Серия
Габриел Алон (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Servant, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)
Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Агентът

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

ISBN: 978-954-26-0783-0

 

Формат 84/108/32 Печатни коли 26

Печатница „Полиграф юг“ АД — Хасково


На Нанси и Хенри Уинклър за тяхното приятелство, подкрепа и неуморна работа в полза на децата. И както винаги, на моята съпруга — Джейми, и на децата ми — Лили и Николас.

Според последните демографски тенденции най-късно до края на XXI век цяла Европа ще изповядва исляма.

Бърнард Луис

Заплахата е сериозна, тя расте и се превръща в наш постоянен спътник. Това е продължителна кампания, а не поредица от изолирани терористични актове. Тя цели да сломи нашето желание да й се противопоставим.

Илайза Манингам-Булър,

Генерален директор на МИ5

Ако искате един затворник да бъде сериозно разпитан, изпратете го в Йордания; ако искате никога повече да не го видите, изпратете го в Египет.

Робърт Беър

(цитиран от Стивън Грей в „Самолетът фантом“)

Първа част
Смъртта на един пророк

1. Амстердам

Смъртта на професор Соломон Роснер бе първият сигнал за тревога, макар че името му никога не бе свързано с този случай, освен в охраняваните помещения на една сива сграда, издигаща се в търговската част на Тел Авив. Габриел Алон — легендарният, но своенравен „син“ на израелското разузнаване — по-късно щеше да отбележи, че Роснер е първият в аналите на Службата, който се е оказал по-полезен мъртъв, отколкото жив. Онези, които чуха забележката му, я сметнаха за необичайно коравосърдечна, но напълно в унисон с мрачното настроение, което ги бе обзело тогава.

Роснер приключи дните си не в Израел, където насилствената смърт е твърде често явление, а в обичайно тихия и спокоен квартал на Амстердам, известен като Стария град. Беше първият петък на декември, но времето напомняше повече за ранна пролет, отколкото за късна есен. Беше ден, в който ти се ще да се отдадеш на малките удоволствия, или gezelligheid, както нежно ги наричат нидерландците: да поскиташ безцелно между сергиите с цветя на Блуменмаркт, да изпиеш една-две големи бири в някой хубав бар на Рембрандплейн, да попушиш малко добър канабис в „кафявите кафенета“ на Харлемерстраат. „Да оставим ядовете и битките на омразните американци — мърмореха достопочтените стари амстердамци в този прекрасен есенен следобед. — Днес да благодарим на Бога, че сме се родили добродетелни нидерландски граждани“.

Обикновено Соломон Роснер не беше склонен да споделя чувствата на своите сънародници, но в такива дни се поддаваше на общото настроение. Макар да си изкарваше прехраната като професор по социология в Амстердамския университет, лъвския пай от времето си посвещаваше на Центъра за изследване на европейската сигурност „Роснер“. Армията от зложелатели виждаше в името доказателство за измама, тъй като Роснер бе не само директор, но и единственият учен, който работеше в Центъра. Независимо от тези очевидни слабости, Центърът бе успял да издаде поредица авторитетни изследвания и статии, разглеждащи заплахата, която представлява нарастването на броя на войнствените ислямисти на територията на Нидерландия. В последната си книга — „Завладяването на Запада от исляма“, Роснер привеждаше доказателства, че страната е подложена на постоянни и систематични атаки от ислямския джихад. Целта на тези атаки, твърдеше той, е колонизирането на Нидерландия и превръщането й в изцяло мюсюлманска държава, където в недалечно бъдеще водеща роля ще играе ислямският шериат. Терористите и колонизаторите са двете страни на една и съща монета, предупреждаваше Роснер, и ако правителството не вземе незабавни драстични мерки, скоро всичко, на което държат свободомислещите нидерландци, ще бъде унищожено.

Литературните издания в Нидерландия бяха ужасени. „Това е истерия“ — писа един критик. „Расистко фразьорство“ — заяви друг. Мнозина си направиха труда да отбележат, че твърденията в книгата изглеждат още по-неприятни, като се вземе предвид фактът, че дядото и бабата на Роснер са били арестувани наред със стотици хиляди нидерландски евреи и изпратени в газовите камери в Аушвиц. Всички бяха единодушни, че съществуващото положение изисква не злонамерена реторика, а толерантност и диалог. Роснер устоя непоколебимо на унищожителните критики, „заемайки позицията на човек, който се опитва да запуши пробойна в дигата“, както го описа един коментатор. „Толерантност и диалог, разбира се — отговори професорът, — но не и капитулация“. „Ние, нидерландците, трябва да оставим халбите с «Хайнекен» и лулите с хашиш и да се събудим — подхвърли Роснер в едно интервю по нидерландската телевизия. — Иначе ще загубим родината си“.

Книгата и полемиката, която тя предизвика, превърнаха Роснер в най-хуления, а вероятно и най-популярния човек в страната. Освен това го поставиха във фокуса на вниманието на местните ислямски екстремисти. В джихадските уебсайтове, които професорът следеше по-внимателно дори от нидерландската полиция, бушуваше свещен гняв срещу книгата и много от тях предричаха близката му екзекуция. Един имам от квартала Ауд Вест съветваше правоверните „да се отнесат сурово с евреина Роснер“ и призоваваше да се намери доброволец, който да се пожертва и да изпълни дълга си. В отговор министърът на вътрешните работи бе предложил на Роснер да се укрие — идея, която професорът категорично отхвърли. След което предостави на министъра списък с десетина имена на крайни радикали, които смяташе за потенциални убийци. Министърът го прие, без да задава въпроси, защото знаеше, че източниците на Роснер, внедрени в местната мрежа на екстремистите, са доста по-добри от тези на нидерландските служби за сигурност.

В ранния следобед на онзи декемврийски петък професорът седеше пред компютъра в кабинета на втория етаж в дома си, на улица „Грунбьоргвал“ 2А. Ниската и солидна къща се врязваше в крайбрежната улица под опасен ъгъл, което някои съседи смятаха за напълно в унисон с политическите възгледи на обитателя й. Ако имаше някакъв недостатък, то това бе местоположението й, защото се издигаше на петдесетина метра от камбанарията на църквата „Зойдеркирк“. Камбаните гърмяха оглушително и безмилостно всеки ден, като започваха точно в дванадесет часа по обяд и замлъкваха четиридесет и пет минути по-късно. Роснер, който се дразнеше от това, че трябва да прекъсва работата си, от години водеше личен джихад срещу тях. Класическата музика, звукоизолиращите слушалки — всичко се бе оказало безполезно пред яростната атака на камбаните. Понякога той се чудеше защо изобщо биеха. Старата църква отдавна бе превърната в правителствена административна сграда — факт, който професорът, като силно вярващ човек, смяташе за символ на моралното тресавище, в което затъваше Нидерландия. Изправени срещу враг, изпълнен с безграничен религиозен фанатизъм, нидерландските миряни бяха превърнали храмовете си в бюра за социални грижи. Църква без вярващи, град без Бог — мислеше си Роснер.

В дванайсет и десет той чу слабо почукване и вдигна поглед. Софи Вандерхаус се бе облегнала на касата на вратата и притискаше към гърдите си купчина папки. Бивша студентка на професора, тя бе дошла да работи за него, след като защити дипломната си работа на тема „Влиянието на холокоста върху следвоенното нидерландско общество“. Софи беше отчасти секретарка и научен сътрудник, отчасти болногледачка и нещо като дъщеря. Тя поддържаше в ред кабинета и печаташе докладите и статиите му, беше поела грижата за непоносимия график и ужасните му лични финанси. Грижеше се дори за прането му и бдеше да не забрави да се храни. Същата сутрин Софи го бе предупредила, че по Нова година възнамерява да прекара една седмица на остров Сен Мартен. Когато чу новината, Роснер изпадна в дълбока депресия.

— След час имате интервю с „Де Телеграаф“ — каза тя. — Може би трябва да хапнете нещо и да съберете мислите си.

— Софи, да не би да ми казваш, че съм разсеян?

— Нищо подобно. Просто работите над тази статия от пет и половина сутринта. Стомахът ви се нуждае от нещо повече от кафе.

— Нали не е онази ужасна репортерка, която ме нарече „нацист“ миналата година?

— Мислите ли, че бих я допуснала до вас отново? — Младата жена влезе в кабинета и започна да подрежда бюрото му. — След интервюто с „Де Телеграаф“ отивате в студиото на НОС за участие в предаването на Радио Едно. То е със слушателски обаждания и обещава да бъде доста динамично. Опитайте се да не си създавате повече врагове, професор Роснер. Става все по-трудно да бъдат следени.

— Ще се опитам да се държа прилично, но се боя, че търпението ми се е изчерпало напълно.

Софи надникна в чашата от кафето му и лицето й помръкна.

— Защо продължавате да гасите угарките си в кафето?

— Пепелникът беше пълен.

— Просто трябва да го изпразвате от време на време. — Тя изсипа съдържанието на пепелника в кошчето за отпадъци и извади найлоновата торбичка от него. — И не забравяйте, че имате събрание в университета.

Роснер се намръщи. Не очакваше с нетърпение събранието. Един от членовете на експертната комисия беше лидерът на Европейската мюсюлманска асоциация — групировка, която открито настояваше за налагането на шериата в Европа и унищожаването на Израел. Очертаваше се много неприятна вечер.

— Дали да не се разболея от проказа? — подхвърли той.

— Така или иначе ще настояват да отидете. Вие сте звездата на шоуто.

Професорът се изправи и раздвижи схванатия си гръб.

— Мисля да отида да пия едно кафе и да хапна нещо в ресторант „Дулен“. Защо не се обадиш на репортера от „Де Телеграаф“ да се срещнем там?

— Смятате ли, че е разумно, професоре?

Всички в Амстердам знаеха, че прочутият ресторант на Сталстраат е любимото му заведение. А Роснер в никакъв случай не можеше да остане незабелязан. С поразително бялата си коса и смачкания си костюм, той бе една от най-лесно разпознаваемите личности в Нидерландия. „Гениите“ от полицията му бяха предложили да се дегизира, когато ходи на обществени места, но професорът беше отхвърлил идеята с думите, че това е все едно да сложиш шапка и мустаци на хипопотам и да го наречеш нидерландец.

— Не съм ходил в „Дулен“ от месеци.

— Това не означава, че мястото е станало по-безопасно.

— Софи, не мога да прекарам целия си живот като затворник. — Роснер махна към прозореца. — Особено в ден като този. Изчакай до последната възможна минута, преди да кажеш на репортера къде съм. Това ще ми осигури известно предимство пред екстремистите.

— Никак не е смешно, професоре. — Младата жена видя, че няма да успее да го разубеди. Подаде му мобилния телефон. — Вземете това, за да можете да ми позвъните, ако се наложи.

Роснер мушна телефона в джоба си и слезе по стълбите. Облече палтото си в антрето, сложи марковия копринен шал и излезе от къщи. От лявата му страна се извисяваше камбанарията на „Зойдеркирк“, а отдясно, на петдесетина метра по-надолу по тесния канал, край който се нижеха занаятчийски работилнички, се издигаше дървен подвижен мост. „Грунбьоргвал“ беше тиха улица, която водеше към Стария град; липсваха кафенета и барове, имаше само един малък хотел, в който никога не отсядаха повече от шепа гости. Точно срещу дома на Роснер се намираше единствената грозна сграда на улицата — модерен жилищен блок, боядисан в светлолилаво и бяло. Трима бояджии, облечени в изцапани бели работнически комбинезони, седяха пред сградата на припек.

Преди да се насочи към подвижния мост, Роснер погледна тримата мъже и запечата лицата им в паметта си. Внезапен порив на вятъра разклати голите клони на дърветата край дигата и той спря за момент, за да пристегне шала около врата си. Загледа се в купестия Вермееров облак, който се носеше бавно над главата му, и в този миг забеляза, че един от работниците върви успоредно с него от другата страна на канала: къса тъмна коса, високо гладко чело, гъсти вежди, надвиснали над малки очички. Професорът, който добре познаваше имигрантските лица, го определи като мароканец от планината Риф. Стигнаха едновременно до моста. Роснер отново спря и запали цигара, макар да не му се пушеше, и с облекчение видя, че мъжът свърна вляво. Когато се скри зад близкия ъгъл, професорът се насочи в противоположната посока — към „Дулен“.

Тръгна бавно по Сталстраат, като се помота пред витрината на любимата си сладкарница, за да види какво предлагат този ден, отстъпи встрани, за да не го блъсне красива девойка с велосипед, поспря се да изслуша окуражителните думи на червендалест почитател. Когато се канеше да прекрачи прага на ресторанта, усети, че някой го дръпна за ръкава на палтото. През няколкото секунди живот, които му оставаха, Роснер успя да си помисли, че е можел да предотврати собственото си убийство, ако бе устоял на импулса да се обърне. Но той се обърна, защото така би постъпил всеки в този прекрасен декемврийски следобед, когато на улицата го повика непознат.

Забеляза пистолета, но съзнанието му го възприе като нещо абстрактно. В тясната уличка изстрелите отекнаха като оръдеен залп. Професорът се свлече на калдъръма и загледа безпомощно как убиецът измъква дълъг нож изпод палтото си. Прободе го ритуално — точно както имамът бе наредил. Никой не се намеси — и нищо чудно, помисли си Роснер, защото намесата щеше да бъде сметната за липса на толерантност. Никой не опита да му предложи помощ или утеха. Единствено камбаните разговаряха с него. Църква без вярващи — сякаш казваха те — в град без Бог.