Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестен мрак (43)

28.VI
Изгревът

— Не можете ли да копаете по-бързо?

С Линк вдигнахме глави към Ридли от мястото, където се намирахме — на няколко стъпки под нея, в гроба на Макон. Онзи, в който той не беше прекарал и минута. Вече бях абсолютно подгизнал, а слънцето дори още не се беше показало. Линк също се потеше, въпреки новооткритата си сила.

— Не, не можем. И да, знам, че си ни безкрайно благодарна, задето вършим това вместо теб, скъпа — размаха Линк лопатата си към Ридли.

— Защо дългият път отнема толкова много време? — погледна Радли отвратена към Лена. — Защо смъртните са толкова потни и досадни?

— И ти си смъртна вече. Ти ми кажи — метнах лопата пръст към нея.

— Няма ли заклинание за тези неща? — тръсна се Ридли на земята до Лена, която седеше с кръстосани крака отстрани на гроба и преглеждаше някаква стара книга за информация, свързана с инкубусите.

— Как въобще успяхте да вземете тази книга от „Lunae libri“? — Линк се надяваше, че Лена ще открие нещо за хибридите. — Днес не е някакъв празник.

През изминалата година бяхме имали достатъчно проблеми в библиотеката, така че той с право се притесняваше. Ридли му хвърли поглед, с който щеше да го накара да се влачи в краката й, ако още беше Сирена.

— Приятелчето ти има добри връзки с библиотекарката, гений.

В мига, в който го каза, книгата в ръцете на Лена пламна.

— О, не! — дръпна ръцете си тя, преди да изгорят. Ридли хвърли книгата на земята и започна да я тъпче с крака. Лена изпъшка. — Съжалявам. Просто се случи.

— Тя имаше предвид Мариан — казах аз укорително.

Избегнах погледа й и се заех отново с копаенето. С Лена отново бяхме… ние. Нямаше и секунда, в която да не мисля за близостта на ръката й, за лицето й, допряно до моето. Щом и двамата се събудехме, нямаше миг, в който да не искам да чувам гласа й в главата си, след като го бях загубил за толкова дълго време. Тя беше последният човек, с когото разговарях нощем, и първият, когото търсех с мисълта си сутрин. След всичко, което бяхме преживели, бях готов да си разменя мястото с Бу Радли, ако това беше възможно. Не исках за нищо на света да я изпускам от поглед.

Ама дори започна да сервира прибори за Лена на масата. В „Рейвънуд“ леля Дел държеше за мен възглавница и юрган, сгънат на дивана до стълбището. Никой не споменаваше за вечерен час, за правила или че може би се виждаме прекалено често. Можехме да се доверим отново на света само ако бяхме отново заедно и никой не очакваше нищо друго от нас.

Лятото си беше отишло, но не и онова, което се беше случило през него. Лив се беше случила. Джон и Ейбрахам се бяха случили. Туайла и Ларкин, Сарафина и Хънтинг — не можех просто ей така да забравя всички тях. Училището щеше да бъде същото, стига да можех да пренебрегна факта, че най-добрият ми приятел е инкубус, а второто най-секси момиче в „Джаксън“ е детронирана Сирена. Генерал Лий и директор Харпър, Савана Сноу и Емили Ашър — да, те със сигурност никога нямаше да се променят.

Но ние с Лена нямаше да сме същите.

Линк и Ридли бяха толкова свръхестествено променени, че дори не се намираха в една и съща вселена.

Лив се криеше в библиотеката щастлива, че може да се зарови за известно време сред купчините книги. След нощта на Седемнайсетата луна я бях видял само веднъж. Вече не се обучаваше за Пазител, но въпреки това изглеждаше доволна.

— И двамата знаем, че никога нямаше да съм щастлива, ако трябваше цял живот само да стоя отстрани и да наблюдавам — каза тя. Знаех, че е вярно. Лив беше астроном като Галилей, изследовател като Васко да Гама, учен като Мариан. Може би дори леко смахнат учен като майка ми.

Предполагам, че всички ние имахме нужда от ново начало.

Освен това имах чувството, че Лив харесва новия си учител също толкова, колкото и стария. Обучението й беше поето от един бивш инкубус, който прекарваше дните си, скрит от чуждите погледи — в „Рейвънуд“ или в любимия си кабинет, старото убежище в чародейските тунели, в компанията на Лив и на главния чародейски библиотекар.

Не бях очаквал лятото ми да премине така. И все пак, щом ставаше дума за Гатлин, май никога нямаше да знам какво може да се случи.

В известна степен вече бях спрял и да се опитвам да предполагам.

Спри да философстваш и започни да копаеш.

Пуснах лопатата на земята и се покатерих на ръба на гроба. Лена се приведе напред, облегната по корем, а старите й кецове се размахваха във въздуха. Обвих врата й с ръце, придърпах я към себе си и устните ни се допряха. Целувахме се, докато не усетих, че гробът се завъртя около нас.

— Деца, деца… Давайте го по-кротко. Почти сме готови.

Линк се облегна на лопатата си и се огледа доволно. Гробът на Макон беше разкопан напълно, не че вътре имаше ковчег.

Е?

Исках да свършваме с това. Ридли извади малък кръгъл предмет, увит в черен копринен шал, от джоба си и го задържа пред себе си.

Линк отскочи назад, сякаш беше поднесла запалена факла пред лицето му.

— Внимавай, Ридли! Не дръж това нещо близо до мен. Това е криптонитът на инкубусите, помниш, нали?

— Извинявай, Супермен, забравих.

Ридли се спусна в дупката, държейки топката внимателно с едната си ръка, и я постави в празния гроб на Макон.

Майка ми може и да беше спасила живота на Макон с помощта на Сиянието, но ние познавахме истинската същност на този предмет — опасност. Свръхестествен затвор, в който не исках да виждам затворен най-добрия си приятел. Два метра под земята, там беше мястото на Сиянието и гробът на Макон беше най-сигурното скривалище, за което успяхме да се сетим.

— Заслужи си го, гадино! — каза Линк, докато издърпваше Ридли от дупката. — Нали така се казва, когато доброто победи злото в края на филма?

Погледнах го.

— Човече, някога в живота си прочел ли си поне една книга?

— Закопай го! — Ридли избърса ръцете си от калта. — Поне аз така казвам.

Линк започна да хвърля лопата след лопата пръст върху копринения вързоп, а Ридли гледаше, без да откъсва очи от гроба.

— Зарови го добре — казах аз.

Лена кимна, изправи се и пъхна ръце в джобовете си.

— Да се махаме оттук.

Слънцето изгряваше над магнолиите пред гроба на майка ми. Това вече не ме разстройваше, защото знаех, че тя не е тук. Беше някъде, някъде другаде и все още ме наблюдаваше и се грижеше за мен. В тайната стая на Макон. В архива на Мариан. В кабинета в нашата къща.

— Хайде, Лена. — Хванах я за ръката. — Омръзна ми този мрак. Да отидем да посрещнем изгрева.

Затичахме се надолу по хълма като малки деца — покрай гробовете и магнолиите, покрай палмите и дъбовете, сплели клоните си сред испанския мъх, покрай кривите редици с надгробни плочи, хлипащи ангели и стари каменни пейки. Усещах как тя потръпва от хладния утринен въздух, но никой от нас не искаше да спре. И не спряхме. И когато стигнахме в подножието на хълма, почти се строполихме, почти полетяхме. Почти щастливи.

Не видяхме как тайнственият златист блясък се просмуква през миниатюрните пукнатини и процепи в изсипаната върху гроба на Макон пръст. Не проверих айпода в джоба си, иначе щях да забележа новата песен в плейлистата.

Не проверих, защото не ме интересуваше. Никой не ни чуваше. Никой не ни гледаше. В света не съществуваше никой освен нас драмата…

Ние двамата и старият мъж в белия костюм с много тясна вратовръзка, който стоеше на билото на хълма, докато слънцето изгряваше и сенките се прибираха обратно в подземията си.

Не го видяхме. Виждахме само отиващата си нощ и раждащото се синьо небе. Не синьото небе в стаята ми, а истинското. Въпреки че то вероятно изглеждаше различно за всеки от нас. Но сега вече се съмнявах дали може да изглежда еднакво за които и да е двама души, независимо в коя вселена живеят.

Как можеш да си сигурен в такова нещо?

Възрастният мъж си тръгна.

Не чухме познатия звук от пренареждането на пространството и времето, докато той се врязваше в последния възможен миг от нощта — мрака преди зазоряването.

„Осемнайсет луни, осемнайсет сфери,

свят отвъд годините се стеле.

Един остана неизбран, начало ти смърт.

Разчупен е денят, в очакване Земята стене…“