Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестен мрак (16)

15.VI
Водачът

Първият момент на осъзнаването увисна във въздуха, мълчалив и неловък. Вторият избухна в шумна какофония. Линк крещеше на Лив, която крещеше на мен, а аз крещях на Мариан, която ни чакаше да спрем.

— Какво правиш тук?

— Защо ме изостави на панаира?

— Какво прави тя тук, лельо Мариан?

— Влезте.

Мариан отвори широко вратата и отстъпи встрани, за да влезем вътре. Вратата се затвори с трясък зад гърба ми и чух как ключалката се превъртя. Обзе ме внезапен пристъп на паника, на клаустрофобия, което беше доста странно, защото стаята не беше никак малка. Но все пак се чувствах затворен. Въздухът беше тежък, задушен и имах чувството, че съм проникнал в много лично пространство, нечия спалня. И също като смеха, тя ми изглеждаше позната, макар че за пръв път стъпвах тук. Като лицето в камъка.

— Къде сме?

— Всеки въпрос с времето си, Итън. Аз ще отговоря на твоите, а ти ще отговориш на моите.

— Какво прави Лив тук?

Не знам защо бях толкова бесен, но бях. Не можеше ли да има поне един нормален човек около мен? Защо всеки трябваше да има таен живот?

— Седни. Моля те — посочи Мариан към столовете край кръглата маса в центъра на стаята.

Лив също изглеждаше ядосана, стана от леглото и се изправи пред камината, която грееше с невъзможен на пръв поглед огън — бял и ярък, вместо оранжев и изгарящ.

— Оливия е тук, защото е асистентката ми за лятото, която ми помага в проучванията. Сега аз имам въпрос към теб.

— Чакай. Това не е истински отговор. Вече го знаех.

Не отстъпвах по инат на Мариан. Гласът ми отекна в помещението, вдигнах глава, за да видя колко е високо, и едва сега забелязах изящния полилей, висящ от сводестия таван. Беше направен от някакво бяло рогово вещество, може би кости? По железните чашки се беше натрупал восък от капещите от години свещи, които хвърляха в стаята бледа, мъждукаща светлина, осветявайки някои от ъглите й, докато други оставаха тъмни и скрити. В сенките на най-отдалечения ъгъл забелязах високо легло от слонова кост, също покрито с балдахин. Бях виждал същото някъде преди. Всичко днес беше като чудовищно deja vu и това направо ме побъркваше.

Мариан седна отново в стола си невъзмутимо.

— Итън, как намери това място?

Какво можех да й кажа, когато Лив стоеше до мен? Помислих, че е Лена, даже почувствах, че е тя. Но вместо това инстинктите ми ме доведоха до Лив? Самият аз не разбирах какво става с мен.

Огледах се наоколо. Черни шкафове се издигаха от пода до тавана, натежали от книги и странни предмети, които очевидно бяха личната колекция на човек, обикалял по света повече пъти, отколкото аз се бях отбивал до „Стоп енд Шоп“. А като се има предвид, че това беше единственият ни магазин, означаваше страшно много. Прашни бутилки и всякакви малки шишенца бяха струпани на една от лавиците като в стара аптека. Друга беше препълнена с книги. Напомни ми на стаята на Ама, само че без купчините от стари вестници и стъклениците с пръст от гробището. Но една от книгите привлече вниманието ми: „Мрак и Светлина. Началата на магията“.

Познах я — и леглото, и библиотеката, и безукорната подредба на красивите вещи. Тази стая можеше да принадлежи на един-единствен човек, който всъщност дори не беше точно човек.

— Това е стаята на Макон, нали?

— Възможно е.

Линк изпусна странния ритуален кинжал, с който се беше заиграл. Той се изтърколи на пода и Линк се засуети, за да го вдигне бързо и да го постави обратно на рафта. Мъртъв или не, Макон Рейвънуд все още го ужасяваше.

— Предполагам, че чародейският тунел ни свързва директно със стаята му в „Рейвънуд“.

Тази стая беше почти огледално отражение на спалнята на Макон, с изключение на тежките завеси, които там спираха слънчевата светлина.

— Може би.

— Донесла си дневника му тук, защото не искаше да го виждам повече след видението, което имах в архива.

Мариан отговори, като подбираше внимателно думите си:

— Да кажем, че си прав и че това е личният кабинет на Макон, мястото, където си събираше мислите. Дори и така да е, как ни намери тази вечер?

Подритнах дебелата индианска черга в краката ми. Беше в черно и бяло, изтъкана със сложни фигури. Не исках да обяснявам как бях намерил това място. Беше доста смущаващо. А и ако го кажех на глас, можеше наистина да се окаже вярно. Но как беше възможно? Как инстинктите ми можеха да ме доведат до някого другиго освен Лена?

Обаче, ако не кажех на Мариан, можеше никога вече да не изляза от тази стая. Затова реших да споделя половината истина.

— Търсех Лена. Тя е тук долу с Ридли и нейния приятел Джон и мисля, че има проблем. Лена направи нещо днес на панаира…

— По-просто казано, Ридли си беше Ридли. Но и Лена беше Радли. Близалките явно са се преработили тази вечер.

Линк развиваше опаковката на луканковата пръчица, която извади от джоба си, защото дори в такава ситуация нищо не можеше да му попречи да яде, ако огладнее, и не забеляза, че му хвърлих убийствен поглед. Не исках да споделям повече подробности с Мариан или Лив.

— Бяхме в ротондата и чух момичешки смях. Тя звучеше… щастливо. Последвах я дотук. Искам да кажа, гласа й. Не мога да го обясня.

Погледнах Лив. По бледата й кожа бяха избили румени петна. Беше се втренчила в някаква конкретна точка на празната стена.

Мариан плесна с ръце, сякаш беше получила просветление.

— Предполагам, че смехът ти се е сторил познат.

— Да.

— И си го последвал, без дори да се замислиш. По-скоро по инстинкт.

— Може и така да се каже.

Не бях сигурен какво означаваше това, но Мариан беше добила изражението на лудия учен на прага на велико откритие.

— Когато си с Лена, понякога общувате ли си без думи?

Кимнах.

— Имаш предвид Келтската нишка!

Лив погледна шокирано към мен.

— Как може обикновен смъртен да знае за Келтската нишка!

— Чудесен въпрос, Оливия. — Начинът, по който двете се споглеждаха, ме дразнеше ужасно. — Въпрос, който заслужава отговор.

Мариан отиде до лавиците и започна да търси нещо в библиотеката на Макон, леко нервно, както жените търсят ключовете си в дамската чанта. Гледах я как рови из книгите на чичото на Лена и изпитах странно притеснение, почувствах се някак неловко, въпреки че него го нямаше тук, за да види това.

— Просто се случи. Някак се намерихме, в главите си.

— Можеш да четеш мисли и не си ми казал? — зяпна ме Линк, сякаш бях Сребърният сърфист. Почеса се нервно по главата. — Ей, пич, извинявай за всичко, което си мислех за Лена. Само те пробвах. — Извърна поглед встрани. — И сега ли го правиш? Правиш го, нали? Човече, разкарай се от главата ми.

Отстъпи назад от мен и се заби в един шкаф с книги.

— Не мога да чета мислите ти, идиот такъв. Понякога с Лена чуваме мислите на другия, това е. — Линк изглеждаше успокоен, но нямаше да му се размине така лесно. — Какво беше това, дето си го мислел за Лена?

— Нищо. Просто се пошегувах.

Извади книга от рафта и се престори, че я разглежда с интерес.

Мариан взе книгата от ръцете му.

— Ето я. Точно тази книга ми трябваше.

Отвори опърпаното кожено томче и започна да прелиства страниците с бясна скорост, което показваше, че търси нещо конкретно. Успях да зърна част от страниците — книгата приличаше на наръчник или справочник.

— Ето — подаде я на Лив. — Някое от тези звучи ли ти познато?

Лив се приведе напред и двете започнаха заедно да прелистват страниците, кимайки с глава. Мариан се изправи и взе книгата от Лив.

— Сега. Как може обикновен смъртен да общува чрез Келтската нишка, Оливия?

— Не може. Освен ако не е обикновен смъртен, професор Ашкрофт.

Усмихваха ми се, сякаш бях дете, което прави първите си стъпки, или като че ли всеки момент щяха да ми кажат, че съм смъртоносно болен. Ефектът от тази комбинация беше убийствен и ми се прииска да избягам надалече оттук.

— Ще ме осветлите ли какво ви развеселява? Каква е шегичката?

— Няма никаква шега, Итън. Защо не погледнеш сам? — подаде ми книгата Мариан.

Погледнах страницата. Бях прав за наръчника. Това беше нещо като чародейска енциклопедия с рисунки и текстове на различни езици, които не разбирах. Но имаше и на английски.

— Водачът — погледнах към Мариан. — Това ли мислиш, че съм?

— Продължавай.

— „Водачът. Онзи, който познава пътя. Синоними: dux, speculator, gubernator. Водач, наблюдател, ръководител. Този, който сочи пътя.“

Вдигнах глава, бях объркан. За разлика от Линк, който поне веднъж беше наясно.

— Значи е като човешки компас? Що се отнася до свръхсилите, това си е доста слаба работа. Ти си нещо като чародейски вариант на Аквамен.

— Кой е Аквамен? — Мариан не четеше много комикси.

— Той говори с рибите — поклати глава Линк. — Не е като да имаш рентгенови очи или суперсили като Спайдърмен или Супермен.

— Аз нямам суперсили.

Нали така?

— Продължавай да четеш — потупа Мариан страницата пред мен.

— „Още преди кръстоносните походи ние служехме. Имахме много имена и нито едно. Ние бяхме шепотът в ухото на първия китайски император, докато замисляше Великата стена, бяхме верният спътник, застанал до рамото на най-доблестния шотландски рицар, решил да защити независимостта на страната си. От векове смъртните с важна мисия са имали водачи, които да ги напътстват. Ние посочихме пътя на заблудилите се кораби на Колумб и Васко да Гама, ние съществуваме, за да напътстваме и чародейците, чийто жизнен път е предопределен за важни дела. Ние…“ — Не схващах нищо от това, което четях. После чух гласа на Лив да завършва изречението, явно беше запомнила думите наизуст:

— „… сме тези, които намират загубеното. Ние сме тези, които знаят пътя.“

— Довърши.

Мариан внезапно беше станала сериозна, сякаш думите бяха някакво пророчество.

— „Отдадени сме на величието, за велики цели, за велики дела. Отдадени сме на гибелта, за гибелни цели, за гибелни дела.“

Затворих книгата и я върнах на Мариан. Не исках да знам нищо повече.

Беше ми трудно да разгадая изражението на Мариан. Тя разлистваше страниците на книгата отново и отново, а после вдигна поглед към Лив.

— Смяташ ли?

— Възможно е. Имало е и други.

— Не и за Рейвънуд. И за Дюшан се съмнявам.

— Но вие сама го казахте, професор Ашкрофт. Решението на Лена ще има сериозни последици. Ако избере Светлината, всички тъмни чародейци ще умрат, а ако избере Мрака… — Лив не довърши. Всички знаехме останалото. Всички светли чародейци в семейството й щяха да умрат. — Не може ли да се каже, че нейният път е предопределен за важни дела?

Не ми допадаше насоката на разговора, макар да не бях сигурен накъде точно е поел.

— Ехо? Аз съм тук. Малко обяснение?

Лив заговори бавно, сякаш бях дете в библиотека, търсещо за пръв път книга за лятото.

— Итън, в чародейския свят само тези, предопределени за велики цели, имат Водачи. Водачите не се появяват често, може би веднъж на сто години, и никога не е случайно. Ако ти си Водач, значи си тук по някаква причина — велика или ужасяваща, гибелна причина. Ти си мостът между световете за чародейците и за смъртните и каквото и да правиш, трябва да внимаваш много.

Отпуснах се на леглото, а леля Мариан приседна до мен.

— Ти имаш своя собствена съдба, както и Лена. Което означава, че нещата доста се усложняват.

— Мислиш, че изминалите няколко месеца не са били сложни?

— Нямаш представа какво съм виждала. Или какво е виждала майка ти — извърна глава встрани Мариан.

— Значи смяташ, че съм един от тези Водачи? Аз съм човешки компас или нещо подобно, както каза Линк?

— Повече от това е. Водачите не просто познават пътя. Те са пътят. Те насочват чародейците в посоката, в която им е предопределено да тръгнат, път, който може би не биха могли да намерят сами. Може да си Водач за семейство Рейвънуд или за Дюшан. Все още не е много ясно.

Лив, изглежда, знаеше за какво говори, което ме объркваше. Мисълта ми се връщаше непрекъснато към това, което ми казваха тя и Мариан, и се опитвах да го проумея сред хаоса от емоции, които изпитвах.

— Лельо Мариан, кажи й. Не може да съм един от тези Водачи. Родителите ми са обикновени смъртни.

Не споменавахме очевидното, че майка ми е била част от чародейския свят също като Мариан, само че по начин, за който никой не говореше, поне не и с мен.

— Водачите са смъртни, мост между чародейския свят и нашия. — Лив се протегна за друга книга. — Разбира се, твоята майка едва ли може да се нарече „обикновена смъртна“, не повече, отколкото това определение важи за професор Ашкрофт или за мен.

— Оливия! — застина Мариан на място.

— Искате да кажете, че…

— Майка му не искаше той да знае. Обещах й, ако нещо се случи…

— Спрете! — тръснах книгата на масата. — Не съм в настроение за вашите правила. Не и тази вечер.

Лив заби поглед смутено в странния си научен експеримент, часовника си.

— Такава идиотка съм…

— Какво знаеш за майка ми? — обърнах се към нея. — Кажи ми веднага.

Мариан рухна в стола до мен. Розовите петна по бузите на Лив избиха отново.

— Толкова съжалявам.

Тя поклати глава, местейки отчаяно поглед ту към наставничката си, ту към мен.

Мариан вдигна ръка.

— Оливия знае всичко за майка ти, Итън.

Обърнах се към Лив. Знаех какво ще ми каже, преди да си беше отворила устата. Истината най-накрая стигна до съзнанието ми. Лив знаеше прекалено много за чародейците и за Водачите, беше тук, в Тунелите, и учеше в кабинета на Макон. Ако не бях така объркан от това, което те си мислеха, че съм, щях да осъзная много отдавна каква е Лив. Не знам защо ми отне толкова много време.

— Итън.

— Ти си една от тях, нали? Като майка ми и леля Мариан.

— От тях? — попита Лив.

— Ти си Пазител.

Думите го превърнаха в реалност. Изпитвах всичко и нищо едновременно — майка ми тук долу, в Тунелите, с масивната връзка чародейски ключове, които сега Мариан носеше. Майка ми със своя таен живот, в който аз и баща ми никога не бяхме допуснати. И никога нямаше да сме част от него.

— Не съм Пазител. — Лив изглеждаше притеснена. — Все още не. Някой ден може би. Все още се обучавам.

— Обучаваш се да бъдеш повече от библиотекар в Окръжната библиотека на Гатлин, което е причината да си тук, по средата на нищото със своята ученическа стипендия. Ако въобще има такава. Или и това е лъжа?

— Хич не ме бива да лъжа. Наистина имам стипендия, но е платена от общество от учени, което предхожда малко по време университета „Дюк“.

— Или училище „Хароу“.

Тя кимна.

— Или училище „Хароу“.

— Ами „Овалтин“? И това ли беше лъжа?

Лив се усмихна тъжно.

— Аз съм от Кингс Лангли и наистина обичам „Овалтин“, но за да бъда напълно честна с теб, трябва да призная, че откакто съм в Гатлин, си падам повече по „Нескуик“.

Линк се тръсна на леглото, напълно замаян.

— Не разбирам и думичка от това, което тя казва.

Лив започна да разгръща страниците, докато на една се появи списък на Пазителите. Името на мама беше точно пред мен.

— Професор Ашкрофт е права. Изучавам Лила Евърс Уейт. Майка ти беше брилянтен Пазител, забележителен писател. Като част от курсовата ми работа трябва да прочета бележките, оставени от Пазителите преди мен.

Бележки? Майка ми имаше бележки, които Лив беше виждала, а аз не? Въздържах се да не пробия дупка с юмрук в стената.

— Защо? За да не допуснеш нейните грешки? За да не загинеш в катастрофа, която никой не е видял и никой не може да обясни? За да не изоставиш семейството си в недоумение за твоя таен живот и защо никога нищо не си им казала?

Двете розови петна отново се появиха на бузите на Лив. Вече бях свикнал с тях.

— За да продължа делото им и да съхраня гласовете им живи. Така че някой ден, когато стана Пазител, да знам как да опазвам чародейския архив — „Lunae libri“, ръкописите, записките на самите чародейци. Това не би могло да стане без гласовете на Пазителите, които са живели преди мен.

— Защо?

— Защото те са мои учители. Уча се от техния опит, от познанието, което са събирали, докато са били Пазители. Всичко е свързано и без техните записки не бих могла да проумея нещата, които сама откривам.

Поклатих глава.

— Не разбирам.

— Ти не разбираш? За какво, по дяволите, говорите? — обади се Линк откъм леглото.

Мариан постави ръка на рамото ми.

— Предполагам, че гласът, който си чул, смехът от коридора, е бил на майка ти. Лила те е довела тук най-вероятно защото е искала да проведем този разговор. За да разбереш своята мисия и тази на Лена или на Макон. Защото ти си обвързан с един от двата рода и с един от тях. Но все още не знам с кого точно.

Замислих се за лицето на колоната, за смеха и за чувството на deja vu, което бях изпитал в стаята на Макон. Майка ми ли беше? Бях чакал месеци за някакъв знак от нея — от следобеда в кабинета, когато с Лена намерихме съобщението в книгите. Дали най-накрая тя се опитваше да се свърже с мен? Ами ако не беше тя?

Внезапно си дадох сметка и за нещо друго.

— Ако бях един от тези Водачи — не казвам, че съм се вързал на тази история — тогава мога да открия Лена, нали? Предполага се да се грижа за нея, защото съм нейният… компас.

— Не сме сигурни в това. Обвързан си с някого, но не знаем кой е той.

Бутнах стола назад и отидох до шкафа. Дневникът на Макон беше в края на лавицата.

— Обзалагам се, че се сещам кой знае.

Протегнах се напред.

— Итън, спри! — изкрещя Мариан. Пръстите ми едва докоснаха корицата и усетих как подът под мен се разтваря и потъвам в пустотата на друг свят.

В последната секунда една ръка сграбчи моята.

— Вземи ме с теб, Итън.

— Лив, не…

 

 

Момиче с дълга кестенява коса се притискаше отчаяно към високо момче с лице, заровено в гърдите му. Клоните на огромен дъб се спускаха край тях и създаваха впечатление, че те са сами на някакво уединено място, а не само на метри от покритите с бръшлян сгради на университета „Дюк“.

Момчето обхвана нежно лицето й с ръце и го повдигна, за да я погледне в очите.

— Мислиш ли, че ми е лесно? Обичам те, Джейн, и знам, че никога няма да изпитвам същото към някоя друга. Но нямаме избор. Знаеше, че ще настъпи това време и ще трябва да се разделим.

Джейн вирна сърдито брадичка.

— Винаги има избор, Макон.

— Не и в този случай. Няма такъв избор, в който животът ти да не е в опасност.

— Но майка ти каза, че може би има начин. Ами пророчеството?

Макон блъсна гневно с ръка ствола на дървото.

— По дяволите, Джейн. Не обръщай внимание на дрънканиците на старите жени. Няма начин това да свърши по друг начин освен с твоята смърт.

— И какво, не можем да бъдем физически… близки — това няма значение за мен. Пак можем да сме заедно. Само това е важно.

Макон отстъпи назад, лицето му беше изкривено от болка.

— След като се променя, ще бъда опасен, ще бъда кървав инкубус. Те са жадни за кръв и баща ми казваше, че ще стана един от тях, както е станал той, както е станал неговият баща преди това. Ще бъда като всички мъже в семейството ми, още от времето на моя прапрапрадядо Ейбрахам.

— Прадядо ти Ейбрахам, онзи, който смятал, че най-големият грях за един чародеец е да се влюби в смъртна и да развали свръхестествената кръвна линия? Не можеш да вярваш и на баща си. Той беше на същото мнение. Не искаше да сме заедно, за да се върнеш в Гатлин, този ужасен град, и да се заровиш там завинаги като брат си. Сякаш си чудовище.

— Прекалено късно е. Вече усещам Трансформацията. По цели нощи стоя буден и се вслушвам в мислите на смъртните, гладен съм за тях. Скоро ще имам нужда от нещо повече, не само от мислите им. Чувствам, че тялото ми вече не може да сдържа това, което е вътре в мен, сякаш звярът всеки момент ще бъде освободен.

Джейн се извърна встрани, очите й отново се напълниха със сълзи. Но този път Макон нямаше да й позволи да пренебрегне думите му. Той я обичаше. И защото я обичаше, трябваше да я накара да разбере защо не могат да бъдат заедно.

— Дори когато стоя тук, светлината прогаря кожата ми. Чувствам болезнената сила на слънцето през цялото време. Вече се променям и ще става само по-лошо.

Джейн скри лице в шепите си, хлипайки.

— Казваш го само за да ме изплашиш, защото не искаш да потърсиш начин.

Макон я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне.

— Права си. Искам да те уплаша. Знаеш ли какво направи брат ми на смъртната си приятелка след Трансформацията си? — Замълча за секунда. — Разкъса я на парчета.

Без предупреждение Макон изви главата си назад, златистожълтите му очи сияеха около странните му черни зеници, като затъмнение на две слънца близнаци. Вече не гледаше Джейн.

— Не забравяй, Итън. Нещата никога не са такива, каквито изглеждат.

* * *

Отворих очи, но не виждах нищо, докато мъглата не се вдигна. Сводестият таван на кабинета постепенно застана на фокус.

— Това си беше направо зловещо, човече. Зловещо като в „Екзорсистът“.

Линк тръсна глава. Протегнах ръка и той ми помогна да се изправя. Сърцето ми още биеше лудо и се опитвах да не поглеждам към Лив. Досега не бях споделял видение с никого освен с Лена и с Мариан и не се чувствах много удобно от станалото. Всеки път щом погледнех към нея, се сещах за мига, в който влязох в стаята. Мигът, в който я помислих за Лена.

Лив се надигна изтощена.

— Казахте ми за виденията, професор Ашкрофт. Но не предполагах, че са толкова истински.

— Не биваше да го правиш.

Струваше ми се, че бях предал Макон, когато въведох Лив в личния му живот.

— Защо не? — разтърка очите си тя, опитвайки се да дойде на себе си.

— Може би не е трябвало да виждаш това.

— Това, което аз видях във видението, е напълно различно от това, което си видял ти. Ти не си Пазител. Не се обиждай, но не си обучен.

— Защо казваш „не се обиждай“, когато смяташ да ме обидиш?

— Достатъчно — прекъсна ни нетърпеливо Мариан. — Какво стана?

Но Лив беше права. Не разбирах какво означава видението, освен частта, че инкубусите не могат да бъдат със смъртни, също както и чародейците.

— Макон беше с някакво момиче и му обясняваше, че се превръща в кървав инкубус.

Лив ме погледна самодоволно.

— Той преминаваше през Трансформацията. Очевидно беше в уязвимо състояние. Не знам защо видението ни показа точно този момент, но явно е важен.

— Сигурен ли си, че си видял Макон, а не Хънтинг? — попита Мариан.

— Да — отвърнахме и двамата едновременно. Погледнах към Лив. — Макон изобщо не прилича на Хънтинг.

Лив се замисли за миг, после се пресегна към тетрадката на леглото. Записа нещо вътре и я затвори рязко. Супер. Още едно момиче с дневник.

— Знаете ли какво? Вие сте експертите. Ще ви оставя двете да разберете за какво става дума. Аз ще се опитам да намеря Лена, преди Ридли и нейното приятелче да я убедят да направи нещо, за което ще съжалява.

— Да не казваш, че Лена е под влиянието на Ридли? Това не е възможно, Итън. Лена е Самородна. Сирена не може да я контролира — отхвърли идеята Мариан.

Но тя не знаеше за Джон Брийд.

— Ами ако някой помага на Ридли?

— Кой?

— Инкубус, който може да се разхожда посред бял ден, или пък чародеец със силата на Макон и способността да Пътува. Още не съм сигурен какво точно е.

Не беше най-доброто обяснение, но наистина не знаех какво представлява Джон Брийд.

— Итън, сигурно бъркаш. Няма сведения за инкубус или за чародеец с тези умения.

Мариан вече сваляше различни книги от рафтовете.

— Е, вече има. Името му е Джон Брийд.

Ако Мариан не знаеше какво създание е Джон, едва ли щяхме да намерим отговора в някоя от тези книги.

— Ако описанието ти е точно — а ми е трудно да повярвам, че това е така — тогава нямам представа на какво е способен този Джон.

Погледнах към Линк. Той нервно въртеше в ръка верижката на портфейла си. Мислехме за едно и също.

— Трябва да намеря Лена — не изчаках да чуя отговора му.

Линк отвори вратата.

Мариан се изправи.

— Не можеш да тръгнеш след нея. Прекалено е опасно. В тези Тунели има чародейци и създания с неизмерима сила. Бил си тук само веднъж и това, което си видял, са обикновени коридорчета в сравнение с по-големите Тунели. Там е напълно различен свят.

Нямах нужда от разрешението й. Майка ми ме беше довела тук, но все още я нямаше.

— Не можеш да ме спреш, защото нямаш право да се намесваш, нали? Можеш само да седиш тук и да гледаш как прецаквам всичко, а после да го запишеш в своите тетрадки, за да може някой като Лив да го прочете по-късно.

— Не знаеш какво ще откриеш, а когато го откриеш, аз няма да мога да ти помогна.

Не ме интересуваше. Бях на вратата, докато Мариан още говореше. Лив ме последва.

— Отивам с тях, професор Ашкрофт. За да се уверя, че нищо няма да им се случи.

Мариан направи крачка към нас.

— Оливия. Това не е твоето място.

— Знам. Но те се нуждаят от мен.

— Не можеш да промениш това, което ще се случи. Трябва да стоиш настрана. Независимо колко ще ти е трудно. Задачата на Пазителя е само да записва и да пази свидетелствата за случващото се, не да се опитва да го променя.

— Вие сте като охраната в даскалото — ухили се Линк. — Като Дебелака.

Лив присви очи. Сигурно и в Англия имаха мързеливи ченгета, охраняващи училищата.

— Не е нужно да ми обяснявате принципите на Общия ред, професор Ашкрофт. Изучила съм ги още в началния курс на обучение. Но как мога да пазя свидетелства за неща, които никога няма да ми бъде позволено да видя?

— Ще прочетеш за това в чародейските свитъци като останалите от нас.

— Мога ли да науча всичко оттам? За Шестнайсетата луна? За Призоваването, което може да развали проклятието на Дюшан? Можете ли да прочетете за някое от тези неща в свитъците? — Лив погледна лунния си часовник. — Нещо става. Свръхестественият с нечувани досега способности, виденията на Итън… а има и някои научни аномалии. Почти недоловими промени, които селенометърът ми отчита.

Почти недоловими, т.е. несъществуващи. Разпознавам измамника, когато го видя. Оливия Дъранд беше в капан като всички нас, а ние бяхме нейният билет за навън. Не се тревожеше какво може да ни се случи с Линк в Тунелите. Искаше да има живот. Като едно друго момиче, което познавах не много отдавна.

— Не забравяй…

Вратата се затвори, преди Мариан да довърши, но нас вече ни нямаше.