Ришел Мийд
Кръвно обещание (27)

Глава 25

Очите му се разшириха от изненада, устните му се разтвориха. Макар да знаех, че това не беше сребърен кол, може би пък щеше да подейства като такъв. За да пронижа сърцето му, трябваше да действам така решително, все едно че нанасям смъртоносен удар. Най-после трябваше да приема смъртта на моя Дмитрий. Защото този тук беше стригой. Нямах бъдеще с него. Нямаше да се присъединя към него.

Това обаче все още не можеше да попречи на някаква част от мен да желае да легне до него или поне да види какво ще се случи след това. След първоначалната изненада чертите на лицето му и дишането му застинаха, създавайки илюзията, че е мъртъв. Но беше само това — една илюзия. Вече го бях виждала. Навярно разполагах най-много с пет минути, преди да се съвземе. Нямах време да скърбя за това, което е било, и онова, което можеше да бъде.

Трябваше да действам. Без никакво колебание.

Плъзнах длани по него, за да претърся дрехите за нещо, което би могло да ми бъде полезно. Намерих връзка ключове и малко пари. Напъхах ключовете в джоба си. Отначало не възнамерявах да взема парите, но бързо осъзнах, че може действително да ми потрябват, ако успея да се измъкна оттук. Моите пари ми бяха отнети още с пристигането ми. Забърсах и част от бижутата от масата. Никак не бе трудно да се намери купувач за тях в големите руски градове.

Ако въобще успея да се добера до някой от тези градове. Изправих се, станах от леглото и с болка погледнах Дмитрий за последен път. Сълзите, които досега криех от него, рукнаха по лицето ми. Това бе всичко, което можех да си позволя. Ако ще има после, тогава ще го оплаквам. Преди да си тръгна, погледът ми се плъзна по импровизирания заместител на сребърен кол. Исках да го взема с мен; това бе единственото ми оръжие. Ала ако го издърпам от гърдите му, той ще се събуди само след минута. А аз отчаяно се нуждаех от повече време. С въздишка му обърнах гръб, надявайки се някъде да намеря друго оръжие.

Изтичах до вратата на стаята и отново набрах кода. Вратата се отключи и излязох в коридора. Преди да стигна до втората врата, проверих тази, през която току-що бях излязла. Отвън имаше друга електронна клавиатура — за влизане в стаята. Влизането също изискваше да се набере код. Отдръпнах се малко и изритах клавиатурата колкото можах по-силно. Още два пъти повторих удара, докато накрая проклетата червена лампа се смили над мен и престана да мига. Не зная дали това щеше да има ефект върху ключалката отвътре, откъм стаята, но поне според филмите повреждането на електронните ключалки май винаги вършеше работа.

Сега посветих цялото си внимание на следващата ключалка. Опитах се да си спомня цифрите, които Ина ми беше продиктувала. Не бяха останали така отчетливо запечатани в паметта ми, както цифрите от кода за първата врата. Набрах седем цифри. Но малката червена лампа упорито продължаваше да свети.

— Дяволите да те вземат! — Възможно бе да ме е излъгала за този код, но някак си подозирах, че вината не е в нея. Отново опитах, с трескава бързина, понеже знаех, че в най-скоро време Дмитрий ще се втурне след мен. Червената лампичка отново замига гадно. Кои бяха проклетите цифри? Опитах се да си ги представя нагледно и накрая реших, че не съм напълно сигурна за последните две. Размених им местата в числовата поредица при следващото набиране на кода. Лампата засвети в зелено и най-после вратата се отключи.

Разбира се, отвън ме очакваше друга система за сигурност.

Един стригой. И то не кой да е стригой, а самият Марлин. Същият, с когото се разправих така жестоко сред алеята. Същият, който ме ненавиждаше, защото го бях изложила пред Галина. Очевидно тази нощ той бе дежурен и имаше вид на очакващ поредната скучна смяна. Появата ми от втората врата бе невероятен шок за него.

Това ми осигури предимството на изненадата, макар може би само за една милисекунда. Първата ми мисъл бе да се втурна срещу него с колкото можех повече брутална сила. Знаех, че и той искаше да ме зарадва със същото. Всъщност… точно това направи.

Останах на мястото си, но в позиция, която ми позволяваше да държа вратата отворена. Той ме връхлетя с намерението да ми попречи да избягам. Аз отстъпих настрани, като още повече разтворих вратата. Е, нито аз се оказах толкова умела, нито пък той толкова тъп, та просто да се натика сам в тесния коридор между тази врата и вътрешната. Закова се на прага, като се опита да ме докопа. Това ме изправи пред трудната задача хем да му се изплъзна, хем да го примамя в коридора зад вратата. Отстъпих назад, като се надявах, че той ще ме последва. През цялото време трябваше да държа вратата отворена. Всичко беше твърде сложно, ако оставех вратата да се захлопне, надали щях да разполагам с време отново да налучквам кода за отварянето й. Единственото ми предимство беше, че, изглежда, Марлин бе млад стригой, в което имаше логика. Защото Галина би искала около себе си такива стригои, които да може да контролира. Разбира се, силата и скоростта му на стригой компенсираха неопитността му. Фактът, че някога е бил морой, означаваше още, че не е бил обучаван да се бие. Това също бе важно предимство в моя полза. Дмитрий беше страхотен, много як стригой, защото преди това беше отлично обучен боец. Този тук обаче въобще не му беше в категорията.

Марлин ме халоса два пъти, като единият му удар профуча опасно близо до окото ми. Другият ме улучи в корема и за половин секунда ми изкара въздуха. Но през повечето време успявах доста добре да отбягвам атаките му. Това явно го вбеси. Ако си стригой, да те натупа един тийнейджър, на всичкото отгоре момиче, надали щеше да допринесе за повдигането на репутацията ти. По едно време съумях да го подмамя в едната посока, а го изритах изненадващо откъм другата, и то тъй яко, че той политна няколко крачки назад. Едва успявах да задържам с едната си ръка вратата, но повече и не ми бе нужно. Залитането му ми подари няколко от тъй ценните секунди, колкото да изскоча навън и да се озова в главния коридор. За нещастие, като се опитах да я затворя отвън, той вече се бе посъвзел. С двете си ръце се напънах да я затворя, но той я заблъска отчаяно отвътре. Отново се сбихме за кратко и благодарение на необяснимия си късмет затиснах вратата достатъчно плътно, за да остане да стърчи навън само едната му ръка. Още повече се напрегнах и се блъснах във вратата в последен страховит порив. Вратата се трясна в ръката на Марлин. Донякъде очаквах откъснатата му китка да се изтърколи навън в коридора, но той успя да я издърпа навътре. Дори един стригой притежава някакви инстинкти за избягване на болката.

Задъхана — физическите ми сили съвсем не бяха такива, каквото ми се искаше да бъдат — отстъпих назад. Ако той знаеше кода, цялото ми усилие щеше да отиде нахалост. След миг само дръжката на вратата се разклати, но тя не се отвори. Чух яростния му крясък, последван от бясното му блъскане по вратата отвътре.

Едно на нула за мен. Не, едно на нула за късмета ми. Ако Марлин знаеше кода, тогава щях да…

Тряс. Марлин продължаваше да блъска вратата и видях как по металната й повърхност се появи съвсем тънка цепнатина.

— О, мамка му! — изругах.

Не останах да гледам, за да проверя колко удара ще му бъдат необходими, за да излезе. Досетих се, че дори и да бях повредила вътрешната врата, Дмитрий ще успее да я разбие. Дмитрий…

Не. Сега не можех да мисля за него.

Затичах се надолу по коридора, в посока към стълбите, откъдето преди бяхме минали двамата с Дмитрий, когато най-неочаквано един спомен изплува в паметта ми. Когато Дмитрий за последен път заплаши Нейтан, той спомена, че моят сребърен кол е прибран в някакво хранилище. Но къде точно беше това хранилище? Беше ли въобще някъде в тази сграда? Ако бе така, със сигурност не разполагах с време за претърсване. Като претеглих шансовете си да успея да преровя една четириетажна сграда, пълна с вампири, или да се изхитря да избягам, за да се укрия някъде в околността, преди да ме намерят… е, изборът беше ясен.

Но точно в разгара на този усилен мисловен процес налетях на един човек на най-горното стъпало. Беше по-стар от Ина и носеше цял куп ленени чаршафи, които изпусна на пода, когато се сблъскахме. Без да се поколебая, го сграбчих и запратих с все сила към стената. Нямах оръжие, за да го заплаша и се чудех как да му наложа волята си. Но щом го притиснах към стената, той вдигна ръце, за да се предпази и заскимтя нещо на руски. Явно този нямаше да ме нападне.

Разбира се, бях изправена пред проблема как да му обясня какво искам да знам. Марлин още блъскаше по вратата отвътре, а Дмитрий щеше да се съвземе след броени минути. Изгледах кръвнишки непознатия с надеждата да го смразя от страх. Успях, ако можеше да се съди по изражението му. Опитах се да проведа разговор поне на нивото на пещерните хора, както преди малко с Ина… само че този път исках нещо по-сложно от поредния си събеседник по неволя.

— Прът — започнах на руски. Нямах представа как се нарича сребърен кол на този език. За улеснение посочих сребърния си пръстен, след което размахах ръка застрашително. — Прът. Къде?

Той ме зяпна напълно ошашавен, след което ме попита на безупречен английски:

— Защо говориш така?

— О, за Бога — възкликнах. — Къде е хранилището?

— Хранилището ли?

— Мястото, където държат оръжията?

Продължи да ме зяпа смаяно.

— Търся един сребърен кол.

— О — беше негов ред да възкликне. — Това ли било. — Озърна се тревожно към вратата, зад която се разнасяха бесни удари.

Отново го натиснах до стената. Сърцето ми щеше да се пръсне, но се опитах да не се издам. Исках този тип да си мисли, че бях непобедима.

— Не му обръщай внимание. Заведи ме в подземието. Веднага!

Той изскимтя изплашено, но след малко енергично закима и ме поведе надолу по стъпалата. Спуснахме се на втория етаж и там рязко завихме. Коридорите бяха сложно усукани, както онзи лабиринт в парка, който Дмитрий ми показа. Бяха украсени със злато, а от тавана висяха великолепни полилеи. Запитах се дали някога ще успея да се измъкна от тази сграда. Рискувах много с това отклонение, но не бях сигурна дали ще успея да се озова навън, без да бъда преследвана. Ако се наложи да се бия, трябваше да се защитавам.

Човекът ме поведе нататък по още един коридор, после по следващия. Накрая стигнахме до една врата, която ми се стори съвсем обикновена. Той се спря и ме изгледа очаквателно.

— Отвори я — заповядах му.

— Нямам ключ — поклати глава той.

— Е, и аз със сигурност нямам… не, почакай. — Бръкнах в джоба си и извадих връзката с ключове, която бях задигнала от Дмитрий. На нея имаше пет ключа. Изпробвах ги един по един и с третия ключ успях. Отключих вратата.

Междувременно моят водач не преставаше да се оглежда тревожно назад, готов всеки миг да побегне.

— Дори не си го помисляй — предупредих го. Той само пребледня и замря съвсем неподвижен.

Помещението пред нас не се оказа голямо. Но макар плюшеният бял килим и картините в сребърни рамки да му придаваха елегантност, оставаше си… е, общо взето, напомняше за сметище. Кашони и разни странни обекти — много от тях лични вещи като часовници и пръстени — лежаха безразборно пръснати.

— Какво е това?

— Магия — избъбри той, все още силно изплашен. — Тук се държат магически предмети, за да изчезне силата им или да се разруши.

Магия… аха. Това бяха предмети, заредени с магията на мороите. Тези магически вещи винаги имаха силно влияние върху стригоите — обикновено отрицателно, сред които най-лошите за стригоите бяха сребърните колове, тъй като бяха заредени с четирите физически елемента. Имаше смисъл стригоите да изолират тези вредни за тях обекти и да се отърват от тях…

— Сребърният ми кол!

Втурнах се напред и го взех, като едва не го изпуснах заради силно изпотените ми длани. Скъпоценният ми сребърен кол лежеше върху кутия, покрита с някакъв плат и разни странни камъни. Но като го огледах, установих, че всъщност не беше моят — не че това имаше някакво значение за убиването на стригои. Този кол обаче беше почти идентичен с моя, с разлика единствено в дребния геометрически орнамент около дръжката му. Понякога пазителите постъпваха така, ако се чувстваха особено привързани към своите сребърни колове — гравираха върху тях инициалите си. Като го вдигнах, изпитах тъга. Този тук е принадлежал на някой пазител, за когото някога е било гордост да го притежава. Почти сигурно бе, че този пазител сега е мъртъв. Само Бог знаеше още колко десетки сребърни колове лежаха захвърлени тук, заграбени от други нещастни затворници, но нямах време да претърся подземието, нито да скърбя за загиналите.

— Добре, а сега искам от теб да ме отведеш до… — Поколебах се. Дори и със сребърен кол в ръка, за мен беше много по-добре да не се сблъсквам с някой стригой. Предполагах, че външната врата се охранява. — Все някъде на този етаж трябва да има стая с прозорец, който се отваря. И да е по-далече от стълбите.

Мъжът се замисли за миг, след което ми кимна забързано.

— Оттук.

Последвах го през още един лабиринт от коридори с много завои.

— Как ти е името?

— Олег.

— Знаеш ли — споделих с него аз, — смятам да се измъкна оттук… ако искаш… само ако искаш, мога да те взема с мен. — Да ме придружава някой, особено човек, определено щеше да ме забави. Но съвестта не ми позволяваше да го оставя на това място.

Той ме изгледа удивено.

— Защо трябва да искам? — Сидни определено беше права, като твърдеше, че хората са готови на огромни жертви заради безсмъртието. Олег и Ина бяха живи доказателства.

Завихме зад ъгъла и се озовахме пред изкусно изработена, стъклена двойна врата, висока до тавана. През гравираните стъкла видях лавици с подредени по тях книги, покриващи целите стени. Беше библиотека, толкова просторна, че погледът ми не успя да я обхване. Но много по-добро от книгите беше един голям прозорец в ниша, разположена точно срещу мен, от двете страни със завеси от плътен, кървавочервен атлаз.

— Чудесно — възхитих се аз и разтворих тежките врати.

И тогава ме връхлетя прилошаването. Явно не бяхме сами.

Галина скочи от стола до камината в отдалечения ъгъл на библиотеката. От скута й изпадна някаква книга. Нямах време да се удивлявам на странната гледка на жена-стригой, приседнала край камината да чете, защото тя вече връхлиташе върху мен. Щях да заподозра Олег, че ме беше натикал в капан, но той се сви изплашено в ъгъла, с лице изкривено от шок, равен на моя. Въпреки грамадните размери на библиотеката Галина се озова до мен за броени секунди.

Отблъснах първоначалната й атака — или поне се опитах. Тя беше бърза. С изключение на Дмитрий, останалите стригои в тази къща явно бяха от Б-отбора и аз бях забравила колко смъртно опасни могат да бъдат опитните стригои. Тя ме хвана за ръката и ме притегли към себе си, със зееща уста, с кучешки зъби, насочени право към шията ми. Но аз държах сребърния кол в ръка и успях да замахна несръчно, поне колкото да я одраскам. Тя обаче продължи да ме стиска. Накрая съумях леко да се наведа, за да отместя гърлото си извън досега на зъбите й. Това обаче й осигури възможността да ме сграбчи здраво за косата. Повдигна ме нагоре и аз изпищях от болка. Как успяваше да ме задържи за косата, без да ме скалпира? Забележително постижение. И без да я пуска, ме запрати силно към стената.

Когато за пръв път се сражавах с Дмитрий при пристигането ми, той беше груб, но нямаше за цел да ме убие. Докато Галина преследваше точно това. Беше повярвала на Дмитрий, че съм ценна придобивка за тях, но сега й стана пределно ясно, че съм по-скоро болезнен трън в задника. Търпението й се бе изчерпало и тя бе решена да ме убие. Поне имах утешението, че нямаше да ме превърне в стригой. Щях да послужа само като блюдо за обяда й.

Внезапно вниманието ми бе привлечено от силен вик откъм вратата. Там внезапно се появи Дмитрий, с пламнало от гняв лице. Каквито и илюзии да бях хранила, че нещо от предишната му същност се бе съхранило, сега се стопиха без остатък. В момента от него струеше безумна ярост, очите му бяха присвити, а острите му кучешки зъби — напълно оголени. Бледата му кожа и червените му очи страхотно си контрастираха. Беше като демон, изпратен директно от ада, за да ме унищожи. Той се втурна към нас и една мисъл изникна в главата ми: Е, поне всичко ще свърши много по-бързо.

Само че той не се нахвърли върху мен. А върху Галина.

Не бях сигурна коя от нас двете беше по-изненадана, но в този миг, за мое безкрайно щастие, се оказах напълно забравена. Двамата стригои се устремиха като хали един срещу друг и аз се вцепених, заслепена от ужасяващата красота на тяхната битка. Движеха се грациозно, докато се нападаха и умело избягваха ударите. Дълго ги съзерцавах и накрая реших да се задействам. Това бе шансът ми да се измъкна оттук. Не можех да си позволя повече да се разсейвам.

Обърнах се към прозореца в нишата и трескаво се заех да търся начин да го отворя. Но не открих как. Кучи син! Може би Олег в крайна сметка ме бе изиграл. Или пък съществуваше някакъв друг механизъм за отварянето му, който оставаше скрит за мен. Но независимо от това бях напълно сигурна, че имаше само един-единствен начин да го отворя — като го разбия.

Изтичах към онзи край на помещението, където заварих Галина. Сграбчих един дървен стол с инкрустации. Очевидно този прозорец не беше изработен от същото усилено стъкло, както беше в моята стая. Това стъкло тук беше като на високите френски врати, фино и гравирано с чудновати изображения, само че по-тъмно. Но не се изискваше много сила, за да бъде счупено. След цялото безплодно блъскане по прозореца в моята стая, изпитах самодоволно удовлетворение, като запратих стола с много повече сила, отколкото всъщност бе необходимо. От удара зейна огромна дупка в едното крило на прозореца, а наоколо се пръснаха десетки парчета стъкло. Няколко от тях ме удариха по лицето, но хич не ми пукаше.

Зад мен продължаваха да се разнасят ожесточените звуци на битката. Редуваше се ръмжене с приглушени викове, докато противниците си разменяха яростни удари, а понякога се чуваха и трясъци от счупени мебели. Искаше ми се да се обърна назад и да видя какво става, но не можех. Отново грабнах стола и счупих другото крило на прозореца. Сега отворът беше още по-голям, напълно достатъчен, за да се измъкна навън.

— Роуз!

Гласът на Дмитрий пробуди инстинктивна реакция в мен. Погледнах назад и го видях все още да се бие с Галина. И двамата бяха изтощени, но нейното превъзходство беше очевидно. Ала в разгара на схватката той бе успял да я улови и задържи така, че сега гърдите й бяха открити. Погледите ни се срещнаха. Преди, когато беше дампир, ние се разбирахме без думи. Сега бе един от тези мигове. Моментално се досетих какво искаше от мен. Да я пробода в гърдите.

Знаех, че не трябва да го правя. Сега трябваше да изскоча през прозореца. За целта бе нужно да ги оставя да продължат да се бият, макар да изглеждаше очевидно, че накрая Галина ще победи. И все пак… въпреки опасенията ми някаква сила ме застави да прекося стаята с изваден напред сребърен кол, готова за действие. Може би защото никога не престанах да обичам Дмитрий, независимо в какво чудовище се бе превърнал той сега. А може и да беше неосъзнато чувство за дълг, защото знаех, че той току-що ми бе спасил живота. Или навярно защото знаех, че един стригой ще умре тази нощ, а тя беше много по-опасната.

Но никак не беше лесно да бъде удържана. Галина бе бърза и силна и Дмитрий едва се справяше с нея. Тя се извиваше в ръцете му и непрекъснато се опитваше да го атакува. Нужно бе само да го извади от строя, точно както аз бях направила. След това й оставаше само да го обезглави или да го изгори, за да приключи с него. Не се съмнявах, че е способна да извърши и едното, и другото.

Той успя леко да я извърти и така ми осигури по-добър достъп до гърдите й. Пристъпих напред — и тогава Дмитрий ме блъсна. За миг онемях от изненадата. Не можех да си обясня защо ме напада, след като преди малко ме бе спасил, докато не осъзнах, че е бил бутнат от Нейтан. Нейтан току-що бе влязъл в библиотеката, придружаван от Марлин. Появяването им разсея Дмитрий, но не и мен. Галина все още бе открита за мен и аз без колебание забих сребърния кол в гърдите й. За съжаление не проникна толкова дълбоко, колкото исках, и тя продължи да се съпротивлява. Свих лице в недоволна гримаса и се хвърлих напред, защото знаех, че среброто ще й попречи да се бие. След миг видях как лицето й се сгърчи от болка. Залитна, а аз моментално се възползвах от предимството си, като този път забих сребърния кол докрай. Отне ми няколко секунди, но накрая тя престана да се движи. Тялото й рухна на пода.

Не зная дали другите стригои видяха, че тя загина, но поне видимо не обърнаха внимание на случилото се. Нейтан и Марлин сега гледаха само Дмитрий. Още един стригой — някаква непозната за мен жена, се присъедини към битката. Измъкнах сребърния кол от тялото на Галина и бавно заотстъпвах към прозореца с надеждата да не привличам прекалено много вниманието на околните. Сърцето ми се свиваше от болка заради Дмитрий. Те го превъзхождаха с числеността си. Все пак можех да използвам силите си и да му се притека на помощ…

Но, разбира се, моите сили бяха на изчерпване. Още страдах от вампирските ухапвания и загубата на кръв. Тази нощ се бях сражавала с двама стригои и убих по-силния. Да освободя света от Галина, беше доброто ми дело за деня. Следващото добро дело, което можех да извърша, бе да изчезна оттук и да оставя тези стригои да довършат Дмитрий. Оцелелите ще останат без водач и няма да бъдат толкова опасна заплаха. Дмитрий ще се отърве от това дяволско състояние и душата му най-после ще намери покой, преселвайки се в по-добри светове А аз ще продължа да живея (или поне се надявах на това), за да помагам на света, като избивам стригои.

Надигнах се на перваза на прозореца и погледнах навън. Беше нощ, което не ме улесняваше. А и гладката стена на къщата също не беше лесна за спускане. Можех и да успея, но щеше да изисква доста време. А аз не разполагах с никакво време за губене. Точно под прозореца се виждаше някакъв гъст храст. Не можех ясно да го видя и само се надявах да не е розов храст или нещо подобно с остри бодли. Все пак едно скачане от втория етаж нямаше да ме убие. Вероятно дори нямаше да ме нарани или поне не много.

Покатерих се на перваза и за кратко срещнах погледа на Дмитрий, малко преди другите стригои да пристъпят към него. Отново си припомних онези негови думи: Никога не се колебай. Най-важният от всичките уроци на Дмитрий. Но не беше първият. Първият му урок бе какво да правя, когато съм обкръжена от много врагове и нямам друг избор. И той гласеше: бягай.

Време беше да бягам.

Скочих от прозореца.