Кати Хапка
Застрашеният вид (20)

20

Арельо отстъпи назад и се хвана за гърдите. Лицето му изразяваше изненада, объркване и болка. Устата му се отвори, но не издаде никакъв звук, само едно малко балонче слюнка увисна за миг на долната му устна. Спринцовката увисна и падна на земята.

Фейт зяпна от ужас, когато краката му се прегънаха и той се срина на пода, а главата му силно се удари в ръба на елегантната ниска масичка.

— Оскар? Какво напра… — извика тя.

С три бързи крачки Оскар стигна до нея. Хвана я и запуши с ръка устата й.

— Нито звук — изсъска й в ухото. — Имаме страшен късмет с тоя шантав апартамент — телохранителите отвън нищо няма да чуят. Не и ако не направиш някоя глупост. Например да викаш.

Фейт поклати глава. Очите й бяха разширени. А и не беше от тия, дето викат. Когато бе наистина уплашена, гласът й падаше и най-многото, което можеше да издаде, беше плахо скимтене.

Оскар отдръпна леко ръката си.

— Никакви викове. Обещаваш ли?

Фейт кимна и той я пусна. Тя незабавно коленичи до Арельо. Той лежеше с обърнати очи, с отпуснато тяло и дишаше на пресекулки. Май беше в безсъзнание.

— Какво направи? — възкликна Фейт, която още не можеше да разбере какво се бе случило. — Оскар, какво…?

— Още ли не си разбрала? — тонът му беше самодоволен и почти весел. — Мислех, че сте достатъчно интелигентна, госпожице „докторска степен“.

Фейт погледна спринцовката, която лежеше до рамото на Арельо. Малка капка кръв се процеждаше от нея и попиваше в бледия мъх на хотелския килим.

— Какво имаше в това?

— Змийска отрова — ухили се гордо Оскар. — Много тематично, не мислиш ли? — той вдигна рамене. — Е, имаше и някакво много бързодействащо успокоително, не исках да почне да се бори с мен или да вдигне много шум, докато подейства отровата, нали разбираш?

Фейт примига. Не виждаше никакъв смисъл.

— Но откъде си взел… Защо…? — усети, че направо ще си глътне езика от шока, и реши да се стегне. Нямаше време за паника. — Няма значение. Трябва да му помогнем! От каква змия беше отровата? Трябва да намерим противоотрова и…

— Не — той сложи ръка на рамото й и здраво я стисна, преди тя да успее да стигне до вратата. — Чакай. Не можеш да излезеш навън. Познай какво ще стане с теб, ако влязат хора и видят това — той посочи Арельо, който продължаваше да отваря и да затваря уста като риба на сухо.

— Какво искаш да кажеш? — извика Фейт и почувства, че губи почва под краката си. Това беше прекалено. Нищо в живота й не беше я подготвило за тази ситуация. За миг й се стори, че участва в някакъв филм или нещо подобно — съвсем налудничаво усещане. — Оскар, аз продължавам да не разбирам какво става тук?

Оскар въздъхна нетърпеливо и сега прозвуча много повече като самия себе си.

— Влез в час, бейби. Не може наистина да си толкова задръстена, нали? Наистина ли мислиш, че МАЖ ще плати тези толкова скъпи самолетни билети само за да развеем няколко плаката? Изключено. Това беше същинската цел на посещението ни — той пак посочи към Арельо. — МАЖ иска да изпрати своето послание до всеки, който може да реши да прави сделки с Големия Лош Бизнес. Планираме го от момента, в който Арельо направи официалното си съобщение.

Фейт запуши уши, защото не искаше да слуша повече. Нищо, което чуваше, нямаше смисъл, нито дума. Тя не беше от хората, които можеха да се замесват в подобни неща — дори не четеше във вестниците за тях. Ами Оскар… Тя се втренчи в него и се запита дали изобщо го познава.

Наложи си да диша — вдишвай, издишвай, — за да се справи с паниката. Тялото на Арельо се сгърчваше пред очите й. Той простена дълбоко.

Оскар се наведе, взе инжекцията и я вдигна срещу светлината. Фейт видя, че вътре има още течност.

— Опа, май не съм му инжектирал всичко — Оскар вдигна рамене и погледна към Арельо. — Но явно е влязло повече от достатъчно — той сложи капачката върху иглата и прибра спринцовката в панталоните си.

Докато Арельо се бореше за глътка въздух, Фейт се бореше да запази разсъдъка си. Знаеше, че времето изтича секунда по секунда — и всяка можеше да бъде фатално важна за живота на Арельо. Но все пак не бе в състояние да предприеме нищо, освен да стои на колене и да гледа с ужас как той умираше.

Оскар продължаваше да говори.

— Добре, да видим сега как ще излезем от тук — той сграбчи якето й и го напъха в ръцете й. — Просто върви след мен и не прави никакви глупости. Ония наемни тъпаци отвън знаят, че аз не съм внесъл спринцовката, те ме провериха много внимателно, нали си спомняш? Така че, когато го открият, ще се знае, че си била ти — той изсумтя, взе слънчевите си очила и си ги сложи. — Просто не го забравяй, докато минаваме покрай тях, бейб.

— Но аз не съм… — тя запротестира и изведнъж си спомни как Оскар бъркаше в якето й, след като влязоха в апартамента. — Сложил си я в джоба ми, нали? — обвини го тя, като усети как истината я пробожда чак в стомаха. — Ти ме накара да си сложа якето, защото си мислел, че вероятно няма да ме обискират.

— Бинго — ухили се Оскар и нахлупи шапката на главата си, така че периферията закри по-голямата част от челото му. — Вече почваш да схващаш — сграбчи я за рамото и я изправи. — Хайде да се махаме от тук, докато всичко е спокойно. Когато го открият, трябва да сме много далеч.

Разумът й се противеше на всичко, което ставаше. Сякаш бе замръзнал в мига, в който Оскар бе дръпнал Арельо за ръката, и отказваше да възприеме това, което се случваше оттук нататък. Само ако можеше действителността да се развива по този начин, да се върне назад с някакво космическо копче… Тя стоеше на място, без да откъсва поглед от Арельо. Оскар сигурно му бе инжектирал голямо количество отрова. Може би беше вече твърде късно да му се помогне.

— Хайде! — Този път тонът на Оскар бе много нетърпелив. — Какво чакаш? В случай че не си разбрала още, ти си вече човек, издирван от полицията.

Това я извади малко от унеса й.

— Аз? — извика тя. — Та аз не съм направила нищо лошо!

— Е, може и така да е — изсмя се Оскар. — Но кой ще ти повярва? Както знае всеки извън тази стая, ти си извършителят. Ти си тая, която си е уредила срещата с Арельо, ти си тая, която е пренесла отровата, по дяволите, ти си тая, която даже е изцедила отровата от змиите, не си ли спомняш?

Фейт затвори очи и си спомни как снощи изцеждаше отрова от змиите в лабораторията. Тя си мислеше, че го прави в името на научни изследвания за лекарства… А всъщност…

Оскар не беше свършил.

— Освен това кой ще те измъкне от затвора и ще ти намери добър адвокат? — прониза я той с поглед над очилата си. — Никой. Аз съм всичко, което имаш, бейб.

Думите му й се видяха по-жестоки от всичко, което бе направил досега. Оскар знаеше, че тя няма живи близки, нямаше на кого да разчита в тежки моменти, освен на себе си. Арельо бе единственият, който й бе станал по-близък в последните няколко години, и самият Оскар, разбира се, или поне тя си беше мислила така. Освен тях нямаше никого друг. Повече никого.

Фейт почувства, че целият й свят се разпада около нея, и не можа да се противопостави, когато Оскар я сграбчи за ръката и я повлече към вратата. Извървя безучастно дългия коридор до вратата и спря чак пред външната врата.

— Запомни, просто стой мирна — изсъска Оскар в ухото й.

После отвори вратата. Гардовете, които се бяха опрели на стените, незабавно скочиха и погледнаха към тях.

— Има ли нещо, приятел? — попита единият от тях. — Излизате по-рано, отколкото предполагахме.

Смехът на Оскар прозвуча съвсем естествено.

— Спокойно, момчета — намигна им той закачливо. — Няма да кажа на шефа ви, че се излежавате — той кимна към Фейт. — Не, на малката дама тук явно й прилоша — височинна фобия, големи прозорци, явно не й понася.

— Съжалявам, госпожице — каза телохранителят и й се усмихна.

— Няма значение, шефът ви ни помоли да ви кажем, че иска да подремне до следващата си среща — гласът на Оскар звучеше все така безгрижно и спокойно. — Така че помоли никой да не го безпокои, докато не стане време за нея.

— Няма проблем — телохранителят вдигна послушно рамене. — Нали той е шефът.

— Точно така! — Оскар тупна приятелски по рамото гарда. — Хайде до скоро, момчета!

Той здраво прегърна Фейт през рамото и зави с нея по коридора към асансьора. Вратите се отвориха само секунди след като натисна копчето, и той леко я бутна в кабината.

Тя се обърна към вратата, движеше краката си бавно, като възрастна жена, и вратите се затвориха пред празния й поглед.