Ришел Мийд
Кръвно обещание (25)

Глава 23

За съжаление не можех да си спомня къде го бях почувствала преди.

Имайки предвид всичко останало, което ми се бе случило, беше забележително, че изобщо си го спомнях. Спомените ми бяха малко разпилени, но се постарах да ги пресея и подредя, докато се питах къде бях изпитала същото гъделичкане в мозъка си. Но не получих отговори и много скоро стигнах дотам, докъдето и с плановете си за бягство — до задънена улица.

Колкото повече крачех из просторната дневна, толкова по-ясно осъзнавах, че се нуждая от план. Липсата на ендорфини ме убиваше, но вече мислех много по-ясно, докато организмът ми се освобождаваше от тях. Бях изумена от апатията, в която бях изпаднала. След като се оставих Дмитрий да ме ухапе… аз сякаш се разпаднах. Изгубих способността си да разсъждавам трезво, лиших се от силата си, от уменията си. Бях станала мекушава, глупава и безпомощна. Е, не съвсем. Ако изцяло бях изгубила разсъдъка си, вече щях да съм стригой. Имаше нещо успокояващо в това да знам, че дори когато съм била в плен на блажената омая на ендорфините вследствие на ухапванията, някаква част от мен все още се е съпротивлявала и е отказала да се предаде.

Щом разбрах, че не съм чак толкова слаба, колкото си мислех, това много ми помогна да продължа. Сега можех по-лесно да пренебрегна копнежа на тялото си, да се разсея с тъпа телевизия и да изям цялата храна в малкия хладилник. Дори останах будна дълго време с надеждата да се изтощя. Получи се и заспах в мига, в който главата ми докосна възглавницата. Потънах в дълбок и спокоен сън, необезпокояван от нищо.

Събудих се по-късно, когато някакво тяло се плъзна в леглото до мен. Отворих клепачи и се взрях право в червените очи на Дмитрий. За пръв път от дни го гледах със страх, а не с любов. Разбира се, постарах се нищо от това да не проличи по лицето ми и му се усмихнах. Протегнах се и докоснах лицето му.

— Върнал си се. Липсваше ми.

Той улови ръката ми и целуна дланта ми.

— Трябваше да свърша някои неща.

Сенките се изместиха от лицето му и аз зърнах около устата му тънка ивица засъхнала кръв. Намръщих се и я изтрих с пръст.

— Виждам.

— Това е естествена необходимост, Роуз. Как се чувстваш?

— По-добре. С изключение…

— Какво?

Извърнах се смутено, изпълнена с противоречиви чувства. В този миг очите му не изразяваха само любопитство. В тях се четеше и загриженост — съвсем малко, но все пак я имаше. Загриженост за мен. А само преди секунда бях изтрила кръв от лицето му — кръвта на някой, чийто живот навярно е угаснал през последните няколко часа.

— Бях в главата на Лиса — казах накрая. Нямаше да навреди да му кажа. Също като Нейтан и той знаеше, че тя е в Академията. — И… бях изхвърлена.

— Изхвърлена?

— Да… както обикновено гледах през очите й и тогава някаква сила… не зная, невидима ръка ме избута навън. Никога досега не съм изпитвала подобно нещо.

— Може би е ново свойство на духа.

— Може би. Само че аз я наблюдавам редовно и никога не съм я виждала да се упражнява в подобно нещо, нито дори да си го помисля.

Той сви леко рамене и ме обгърна с ръка.

— Когато си пробуден, сетивата ти са много по-добри, както и възприятията към света.

— Явно не ставаш всезнаещ, защото иначе Нейтан не би искал толкова отчаяно информация за Лиса. Защо е това? Защо стригоите са обсебени от манията да избиват кралските потомци? Ние знаем, че те — че ти — го правиш, но защо? Какво значение има? Не е ли жертвата просто жертва, особено след като толкова много стригои някога са били морой от кралски фамилии.

— Всички тези въпроси изискват по-сложен отговор. Основната причина да се преследват морои от кралски семейства е страхът. В твоя стар свят кралските потомци са над останалите. Те получават най-добрите пазители, най-добрата защита. Да, това определено беше истина. Лиса го бе открила в двора. — Ако въпреки всичко ние все пак успяваме да се доберем до тях, тогава какво означава това? Означава, че никой не е в безопасност. Това създава страх, а страхът кара хората да правят глупави неща. И така се превръщат в по-лесна плячка.

— Това е ужасно.

— Плячка или…

— Да, да, зная. Плячка или хищник.

Очите му се присвиха леко, очевидно прекъсването не му хареса, но реши да не обръща внимание.

— Друга причина е да се подкопае властта на мороите. Това също създава нестабилност.

— А може би те ще бъдат по-добре, ако се сменят лидерите — отбелязах аз. Той ми хвърли още един странен поглед, а аз самата бях малко изненадана от себе си. Ето че отново мислех като Виктор Дашков. Осъзнах, че ще е по-добре да мълча. Не се държах както когато бях замаяна от наркотика на ендорфините. — Какво друго?

— Другото… — Устните му се извиха в усмивка. — Другото е престижът. Правим го заради славата. Заради репутацията, която ни дава, и задоволството да знаем, че сме отговорни за унищожаването на това, което други преди нас не са успели да сторят през вековете.

Истинската природа на стригоите. Злоба, лов и смърт. Нямаше нужда от други причини.

Погледът на Дмитрий се плъзна покрай мен и се спря на масичката до леглото. Там оставях бижута, които свалях за през нощта. Всичките му подаръци бяха там и блестяха като пиратско съкровище. Той се протегна през мен и взе верижката с назара.

— Все още го пазиш.

— Да. Макар че не е толкова красив като твоите подаръци. — Синьото око ми напомни за майка ми. От доста време не бях мислила за нея. В Бай бях започнала да гледам на Олена като на втора майка, но сега… сега исках до мен да е моята. Джанин Хатауей може и да не готвеше и да не чистеше, но беше умна и компетентна. В някои отношения, осъзнах със смайваща яснота, ние двете си приличахме. Бях наследила качествата си от нея и бях убедена, че ако тя се намираше в моето положение, никога не би спряла да планира бягството си.

— Това не съм го виждал досега — отбеляза Дмитрий. Беше оставил назара и сега държеше в ръка сребърния пръстен, който ми бе дал Марк. Не го бях носила, откакто напуснах дома на Беликови, бях го оставила върху масичката до назара.

— Получих го, когато бях… — Млъкнах, внезапно осъзнала, че досега не бях споменавала за местата, които бях посещавала, преди да дойда в Новосибирск.

— Когато си била къде?

— Когато бях в родния ти град. В Бай.

Дмитрий си играеше с пръстена, местейки го от пръст на пръст, но когато изрекох името, спря и ме погледна.

— Къде си била? — Странно, но не бяхме говорили за това. Бях споменала няколко пъти Новосибирск, но това беше всичко.

— Мислех, че ще те намеря там — обясних. — Не знаех, че стригоите ловуват в по-големите градове. Отседнах в дома на семейството ти.

Погледът му се върна към пръстена. Той продължи да си играе с него и да го върти около пръста си.

— И?

— И… те са много мили. Харесаха ми. Сприятелих се с Виктория.

— Тя не беше ли на училище?

— Беше Великден.

— А, да. Как е тя?

— Добре — отвърнах припряно. Нямах сили да му кажа за последната вечер и случилото се между нея и Ролан. — Каролина също е добре. Тя ми напомня за теб. Нахвърли се срещу един дампир, който причиняваше неприятности.

Той отново се усмихна и този път усмивката му беше… мила. Искам да кажа, че острите кучешки зъби я правеха донякъде странна, но нямаше онзи зловещ вид, който бих очаквала. Лицето му изразяваше привързаност, истинска обич, което ме изуми.

— Не ме изненадва, че Каролина го е направила. Родила ли е бебето си?

— Да… — все още бях смутена от усмивката му. — Момиче е. Зоя.

— Зоя — повтори той, все още без да ме поглежда. — Хубаво име. А как е Соня?

— Добре. Не съм общувала много с нея. Тя е малко чувствителна. Виктория казва, че е заради бременността.

— И Соня ли е бременна?

— О, да. Мисля, че е в шестия месец.

Усмивката му малко помръкна и ми се стори, че е почти загрижен.

— Предполагам, че рано или късно щеше да се случи. Тя невинаги е била толкова разумна като Каролина. Каролина стана майка по свой избор… Предполагам, че за Соня е било изненада.

— Да. И аз също останах с такова впечатление.

Той продължи да ме разпитва за останалите членове от семейството си.

— А как са майка ми и баба ми?

— Ъъ, добре са. И двете. — Разговорът ставаше невероятно странен. Не само че беше първият нормален, откакто бях дошла, но и за пръв път той изглеждаше искрено заинтересован от нещо, което не бе свързано със стригоите или не включваше целуване и хапане, като се изключат спомените за общите ни битки, които бяхме водили, и шеговитите напомняния за секса в хижата. — Твоята баба малко ме изплаши.

Той се засмя и аз трепнах. Приличаше толкова много на предишния му смях. Никога не си бях представяла, че може толкова да прилича.

— Да, тя оказва този ефект върху хората.

— Освен това се преструваше, че не знае английски. — Това беше незначителна подробност, имайки предвид всичко останало, но все още ме беше яд.

— Да, и това прави често. — Той продължаваше да се усмихва, а гласът му бе мек и снизходителен. — Още ли живеят заедно? В същата къща?

— Да. Видях книгите, за които ми беше разказал. Онези хубавите, но не можех да ги прочета.

— От тях за пръв път се увлякох по американските каубойски истории.

— Боже, колко обичах да ти се подигравам за тях!

Той се засмя.

— Да. Каубойските романи, представите ти за източноевропейската музика и цялата работа с обръщението „другарю“ са достатъчен материал за шеги.

Аз също се засмях.

— Това с „другарю“ и музиката беше доста преувеличено. — Почти бях забравила за стария прякор, който му бях лепнала. Вече не му пасваше. — Но ти сам си виновен за каубойските майтапи, с дългото си кожено палто и… — Млъкнах. Щях да спомена и желанието му да помага на тези, които бяха в нужда, но това вече не беше така. Той не забеляза смущението ми.

— И след като си тръгна оттам, дойде в Новосибирск?

— Да. Дойдох с онези дампири, с които излизах на лов… онези необещани дампири. За малко обаче да не тръгна. Твоите близки искаха да остана. И аз обмислях предложението им.

Дмитрий поднесе пръстена към светлината, а лицето му помръкна от някаква мисъл. Въздъхна.

— Вероятно е трябвало да останеш.

— Те са добри хора.

— Така е — рече тихо той. — Може би щеше да бъдеш щастлива при тях.

Той се протегна и остави пръстена върху масичката, сетне се извърна към мен и устните ни се срещнаха. Това беше най-нежната и сладка целувка, която ми бе подарил като стригой и моето смущение и шок се усилиха. Ала нежността бе мимолетна и след няколко секунди целувките ни станаха обичайните — страстни и жадни. Имах чувството, че той жадува за нещо повече от целувки, въпреки че съвсем наскоро се бе хранил. Като потиснах смущението и объркването си от това колко… ами, нормален и мил изглеждаше той, докато говореше за семейството си, се питах как ще успея да избегна ухапването, без да предизвикам подозрения. Тялото ми все още беше слабо и копнееше за него, но в същото време отдавна не бях разсъждавала толкова трезво.

Дмитрий прекъсна целувката и преди да направи каквото и да било, аз изтърсих първото, което ми хрумна.

— Какво е то?

— Какво е кое?

— Целуването.

Намръщи се. Едно на нула за мен. Макар и само за миг, но бях объркала едно създание на мрака. Сидни щеше да се гордее с постижението.

— Какво имаш предвид?

— Ти каза, че пробуждането изостря всичките ти сетива. Целуването различно ли е?

— Ах. — Чертите му се смекчиха. — Донякъде да. Възприятието ми за мирис е много по-силно, отколкото преди, затова твоето ухание ми въздейства много по-силно… потта ти, шампоана… не можеш да си представиш. Опияняващо е. И, разбира се, по-изостреният вкус и допир правят това по-хубаво. — Той се наведе и отново ме целуна и нещо в описанието му накара вътрешностите ми да се преобърнат — по приятен начин. Това не биваше да става. Надявах се да отвлека неговото внимание, а не моето.

— Когато онази нощ бяхме навън, цветята ухаеха много силно. След като ароматът им е толкова силен за мен, за теб би трябвало да е направо непоносим. Искам да кажа, нужно ли е сетивата да са толкова остри?

И така се започна. Обсипвах го с колкото се може повече въпроси, разпитвах го за всички аспекти от живота на стригоите. Исках да зная какво представлява, как се чувства той… питах за всичко с любопитство и ентусиазъм, хапех устни и добивах замислен вид на подходящите места. Виждах, че докато говорех, интересът му нарастваше, макар че отговаряше бързо и точно — изобщо не приличаше на задушевния ни разговор отпреди малко. Той се надяваше, че най-после наистина бях на ръба да се съглася да се превърна в стригой.

Докато продължавах с разпита, подчертавах с външни признаци умората си. Прозявах се непрекъснато, често губех мисълта си. Накрая разтърках очи с ръце и отново се прозинах.

— Има толкова много, което не зная… все още не зная…

— Казах ти, че е невероятно.

И честно казано, част от това беше. Повечето беше извратено и гадно, но ако пренебрегнеш цялата работа с неживите и злото, да си стригой определено си имаше своите преимущества.

— Имам още няколко въпроса — промърморих. Затворих очи и въздъхнах, после ги отворих, сякаш се насилвах да остана будна. — Но… съм толкова уморена. Още не се чувствам добре. Мислиш ли, че имам сътресение на мозъка?

— Не. А и след като те пробудя, това няма да има значение.

— Но не и преди да отговориш на останалите ми въпроси. — Думите ми се удавиха в прозявка, но той разбра.

— Добре — отвърна след малко. — Не и преди това. Но времето изтича. Вече ти го казах.

Затворих клепачи.

— Но още не е изтекъл вторият ден…

— Не — рече той тихо. — Не още.

Останах да лежа, като се опитах да дишам колкото се може по-равномерно. Дали преструвката ми ще подейства? Имаше голяма вероятност той да пие от кръвта ми, дори и да смяташе, че съм заспала. Наистина рискувах яко. Едно ухапване и цялото ми усилие да изхвърля ендорфините от организма си щеше да е напразно. Щях отново да се върна в предишното си състояние. Нямах никаква представа как ще успея да избегна ухапването следващия път… но пък и не мисля, че щеше да има следващ път. Дотогава вече щях да съм стригой.

Дмитрий остана да лежи до мен още няколко минути, после го усетих, че се раздвижи. Вътрешно се стегнах. По дяволите. Ето че идва. Ухапването. Бях сигурна, че целувките са част от тактиката му да ме съблазни, за да пие от мен, а след като бях заспала, вече нямаше значение. Очевидно бях сгрешила. И всичките ми преструвки са били напразни. Всичко свърши.

Но не беше.

Той стана и излезе.

Когато чух звука от затварянето на вратата, си помислих, че е измама. Бях убедена, че ме е разкрил и иска да ме изобличи, и все още стои в стаята. Чак когато усетих как гаденето ми от присъствието на стригои изчезна, осъзнах, че го няма. Той наистина ме бе оставил, убеден, че имам нужда от сън. Беше повярвал на преструвките ми.

Веднага се надигнах, докато трескаво обмислях някои неща. Към края на посещението си той изглеждаше… ами, напомняше ми много повече на стария Дмитрий. Разбира се, все още беше истински стригой, но имаше и нещо друго. Частица топлота в смеха му. Искрен интерес и привързаност, когато слушаше за семейството си. Дали това бе причината? Дали новините за семейството му бяха измъкнали наяве някои части от душата му, заровени в чудовището? Признавам си, че почувствах известна ревност при мисълта, че те можеха да предизвикат промяната в него, докато аз не. У него се усещаше все същата топлина, докато говореше за нас, само малко…

Не, не. Трябваше да престана. Нямаше промяна. Той никога няма да престане да бъде стригой. Всичко се дължеше единствено на мечтата ми да се върне предишният Дмитрий, но колкото повече възвръщах предишната си личност, толкова повече осъзнавах жестоката истина.

Действията на Дмитрий ме накараха да си спомня нещо. Напълно бях забравила за пръстена на Оксана. Взех го от масичката и го плъзнах на пръста си. Не почувствах забележима промяна, но ако лековитата магия все още беше в него, може би щеше да ми помогне. Може би щеше да ускори прочистването на тялото и ума ми. Ако част от мрака на Лиса се бе прелял в мен, пръстенът можеше да го намали.

Въздъхнах. Без значение колко често си казвах, че съм се освободила от нея, това никога нямаше да стане. Тя беше най-добрата ми приятелка. Ние бяхме свързани по начин, който малцина разбираха. Пелената на отрицанието, с която се бях обгърнала, се вдигна. Сега съжалявах за държанието си към Ейдриън. Той бе дошъл при мен за помощ, а аз бях пренебрегнала загрижеността и добротата му. Сега бях отрязала и последната си връзка с външния свят.

Мисълта за Лиса ми напомни отново за това, което се бе случило по-рано, когато бях проникнала в съзнанието й. Какво ме бе изхвърлило? Поколебах се, докато обмислях действията си. Лиса беше далеч и навярно в опасност. Дмитрий и другите стригои бяха тук. Но… аз все още не можех да си тръгна. Трябваше да я погледна още веднъж, само набързо…

Открих я на необичайно място. Тя беше с Диърдри, психоложката в кампуса. Лиса посещаваше терапевт от пролетта, но това беше нещо различно. Този път проникнах по-навътре в мислите на Лиса и узнах историята. Нейната терапевтка бе напуснала училището малко след нападението. Лиса бе изпратена при Диърдри, при която някога ходех аз, когато след смъртта на Мейсън всички си мислеха, че откачам.

Диърдри беше много лъскава, винаги се обличаше безупречно, а русата й коса бе идеално сресана. Не изглеждаше много по-голяма от нас и с мен терапията приличаше повече на полицейски разпит. С Лиса бе много по-нежна и внимателна. Веднага се усещаше.

— Лиса, малко сме разтревожени за теб. Редно беше вече да си временно отстранена. Всъщност аз го предотвратих. Имам чувството, че с теб става нещо, което не ми казваш. Някакъв друг проблем.

Лиса да бъде временно отстранена? Отново потърсих из мислите й, за да разбера за какво става дума. Миналата вечер Лиса и останалите били наказани, задето проникнали тайно — при това точно в библиотеката! — и си устроили импровизиран купон с алкохол, по време на който унищожили част от имуществото. Мили Боже. Най-добрата ми приятелка трябваше да се присъедини към група за анонимни алкохолици.

Лиса бе скръстила ръце и позата й изглеждаше почти войнствена.

— Няма проблем. Ние просто се забавлявахме. Съжалявам за щетите. Ако искате да ме отстраните временно, направете го.

Диърдри поклати глава.

— Това не е мое решение. В случая съм загрижена за причината за случилото се. Зная, че си страдала от депресия и си имала други проблеми заради твоята… магия. Но сегашното ти поведение прилича повече на някакъв бунт.

Бунт? О, имаше нещо много повече. След скарването им Лиса не можеше да открие никъде Кристиан и това я съсипваше. Не можеше да си намери място. Мислеше единствено за него или за мен. Купоните и силните усещания бяха единствените неща, които я разсейваха и отвличаха от нас.

— Учениците постоянно правят такива неща — възрази Лиса. — Защо при мен да е такъв проблем?

— Ами, защото се излагаш на опасност. След библиотеката за малко не сте плували в басейна. А плуване след погълнат алкохол е определено повод за тревога.

— Никой не се е удавил. Дори и някой да беше започнал, сигурна съм, че щяхме благополучно да го измъкнем.

— Все пак е доста тревожно, като се имат предвид саморазрушителните ти действия преди, когато си се порязвала…

И така продължи в същия дух през следващия един час, а Лиса — също както мен навремето — много успешно отклоняваше въпросите на Диърдри. Когато сеансът свърши, терапевтката заяви, че няма да препоръча дисциплинарни мерки. Но искаше Лиса да си насрочи друг час. Лиса определено предпочиташе да я отстранят временно или да чисти дъската до края на годината.

Докато пресичаше бясна кампуса, видя Кристиан да върви в противоположната посока. Надеждата огря като слънце в съзнанието й, разпръсквайки мрака.

— Кристиан! — извика и се затича към него.

Той спря и я изгледа предпазливо.

— Какво искаш?

— Как така какво искам? — Искаше да се хвърли в прегръдките му, а той да я увери, че всичко ще е наред. Беше толкова разстроена, объркана и изпълнена с мрак… сред който една уязвима част от нея отчаяно се нуждаеше от него. — Не можах да те открия.

— Просто бях… — Лицето му потъмня. — Не зная. Мислих. А и от това, което чух, явно не си скучала особено. — Не беше изненада, че знаеше за среднощното фиаско. Благодарение на клюкарницата, такива неща се разпространяваха със светкавична скорост в Академията.

— Това не беше нищо — махна с ръка тя. Начинът, по който я гледаше, караше сърцето й да се свива от мъка.

— Тъкмо в това е цялата работа — рече той. — Напоследък за теб всичко е нищо. С изключение на купоните. Свалките с други момчета. Лъжите.

— Не съм те лъгала! — възкликна Лиса. — И кога най-после ще забравиш за Ейрън?

— Ти не ми каза истината. Това е същото. — Беше като ехо от думите на Джил. Лиса почти не я познаваше, но започваше да я мрази. — Просто не мога да приема това. Не мога да бъда с една разглезена принцеса, която устройва разюздани купони с аристократичните си приятели.

В това беше цялата работа. Ако Лиса бе разкрила докрай чувствата си, колко силно я разяждат вината и депресията и как я карат да губи контрол… е, мисля, че Кристиан тутакси щеше да забрави обидата и да й предложи помощта си. Въпреки циничната си фасада той имаше добро сърце и Лиса притежаваше по-голямата част от него. Или поне доскоро бе така. Сега тя му се струваше глупава и повърхностна, завърнала се към начина на живот, който той презираше.

— Но аз не съм такава! — възмути се Лиса. — Аз просто… не зная. Просто се чувствам по-добре, когато малко се отпусна.

— Не мога да го направя — заяви той. — Не мога да бъда с теб, ако това е животът ти сега.

Очите й се разшириха.

— Късаш ли с мен?

— Аз… не зная. Да, предполагам. — Лиса беше толкова шокирана и ужасена от ставащото, че не виждаше Кристиан по начина, по който аз го виждах, не забелязваше мъката в очите му. Скъсването с нея го убиваше. Болеше го и сърцето му се късаше, защото виждаше как момичето, което обича, се е променило, превръщайки се в някой, с който той не иска да бъде. — Нещата не са както преди.

— Не можеш да направиш това! — извика тя. Не виждаше страданието му. За нея той беше жесток и несправедлив. — Трябва да поговорим за това… да решим какво…

— Времето за разговори мина — възрази Кристиан. — Трябваше по-рано да говориш с мен, не сега, когато нещата внезапно не стават по твоему.

Лиса не знаеше дали да крещи или да плаче. Знаеше единствено, че не можеше да изгуби Кристиан — не и след като бе изгубила и мен. Ако изгуби и двама ни, не й оставаше нищо повече на този свят.

— Моля те, не го прави — замоли се тя. — Мога да се променя.

— Съжалявам — отсече той. — Не виждам някакво доказателство за това.

Обърна се и рязко се отдалечи. Да я остави така, според нея бе грубо и безчувствено. Но аз виждах страданието в очите му. Мисля, че си тръгна, защото ако бе останал, нямаше да може да изпълни решението си — това решение, което болеше толкова много, но което смяташе за правилно. Лиса понечи да хукне след него, когато една ръка внезапно я дръпна обратно. Тя се извърна и видя Ейвъри и Ейдриън, застанали зад гърба й. От израженията на лицата им разбра, че са чули всичко.

— Остави го — рече сериозно Ейдриън. Той я бе хванал. Отпусна ръка и сплете пръстите си с тези на Ейвъри. — Ако го последваш сега, само ще стане по-лошо. Дай му малко свобода.

— Той не може да направи това! — възрази Лиса. — Не може да ми го причини!

— Той е разстроен — намеси се Ейвъри. Виждаше се, че тя не по-малко от Ейдриън е загрижена за приятелката си. — Сега не мисли трезво. Изчакай да се успокои и ще видиш, че сам ще дойде при теб.

Лиса се взираше след отдалечаващата се фигура на Кристиан. Сърцето й бе разбито.

— Не зная. Не зная дали ще се върне. О, Господи. Не мога да го изгубя.

Моето сърце също бе разбито. Исках отчаяно да съм с нея, да я утеша и подкрепя. Изглеждаше толкова самотна и се чувствах ужасно, задето я бях изоставила. Нещо я тласкаше по тази спускаща се надолу спирала и трябваше да съм там, за да я спася. Така би постъпил най-добрият приятел. Трябваше да съм там.

Лиса се обърна и погледна към Ейвъри.

— Толкова съм объркана… Не зная какво да правя.

Ейвъри срещна очите й, но в този миг… се случи най-странното нещо. Ейвъри не гледаше нея. Тя гледаше мен.

О, Господи. Не и ти отново.

Гласът отекна в главата ми и тряс! Изхвърчах от Лиса.

Това беше — мисленият тласък, изхвърлянето, и горещите и студени вълни. Огледах се изумено наоколо, шокирана от резкия преход. Ала все пак бях научила нещо. Знаех, че не Лиса ме изхвърли от главата си — нито преди, нито сега. Лиса беше твърде объркана и разстроена. Гласът? Той също не беше нейният.

И тогава най-сетне си спомних кога бях почувствала това леко докосване в мозъка си. Оксана. Това беше същото усещане, както когато тя бе проникнала в съзнанието ми, опитвайки се да усети настроенията и намеренията ми — действие, което двамата с Марк смятаха за насилническо и погрешно, ако не си свързан с някого.

Внимателно повторих наум това, което току-що се бе случило с Лиса. Още веднъж преживях последните няколко момента. Синьо-сивите очи, които се взират в мен — в мен, не в Лиса.

Не Лиса ме изхвърли от главата си.

Направи го Ейвъри.