Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестен мрак (28)

19.VI
Слизане надолу

Никой не говореше, докато вървяхме по пътя към парка и към изхода на града. Решихме да не рискуваме да се връщаме в къщата на леля Каролин, защото леля Дел щеше да бъде там и едва ли щеше да ни пусне да тръгнем без нея. Не че имаше какво да кажем за случилото се. Линк се опитваше да приглади косата си без помощта на индустриалната сила на гел за коса, а Лив бе забила поглед в селенометъра си и няколко пъти записа нещо в червената си тетрадка.

Нормалните неща.

Само дето нормалните неща не бяха съвсем нормални тази сутрин, сред потискащия мрак, стелещ се около нас, преди разпукването на зората. Умът ми блуждаеше и постоянно се препъвах. Тази нощ беше по-ужасна от най-страшния ми кошмар. Защото все още не можех да се събудя. Не беше нужно дори да си затварям очите, за да видя съня си. Сарафина и ножът й — Лена плаче за мен.

Бях умрял.

Бях мъртъв неизвестно за колко време.

Минути?

Часове?

Ако не беше Лена, сега щях да лежа в „Градината на вечния покой“. Вторият запечатан кедров ковчег в семейния парцел.

Бях ли го почувствал? Бях ли го видял някак? Беше ли ме променило? Докоснах леко грапавата линия на белега под тениската си. Дали това наистина беше моят белег? Или беше просто спомен за нещо, случило се с другия Итън Уейт, онзи, който не се върна?

Всичко беше много объркано и размито, като сънищата, които споделяхме с Лена, или като разликата между нашето и чародейското небе, която Лив ми бе показала в нощта, когато Южната звезда изчезна. Кое беше реално? Дали подсъзнателно съм знаел през цялото време какво беше направила Лена? Дали бях почувствал на някакво много по-дълбоко ниво всичко, което се беше случило между нас? Ако тя знаеше какви ще бъдат последствията от нейния избор, дали би постъпила по друг начин?

Дължах й живота си, но не се чувствах щастлив. Усещах в себе си пустота, сякаш някой ме беше прекършил на две като детска кукла. Страхът от калта, празнотата и самотата. Загубата на майка ми и на Макон и — в известен смисъл — на Лена. И още нещо.

Ужасяващата тъга и гигантското чувство за вина, че съм този, който все още е жив.

 

 

Паркът „Форсит“ имаше доста призрачен вид на зазоряване. Досега не го бях виждал толкова пуст, без никакви хора. Без тях почти не разпознах вратата към Тунелите. Не се чуваха звънците на трамваите, нямаше тълпи туристи, нито миниатюрни кученца или градинари, окопаващи азалиите. Замислих се за всички живи, дишащи с пълни гърди хора, които щяха да се разхождат днес тук.

— Не я ли видя? — дръпна ме Лив за ръката.

— Какво?

— Вратата. Мина точно покрай нея.

Беше права. Бяхме минали покрай арката, без да я забележа. Почти бях забравил как подмолно действаше чародейският свят, криейки тайните си на най-очевидните места. Човек не можеше да види Външната врата в парка, освен ако не я търсеше нарочно. Арката я скриваше в постоянна сянка, вероятно самата тя беше някакъв вид магия.

Линк се захвана за работа — пъхна ножиците си в процепа между вратата и рамката й, напрегна се и я отвори, пъшкайки. В тунела, който се разкри, беше по-тъмно в сравнение с мъждивата светлина на лятното утро.

Поклатих глава.

— Не мога да повярвам, че ножиците продължават да вършат работа.

— Чудя се на това, откакто напуснахме Гатлин — каза Лив. — Мисля, че е доста логично.

— Логично е чифт калпави градинарски ножици да отварят чародейски врати?

— Това е красотата на Общия ред. Казах ти, има магическа вселена и материална вселена.

Тя вдигна поглед към небето. Очите ми проследиха погледа й.

— Като небето на смъртните и другото, на чародейците.

— Точно така. Едното не е по-реално от другото. Те съществуват паралелно.

— Така че ръждивите метални ножици могат да отворят един магически портал?

Не знам защо се изненадвах.

— Невинаги. Но когато двете вселени се срещнат, те ще продължат да имат някаква спойка помежду си. Разбираш ме, нали?

Когато Лив говореше, всичко звучеше съвсем ясно.

Кимнах.

— Само не знам дали силата в едната вселена отговаря на слабостта в другата. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен.

— Искаш да кажеш, че Линк отваря толкова лесно вратите, защото това би било невъзможно за някой чародеец?

Линк наистина се справяше подозрително лесно с чародейските врати. От друга страна, Лив не знаеше, че той беше специалист по разбиването на ключалки, откакто мисис Линкълн му наложи първия вечерен час в шести клас.

— Възможно е. А би обяснило донякъде и това, което се случва със Сиянието.

— А какво ще кажете за тази версия? Чародейските врати се отварят сами пред мен, защото аз съм изключителен расов жребец — изпъна се самоуверено Линк.

— Или пък чародейците, изградили тези Тунели преди стотици години, не са предвидили изобретяването на градинарските ножици — казах аз.

— Защото не са предвидили моята изключителност — и в двете вселени — повтори захилено Линк. Пъхна ножиците обратно в колана си. — Първо дамите.

Лив запълзя надолу в тунела.

— Защо ли се изненадвам?

* * *

Спуснахме се по стъпалата сред застоялия въздух на тунела. Беше абсолютно тихо, дори нямаше ехо от стъпките ни. Мълчанието легна върху нас, тежко и плътно. Въздухът в света на смъртните не можеше да се сравнява с безтегловността на този над нас. Щом стигнахме долу, открихме, че сме отново на същия тъмен път, който ни изведе в Савана. Онзи, който се разделяше на две: забранената сенчеста улица, по която бяхме поели, и тревистата пътека, окъпана от светлина. Точно пред нас старата неонова табела на мотела светваше и угасваше, но това беше единствената разлика.

Това и Лусил, която се въргаляше в краката ни, а светлината от знака играеше по кожата й, когато примигваше. Тя измяука към нас, бавно се изправи и изпъна подканващо гръбчето си.

— Ти ни разиграваш, Лусил — наведе се Линк, за да я почеше зад ушите, а тя измърка доволно. — А, прощавам ти.

Линк можеше да приеме всичко за комплимент.

— А сега какво? — погледнах кръстопътя.

— Стълбата към ада или жълтият тухлен път^[1]?

— Защо не разтърсиш магическата си топка и не провериш дали не е проработила отново? — изправи се Линк и се огледа.

Извадих Сиянието от джоба си. То все още блестеше, святкаше и угасваше, но изумруденозеленият цвят, който ни беше довел до Савана, бе изчезнал. Сега светеше в тъмносиньо като онези сателитни снимки на Земята.

Лив докосна сферата и цветът стана още по-интензивен при допира на пръстите й.

— Синьото е много по-наситено от зеленото. Мисля, че се усилва.

— Или твоите супер способности укрепват.

Линк ме сръга и за малко да изпусна Сиянието.

— Питал ли си се защо това чудо спря да работи? — дръпнах го нервно от него.

Той ме побутна леко с рамо.

— Отгатни мислите ми де. Не, чакай. Опитай се да полетиш.

— Спрете с игричките — прекъсна ни Лив. — Чухте майката на Итън. Нямаме много време. Сиянието или ще работи, или не. И в дата случая трябва да намерим отговор.

Линк се стегна целият. Тежестта на това, което бяхме видели на гробището, лежеше на раменете на всички ни. Напрежението започваше да си казва думата.

— Шшш. Чуйте…

Пристъпих напред към тунела, покрит с висока трева. Почти чувах как птичките пеят сред клоните на дърветата.

Повдигнах Сиянието и задържах за миг дъха си. Нямаше да имам нищо против, ако кълбото потъмнееше и ни дадеше знак, че трябва да тръгнем по другия път, през сенките, с ръждивите спасителни стълби отстрани на мрачните сгради със затворените врати. Стига да откриехме отговор.

Не и сега.

— Опитай по другия път — каза Лив, без да сваля очи от матовата светлина на сферата. Извърнах се и я насочих в противоположната посока.

Никаква промяна.

Нито Сиянието, нито инстинктът ми на Водач ми казваха нещо. Защото дълбоко в себе си знаех, че без Сиянието нямаше да успея да открия пътя, който ми беше нужен, особено в Тунелите.

— Предполагам, че това е отговорът. Прецакани сме.

Прибрах топката в джоба си.

— Супер.

Линк гледаше разсеяно към слънчевата пътека.

— Накъде да вървим?

— Не се обиждай, но ако нямаш някакво друго тайно оръжие или онова с Водача не ти нашепва нещо в ушенцето, не можеш да ме накараш да тръгна натам — погледна назад към мрачния път. — Според мен нещата стоят така — накъдето и да тръгнем, ще се загубим, нали?

— С голяма вероятност.

— Или, ако погледнеш от друг ъгъл, имаме шанс петдесет на петдесет да не се прецакаме съвсем? Затова предлагам да се пробваме с пътечката на магьосника от Оз и да си кажем, че положението ни най-накрая се подобрява — слънце, птички, тревички?

Трудно беше да се бориш с извратената логика на Линк, когато решеше да бъде логичен.

— Някой да има по-добра идея?

Лив поклати глава.

— За моя изненада, не.

Поехме по пътя на Оз.

Тунелът наистина беше като илюстрация от старата опърпана книжка на майка ми. Над прашната пътечка се свеждаха върби, а подземното небе се простираше над главите ни безкрайно и синьо.

Навсякъде около нас цареше пълно спокойствие, което имаше напълно обратния ефект върху мен. Бях свикнал със сенките. Този път ми се струваше прекалено идиличен. Очаквах всеки миг някой Бяс да връхлети от издигащите се в далечината хълмове. Или без никакво предупреждение върху главата ми да се стовари цяла къща. В живота ми беше настъпил най-странният обрат, който можех да си представя. Защо вървях по този път? Накъде отивах всъщност? Кой бях аз, та да се намесвам в битката между сили, които дори не разбирам — въоръжен само с котка-беглец, невъобразимо лош барабанист, чифт градинарски ножици и един Галилео Галилей, обичащ да пие мляко с какао? И защо? За да спася момиче, което не искаше да бъде спасено?

— Чакай, тъпа котко! — запрепъва се Линк след Лусил, която беше станала наш водач и бавно, но уверено вървеше на зигзаг по пътеката, сякаш знаеше точно къде отиваме. Което беше доста иронично, защото аз нямах никаква идея.

* * *

Два часа по-късно слънцето все още грееше, а притеснението ми продължаваше да нараства. Лив и Линк вървяха пред мен — така Лив ме избягваше или поне избягваше ситуацията. Не я винях. Знаеше какво е направила Лена за мен, вече имаше обяснение за странното й поведение и за това, че преминаваше към Мрака. Нищо не се беше променило, но причините за всичко бяха различни. За втори път това лятно момиче, за което ме беше грижа — и което изпитваше същото към мен — не можеше да понесе да ме погледне в очите.

Вместо това крачеше по пътеката с Линк, учеше го на английски обиди и се преструваше, че се смее на шегите му.

— Сигурна съм, че стаята ти е разхвърляна, а колата ти е разпадаща се, скърцаща бричка — подиграваше му се тя, но усещах, че не го прави от сърце.

— Откъде знаеш?

— Видът ти го издава.

Гласът й звучеше някак разсеяно. Явно не й беше много забавно.

— А аз? — прокара Линк ръка през щръкналата си коса, за да се увери, че стърчи достатъчно във всички посоки.

— Да видим… Ти си абсолютен дразнител, бърборко — насили се Лив да се усмихне.

— Това е хубаво, нали?

— Разбира се. Направо е върхът.

Добрият стар Линк. Безподобният му чар, който беше по-скоро липса на чар, можеше да спаси всяка критична социална ситуация.

— Чу ли това?

Лив спря на място. Обикновено когато наоколо се носеше песен, я чувах само аз и това беше песента на Лена. Този път я чувахме всички, но песента звучеше повече като вой и не можеше да се сбърка с хипнотичния глас на „Седемнайсет луни“. Това си беше лошо пеене, като на агонизиращо животно. Лусил измяука, козината по гърба й настръхна.

Линк се огледа.

— Какво е това?

— Не знам. Звучи почти като…

Млъкнах.

— Като човек в беда?

Лив вдигна ръка до ухото си.

— Щях да кажа като „Отпуснах се във вечните му ръце“.

Това беше един от старите химни, които пееха в църквата на Сестрите. Бях наполовина прав.

Когато завихме в края на пътеката, видяхме леля Пру да върви право към нас, подпряла се на ръката на Телма, пеейки като в църквата в неделя. Беше с бялата си рокля на цветя, с бели ръкавици и бежовите си ортопедични обувки. Харлон Джеймс се влачеше зад тях с достойнство въпреки дребния си ръст — беше точно толкова голям, че да се побере в кожената чанта на леля Пру. Изглеждаха така, сякаш тримата бяха излезли на лека следобедна разходка. Лусил измяука и седна на пътеката пред нас. Линк потърка челото си.

— Пич, привиждат ми се разни неща. Защото тези приличат на твоята пралеля и нейното джобно кученце.

Не му отговорих веднага. Колебаех се дали това не е някакъв чародейски номер. Сигурно щом стигнехме достатъчно близо, Сарафина щеше да изпълзи от тялото на леля ми и да убие всички ни.

— Може би е Сарафина — мислех на глас и се опитвах да открия някаква логика в нещо напълно нелогично.

Лив поклати глава.

— Не съм съгласна. Катаклистите могат да се проектират в телата на другите, но не могат да бъдат в две тела едновременно. Три, ако броим и кучето.

— Защо броим и кучето? — отбеляза Линк с гримаса. Част от мен, и то голяма част, искаше да спре да се занимава с това и да го остави за после. Но те ни видяха. Леля Пру или създанието, въплътило се в нея, ми помаха с кърпичката си.

— Итън!

Линк ме погледна.

— Не трябва ли да бягаме?

— Уф, да ви намери човек е по-трудно, отколкот’ да пасе котки! — крещеше леля Пру, докато крачеше из тревата толкова бързо, колкото й позволяваха силите. Лусил измяука и тръсна глава. — Телма, не спирай.

Дори от разстояние, беше невъзможно да сбъркаш куцащата й походка и командаджийския й тон.

— Не, тя си е.

Прекалено късно беше да се измъкнем.

— Как са дошли тук?

Линк беше слисан също като мен. Едно е да разбереш, че Карлтън Ийтън доставя пощата до „Lunae libri“, но да видя моята стогодишна пралеля да се мотае из Тунелите в роклята си за църква ми дойде в повече.

Леля Пру забиваше бастуна си в тревата, докато приближаваше към нас.

— Уесли Линкълн! Там ли шъ стоиш и шъ гледаш как една стара жена се мъчи, или шъ дойдеш да ми помогнеш да се изкача по тоз хълм?

— Да, госпожо. Искам да кажа, не, госпожо — почти се преби Линк, като се затича, за да я хване под ръка. Аз я подхванах от другата страна.

Първият шок от факта, че я виждам, лека-полека започна да отшумява.

— Лельо Пру, как дойде тук?

— По същия път като теб, предполагам. Слязох долу през една от вратите. Има една точно зад баптистката мисия. Кат’ бях по-млада от теб, даже я използвах, за да се измъквам от библейското училище.

— Но откъде изобщо знаеш за Тунелите? — не можех да проумея аз. Да не би да ни беше следила?

— Младежо, била съм в тез Тунели повече пъти, отколкот’ пияницата се е заклевал да зареже бутилката си. Да не мислиш, че само ти знаеш какво става в тоз град?

Тя знаеше. Тя беше като майка ми, Мариан и Карлтън Ийтън — смъртни, които някак си бяха станали част от чародейския свят.

— Леля Грейс и леля Мърси също ли знаят?

— Разбира се, че не. Двечките не могат запази тайна, ако ще от туй да зависи животът им. И татко ми го знаеше и каза само на мен. А аз никогаж не казах на друг човек, освен на Телма.

Телма стисна ръката на леля Пру с признателност.

— И ми го каза само защото вече не можеше сама да слиза и да се катери по стъпалата.

Леля Пру махна с кърпичката си към нея.

— Телма, знайш, че туй не е истина. Не си измисляй.

— Да не би професор Ашкрофт да ви е изпратила след нас? — вдигна притеснено глава Лив от своята тетрадка.

Леля Пру изсумтя.

— Никой не ме е изпращал. Прекалено стара съм, за да ме изпращат някъде. Самичка си дойдох. — Посочи към мен. — Но ти по-добре се моли Ама да не слезе да те търси долу. Откак те няма, само вари кости.

Ако само знаеше…

— Тогава какво правиш тук, лельо Пру?

Дори да беше от посветените в тайната, Тунелите не бяха безопасно място за една стара дама.

— Дойдох да ти донеса туй — отвори чантичката си леля Пру и я поднесе към нас, за да видим какво има вътре. Между шивашките ножици, купоните за намаление и джобната библия имаше дебела купчинка листа, сгънати грижливо на снопче. — Хайде, вземи ги.

Все едно ми казваше да взема ножиците и да се пробода с тях. Нямаше начин да пъхна ръка в чантата на леля си. Това беше върховното нарушение на южняшкия етикет.

Лив усети, че имам проблем.

— Може ли аз?

Може би и английските джентълмени не биваше да пъхат ръце в дамските чанти.

— Затуй ви ги донесох.

Лив извади внимателно купчинката листа от чантата на леля Пру.

— Наистина са много стари. — Разгъна ги върху меката трева. — Това ли е, което си мисля?!

Приклекнах до нея и започнах да ги разглеждам. Приличаха на някакви схеми или архитектурни планове. Бяха изрисувани в различни цветове и изписани с различни почерци. Бяха безпогрешно начертани върху карираната хартия, прави и точно измерени. Лив приглади с ръка един лист и видях дълги редици от линии, пресичащи се една друга.

— Зависи какво си мислиш, че са, млада госпо’ице.

Ръцете на Лив трепереха.

— Това са карти на Тунелите.

Погледна към леля Пру.

— Може ли да попитам откъде ги имате? Никога не съм виждала нещо подобно, дори и в „Lunae libri“.

Леля Пру извади от чантата си ментово бонбонче и бавно махна опаковката му.

— Моят баща ми ги даде, също както дядо ми ги е дал на него. По-стари са от тази кал тук.

Бях напълно безмълвен. Независимо колко нормален си мислеше, че ще бъде животът ми без нея, Лена грешеше. С проклятието или без него, моето семейно дърво явно отдавна беше свързано със света на чародейците.

И за наше щастие, с техните карти.

— Далеч са от завършване. В добрите си дни бях добра картографка, но артритът ми вече си казва думата.

— Опитах се да помогна, но не ми се удава така добре, както на леля ти — погледна ме Телма с извинение. Леля Пру махна с кърпичката си.

— Ти ли си ги правила?

— Дадох своя принос — облегна се тя на бастуна си, изпъвайки гръб с достойнство.

Лив се взираше в картите с благоговение.

— Как? Тунелите са безкрайни.

— Стъпка по стъпка. Тези карти не показват всички Тунели. А само тези в Каролина и някои в Джорджия. Дотук сме стигали.

Това беше абсурдно. Как беше възможно моята хаотична пралеля да притежава карти на чародейските тунели?

— Как си ги направила, без леля Грейс и леля Мърси да разберат?

Не можех да си спомня време, в което трите да не са били заедно — те направо бяха като залепени една за друга.

— Невинаги сме живели заедно, Итън — снижи тя гласа си, сякаш сестрите й можеха да ни чуят отнякъде. — И всъщност аз не играя бридж в четвъртъците.

Опитах се да си представя как леля Пру картографира чародейските тунели, докато другите възрастни дами от ДАР играят карти в залата към църквата.

— Вземи ги. Шъ са ти нужни, ако си решил да останеш тук долу. Може да е доста объркващо след известно време. В някои дни бая се лутам и със зор си намирам пътя обратно към Южна Каролина.

— Благодаря ти, лельо Пру. Но…

Млъкнах за миг, защото не знаех как да обясня всичко това — Сиянието и виденията, Лена и Джон Брийд и Голямата бариера, преждевременната луна и липсващата звезда, да не споменавам побъркалите се вече циферблати, въртящи се на китката на Лив. А най-трудно щеше да ми бъде да говоря за Сарафина и Ейбрахам. За една от най-възрастните жителки на Гатлин това щеше да бъде много повече от история.

Леля Пру ме отряза, като махна с кърпичката си право в лицето ми.

— Изгубен си като прасе на барбекю. Ако не искаш да те сервират с прочутия каролински сос, момче, трябва да си събереш акъла.

— Да, госпожо.

Мислех, че се досещам накъде щеше да поеме точно тази лекция. Но явно грешах.

— Слушаш ли ме вече? — насочи тя костеливия си пръст към мен. — Карлтън дойде да души наоколо, за да провери дали знам, че някой е разбил чародейската врата към подземията. След туй чух, че момичето на Дюшан било изчезнало, после, че ти и Уесли сте избягали, а момичето, дето живее при Мариан — знаеш, онуй, което слага мляко в чая си — не са го виждали от сума ти време. Туй ми се видяха прекалено много съвпадения, дори и за Гатлин.

Голяма изненада. Карлтън разпространява клюките из града.

— Каквото и да става, шъ имаш нужда от това и трябва да го вземеш. Нямам време за глупости.

Предполагам, че беше права. Тя знаеше какво правехме, независимо дали щеше да се издаде или не.

— Оценявам загрижеността ти, лельо Пру.

— Не съм загрижена. Поне няма да бъда, ако вземеш картата — потупа ме тя по ръката. — Ти шъ намериш таз златоока Лена Дюшан. Дори сляпата катерица понякога намира жълъдчета.

— Надявам се.

Тя отново ме потупа майчински по ръката и хвана дръжката на бастуна си.

— Тогаз стига си говорил с таз стара дама, че работа те чака. Ако не тръгнеш по пътя, няма да го извървиш. По божията воля и ако небето не се отвори над нас.

Махна с ръка към Телма да тръгне напред и да ни остави сами. Лусил побягна след нея, камбанката на нашийника й звънтеше. Леля Пру спря и се усмихна.

— Виждам, че котката още е с теб. Чаках да дойде правилното време, за да я пусна от оназ връв на простора. Тя знае някои нещица. Ще видиш. Пазиш табелката й, нали?

— Да, госпожо. В джоба ми е.

— Нужна е някаква халкичка, за да я закачиш на нашийника й. Но ти я пази и аз шъ ти дам. — Леля Пру махна обвивката на още едно ментово бонбонче и го пусна на земята за Лусил. — Съжалявам, че те нарекох „дезертьорка“, старо момиче, но знаеш, че Мърси инак нямаше да ми разреши да те пусна.

Лусил подуши подозрително бонбончето.

Телма махна с ръка и се усмихна с усмивката си а ла Доли Партън.

— Късмет, захарче.

Гледах ги как вървят надолу по хълма зад нас и се чудех какво още не знам за членовете на семейството си. Кой още изглеждаше изкуфял и абсолютно неадекватен, а всъщност следеше всяко мое движение? Кой още съхраняваше чародейски ръкописи и тайни в свободното си време или правеше карта на свят, за който повечето хора от Гатлин не подозираха, че съществува?

Лусил облиза ментовото бонбонче. Дори да знаеше, нямаше да ми каже.

— Добре, значи си имаме карта. Това е нещо, нали, Лив?

Настроението на Линк се подобри, след като леля Пру и Телма се скриха от погледа ни.

— Лив?

Тя не ме чу. Прелистваше страниците на дневника си с едната ръка, а с другата търсеше път из картата.

— Ето го Чарлстън, а това трябва да е Савана. Значи, ако предположим, че Сиянието ни е помагало да открием южния път, към крайбрежието…

— Защо крайбрежието? — прекъснах я аз.

— Заради южната посока. Както ако следвахме Южната звезда, помниш ли?

Лив се отпусна назад, объркана.

— Има толкова много разклоняващи се пътища. Само на няколко часа сме от Входа за Савана, но това би могло да означава всичко тук долу.

Беше права. Ако времето и пространството не бяха едни и същи под и над земята, кой можеше да каже дали скоро нямаше да стигнем до Китай?

— Дори да знаехме къде сме, ще са ни нужни дни, за да открием мястото на тази карта. Нямаме толкова време.

— Е, тогава по-добре да започваме. Само с това разполагаме.

И все пак беше нещо — нещо, което ни караше да се надяваме, че може би ще успеем да намерим Лена. Не бях сигурен дали беше, защото вярвах, че картата наистина можеше да ни заведе там, или защото мислех, че аз мога да го направя.

Нямаше значение, стига да намерех Лена навреме.

С помощта на добрия Бог, на всичките ми лели, пралели и икономки и ако дяволът не решеше да си поиграе още малко с нас.