Кати Хапка
Застрашеният вид (3)

3

Фейт излезе от сянката на дърветата и застана на брега. Пясъкът пареше под босите й крака, но тя едва усещаше другата болка. Нямаше място за подробности, щом като пред очите й се разкри ужасяващата гледка на катастрофата.

На няколко крачки от нея една жена хлипаше неудържимо, стиснала възглавничка от самолета. Малко по-надолу по плажа други хора помагаха на мъж с кървяща рана да се изтегли от горящо парче от корпуса. Отдясно един изплашен мъж с азиатски черти крещеше нещо неразбираемо…

Толкова много страдание. Фейт едва можеше да понесе гледката. Единственият начин да издържи бе, ако знаеше, че можеше да бъде полезна по някакъв начин. Все още стоеше парализирана — изпитваше несигурност, не знаеше откъде да започне и даже дали някой от тези хора се нуждаеше от помощта й. Продължаваше да се взира пред себе си с усещането, че е нелепа и излишна.

„Срамежливостта още на никого не е помогнала да направи нищо“, почти чуваше гласа на сестра си. Гейли сигурно е казвала един милион пъти това изречение, докато Фейт беше в пубертета. „Понякога, сладурче, човек трябва да скочи и с двете крачета“.

От унеса й я извади внезапна експлозия надолу по брега. Беше твърде далеч, за да я заплаши с нещо, но тя инстинктивно отстъпи назад и заслони очи, за да види какво става в онази посока. Огромен метален къс от вече неразпознаваема част гореше в силни пламъци. По-малки парчета от него валяха като зловещ дъжд около мястото на експлозията и хората бягаха във всички посоки.

— Хей, ти там, млада госпожице, добре ли си?

Фейт се обърна и видя атлетичен червендалест мъж над четирийсет години, който тичаше към нея. Когато я доближи, димът от горящата наблизо отломка го обгърна и лицето му затрептя в странно позната форма. Тя го зяпна стресната. Миг по-късно океанският бриз отвя пушека и илюзията изчезна.

Мъжът изглеждаше загрижен.

— Ей, добре ли си? — повтори той и се вгледа в лицето й. — Може би трябва да те заведем по-далеч от газа и всичко друго, дето изтича тук. Хайде ела с мен, госпожичке.

Той сложи ръка върху раменете й я поведе по брега. Докато стигнаха в сянката на една бамбукова горичка покрай плажа, Фейт си бе възвърнала дар слово.

— С-съжалявам, че така ви зяпах — заекна тя и си даде сметка, че той сигурно бе решил, че е ранена или в шок. И нищо чудно, защото го зяпаше като идиот. — Добре съм. Просто за миг ми заприличахте на един човек, когото познавам. На стария научен ръководител на докторската ми дисертация.

— На докторската ти дисертация? — Мъжът се усмихна тъжно и прокара ръка по изтънялата си коса, черна, цялата в прах и мръсотия. — Съжалявам, сбъркал съм адреса тогава, госпожице. Аз не съм точно интелектуален тип. Едва завърших гимназия… Но сега вече ти също ми напомняш някого.

Непознатият имаше непринудено и естествено поведение, което, независимо от обстоятелствата я караше да се чувства по-свободно. Лицето му с квадратна челюст бе потно и покрито с мръсотия и пепел. Имаше две незначителни драскотини на едната буза и грозна порезна рана близо до лявото ухо. Сега, след като го разгледа по-добре, разбра, че той прилича на Арельо толкова, колкото един як бик прилича на интелигентна, но разглезена домашна котка.

Точно в този миг някаква част от разбития самолет изтрещя силно и мъжът погледна бързо натам.

— Чуй, казвам се Джордж — каза той отривисто. — Ако наистина си добре, може би и двамата трябва да отидем там и да се опитаме да помогнем.

— Аз съм Фейт — тя си пое дълбоко въздух, като се помъчи да успокои биенето на сърцето си. — Само ми кажи какво трябва да правя.

Джордж се огледа, несигурен за момент. После изражението му отново придоби твърдост и решителност.

— С багажа, Фейт, с това ще се заемем.

— С багажа ли? — Фейт помисли, че не е чула добре.

Той кимна уверено:

— Някой трябва да почне да събира куфарите и каквото има там друго от самолета. Нали знаеш — вземаш го и го изнасяш някъде на сигурно, преди да изгори или да го отнесе приливът. Това ще улесни малко спасителите, когато дойдат да ни вземат. Можем да почнем да го трупаме до това, ниското изкривено дърво.

Фейт се колебаеше. Събирането на багажа не беше точно това, което си представяше, че трябва да се предприеме. Тя искаше да помага да се спасяват хора, не вещи.

— Ами добре — каза бавно, като погледна към дървото, което Джордж беше посочил и което беше достатъчно отдалечено от брега. — Но може би първо трябва да проверим дали някой не е ранен, и ако можем да…

— Виж, не мисля така — в тона на Джордж се прокрадна нотка на нетърпение и той я прекъсна, преди тя да довърши изречението. — Онова хлапе там долу ми каза, че онзи мъж на брега е лекар.

Фейт се опитваше да проследи жестовете му, докато той сочеше към един приятен тъмнокос млад мъж приблизително на нейната възраст, който току-що бе минал бързо покрай тях, и после към един друг мъж, който тъкмо се навеждаше над една възрастна чернокожа жена наблизо, която лежеше по очи.

— Ами виж, мен не ме бива много по медицинската част и така нататък — продължи Джордж. — Но мисля, че мога да помогна по свой начин. Ти с мен ли си?

Фейт се изкушаваше да каже не. Ами ако на някого му изтече кръвта или загине от някоя експлозия, докато те събират ръчен багаж и тоалетни принадлежности? Планът на Джордж май не беше най-добрият начин да си оползотворят времето.

— Хайде — каза Джордж грубо и се обърна да вземе една леко обгорена чанта, която се търкаляше наблизо.

Фейт пое дълбоко въздух и се зае да подреди обърканите си мисли. Не беше ли взела съвсем наскоро решението, че повече никога няма да позволи да я карат да прави неща, които не иска? После погледна към Джордж. Устните му бяха решително стиснати, но очите му се местеха непрекъснато, сякаш не искаха да се спрат дълго на нито една от ужасяващите гледки около тях.

„Вероятно той не може да разсъждава много добре в момента, осъзна Фейт. И нищо чудно, след всичко, което ни се случи“. Независимо от напереното си поведение Джордж със сигурност бе точно толкова стреснат и уплашен, колкото всеки друг от ония хлипащи и пищящи хора, които се щураха по брега. Единствената разлика беше, че бе избрал да го прикрива, като върши нещо. По-голямата сестра на Фейт беше същият тип човек. Винаги когато очакваше новини от докторите си, Гейли вършееше из къщата, чистеше я от горе до долу и си създаваше дребни занимания, които поглъщаха време, като например да подрежда тавана или да реди в бърлогата си броевете на „Нешънъл Джиографик“ по азбучен ред.

— Прав си — каза Фейт. — Събирането на багажа е добра идея. А освен това ще можем да следим, ако някой има нужда от помощта ни, нали?

Джордж изглеждаше доволен от компромиса.

— Да, разбира се. Хайде да вървим. Видях някакви работи ей там…

Фейт заситни по горещия пясък в посоката, в която той тръгна, и вдигна един кожен куфар, наполовина зарит в пясъка. Щом го пусна до дървото, забеляза едно малко гущерче, което профуча през пясъка. Тя му се усмихна и си помисли колко много приличаше на малката игла с камъчета във вид на гущерче, която Гейли носеше върху зимното си палто.

Мислите и бяха прекъснати от пронизващо стържене на метал в метал. Тя се обърна към брега точно навреме, за да види как огромният къс стърчащо крило, което бе видяла преди малко, се залюлява и после тежко се стоварва на земята. Срути се с трясък и с дъжд от искри, като последвалата експлозия предизвика верига от изригващи пламъци, които се изстреляха по целия плаж и разпиляха във въздуха едри отломки сред вълни от огън и жупел, развихрени във всички посоки.

Щом започна експлозията, Джордж скочи към Фейт и я блъсна зад гърба си. Опашката на една от огнените вълни мина покрай тях и опари лицата им, при което Фейт притвори очи.

— Благодаря — каза свенливо тя, като си даде сметка, че Джордж я закриваше със собственото си тяло. Тя не можеше да не се трогне от самоотвержената му бащинска постъпка. Беше на хиляди километри от дома си съвсем сама и един напълно непознат човек се опитваше да я предпази… Странно усещане. Но хубаво.

Джордж й хвърли бърз поглед и вдигна рамене, а вниманието му почти веднага се насочи обратно към плажа.

— Цялата тази ситуация е абсурдна. Ей сега се връщам.

И той забърза надолу по брега.

Когато се обърна отново към догарящите останки от крилото, Фейт видя трима души, които лежаха на пясъка близо до мястото, където ги бе запратила експлозията. За щастие и на тримата явно им нямаше нищо. Когато седнаха, видя, че между тях е мъжът, когото Джордж бе посочил преди малко — докторът. С него имаше един много пълен млад човек с огромна къдрава кестенява коса и една хубавичка руса бременна жена с мръсна горна дреха. И тримата изглеждаха стреснати от току-що разминалата им се опасност. Фейт си даде сметка, че крилото сигурно едва не бе паднало върху тях.

Докторът скочи почти веднага на крака и замина нанякъде, а другите двама останаха да седят на пясъка, все още много уплашени. Фейт тръгна към тях, за да се увери, че са добре.

— Пич, видя ли това — каза дебелият младеж. Дишаше тежко, а очите му бяха широко отворени. — Искам да кажа това, дето мина по-наблизо.

— Мда, беше близо — обади се жената, а приятният й глас с мек австралийски акцент трепереше.

— Хей, добре ли сте — попита Фейт и приклекна до тях.

Бременната жена сложи ръка върху издутия си корем:

— Не съм много сигурна. Мисля, че да.

Фейт погледна натам, където бе изчезнал другият мъж.

— Добре, че онзи човек ви предупреди — каза тя. — Разбрах, че е лекар, нали?

Младият мъж кимна.

— Да, май е така. Казва се Джак — той повдигна рамене. — Между другото викат ми Хърли.

— А аз съм Клер — подаде й ръка бременната жена, а другата ръка остана на корема й.

— Казвам се Фейт. Приятно ми е.

Думите й прозвучаха странно официално предвид на твърде неофициалните обстоятелства и тя леко се разсмя. И незабавно се почувства виновна, че се смее в подобен сериозен момент, но Хърли и Клер отвърнаха на усмивката й.

— Шантава работа, нали? — каза Клер и размаха тъничката си ръка наоколо, за да поясни какво имаше предвид.

Фейт кимна. Опита се да измисли още нещо, за да поддържа разговора, но чу, че Джордж я вика. Обърна се и видя, че идва към нея.

— Какво правиш? — той се изправи пред нея. — Мислех, че ще ми помогнеш да събираме багажа.

— Исках просто да проверя дали тези хора са добре — каза Фейт. — Клер е бременна… Може би трябва да остана с нея и да й помагам.

Джордж погледна огромния корем на Клер.

— Някакви проблеми, госпожо? Контракции или нещо друго?

— Имаше — Клер хвърли поглед към Хърли. — Но мисля, че сега съм добре — тя започна да се изправя на краката си, като леко залиташе. Хърли бързо стана и й подаде ръка, за да се опре на нея. — Благодаря — каза му тя мило и потри корема си веднага щом успя да застане права.

— Добре тогава. Този младеж явно държи нещата под контрол — и Джордж кимна към Хърли: — Нали така, приятел?

— Разбира се, пич — Хърли все още пъшкаше малко от усилието да се изправи. — Както кажеш.

— Добре — Джордж хвърли поглед към Фейт. — По-добре да се захващаме за работа тогава.

Фейт не беше сигурна какво можеше да каже. Това, което Джордж каза, беше напълно невинно на пръв поглед. И все пак нещо в начина, по който го каза, я подразни — сякаш тя не можеше дори да си помисли да има някакво различно мнение от неговото по въпроса, как да се процедира по-нататък. Може би беше прекалено чувствителна, но това включи няколко лампички в главата й. Защо този човек, който току-що се бе запознал с нея, се държеше така, като че ли тя бе негова собственост.