо внимание и, кой знае, може би на трепетни надежди и опасения като на всяко крехко създание на седемнайсет години (макар че вече бе на път да се сбогува и с тях), ала кой би имал толкова закоравяло сърце, че да я съди за това? Тя притежаваше четири чистички, спретнати чифта с много красива бродерия, три самостоятелни и едни в комплект с нощница и всеки един от тези четири чифта беше поръбен с ширит в различен цвят: розов, бледосин, бледоморав и граховозелен; когато ги взимаше от пералнята, тя обикновено ги простираше за малко навън, изплакваше ги в синка и после ги гладеше; у дома държеше ютията си върху парче тухла, за да й е винаги подръка, тъй като нямаше доверие на хората от пералнята, бяха й изгаряли не едно и две неща. Носеше синия чифт за късмет, като често се надяваше на чудо, защото това беше любимият й цвят, а и нали разправяха, че всяка булка трябва някъде по себе си да носи нещо синьо, защото зеленото, то се видя, което носеше онзи ден, й донесе само ядове, тъй като именно тогава баща му го затвори вкъщи да учи за междинната матура, а пък си мислеше, че може и да го види, тъй като тази сутрин, докато се обличаше, за малко да си обуе стария чифт наопаки, а това означаваше късмет и евентуална среща с любимия, ако се случи да ги сложиш наопаки, стига да не е в петък.

И все пак, и все пак! Този напрегнат израз на лицето й! Мъка я ядеше отвътре и сякаш нямаше край. Изтерзаното й сърце се отразяваше в очите й и какво не би сторила да можеше ей сегичка да се усамоти в малката си, уютна стаичка, където да даде воля на сълзите си, да се наплаче едно хубаво и така да се освободи от дълго стаяваните чувства, които давеха душата й. Без, разбира се, да прекалява, пък и тя знаеше как да плаче трогателно пред огледалото. Ти, Гърти, ти си най-красивата, казваше й то.

Игривите отблясъци на припадащия здрач затанцуваха върху едно безкрайно тъжно и умислено лице. Гърти Макдауъл крееше в напразни копнежи. Да, тя си знаеше от самото начало, че брачните й мечтания бяха нарочени да не се сбъднат, че няма да бият сватбени камбани за госпожа и господин Реджи Уайли от дъблинския колеж Света Троица (защото тази, която ще се омъжи за големия брат, ще бъде госпожа Уайли), нито ще фигурира в светските вестникарски хроники, в тях няма да пише, че госпожа Гъртруд Уайли е била облечена в луксозен сив тоалет, наистина конфекция, ала изящно гарниран с кожа от синя лисица. Той беше твърде млад, за да разбере. И едва ли някога ще повярва в любовта, рожденото право на жената. Добре си спомняше онази отдавна отминала вечер на празненството у Стуърс (тогава той още носеше къси панталонки), когато останаха сами и той й пусна ръка, прегърна я през кръста, а тя така пребледня, че дори устните й станаха бели като вар. Прошепна й малката ми със странно дрезгав глас и успя да открадне половин целувка (първата!), но всъщност целуна само върха на носа й, а после побърза да излезе от стаята, като подхвърли, че отива да вземе нещо за хапване и пийване. Припрян хлапак! Реджи Уайли никога не е бил човек със силен характер, а онзи, който ще ухажва Гърти Макдауъл, за да спечели сърцето й, трябва да бъде мъжко момче. И все да ти казват, че трябва да чакаш и да чакаш, а ето сега годината е високосна[2], ама скоро и тя ще се изниже. Идеалът й съвсем не е някой принц от приказките, който да положи в нозете й своята чудно красива, неземна любов, а по-скоро мъжествен мъж с лице, излъчвало сила и сдържаност, който още търси своя идеал, с коса, може би леко прошарена, който ще я разбере, ще я приюти в закрилническите си обятия, ще я притисне към себе си с жаркия плам на дълбоко стаената си страст и ще я приласкае с една дълга, предълга целувка. Ще бъде като в рая. За такъв човек копнееше тя през тази благоуханна лятна вечер. С цялото си сърце жадуваше да бъде единствено негова, да бъде невястата, обрекла му се вовеки веков в богатство и бедност, в болести и здраве, докато смъртта ни раздели, от днес нататък и завинаги.

И докато Еди Бродман буташе количката с бебето и държеше за ръка малкия Томи, тя се питаше дали някога ще дойде този ден, когато ще може да каже, че тя е неговата малка, любима съпруга. Тогава ще може да говори за себе си с момичетата до посиняване, и с Бърта Съпъл дори, и със сприхавата Еди, която сега през ноември ще навърши двайсет и една. Тя ще се грижи за него, ще му осигури всички удобства, защото Гърти е по женски мъдра и много добре знае, че мъжът умее да цени домашния уют. Нейните питки, с леко зачервена до златисто коричка, както и пудингът на кралица Ана, с най-вкусния яйчен крем, й бяха спечелили всеобщо признание, защото я биваше във всичко: и огън да накладе, и брашно да пресее, и то от онова, дето е смесено с бакпулвер, и крем да забърка — бъркането става само в една посока — от мляко и захар, и белтъци да разбие на сняг, но истината е, че не обичаше следващата част от ритуала, а именно яденето, особено в присъствието на много хора, защото се стесняваше и често се чудеше наум защо хората не се хранят с нещо по-поетично, като теменужки например, или рози, а освен това ще подреди всекидневната с вкус, ще има картини и гравюри, непременно и снимката на красивото куче на дядо Гилтрап, Гариоуен, което само дето не говори, иначе си е досущ като човек, ще тапицира столовете с пъстра сатинирана басма и ще има сребърна поставка за препечени филийки, подобна бе видяла в евтиния благотворителен базар, а и знаеше, че същите ги има във всички богаташки домове. Той ще бъде висок мъж с широки рамене (винаги си е мечтаела да има за съпруг висок мъж) с блестящи бели зъби и грижливо подрязани гъсти мустаци, ще отидат на сватбено пътешествие на континента (три невероятни седмици!), а после ще заживеят в малка, закътана, уютна къщичка, всяка сутрин ще закусват заедно, нещо малко, но изящно сервирано, само за тях двамата, а преди да излезе за работа, той ще прегърне силно прекрасната си малка женичка и за миг ще се вгледа дълбоко, дълбоко в очите й.

Еди Бродман попита Томи Кафри дали е свършил и когато той каза да, тя закопча късия му голф догоре и го шляпна да върви да играе с Джаки, като го смъмри да бъде добро момче и да не се бие. Но Томи й отвърна, че си иска топката, Еди му каза, че сега бебето си играе с нея и че ако рече да си я вземе, ще изяде един хубав пердах от нея, ала Томи тропна с крак и отсече, че топката си е негова, че си я иска и толкоз. Брей, опако дете! Но нали вече не носеше роклички и престилчици, значи малкият Томи Кафри е пораснал голям мъж. Еди го сгълча: не, това няма да го бъде, бързо да се маха от главата й, а после се обърна и към Сиси Кафри и й каза да не му отстъпва.

— Тогава вече не си ми сестра! — тросна й се лошото момче Томи. — Топката си е моя.

Сиси Кафри каза на бебето Бродман да погледне нагоре, ето тук високо, високо, да погледне към ръката й и хоп, бързо грабна топката и я хвърли на пясъка, а Томи само това чакаше — хукна презглава подире й, предоволен, че е станало неговото.

— Какво не бих дала за малко тишина и спокойствие — изсмя се Сис.

И взе да гъделичка и пощипва бузките на бебока, та да забрави за топката, после започна да го заглавиква и да чертае по лицето му: точен точка, запетая, тире, минус, обиколка; две ушички, две ръчички и тумбака с двата крака. Но Еди страшно се разсърди, чак свитки заизлизаха от очите й, защото на него всички му отстъпваха, всички го глезеха.

— И мен ме сърбят ръцете — изсъска гневно тя, — и май в него ще си ги почеша, ама няма да ти кажа по къде.

— По педупепепето! — изсмя си Сиси кръшно.

Гърти Макдауъл сведе поглед и се изчерви. Как е възможно, никак не подобава на една дама да говори такива неща на глас, Сиси би трябвало да се засрами и тя пак пламна в тъмнорозово, а Еди Бродман додаде, че господинът отсреща сигурно я е чул. Но Сис не даваше пет пари за това.

— Нека чува колкото си ще! — фръцна се тя, отметна глава назад и дръзко вирна нос. — Мога начаса да му го повторя, ако му е интересно.

Тая лудетина Сис с нейната ситно къдрава като стружки коса. Само като я погледне човек, и прихва да се смее. Например, когато те пита, искате ли моля ви се, китайски чай с младко от сланини, или като запарва чая, а мъжете зяпат като невидели боядисаните й с червено мастило нокти, как да не се пръснеш от смях, или пък когато иска да отиде до едното място, винаги заявява на всеослушание, че трябва да направи една кратка визита на любезност до госпожица Пишпиш. Това представляваше нейното красно Сисиречие. О, как да забрави човек оная вечер, когато бе облякла костюма на баща си, нахлупила шапката му, беше си нарисувала мустаци с обгорена коркова тапа и тръгна по улица Тритънвил с цигара в уста? Някой не дотича да й съмайтапничи, но на нея не й пукаше, защото носеше най-смелото и честно сърце, което някога е туптяло в женска гръд. При нея нямаше нищо скрито-покрито, беше твърде чаровна, за да бъде и благоразумна.

Ето че във въздуха се разля песента на многогласов хор и тържествените звуци на органа. Това беше молитвата на мъжкото дружество за въздържание, която се ръководеше от мисионера, преподобния Джон Хюс от Обществото на Иисус, молитвени броеници, проповеди и благословение на Божественото тайнство. Събираха се без оглед на социални различия и класи (и гледката беше много поучителна) в същата тази скромна църквица край морето, след бурите на този смазващ ги свят, коленичеха пред Непорочното зачатие, редяха литании в чест на Пресветата Дева от Лорето, умоляваха я да се застъпи за тях, с едно и също словно богатство, Пресвета Дево, най-дева от девиците, най-свята от светиците. Колко тъжно и томително звучеше тази молитва в ушите на клетата Гърти! Ако баща й бе успял да се изтръгне от лапите на демона алкохол, като даде църковен обет или поне като взима от онези прахчета, за които в Парсънс Уикли пишеше, че лекуват тоя порочен навик, сега може би щеше да се вози в карета и нямаше да има равна на нея. Колко пъти си го бе повтаряла, когато, потънала в мрачни предчувствия, седеше край гаснещата жар на огъня в камината, без да светне лампата, защото мразеше двойна светлина, или пък когато с часове стоеше мечтателно загледана през прозореца в дъжда, който почукваше върху ръждясалата кофа отвън и мислеше ли, мислеше. Но тази противна течност на покварата, която бе съсипала толкова много домове и съдби, бе хвърлила дългата си сянка и над нейното детство. Не, не, тя дори го бе виждала в родния си дом, как собственият й баща, жертва на превъзбудата от опиянителния алкохол и изпаднал в пълна самозабрава, го върши, защото ако имаше нещо, което Гърти да знае със сигурност, то бе, че човек, който посяга на жена, освен за да я погали нежно, е долен мерзавец и заслужава да бъде дамгосан с прозвището най-презрян от презрените.

Гласовете продължаваха да редят молитви на смирението пред Девата Всемогъща, пред Девата Всеопрощаваща. А Гърти, потънала в размисъл, ни виждаше, ни чуваше своите дружки, нито близнаците, залисани в момчешките си лудории, нито господина ей там откъм страната на Сандимаунт Грийн, за когото Сиси Кафри твърдеше, че често го виждала да се разхожда по брега. И въпреки че този господин никога не беше пиян, тя пак не би го искала за свой баща, защото беше твърде стар или поне така изглеждаше, но и заради лицето му (досущ като на доктор Фел) и заради червения му, пъпчив нос и жълтеникави мустаци, леко побелели точно под носа. Клетият папа! При всичките му кусури, тя още го обичаше, особено когато запее Кажи ми, Мери, как да те ухажвам или Моята любима в колибката ми край Роучел, и как двамата си приготвяха за вечеря салата от миди и маруля и я заливаха със салатен сос Лейзънби и после той изпяваше Луната изгря заедно с господин Дигнъм, дето умря ненадейно от удар и го погребаха, царство му небесно. Беше рожденият ден на майка й и Чарли си бе у дома, беше се прибрал за ваканцията, и Том също, и господин Дигнъм, и неговата госпожа, и Патси и Фреди Дигнъм и всички се курдисаха за обща снимка. Кой да си помисли тогава, че краят му е толкова близо. Сега вече почиваше в мир. И тогава майка й взе да му натяква, че това трябва да му е за урок до края на дните му, а той дори не успя да отиде на погребението, заради подаграта, а пък самата тя трябваше да ходи до града да му взима писмата и корковите мостри на Кейтсби от кантората, художествено стилизираните образци, достойни за обзавеждане и на дворец, които се славят с екстра качество и никакво износване, и винаги греят като пъстра, лъчезарна усмивка в дома ви.

Като дъщеря Гърти беше истинско съкровище, първа помощничка на майка си във всичко, ангел-хранител със сърце по-златно и от чисто злато. А когато се случеше майка й да изпадне в онези ужасни пристъпи на умопомрачително главоболие, кой друг да разтрие челото й с ментолов мехлем освен Гърти, макар че тя много се гневеше, когато майка й понечваше да смърка по щипка енфие и това бе единственото нещо, заради което двете си имаха разправии — това пусто енфие. Всички се възхищаваха от Гърти, обичаха я и смятаха, че е чудесна. Именно Гърти бе тази, която включваше газта от главния газопровод всяка вечер, и пак Гърти бе тази, която си беше закачила на стената в онова място, което никога не забравяше да варосва за дезинфекция веднъж на две седмици, картина от коледния календар на бакалина господин Тъни, изобразяваща отколешна идилия, на която се виждаше млад благородник, облечен като едно време и с триъгълна шапка, който поднасяше букетче цветя на любимата си по такъв един старовремски и много галантен начин през дървената решетка на прозореца й. Просто си личеше как зад този жест се крие цяла история. Цветовете бяха нежни и красиви. Тя беше облечена в ефирна бяла рокля и те застинала в такава една драматична поза, а джентълменът беше в шоколаденокафяви цветове и веднага си личеше, че е истински аристократ. Тя често се заглеждаше мечтателно в тях, докато киснеше в едното място да си върши работата, и усещаше собствените си ръце също толкова белонежни, колкото и нейните, с навити до лакътя ръкави, и си фантазираше за онова време, защото беше открила във фонетичния речник Уокър, който беше на дядо й Гилтрап, думата идилия и прочете точно какво означава.

Близнаците, нещо крайно необичайно за тях, се бяха заиграли като две благовъзпитани братчета, докато в един момент младият господар Джаки, който наистина бе страшно вироглав се шмугна зад топката и без да е негов ред, нарочно я ритна с все сила към покритите с водорасли зали. Нужно ли е да казвам, че още на мига Томи нададе възмутен вой, но за щастие господинът в черно, който седеше сам, любезно се притече на помощ и спря топката. Нашите двама шампиони надигнаха юначни гласове да шутира към тях, но Сиси Кафри, за да си няма неприятности, извика на господина да я хвърли към нея, ако обича. Господинът се прицели един-два пъти и я метна към Сиси Кафри, но тя се търкулна надолу по пясъка и спря точно под полата на Гърти край малката вадичка до скалата. Близнаците пак се разкрещяха да си я искат обратно, а Сиси й викна да я ритне към тях, та да види как ще се сбият за нея; Гърти отдръпна крака си назад, искаше й се тази тъпа топка да не беше стигала до нея, засили се да я ритне, но не улучи, което накара Еди и Сиси да се разсмеят.

— Не сполучиш ли, опитай се пак! — издекламира Еди Бродман.

Гърти се усмихна свенливо и прехапа горната си устна. Лека руменина се разля по деликатните й страни, ала тя бе решена да им даде да разберат, затова повдигна полата си, колкото да се прицели по-добре и ритна топката така настървено, че тя отскочи неочаквано далеч, а близнаците хукнаха подире й към крайбрежния чакъл. Разбира се, че това си беше чиста ревност, защото как иначе да привлекат вниманието на господина отсреща, който седеше и гледаше. Тя усети, че се облива в топла червенина, което при Гърти Макдауъл винаги бе признак на развълнуваност, това пламваше на бузите. До този момент двамата само си разменяха случайни погледи, ала сега, изпод периферията на новата си шапка, тя се осмели да го погледне в упор, и лицето, върху което падна взорът й насред припадащия сумрак, бледо и странно изпито, бе най-тъжното, което някога бе виждала.

Откъм отворения прозорец на църквата вятърът довя мирис на тамян, а заедно с него и уханните имена на онази, която бе заченала, без да се омърси с петното на първородния грях, ти, съсъд духовен, моли се за нас съсъд драгоценен, моли се за нас, съсъд всеотдаен, моли се за нас, моли се, розо мистична. И изтерзаните сърца стояха там, и тружениците, които едва изкарват насъщния, и безчет други, които бяха съгрешили и кривнали от правия път, с очи, насълзени от разкаяние, ала все така озарени от надежда, защото преподобният отец Хюс ги бе утешил със словата на великия светец Бърнард, който в прочутата си молитва към Пресветата Дева, най-благочестива от всички деви, бе казал, че тя най-добре умее да се застъпва за богомолците и освен това се знае още от време оно, че няма човек да е поискал закрилата й и тя да го е низвергнала.

Близнаците отново се заиграха, забравили за сдърпванията си, защото дертовете на детството са мимолетни като летен дъжд. Сиси продължаваше да бди над бебето Бродман и да го гъделичка, а то взе да гука щастливо и да пляска с бебешките си кунки във въздуха. Я да видим кой го няма, извика му тя и се скри зад гюрука на количката, а Еди го попита къде изчезна кака Сиси и тогава тя си подаде главата и извика ей ме на! — и, иска ли питане, на бебока това много му хареса. А после взе да го учи да казва папа.

— Кажи, мъничкото ми, кажи па-па. Ей така: па-па-па-па-па-па-па.

И той много се напрегна, за да повтори след нея, тъй като беше изключително интелигентен за своите единайсет месеца, това всички го твърдяха единодушно, както и доста едър за възрастта си, пък и пращеше от здраве, беше същинско съкровище във вързопче и един ден, в това спор нямаше, щеше да стане велик човек, така разправяха.

— Ха-па па ха паха.

Сиси избърса мъничката му устица с вече олигавения лигавник, настани го да седне по-изправен в количката и отново да каже не хапа, а папа, но точно когато взе да развързва повоите му, изкрещя ядосано, Боже Господи, защото бе прогизнал от мокротия, затова сгъна одеялото надве, обърна го откъм сухата му страна и пак го пъхна под него. Разбира се негово величество бебокът се разбунтува при тези тоалетни формалности и обяви негодуванието си на всеослушание:

— Уаааа, уаааааааа, уааааа.

Две големи красиви сълзи проправиха пътечка надолу по бузите му. Беше безсмислено да се утешава с не, бебчо, недей мило, нито да му викаш гъди-гъди, нито къде лази мишка, ала Сиси винаги измисляше нещо в такива случаи и този път набута в устата му цицката на шишето-биберон и младият варварин млъкна на мига.

Гърти се молеше мислено час по-скоро да махнат това врескало оттук, защото й действаше на нервите и вече не издържаше, както и онези две джеремета близнаците. Бе зареяла поглед към морето в далечината. Приличаше й на тротоарните рисунки с цветни тебешири, които правеше онзи мъж, и колко жалко, че ги оставяше да бъдат стъпкани и изтрити; вечерта пристъпяше заедно с неизменните облаци и фарът Бейли запали светлините си на нос Хаут, долиташе музика, както и аромат на тамян откъм черквата, полъхваше на мимолетни пориви. И докато съзерцаваше хоризонта, сърцето й не спираше да тупти забързано. Да, той гледаше именно към нея и погледът му бе някак многозначителен. Очите му я прогаряха така, сякаш искаха да стигнат до същността й, да прочетат душата й. Бяха прекрасни очи, невероятно изразителни, но дали заслужаваха доверие? Хората са толкова необясними. Ето, можеше от раз да каже, съдейки по тъмните му очи и по бледото му лице на интелектуалец, че е чужденец, досущ като онази снимка на Мартин Харви, идолът на всички матинета, с изключение на мустаците, разбира се, които тя предпочиташе, защото не беше маниачка на тема театър като Уини Рипингъм, която настояваше двете винаги да се обличат еднакво като в някаква си пиеса, но от мястото, където седеше, не можеше да види дали носът му е орлов или леко retrousse[3]. Носеше траур, това се виждаше, и обсебилата го дълбока скръб се четеше по лицето му. Какво ли не би дала да научи какво му се е случило. Той я гледаше изпитателно, съсредоточено и неподвижно; видял е как ритна топката, а вероятно щеше да види и лъскавите метални катарами на обувките й, ако се бе сетила навреме да седи с подпрени на палци ходила. Много се зарадва, че нещо я бе накарало да си обуе тънките копринени чорапи тази сутрин, като си мислеше, че може да срещне Реджи Уайли, макар че нямаше никаква надежда. Но ето, случи й се това, за което толкова често си бе мечтала. За нея то имаше голямо значение и лицето й засия, защото него искаше тя, защото усещаше инстинктивно, че той бе по-различен от другите. Самото сърце на момичето-жена литна към него, нейния отдавна бленуван съпруг, защото на мига разбра, че това бе именно той. И да е грешил, по-малко е било, отколкото грешили са към него, виждаше се, че е по-достоен за съчувствие, нежели за обвинение, но и да беше най-големият грешник, виновник, престъпник, пак пет пари не даваше тя, нека кой каквото ще да си мисли. Дори да беше протестант или методист, лесно щеше да го покръсти в правата вяра, стига да я обича истински. Има рани, които се лекуват единствено с балсама на сърцето. Тя бе жена и отгоре, а не като ония вятърничави, неженствени момичета, които бе познавал досега, онези колоездачки[4], които гледаха да разголят на показ онова, което нямат, докато тя, тя копнееше всичко да научи, всичко да прости, само веднъж да успее да го накара да се влюби в нея и да захвърли старите си спомени в забвение. Тогава може би той ще я прегърне нежно като истински мъж, силно ще притисне крехкото й тяло към себе си, ще я люби, неговото, само негово момиче, за него единствено отредена.

Прибежище за грешници. Утешителка на оскърбените. Ora pro nobis[5]. Правилно е казано, че който се моли в нозете й с вяра и постоянство, никога не ще се изгуби, не ще бъде низвергнат; и правилно е казано още, че тя е рай прибежен за душите оскърбени, защото сама е познала седемте скърби, пронизали собственото й сърце. Гърти можеше да си представи цялата картина в църквата с грейналите стъклописи на прозорците свещите, цветята и сините хоругви на различните братства на Пресветата Дева, и отец Конрой, който помага на каноника О’Ханлън в олтара, като все влизаше и излизаше с разни утвари, принасяше ги със смирено сведени очи. На същински светец приличаше, а и в неговата изповедня беше така тихо, чисто и тъмно, ръцете му бяха като от бял восък, и ако някога стане доминиканска монахиня, от онези, дето ходят в бели одежди, със скапуларий през рамо, тогава той може да идва в манастира и да я посещава за празника на свети Доминик. Беше й казал навремето, когато му сподели, че й е дошъл, и казвайки му, от неудобство се изчерви до корена на косите си, не вярваше, че той ще разбере, ала той й отвърна да не се безпокои, защото това е просто гласът на природата, че ние всички сме подвластни на нейните закони, тъй рече, че в този живот, пък и в другия, туй не е грях, защото това ни е завещано от самата женска природа, тъй както Господ Бог я е сътворил, после додаде, че дори нашата Пресвета Дева сама казала на архангел Гавриил нека ми бъде според както Си казал, нека ми бъде по думата Ти. Той беше толкова благ и свят и затова тя често се замисляше дали да не му ушие калпак за чайника, с рюшчета по края и с избродирани цветя, или да му подари часовник, ала беше забелязала, че си има часовник, стоеше на лавицата над камината: в бяло и златисто, и едно канарче, което се показваше от малката си къщичка, за да изчурулика колко е часът, отиваше там с цветя по време на четирийсетчасовото бдение[6], защото й беше трудно да измисли някакъв подарък, може би албум с цветни илюстровани картички с изгледи от Дъблин или някое друго място.

Досадните дребни джеремета близнаците пак започнаха да се джавкат и Джаки хвърли топката надалеч към морето и двамата се втурнаха подире й. Маймунчета същи, книга не знаят да отворят. Трябва да изядат по един здрав пердах, че да се научат къде им е мястото — и двамата! Сиси и Еди панически викнаха подире им да се връщат веднага, защото се бояха, че приливът може да ги залее ей сегичка и да ги отнесе.

— Джаки! Томи!

Кой ти слуша! Никакво внимание, все едно на стена говориш! Тогава Сиси рече, че за последен път ги извежда навън. Скочи, пак им извика и хукна надолу по склона, профуча покрай него, отметна назад коси с доста приличен цвят, ала не много гъсти, а и как да са гъсти, като непрекъснато ги цапотеше с каквото й падне, вечно втриваше нещо в главата си и не помисляше да си пусне дълга коса като другите, защото с какво иначе да привлече вниманието към себе си. Тичаше с широки крачки като гъсок и много чудно, че не успя да сцепи прекалено тясната си пола, защото Сиси Кафри си беше истинска мъжкарана, отракано парче, и не пропускаше случай да се изфука, пък и умееше да тича бързо, но сега нарочно се кълчеше, за да може той да види края на фустата и кльощавите й крака колкото е възможно по-нагоре. Ако се случеше сегичка да се спъне в нещо и ненадейно да се преметне презглава, щеше да й бъде за урок, задето се бе качила на тези високи френски токове, само и само да изглежда по-висока. Да се пльосне по очи, това й трябва! Чудна картинка ще се получи! Едно очарователно демаскиране пред очите на джентълмена.

Кралицо на ангелите, кралицо на патриарсите, кралицо на пророците, на всички светии, молеха се те, кралицо на най-святата молитвена броеница[7], а после отец Конрой подаде кадилницата на каноника О’Ханлън и той сложи вътре тамян и прекади Светите дарове, а Сиси Кафри хвана близнаците и ръцете я засърбяха да ги зашлеви едно хубаво, но не го направи, защото си помисли, че господинът може да я гледа, ала самата фина е, че никога в живота си не е правила по-голяма грешка, тъй като Гърти и без да гледа, виждаше, че той не откъсва очи от нея, а после каноникът О’Ханлън върна кадилницата на отец Конрой, коленичи, вдигна очи съм Светите дарове, а хорът запя Tantum ergo[8], а тя си тактуваше с крак, докато музиката се усилваше и притихваше точно при Tantumer gosa cramen turn[9]. Цели три шилинга и единайсет пенса плати за онези чорапи в Спароус на улица Джордж във вторник, не, в понеделник преди Великдена, ама нямаха никакъв дефект, и точно тях гледаше той сега, тънки, фини, а не като другите й, всекидневните, дето на нищо не приличаха (виж ти каква нахалница!), добре че той имаше очи сам да види и да различи.

Сиси тръгна по брега с близнаците и тяхната топка, с шапка, неугледно килната на една страна след голямото тичане; наистина приличаше на повлекана, помъкнала след себе си двамата калпазани, тънката й блуза, която бе купила само преди две седмици, висеше на гърба й като парцал, част от фустата й се подаваше от едната страна, изобщо — истинска карикатура. Гърти свали шапката си за миг, колкото да се пооправи и ето: по-красива, по-изящна глава, обрамчена с кестеняви къдрици никога не се е виждала да краси толкова млади плещи, едно сияйно видение, наистина, почти влудяващо те в своето лъчезарие. Човек трябва да пропътува безброй дълги мили, за да срещне толкова красива глава, толкова благоуханни букли. В ответ на жеста си тя видя пламналото му лице, почти усети обожанието в погледа му, от което я полазиха приятни тръпки. Сложи отново шапката си, така че все пак да може да поглежда изпод периферията й, и щом улови разпаления му поглед, затаи дъх и нервно кръстоса крак връз крак, така че да се вижда кокетната й катарама. Той я гледат; както змия гледа жертвата си. Женският инстинкт й подсказа, че е събудила дявола у него и при тази мисъл жарка, яркочервена руменина се разля от шията чак до челото й, докато прекрасната бледност на лицето й заблестя в нежнорозово.

Еди Бродман също наблюдаваше внимателно, бе присвила очилатите си очи към Гърти, с устни, изкривени в ехидна усмивка, като дърта детегледачка, която се прави, че уж гледа бебето. Малка проклета досадница това е тя и винаги е била, именно затова с никого не се разбираше, защото много обичаше да си пъха носа където не й е работа. И тя се обърна към Гърти:

— За какво си се замислила?

— Какво? — попита я Гърти с усмивка, разкриваща най-белите зъби на света. — Мисля си, че вече стана късно.

Именно защото толкова много й се искаше да махнат тези нахални близнаци и бебето оттук и да ги отведат право в къщите им, затуй така деликатно й намекна, че вече е късно. А когато Сиси се приближи до Еди, тя я попита колко е часът и госпожица Сиси, непоправимата устатница, която на всичко имаше готов отговор, й каза, че е четвърт без петнайсе, време за целувки, знай се. Но Еди наистина искаше да знае, защото им бяха казали да се приберат по светло.

— Чакай! — рече Сиси, — ще попитам чичо ми Питър, ей там, да ми каже колко е часът според неговата главоблъсканица.

Тръгна към него, а когато той я видя да приближава, Гърти забеляза как извади ръка от джоба си, стана неспокоен, започна да си играе с верижката на часовника и зарея поглед към църквата. Макар и страстна натура, направи й впечатление как умееше да се владее с помощта на огромната си воля. В един миг стоеше обсебен от нейното изящество и не виждаше нищо друго, но още в следващия сам се изтръгна от унеса си, само за миг се преобрази в сериозен и сдържан джентълмен и всяка извивка на изисканата му осанка излъчваше мъжко самообладание.

Сиси му се извини за безпокойството, но дали ще има нещо против да й каже колко е часът и Гърти го видя как извади часовника си, долепи го до ухото си, вдигна поглед, прокашля се и рече, че съжалява, но часовникът му е спрял, ала според него би трябвало да минава осем, защото слънцето залезе. Звученето на гласа му създаваше впечатление за образован човек, и макар да говореше спокойно и отмерено, в кадифените тонове на речта му се усещаше едва доловим трепет. Сиси каза благодаря и се върна с изплезен език, после избълва, че на чичкото не му работят часовникарските чаркове.

После запяха втория куплет от Tantum ergo и каноникът О’Ханлън отново се изправи и прекади Светите дарове, и пак коленичи и пошушна на отец Конрой, че една от свещите ще запали цветята, и отец Конрой стана и бързо отиде да оправи работата, а Гърти видя как господинът взе да навива часовника си, заслуша се в механизма му, докато тя прекръстоса крака на няколко пъти. Свечеряваше се, но все още се виждаше, и през цялото време, докато навиваше часовника си или каквото там вършеше, той не откъсваше поглед от нея, после го прибра и отново пъхна ръце в джобовете си. Усети как я обзема непреодолимо вълнение и начаса разбра по изтръпналия си череп и смъдежа в корсета, че май пак ще й идва, защото и миналия месец й дойде, когато подряза косата си според лунния календар. Ето, пак я фиксираше с тъмните си очи, сякаш жадно изпиваше с поглед всеки щрих от снагата й в божествено преклонение пред светилището й. Ако изобщо някога мъжки поглед е излъчвал страст и неприкрито обожание, то той се виждаше сега с просто око върху неговото лице. Той е отправен към теб, Гъртруд Макдауъл, и ти го знаеш.

Еди се стягаше да си тръгват, понеже бе крайно време, и Гърти забеляза, че лекият намек, който бе подхвърлила, е попаднал в целта, защото по брега ги чакаше дълъг път, докато стигнат до мястото, където количката можеше да се избута нагоре, и Сиси взе шапките на близнаците, среса косите им, пооправи, разбира се, и собствената си прическа, а каноникът О’Ханлън изправи снага във филона си и сръчка отец Конрой по врата да му подаде листовете, от които да чете, и той изчете Panem de coelo praestitisti[10], а Еди и Сиси през цялото време си говореха за времето, обърнаха се и към Гърти, ала тя не можеше да им отвърне със същото, а само с убийствена учтивост, когато Еди я попита дали още тъгува по изгубения си любим, с което направо я срази. Гърти премига смутено. Очите й заискриха с леден блясък, зад който се криеше неизмеримо презрение. Заболя я. О, това я засегна дълбоко, защото Еди умееше много спокойно и уж небрежно да казва неща, с които знаеше, че ще я уязви, досущ като някоя зловеща вещица, каквато си и беше. Гърти бързо разтвори устни да оформи думата, ала едва успя да преглътне сълзите си, които стягаха гърлото й; така крехка, така съвършена, така красиво изваяна беше тя, момиче, за което би могъл да си мечтае всеки художник. Той, разбира се, нехаеше, и представа си нямаше колко много го обича тя. Безотговорен измамник, своеволен и лъжовен като всички мъже, той не би могъл да разбере какво е означавал за нея, и ето че сините й очи за миг плувнаха в парещи сълзи. Приятелките й я гледаха изпитателно и безжалостно, но тя бързо се стегна и погледът й засия с измамно безгрижие, о, как копнеел: да им натрие носа.

— О! — отвърна им Гърти със светкавична бързина, изсмя се и отметна назад гордата си глава, — нали е високосна година, значи мога и сама да хвърлям мрежите си накъдето пожелая.

Думите й прозвучаха с кристална яснота, по-звучни и от гукането на гълъб-гривяк, и като с нож прерязаха тишината. Нещо в младежкия й глас подсказваше, че не е момиче, с което можеш да си играеш безнаказано. А що се отнася до господин Реджи с неговото вечно перчене и, разбира се, пари зад гърба си, нищо не й костваше да го зареже от раз и толкоз, защото е боклук, и за нищо на света не би се отметнала от решението си, дори ще скъса глупавата картичка, която й бе изпратил, на десетина най-ситни късчета. А след това, само да посмее отново да интимничи и да й се натрапва, тогава ще го погледне с едно толкова добре премерено презрение, че ще го смрази на място. Физиономията на недораслата дребна госпожица Еди увисна унило и Гърти не можеше да не забележи как помръкна като буреносен облак, макар и да знаеше, че отвътре кипи и беснее, ала не го показваше, малката мръсна кучка, защото стрелата я удари право в целта, в нейната долна и крайно недостойна ревност, а и двете знаеха много добре, че Гърти е доста по-различна, че живее в свой свят, че не е като тях, и също така, че има един, който разбира това и го вижда, да, това е положението, харесва ли им или не, налага се да го преглътнат, друго не им остава!

Еди изправи бебето Бродман в количката, приготви го за тръгване, а Сиси прибра топката, лопатките и кофичките, тъй като беше крайно време, Сънчо вече бе тръгнал към децата по къщите и по-специално към младия господар, Бродман младши, а Сиси му каза, че трябва да побързат, защото се мръква и на бебето му се нани, дето е толкова сладко, като картинка е, и какви засмени очички е ококорило, и Сиси го смушка на шега, боцна го в издутото коремче, а бебето, без много да му мисли, сефтоса новото си лигавниче с прясна порция слюнки.

— О, не! По дяволите! — възнегодува Сис. — Оплеска лигавника.

Наложи се да обърне внимание на това малко contretemps[11], но за нула време успя отново да въведе ред и порядък.

Гърти едва сподави неволния си възглас, покашля се нервно, а Еди попита какво толкова има, и Гърти аха да й отвърне нещо, но нали си беше дама до мозъка на костите, отмина го с ненадмината тактичност, като каза, се е заслушала в молитвопението, защото точно тогава екнаха камбаните от църковната кула и огласиха притихналото крайбрежие, тъй като каноникът О’Ханлън се изправи в олтара с раменната си преметка, която отец Конрой му бе сложил върху плещите и даряваше благословия на паството със Светите дарове в ръце.

Колко вълнуваща беше тази гледка на фона на спускащия се мрак, последен поглед към Ерин ти хвърли, напевната мелодия на вечерните камбани, когато от обвитата в бръшлян камбанария панически излетя прилеп, защура се из сумрака на сенките, напред-назад, нагоре-надолу с тънък пронизителен писък на уплаха. А тя вдигна очи към светлините на морските фарове, които блещукаха толкова живописно, че й се прииска да вземе кутия с боички, защото й бе по-лесно да нарисува пейзаж, отколкото портрет, а скоро и фенерджията щеше да тръгне на вечерната си обиколка покрай двора на презвитерианската църква, после по сенчестото авеню Тритънвил, където двойките излизаха на разходка, да пали ред поредом уличните лампи, една от които се намираше близо до нейния прозорец, където Реджи Уайли правеше кръгчета с колелото си със свободен венец, точно както беше чела в онази книга Фенерджията от госпожица Къминс, авторката на Мейбъл Вон и други разкази. Гърти си имаше своите мечти, за които никой не знаеше. Тя обичаше да чете поезия и когато Бърта Съпъл й подари онзи прекрасен споменик с корици в коралов цвят, за да си записва мислите, тя го постави в чекмеджето на тоалетката си, която, макар и да не беше някаква изящна мебел, бе винаги най-педантично почистена и подредена. Именно там пазеше и другите си девически съкровища, гребените с кокалена дръжка, значката с Дева Мария и младенеца, шишенцето розово масло, молива за вежди, алабастровата кутийка, панделките за смяна, които трябваше всеки момент да дойдат от пералнята освен това имаше и някои красиви мисли, записани вътре с лилаво мастило, което бе купила от книжарницата на Хели на улица Дейм, защото смяташе, че и сама може да пише поезия, стига да съумее да се изрази както в онова стихотворение, което толкова много й бе харесало, че си го преписа от вестника, който намери една вечер, захвърлен в зеленчуковите лехи. Идеалът мой, дали това е той? — така се наричаше и беше от Луис Дж. Уолш от Магерафелт[12], а после имаше и нещо за здрач, дали ти нявга? и много често, така се случваше, че красотата на поезията, тъй тъжна в мимолетната си прелест, замъгляваше очите й с безмълвни сълзи и тя ридаеше за това, че годините отлитат, минават покрай нея безвъзвратно, изплъзват й се една по една и поради тоз един-единствен неин недъг знаеше, че няма защо да се бои от съпернички, а това всъщност си бе просто един нещастен случай надолу по хълма Далки и тя винаги се е мъчела да го прикрива. Но чувстваше как на това трябва да се сложи край. Щом усещаше магическото обаяние на неговите очи, значи нямаше защо да се дърпа. Любовта се присмива на ключаря. Тя ще направи голямата саможертва. Само и само да стане довереник на мислите му. За него тя ще бъде най-скъпа в целия свят и дните му ще позлати с неземно щастие. Но съществуваше и този най-важен от въпросите, защото тя умираше от любопитство да научи дали е женен или вдовец, загубил жена си, или пък го бе сполетяла някаква друга трагедия, като онзи благородник със странното име от страната на песните[13], който трябвало да я изпрати в лудница, да бъде груб към нея, ала подтикван единствено и само от любов. Но дори ако — какво тогава? Има ли значение? Но нали вродената й изтънченост се отдръпваше инстинктивно от всичко грубо и недодялано. Тя ненавиждаше онези хора, като пропадналите жени например, които кръстосваха алеята с квартири под наем край река Додър, излизаха с наблизо разквартируваните войници или с всевъзможни други натрапници, без да мислят за моминската си чест, като позорят целия женски род, а после, както често се случва, приключваха в полицейския участък. Не, не: за нищо на света! Те ще си останат просто добри приятели, като големия брат и неговата по-малка сестра, без онова другото, въпреки условностите на Обществото с главно о. Може би скърбеше за някоя голяма своя стара любов. Ала тя бе сигурна, че умее да разбира. Ще се опита да разбере и него, въпреки че мъжете са толкова различни. Старата любов, тя чака, очаква с протегнати напред белеещи се ръце, със сини молещи очи. Ти, мое сърце! Тя няма да се прекърши, ще следва своята любовна мечта, повелите на сърцето, които й нашепват, че той целият е неин, единственият мъж в света единствено за нея, защото любовта е вещ водач. Нищо друго няма значение. Да става каквото ще, тя ще стане буйна, безразсъдна и свободна.

Каноникът О’Ханлън върна Светите дарове обратно в храмовата хранителница и хорът запя Laudate Dominum omnes gentes[14], после заключи вратата на хранителницата, защото службата бе приключила и отец Конрой му подаде шапката да си я сложи, а сръдливата Еди я попита няма ли да тръгне с тях, ала в същия миг Джак Кафри извика:

— О, Сиси, погледни!

И всички вдигнаха очи, да не би да е разсеяна светкавица или що, и Томи също погледна през дърветата до църквата и ги видя: сини, после зелени, после лилави.

— Това са фойерверки! — извика Сиси Кафри.

И всички хукнаха презглава надолу по брега, за да надникнат над къщите и камбанарията, Еди с количката и в нея бебето Бродман, и Сиси, която държеше Томи и Джаки за ръце, за да не паднат, докато тичат.

— Хайде, Гърти! — извика й Сиси. — Това са фойерверките при базара.

Ала Гърти беше непреклонна. Нямаше никакво намерение да подтичва подире им като някакво кученце. Щом искат, да търчат като гламави — тяхна си работа, тя обаче ще остане тук, затова им отвърна, че от мястото ся вижда по-добре. Очите, които не се откъсваха от нея, раздвижиха кръвта й. За миг тя се вторачи в него, срещна погледа му и сърцето й — аха да изхвръкне. Нажежена до бяло страст се четеше в лицето му, страст безмълвна като гроб, и с това я спечели докрай. Най-сетне останаха сами, без други хора, които да си пъхат носа и да пускат подмятания, и тя разбра, че на него може да се вярва до смърт, сигурен, стабилен и надежден, може да се разчита докрай, човек с непоколебима чест и достойнство. Ръцете и лицето му се движеха, прониза я трескава тръпка. Наведе се силно назад, уж да види фойерверките, хвана коляното си с ръце, за да не падне, докато гледаше нагоре; наоколо нямаше жива душа, само той и тя, когато му показа красивите си, добре оформени крака, ето ей така, меки, изящни, леко закръглени и сякаш долови задъханото му сърце, дрезгавото му хриптящо дишане, защото тя знаеше всичко за онази страст на мъжете и как бързо се разпалва, защото Бърта Съпъл й беше разказвала веднъж, като преди това я накара да се закълне в живота си, че на никого няма да каже за господин квартиранта, който живееше при тях, изпратен от Съвета по пренаселените области и който си бил изрязал от вестници и списания снимки на онези танцьорки с вдигнати във въздуха поли и крака, и тогава й прошепна, че правел нещо пред тях, нещо не много редно, за което обикновено си фантазираш в леглото. Но онова бе съвършено различно от това тук, защото въобще не можеше да се сравнява, тъй като тя почти усещаше как той я приласкава, придърпва лицето й към своето, почти усещаше и първия плах и пламенен допир на красивите му горещи устни. Освен това съществува и опрощение, стига да не си стигнала докрай преди да се омъжиш, а освен това сигурно има и жени свещенички, които ще те разберат и без думи, а също и в очите на Сиси Кафри често бе виждала да блести онзи замечтан поглед, което значи, че и тя, Боже Господи, и Уини Рипингъм също подлудяват пред актьорски снимки и освен това, и то пак заради онова, другото нещо, което все не можеше, все не биваше.

Джак Кафри им извика да гледат, последва втора заря и тя изпъна тяло още по-назад, жартиерите й бяха сини, в тон, ала ето че се зазяпаха и разкрещяха виж, виж, ето ги фойерверките и тя се изпъна още по-назад и назад, уж да ги види и нещо странно се разхвърча във въздуха, нещо смътно, насам-натам, в тъмното. Тогава зърна дългата римска ракета[15], която профуча над дърветата, издигна се високо, високо сред напрегнатата тишина, всички бяха затаили дъх от вълнение, докато ракетата продължаваше да свисти все по-високо и по-високо, и тя трябваше да се навежда все по-назад и по-назад, за да я проследи с поглед нависоко, нависоко, ето, още малко, още малко и ще я изгуби от очи, а лицето й се обагри в божествено омайна руменина от това напрягане, от това навеждане назад и тогава той видя и други неща, гащите й от нансук, тъканта, която галеше кожата, по-добра от зеленикавата петиуид от по четири шилинга и единайсет пенса, защото са бели, а тя му позволяваше, и тя видя, че той видя, и тогава ракетата се издигна толкова високо, че за миг престана да се вижда, и всяка фибра на крайниците й тръпнеше и трепереше от това навеждане назад, а пред него се откри пълна гледка нагоре-нагоре над колената й, чак докъдето никой никога не я беше виждал, дори когато се люлееше на люлката или нагазваше във водата с вдигната пола, ала не чувстваше никакъв срам, нито пък той, който не откъсваше очи най-развратно, защото не можеше да устои на гледката, на това прекрасно и доброволно разкриване, разголване наполовина, подобно на онези танцьорки, които се държат така безсрамно пред господата, дето стоят под тях и зяпат нагоре, зяпаше и той, зяпаше, зяпаше. Зарад него с удоволствие би извикала задъхано, сподавено, би протегнала снежнобелите си тънки ръце към него би усетила устните му върху бялото си чело, викът на младата моминска любов, кратък пресеклив стон, изтръгнат от нея, стон, който е проехтявал през вековете откакто свят светува. Тогава ракетата избухна и бум! и О! римската ракета експлодира, изсъска с дълбока въздишка О-о-о! и всички извикаха вкупом О! О! като в захлас, и тя бликна отведнъж, блъвна струя от златен дъжд и тънки като косъм нишки, които се поръсиха отгоре и ах! бяха като изумрудени капки роса, като звезди, които се сипеха в златисто, О, че прелест! О-о-о, че сладост, сладост-радост!

После всичко се стопи, изчезна като роса в сумрака: тишина навред. Ах! Тя го погледна крадешком, докато се привеждаше напред, плах припрян поглед на тягостна боязън, на срамежлив упрек, под напора на който той се изчерви като момиче. Той отново се облегна на скалата там отзад. Леополд Блум (защото това беше именно той) стои безмълвен, със сведена глава пред тези момичешки безхитростни очи. Какво животно се оказа! Така да я засегне. Една невинна и неопетнена душа го зове и умолява, а той, кибик нещастен, как й отвръща на това? Мерзавец значи. Точно той от всички хора! Ала в очите му блести безмерно милосърдие, а за него се полага опрощение, макар сгрешил човек, макар извършил тежък грях или от пътя кривнал. Трябва ли едно момиче всичко да си казва? Не, хиляди пъти не и не. Това ще бъде тайна помежду им, само тяхна, сами в заслона на сумрака, наоколо няма жива душа, която да узнае, да ги издаде, само малкият прилеп, дето притихнало пори вечерния покой напред-назад, ала матките прилепи, те не говорят.

Сиси Кафри изсвири с уста, както правят момчетата на футболното игрище, за да се изфука, че е голяма мъжкарана и всичко умее, после се провикна:

— Гърти! Гърти! Тръгваме. Хайде с нас! Там отгоре се вижда по-добре.

На Гърти обаче нещичко й хрумна, една от малките хитрини на любовта. Пъхна ръка в джобчето на блузата си, извади лигнинената кърпичка и му помаха в ответ, без да му дава друг знак, после я пъхна обратно. Дали пък не е твърде далеч, за да. Тя се изправи. Това за довиждане ли беше? Не. Просто трябва да върви, но двамата отново ще се срещнат, там, и тя точно за това ще си бленува дотогава, до утре, потънала в мечтания за вчерашната вечер. Изпъна снага в цял ръст. Душите им се срещнаха в елин последен продължителен поглед, а очите, които стигаха чак до сърцето й, грееха със странен блясък и ето че се впиха с омая в миловидното й като разцъфнало цвете лице. Усмихна му се плахо, вяло, блага усмивка на великодушно опрощение, усмивка на мъчително преглътнати сълзи и така се разделиха.

Бавно, без да се обръща назад, тя тръгна по неравния бряг към Сиси, към Еди, към Джаки и Томи Кафри, към малкото бебе Бродман. Беше се свечерило, а пясъкът бе пълен с камъни и клечки, с хлъзгави водорасли. Тя крачеше със смълчано, сдържано достойнство, така типично за нея, но и някак много внимателно, полекичка, защото Гърти Макдауъл беше…

С неудобни обувки ли? Не. Беше куца! О!

Господин Блум я изгледа, докато се отдалечаваше куцешком. Клетото момиче! Значи затова я бяха зарязали, като хукнаха да гледат фойерверките. Беше си помислил, че има нещо странно във вида й. Изоставена красавица. У жената такъв един недъг изглежда десет пъти по-лош. Но прави хората вежливи. Добре, че не знаех, докато ми се докарваше. И пак, каква похотлива палавница се оказа! Не че имам нещо против. От чисто любопитство винаги — както и с калугерка, или негърка, или очилато девойче. Онази късогледата е също деликатна. Предполагам, че е пред месечен цикъл, тогава стават лесно възбудими. Днес имам ужасно главоболие.

Къде оставих писмото? Да, добре. Мъчат ги всевъзможни налудничави щения. Лижат пенита и пенсове. Едно момиче от метоха Транкила, каза ми го онази монахиня, обичало да души миризмата на нефт. Предполагам, че девствениците в крайна сметка полудяват. Сестро? На колко жени в Дъблин им е дошло днес? На Марта като нищо. Нещо витае във въздуха. Трябва да е от луната. Но тогава защо всички жени нямат менструация едновременно, искам да кажа, в крак с луната? Май зависеше от това кога са родени. Или пък тръгват заедно от стартовата линия, а после графикът се разцентрова. На Моли и Мили понякога им съвпада. Както и да е, нали се възползвах от случая. Добре, че не го направих в банята тази сутрин над глупавото й, бих искала да те накажа, писмо. Наваксах си отчасти с онзи трамвай сутринта. Само дето мошеникът Маккой ме спря, и то без да има какво да ми казва. Жена му с турнето в провинцията, куфарът, пискливият й луничав глас. Благодаря за дребната услуга. И евтино при това. Винаги на ваше разположение. Защото сами си го просят. Имат вроден ищах. На стада, на стада се изливат от канторите всяка вечер. Но по-добре не рискувай. Ако се случи да не са на кеф, на теб си го изкарват. Жива риба, живо уловена, насам! Жалко, че няма как да се видят отстрани. Мечтания за издут до пръсване маркуч. Къде беше това? А, да. Мутоскопските[16] картини на улица Кейпъл: само за мъже! Любопитният Том, всички си падат по еротични сценки. Шапката на Уили и какво правеха момичетата с нея. Дали наистина са заснети или всичко е нагласено? И дамското бельо върши същата работа. Опипваш извивките под домашния пеньоар. И това им стига да се възбудят. Цялата белея, ела ме омърси. А те пък как обичат да се контят една друга за жертвоприношението. Мили умираше да се издокара с новата блуза на майка си. Отначало. Какво ли не слагат по себе си, за да има какво да събличат след това. Моли. Защо ли й купих онези виолетови жартиери? А и ние не падаме по-долу: вратовръзката, която носеше, прекрасните му чорапи и обърнатите маншети на панталона. И чифт гетри, онази вечер, когато се видяхме за пръв път. Прекрасната му риза блестеше от белота под неговите къдри какви? Смолисточерни. Ами какво ще стане, ако всяка жена губи от чара си с всяка игла, която сваля от дрехите си. Забодени с игли. О, Мери на гащите иглата си изгуби. Издокарват се така, че акъла да ти вземат. Модата е част от тяхното очарование. Тъкмо влязат в крак с нея и тя вземе, че се промени. Но в Изтока не е така: Мария, Марта: и сега, и тогава. Разумна оферта, не е за изпускане. Нито за избързване. Бързат само на сбогуване. Никога не забравят среща. И как умеят да налучкват. Вярват в случайността, защото самите те са като нея. А другите, които са останали на сухо, веднага гледат нещо да й се присмеят. Ами приятелките съученички, вечно прегърнати, или с преплетени пръсти, все се целуват и си шепнат безсмислени тайни в манастирската градина. Монахините с бледи като восък лица, с прилепнали шапчици, с молитвени броеници, насам-натам, отмъстителни и зли, задето изпускат нещото, не могат да го имат. Бодлива тел[17]. Не забравяй, пиши ми. Аз също ще ти пиша. А няма ли? Моли и Джоузи Пауъл. Но само докато се появи господин Половинката-ми, после от дъжд на вятър. Жива картинка! О, погледни, прави Боже, кой е това! Как си? Как я караш? Какво правиш? Целувка, ах, колко ми е приятно, целувка и чао! Вечно една друга кусури си намират. Ах, прекрасно изглеждаш. Сродни души, непрекъснато си показват зъбите, уж в усмивка. Колко зъба са ти останали в устата? А щипка сол няма да си подадат при нужда.

Ах!

Да не си наоколо, като им дойде. Начумерват черни, дяволски лица. Моли често ми казваше, че всичко й тежи, дори предметите й се струват по цял тон. Почеши ме по ходилото. О, точно там! Ох, колко ми е хубаво! Чак на мен ми ставаше хубаво. Трябва да си почиват в такива дни. Дали е опасно да го правиш тогава? Е, поне в едно отношение е безопасно. Млякото се вкисва, струните на цигулката се късат. Цветята повяхват[18], да, чел съм го някъде. Освен това нали твърдят, че ако цветето, с което се е накичила, увехне, значи е голяма флиртаджийка. Та те всички са. Тя май разбра, че аз. Когато се чувстваш така, винаги си намираш майстора. Хареса ли ме или какво? Дрехите, те друго не гледат. Винаги ще познаеш ухажора: наконтен с якички и ръкавели! И лъвовете, и петлите, и елените, и те така правят. Но в същото време може да се окаже, че тя предпочита небрежно разхлабена вратовръзка или нещо друго. А панталоните? Да предположим, че аз, когато бях? Не. Полекичка. Не обичат грубата игра. Целувка в тъмното и на никого не казвай. Видя нещо у мен. Какво ли? По-скоро такъв като мен, си вика, отколкото някой поетичен мърльо с мазна брада и сплъстена лимба над дясното стъкло на очилата. Та да трябва да му помага и в буквите, и буквално. На моята възраст трябва да се грижа повече за външния си вид. Затова не й се оставих да ме види в профил. И знае ли човек? Красиви момичета се омъжват за грозни мъже. Красавицата и звярът. Не мога, нищо не мога без Моли. Свали си шапката специално, за да ми покаже косата си. Купила я с широка периферия, за да скрива лицето й, та когато срещне някой, който може да я познае, просто да сведе глава или да почне уж да мирише букетчето цветя. Косата им ухае по-силно като се разгонят. Спечелих цели десет шилинга за изпадналите от ресане коси на Моли, още когато бедствахме на улица Холс. И защо не? Ами ако и той й дава пари? Защо не? Всичко това са предразсъдъци. Тя струва десет, петнайсет шилинга, дори повече от лира! И всичко това за нищо. Куражлийка. Госпожа Мариън. Дали пак не забравих да напиша адреса както върху оная картичка, която изпратих на Флин? Ами когато отидох в Дримис без вратовръзка. Така се бяхме скарали с Моли, че не бях на себе си от яд. Не, спомням си. Ричи Гулдинг. Това е друг случай. Нека му тежи на съвестта. Странно, как така часовникът ми е спрял точно в четири и половина. От праха. Използват акулово масло да ги почистват, сигурно ще мога и сам. Точно така. Било е точно когато той, тя?

О, направил го е с нея. В нея. И тя. Стореното — сторено.

Ох!

Господин Блум внимателно приглади влажната си риза. О, Господи, тази малка куца харпия. Започвам да усещам онази лепкава студенина. Вторичният ефект не е много приятен. Какво да се прави, трябва някак да се преглътне. На тях нищо им няма. Може би дори се чувстват поласкани. После право у дома, топлата попара за вечеря, коронните молитви с децата. Не е ли така? Като я видиш в такава светлина, и всичко ти се отщява. Нужни са повече декори, руж, костюми, заучени пози и музика. Името също е важно. Любовта на актрисите. Нел Гуин, госпожа Брейсгърдъл, Мод Бранскум. Завесата се вдига. Сребърно лунно сияние. Появява се девойка с дълбоко разчувствана гръд. Любов единствена, с целувки обсипи ме. Въздействено. И силата, която вдъхва на мъжа. В това е цялата тайна. Добре, че си пуснах водата на излизане от Дигнъм. От сайдера беше. Иначе нямаше така да ме пришпори. След това обаче, велико облекчение, ще ти се да запееш. Lacaus esant taratara[19]. Да речем, че я бях заговорил. За какво? Това е лоша идея, ако предварително не си си наумил как да приключиш разговора. Попиташ ги нещо, а те ти отвръщат с въпрос. Приклещват те, няма накъде да мърдаш. Разбира се, би било чудесно, ако кажеш добър вечер и видиш, че тя ти е навита: добър вечер. Ами в оная черна нощ на Апиевия път, когато насмалко да налетя на госпожа Клинч, О! — защото я взех за. Пфу! Ами момичето на улица Мийд онази нощ. Всичките мръсотии, които я накарах да ми наговори, не трябваше да го правя. Повтаряше като откачена за гъза, за гъза. Малко вероятно е да попаднеш на някоя, която. Ало! Ей, ти! Сигурно е ужасно за тях да те молят и кандърдисват, а ти — никакво внимание, поне докато претръпнат. И после, представи си, взе да целува ръката ми, когато й дадох два шилинга повече. Като машини са. Натискаш копчето и птичката зацвърчава. Поне да не ме беше наричала сър през цялото време. О, устните й в мрака! Женен мъж с неомъжена девойка! Това страшно им харесва. Да отнемат мъжа на някоя съпруга. Дори само на думи, пак им е приятно да го чуят. С мен е точно обратното. Винаги гледам да се покрия, ако ми налети съпруга на мой приятел. Все едно да ядеш от чужда чиния. Онзи в Бъртън днес дето, целият омазан, дъвчеше хрущяли. Френското писъмце[20] е още в джоба ми. Причина за половината ми неприятности. Ала за всеки случай, нали така? Влез. Всичко готово. Ама заспах. Какво! Най-лошо е в началото. Как само започват да се отмятат, като се окаже, че не това са си представяли. Мигом изместват разговора в друга плоскост. Питат те дали обичаш гъби, защото веднъж познавала един господин, дето. Или питат какво се канеше да каже онзи, който изведнъж премисли и млъкна. Но ако реша да свърша работата докрай, защото, да речем, ми се ще. То така и си беше. Ама и на нея. Първо я засегни с нещо. После вземи да се извиняваш. Преструвай се, че страшно я искаш, а после великодушно се отказваш от услугите й, заради самата нея. Това ужасно ги ласкае. През цялото време сигурно си е мислела за някой друг. Какво от това? Сигурно, защото говореше много смислено, той, той, та той. Още при първата целувка и са готови. Това е най-удачният момент. Нещо в тях пламва. Размекват се, вижда се по очите им — потайни, многозначителни. Всичко първо е най-добро. Помнят го до края на живота си. Моли и лейтенант Мълви, който я целунал под Мавърския зид до градината. Била на петнайсет, така ми каза. Но вече с добре развити гърди. После заспала. След благотворителния прием в Гленкри, когато пътувахме за вкъщи през хълмовете на Федърбед. Скърцаше със зъби, докато спеше. Кметът й бе хвърлил око. Вал Дилън. Страдаше от апоплексия.

Ето я, тръгна подире им и тя да гледа фойерверките. Моите фойерверки. Ту се вдига кат’ ракета, ту виси като сопол. А ситните, май бяха близнаци, чакат да стане нещо интересно. Все искат да пораснат големи. Да обличат дрехите на мама. Има време, докато проумеете криволиците на света. И онази смуглата с рошавата буйна коса и негърски бърни. Знаех си, че умее да свири с уста. За тая работа устните имат значение. Като при Моли. Защо ли онази тузарска курва в Джаметс носеше воалетка до носа? Извинете, бихте ли ми казали колко стана часът? Ще ти покажа колко ми стана, ако дойдеш с мен в тъмната уличка отзад. Повтаряй конфитюр и коафьор по четирийсет пъти всяка сутрин — само това помага при дебели бърни. И колко ласкаво се държеше с малкия. Отстрани играта се вижда най-добре. Не ще и дума, инстинктивно усещат птиците, животните, бебетата. Това им е в кръвта.

Тръгна по плажа, но не се обърна да погледне назад. Не иска да ми направи това удоволствие. Момичета, красавици на плажа край водата. Имаше хубави очи, бистри. Бялото на очите ги прави да изглеждат такива, много повече отколкото зеницата. Дали разбра, че аз? Разбира се. Като котка, която клечи точно на един отскок разстояние от кучето. Жените винаги странят от такива като нашия Уилкинс от гимназията, който рисуваше Венера, извадил всичките си вересии на показ. Може ли това да е невинност? Клетият идиот! На жена му хич не й беше лесно, голям зор видя с него. Няма такава жена, която неволно ще седне върху пейка с надпис Пази се от боята. Навсякъде имат очи, и на гърба. Под леглото поглеждат да проверят и това, дето го няма. Много обичат нещо да ги уплаши, да ги стресне. Остри бодли са те. Когато веднъж подхвърлих на Моли какъв красавец е онзи мъж, ей там, на ъгъла на улица Къф, помислих, че ще го хареса, тя веднага разбра, че едната му ръка е с протеза. Така се и оказа. Откъде имат такива способности? Машинописката на Роджър Грийн винаги изкачваше стъпалата по две наведнъж, за да й личи ищахът. Така се предава от баща на майка, исках да кажа на дъщеря. Вродено им е. Мили, например, залепва изпраните си носни кърпи върху огледалото, за да не ги глади. Най-доброто място за окачване на реклама, ако се отнася до жени, е огледалото. А когато я изпратих до бояджийницата на Прескът за шала на Моли, между другото, трябва да подновя тази реклама, бе скрила парите в чорапите си. Малка хитруша! На никого не казах. А как изящно носеше тежкия пакет, сякаш е перушинка. Такива хлапачки привличат мъжете. Като й се зачервят пръстите, вдига едната си ръка и я разтърсва във въздуха, за да се оттегли кръвта. От кого е научила всичко това? От никого. Дойката ми казваше да правя така. О, не знаят ли? Едва тригодишна и вече се кипреше пред тоалетката на Моли, тъмно преди да се преместим от улица Ломбард Уест. Имам хубаво лице. Мълинджър. Кой знае? Така върви светът. Млад студент. Стъпила е на краката си, не куца като онази. И все пак още е млада и неопитна, може лесно някой да й хвърли око и да я подлъже. Господи, целият съм мокър. Ах, онази малка харпия. Закръгленият й прасец. Копринени чорапи, опънати до пръсване. Не като онази повлекана днес. В компанията на А. Е. Със смъкнати чорапи. Или онази на улица Графтън. С белите. Уф! Дебели глезени като диреци.

Пръсна се нова ракета, разпращя се, размята бързострелни искри. Стопи се съскаво. Сиси и Томи изтичаха да я видят, а Еди подире им с количката, после Гърти, още не беше стигнала завоя при скалите. Дали ще свари? Гледай! Гледай! Виж! Огледа се. Подуши миризма на лук[21]. Скъпа видях ти катеричката. Всичко видях.

Боже Господи!

Въпреки това хубаво ми стана. Така се бях скапал след Кърнан, след Дигнъм. За облекчението туй — благодаря! От Хамлет беше, нали? Господи! Всичко се разбърка в едно. Огромно вълнение. Като се изпъна назад, усетих как нещо ме преряза, стисна ме за гърлото. Трапчинки и къдрици завъртат ми главата. Значи правилно се пее в песента. Можех и повече да се орезиля. Вместо да няма за какво да си говорим. Тогава всичко ще ти кажа. Това между нас си беше истинско общуване, нещо като език. Или не? Напротив, ето, наричаха я Гърти. Но може и да е измислено име, като моето в адреса на Долфинс Барн, което използвам за прикритие.

Моминското й име бе Джемайна Браун,

с майка си живееше къде? В Айриштаун.

Май мястото ме накара да се сетя за това. Всичките са един дол дренки. Бършат си писалките в чорапите. Но топката се търкулна и спря точно в нейните крака, сякаш бе разбрала. Нищо не става току-така, има си крушка опашка. Разбира се, още в училище ме нямаше по хвърлянето. Все накриво мятах. Жалко, че всичко това продължава само няколко години, докато се омъжат и задомят; после започват миене, готвене, бебето да се изчишка и ах, колко скоро на татко панталоните ще станат и на Уили, търкат с хума за по-чисто, после бебето да се изака. Няма отдих, няма за тях лека работа. Но това ги спасява. Заглавиква ги да не мислят за проблемите. Природа. Къпят деца, мият мъртъвци. Дигнъм. Детските ръчички все около врата им. Главички колкото кокосов орех, като на маймунчета, отпърво черепът им зее незатворен, пеленките им миришат на вкиснато, повоите — на извара. Не биваше да му даваш празна цицка да суче. Напълни я с вятър. Госпожа Бофоа, Пюърфой. Трябва да се отбия в болницата. Дали сестра Калън е още там? Тя наминаваше нощем, когато Моли свиреше в Двореца на кафеджиите. А и младият доктор О’Хеър, забелязах как му четкаше балтона. Госпожа Брийн, и госпожа Дигнъм, и те някога са изглеждали така, прекрасни партии за женитба. Най-зле е нощем, каза ми веднъж госпожа Дъгън, още като живеехме в Сити Армс. Мъжът се валя пиян-залян в собствения си бълвоч, вони на кръчма като пор. И цяла нощ тази миризма те блъска в ноздрите, смрадта на спареност и спирт. А на сутринта те пита: снощи бях ли къркан? Ала да упрекваш съпруга си, е недопустима политика. Стига й блудният син да се завръща. Вкопчили са се един за друг като удавници. Вината може би е и в жените. Виж, в това отношение Моли бие всички по точки. Защото носи кръвта на юга. Мавърската. Пък и формите й, фигурата й. Ръцете му заопипваха пищните й форми[22]. Сравни я за миг с онези другите. Все жени, затворени вкъщи, стискат зъби, скътали в сърцето си по една позорна семейна тайна. Позволете ми да ви представя моята. И избутват напред невзрачно същество, дори не знаеш как да я наречеш. Винаги можеш да откриеш слабото място на мъжа, като видиш жена му. И все пак има съдба в тая работа, във влюбването. Винаги таят ревностно пазени тайни помежду си. А и какви мъже има, готови зян да станат заради една жена. Гледаш ги дребни миньончета, метър нямат, ама с мъже се сдобили. Бог тъй ги сътворил, после с еш ги сподобил. Понякога децата излизат по-свестни. Два пъти по нищо прави нещо. Или пък седемдесетгодишен имотен дъртак се жени за росна, румена девойка. През май сватба вдигат, през декември от скука съклетясват. Тази мокротия е ужасно неприятна. И лепкава. Долната ми кожа още стои дръпната нагоре, не ще да се отпусне. Ще трябва сам да я оправя.

Ох!

Има я и другата крайност: двуметров мъж, а жената — до кръста му. Накъсо и надълго казано. Той великан, тя джудже. Странно, тоя мой часовник. Ръчните правят номера, това го знам. Дали има някакво магнитно влияние между отделните хора, защото това е точно часът, когато той. Май да, и то мигновено. Щом котката я няма, мишоците лудуват. Спомням си на Пил Лейн как и аз заничах през прозорците. Това днешното и то беше магнетизъм. Очевидно той е в дъното на всичко. Да вземем например земята, ту придърпва, ту я придърпват. Това причинява движението, времето? То е нужно за извършване на движението. Така че един само чарк ако спре, и целият сложен механизъм започва да спира едно по едно. Защото всичко е навързано. Стрелката на магнита ни съобщава какво става и на слънцето, и на звездите[23]. Съвсем малко метално късче. Ама като приближиш вилицата. Насам. Насам. Ето. Мръдна се. Така е и с мъжа и жената. Магнит и метал. Моли и той. Контят се, кипрят се, гледат се в очите, мятат си белтъци, предизвикват се един друг, отвътре ги напушва като кихавица, крака, очи, ако не си от дърво — давай, ако си — прощавай.

Странно, какво ли чувства тя по въпроса. Срамът — той остава за третия. Повече ще се срамува от дупка в чорапа си. Моли, с високо вирната брадичка и отметната назад глава на конните надбягвания, а фермерът до нея с ботуши за езда и шпори. Ами бояджиите на улица Ломбард Уест. Единият имаше прекрасен глас. Джулини[24] и той така започнал. Помириши, самичка го направих, на цветя. Съвсем. Теменужки. Сигурно идва от терпентина в боята. На всичко приложение намират. В същото време стърже с чехъла по пода, за да не чуят. Но повечето от тях мъчно свършват, така знам. Часове им трябват. Докато загреят, аз вече ще повтарям.

Чакай. Хм. Хм. Да. Това е нейният парфюм. Защо ли махна с ръка? Оставям ти го туй за мен да мислиш, когато аз ще съм далеч от теб с глава върху възглавницата мека. На какво мирише? Хелиотроп? Не, май зюмбюл? Хм. Роза, май да. Би й допаднала такава миризма. Сладникава и евтина: бързо се разваля. Защо Моли харесва опопонакс? Подхожда й, особено с лек примес на жасмин. На високите й трели, на ниските й трели. По време на онази танцова забава, когато го срещна, танцът на часовете. Загрялата й плът усилва миризмата. Носеше черната си рокля, която отдавна бе попила парфюма й. Добър проводник, така ли беше? Или лош? Светлината също. Вероятно има връзка. Например ако влезеш в тъмен зимник. Много странно. Защо чак сега усетих миризмата? Трябва й време да се реши, също като нея, бавно, но сигурно. Като си представи човек как милиони и милиони малки молекули се носят във въздуха. Да, така е. Защото онези острови с подправки, сутрин цейлонците ги подушват от цели левги разстояние. Ще ти кажа какво е това. То е като фино було или паяжина, която покрива цялата им плът, тънка като онази ефирна тъкан, дето й викат газ, и те, без дори да знаят, от себе си я изтъкават, предат безспирно тоз воал прозирен с цветовете на дъгата. И това ухание полепна по всичко, което съблече. Дори по закърпените й чорапи. По затоплените й обувки. Корсета. Гащите, дето с едно подрипване ги сваля. Бай, бай до следващата среща. А котката как обича да души нощната й риза върху леглото. Различава миризмата й сред хиляди други. И водата във ваната също. Напомня ми ягоди със сметана. Сериозно, откъде ли иде? От онова място, или от подмишниците, или от деколтето. Защото се усеща във всички цепки, отвори и гънки. Зюмбюленият парфюм се прави от масло, или етер, или друго. Мускусният воден плъх. Под опашката си къта — торбичка и само капка от тая миризма трае с години. Кучетата също отзад се душат. Добър вечер. Добър вечер. Как е днес миризмата ми? Хм. Хм. Много добре, благодаря. Животните без това не могат. Да, нека погледнем нещата откъм този ъгъл. И ние сме същите. Някои жени например те предупреждават, че са в мензис. Приближи се, ела насам. И те блъсва миризма, на която и шапката си можеш да окачиш. На какво? На вмирисана консерва от херинга. Пфу! Моля, не стъпвайте по тревата.

А може би и ние на тях им миришем. На какво обаче? Ръкавиците с цигарения аромат на Дългия Джон върху бюрото му. Или дъхът? Каквото ядеш и пиеш — такъв ти е и дъхът. Не. Според мен мъжът си има своя мъжка миризма. А тогава защо мъжете свещеници миришат другояче? А жените им налитат като мухи на мед. Олтарът ограден, ама пак успяват да се промушат. На всяка цена. Дървото на забранения поп. О, отче, не би ли? Нека бъда първата, която. И това се разлива по цялото тяло, просмуква се, прониква. Източникът на живот е с много странна миризма. На сос от целина. Дай да.

Господин Блум завря носа си. Хм. Във. Хм. Разкопчаното си сако. На бадем ли? Не. Или лимон? Не бе, това е сапунът.

О, между другото и лосионът. Знаех, че нещо съм забравил. Така и не се върнах и сапунът остана неплатен. Не обичам да се разкарвам с пълно шише, като онази вещица тази сутрин. Хайнс пък можеше да ми върне онези три шилинга. Трябваше да спомена кръчмата на Мар, колкото да му напомня. Но ако помогне с рекламата, пак добре. Два и девет. Тогава ще се види какво мисли за мен. Не забравяй да се отбиеш утре. Колко ти дължа? Три шилинга и девет. Два и девет, сър. А! Следващият път може и да не ми отпусне кредит. Така човек си губи клиентите. Кръчмите го правят. Някой понатрупа дългове в тефтера и после трябва да заобикаля на прибежки по задните улички.

Ето го пак джентълмена, дето мина и преди. Довя го вятърът откъм залива. Отива дотам и се връща обратно. Вкъщи винаги навреме за вечеря. Фасонът му поизмачкан ми изглежда: натъпкал се е здравата, личи си. Сега се наслаждава на разходка сред природата. Нещо като благодарствена молитва след преяждане. След вечеря винаги по една миля. Сигурно къта нейде прилична банкова сметка и си трепери на сладката синекура. Да тръгна по петите му и да го притесня, както направиха онези вестникарчета днес с мен. Но и от това научаваш нещо. Да гледаш на себе си така, както другите те виждат. Абе, щом жените още не ти се подиграват, останалото не е важно. И сам можеш да откриеш. Попитай се кой е той? Загадъчният непознат на плажа, нашият награден разказ от господин Леополд Блум. Заплащането е по курс една гвинея на вестникарска колонка. И онзи другият загадъчен непознат при гроба днес, с кафявия макинтош. Май късметът му мазоли хванал[25]. Здравата тъкан обаче ги абсорбира. Локомотивната свирка носи дъжд, така разправят. Сигурно и в момента някъде вали. Солта в Ормонд е винаги влажна. Тялото усеща атмосферните промени. Старата Бети, как само я въртят ставите. Пророчеството на мама Шиптън[26], че щяло да има кораби, бързи като светкавица. Не. Признаци за дъжд. Кралският читател. И хълмовете най-далечни, ето че се приближават.

Хаут. Светлинките на Бейли. Две, четири, шест, осем, девет. Нали видя. Трябва да ги променят, иначе ще си помислят, че това е къща. Пирати, подмамващи кораби да се разбият в плитчините. Грейс Дарлинг[27]. Хората се боят от тъмното. От блещукащи светулки, колоездачи: задължителният час за запалване на фаровете. Диамантените бижута блестят по-красиво. Светлината вдъхва увереност, успокоява. Знаеш, че няма да те нарани. Сега, разбира се, е по-добре отколкото навремето. Самотни друмища далечни. Изтърбушват те за едното нищо. Но и до ден-днешен с два типа се сблъскваш. Намусени и усмихнати. Пардон! Няма нищо. Най-доброто време за поливане е привечер, след залез-слънце. Все още мъждука светлина. Най-дълги са лъчите от червената част на спектъра. Така ни е учил Чожзсив[28] Ванс: червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго, виолетово. Зървам звезда. Венера? Още не мога да кажа. Две, а когато са три, е вече нощ[29]. Прилича на призрачен кораб. Не. Чакай. Това са просто дървета. Оптическа измама. Мираж. Страната на залязващото слънце. Слънцето на самоуправлението залязва на югоизток[30]. Мой роден край, прощавай!

Падна роса. Вредно е, скъпа, да седиш на този студен камък. Ще ти докара бяло течение. И тогава няма да имаш бебе, освен ако се случи толкова здраво и жилаво, че да издеяни на течението ти. А и аз може да пипна маясъл. Прилепчив е като лятна настинка, като херпес на устата. Порязването с трева е ужасно, с хартия — още по-лошо. Триене при поза седнал. Какво не бих дал да съм на мястото на онзи камък, върху който тя седеше. О, малко мое бижу, дори не подозираш колко си сладка. Започвам все повече да ги харесвам точно на тая възраст. Зелени ябълки. Предлагат ли ти, граби с пълни шепи. Ами ако ни е за последен път да кръстосаме нозе и да приседнем. В библиотеката днес онези сочни гимназистки. Щастливци са столовете под тях. Така ми действа вечерта. Но те всичко усещат. Разтворили са се като цветя, знаят си по часове, слънчогледи, йерусалимски артишок, в бални зали, канделабри, улички под лампите. Нощем в градината на Мат Дилън, когато я целунах по рамото. Защо тогава нямах нейна картина с маслени бои и в пълен ръст. Пак беше юни, когато я ухажвах. Годинките си се въртят. Историята се повтаря. Вий, зъбери и върхове, отново с вас съм аз. Живот, любов, пътешествие около твоя собствено личен малък свят. А сега? Разбира се, че се натъжих от куция й крак, но трябва да внимавам много-много да не се разнежвам. Защото имат навика да се възползват.

Сега всичко е тихо на Хаут. Хълмовете изглеждат по-далечни. Къде ли точно беше, когато ние. При рододендроните. Трябва да съм голям глупак. Той яде сливите, а за мен — костилките. Къде съм аз в тая картинка. О, какво е видял този хълм! Само имената се променят, това е всичко. Влюбени: цуни-гуни.

Чувствам се уморен. Да ставам ли вече? Чакай. Изцеди цялата ми мъжественост, докапчи я таз малка харпия. Тя ме целуна. Бях млад. Никога вече няма да бъда. Веднъж е младост. Тя също. Вземи влака още утре. Не. Завръщането няма да помогне. Дребни дечица, за втори път се връщаш у дома. Новото ме блазни повече. Няма нищо ново под слънцето[31]. До поискване, пощенска станция Долфинс Барн. Не си ли щастлив в твоето? Палавнико мой. Шарадите на Долфинс Барн в къщата на Люк Дойл. Мат Дилън и неговият орляк дъщери: Тини, Ати, Флои, Мейми, Луи, Хети. Както и Моли. Беше осемдесет и седма. Година преди двамата. И старият майор, пристрастен към ежедневната си чашка. Странно, че тя е едно дете, какъвто съм и аз. Всичко се връща. Мислиш, че си избягал, и хоп! пак на себе си попадаш. Най-дългият обиколен път е най-прекият към къщи. И тъкмо когато той и тя. Цирков кон на манежа. Играта беше да представим Рип Ван Уинкъл. Рип: имаше скъсана дупка в палтото на Хени Дойл. Ван: фургонът, който разнасяше хляб. Уинкъл: миди и морски охлюви[32]. После на мен се падна да изиграя как Рип Ван Уинкъл се връща обратно. Тя стоеше облегната на бюфета и гледаше. Мавърски очи. Двайсет години сън в Спящата долина[33]. Но вече всичко се е променило. Забравили са го. Младите са стари. Пушката му ръждясала от росата.

Ба[34]. Какво е това, което лети наоколо? Лястовичка? По-скоро прилеп. Мисли си, че съм дърво, толкова са слепи. Птиците нямат ли обоняние? Метемпсихоза. Има вярвания, според които от мъка можеш да се превърнеш в дърво. Плачуща върба. Ба. Ето го пак, завалията. Къде ли живее? Сигурно в камбанарията. Много е вероятно. Увиснал на пети, потопен в ухание на святост[35]. Вероятно камбаната го е подплашила да излети оттам. Но службата май свърши. Сигурно ги слуша до забрава. Моли се за нас. И моли се за нас. И моли се за нас. Не е лошо хрумване това повторение. Същото е и в рекламата. Купувайте от нас. И пак: купувайте от нас. В къщата на свещеника светна. И седнаха край скромната трапеза. Спомням си как сбърках в оценката, когато работех при Томс. Номер двайсет и осми. Но къщите се оказаха две. Братът на Гейбриъл Конрой беше помощник на енорийския свещеник. Ба. Ето го пак. Защо ли излизат само нощем, като мишките. Трябва да са някаква кръстоска. Ето, птиците например са като подскачащи мишки. От какво се плашат: светлина или шум? По-добре не мърдай. Всичко е инстинкт, като у онази прежадняла птица, която се сетила да повдигне нивото на водата в делвата, като хвърля камъчета на дъното й[36]. Прилича на човече с наметало и малки ръчички. Дребни костици. Почти се вижда как проблясват със синкава белота. Цветовете зависят от светлината наоколо. Например, ако се взреш в слънцето, както го прави орелът, а после погледнеш обувката си, какво виждаш? Жълтеникаво разплескано петно. И то много държи върху всичко да сложи търговската си марка. Например онази котка сутринта на стълбите. С кафеникав цвят на торф. Ще кажеш никога нямат по три цвята. Не е вярно. Онази тигровата от Сити Армс имаше бели, кафяви и жълто-кафяви ивици, както и буквата М на челото. В тялото има петдесет различни цвята Само преди малко носът Хаут светлееше като аметист. Стъклото блещука. И точно така онзи мъдрец, как се казваше, с изпепеляващите стъкла-лупи[37]. И ето че обраслата с пирен пустош пламва. Не е възможно да е от кибритените клечки на случайни туристи. Какво? Сигурно пресъхналите дървесни вейки се трият една в друга на вятъра и сами се запалват. Или пък захвърлените счупени бутилки действат като лупи, фокусират слънчевите лъчи и подпалват прещипа. Да бе, Архимед. Еврика! Значи акъла ми още го бива.

Ба. За какво ли толкова са се разлетели. Насекоми? Миналата седмица една пчела влетя в стаята и взе да играе със собствената си сянка на тавана. Нищо чудно да е била същата, дето ме ужили; връща се да провери какво е станало. Птиците също, не можеш да разбереш за какво си говорят. Досущ като нашите безсмислени разговори. И тя каза, и той каза. Сила ли? Виж, нея сигурно я имат, щом успяват да прелетят океана и обратно. Много отиват зян от бури и телеграфни жици. И на моряците животът не е по-лек. Огромни, грозни презокеански параходи, които нощем се носят по широкия гръб на морето и мучат като морски крави. Faugh a ballagh![38]. Махай се оттам, дяволите да те вземат. Други в лодки с платно колкото носна кърпа, опъват го здраво и тръгват да сноват, щом бурни ветрове задухат. При това женени мъже. Няма ги с години, мотаят се из незнайните краища на земята. Всъщност краища няма, защото тя е кръгла. Разправят, че имали по една жена във всяко пристанище. Не остават без занимавка, докато Джони отново у дома се върне. Ако въобще се върне. Изръшкал е задниците на всички морски прибежища. Как е възможно да обичат морето? И все пак го обичат. Тежката котва ги тегли, като магнит ги привлича. Яхват вятъра платната и всеки на шията си хвърля я муска, я медальон за късмет. Е? А тфилинът, не, как се казваше онова, дето таткото на клетия папа бе окачил на портата отпред и трябваше да го пипаме. То ни е извело от египетската земя, от дома на робството. Има нещо във всички тия суеверия; излезеш ли навън, просто не знаеш какво те чака, опасностите дебнат на всяка крачка. Вкопчва се за сламка, за дъска, яхва греда преломена, животът си да спаси, с пояс през кръста, околовръст-околокръст, нагълтва солена вода, това са последните глътки на негова светлост, преди акулите да го докопат. Дали рибите страдат от морска болест?

После всичко утихва, ведро затишие, без облаче по небето, гладко море, бездушно, вълните лениво се плискат, екипаж и товар на трески и тресчици, заключени в килера на Дейви Джоунс[39]. Месечината гледа отгоре. Не съм виновна аз, туй орисницата стори.

Дълга, самотна, изгубена ракета се рее в небето над базара Майръс и набира средства за болницата Мърсър, но ето че избухна, взе да пада, пръсна купчина звезди — тъмносини и една бяла. Полетяха, притъмняха и докрай изтляха. Часът на морния пастир, часът за стадото в кошара да се вкарва, часът за срещи на залюбили се млади. От къща на къща, с поздрав познат — почукване дваж, обикаля пощаджията, последно раздаване в девет, на пояса му лампа-светулка се промушва през лавровия плет. Сред петте млади дървета на Лийс Теръс щръква на върлина повдигнат фитил тутакси грейва фенерът. Покрай запердени прозорци, покрай китни градинки остър глас се извисява, крещи и напевно провлачва: Ивнинг Телеграф, извънредно издание! С резултатите от конните състезания! За Златната купа! И ето че от къщата на Дигнъм изхвърча момче и се развика. С писък прилепът се разхвърча — панически насам, панически натам. В далечината идващият прилив се разля, пясъка покри и седефен заблестя. Хаут се приготви за сън, уморен от безкрайния ден, от целувки на влюбени, рододендрони (остарял е), с радост почувства как духна нощният ветрец и разроши папратите по голия му склон. Както лежеше, отвори червено неспящо око, дълбоко и глухо въздъхна, хем сънен, хем буден. Ей там в далечината, на Киш при плитчината, закотвеният плаващ фар блещукайки, на Блум намигна.

Животът, който водят тези клетници, на едно място, няма накъде да мърдаш. Назначава ги бордът на Айриш Лайте, нали те отговарят за фаровете. Изкупват греховете си. И онези от бреговата охрана — също. Хокане, смъмряне, спасителни пояси, брезентови панталони за спасяване на корабокрушенци, спасителни лодки. Денят, в който излязохме на разходка в морето с Краля на Ерин, оставихме им торбата със стари вестници. Мечки в зверилник. Мръсотия и смрад. Пияниците си изповръщаха червата. Извън борда, за да хранят херингата. Морска болест. А жените — прежълтели, тресе ги шубе. Мили обаче никак не я беше страх. Разхлабила синьото си шалче и се смее на глас. На нейната възраст нехаят за смъртта. Пък и стомасите им здрави. Страх ги е само като се изгубят. Когато се скрихме зад едно дърво в Кръмлин. Лично аз никак не исках да го правим. Мамо! Маминко! Деца в гората. Някои дори с маски ги плашат. Както и когато ги подхвърлят във въздуха. Ако те изпусна, ще се убиеш! И какво смешно има в това? Или пък когато децата си играят на война. Правят го насериозно. Как изобщо е възможно някой да насочи оръжие срещу друг? Нали казват, че понякога гърмят и незаредени. Бедните дечица. Тя не боледуваше много, само от копривна треска и шарка. Бях й купил лосион Каломел за леки обриви и уртикарии. Като се пооправи, взе да спи при Моли. Има зъбите на майка си. Кого обичат? На когото приличат. А на сутринта, като я погна с чадъра. Сигурно, за да не боли много. Усетих как пулсът й тиктака. Малката й ръчичка, сега е вече голяма. Най-скъпо татенце. А всичко онова, което казва допирът с ръка. Обичаше да брои копчетата на жилетката ми. Спомням си и първия й сутиен. Щях да се пръсна от смях. Първо това, че гърдичките й — едва напъпили. Май лявото й зърно е по-чувствително. И моето също. Защото е по-близо до сърцето. А после пък взе да си слага подплънки къде ли не, сякаш е модерно да си дебел. Болките й нощем, развика се, събуди ме. Как само се изплаши, когато за пръв път й дойде. Милото ми дете! Дори майка й се почувства някак неловко. Спомни си за детството. За Гибралтар. Изгледът от Буена Виста. Кулата О’Хара. Писъкът на чайките. Старият макак, дето излапал цялото си семейство. Изстрелите по залез-слънце, подканящи кората да се прибират[40]. Разправяше ми как стояла с часове да гледа морето. Същата такава една вечер, ала ясна, без нито едно облаче. Винаги съм си мислила, че ще се омъжа за лорд или богаташ с частна яхта. Buenas noches, senorita. El hombre ama la muchacha hermosa[41]. Тогава защо за мен? Защото си по-различен от другите.

Стига съм висял тук дяла вечер като някой хайлазин. От времето ли е, чувствам се затъпял. Като гледам светлината, трябва да е към девет. Връщай се вкъщи. Твърде късно е за Лия или за Лили от Киларни. Не, не. Не ми се ляга. Ще се отбия в болницата да я видя. Дано вече се е отървала. Какъв дълъг ден. Марта, банята, погребението, рекламата на Кийс, музеят с онези богини, песента на Дедалус. После онзи скандалджия в кръчмата на Барни Кърнан. Ама и аз хубаво му го върнах. Впиянчени кресльовци. Като му казах онова за неговия собствен Бог, замига на парцали. Погрешно е да им отвръщаш. Или? Не. Като се приберат вкъщи, би трябвало да се засрамят и да се изсмеят над себе си. Това им е животът — да се наливат, ама в компания. Като малки деца са, страхуват се да останат сами. Ами ако ме беше ударил? Дай да погледнем от неговата гледна точка. Нищо страшно. Може би не е искал да ме обиди. Три пъти ура за Израел. Три пъти ура за неговата балдъза, дето все я разнася, с трите отровни зъба в устата. Това му харесва на човека. Особено подходяща компания да седнеш с нея чай да пиеш. Сестрата на жената на дивака от Борнео току-що пристигнала в града. Опитай да си го представиш рано сутрин отблизо. Разни хора, разни вкусове, казал Морис и целунал кравата. А, Дигнъм, докъде я докара с неговите вкусове. Къщите, в които жалеят мъртвец, са толкова потискащи, защото човек никога не знае. Но така или иначе, тя си иска парите. Трябва да се отбия при Шотландските вдовици[42] както обещах. Странно име. Приемат го като нещо съвсем естествено, че ние трябва да пукнем първи. Вдовицата пред Крамър, в понеделник ли беше, така ме изгледа. Погребала клетия си съпруг, но процъфтява с помощта на застрахователната си премия. Нейната вдовишка лепта. Ами? Какво очакваш? Трябва все някак да я кара. А вдовците, те са ужасни. Толкова безпомощни изглеждат. Бедната женица на онзи клетник О’Конър, дето и тя, и петте му деца се отровиха с миди. От каналните води[43]. Безнадеждно. Трябва му някоя грижовна старица с кокетна шапчица на главата да го дундурка. Да го влачи на буксир, с лице като тепсия и голяма престилка през кръста. Със сиви фланелени кюлоти до коленете от по три шилинга чифта — страшно на сметка. Обикновена и обичана, обичана завинаги, така казват. Грозна: няма жена, която да се мисли за такава. Живей, люби и бъди красив, защото утре всички ще умрем. Гледам го понятията как се мъкне по улиците, мъчи се да разбере кой му е свил този номер. П.И.: пи. Как кой — съдбата. Засега е той, не съм аз. Често гледаш и с разни магазинчета се случва. Всяка беда повлича крак. Какво сънувах снощи? Чакай да си спомня. Беше много объркано. Тя беше обута с червени чехли. Турски. И шалвари. Ами ако реши. Дали ще изглежда добре в пижама? Трудно ми е да кажа. Нанети замина. С пощенското корабче. Сега сигурно е вече някъде към Холихед. Трябва да уточня тази реклама на Кийс. Да поговоря с Хайнс и Крофорд. Фусти за Моли. Тя поне има какво да сложи в тях. Какво е това? Може би пари?

Господин Блум се наведе и обърна парче хартия, полузаровено в пясъка. Приближи го към очите си и се втренчи. Писмо ли е? Не. Не мога да прочета. По-добре да вървя. По-добре. Уморен съм, не ми се мърда оттук. Страница от стара тетрадка. Всички тези процепи и камъни. Кой може да ги преброи? Не знаеш и какво крият. Бутилка, вътре с карта на някое съкровище, хвърлена от борда на потъващ кораб. Пощенски колети. Децата много обичат да хвърлят неща в морето. Доверие. Пущай хляба си по водите[44]. Какво е това? Пръчка.

О! Тази малка харпия ми изпи силиците. Всъщност не съвсем малка. Дали ще дойде тук и утре? Вечно някъде ще я чакам. Трябва да се върне. Убийците го правят. А аз?

Господин Блум взе лекичко да драска по пясъка в краката си с пръчката. Дали да не й напиша нещо. Може би ще остане. Какво да бъде?

АЗ.

Някой патрав просяк ще попадне на него сутринта. Безсмислено е. Вълните ще го изтрият. Приливът се разлива в локва, чак до краката й бе стигнал. Навеждам се да видя лицето си в нея, мътно огледало, издишвам и водата се надипля. Всички тези скали с бръчки, белези и букви по тях. С прозрачни! Освен това не знаят. Какъв е смисълът на онзи другия свят. Нарекох те лошо момче, защото не харесвам онзи другия.

СЪМ. А.[45]

Няма място. Като няма, няма.

Господин Блум бавно заличи буквите с обувката си. Безнадеждна работа е това пясъкът. Нищо не расте в него. Всичко повяхва. Няма опасност да пристигне някой голям кораб. Освен шлеповете на Гинес. Около Киш за осемдесет дни. Като че ли нарочно направено.

Захвърли дървената си писалка. Пръчката се заби в мокрия пясък и остана да стърчи. Цяла седмица да се упражняваш да я боднеш така, няма да стане. Ама на, шанс. Нивга веч не ще се срещнем. Ала прекрасно беше. Сбогом, мила. Благодаря. Накара ме отново да се почувствам млад.

Ще подремна малко. Сигурно наближава девет. Ливърпулското корабче мина отдавна. Нито дори дим. И нея дим да я няма. Но ще отиде. В Белфаст. Не, аз няма да тръгна. Вместо дотам, ще отскоча до Енис. А той нека. Само за миг ще затворя очи. Не, няма да заспивам. Сънят различно идва. Пак прилеп. Не е опасен. Само за няколко.

О сладка видях всичките ти бели малки меки чак догоре мръсните ти жартиери лапнах залепих се ние двамата сме лоши Грейс дарлинг тя го срещна след като мина постеля и половина ментеб-сихоза ефирно дамско бельо за Раул да напарфюмира черната коса на своята съпруга да се надига заоблената гръд на сеньоритата младите й очи Мълви пълнички години със сънища обърнати назад Агендат до припадък влюбена ми показа следваща си година в ох гащички ще се върнеш следващата в следващата твоят следващ[46].

Изпърха прилеп. Тук. Там. Пак тук. Далече в сивотата се обади камбана. Господин Блум с отворена уста, с извит встрани ляв крак, оклюма глава, въздъхна. Само за няколко.

Ку-ку

Ку-ку

Ку-ку

Часовникът на полицата над камината в дома на свещеника изкука. Каноникът О’Ханлън и отец Конрой, както и преподобният Джон Хюс от Обществото на Иисус вечеряха с чай, хляб, масло и овнешки котлети с кетчуп и разговаряха за

Ку-ку

Ку-ку

Ку-ку

Защото това беше едно малко канарче, което изскачаше от малката си къщурка, за да ни осведоми за часа, за това, че Гърти Макдауъл е забелязала часа, забелязала го е, и още как, защото й сечеше пипето за такива неща, да, такава си беше Гърти Макдауъл, и веднага й направи впечатлени, че господинът не прилича на тукашен, онзи дето седеше на скалата, загледан в

Ку-ку

Ку-ку

Ку-ку[47].

Бележки

[1] Навзикая

Време на действието: осем часът вечерта. Място: скалите край брега Сандимаунт, където Стивън се бе разхождал тази сутрин в епизод „Протей“. Блум току-що е приключил посещението си при вдовицата госпожа Дигнъм и е отишъл на същия пясъчен бряг, точно под стената на Лий Теръс. Орган: очи, нос. Изкуство: рисуване. Цвят: сиво, синьо (синьото е цветът на красотата, целомъдрието и вярната любов, то е атрибут на Дева Мария). Символ: девица, онанизъм, лицемерие. Техника: тумесценция, детумесценция.

Тук Джойс пародира стила на евтините женски списания и комерсиални любовни романчета, описвайки мислите на едно необразовано момиче. Преобладават сатирата и патосът.

Съответствия: Църквата „Морска звезда“ — страната на феаките; Гърти — Навзикая.

[2] Съществува поверие, че във високосна година жената може да направи предложение за брак на любимия си.

[3] Чип (фр.)

[4] През 1904 г. жените на колело са били скандална гледка, най-вече защото се виждали прасците им.

[5] Моли се за нас (лат.)

[6] Времето, което Иисус прекарва в гроба преди Възкресението. При католиците този ритуал се празнува през цялата година, а не само по време на Христовото Възкресение, тоест Великден.

[7] Цитирана е литанията на св. Дева Мария, която обикновено се казва като вечерна молитва. Повечето от наименованията на Девата в нея са взети от „Песен на песните“, например „мистична роза“, „кула от слонова кост“, „чертог от злато“, „утринна звезда“ и др.

[8] Църковен химн (лат.)

[9] Така Гърти Макдауъл чува началните думи на горепосочения химн, които са: Tantrum ergo sacramentum — Ето го великото тайнство (лат.)

[10] „Ти им даде хляб небесен“ (лат.) — църковен химн.

[11] Пречка, затруднение (фр.)

[12] Известен стихоплетец и съученик на Джойс. Магерафелт е селце на брега на езерото Ней в североизточна Ирландия.

[13] Така обикновено са наричали Италия.

[14] „Хвалете Господа, всички народи“ (лат.). Из Псалом 116.

[15] Така се нарича дълъг фойерверк под формата на цилиндър, който искри като бенгалски огън и на равни интервали изпуска топки от звезди, които изстрелва във висока дъга. Тук фалическият символ е повече от очевиден.

[16] Мутоскопът е тип прост кинематограф, при който картините са неподвижни, но при въртенето на апарата създават впечатление, че се движат.

[17] Тук Блум очевидно се сеща за погрешното, но широко разпространено вярване, че бодливата тел била измислена от садистично настроени калугерки.

[18] Простонародни суеверия за жени в менструация.

[19] Не „Lacaus esant“, а „La cause e santa“.

[20] Жаргон за „презерватив“.

[21] Изразът идва от виц за мъж, който държал жените настрана от себе си, като ядял лук, докато накрая попаднал на жена, за която тази миризмата била най-възбуждащото нещо.

[22] Тук Блум си спомня изречение от „Сладостите на греха“.

[23] Има се предвид магнитометърът, който измерва промените в магнитното поле на земята. През 1904 г. обаче било установено, че големите отклонения, наречени магнитни бури, съвпадат с периоди на засилена слънчева активност, затова стрелката показва „какво става на слънцето“, а що се отнася до звездите, това е измислица на Блум.

[24] Антонио Джулини (1827–1865) — италиански тенор, любимец на дъблинската публика.

[25] Джойс отново използва думата „късмет“ (kismet), като тук асоциацията е по-друга. Той знае, че „късмет“ означава „съдба“, на английски „fate“, което пък на ирландски се произнася почти като „feet“ — „крака“, откъдето и мазолите.

[26] Пророчица, живяла в Тюдорска Англия през 1486?-1561?. Предсказала смъртта на много особи от двора на Хенри VIII.

[27] Дъщеря на фараджията край Лонгстоун, където на 7 септември 1838 се разбива кораб и тя най-самоотвержено помага при спасяването на пътниците. Превръща се в национална гордост, а когато умира през 1842, Уилям Уърдсуърт й посвещава стихотворението си „Грейс Дарлинг“.

[28] На английски името звучи по-нормално. Съставено е от първите букви на изброените в текста цветове.

[29] Според вавилонския Талмуд, преведен на английски през 1896 г., „ако на небето има само една звезда, значи е още ден; ако са две, значи се свечерява, а ако са три, е вече нощ.“

[30] Визира се Англия, която се намира на югоизток от Ирландия.

[31] Книга на Еклисиаста 1:9.

[32] Шарадата в случая е непреводима. На английски глаголът rip означава късам, van — фургон и winkle или по-скоро periwinkle — морски охлюв.

[33] Тук Джойс обърква два различни разказа на Уошингтън Ървинг „Рип Ван Уинкъл“ и „Спящата долина“.

[34] В египетската митология „Ба“ е душата, изобразявана като птица или като птица с човешки лик. Други джойсоведи обаче твърдят, че както фразите във вътрешния монолог на Блум остават недовършени, така и „ба“ е недовършено „бат“ (bat) или прилеп, което изглежда и по-правдоподобно като тълкуване на текста.

[35] Уханието, което излъчват телата на светците. Макар че изразът се употребява по-често за лицемери.

[36] „Гарга и делва“. Една от басните на Езоп.

[37] Архимед (ок. 287–212 пр.Хр.) ръководи отбраната на Сиракуза (Сицилия) срещу атаките на римляните. Твърди се, че спрял флотата на римския консул Марцел, като подпалил корабите му с помощта на огледала, концентриращи слънчевите лъчи.

[38] Изразът наподобява галския fag an bealach, в превод: „Дайте път!“

[39] Така моряците викат на дявола, а неговият килер е дъното на морето, където си събира удавниците.

[40] Тъй като портите на крепостта-колония в Гибралтар се затваряли при залез-слънце и се отваряли при изгрев.

[41] Добър вечер, госпожице. Мъж харесва хубаво младо момиче (исп.).

[42] Наименование на застрахователно дружество.

[43] В Лифи и нейните притоци са се изливали всички нечистотии на Дъблин, които, вливайки се в морето, замърсявали и целия залив. Замърсяването било толкова сериозно, че отравянията от риба и миди, уловени в залива, били почти ежедневни.

[44] Книга на Еклисиаста 11:1.

[45] Аз. Съм. А. — Повечето джойсоведи твърдят, че това вероятно е началото на често повтарящото се в Откровение на св. Йоана: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край…“.

[46] Нека тук цитираме Джойс, който по повод на тези свои неразбираеми пасажи твърди, че „подобно преживяване не може да бъде пресъздадено с буден език, суха граматика и последователно повествование“. Въпросът е, както отбелязва един от неговите критици, дали пиянството например може да се пресъздаде достоверно с техниката на едно „пияно“ повествование.

Всъщност, както е видно, целият роман изобилства с подобни абзаци, но най-трудни са те в следващата глава.

[47] Деветте изкуквания показват, че наистина е станало девет часът. Заслужава да се отбележи обаче, че в елизабетинската драма това „ку-ку“, често означава, че съпругът е станал рогоносец, още повече, че английската дума за рогоносец фонетично наподобява това кукане. Например: песента на Пролетта в „Напразни усилия на любовта“: „ку-ку, ку-ку — опасен знак, / щом вече станал си дъртак.“