Ришел Мийд
Кръвно обещание (6)

Глава 4

Във всеки друг момент от живота ми може би с удоволствие бих разгледала Москва. Сидни така бе планирала пътуването, че когато влакът ни пристигна там, разполагахме с няколко часа, докато се качим на следващия за Сибир. Това ни предостави достатъчно време, за да се помотаем наоколо и да хапнем, макар че тя настояваше да влезем в гарата, преди да се е стъмнило. Въпреки горещите ми уверения, че с мен е в безопасност, и многото мълнии на врата ми, тя не искаше да рискува.

За мен нямаше значение как ще прекараме времето си в града. Единственото, което имаше значение, бе, че с всеки изминал час се приближавах до Дмитрий. И така двете със Сидни се разхождахме безцелно, любувахме се на гледката и почти не разговаряхме. Никога досега не бях идвала в Москва. Градът беше красив, оживен, процъфтяващ, многолюден, пълен с магазини. Бих прекарала цели дни в пазаруване и посещаване на ресторантите. Места, за които бях чувала през целия си живот — Кремъл, Червения площад, Болшой театр — бяха в непосредствена близост. Независимо колко готино беше всичко наоколо, аз съзнателно се стараех да не обръщам внимание на красивите гледки, защото ми напомняха за… ами, за Дмитрий.

Той често ми бе говорил за Русия и през цялото време се кълнеше, че всичко там много щяло да ми хареса.

— За теб всичко ще бъде като вълшебна приказка — каза ми той веднъж. Беше миналата есен по време на упражненията преди часовете, малко преди да завали първият сняг. Наоколо се стелеше мъгла и всичко бе покрито с кристални капки роса.

— Съжалявам, другарю — отвърнах и вдигнах ръце, за да завържа косата си на конска опашка. Дмитрий винаги обичаше косата ми да е разпусната, но по време на упражнение по бойни техники? Дългата коса само щеше да ми пречи. — Борч и някаква задръстена и остаряла музика не са представата ми за щастлив край.

Тогава той се усмихна с една от редките си, непринудени усмивки, при които в ъгълчетата на очите му се появяваха няколко бръчици.

— Борш, не борч. Освен това познавам апетита ти. Ако си достатъчно гладна, ще го изядеш.

— Значи гладуването е съществена част, за да се сбъдне тази вълшебна приказка, така ли? — Нищо не ми доставяше по-голямо удоволствие от това да дразня Дмитрий. Е, с изключение на целувките.

— Говоря за земята. За сградите. Да попаднеш в някой от големите градове — никога не си виждала подобно нещо. Всичко в Америка сякаш е построено по един калъп — винаги големи, грубовати блокове. Строи се това, което е бързо и лесно. Но в Русия… там сградите са като произведения на изкуството. Те са изкуство, дори и множеството обикновени жилищни сгради. А места като Зимния дворец и Троицкия събор или Измайловската катедрала в Санкт Петербург? Дъхът ти ще секне при вида им.

Лицето му сияеше при спомена за градовете, които бе видял, а радостта преобразяваше красивите му черти в божествени. Мисля, че един ден нямаше да му стигне да изброи руските забележителности. Сърцето ми изгаряше в гърдите само докато го гледах. И тогава, както винаги, когато се боях, че може да стана лигава или сантиментална, пусках някоя шега, за да отвлека вниманието му и да прикрия чувствата си. Това го изтръгваше от спомените, връщаше го към действителността и нашата работа.

Сега, докато се разхождах из улиците със Сидни, ми се искаше да можех да си взема обратно всички онези тъпи шеги и да бях слушала много повече как Дмитрий разказва за родината си. Бих дала всичко на света, за да може в този миг Дмитрий да е тук, с мен, но такъв, какъвто го познавах и обичах. Бил е прав за сградите. Наистина повечето от тях бяха копие на това, което можеш да видиш и в Щатите или навсякъде другаде по света. Но някои бяха изключителни — боядисани в ярки цветове, украсени със странни, но красиви, подобни на луковици куполи. Понякога наистина изглеждаха като нещо неземно. И през цялото време не спирах да си мисля, че Дмитрий трябваше сега да е с мен, да крачи до мен и да ми обяснява всичко наоколо. Щяхме да сме на романтично пътешествие. Двамата щяхме да похапнем вечерта в някой екзотичен ресторант, а след това да танцуваме до зори. Щях да нося една от онези дизайнерски рокли, които бях оставила в хотела в Санкт Петербург. Така трябваше да бъде. А не да крача редом с намръщено момиче от човешката раса.

— Нереално е, нали? Като излязло от някаква приказка.

Гласът на Сидни ме сепна и аз осъзнах, че сме спрели пред нашата железопътна гара. В Москва имаше доста. От думите й, сякаш ехо от въображаемия ми разговор с Дмитрий, по гръбнака ми пробягаха ледени тръпки. Най-вече, защото беше права. Гарата нямаше от онези подобни на луковица куполи, но при все това приличаше на нещо, излязло от страниците на книга с приказки. Беше нещо средно между замъка на Пепеляшка и къщата на злата вещица, направена от шоколад и петмез. Имаше голям покрив, извит като дъга и кули в двата края. Белите стени бяха изпъстрени с кафяви тухли и зелена мозайка, сякаш нашарени с ивици. В Щатите някой навярно би го сметнал за крещящо и твърде натруфено, но на мен ми изглеждаше красиво.

Сълзи запариха в очите ми, докато се питах какво ли би казал Дмитрий за тази сграда. Вероятно щеше да я хареса, както би харесал всичко тук. Осъзнала, че Сидни очаква отговора ми, аз преглътнах сълзите си и отново влязох в ролята на лекомислена тийнейджърка.

— Може би като от приказка за железопътна гара.

Тя повдигна вежди, изненадана от безразличието ми, но не каза нищо. А и какво би могла да каже? Може би ако продължа със сарказма, накрая ще се ядоса достатъчно, за да ме зареже. Но нещо ме караше да се съмнявам, че ще имам този късмет. Бях напълно сигурна, че страхът й от началниците й бе по-голям от чувствата, които изпитваше към мен.

Имахме билет за първа класа, но купето се оказа доста по-малко от това, което очаквах. От двете страни имаше седалки, които се разгъваха и ставаха на легла, един прозорец, а високо върху стената бе монтиран телевизор. Предполагаше се, че би помогнал, за да мине времето по-неусетно, но аз често имах затруднения с руската телевизия — не само заради езика, но и защото програмите, които излъчваха, ми се струваха доста странни. Все пак двете със Сидни разполагахме с достатъчно място, независимо че купето бе по-тясно, отколкото и двете бихме желали. Цветовете ми напомняха за същия чудат стил, който вече бях виждала в руските градове. Дори стените извън купето ни бяха в светли тонове, а по средата подът в коридора бе покрит с тесен плюшен килим на червени и жълти шарки. Седалките вътре в купето бяха отрупани с възглавнички от тъмнооранжево кадифе, на прозорците висяха завеси в същите отсенки на златисто и прасковено, изработени от плътна материя, украсена с копринена бродерия. Всичко това, в комплект с натруфената масичка в средата на купето, създаваше впечатлението все едно пътуваш в минидворец.

Когато влакът потегли от гарата, вече се бе стъмнило. Поради някаква причина транссибирските влакове винаги тръгваха от Москва през нощта. Още не беше толкова късно, но Сидни искаше да спи, а аз нямах желание да я дразня допълнително. Затова изгасихме всички светлини, с изключение на малката лампа за четене над главата ми. На гарата си бях купила списание и въпреки че не разбирах езика, снимките на гримове и дрехи бяха отвъд всякакви културни бариери. Прелиствах колкото бе възможно по-тихо страниците, като се възхищавах на летните потници и рокли и се питах кога — или изобщо някога — ще започна отново да се интересувам от подобни неща. Когато си легнах, не бях уморена, но сънят скоро ме обори. Сънувах как се нося по вълните с водни ски, когато морето и слънцето наоколо внезапно изчезнаха и аз се озовах в стая, чиито стени бяха опасани с лавици, пълни с книги. Върху масите, подредени в редици, бяха поставени супермодерни компютри. Мястото излъчваше атмосфера на спокойствие и вглъбеност. Беше библиотеката в академията „Св. Владимир“.

— О, стига. Не и днес — изпъшках аз.

— Защо не днес? Защо не всеки ден?

Извърнах се и се озовах срещу красивото лице на Ейдриън Ивашков. Ейдриън беше морой, праплеменник на кралицата и някой, който оставих в стария си живот, когато поех на тази самоубийствена мисия. Той имаше красиви изумрудено зелени очи, които караха повечето момичета да припадат в захлас, особено след като бяха комбинирани със стилно разрошена кестенява коса. Освен това беше нещо като влюбен в мен, а това бе причината да му поискам пари за това пътуване. Използвах неустомия си чар и слабостта му, за да го убедя.

— Истина е — признах си. — Предполагам, че би трябвало да съм доволна, задето се появяваш само веднъж седмично.

Той се ухили и седна наобратно в един от тапицираните дървени столове. Беше висок, като повечето морой, със стройно и мускулесто тяло. Мороите никога не са с едри и набити фигури.

— Отсъствието още повече засилва чувствата, Роуз, но не ми се иска да ме имаш за даденост.

— Колкото до това, не се тревожи.

— Предполагам, че няма да ми кажеш къде си?

— Не.

С изключение на Лиса, Ейдриън бе другият жив морой, който владееше магията на духа, а сред талантите му бе способността да се появява в сънищата ми — често неканен — и да говори с мен. Слава Богу, че силите му не му позволяваха да разбере къде се намирам.

— Направо ме убиваш, Роуз — рече той с мелодраматичен тон. — Всеки ден без теб е мъчение. Празен. Самотен. Вехна по теб и се чудя дали още си жива.

Говореше със свойствения си преувеличен, глупав маниер. Ейдриън рядко взимаше нещата на сериозно и у него винаги се усещаше нещо лекомислено и пренебрежително. Духът правеше нестабилни тези, които го владеят, и колкото и да се бореше с този страничен ефект, той не бе останал незасегнат. Но под цялата тази пресилена мелодрама усетих зрънце истина. Независимо колко празноглав изглеждаше, Ейдриън наистина се тревожеше за мен.

Скръстих ръце.

— Е, явно е, че все още съм жива. Така че предполагам, можеш да ме оставиш да поспя.

— Колко пъти съм ти го казвал? Ти спиш.

— Да, но разговорът с теб ме уморява.

Той се засмя.

— О, толкова много ми липсваш. — Усмивката му помръкна. — На нея също й липсваш.

Сковах се. Нея. Дори нямаше нужда да произнася името й. Нямаше съмнение за кого говори.

Лиса.

Самото име ми причини болка, особено след като я видях миналата нощ. Да избера между Лиса и Дмитрий бе най-трудното решение в живота ми, а с времето не ставаше по-лесно. Може и да бях избрала него, но да съм далеч от нея бе все едно да ми отрежат ръката, особено след като чрез връзката ни ние никога нямаше да бъдем напълно разделени.

Ейдриън ме изгледа подозрително, сякаш прочел мислите ми.

— Виждала ли си я?

— Не — излъгах. Нямаше да призная, че я бях видяла миналата нощ. Нека да си мисли, че вече не се интересувам. — Онова вече е минало и сегашният ми живот няма нищо общо.

— Добре. Животът ти е изпълнен само с опасни и тайни мисии.

— Ти не би разбрал нищо, което не е свързано с пиенето, пушенето или свалянето на жени.

Той поклати глава.

— Ти си единствената, която искам, Роуз.

За нещастие му вярвах. Щеше да бъде по-лесно и за двама ни, ако си бе намерил някоя друга.

— Е, може и да е така, но ще се наложи да почакаш.

— Още колко?

Задаваше ми този въпрос през цялото време, всеки път, а аз все му повтарях, че ще е дълго и само си губи времето. Ала тази вечер се замислих за вероятната следа на Сидни и се поколебах.

— Не зная.

Лицето му се озари от надежда.

— Това е най-оптимистичното нещо, което съм чувал досега от теб.

— Не се въодушевявай прекалено. „Не зная“ може да е един ден или една година. Или никога.

Дяволитата му усмивка се завърна и дори аз трябваше да призная, че е много сладък.

— Надявам се, че този ден ще настъпи.

Мисълта за Сидни ме подсети за нещо.

— Хей, чувал си за алхимиците?

— Разбира се.

Типично.

— Разбира се, че си чувал.

— Защо? Да не би да си срещнала някой от тях?

— Нещо такова.

— Какво си направила?

— Защо смяташ, че съм направила нещо?

Ейдриън се засмя.

— Алхимиците се появяват само когато има неприятности, а ти винаги се забъркваш в такива. Бъди внимателна. Те са религиозни фанатици.

— Доста силно казано. — Сидни не ми приличаше на фанатичка.

— Само не им позволявай да те спечелят за каузата си. — Намигна ми. — Харесвам грешницата в теб.

Понечих да му кажа, че навярно Сидни и без това смята, че съм изгубена кауза и не подлежа на спасение, но той сложи край на съня и отново заспах. Но вместо да се върна в съня си, аз се събудих. Влакът потракваше успокоително, докато пътувахме през руската земя. Лампата за четене все още бе включена и светлината й ми се стори твърде ярка за сънените ми очи. Протегнах се, за да я изгася и забелязах, че леглото на Сидни е празно. Вероятно е в банята, помислих си. Все пак се притесних. Тя и групата й алхимици си оставаха мистерия за мен и изведнъж ми хрумна, че може да има някакъв зловещ план. Дали не е отишла да се срещне с някой от тайните си началници? Реших да я намеря.

Естествено нямах представа къде би могла да се намира в този голям влак, но логиката никога досега не е била пречка за мен. Нямаше причина и сега да ме спре. За мое облекчение, след като нахлузих обувките си и излязох в коридора, установих, че не е нужно да я търся много надалеч. По дължината на коридора имаше прозорци със същите пищни завеси, както в купето. Сидни стоеше пред един от тях с гръб към мен, наметнала одеяло на раменете си и вперила поглед навън. Косата й бе разрошена от съня и не изглеждаше толкова блестяща на мъждивата светлина.

— Хей — подех нерешително. — Добре ли си?

Тя се извърна леко към мен. Едната й ръка придържаше одеялото, а другата си играеше с кръста на шията й. Спомних си коментарите на Ейдриън за религията.

— Не мога да спя — отвърна тя рязко.

— Заради… заради мен ли?

В отговор тя отново се извърна към прозореца.

— Виж — започнах, чувствайки се безпомощна. — Ако има нещо, което мога да направя… искам да кажа освен да прекратя това пътуване…

— Ще се справя — прекъсна ме тя. — Просто всичко това е наистина странно за мен. През цялото време ми се налага да се оправям със себеподобните ти, но май не мога да се справя с теб, нали?

— Можеш да се настаниш в отделно купе, ако това ще ти помогне. Можем — да намерим стюарда, аз имам пари, за да доплатим.

Тя поклати глава.

— Става дума само за два дни.

Не знаех какво друго да кажа. Присъствието на Сидни създаваше голямо неудобство в моя план, но не исках тя да страда. Докато наблюдавах как си играе с кръста, се опитвах да измисля нещо успокоително. Евентуален разговор относно възгледите ни за Бог може би щеше да ни сближи, но някак си не ми се вярваше, че ако й споделя за ежедневните си спорове с Бога и съмненията си в последно време относно Неговото съществуване, наистина ще ми помогне да се отърся от репутацията си на дяволско-изчадие-на-мрака.

— Добре — казах накрая. — Кажи ми, ако промениш решението си.

Върнах се в леглото и заспах изненадващо бързо, въпреки тревогите, че Сидни може да остане през цялата нощ в коридора. Все пак, когато се събудих на сутринта, тя се бе свила в леглото си, потънала в дълбок сън. Очевидно умората бе надвила дори страха й от мен. Станах тихо и съблякох тениската и шортите, с които си бях легнала. Умирах от глад, а и реших, че Сидни навярно ще спи по-дълго, ако не съм наоколо.

Ресторантът се намираше в съседния вагон и сякаш беше излязъл от някой стар филм. Елегантните тъмночервени покривки върху масите, месинговата украса и тъмно дърво, сребърните прибори и чаши от цветно стъкло придаваха на мястото старомодна атмосфера. Приличаше повече на ресторант, който бих могла да открия по улиците на Санкт Петербург, отколкото на вагон-ресторант. Поръчах нещо, което смътно напомняше на пържена филийка, но имаше сирене отгоре. Сервираха ми го с наденица, която явно навсякъде беше еднаква.

Тъкмо привършвах, когато се появи Сидни. Когато я видях за пръв път, реших, че елегантните й панталони и блуза са заради „Найтингейл“. Но скоро открих, че това е обичайният й стил на обличане. Според мен беше една от онези, които нямат в гардероба си тениски и джинси. Миналата нощ в коридора имаше неугледен вид, но сега бе облечена в спретнати черни панталони и тъмнозелен пуловер. Аз носех джинси и ватирана блуза с дълги ръкави и се почувствах направо развлечена до нея. Косата й бе старателно сресана и пригладена, но при все това изглеждаше леко разрошена. Подозирах, че винаги има такъв вид, колкото и да се стараеше. Аз бях вързала моята на стегната конска опашка. Тя седна срещу мен и когато сервитьорът приближи, си поръча омлет на чист руски.

— Откъде го знаеш? — попитах я.

— Кое, руския ли? — Тя сви рамене. — Трябваше да го науча още като малка. Както и още няколко други езика.

— Леле. — Аз се бях записала на начален курс по два други езика, но никак не ме биваше. Навремето не му бях отдала особено значение, но заради това пътуване, а и заради Дмитрий, наистина ми се искаше да бях учила руски. Предполагам, че още не беше твърде късно, а и откакто бях тук, вече бях научила няколко израза и думи. Но все пак… цялата работа с чуждите езици ми се струваше доста обезкуражителна.

— Трябвало е да научиш доста неща за тази работа — изрекох замислено, докато се питах какво ли е да си част от тайна група, която пресича международни граници и си има работа с всякакви чужди правителства. Изведнъж ми хрумна нещо. — А онова нещо, което използва за стригоя? Разлага тялото ли?

Тя се усмихна. Почти.

— Е, вече ти казах, че алхимиците са започнали като хора, които са се опитвали да измислят различни отвари, нали? Онази течност е продукт на химически изследвания и открития и позволява много бързо да се отърваваме от труповете на стригоите.

— А може ли да се използва, за да се убие стригой? — попитах с искрен интерес. Щеше да е много по-лесно да се разтварят стригоите с някаква течност, отколкото да се унищожават по обичайните начини: обезглавяване, пронизване в сърцето или изгаряне.

— Боя се, че не. Действа само върху трупове.

— Жалко. — Чудех се дали разполага с други подобни отвари, но реших, че не бива да злоупотребявам с въпросите към Сидни. — Какво ще правим, когато пристигнем в Омск?

— Омск — поправи ме тя. — Ще вземем кола и с нея ще изминем останалия път.

— Била ли си там? В този град?

Тя кимна.

— Веднъж.

— Какво представлява? — попитах, изненадана от тъжната нотка в гласа си. Освен желанието да намеря Дмитрий, една част в мен искаше да се вкопчи във всяко нещо, свързано с него. Исках да науча всичко за него, което не ми бе известно досега. Ако от училището ми бяха дали вещите му, щях да спя с тях всяка нощ. Но много бързо бяха разчистили стаята му. Сега можех да събера само отделни частици от него, сякаш трупането на откъслечна информация по някакъв начин можеше да го задържи близо до мен.

— Прилича на всеки друг град, обитаван от дампири.

— Никога досега не съм била в такъв.

Сервитьорът донесе омлета на Сидни. Ръката й с вилицата застина във въздуха.

— Така ли? Мислех си, че ти… ами, не зная.

Поклатих глава.

— През целия си живот съм живяла в Академията. Или почти. — Двегодишното ми пребиваване сред хората не беше важно.

Сидни дъвчеше замислено. Бях готова да се обзаложа, че няма да изяде целия си омлет. Съдейки по първата вечер на запознанството ни, а и докато вчера чакахме влака, можех да заключа, че тя почти нищо не ядеше. Все едно живееше от въздуха. Може би беше още нещо характерно за алхимиците. Или по-скоро за Сидни.

— Половината от жителите на града са хора, другата половина — дампири, но дампирите живеят сред тях. Те имат цяло свое тайно общество, за което хората изобщо не подозират.

Винаги съм подозирала, че дампирите си имат своя собствена култура, но нямах представа как се вписва в града.

— И? — попитах. — Какво представлява техният свят?

Тя остави вилицата си.

— Да кажем, че не е зле да си готова за всичко.