Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестен мрак (38)

20.VI
Огънят на мрака

Когато стигнахме в подножието на стръмната скала, всички се скрихме зад няколко по-големи камъка на метри от пещерата. Входът беше пазен от двама инкубуси, които разговаряха помежду си съвсем тихо. Разпознах белязания от погребението на Макон.

— Супер.

Двама кървави инкубуси, а дори още не бяхме влезли вътре. Знаех, че останалата част от Глутницата сигурно беше някъде наблизо.

— Остави ги на мен. Може би няма да искаш да гледаш това, което ще последва.

Леа направи знак към Бейд, който прибяга с подскоци до нея. Тоягата прелетя във въздуха като светкавица. Инкубусите изобщо не видяха, че приближава към тях. Тя повали първия на земята за секунди. Бейд нанесе своя удар, като нападна втория и го притисна към скалата. Сукубата се изправи, изтривайки уста с ръкава си, и се изплю — кърваво петно беляза пясъка.

— Стара кръв, може би на седемдесет — сто години. Мога да го усетя.

Линк я зяпна с отворена уста.

— Тя да не очаква да правим и ние същото?!

Леа се наведе към врата на втория инкубус за около минута и после ни махна с ръка.

— Вървете.

Не помръднах.

— Какво… какво да правя?

— Бий се.

Входът на пещерата беше ужасно ярък — сякаш слънцето грееше отвътре.

— Не мога.

Линк погледна нервно към пещерата.

— За какво говориш, човече?

Вдигнах очи и огледах приятелите си.

— Мисля, че трябва да се върнете. Прекалено е опасно. Не биваше да ви забърквам в това.

— Никой не ме е забърквал в нищо. Дойдох, за да… — Линк погледна към Ридли, после се извърна неловко встрани. — За да се отърва от всичко.

Бившата чародейка отметна калната си коса с драматичен жест.

— Е, аз определено не съм дошла тук заради теб, приятелче. Не се ласкай прекалено. Колкото и да ми харесва да се мотая с кретени като вас, аз съм тук, за да спася братовчедка си. — Погледна към Лив. — А твоето извинение какво е?

Лив отговори спокойно:

— Вярваш ли в съдбата?

Всички я погледнахме като че ли беше полудяла, но тя не ни обърна внимание.

— Е, аз вярвам. Наблюдавам чародейското небе, откакто се помня, и мога да забележа, когато то се променя. Южната звезда, Седемнайсетата луна, селенометърът ми, за който всички вкъщи ми се подиграват — това е съдбата ми. Писано ми е да съм тук. Дори ако… без значение какво ще се случи.

— Схванах — каза Линк. — Дори ако всичко се прецака и знаеш, че ще загубиш всичко, което си имал, понякога просто трябва да го направиш.

— Нещо такова.

Линк потърка кокалчетата на пръстите си.

— Е, и какъв е планът?

Погледнах към най-добрия си приятел, който беше разделил с мен своето шоколадче „Туинки“ в автобуса във втори клас. Наистина ли щях да му позволя да ме последва в пещерата, за да умре?

— Няма план. Не можеш да дойдеш с мен. Аз съм Водач. Това е моя отговорност, не твоя.

Ридли изпуфтя с досада.

— Очевидно тази работа с водачеството не ти е обяснена както трябва. Ти не притежаваш никакви суперсили. Не можеш да прескачаш високи сгради с един подскок, нито да се биеш с тъмни чародейци в компанията на магическата си котка. — Лусил явно разбра, че се говори за нея, защото наостри уши. — На практика си малко прехвален туристически екскурзовод, който изобщо не е подготвен за среща с банда тъмни чародейци. Също като малката Мери Попинз.

— Аквамен — намигна ми Линк.

Лив досега мълчеше, но изведнъж се намеси:

— Тя е права, Итън. Не можеш да се справиш сам.

Знаех какво щяха да направят — или по-скоро, какво нямаше да направят. Нямаше да си тръгнат. Поклатих глава.

— Вие сте идиоти.

Линк се ухили.

— Но не обикновени. Ние сме смели до смърт идиоти.

* * *

Останахме плътно притиснати до стените на пещерата, като следвахме лунната светлина, която проникваше през цепнатината в тавана й. Щом завихме зад ъгъла, лъчите станаха непоносимо ярки и видях кладата под нас. Издигаше се в центъра на пещерата, заобиколена от златни пламъци, и поглъщаше пирамидата от изпочупени дървета. Върху нея висеше закачена като на невидими жици каменна плоча, донякъде приличаща на олтар на маите. Няколко протрити каменни стъпала водеха до олтара. На стената зад плочата бяха нарисувани тъмни чародейци, сплели ръце в магически кръг.

Тялото на Сарафина лежеше върху олтара точно както при появата й в гората. Това беше единствената прилика с онази случка. Лунната светлина се просмукваше през покрива и заливаше тялото й, излизайки след това от него във всички посоки под формата на лъчи, сякаш се отразяваше от призма. Сякаш Сарафина задържаше светлината от луната, която бе призовала да се яви по-рано от определеното й време — Седемнайсетата луна на Лена. Дори златистата й рокля изглеждаше като изтъкана от хиляди сияйни метални нишки.

Лив затаи дъх.

— Никога не съм виждала подобно нещо.

Явно Сарафина се намираше в транс. Тялото й се повдигаше на няколко сантиметра от камъка, гънките на роклята й се спускаха покрай олтара като водопад. Отдалеч се виждаше, че беше събрала доста сериозни сили.

В основата на кладата стоеше Ларкин. Гледах го как се приближава към каменните стълби. По-близо до…

Лена.

Тя лежеше в безсъзнание, с прострени към пламъците ръце и затворени очи. Главата й беше отпусната в скута на Джон Брийд. Той изглеждаше различно, безизразен. Като че ли беше в свой собствен транс.

Лена се тресеше. Дори от разстоянието, на което бях, можех да усетя хапещия студ, който излъчваше огънят. Сигурно замръзваше. Тъмни чародейци заобиколиха кладата. Не ги познавах, но бях сигурен, че са тъмни, заради налудничавите им жълти очи.

Лена! Чуваш ли ме?

Сарафина отвори очи. Чародейците започнаха да напяват.

— Лив, какво правят? — прошепнах аз.

— Викат Призоваващата луна.

Не ми беше нужно да знам какво казват, за да разбера какво ще се случи. Сарафина викаше Призоваващата луна и Лена щеше да направи своя избор, докато беше под влиянието на някакво тъмно заклинание. Или под тежестта на вината си, която сама по себе си беше тъмно заклинание.

— Какво става?

— Сарафина използва цялата си сила, за да пренесе енергията на Огъня на мрака и своята собствена към луната.

Лив се беше втренчила в сцената, сякаш се опитваше да запомни всеки детайл, независимо колко зловещ беше. Пазителят в нея работеше на пълни обороти и събираше късчетата история за бъдещето.

Из пещерата плъзнаха Бесове, заплашвайки да съборят стените — фучаха навсякъде, извиваха се, придобиваха сила и плът.

— Трябва да се махаме оттук.

Лив кимна, а Линк сграбчи Ридли за ръката. Придвижихме се безшумно покрай стената към долната част на пещерата, като се криехме в сенките, докато стигнахме до мокрия пясъчен под. Осъзнах, че пеенето беше спряло. Чародейците се взираха мълчаливо в Сарафина и в кладата, самите те попаднали под влиянието на омагьосващо умовете заклинание.

— А сега какво? — побледня Линк.

В центъра на кръга пристъпи човек. Не ми беше трудно да се досетя кой е той, защото носеше същия официален костюм и тясна вратовръзка от виденията ми. Белият му летен костюм го правеше да изглежда още по-странно тук, сред тъмните чародейци и спиралата от Бесове. Ейбрахам, единственият инкубус, достатъчно силен, за да извика толкова много Бесове от Отвъдния свят. Ларкин и Хънтинг стояха зад него, а всички други инкубуси в пещерата паднаха на едно коляно. Ейбрахам вдигна ръце към вихрушката от изгубени души.

— Време е.

Лена! Събуди се!

Пламъците, ограждащи кладата, се устремиха още по-високо. Пред кладата Джон Брийд нежно повдигна Лена, за да я събуди.

Лена! Бягай!

Тя се огледа, все още неориентирано. Не реагира на гласа ми. Не бях сигурен дали изобщо чуваше нещо. Движенията й бяха колебливи, явно не разбираше къде се намира.

Ейбрахам се обърна към Джон и махна леко с ръка. Джон трепна, после вдигна Лена и я понесе напред, теглен като с невидимо въже.

Лена!

Главата й се отпусна на една страна, очите й отново се затвориха.

Джон започна да изкачва стъпалата. Напереното му държане беше изчезнало. Сега приличаше по-скоро на зомби.

Ридли се примъкна напред.

— Лена е напълно неадекватна. Не разбира какво се случва. Явно е ефект от огъня.

— Защо я държат в безсъзнание? Не трябва ли да е на себе си, за да се Призове?

Мислех, че е необходимо условие за този случай.

Ридли се загледа в огъня. Гласът й беше нетипично сериозен и тя нарочно отбягваше погледа ми.

— Призоваването изисква проява на воля. Тя просто трябва да направи избора си. — Определено звучеше странно. — Освен…

— Освен какво?

Нямах време да се опитвам да разгадавам недомлъвките й.

— Освен ако вече не го е направила.

Което беше станало, когато си тръгна от нас. Когато захвърли гердана си. Когато избяга с Джон Брийд.

— Не го е направила — отговорих автоматично. Познавах Лена. Трябваше да има причина за това, за всичко. — Не е.

Ридли ме погледна.

— Надявам се да си прав.

Джон стигна до върха на олтара, а Ларкин вървеше зад него. Ларкин завърза заедно с някакво въже Сарафина и Лена под светлината на Седемнайсетата луна.

Усетих как сърцето ми заби с всичка сила.

— Трябва да стигна до Лена. Ще ми помогнете ли?

Линк хвана два камъка, достатъчно големи, за да нанесат щети, ако изобщо успееше да ги използва. Лив запрелиства бясно тетрадката си. Дори Ридли извади близалка от джоба си и сви рамене.

— Никога не знаеш…

Внезапно чух глас зад себе си:

— Не можеш да стигнеш там, освен ако не се погрижиш за всички тия Бесове. А не си спомням да съм те учила как се прави.

Усмихнах се, преди да се обърна.

Беше Ама и този път бе довела със себе си живи, а не починали помощници. Арелия и Туайла стояха наблизо и трите заедно приличаха на трите орисници. Заля ме огромно облекчение и осъзнах, че част от мен беше смятала, че никога вече няма да видя Ама. Прегърнах я толкова силно, че се уплаших да не я пречупя. Тя също ме притисна към себе си и после се отдръпна и намести килнатата си шапка. Тогава видях старомодните ботуши с връзки на бабата на Лена, която се появи зад Арелия. И орисниците станаха четири.

— Госпожо — кимнах към нея. Тя кимна в отговор, сякаш ей сега щеше да ми предложи чаша чай на верандата на „Рейвънуд“. И после се паникьосах, защото си спомних, че не бяхме там. И Ама, Арелия и Туайла не бяха феи от приказките. Бяха просто три древни — около двеста и петдесет годишни общо — южняшки дами, носещи наколенки и колани за пристягане. Бабата на Лена също не беше особено млада. Тези четири орисници нямаха никаква работа на бойното поле. Като се замислех, никой от рода Уейт не беше проявявал интерес към този вид занимание.

Освободих се от хватката на Ама.

— Какво правиш тук? Как ни намерихте?

— Какво правя тук?! — изсумтя Ама. — Семейството ми е дошло на Морските острови от Барбадос, преди да си бил дори замисъл в Божия ум. Познавам тези острови като кухнята си.

— Това е чародейски остров, Ама. Не е от Морските острови.

— Разбира се, че е. Къде другаде ще скриеш остров, който не искаш никой да види?

Арелия постави ръка на рамото на Ама.

— Тя е права. Голямата бариера е скрита сред Морските острови. Амари може и да не е чародейка, но тя притежава дарбата да вижда напред също като мен и сестра ми.

Ама тръсна глава толкова силно, та за миг помислих, че ще отлети.

— Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да затънеш в тези подвижни пясъци сам?

Преметнах отново ръцете си около шията й и я притиснах силно.

— А как разбрахте къде да ни намерите? Ние сами едва открихме това място.

Линк винаги беше стъпка назад или стъпка напред. Четирите го погледнаха, сякаш се изненадваха колко е тъп.

— Ха, след цялата тази врява, която вдигнахте, докато дойдете дотук? Като минахте през заклинание, по-старо от майката на майка ми? Все едно че се обадихте по телефона за спешни случаи в Гатлин.

Ама пристъпи към Линк, който бързо направи крачка назад, за да излезе от обсега й на действие. Тя обаче не ме пусна. Така разбрах какво се върти в главата й: „Обичам те и никога не съм се гордяла повече с теб. И ще бъдеш наказан да не излизаш цял месец, когато се приберем у дома“.

Ридли се приведе към Линк.

— Напъни си мозъчето малко. Некромансер, Ясновидец и гадател. Не сме били имали шанс!

Ама, Арелия, Туайла и баба й се обърнаха към Ридли в мига, в който проговори. Тя се изчерви и сведе почтително очи.

— Не мога да повярвам, че си тук, лельо Туайла — преглътна тежко. — Бабо.

Старата жена повдигна брадичката на Ридли и се загледа в яркосините й очи.

— Значи е вярно — широко се усмихна. — Добре дошла отново, дете.

Разцелува я по бузите. Ама изглеждаше много доволна.

— Казах ти. Беше в картите.

Арелия кимна.

— И в звездите.

Туайла се подсмихна и понижи гласа си до шепот:

— Картите показват само повърхността на събитията. Това, което имаме тук, е отсечено много надълбоко, минало е през костта и е излязло от другата страна.

По лицето й премина сянка. Погледнах към Туайла.

— Какво? — усмихна се тя и сянката изчезна.

— Имаме нужда от помощ от Ла Бас — размаха ръка над главата си. — Да се заемаме отново с важните неща.

— От Отвъдния свят — преведе Арелия.

Ама коленичи и разви кърпата си, пълна с малки кости и амулети. Приличаше на лекар, който подготвя хирургическите си инструменти.

— Викането на такваз помощ е точно по специалността ми.

Арелия извади някаква дрънкалка, а Туайла седна на земята и се намести удобно. Нямах никаква представа какво щеше да прави. Ама разпръсна костите и започна да се мъчи с капака на една от своите стъкленици.

— Гробищна пръст от Южна Каролина. Най-добрата. Нося я от вкъщи. — Взех стъкленицата от нея и я отворих, като си мислех за нощта, когато я бях последвал в блатото. — Трябва да се погрижим за Бесовете. Това няма да спре Сарафина или калпавия брат на Мелхизедек, но ще отнеме част от нейните сили.

Бабата на Лена и Ридли погледна към черния тайфун от Бесове, които се виеха над огъня и го подклаждаха.

— Божичко, ама ти наистина не си преувеличила, Амари. Много са се насъбрали тук.

Видях как погледът на старата жена се премести от неподвижното тяло на Сарафина към Лена и изражението й стана по-сурово. Ридли пусна ръката й, но не се отдръпна встрани.

Линк въздъхна с облекчение.

— Човече, следващата неделя отивам на църква, казвам ти.

Не му отвърнах, но и на мен ми беше минала подобна мисъл.

Ама се втренчи в пръстта, която беше разпръснала под краката си.

— Време е да ги изпратим отново там, където им е мястото.

Баба Емалин, най-старата жена от чародейците, които познавах, оправи решително палтото си.

— И тогава аз ще се разправям с дъщеря си.

Ама, Арелия и Туайла седнаха с кръстосани крака върху влажните скали и се хванаха за ръце.

— Всяко нещо по реда си. Първо да се отървем от Бесовете.

Възрастната жена отстъпи назад и им освободи пространство.

— Това би било чудесно, Амари.

Трите жени затвориха очи. Гласът на Ама беше силен и чист, въпреки бръмченето на вихрушката и неясното жужене на тъмната магия.

— Чичо Абнър, лельо Дилайла, лельо Айви, бабо Сула, имаме нужда от вашата намеса още веднъж. Призовавам ви на това място. Намерете пътя си към този свят и прогонете онези, които не принадлежат на него.

Очите на Туайла се обърнаха навътре и тя започна да пее:

— Les lois, мои духове, мои водачи,/разкъсайте моста,/който е пренесъл тези сенки от вашия свят/в другия.

После повдигна ръце над главата си.

— Repasser! Преминете обратно!

— Отново! — извика Арелия на английски.

— Les lois, мои духове, мои водачи,/разкъсайте моста,/който е пренесъл тези сенки от вашия свят/в другия.

Туайла продължи да напява, смесвайки своя креолски френски с английския на Ама и Арелия. Гласовете им се извисяваха като чуден хор. През цепнатината на тавана на пещерата се виждаше небето, което се смрачаваше край лъча лунна светлина, сякаш жените в кръга призоваваха буреносен облак да доведе тяхна собствена буря. Но не викаха на помощ буреносен облак. Те създаваха различна вихрушка, мракът се завихряше над тях като съвършено торнадо, спускащо се към центъра на техния кръг. За миг си помислих, че огромната спирала само ще ни убие по-бързо, тъй като щеше да привлече към нас вниманието на всички Бесове и инкубуси наоколо.

Трябваше вече да съм се научил, че не бива да се съмнявам в тях.

Призрачните фигури на Великите започнаха да се материализират край нас: чичо Абнър, леля Дилайла, леля Айви и Сула Пророчицата. Сякаш изплуваха от пясъка и пръстта, телата им се оформяха от тях песъчинка по песъчинка.

Нашите три орисници продължаваха да пеят:

— Разкъсайте моста,/който е пренесъл тези сенки от вашия свят/в другия.

След секунда дойдоха още духове от Отвъдния свят, още Блудници. Раждаха се от въртящата се спирала на пръстта като пеперуди от пашкулите си. Великите и духовете привличаха Бесовете — сенчестите създания се спуснаха към тях с ужасяващите писъци, които помнех от Тунелите. Великите започнаха да растат. Сула беше толкова голяма, че нанизите на гердана й приличаха на гигантски въжета. На чичо Абнър му трябваше само мълния в ръка и тога и щеше да бъде като Зевс, надвиснал заплашително над нас. Бесовете се отдръпнаха от Огъня на мрака и полетяха встрани като черни ивици, разкъсващи небето. Докато мигна, бяха изчезнали. Великите ги бяха поели в себе си, както Туайла беше вдишала Блудниците в онази нощ на гробището. Пророчицата Сула се понесе плавно напред, окичените й с пръстени пръсти сочеха към последния от Бесовете, който се въртеше и пищеше сред вихрушката.

— Разкъсайте моста!

Бесовете бяха изчезнали, оставяйки над главите ни само един тъмен облак и Великите, а Сула стоеше права пред нас. Тя блещукаше на лунната светлина, докато изговаряше последните думи:

— Кръвта винаги е кръв. Дори времето не може да я спре.

Великите си отидоха, а тъмният облак се разнесе. Остана само носещият се на талази дим от Огъня на мрака. Кладата все още гореше и Сарафина и Лена още бяха положени на каменната плоча.

Вихрушката от Бесове беше изчезнала, но и нещо друго се беше променило. Вече не наблюдавахме мълчаливо, прикрити от сенките, в очакване на подходящия момент, за да действаме. Очите на всички инкубуси и тъмни чародейци в пещерата бяха приковани в нас, кучешките им зъби бяха оголени, а жълтите им очи ни пронизваха.

Май се бяхме натресли на купона, независимо дали това ни харесваше или не.