Ришел Мийд
Кръвно обещание (28)

Глава 26

Мисля, че ругатните, които излязоха от устата ми, когато се ударих в земята, биха били разбираеми на всеки език. Болеше.

Храстът не беше бодлив, нито с остри игли, но никой, пък бил той и с богато въображение, не би могъл да го нарече мек. Омекоти падането ми, но не попречи на глезена ми да се огъне под тежестта ми. „По дяволите!“, процедих през стиснати зъби, докато се изправях. Очевидно пребиваването ми в Русия ме караше доста да ругая. Пробвах да застана на ударения си крак и ме прониза болка, но не беше непоносима. Слава Богу, май само го бях навехнала. Най-важното бе, че глезенът ми не беше счупен. Преживявала съм и по-тежки травми. Но това щеше да забави бягството ми.

Измъкнах се от храста и се опитах да забързам крачка, без да обръщам внимание на болката. Пред мен се простираше онзи глупав лабиринт от храсти, който онази нощ ми се стори толкова интересен. Небето беше облачно, но се съмнявах дали лунната светлина би улеснила ориентирането ми. Нямаше как да се преборя с този гъсталак. Просто трябваше да открия къде свършва и да се измъкна оттам.

За нещастие, като заобиколих сградата, открих тъжната истина: лабиринтът се ширеше навред. Заобикаляше имението като средновековен ров. Най-дразнещото беше, че се съмнявах Галина да го е създала само за отбрана. Вероятно го бе направила заради същата причина, поради която бе напълнила къщата с кристални полилеи и стари картини по стените — беше шик.

Е, на мен не ми се струваше толкова шик. Избрах наслуки един отвор в лабиринта и започнах да се лутам из него. Нямах представа накъде да вървя и често не виждах, че съм попаднала в задънена отсечка, докато не стигах до самия й край. Храстите бяха толкова високи, че скоро след като бях навлязла в лабиринта, изгубих от погледа си покрива на къщата. Ако поне разполагах с къщата като опорна точка за ориентиране, бих могла да се придвижвам само напред, по права или приблизително права линия.

Вместо това не знаех дали не се връщам назад, или не се въртя в кръг. По едно време бях напълно сигурна, че за трети път преминавам покрай някакви дървени решетки с пълзящ по тях жасмин. Опитах се да си припомня разни истории за хора, опитващи се да се ориентират в лабиринт. Какво използваха те? Трохи от хляб? Или канапи, връв, конци от кълбо прежда? Не знаех и колкото повече време минаваше и глезенът ми все по-силно ме наболяваше, толкова повече се обезкуражавах. Въпреки слабостта си, бях успяла да убия стригой, но не можех да се измъкна от някакви си храсти. Наистина изнервящо.

— Роза!

Гласът се разнесе сякаш от вятъра, при това отдалеч, но аз мигом се вцепених. Не. Не можеше да бъде.

Дмитрий. Беше оцелял.

— Роза, зная, че си там — провикна се той. — Оттук те надушвам.

Имах чувството, че блъфира. Не беше близо до мен, иначе щеше да ми се догади. Пък и се съмнявах да е доловил миризмата ми сред задушаващото ухание на цветята — въпреки че усилено се потях. По-скоро само се опитваше да ме подмами, за да издам къде се спотайвам.

С нов прилив на решителност се насочих към следващия завой в храстите, като отчаяно се молех да открия изхода от лабиринта. Добре, Господи, казах си аз. Само ме измъкни оттук и ще започна да ходя редовно на църква с истинска вяра. Тази вечер ме спаси от цяла банда стригои. Искам да кажа, че без Твоята намеса нямаше да хвана онзи в капан в коридора между двете врати. Сега само ме изведи оттук и ще направя… не зная какво. Ще даря за бедните парите на Ейдриън. Ще се кръстя. Ще стана монахиня. Е, не. Без последното.

Дмитрий продължаваше да ме дразни.

— Няма да те убия, ако се предадеш. Задължен съм ти. Ти уби Галина заради мен, така че сега аз командвам. Тази смяна малко изпревари графика, но не е проблем. Разбира се, и без това не останаха много други, които да управляват, след като Нейтан и останалите са мъртви. Но това може да се уреди.

Невероятно. Той наистина бе оцелял в неравностойната схватка. Казвала съм го и преди, казвам го и сега: жив или нежив, той, любовта на живота ми, беше страхотен боец. Велик воин. Изглеждаше невъзможно да победи онези тримата… и все пак се бе справил с тях… и преди го бях виждала да печели изгубени битки. А присъствието му тук бе неоспоримо доказателство за способностите му.

Пътеката пред мен се раздвои и аз напосоки избрах дясната. Простираше се далече напред в мрака и въздъхнах облекчено. Точка в моя полза. Въпреки безгрижните му забележки, знаех, че той също напредва в лабиринта, че все повече и повече се приближава. И за разлика от мен, Дмитрий много добре познаваше пътеките и му беше ясно как да се измъкне от тях.

— Не съм ти ядосан, задето ме нападна. На твое място и аз щях да направя същото. Това е още една причина, заради която трябва да бъдем заедно.

Следващият завой ме отведе до задънена алея, пълна с увивни ипомеи. Преглътнах поредната ругатня и се върнах по обратния път.

— Но ти все още си опасна. Ако те намеря, вероятно ще трябва да те убия. Не го искам, но започвам да си мисля, че на този свят няма място и за двама ни. Ако се върнеш доброволно при мен, ще те пробудя. И тогава заедно ще владеем империята на Галина.

Едва не прихнах от смях. Дори и да исках, нямаше как да стигна до него в тази бъркотия. Ако имах тази възможност, щях да…

Стомахът ми леко се присви. О, не. Той се приближаваше все повече и повече. Дали вече ме бе открил? Не знаех каква е зависимостта между прилошаването и разстоянието до един стригой, но в момента нямаше значение. Той беше много близо. Колко трябваше да се приближи до мен, за да ме подуши наистина? Или да ме чуе как пристъпвам тихо по тревата? Но с всяка изминала секунда той се приближаваше все повече. След като веднъж бе уловил следите ми, аз бях обречена. Сърцето ми се разтуптя още повече — ако въобще това бе възможно — пулсиращият в мен адреналин притъпяваше болката в глезена ми, но при все това не можех да напредвам достатъчно бързо.

Отново стигнах до алея без изход. Опитах да се успокоя, защото много добре знаех, че паниката ще ме направи по-уязвима. През цялото време гаденето ми се усилваше.

— Дори и да успееш да се измъкнеш, къде ще отидеш? — извика той. — Ние сме в средата на нищото.

Думите му бяха като отрова, която се просмукваше през кожата ми. Ако им се поддам, страхът ми ще надделее и ще се предам. Ще легна на тревата, ще се свия на кълбо и ще му позволя да ме докопа, макар да нямах основания да вярвам, че ще ме остави жива. И до няколко минути с живота ми ще е свършено.

Като завих наляво, пред мен отново се изпречи поредната стена от лъскави зелени листа. Бързо отстъпих встрани и се насочих в противоположната посока, и тогава най-ненадейно видях… необятно поле.

Пред мен се ширнаха огромни площи с трева, а далече зад тях се извисяваха дървета. Въпреки минималните шансове, успях. Налучках изхода. За нещастие гаденето ми се усили още повече. Щом е толкова близо, би трябвало да знае къде се намирам. Озърнах се и разбрах че не ме е излъгал. Ние действително бяхме в средата на нищото. Къде можех да отида? Нямах представа къде се намирахме.

Ето, там. Наляво съзрях бледо пурпурно сияние, някъде чак на хоризонта. Същото, което бях забелязала миналата нощ. Тогава не проумях какво можеше да означава, но сега се досетих. Това бяха светлини на голям град, най-вероятно Новосибирск, където може би бандата на Галина извършваше повечето от престъпленията си. Там трябваше да има хора. Сигурност. Място, където можех да получа помощ.

Затичах се натам колкото можех по-бързо. Стъпките ми отекваха силно по земята. Дори и адреналинът обаче не можеше да блокира напълно болката в крака ми, усилваща се с всяка следваща стъпка. Все пак навехнатият ми глезен още се държеше. Нито паднах, нито закуцах. Дишането ми се затрудни и накъса. Мускулите ми все още бяха отмалели от преживяното. И макар вече да имах цел, знаех, че до града остават още много километри.

Най-лошото бе, че гаденето непрекъснато нарастваше. Дмитрий беше наблизо. Сигурно и той се бе измъкнал от лабиринта, но не можех да рискувам да се огледам назад. Само продължих да тичам към неясното пурпурно сияние на хоризонта, макар че това означаваше да навляза в гъсталака от дървета. Може би се залъгвах, но все си мислех, че само те щяха да ми осигурят прикритие. Ти си глупачка, нашепваше един глас в мен. Няма къде да се скриеш от него.

Добрах се до първата разредена редица от дървета и малко забавих ход, за да си поема глътка въздух. Опрях се на един голям дънер. Най-после се осмелих да погледна назад, но не видях нищо. Сградата на имението светеше в далечината, заобиколена от мрака на лабиринта от жив плет. Прилошаването в стомаха ми не се усили, така че имаше надежда да съм се отдалечила от него. Лабиринтът имаше няколко изхода, а той не знаеше през кой точно се бях измъкнала сред простора на полето.

Моментът за отдих много скоро изтече и продължих да се движа, като се стараех, въпреки клоните пред очите ми, да не изпускам от поглед мекото сияние на светлините на града. Беше само въпрос на време Дмитрий да ме открие. Глезенът ми нямаше да ми позволи да се отдалеча много. А да му избягам, след като напредвах толкова бавно, беше пълна фантазия. Докато вървях, изпопадалите листа шумяха под краката ми, но не можех да си позволя да ги заобикалям внимателно. Не мисля, че беше нужно да продължавам да се притеснявам, че Дмитрий ще надуши следите ми. Шумът от стъпките ми, така или иначе, щеше да ме издаде.

— Роуз! Кълна ти се, че не е прекалено късно.

Мамка му. Гласът му прозвуча толкова отблизо. Огледах се трескаво. Не успях да го видя, но щом ме викаше, това сигурно означаваше, че още не ме е видял. Смътните светлини на града си оставаха моята пътеводна звезда, но между мен и тях отново се изпречиха дървета и мрак. Внезапно си спомних за една личност, колкото и да бе неочаквано в момента. За Таша Озера. Тя беше леля на Кристиан, много смела дама, която бе сред първите, надигнали глас в подкрепа на идеята мороите да започнат да се сражават срещу стригоите.

— Можем да отстъпваме и само да отстъпваме, докато се оставим завинаги да бъдем натикани в ъгъла — каза тя веднъж. — Или да излезем, за да посрещнем врага във време и място, което ние ще изберем. Да бъде по наш избор, а не техен.

Добре, Таша. Нека да видим дали твоят съвет няма да ме убие.

Огледах се и си избрах едно дърво с големи клони, които лесно можех да стигна.

Прибрах сребърния кол в джоба си, улових се за най-ниския клон и се покатерих на него. През цялото това време глезенът ми ме наболяваше, но поне по-нагоре имаше достатъчно клони, на които да намеря опора за ръцете и краката си. Продължих да се катеря, докато не се добрах до един по-дебел клон, който може би нямаше да се пречупи от тежестта на тялото ми. Настаних се на него, но по-близо до ствола и предпазливо проверих устойчивостта на клона. Да, ще ме издържи. Извадих сребърния кол от джоба си и зачаках.

След около минута чух леко шумолене на листа. Дмитрий приближаваше. Движеше се много по-тихо от мен. Високата му черна фигура се появи като зловеща сянка в нощта. Пристъпваше много бавно, много внимателно, оглеждаше всичко. Несъмнено и останалите му сетива бяха нащрек.

— Роза… — заговори тихо. — Зная, че си тук. Не можеш да избягаш. Не можеш да се скриеш.

Сега гледаше надолу към земята. Мислеше, че съм се скрила зад някое дърво или съм залегнала в шумата. Още няколко стъпки. Това бе всичко, което исках от него. Дланта ми, стискаща сребърния кол, започна да се изпотява, но нямаше как да я избърша. Цялата се бях вцепенила, толкова притихнала, че дори не смеех да дишам.

— Роза…

Гласът му, студен и смъртоносен, погали кожата ми. Все още проверяващ най-старателно всичко наоколо, Дмитрий пристъпи с още една крачка напред. После още една. И още една.

Мисля, че му хрумна да погледне нагоре в мига, в който скочих. Тялото ми се блъсна в неговото, като го повали по гръб на земята. Той моментално се опита да ме отблъсне, докато аз се мъчех да забия сребърния кол в сърцето му. И точно сега в него се проявиха признаците на умората и изтощението от битките. Победата му над останалите стригои имаше висока цена, макар да се съмнявах, че аз бях в много по-добра форма. Вкопчихме се един в друг и аз се опитах да порежа бузата му със сребърния кол. Той се озъби от болката, но гърдите му останаха добре защитени. Все още надвесена над него, видях къде бях разкъсала ризата му, когато за пръв път го бях пробола. Раната му беше заздравяла.

— Ти. Си. Изумителна — рече той. Думите му преливаха едновременно от гордост и бойна ярост.

Нямах сили за отговор. Единствената ми мишена беше сърцето му. С всички сили се борех да се задържа върху него или поне най-после да забия сребърния кол в гърдите му — но той беше толкова бърз. Отблъсна ръката ми, преди да успея да забия острието на кола. Едновременно с това Дмитрий успя да ме оттласне от себе си. Полетях два-три метра встрани, но за щастие поне не се блъснах в някое дърво. Претърколих се, надигнах се зашеметена. И в следващия миг го видях да връхлита върху мен. Бърз беше, да, много бърз — само че не толкова, колкото в предишните битки. И двамата щяхме да се унищожим взаимно в опитите си всеки да убие другия.

Сега бях изгубила предимството си на изненадата, затова побягнах към дърветата, като знаех, че той е по петите ми. Сигурна бях, че ще ме надбяга, но ако успеех да спечеля поне малко преднина, тогава може би щях да си осигуря по-добра позиция за атака и да се опитам да…

— А-а-а-а!

Викът ми раздра нощта, разтърси притихналия мрак. Кракът ми се подгъна под мен и се търкулнах по някакъв стръмен склон, без да мога да се спра. Имаше няколко дървета там, но скалите и несръчната ми първоначални реакция направиха падането ужасно болезнено, особено заради проклетия суичър, който си бях навлякла. Истинско чудо беше, че не изпуснах сребърния кол. Ударих се грубо в дъното на склона, за кратко се опитах да се задържа права, но бързо залитнах и цопнах в някаква вода.

Огледах се. Като по поръчка точно тогава луната се показа иззад облаците и хвърли достатъчно светлина, за да видя грамадната шир от черна, бързо движеща се вода пред мен. Ахнах, съвсем объркана, след което се обърнах в посоката към града. Това беше Об, реката, течаща през Новосибирск. Като се озърнах назад, видях Дмитрий застанал на ръба на склона. За разлика от мен той очевидно гледаше внимателно къде стъпва. Или това, или моят крясък преди малко му е подсказал, че нещо не е наред.

Щеше да му отнеме по-малко от минута да се спусне по склона след мен. Аз се озърнах на всички страни, а накрая се загледах напред. Добре. Бързо движеща се вода. Вероятно дълбока. Много широко водно препятствие. Ще изисква още усилия от наранения ми глезен, но не се страхувах, че ще потъна във водата. Според легендите вампирите не могат да прекосяват течаща вода. Господи, как ми се искаше да е вярно. Но беше само мит.

За втори път погледнах наляво и едва сега забелязах нещо голямо и черно да се извисява над водата. Мост? Добре, че го забелязах навреме. Поколебах се за миг, преди да се насоча натам — трябваше да се уверя, че Дмитрий ще се спусне надолу по склона. Нямах намерение да побягна и да го оставя спокойно да ме изпревари, като се движи по ръба на крайбрежния склон. Ето го, все още беше там горе. Той направи крачка напред надолу по склона и аз се втурнах по брега, без да поглеждам назад. Мостът се приближаваше все повече и повече и аз осъзнах колко е висок. Бях го преценила погрешно от мястото, където паднах. Наклонът около моста беше още по-стръмен. Тъй като се бях свлякла чак до брега, сега трябваше да се катеря дяволски много.

Не беше проблем за мен. За това по-късно щях да му мисля, което означаваше след около тридесетина секунди, понеже вероятно само толкова щяха да бъдат необходими на Дмитрий, за да се добере до мен. Вече го чувах как шляпа из плитката вода покрай брега. Звуците се усилваха и приближаваха все повече. Ако все пак успея да се добера до моста, ако се озова на твърда почва и премина на отсрещния бряг…

Пристъпът на прилошаване едва не ме задави. Една ръка се плъзна по гърба ми и ме дръпна назад. Усетих как Дмитрий ме притисна към себе си. Започнах да се боря яростно с него, за да се освободя от хватката му. Но, Господи, толкова бях изтощена. Всяка частица от тялото ме болеше. Независимо колко уморен бе той, аз бях още по-зле.

— Спри! — изкрещя ми той, като ме улови за ръцете. — Не разбра ли? Не можеш да спечелиш!

— Тогава ме убий! — Загърчих се в ръцете му, но той ме държеше здраво, толкова силно, че въпреки, че държах сребърния си кол, не можех нищо да направя. — Ти ми каза, че ще го направиш, ако не се подчиня на волята ти. Е, познай какво? Няма да го направя. Няма. Затова просто го направи.

Призрачната лунна светлина огря лицето му, заличи нормалните сенки и превърна кожата му в страховита маска, ярко белееща се на фона на гъстия мрак наоколо. Сякаш всичките багри на света избледняха. Очите му изглеждаха съвсем черни, но в моите представи горяха като два нажежени въглена. Изражението му обаче си оставаше студено и пресметливо.

Не беше моят Дмитрий.

— Нужно е много повече от неподчинение, за да те убия, Роуз — каза ми той. — Това не е достатъчно.

Не бях убедена. Без да отпуска стоманената си хватка, той се наведе към мен. Щеше да ме ухапе. Острите му зъби щяха да разкъсат кожата ми и той щеше да ме превърне в чудовище като него. Или да пие кръвта ми, докато не издъхна в ръцете му. Което и от двете да се случи, ще бъда прекалено упоена и прекалено изглупяла, за да го осъзная. Личността, наричана Роуз Хатауей, щеше да се раздели с този свят без дори да разбере.

Прониза ме пристъп на луда паника — обхвана дори и онази част от мен, която все още ме призоваваше да се насладя на тези прекрасни ендорфини. Не, не. Всеки мой нерв, подпален от залялата ме тревога, настояваше да се браня отчаяно, с нокти и зъби, да нападам, да направя всичко… каквото и да е, но да спра това. Нямаше да се оставя да ме превърнат в стригой. Не можех да го позволя. Цялото ми същество бе подчинено на тази цел. Усещах се като готова да изгоря, готова да…

С известни усилия, доколкото ми позволяваше хватката на Дмитрий, успях с пръстите на лявата си ръка да сваля пръстена на Оксана. Изхлузи се и падна в калта точно в мига, в който кучешките му зъби докоснаха кожата ми.

Все едно че избухна ядрена експлозия. Духовете и призраците, които бях призовала по пътя за Бай, изригнаха между нас. Бяха навред в сенките наоколо, прозрачни и светещи в бледозелено, синьо, жълто и сребристо. Съборих всички прегради, за да се оставя подвластна на емоциите си по начин, който не успях да постигна, когато Дмитрий за пръв път ме залови. Досега лечебната сила на пръстена ми помагаше да се владея, но с това вече бе свършено. Вече нямаше никакви бариери пред силите ми.

Дмитрий отскочи назад с широко разтворени очи. Също като онзи стригой на пътя той размаха ръце във всички посоки, за да прогони духовете като комари. Ръцете му минаваха право през тях, но без никаква полза. Ала и атаките на духовете не бяха кой знае колко успешни. Те не можеха да го наранят физически, а само да повлияят на съзнанието му. В това бяха дяволски добри — да разсейват вниманието на жертвите си. Какво бе казал Марк? Мъртвите мразят неживите. И от начина, по който тези духове започнаха да кръжат около Дмитрий, стана съвсем ясно, че Марк бе прав.

Отстъпих назад, за да огледам земята под краката ми. Ето го. Сребърният пръстен заблещука срещу мен от една локва. Наведох се и го взех, след което побягнах, като оставих Дмитрий на съдбата му. Той не крещеше, по-скоро издаваше някакви ужасяващи звуци. Това ме измъчваше, но продължих да тичам право към моста. Стигнах до него само за минути.

Беше толкова висок, колкото и предполагах. Беше много стабилен и добре построен, само че тесен, като повечето мостове в провинцията, по които можеше да преминава само по един автомобил.

— Ще се добера дотам — промърморих, загледана в ръба на склона. Не само че беше по-висок от онзи, по който преди малко се изтърколих надолу, но беше и по-стръмен. Скрих в джоба пръстена и сребърния кол, след което протегнах ръце и забих нокти в земята. Този път трябваше да се справям наполовина с изкачване, наполовина с пълзене по стръмнината нагоре. Това бе кратък отдих за глезена ми; сега ми бе нужна силата само на горната част от тялото ми. Но докато се катерех, забелязах още нещо. Бледи блещукания, доловими с периферното ми зрение. Образи на лица и черепи, и пулсираща болка отзад в тила ми.

О, не. Това вече го бях преживяла. В това паникьосано състояние не можех да поддържам защитните прегради, за да държа мъртвите настрани от мен. Сега те ме връхлитаха, но по-скоро любопитни, отколкото войнствено настроени. Само че броят им непрекъснато нарастваше, с което ме объркваха, караха ме да губя ориентация, също както Дмитрий.

Не можеха да ме наранят, но ме плашеха, а проклетото главоболие, което ме връхлетя едновременно с тях, направо ме влудяваше. Погледнах назад и видях нещо удивително. Дмитрий все още продължаваше да върви по следите ми. Наистина беше бог, но бог, който с всяка своя стъпка към мен ме приближаваше до смъртта. Духовете не преставаха да кръжат край него като облак, но той някак си успяваше да се справи, въпреки че си личеше колко много усилия му струва всяка крачка. Отново се обърнах напред и продължих с катеренето, като се стараех, доколкото можех, да не обръщам внимание на светещите си спътници.

Доста време изтече, преди да се изкача най-отгоре на брега, но накрая залитайки стъпих на моста. Едва се държах на крака, толкова бяха отслабнали мускулите ми. Успях да направя още няколко крачки, преди да рухна, падайки на ръце и колене. Около мен закръжиха още духове, а главата ми щеше да се пръсне от болки. Дмитрий напредваше зад мен все тъй бавно, макар вече да наближаваше моста. Отново се опитах да се надигна, като използвах за опора парапета на моста, но паднах. Грубите метални перила ожулиха голите ми крака.

— По дяволите!

Знаех какво трябва да направя, за да се спася от призраците, макар че това можеше и да ме убие. С треперещи ръце бръкнах в джоба и извадих пръстена. Така се разтреперих, че за малко да го изпусна. Но все пак успях да го задържа и го нахлузих на пръста си. От пръстена се преля малко топлина в тялото ми и аз усетих как се възвърнаха отчасти способностите ми за самоконтрол. За нещастие духовете все още бяха тук.

Следите от онзи страх — да не умра или да не се превърна в стригой — оставаха в мен, но сега намаляха, защото не бях заплашена от пряка опасност. Чувствайки се вече не толкова безпомощна, се опитах да си възвърна контрола и бариерите, които обикновено издигах. Отчаяно исках да пропъдя призраците, стискайки здраво затворени очите си.

— Махайте се, махайте се, махайте се — зашепнах с присвити очи. Усилието обаче се равняваше на опит да се премести планина, невъзможно за преодоляване препятствие, за което никой няма достатъчно сили. Именно за това ме бе предупредил Марк, докато ми обясняваше защо не бива да го правя. Мъртвите бяха могъщ съюзник, но след като веднъж бъдат призовани, бе трудно да се отървеш от тях. Какво ми каза още той? Че тези, които са пред прага на мрака и лудостта, не бива да рискуват с това.

— Махайте се! — изкрещях. Това усилие ми костваше последния остатък от силите ми.

Един по един призраците около мен започнаха да изчезват. Усетих как светът си идва на мястото. Но като погледнах надолу, видях, че духовете бяха изоставили и Дмитрий — точно както подозирах. И той отново продължаваше да се приближава към мен.

— По дяволите! — Очевидно това бе най-използваната от мен дума през тази нощ.

Успях да се изправя на крака, докато той тичаше нагоре по склона. Въпреки че беше по-бавен, отколкото бе обичайно за него, все още се движеше доста бързо. Започнах да отстъпвам, без да свалям очи от него. Отърсването от призраците ми вля нови сили, макар и не толкова, колкото ми бяха необходими, за да избягам. Така че в крайна сметка Дмитрий щеше да спечели.

— Още един ефект от това да си целуната от сянката? — попита той, като стъпи на моста.

— Да. — Преглътнах мъчително. — Явно духовете не харесват особено стригоите.

— Ти май също не ги харесваш много.

Отстъпих крачка назад. Но къде можех да се скрия? Щом се обърна, за да побегна, той ще се втурне след мен.

— И така, направих ли вече достатъчно, за да не искаш да ме промениш? — попитах го с колкото можах по-бодър тон.

Той ме удостои с крива, зловеща усмивка.

— Не. Способностите ти като целуната от сянката имат своите достойнства… Жалко, че ще изчезнат, когато се пробудиш. — Значи планът му оставаше същият. Въпреки че го бях вбесила толкова много, той все още искаше да остана завинаги с него.

— Няма да успееш да ме пробудиш — отсякох аз.

— Роуз, няма начин да успееш да…

— Не.

Качих се на парапета на моста и преметнах единия си крак през него. Знаех какво трябваше да направя. Той се вцепени.

— Какво правиш?

— Казах ти. Ще умра, преди да се превърна в стригой. Не искам да бъда като теб или другите. Не го желая. И ти навремето не искаше това. — Лицето ми, с издайнически сълзи по бузите, изстина, когато задуха нощният вятър.

Преметнах и другия си крак през парапета и се втренчих надолу към бързо течащата вода. Бяхме на височина малко по-голяма от височината на двуетажна къща. Щях да се блъсна силно във водата и дори да оцелеех след падането, нямаше да ми стигнат силите да доплувам до брега. И докато се взирах надолу, замислена за смъртта си, си спомних как веднъж двамата с Дмитрий пътувахме на задната седалка на един джип и обсъждахме точно тази тема. Тогава за пръв път седяхме толкова близо един до друг и отвсякъде, където телата ни се докосваха, струеше топлина. Беше прекрасно. Той ухаеше приятно — онова ухание на живот вече го нямаше в него, осъзнах с горчивина — и беше поотпуснат от обикновено, готов да се усмихне. Ние говорехме за това какво означава да си жив и да контролираш душата си. И какво означава да станеш един от неживите, да изгубиш любовта и светлината на живота, както и всички, които познаваш. Тогава се спогледахме и се съгласихме, че смъртта е за предпочитане пред подобна участ.

Сега, докато се взирах в Дмитрий, се изпълних с увереност, че сме били прави.

— Недей, Роуз. — Долових истинска паника в гласа му. Ако ме остави да падна през парапета, с мен щеше да е свършено. Нямаше да стана стригой. Нямаше да се пробудя. За да ме промени, той трябваше да ме убие, като изпие кръвта ми, и после да ми даде от неговата. Ако обаче скочех от парапета, водата щеше да ме убие, а не загубата на кръв. Щях да съм мъртва много преди да ме намери в реката.

— Моля те — замоли той. В гласа му се прокрадна жалостива нотка, която безкрайно ме изненада. Толкова силно ми напомни за живия Дмитрий, онзи, който не беше чудовище. Онзи, който милееше за мен и ме обичаше, който вярваше в мен и ме любеше. А този Дмитрий тук, който нямаше нищо общо с всичко това, пристъпи две предпазливи крачки напред, след което отново се спря. — Ние трябва да сме заедно.

— Защо? — запитах тихо. Вятърът отнесе думата, но той я чу.

— Защото те желая.

Усмихнах му се тъжно, като се зачудих дали ще се срещнем отново в царството на мъртвите.

— Грешен отговор — казах.

И скочих.

Ала тъкмо като започнах да падам, той се втурна към мен, скочи с умопомрачителната скорост, с която се отличаваха стригоите. Пресегна се и улови едната ми ръка, за да ме издърпа отново нагоре до парапета. Е, успя само наполовина. Само част от мен се прехвърли през парапета, а останалата продължи да виси над реката.

— Престани да се бориш с мен! — извика ми той, докато се опитваше да ме изтегли за ръката, която бе уловил.

Сега самият той беше в нестабилна позиция, надвесен над парапета, докато се мъчеше да се протегне достатъчно надолу, за да ме хване по-здраво и да ме задържи на ръба.

— Пусни ме! — изкрещях в отговор.

Но той беше прекалено силен, така че успя да издърпа по-голяма част от тялото ми върху парапета. Достатъчно, за да не ме грози непосредствена опасност от падане.

Ето, в това беше цялата работа. В онзи миг, преди да скоча, наистина бях решила да умра. Бях стигнала до това съдбоносно решение, бях го приела. Но знаех също, че Дмитрий може да реагира точно така. Нали беше толкова бърз и толкова умел. Ето защо бях скрила сребърния кол в другата си ръка, която висеше свободна.

Погледнах го в очите.

— Винаги ще те обичам.

След което забих сребърния кол в гърдите му.

Не беше толкова прецизен удар, колкото ми се искаше, защото той успя умело да се отдръпне леко. Все пак се постарах да забия сребърния кол дълбоко в сърцето му, макар да не бях сигурна, че ще се справя от толкова неудобен ъгъл на замахване. Очите му се взряха смаяно в мен. Устните му се разтвориха, почти в усмивка, макар грозна и болезнена.

— Точно това исках да ти кажа и аз… — простена той.

Това бяха последните му думи.

Неуспешният му опит да избегне удара ми със сребърния кол го накара да изгуби равновесие тъкмо когато се беше провесил през ръба на парапета. Останалото довърши магията на сребърния кол, при това с лекота, след като успя да блокира рефлексите му.

Дмитрий падна.

За малко да ме повлече със себе си. Едва успях да се освободя от него и да се вкопча в парапета. Полетя право надолу в мрака — надолу и все по-надолу в чернотата на Об. След миг изчезна от погледа ми.

Останах загледана в реката, като се питах дали ще мога да го видя, ако достатъчно силно напрегна очи. Но не успях.

Реката беше прекалено черна и прекалено далече. Облаци закриха луната и навред отново се възцари мрак. За миг пак погледнах надолу и чак сега проумях какво бях извършила. Искаше ми се и аз да се хвърля след Дмитрий, защото не можех да живея без него.

Длъжна си да живееш. Моят вътрешен глас се оказа много по-спокоен и по-уверен, отколкото би трябвало да бъде. Предишният Дмитрий щеше да иска точно това — да живееш. Ако наистина го обичаш, трябва да продължиш.

Задъхана, трепереща, аз се прехвърлих през парапета и отново стъпих на моста, изненадващо благодарна за сигурността, която ми даваше. Не знаех как ще продължа да живея, но знаех със сигурност, че искам. Нямаше да се почувствам напълно сигурна, докато кракът ми не стъпи на твърда земя. Изплашена, че тялото ми ще откаже да ми служи, започнах да прекосявам моста стъпка по стъпка. Като стигнах до отсрещния му край, се оказах изправена пред избор: да следвам реката или шосето? Те се разделяха леко, макар и двете да продължаваха приблизително в посоката, в която се виждаха светлините на града. Избрах да продължа по шосето. Не исках повече да бъда край реката. Не ми се мислеше за това, което току-що се беше случило. Не биваше да мисля за това. Мозъкът ми отказваше да се занимава с това. Първо трябва да се погрижиш да оцелееш. После ще му мислиш как ще продължиш да живееш.

Шосето, по-скоро черен път, бе гладко, добре утъпкано и беше лесно да се ходи по него — поне за другите. На всичкото отгоре заръмя лек дъждец, което още повече ме вкисна. Искаше ми се да седна и да си отдъхна, да се свия на кълбо и да не мисля за нищо. Не, не, не. Светлината. Трябва да вървя към светлината. Това за малко да ме накара да се разсмея гласно. И действително беше смешно. Все едно че бях някой на прага на смъртта. И тогава се засмях. Цялата тази нощ беше изпълнена с преживявания на прага на смъртта. Поне това в момента беше най-незначителното.

Беше и последното. Колкото и да ми се искаше да се добера до града, до него оставаше още много. Не бях сигурна колко бях извървяла, когато най-после спрях и седнах. Само за минута, реших аз. Ще си почина само минута и после ще продължа да вървя. Трябва да продължа да вървя. Ако поради някаква шантава случайност бях пропуснала да улуча сърцето му, Дмитрий всеки миг можеше да се покатери по стръмния бряг на реката. Или някой оцелял стригой да се е втурнал по следите ми от имението.

Но не се надигнах след една минута. Може би съм задрямала. Честно казано, не знаех колко дълго съм седяла там, когато някакви фарове внезапно ме събудиха. Една кола намали ход и спря. Успях да се изправя и се подготвих за най-лошото.

Но от колата не излезе стригой. Вместо това се появи възрастен човек. Той се взря в мен и ми каза нещо на руски. Поклатих глава и отстъпих крачка назад. Мъжът се наведе към седалката в колата и каза нещо. След секунда се показа една възрастна жена. Тя също ме огледа с разширени очи и състрадателно изражение. Изрече нещо, което ми прозвуча нежно, после ми протегна ръка, с подчертано внимание, както се прави, когато посягаш към неопитомено животно. Гледах я втренчено за няколко мъчителни секунди, след което посочих към озарения в пурпурно хоризонт.

— Новосибирск — казах.

Тя проследи жеста ми и кимна.

— Новосибирск. — Посочи към мен и после към колата. — Новосибирск.

Поколебах се още малко, преди да й позволя да ме настани на задната седалка. Тя смъкна палтото си и ми го подаде. Едва тогава забелязах, че дъждът ме беше измокрил. След всичко, което бях преживяла тази нощ, сигурно изглеждах ужасно. Истинско чудо беше, че въобще спряха заради мен. Възрастният мъж отново подкара колата. Кой знае защо ми хрумна, че може да съм влязла в колата на двама серийни убийци. Но пък идеално би се връзвало с всичко, с което се бях сблъскала тази нощ, нали?

Физическото и психическото изтощение започнаха да ме надвиват. С последно усилие на волята облизах устни и задавено изрекох друг бисер от скромния си руски речник:

— Позвонить?

Жената се извърна изненадано назад. Не бях сигурна дали бях произнесла правилно думата. Може би току-що бях поискала да ме оставят до някой телефонен автомат, вместо да се обадя от мобилен телефон — или може би с моя руски всъщност съм поискала жираф, но се надявах, че въпреки всичко ще се разберем. И наистина само след миг тя бръкна в чантата си и ми подаде мобилен телефон. Дори и в Сибир всички имаха такива. С треперещи ръце набрах номера, който беше запечатан в паметта ми. Отговори ми познат женски глас:

— Ало.

— Сидни? Роуз се обажда…