Ришел Мийд
Кръвно обещание (4)

Глава 2

Да нападне нея вместо мен, беше лошо за стригоя. Аз бях заплахата; би трябвало да неутрализира първо мен. Но както бяхме застанали, Сидни бе на пътя му, затова той трябваше да ликвидира нея, преди да се добере до мен. Сграбчи я за рамото и я дръпна към себе си. Беше бърз — те винаги бяха, но тази вечер аз бях в стихията си.

Един светкавичен ритник го запрати към съседната стена и освободи Сидни от хватката му. При удара той изръмжа и се свлече на земята, зашеметен и изненадан. Не беше лесно да изненадаш и обезвредиш стригой, не и с техните светкавични рефлекси. Забравяйки за Сидни, той концентрира вниманието си върху мен. Червените му очи мятаха гневни мълнии, а устните му се дръпнаха назад, оголвайки острите кучешки зъби. Скочи от стената със свръхестествена бързина и се хвърли към мен. Аз го избегнах и насочих юмрук към физиономията му, който той също избегна. Следващия му удар ме улучи в рамото и аз се препънах, като едва запазих равновесие. Продължавах да стискам кола в дясната си ръка, но все още нямах възможност да го забия в гърдите му. Един умен стригой би се наклонил така, че да закрие достъпа до сърцето си. Но този тип си вършеше зле работата и ако успеех да остана жива достатъчно дълго, нямаше начин да не открие гърдите си.

Точно в този момент Сидни пристъпи и го удари отзад. Ударът не беше особено силен, но го изненада. Това беше моят сгоден случай. Засилих се и скочих отгоре му с цялата си тежест. Колът ми прониза сърцето му в мига, в който и двамата се ударихме в стената. Съвсем просто. Животът — или неживия живот, или каквото там беше — угасна в него. Той спря да се движи. Изтеглих кола си едва когато се уверих, че е мъртъв, и наблюдавах как тялото му се свлече на земята.

И както при всеки стригой, когото бях убила напоследък, така и в този миг ме прониза някакво нереално усещане. Ами ако беше Дмитрий? Опитах се да си представя лицето на Дмитрий на мястото на този стригой, да си го представя как лежи пред мен. Сърцето ми се сви. За частица от секундата образът беше там. Сетне изчезна. Това беше просто някакъв случаен стригой.

Отърсих се от мъчителното видение и си напомних, че ме чакат много по-важни неща. Трябваше да проверя Сидни. Дори и да беше човек, природата ми на закрилник не можеше да не се прояви.

— Добре ли си?

Тя кимна. Изглеждаше разтърсена, но иначе не беше наранена.

— Добра работа — промълви. Звучеше сякаш полага огромно усилие да изглежда уверена. — Никога… никога не съм виждала да убиват някой от тях…

Не можех да си представя как би могла да види, но всъщност изобщо нямах идея откъде изобщо знаеше за всички тези неща. Имаше вид на изпаднала в шок, затова улових ръката й и я затеглих.

— Хайде, да се махаме оттук, преди да са дошли още. — Колкото повече се замислях, толкова идеята други стригои да се навъртат около „Найтингейл“ ми се струваше все по-вероятна. Какво по-добро място за лов на морой от едно от любимите им заведения? Макар да се надявах, че повечето от пазителите ще имат достатъчно здрав разум да държат поверениците си по-далеч от подобни алеи.

Предложението ми да тръгваме изтръгна Сидни от замайването й.

— Какво? — възкликна тя. — И този ли ще оставиш просто така?

Вдигнах ръце.

— А ти какво очакваш да направя? Предполагам, че мога да го преместя зад онези кофи за боклук и да оставя на слънцето да го изпепели. Точно това правя обикновено.

— Добре. Ами ако се появи някой, за да си изхвърли боклука? А ако някой излезе от онази задна врата?

— Е, едва ли бих могла да го влача със себе си. Нито пък да го подпаля. Едно вампирско барбекю определено би привлякло нечие внимание, не смяташ ли?

Сидни поклати раздразнено глава и се приближи към трупа. Намръщи се, когато погледна към стригоя, сетне бръкна в кожената си чанта. Извади оттам малко шишенце. Със сръчни движения напръска със съдържанието му трупа и бързо отстъпи назад. От местата, където капките бяха попаднали върху мъртвото тяло, се изви жълт дим. Димът бавно се придвижи напред, разпростя се хоризонтално, после и вертикално, обгръщайки целия стригой като в пашкул. Той започна да се свива и свива, до топка с размерите на юмрук. След няколко секунди димът се разсея напълно, оставяйки след себе си само безобидна купчинка пепел.

— Пак заповядай — отбеляза равнодушно Сидни, като не пропусна да ми хвърли неодобрителен поглед.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Работата ми. Може ли, ако обичаш, да ми се обадиш следващия път, когато това се случи? — Понечи да се обърне.

— Почакай! Не мога да ти се обадя. Нямам представа коя си?

Тя ме погледна и отметна русата коса от лицето си.

— Наистина ли? Говориш сериозно, нали? Аз мислех, че си научила всичко за нас, когато си се дипломирала.

— О, ами. Забавно, но аз… хм, не съм се дипломирала.

Очите на Сидни се разшириха.

— Ти уби едно от онези… неща… но не си се дипломирала?

Свих рамене и няколко секунди останах мълчалива. Накрая тя въздъхна отново и рече:

— Предполагам, че се налага да поговорим.

Наистина се налагаше. Срещата ми с нея беше най-странното нещо, което ми се случваше след пристигането ми в Русия. Исках да разбера защо тя си мислеше, че трябва да се свържа с нея и как бе изпепелила трупа на стригоя. И докато вървяхме обратно към оживените улици, към кафенето, което тя избра, на мен ми хрумна, че след като бе запозната със света на мороите, може би щеше да знае и къде се намира градът на Дмитрий.

Дмитрий. Ето че отново изскочи в съзнанието ми. Всъщност нямах представа дали наистина се крие някъде близо до родния си град, но в този момент нямах за какво друго да се хвана. Отново ме обзе странно чувство. В главата ми изплува лицето на Дмитрий и се разми с това на стригоя, когото току-що бях убила: бледа кожа, очи с червени пръстени около зениците… Не, скастрих се сурово. Не мисли за това. Не се паникьосвай. Докато не се срещна лице в лице с Дмитрий стригоя, ще черпя сили от спомена за Дмитрий, когото обичах, с тъмнокафявите очи, топли ръце, страстна прегръдка…

— Добре ли си… хъм, както там се казваш?

Сидни се взираше със странен поглед в мен и аз осъзнах, че сме спрели пред някакъв ресторант. Нямах представа как изглежда лицето ми в този миг, но сигурно изражението ми е било достатъчно, за да привлече вниманието й. До този момент, докато вървяхме, бях останала с впечатлението, че предпочита да говори с мен колкото е възможно по-малко.

— Да, да, добре съм — уверих я припряно и надянах физиономията си на пазител. — Казвам се Роуз. Това ли е мястото?

Това беше. Ресторантът бе светъл и приветлив, макар и доста далеч от разкоша на „Найтингейл“. Плъзнахме се върху черните кожени седалки — имам предвид от изкуствена кожа — в едно от сепаретата и аз със задоволство видях, че менюто съдържа американска и руска храна. Съдържанието му бе преведено на английски и едва не ми потекоха лигите, когато съзрях пържено пиле. Умирах от глад, след като не бях хапнала в клуба. Потръпнах от блаженство при мисълта за хрупкаво, изпържено до златисто месо след седмиците, прекарани на диета от варено зеле и онова подобие на сандвичи в местните заведения на „Макдоналдс“.

Появи се сервитьорката и докато Сидни й поръча на идеален руски, аз само й посочих в менюто. Хм. Сидни беше пълна с изненади. Имайки предвид грубото й и безцеремонно държание, очаквах тутакси да започне да ме разпитва, но когато сервитьорката се отдалечи, остана мълчалива, като просто си играеше със салфетката, избягвайки погледа ми. Беше доста странно. Определено се чувстваше неудобно в компанията ми. Въпреки че масата ни разделяше, сякаш й се искаше да е още по-далеч. При все това по-ранното й избухване не беше престорено и явно бе непреклонна в желанието си, че съм длъжна да спазвам каквито там бяха правилата й. Е, може и да се правеше на срамежлива, но аз не се колебаех да минавам направо на темата, колкото и да е неудобна. Всъщност това дори беше моя запазена марка.

— И така, готова ли си да ме осветлиш какво става?

Сидни вдигна глава. Сега, когато бяхме на светло, видях, че очите й са кафяви. Освен това забелязах, че има интересна татуировка ниско долу на лявата си буза. Мастилото приличаше на златно, нещо, което никога досега не бях виждала. Беше доста сложна плетеница от цветя и листа и се виждаше само когато наклонеше глава под определен ъгъл, така че златото да улови светлината.

— Казах ти — отвърна тя. — Аз съм алхимик.

— А аз пък ти казах, че не зная какво е това. Да не е някаква руска дума? — Не ми звучеше като такава.

Върху устните й се появи лека усмивка.

— Не. Да разбирам ли, че никога не си чувала за алхимия?

Поклатих глава, а тя подпря брадичка на ръката си и заби отново поглед в масата. Преглътна, сякаш събираше сили, а след това думите потекоха от устата й.

— През средните векове е имало хора, които са вярвали, че ако открият правилната формула или магия, ще могат да превърнат оловото в злато. Нищо чудно, че не са успели. Но това не ги спряло да продължат да търсят най-различни други мистични неща и накрая наистина открили нещо свръхестествено. — Тя се намръщи. — Вампирите.

Припомних си часовете по история. В средните векове сме започнали да се отдръпваме от хората, да се крием и да живеем само в общности от морои и дампири. Това е било времето, когато вампирите наистина се превърнали в мит, поне що се отнася до останалия свят, и дори на мороите се гледало като на чудовища, които трябва да се преследват и унищожават. Сидни потвърди мислите ми.

— И тогава мороите започнали да отбягват хората. Те все още притежавали магически дарби, но хората били по-многобройни. И все още сме. — Последните думи почти я накараха да се усмихне. При мороите размножаването е съпроводено с трудности, докато при хората, изглежда, винаги става лесно. — И мороите сключили сделка с алхимиците. Ако алхимиците помогнат на мороите, дампирите и техните общества да останат в тайна от хората, мороите ще ни дадат това. — Тя докосна златната си татуировка.

— Какво е това? — попитах. — Искам да кажа като изключим очевидното.

Тя я погали нежно с пръсти и когато заговори, не си даде труд да прикрие сарказма си.

— Моят ангел пазител. Истинско злато и… — намръщи се и отпусна ръка — моройска кръв, омагьосана с елементите вода и земя.

— Какво? — Гласът ми прозвуча твърде високо и неколцина посетители в ресторанта се обърнаха, за да ме погледнат. Сидни продължи да говори, тонът й беше много по-нисък и изпълнен с горчивина.

— Не съм във възторг от нея, но това е нашата „награда“ за това, че ви помагаме. Водата и земята се свързват с кожата ни и ни дават същите отличителни черти, които притежават и мороите — е, всъщност две от тях. Никога не боледувам и ще живея много дълго.

— Предполагам, че звучи добре — изрекох, но не особено уверено.

— Може би за някои. Ние не сме имали избор. Тази „кариера“ е семеен бизнес — предава се от поколение на поколение. Всички трябва да знаем за мороите и дампирите. Създаваме си връзки сред хората, които ни позволяват да ви прикриваме, тъй като ние се движим много по-свободно в човешкото общество. Изработили сме си трикове и техники, за да се отърваваме от труповете на стригоите — като онази отвара, която видя. В замяна на това обаче ние искаме да стоим колкото е възможно по-далеч от вас, поради което повечето дампири не узнават за нас, преди да се дипломират. А мороите почти никога. — Млъкна рязко. Предположих, че урокът е свършил. Сърцето ми бясно препускаше. Никога, никога не съм предполагала, че съществува нещо подобно. Почакай. Или пък напротив? По-голямата част от обучението ми наблягаше на физическите аспекти от задълженията на пазителя: наблюдателност, бойни умения и прочее. При все това доста често съм чувала неясни подхвърляния за онези, които в света на хората помагат на мороите да се скрият или ги избавят от странни и опасни ситуации. Но никога не съм се замисляла за това, нито пък съм чувала термина алхимик. Ако бях останала в Академията, може би щях да разбера за него.

— Защо пазите тази магия само за себе си? Защо не я споделите с хората? — Това навярно не беше най-добрата идея, която можех да предложа, но не се сдържах.

— Защото в силата й има и още нещо. Тя ни спира да говорим за себеподобните ви по начин, който би ги изложил на опасност или би разкрил съществуването им.

Магия, която ги възпира да говорят… това ми звучеше доста подозрително, приличаше на внушение. Всички морой владеят донякъде внушението, а повечето могат да вложат част от магията си в дадени предмети, за да им придадат определени качества. Магията на мороите се е променяла през годините, а понастоящем внушението се смята за неморално. Предположих, че тази татуировка е стара, древна магия, предавана през вековете. Повторих си наум всичко, което Сидни ми бе казала. В главата ми се въртяха стотици въпроси.

— Защо… защо искате да стоите настрани от нас? Искам да кажа, не че изгарям от желание да станем приятелки завинаги или нещо такова…

— Защото нашият дълг към Бог е да пазим човечеството от дяволските създания на мрака. — Ръката й неволно се стрелна към нещо на врата й. Беше почти скрито от палтото, но като разтвори леко яката, се разкри златен кръст.

Смутих се, защото не съм особено религиозна. Всъщност никога не съм се чувствала удобно с тези, които са убедени вярващи. Тридесет секунди по-късно осъзнах последната част от думите й.

— Чакай малко! — възкликнах възмутено. — Да не би да говориш за всички нас — дампири и морои? Ние ли сме дяволските създания на мрака?

Ръцете й се отпуснаха надолу, но тя не отговори.

— Ние не сме като стригоите! — заявих гневно.

Лицето й остана невъзмутимо.

— Мороите пият кръв. Дампирите са противоестествени техни и на хората потомци.

Досега никога не ме бяха наричали противоестествена, с изключение на един път, когато си сложих кетчуп на такоса^[1]. Но честно, тогава нямахме салца, а какво друго можех да сложа?

— Мороите и дампирите не са дяволски създания — заявих на Сидни. — Не са като стригоите.

— Вярно е — съгласи се тя. — Стригоите са много по-дяволски.

— Хей, нямах това…

В този миг пристигна храната, а пърженото пиле бе достатъчно, за да разсее гнева ми, задето ме бяха сравнили със стригой. Поне ме забави да отвърна веднага на твърденията й, защото захапах хрупкавата златиста коричка и едва не се разтопих на място. Сидни си бе поръчала чийзбургер с пържени картофки и деликатно си гризваше от яденето.

След като приключих с цялото пилешко бутче, бях готова да възобновя спора.

— Ние изобщо не сме като стригоите. Мороите не убиват. Вие нямате причина да се страхувате от нас. — Искам да подчертая, че нямах никакво желание да се сближавам с хората. Никой от моя вид нямаше, не и след като хората винаги бяха готови да стрелят по някого или нещо, да започнат война или да провеждат експерименти с неща, които не разбират.

— Всеки човек, който знае за вас, неизбежно узнава и за стригоите — рече Сидни. Играеше си с едно картофче, но не го ядеше.

— Като знаят за стригоите, хората ще могат да се защитят от тях. — Защо, по дяволите, си играех на адвокат на дявола?

Явно й омръзна да подмята картофчето, защото го остави в чинията си.

— Може би. Но има много хора, които биха могли да се изкушат от мисълта за безсмъртие — дори и с цената на това да служат на стригоите и в замяна да бъдат превърнати в създания на ада. Ще се изненадаш, като разбереш колко много хора се подмамват от идеята, когато узнаят за вампирите. Безсмъртието е огромно изкушение, въпреки че е дяволско дело. Доста от хората, които научат за стригоите, ще пожелаят доброволно да им служат с надеждата някой ден да бъдат превърнати в такива.

— Но това е лудост… — Млъкнах. Миналата година намерихме доказателство, че хора бяха помогнали на стригои. Стригоите не могат да докосват сребърни колове, но хората могат и някой ги бе използвал, за да пробие магическата защита на мороите. Дали и на тези хора е било обещано безсмъртие?

— И така — поде Сидни, — затова е по-добре, ако се постараем никой да не узнава за вас. Вие съществувате, всички вие, и нищо не може да се направи. Вие се стараете да се отървете от стригоите, а ние — да спасим нашата раса.

Дъвчех пилешко крилце и се сдържах да не реагирам остро на намека й, че тя спасява своите и от такива като мен. В някои отношения имаше право. Невинаги беше възможно да се движим незабелязано в света на хората и да, трябваше да призная, че бе необходимо някой да ни отървава от труповете на стригоите. Идеалното решение беше хора да работят заедно с мороите. Тези хора можеха да се движат свободно по света, особено след като имаха такива контакти и връзки, за каквито намекваше събеседницата ми.

Замръзнах по средата на хапката, когато си спомних мислите, споходили ме по-рано, когато за пръв път се срещнах със Сидни. Насилих се да преглътна и отпих голяма глътка вода.

— Имам един въпрос. Имаш ли контакти в цяла Русия?

— За нещастие — кимна тя. — Когато навършим осемнадесет години, ни изпращат на стаж, за да се сдобием с опит от първа ръка и да завържем всякакви връзки. Бих предпочела да си бях останала в Юта.

Това беше най-шантавото нещо, което ми бе казала досега, но реших да го отмина без коментар.

— И какви по-точно връзки?

Тя сви рамене.

— Проследяваме движението и действията на много морои и дампири. Освен това познаваме високопоставени правителствени служители — сред хората и сред мороите. Ако човек е забелязал вампир, ние обикновено намираме някой влиятелен, който да плати на някого или каквото там трябва да се направи… Всичко се замита под килима, покрива се.

Проследяваме движението и действията на много морои и дампири. Бинго! Наведох се по-близо към нея и снижих глас. Всичко зависеше от този миг.

— Аз търся един град… град в Сибир, където живеят дампири. Не му знам името. — Дмитрий веднъж го бе споменал, но го бях забравила. — Май беше нещо като… Ом?

— Омск — поправи ме тя.

Изправих се.

— Знаеш ли за него?

Не ми отговори веднага, но очите й я издадоха.

— Може би.

— Знаеш! — възкликнах. — Трябва да ми кажеш къде се намира. Трябва да отида там.

Тя се намръщи.

— Да не би да искаш да станеш от… онези?

Значи алхимиците знаеха за кървавите курви. Не беше изненадващо. Щом Сидни и приятелчетата й бяха осведомени за всичко останало за света на вампирите, значи знаеха и това.

— Не — отвърнах надменно. — Просто трябва да намеря някого.

— Кого?

— Някого.

Това почти я накара да се усмихне. Кафявите й очи бяха замислени, докато дъвчеше друго картофче. Беше отхапала само няколко хапки от чийзбургера си и той вече изстиваше. Искаше ми се да го изям, за да не се похаби.

— Ей сега се връщам — заяви тя рязко. Изправи се и се запъти към един тих ъгъл на заведението. Извади мобилния си телефон и се обърна с гръб, за да се обади.

Вече бях унищожила порцията пиле и си взех няколко от картофките й, след като тя явно нямаше да ги яде. Докато дъвчех, се замислих над възможностите, които ми се откриваха, питайки се дали намирането на града на Дмитрий наистина ще се окаже толкова просто. А след като отида там… дали и тогава нещата ще са по-лесни? Дали той ще живее там, притаен в сенките, дебнещ своята плячка? А когато се изправех лице в лице с него, дали наистина щях да забия кола в сърцето му? Неканеният образ отново нахлу в съзнанието ми — Дмитрий с червени очи и…

— Роуз?

Примигнах. Напълно се бях отнесла и не забелязах кога Сидни се е върнала. Настани се отново на мястото срещу мен.

— И така, изглежда… — Млъкна и сведе поглед. — Да не си яла от картофите ми?

Нямах представа откъде е разбрала, след като купчината в чинията й изглеждаше почти непокътната. Предположих, че краденето на картофи ще се възприеме като поредното потвърждение за дяволската ми и зла природа и затова най-хладнокръвно излъгах:

— Не.

Тя се намръщи за миг, явно обмисляйки нещо, сетне рече:

— Зная къде се намира този град. Била съм там и преди.

Мамка му! Значи най-после бях успяла след всичките тези седмици на напразно чакане и дебнене. Сидни щеше да ми каже къде е това място и аз щях да отида и да се опитам да затворя тази ужасна глава от живота си.

— Благодаря ти, много ти благодаря…

Тя вдигна ръка, за да ме накара да замълча и тогава забелязах колко нещастна изглеждаше.

— Но няма да ти кажа къде се намира.

Ченето ми увисна.

— Какво?

— Лично ще те заведа.